Протоиерей Алексий Чаплин

Православната църква в продължение на хилядолетия дълбоко почита и тачи паметта на първия християнски император  – светия равноапостолен Константин Велики. Благодарение на неговия подвиг на вярата, светлината на Христовата истина просветлява не само всички народи във всички краища на великата Римска империя, но и се разпространява през вековете до народите, които възприемат културното и духовно наследство на Новия Рим – Византия. Затова е много жалко да наблюдаваме, когато тази памет у нашите съвременници под прикритието на „научна обективност“ се осквернява от древната лъжа на еретиците, която не само е проникнала в семинарските учебници, но и е довела до ревизия и коренна редакция на житието на светия цар. Мисля, че „ценителите“ на историята се досещат за какво говоря – това е прословутият въпрос за времето на приемането на тайнството кръщение от първия християнски император.

Както минали, така и настоящи академични историци на Православието, следвайки светските, единодушно заявяват, че св. Константин Велики е кръстен на смъртното си ложе през 337 година от епископа арианин Евсевий Никомидийски. За това пишат такива светила от историята на древната църква като Василий Васильевич Болотов[1], Антон Владимирович Карташьов[2], Александър Иванович Бриллиантов[3], Михаил Емануилович Поснов[4], а от съвременните историци, които ми идват на ум, са протоиерей Валентин Асмус[5] и Александър Дворкин[6].

В своите заключения научната общност разчита на най-древни християнски автори. И действително, как да не се вярва на човек, лично приближен до император Константин – неговия първи официален биограф Евсевий Кесарийски? В четвъртата си книга „За живота на блажения василевс Константин“ той излага обстоятелствата на кръщението на царя:

„Първо Константин започна да страда от телесна немощ, а след това в него се откри болест. Затова, оставяйки града си, той отиде на топлите води и оттам се премести в едноименния град на майка си Еленополис. Тук, прекарвайки време в храма на мъчениците, той възнасяше усърдни молитви и молби към Бога; когато усети края на живота си, той реши, че е време да се очисти от предишните грехове, защото вярваше, че всичко, в което е съгрешил като смъртен, ще бъде премахнато от душата му чрез силата на тайнствените молитви и спасителното слово на кръщението. Размишлявайки по този начин, той коленичи на земята, изля молитви пред Бога, изповяда греховете си в самия храм и тук за първи път беше удостоен с молитвено полагане на ръце. След това, като се премести оттук в покрайнините на град Никомидия и там събра епископите, им каза следното: „Дойде онова желано време, за което отдавна жадувам и за което се моля, като време на спасение в Бога. Време е и ние да приемем печата на безсмъртието, да се приобщим към спасителната благодат. Мислех да направя това във водите на река Йордан, където в нашия образ, както е речено, самият Спасител беше кръстен, но Бог, Който знае полезното, ме удостоява с това тук. И така, нека не се колебаем повече, защото ако Господ на живота и смъртта пожелае и удължи моето съществуване, ако веднъж е определено, че отсега нататък ще се присъединя към Божия народ и като член на Църквата ще участвам в молитвите заедно с всички, тогава чрез това ще се подчиня на правилата на живота, съобразени с Божията воля“. Така каза Константин и епископите, като извършиха свещен обред над него, изпълниха Божието определение, подготвяйки необходимото, го научиха на тайнството. Така Константин, първият от всички, от векове царували автократори, чрез възраждането в църквата на мъчениците, стана съвършен християнин…“[7].

Други църковни битиеписатели от IV–V век Ермий Созомен, Сократ Схоластик, св. Теодорит Кирски, накратко повтарят историята на Евсевий [8] и само блаженият Иероним Стридонски, най-древният автор след Евсевий, прави важно уточнение в своята „Хроника“, че цар Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски[9].

Мисля, че ако попитате някой семинарист и дори свещеник за кръщението на равноапостолния Константин, ще чуем в отговор горната история на Евсевий Памфил. Следователно за много православни може да се окаже цяло откритие, че Православната църква е отхвърлила тази версия на Евсевий като умишлено изкривяване на историята от еретиците ариани.

За да се разбере позицията на Църквата, трябва да се обясни на кого „бащата на църковната история“ приписва кръщението на първия православен суверен. Прави впечатление, че в работата си за „Василевса Константин“ авторът дори не смее да назове името на този човек – това било е твърде предизвикателно. Но всички древни отлично разбирали кого има предвид историкът арианин[10]. Името на този човек, както вече беше споменато, е посочено в неговата хроника само от блажения Иероним Стридонски, при това с многозначителния извод: „Константин, в последното време от живота си, бидейки кръстен от Евсевий, епископ Никомидийски, се отклонява в арианското учение“[11]. Тоест блажени Иероним посочва отклоняването на светия цар в ерес с мотива, че той бил кръстен от Никомидийския епископ, известен  на всички с арианството си. Никомидийският епископ не е само един от иерарсите, симпатизиращи на еретиците. Това е не друг, а главата на самата арианска ерес. Сега е обичайно да наричаме последователите на ересиарха Арий ариани, докато самите еретици се наричали „евсевиани“. Ето какво съобщава професор Василий Болотов за това:

„Историческите ариани не искали да бъдат наричани по името на своя водач, както обикновено се случва, но се наричали евсевиани, протестирайки срещу името ариани по този начин: „Как ние, епископите, ще следваме един презвитер (свещеник) – Арий?“ Следователно Арий бил указателят за посоката, а истинският водач на ереста бил Евсевий Никомидийски“[12].

С други думи, да се каже, че цар Константин е кръстен от Евсевий Никомидийски би било същото като да се каже, че самият Арий го е кръстил. Вероятно, за да не хвърлят сянка върху царя, почитан от Църквата, именно поради тази причина нито Ермий Созомен, нито Сократ Схоластик, нито блаженият Теодорит Кирски назовават името на кръстника, а Руфин Аквилейски дори не споменава този сюжет с кръщението.

Но Православната църква не е последвала мнението на тези авторитетни църковни историци от древността, въпреки че сред тях били и свети мъже като Теодорит Кирски и Иероним Стридонски. От незапомнени времена тя се придържа към друга версия за кръщението на първия православен цар още преди Никейския събор – от св. Силвестър, епископа на Рим, около 323 година.

Същността на тази версия е следната: цар Константин се разболял от проказа, която покрила цялото му тяло. Много лекари били безсилни да помогнат на пациента. Накрая езическите жреци от идолския храм отишли при Константин, като го съветвали за изцелението му да се изгради купел в езическия храм и там да се изкъпе в кръвта на кърмачета. Царят, слушайки жреците, събрал бебетата за клане, но трогнат от плача на майките, уплашил се от намерението си и пуснал майките и децата с дарове. 

В същата нощ в съня на Константин се явили апостолите Петър и Павел, които, като го похвалили за отказа му да извърши този ужасен грях, в замяна предложили друг начин за очистване от болестта – чрез приемане на православната вяра и кръщение от епископа на Рим свети Силвестър. 

Събуждайки се, царят намерил Силвестър, който се криел от гонението, и го попитал какви богове са му се появили насън. Силвестър обяснил на Константин, че това не са богове, а апостолите на Единия Бог и нашия Господ Иисус Христос Петър и Павел и като доказателство му представил икони на светиите, в които царят разпознал апостолите, които му се явили насън. 

Свети Силвестър огласил Константин във вярата, заповядал му да се покае и да пости, да прекрати идолопоклонството и преследването на християните. След известно време, след като изпълнил всичко необходимо, Константин приел тайнството на кръщението от светия папа Силвестър и в кръщелния купел се очистил от проказата. От този момент той се преобразил от езически император в цар християнин.

Източникът на този разказ в науката се нарича „Деяния (или актове) на Силвестър“. В древността той е признат за равен на историята на Евсевий. Такова допускане е направено още в XIX-ти век от професор Болотов[13]. Някои съвременни западни изследователи (Поликамп) извеждат ранните редакции на „Деянията на Силвестър“ също към IV-ти век[14].

Фактът, че във византийския Изток още от VI-ти век историографите свързват кръщението на цар Константин със свети Силвестър, също говори за древността на приемането на това предание от Църквата. Така Иоан Малала (VI-ти век) в своята хронография пише:

„След като пости и получи наставление, той [Константин] бе кръстен от Силвестър, епископът на Рим – той самият, и майка му Елена, и всички негови роднини, и приятелите му, и цял куп други римляни. И така император Константин стана християнин[15]„.

А вече в VIII-ми век, друг византийски историк, когото Православната църква почита като светец, монахът Теофан Сигриански Изповедник, говори в своята хронография недвусмислено в полза на кръщението на Силвестър, отхвърляйки информацията на Евсевий Памфил като арианска измислица:

„През тази година[16], както казват някои, Константин Велики е кръстен със сина си Крисп в Рим от папа Силвестър. И сега жителите на стария Рим пазят кръщелната му, като свидетелство за кръщението му в Рим от Силвестър, след унищожаването на тираните. Други казват, че той е кръстен на изток, в Никомидия, преди смъртта си, от арианина Евсевий Никомидийски, където и починал. Те уверяват, че той е отложил кръщението поради причината, че се е надявал да го извърши в река Йордан. Но според мен най-вероятно той е кръстен в Рим от Силвестър и че заръките към Милтиад[17] под негово име, са измислени от арианите. С това те искали да получат слава за себе си и да клеветят благочестивия цар, твърдейки, че не е кръстен; но това е нелепо и невярно. Ако той некръстен е присъствал на Никейския събор, следва, че също не се е причастил с божествените тайни и не е имал общение със светите отци; а това и да се говори и мисли е напълно безумно[18].“

Мнението на преподобния Теофан не е само негово частно мнение, то изразява мнението на цялата пълнота на Православната църква. Светите отци засвидетелстват своето единомислие по този въпрос на Седмия вселенски събор в Никея, в който взима участие, както се предполага, и самият свети Теофан. На този събор, като доказателство за истинността и древността на почитането на иконите на Запад, са прочетени посланията на римския първосвещеник Адриан. В тях, по-специално, папата се позовава на древното предание на Римската църква за кръщението на Константин Велики в Рим от папа Силвестър, а именно моментът, когато свети Силвестър показал на Константин иконата на апостолите Петър и Павел, за да потвърди, че не богове са се явили на царя насън, а именно първовърховните апостоли, които му посочили приемането на кръщението като средство за очистването от проказата.

След като прочита папските послания, целият събор на въпроса: „Приема ли Светият събор посланието на светия папа от Древен Рим?“, казва: „Допускаме и приемаме!“. Освен това всеки епископ след това лично потвърждава съгласието си с папските послания и подлага на анатема несъгласните в следната формулировка:

„Посланията, изпратени от Адриан, светейшия папа на Древен Рим, до благочестивите наши императори, а също и до светейшия Вселенски патриарх наш Тарасий, признавам като божествено определение на православието и приемам свещените и досточтими икони, според древното предание на Вселенската и апостолската църква; тези, които мислят по друг начин, подлагам на анатема“[19].

Така седмият Вселенски събор признава преданието за кръщението на Константин Велики от светия епископ на Рим Силвестър за законно предание на цялата пълнота на Православната църква. Следователно именно в тази форма той е включен в официалните византийски исторически хроники и жития. И именно в такава безалтернативна редакция Православната църква на светата Рус ги приема от Византия.

Всички преведени и местни световни хроники в Русия съдържат разкази за кръщението на Константин от Силвестър. Това събитие е описано подробно и в „Хрониката на Георги Амартол“[20] (написана през 840-та година, преведена на славянски през XI-ти век), и в „Летописец елински и римски“[21] (староруски хронографски свод – XV-ти век), и в „Руски хронограф“[22] (началото на XVI-ти век) и в други староруски летописни сводове.

Същият текст за римското кръщение на Константин Велики се съдържа в различни авторитетни за Църквата руски издания на житията на светиите, като например великите Чети-минеи на св. Макарий Московски[23] (средата на XVI-ти век), Жития на светиите от св. Димитрий Ростовски[24], и Пролога[25]. Тези книги за православния човек имат статут на официално църковно предание, тъй като Типиконът ги предписва да се четат в определени моменти от богослужението[26].

Това предание е отразено и в православното богослужение. В службата на равноапостолните Константин и Елена Църквата възхвалява Свети Константин с тези думи: „От Божиите богати дарове най-доброто ти получи, царю честити, Константине превелики, и добре просия с тях; защото просветен с лъчите на Пресветия Дух от светителя Силвестър при кръщението, се показа непобедим между царете, като поднесе вселената и царския град в зестра на твоя Творец…“[27]

Както знаете, за православното съзнание църковното богослужение е израз на Свещеното Предание, а значи и на Божието Откровение. Както пише преподобният Юстин (Попович) в „Догматика на Православната църква“: „Богослужебният живот на Църквата е най-вярното Предание на Църквата, живо и безсмъртно свещено Предание“[28].

И така, ако за Православната църква законно свещено предание е било кръщението на Константин Велики от римския първосвещеник свети Силвестър, при това несъгласието с него попада едва ли не под анатема, то как би могло за най-видните православни академични богослови-историци версията за кръщението на Константин от Евсевий Кесарийски да се окаже по-приемлива от мнението на Православната църква? На този въпрос веднъж отговаря професорът от Санкт Петербургската духовна академия Василий Болотов. Колкото и да е странно да се чуе това от православен човек, историкът академик отрича достоверността на „Деянията на Силвестър“, въпреки безусловната им древност, на основание, че те се стремят „животът и дейността“ на първия християнски суверен да „представят строго православно“ и в тях има твърде много чудотворства, което само́  по себе си също „от обективна гледна точка изглежда недостоверно“[29].

Тоест критериите за истинност, с които се ползва Църквата при оценката на едно или друго историческо събитие, върху професорите от православните духовни академии са произвели съвършено обратен ефект. Освен това непримиримостта на учените по този въпрос е толкова голяма, че ги тласка дори към откровена фалшификация. При превода на „Житията на светиите“ на Димитрий Ростовски на руски език в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век, житието на св. равноапостолен Константин Велики е напълно заменено с версията на Евсевий Кесарийски, а сюжетно свързаните с него жития на св. Силвестър Римски и св. великомъченик Артемий са благоразумно изчистени. (Това може всеки да провери при сравняването на изданията на Чети-Минеите на светителя Димитрий Ростовски на славянски и руски език[30]). По този начин историческата клевета срещу светия равноапостолен Константин Велики придобива формата на църковна официалност и днес дори консервативно настроените православни християни са принудени да повтарят тази лъжа.

За съжаление случаят с представянето на историята на кръщението на светия равноапостолен Константин Велики не е частно изключение, а отразява общото желание за „научно-критична“ ревизия на църковното предание от страна на академичното богословие. В този пример обаче се сблъскваме не само с проблема за избора на православния християнин на кого да вярва: на църковното предание или на „историческата наука“, но и с въпроса как да разберем къде е истинското Предание на Църквата, когато „научните“ предположения се опитват да се облекат в дрехите на църковната традиция.

На благочестивия християнин може да се даде само един съвет – да слуша православното богослужение и да се обръща към назидателни четения изключително на църковнославянски език.

____________________________________________________________

*Публикувано  в http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник руски сайт – заглавие: Когда и кем был крещен святой равноапостольный Константин Великий; https://ruskline.ru/monitoring_smi/2016/iyun/2016-06-10/kogda_i_kem_byl_krewen_svyatoj_ravnoapostolnyj_konstantin_velikij

[1]. Болотов Василий. Лекции по история на древната църква, Минск, 2008, с. 330.

[2]. Карташьов Антон Владимирович. Вселенските събори.

[3]. Бриллиантов Александр Иванович. Лекции по история на древната църква.

[4]. Поснов Михаил. История на християнската църква (преди разделянето на църквите – 1054 г.).

[5]. Протойерей Валентин Асмус. Историята на Църквата http://azbyka.bg/otechnik/Valentin_Asmus/istorija-tserkvi/.

[6]. Александър Дворкин. Есета за историята на Вселенската православна църква. Лекционен Курс. – Нижни Новгород: издателство на Братството в името на Св. княз Александър Невски, 2005.

[7]. Четири книги на Евсевий Памфил, епископ на Кесария Палестинска за живота на блажения василевс Константин. Кн. 4. Глави 61-62.

[8]. Ермий Созомен. Църковна история. Кн. II. Гл. 34; Сократ Схоластик. Църковна история. Кн.1. Гл. 39; Бл. Теодорит Кирски. Църковна история. Кн. 1. Гл. 32.

[9]. Ващева Ирина Юрьевна. Константин Великий: вариации образа в христианских историях поздней античности. Вестник Нижегородского университета, 2013, № 4, с. 46-58.

[10]. Именно в тази ерес Седмия вселенски събор обвини Евсевий Памфил Кесарийски и на това основание призна много факти, описани в неговите трудове, за незаслужаващи доверие: „И първо Евсевий Памфил е приведен от тях [иконоборците] за свидетелство; а междувременно цялата католическа (съборна) Църква го признава за привърженик на ереста на Арий, както се вижда и от всички негови съчинения и издания“ (Деяния на Вселенските събори, том 7. Свети Вселенски събор седми, Никейски втори. Деяние шесто, том трети).

[11]. Творенията на блажения Иероним от Стридон. Част 5, Киев, 1879. с. 397.

[12]. Болотов Василий. Лекции по история на древната църква, Минск, 2008. с. 323.

[13]. Пак там, с. 32.

[14]. https://smirennyj-otrok.livejournal.com/20407.html

[15]. Иоан Малала. Хронография. Книги 13-18, Белгород, 2014, с. 34

[16]. 314 година от Рождество Христово според Александрийската ера, тоест в съвременната хронология около 323 година.

[17]. Има се предвид споменатото в „Църковната история“ на Евсевий Кесарийски писмо на св. Константин Велики до предшественика на св. Силвестър римския първосвещеник Милтиад (книга 10, глава 5), където той вече се показва като християнин, въпреки че според „Деянията на Силвестър“ той не само не е бил християнин, но и е подлагал християните на гонения, поради което свети Силвестър бил принуден да се крие.

[18]. Летописи на византиеца Теофан от Диоклециан до царете Михаил и неговия син Теофилакт. М., 1884.

[19]. Деяния на Вселенските събори, том 7. Свети Вселенски събор седми, Никейски втори. Акт втори.

[20]. Матвеенко Вера Алексеевна, Щеголева Людмила Игоревна. Временник Георгия Монаха (Хроника Георгия Монаха). Русский текст, комм. указ, М., „Богороский печатник“, 2000, с. 262-264.

[21]. Елински и римски Летописец. Т.1. С.-Петербург, 1999, с. 280-283.

[22]. ПСРЛ. С. Петербург, 1911. Стр. 263-264.

[23]. Велики Чети-Минеи. Януари. Дни 1-6. М. 1910. ст. 67, ст. 88-98.

[24]. Препечатни издания на Житията на светиите от св. Димитрий Ростовски на славянски език, Декември-Февруари. М. 2008, с. 453-456; Март-Май. М., 2007, с. 904-906.

[25]. Пролог. Книга първа. Септември-Февруари. Издание на Московския Сретенски манастир 2003. – лист 294; Пролог. Книга втора. Март-август. Издание на Московския Сретенски манастир 2003. лист 180

[26]. Ако за Пролога изрично се споменава в Типикона, то Чети-Минеите се появяват в него под името Четения на Метафраст.

[27]. Минея май, част 2. М.: Издателски Съвет на Руската Православна Църква, 2002. С. 338. Между другото, последната фраза е ясна индикация за „Константиновия Дар“.

[28]. Събрани творения на преп. Юстин (Попович). М. 2007. С. 294

[29]. Болотов Василий. Лекции по история на древната църква. – Минск, 2008, с. 31-33

[30]. Жития на светиите, изложени на руски език според ръководството на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски с допълнения, обяснителни бележки и изображения на светиите в 12 тома, второ издание, М., Синодална Печатница, 1903.

Изображения: авторът протоиерей Алексий Чаплин и св. равноапостолни цар Константин Велики (272-337). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fpM