Архимандрит Горазд
Християнството е религия на жертвата. Христос понесъл кръстни страдания и кръстна смърт, за да изкупи човечеството от греха и да му даде пример на жертвена любов към ближните. Страданията на кръста, изобретение на финикийската жестокост, били неописуемо мъчителни. Затова свидетелстват мнозина от древните, между които и Гай Меценат (умрял през 8-та година след Христа), римски патриций, покровител на литературата и изкуството, цитиран от римския философ Сенека (2 г. преди Христа-65 г. след Христа) в Епистоларии – Писма до Луцилий, (101), описва кръстното страдание, като невъобразимо мъчително, както и Киприан, свещеномъченик, епископ Картагенски, съсечен в 258 година, който присъствал на разпъване на кръст и други.
Този жертвен пример на Христа бил следван от древните християни. Без боязън от страданията и смъртта те умирали мъченически било единично, било групово или масово по време на гоненията на християните от римските императори. Загивали на кладите, между зъбците на железни колела или във врящите с масло огромни котли, но не се отричали от вярата си в Христа.Те дори пеели възхвални песни Нему и тъй завършвали земното си поприще с вяра, че преминават от смърт към вечен живот.
Тази пролята мъченическа кръв ставала семе за подвизи на нови мъченици. Перото на вдъхновени писатели-житиеписци предало на поколенията подробно описание на средствата за мъчения, на твърдостта на мъчениците в страданията и безмълвната им или гласна молитва, при драматичната им кончина. В словото си за светите Четиридесет мъченици св. Василий Велики (330-379), писател, проповедник, пише: „Всичко пренебрегнаха тия мъже (християнските мъченици – бележка на автора) в самия разцвет на своята младост… презряха временния живот, за да прославят Бога със своите телесни членове, тоест жертвайки тялото си и възпламенявайки благочестивото си желание, те постигнаха една победа чрез благата си вяра и се украсиха с венеца на правдата заради Иисуса Христа[1].“
Тези агиографски паметници са предмет на всестранно проучване от наши и чужди учени, защото те съдържат много сведения и моменти от исторически, психологически, езиково-художествен и нравствен характер, характеризират епохата и стават основа за много исторически, езикови, нравствени и други изводи.
Когато настъпва залеза на Второто българско царство през 1393 година българският народ заживява без свои управници-българи, без църква с българска църковна иерархия и училище с български учители. Заживява със свои сили в себе си. Властта на османлиите спряла неговото естествено развитие. Но в тези условия се родило и нещо положително: престанали предишните вражди между владетелите на поделената българска държава. Престанали и еретическите увлечения и разделения на религиозна почва. Покореният народ се почувствал единен при общата си нерадостна робска участ. Навсякъде по Българско – по Тракия, Мизия и Македония, той се отнасял с ненавист към агарянското владичество. Бил безразличен към внушенията на гръцкото духовенство, което го заробило духовно – отнело църковната му независимост. Така, от това единство на съзнанието за една вяра на един български народ, произтекли жизнени сили, които подхранвали духа му и той -българинът – изявявал силата си, когато жестоката ръка на насилника-завоевател посягала на вярата му. Този дух расъл от век на век, макар и с дълбоки колебания при различни исторически обстоятелства. Жертвите на фанатичната мюсюлманска бруталност падали по една или по много наведнъж, но поробеният българин достигнал историческите върхове: да чуе с решителната му сила призива на идеолога на българското възраждане преподобни Паисий Хилендарски: „Аз премного се постарах… докато събрах и обединих делата на българския народ в книжка… За вас… да знаете и чуете за своя род и език… че нашите български царе и патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики“ и че сме „имали много жития и канони на българските светци[2]“ и смелостта на отец Неофит Бозвели, с обширно аргументирани и написани с пламенно българско чувство изложения през 1844 година до Високата порта, да поиска признание на 6 400 000-ния български народ, като отделен християнски народ, и негови представители в Цариград, за да се застъпват за интересите му. Поискал и българска църква и българско училище.
Завоевателят-азиатец бил пълен господар на „кюфарите“ – гяурите, тоест безверните българи. Наричал ги „рая“ – стадо, роби, долни хора, които трябва да служат на „агата“ – господаря османлия. Само той бил пълноправен поданик на султана и можел да се облича в разноцветни дрехи, да живее в хубави домове. А робът-българин трябвало да бъде смирен, с наведена глава и да се облича в просто черно облекло.
Когато османлиите завоювали някоя крепост, град, област повиквали първенците българи и им предлагали да приемат мохамеданската вяра, което било едно-единствено условие да запазят имотите си, да имат пълни права и власт, да заемат високи служби в държавната администрация и хареми с жени. И отстъпниците от вяра и род често достигали отговорни административни и военни постове, та дори и поста на велики везири. Те, като помохамеданчени, ставали колкото жестоки и надменни спрямо своите – християните-българи, в такава степен угодливи спрямо османлиите, при които целият битов строй и държавна организация се уреждали не на основата на народността, а на мюсюлманската вяра.
Това разграничение сривало мостовете за сближаване и сродяване между поробителя-мюсюлманин и българина-християнин, който заживял свой изолиран вътрешен живот в християнските квартали (махали) на града или в селото.
Къде могли да намерят душевна утеха тъй притиснатите българи освен в църквите и манастирите и то особено в отдалечените по планински места наши светини? Там – на големи и малки празници, на събори при честване на храмовия патрон-светец те изповядвали свободно вярата си. Там се срещали с близки и познати. Там слушали простите, но сърдечни религиозно-назидателни слова на монасите. Душата им просветвала, облъхана от влятата чрез словото добра надежда в утрешния по-светъл ден. Наистина оскъдната религиозна просвета на народа давала възможност за увличане и в тъмни суеверия, но основните християнски добродетели се запазвали. Строгата чистота на нравите била първостепенна грижа на българското семейство, на рода.
Постоянните войни, към които подтиквал самият мюсюлмански фанатизъм, за да се придобият нови земи и нови последователи на Мохамед, моралното разложение на османската администрация и войската – на паши, спахии, еничарски главатари и други началстващи лица, започнало в края на XVI-ти век и особено след допира с богати страни и народи в централна Европа при военни походи, допринесли твърде много за голямо влошаване положението на българите. При тези военни походи паши и техни помощници започнали широко да практикуват подкупа от застрашени с покоряване укрепени градове, провинции, държави и спирали военните действия на даден фронт. При завръщането си от поход, подражавайки на султана и неговите първи сановници, те строили дворци, отдавали се на разкошен живот, разширявали харемите си и засилвали сексуалната си разюзданост. Еничарската преданост към султана намаляла. Властта му отслабнала. Той започнал да бъде качван на престола и свалян от него по тяхна воля. Много пари били нужни за такъв живот и те трябвало да се събират от раята – покорените българи. За тази цел се оправдавали всякакъв род насилия и злоупотреби с покорените. Данъците се увеличили. Нека дадем пример: робският личен данък харач, който бил събиран от юноши над 15 години, започнали да събират от деца на 18 месеца. До 1582 година българинът плащал по 40-50 аспри (акчета) и 40 аспри за други данъци или всичко по 80 до 90 аспри годишно. През 1640 година личният данък се увеличил на 240 аспри и 300 аспри за други данъци. Събирането на харача било толкова строго, че Грузинският патриарх Атанасий III Даббас (1612-1620), като отказал да плати този тежък данък и дал пример на съпротива срещу това непосилно данъчно бреме, бил хвърлен в затвора[3].
Масовите грабежи зачестили – нападения на селища и ограбване на жилищата. Българите започнали да си копаят домове в земята – землянки, за да не могат османлиите, поради страх, да пренощуват в такива жилища и да се отдават там на гуляи и разюзданост за сметка на бедните стопани. Османлиите престанали да проявяват първоначалната религиозна търпимост към народностните и верско-християнски изяви въобще на българите и особено на силни личности из средата на раята. Шериатът – основният свещен Мохамедов закон – престанал да бъде спазван с необходимата строгост. Кървавите издевателства и опитите за помохамеданчване единично или масово с насилие раждало и герои. Споменът за смелостта на древнохристиянските мъченици, тяхната твърдост в понасяне на страданията и неизменност на християнската им изповед била пример за подражание и те ставали герои на епохата. Нека обърнем поглед към тези български мъченици за вяра и род, като отбележим исторически факт с голямо значение, а именно: не само известно материално състояние на българина – хубав кон, хубави волове или устроен дом, не само интелектуалната надареност и просветна изявеност, но и физическата красота – хубавото изразително лице, приятните му черти, стройната фигура, привличащият приятен говор, дразнило, а в не малко случаи вбесявало правоверния мюсюлманин. Тези материални притежания, интелектуална надареност и телесна хубост „правоверният“ считал за привлекателни и упражняващи влияние върху околните, а на това той гледал и по човешка слабост завистливо и от гледище на неговото господарско положение, застрашаващо влиянието му и неговите установени привилегии на ага-господар, който във всичко трябвало да бъде пръв и да демонстрира салтанат.
И ето, какво ни говори по това едно новооткрито житие за неизвестен мъченик от София. Нека го наречем св. мъченик Георги Стари, защото той е претърпял мъченическа смърт преди св. Георги Нови (починал 11 февруари 1515 година) и св. Георги Новейши (починал 26 май 1534 година).
Св. Георги Стари е родом от София. Пострадал през 1437 година. Житието му е написано от неизвестен житиеписец. Редакторът на средновековния архив на Гръцката академия на науките Хр. Г. Патринелис публикува в тримесечното богословско списание „Ортодоксос парусия“, книжка 1-2, 1964 година, статия под надслов: „Един неиздаден разказ за неизвестния новомъченик Георги – починал 1437“.
Неизвестният автор пише, че този мъченик бил: „физически силен, духовно високообразован и доблестен мъченик“. В шестпечатните страници на житието (около 250 печатни реда) авторът нарича родния град на светеца-мъченик „София“, а не Триадица. Този факт също утвърждава становището за времето, когато „София“ получава това название и още: че тя е населена изключително с българи. Нека кажем по това:
В края на XIII-ти век византийският писател Михаил Глика пише: „Сардика е тъй наричания сега град Триадица“, а византийският писател Дукас Млади употребява името „София“ в края на XIV-ти век, тоест десетина години преди османлиите да завземат София (в 1382 година), когато София е населена изключително с българи. Ян Хуниади (1388-1456) в писмото си до войводата на Трансилвания Никола Дуилак описва победата си над османлиите на 3 март 1443 година при Ниш и нарича войсковите поделения, участвали срещу него, „Омор бегкум бандерио Софиа“. Писмото на Хуниади е писано шест години подир мъченическия подвиг на св. Георги Стари[4]. А още е известно, че колонизацията на Вакарел, Ихтиман, София с малоазийци-османлии става много по-късно от тази на Бургас, Стара Загора, Пловдив.
Св. Георги Стари е пострадал в Одрин. „Един човек красив на вид, пише авторът на житието му, но още по-красив по душа, не зная защо и по какъв начин се намери в Одрин“. Бил на военна служба. Претърпял мъченическа смърт на 26 март 1437 година на 30-годишна възраст. Но защо е бил съден в Одрин, столица на османската империя от 1363 година? Може би като военнослужещ го е съдил специален военен съд за проявената верска и народностна доблест! Може би, за да се скрие от погледа на софийските жители-българи драматичната развръзка на един непоклатим, доблестен изповедник на християнската вяра, младежът Георги, която би разпалила религиозните чувства и извикала такава смелост и у други българи. А може би и да подхрани мюсюлманския фанатизъм на османлиите в тяхната столица Одрин. Засега, може само да се предполага целта на тази екзекуция именно в Одрин.
Житието на св. Георги Стари от неизвестен агиограф е най-старият документ за мъченик през османското иго. Авторът му е очевидец на мъченическия подвиг на светеца, както сам съобщава това. Текстът на житието е запазен в единствен препис в гръцкия кодекс II, л. 235-242 (XVI-ти век) на Марцианската библиотека във Венеция[5], но досега не е бил издаден и мъченическият подвиг на светеца от София, не е заел мястото си в Православния синаксар.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 