Иван Денев

Св. архидякон Стефан бил един от 70-те ученици Христови. Принадлежал към Иерусалимската църква и бил ръкоположен за дякон от светите апостоли (Деяния на светите апостоли 6:5-6). Изпълнен с вяра и благодатна сила, той правел големи чудеса и личби между народа (Деяния на светите апостоли 6:8). Някои юдеи влезли в спор със Стефан, но не могли да противостоят на мъдростта и духа, с които той говорел (Деяния на светите апостоли 6:10). Последвало обвинение срещу него, че говори хулни думи против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11). Хванали го и го изправили на съд пред синедриона. Представили лъжесвидетели, които казвали: „Тоя човек не престава да говори хулни думи против това свято място и против закона, защото го чухме да казва, че Тоя Иисус Назорей ще разруши това място и ще промени обичаите, що ни е предал Моисей“ (Деяния на светите апостоли 6:13-14). Но Стефан бил невинен. Дееписателят св. евангелист Лука пише: „Всички, които седяха в синедриона се вгледаха в него и видяха, че лицето му беше като лице на Ангел“ (Деяния на светите апостоли 6:15). Това, обяснява св. Иоан Златоуст (347-407) била благодатта Божия, която изпълвала душата му и блестяла на лицето му[1].

Първосвещеникът попитал Стефан: „Това тъй ли е!“ (Деяния на светите апостоли 7:1). В отговор архидякон Стефан произнесъл дълга защитна реч и обвинил юдеите, че поради жестокосърдие те винаги са се противили на Светия Дух (Деяния на светите апостоли 7:2-56). „Като чуваха това, пише св. апостол и евангелист Лука, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него (Деяния на светите апостоли 7:54). А Стефан, изпълнен с Дух Свети, погледнал към небето, видял славата Божия и Иисус да стои отдясно на Бога, и казал: „Ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога“ (Деяния на светите апостоли 7:56). Но те закрещяли с висок глас, затулили ушите си и единодушно се нахвърлили върху него. Извели го вън от града и хвърляли камъни върху му, а Стефан се молел и думал: „Господи Иисусе, приеми духа ми!“ (Деяния на светите апостоли 7:59). След това коленичил и извикал с висок глас: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деяния на светите апостоли 7:60). И като казал това починал.

Св. Архидякон Стефан бил убит с камъни в Иосафатовата долина през 37-ма година. Според древно църковно предание благочестиви люде го погребали в имението на юдейския законоучител Гамалиил, който впоследствие повярвал в Христа и приел св. Кръщение.

Богослужебното честване на св. архидякон Стефан води началото си от дълбока християнска древност. В Апостолските постановления (IV-ти век) има предписание християните „да празнуват в деня на първомъченика Стефан[2]“ Светите отци Григорий Нисийски (331-394)[3] и Иоан Златоуст [4] пишат специални слова в негова чест.

През 415 година мощите на първомъченика били открити по чудесен начин и пренесени в Иерусалим. Впоследствие (около 428 година) те били пренесени в Константинопол и положени в храма „Св. Лаврентий“, а след това и в храм, построен в негова чест. Дясната му ръка се съхранява като свещена реликва в Серапионовата палата в Троице-Сергиевата лавра край Москва[5].

Църквата възпява св. архидякон Стефан с чудно хубавия тропар: „С добрия подвиг се подвизава, първомъчениче Христов и апостоле, и: изобличи нечестието на мъчителите. Убиван с камъни от ръцете на беззаконниците, ти прие венец от десницата на Всевишния и към Бога извика, като каза: Господи, не зачитай им тоя грях!“

Паметта му се чества на 27 декември.

Обвинението донесло, че Стефан произнесъл хулни думи против Моисеевия закон и Иерусалимския храм, против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11, 13-14). Архидякон Стефан трявало да докаже несъстоятелността на тези обвинения и да изясни истинските причини, поради които е подложен на съд. За целта избрал метода на историческото повествование, а след това и на прякото изобличаване на своите противници. Речта му е колкото защитна, толкова и изобличителна. Съдържанието и хода на мислите ѝ бихме могли да резюмираме накратко така: Не като хулител на Бога, Закона и храма стоя обвиняван и преследван, но като жертва на вашето противене на Бога и на Неговия Пратеник – противене, което вие сте наследили от вашите отци и което проявявате сега. Не е моя вината, че днес мене ме съдят, а ваша. Аз вярвам в истинския Бог и почитам Неговия свет Закон, но вие всякога се противите на Бога и на Неговия Закон и това ваше противене е причина сега вие да ме съдите като богохулник, и като оскърбител, на Закона и на светите места[6].

Архидякон Стефан започнал речта си с обръщението: „Мъже братя и отци!“ (Деяния на светите апостоли 7:2) – „почтително обръщение към присъстващите, първо – към всички присъстващи, и второ – към членовете на синедриона и старейшините“[7].

„Бог на славата, говори той, се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотомия, преди да се засели в Харан, и му каза: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та дойди в земята, която ще ти покажа“ (Деяния на светите апостоли 7:2-3).

Още първият израз „Бог на славата“ дава да се разбере, колко несправедливо е обвинението, че архидякон Стефан е богохулник (Деяния на светите апостоли 6:11). „С този израз, по тълкуванието на архимандрит Михаил, той нанесъл първия тежък удар на суетната представа на юдеите за значението на храма за прославата на Бога[8]“. „Ако Бог е Бог на славата, разсъждава св. Иоан Златоуст, то очевидно Той няма нужда от наша прослава или от прослава, посредством храма. Той Сам е Източник на славата[9]“.

Изразът „се бе явил“ говори за Бога като лъчезарна светлина (срв. Изход 24:16; 34:35; Исаия 6:3; Псалом 23:7; Деяния на светите апостоли 7:55).

Съобщението на архидякон Стефан, че Бог се явил на Авраам, когато той бил в Месопотамия, преди да се е заселил в Харан, наглед като че ли противоречи на казаното в книга Битие (11:32, 12:1), че Бог се явил на Авраам в Харан, а не в Месопотамия. Тук той получил откровение от Бога, за което съобщава Моисей (Битие 12:1), а не в Ур Халдейски, както говори по-нататък в речта си архидякон Стефан (Деяния на светите апостоли 7:4).

Архидякон Стефан изгражда своята проповед върху старо юдейско предание, според което първото явяване на Бога на Авраам е станало не в Харан, а в Ур Халдейски, за което Моисей не говори пряко. Там Тара, бащата на Авраам, получил откровение от Бога и тръгнал за Ханаан с цялото си семейство. Но по пътя в Харан той умрял и Бог отново се явил на Авраам и повторил заповедта си да продължи пътуването[10].

Преданието, че Бог се явил на Авраам още когато той е бил с баща си в Ур Халдейски намира потвърждение в Свещeното Писание. В едно от по-сетнешните си явявания Бог говори на Авраам: „Аз съм Господ, Който те изведох от Ур Халдейски“ (Битие 15:7). В книгата на Неемия четем: „Ти Сам, Господи Боже, избра Аврама, изведе го из Ур Халдейски и му даде име Авраам“ (9:7).

В Деяния на светите апостоли 7:3 архидякон, Стефан предава Божиите слова казани на Авраам при явяването Му в Харан като казани в Ур Халдейски, защото смисълът на заповедта Божия и тогава, и сега е един и същи, както тогава, така и сега[11].

Как справедливо отбелязва св. Иоан Златоуст „Нямало нито храм, нито жертвоприношения, а Авраам се удостоил с божествено видения[12].

Авраам, продължава архидякон Стефан, изпълни заповедта Божия, излезе от земята Халдейска и се засели в Харан, а „оттам, след бащината му смърт, Бог го пресели в тая земя, дето вие сега живеете. И не му даде в нея наследство ни една стъпка, а обеща да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ (Деяния на светите апостоли 7:4-5).

И тук архидякон Стефан като че ли е в противоречие с казаното в книга Битие, що се касае до хронологията.

Според книга Битие, до рождението на Авраам, Нахор и Аран, Тара бил на 70 години, а всичките му дни на земята 205 години (Битие 11:26, 32). При излизането си от Харан Авраам бил на 75 години (Битие 12:4). При това положение излиза, че Тара е живял не 205 години, а 145 (70+75=145). Би трябвало да преживее още 60 години след излизането на Авраам от Харан. Тук „противоречието“ е лесно обяснимо. Тара е бил на 70 години не когато се е родил Авраам, а най-големият му син Аран. След него идва Нахор и чак тогава Авраам, който в повествованието на Моисей е поставен на първо място (Битие 11:26). Авраам е поставен на първо място не по старшинство на възрастта, а поради това, че бил избран от Бога за родоначалник на израилския народ. При това положение Битие 11:26 бихме могли да изтълкуваме така : Тара бил на 70 години, когато се родил първият му син Аран. Колко време след това се е родил Нахор, а след него и Авраам, Моисей не съобщава. Твърдението на архидякон Стефан, че Авраам излязъл  от Харан след смъртта на баща си дава основание да се мисли, че Авраам се е родил тогава, когато баща му е бил на 130 години (205-75), което е твърде вероятно и правдоподобно. Очевидно и в този пункт архидякон Стефан се основава на древно юдейско предание, което не противоречи на казаното в книга Битие[13].

Изразът „и не му даде в нея наследство ни една стъпка“ като че ли не се съгласува със съобщението в книга Битие (23-та глава), че Авраам закупил от Хетеевия син Ефрон нива с пещерата Махпела, за, да погребе жена си Cappa. – Тъкмо това обстоятелство, говори Александър Павлович Лопухин, показва, че Бог не му е дал в наследство тази земя. Иначе защо е било необходимо Авраам да прави покупка за погребението на Cappa? Тук, според него, става дума за първоначалното пребиваване на Авраам в Ханааската земя, преди обрязването му (Деяния на светите апостоли 7:8), когато той не е владеел нито „стъпка“ земя[14].

Но Бог обещал „да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ – Този израз, според тълкуванието на архиепископ Теофилакт Охридски, „показва, че Бог е силен от невъзможното да направи възможно[15]“. Той, според св. Иоан Златоуст, говори за великото Божие човеколюбие, но и за голямата вяра на Авраам [16].

И всичко това, според архимандрит Михаил е „дар Божи“[17]. „И което е особено важно, пише св. Иоан Златоуст, „обещанието е било дадено преди обрязването, преди жертвите, преди храма[18]“.

И говори, продължава речта си архидякон Стефан, Бог на Авраам: Потомците ти ще бъдат пришълци в чужда земя и ще бъдат поробени и притеснени четиристотин години. Но Аз ще съдя оня народ, под чието робство ще бъдат; и след това те ще излязат и ще ми служат на това място“ (Деяния на светите апостоли 7:6-7). – Тук архидякон Стефан напомня за робството в Египет, което по точното указание на Моисей продължило четиристотин и тридесет години (Изход 12:40). Приведеният текст от Битие (15:13-14) сочи кръгло цифрата четиристотин.

„И даде му завет за обрязване“ (Деяния на светите апостоли 7:8^а). – Обрязването е външен знак на сключения между Бога и Авраам завет, тоест съюз (Битие 17:11). Изразът на архидякон Стефан, че този завет е даден от Бога, по думите на Александър Павлович Лопухин „дава да се разбере, че той е свободен и милостив дар на Авраам и потомството му от Бога“[19].

„След това, отбелязва архидякон Стефан, той (Авраам, скоби мои) роди Исаака и го обряза на осмия ден; а Исаак роди Иакова, Иаков пък – дванайсетте патриарси“ (Деяния на светите апостоли 7:8^б). – Патриарси той нарича децата на Иаков, които са родоначалници на 12-те Израилеви колена.

Нататък припомня историята на Йосиф (Деяния на светите апостоли 7:9-19). Разказът му е по библейския текст (Битие 37, 39-50 глава). Още в началото на повествованието си архидякон Стефан заявява: „Патриарсите завидяха на Йосифа и го продадоха в Египет: ала Бог беше с него, избави го от всичките му неволи и му дарува благоволение и мъдрост пред фараона, египетски цар, който го и постави началник над Египет и над целия си дом“ (Деяния на светите апостоли 7:9-10). – „Не без особено намерение, пише Александър Павлович Лопухин, Стефан говори за тази завист, но с цел очевидно да покаже, че подобно чувство са имали съдиите против Господ Иисус, чийто предобраз е бил Йосиф“[20]. „Същото, говори св. Иоан Златоуст, било и с Христа, тъй като Йосиф бил негов предобраз“[21].

„Тогава, продължава архидякон Стефан, настана глад и голяма неволя по цялата земя Египетска и Ханаанска, и нашите бащи не намираха храна. А Иаков, като чу, че в Египет имало жито, изпрати бащите ни за първи път. А когато отидоха втори път, Йосиф се откри на братята си, и Йосифовият род стана известен на фараона. Йосиф прати та повика баща си Иакова и целия си род – седемдесет и пет души“ (Деяния на светите апостоли 7:11-14). – Цифрата 75 архидякон Стефан предава по гръцкия библейски превод на Седемдесетте тълковници (преводачи) (Битие 46:27), докато в еврейския оригинал стои числото 70. То в еврейския оригинал има следния произход: С Иаков в Египет дошли 66 души, без жените (Битие 46:26). Към тях са прибавени Иаков и Йосиф и двамата негови синове, които му се родили в Египет (Битие 46:27). Или всичко 70 души[22]. Седемдесетте тълковници, според архимандрит Михаил[23] и Александър Павлович Лопухин[24], прибавят и петте внуци и правнуци на Йосиф.

„Иаков, отбелязва по-нататък архидякон Стефан, слезе в Египет, и се помина там – той и бащите ни; и ги принесоха в Сихем и положиха в гроб, що бе купил Авраам със сребро от синовете на Емора Сихемски“ (Деяния на светите апостоли 7:15-16). – Иаков бил погребан в пещерата Махпела, която Авраам купил от хетееца Ефрон (Битие 50:13). Книга Иисус Навин съобщава, че само костите на Йосиф били пренесени в Сихем (24:32) и погребани в нивата, която патриарх Иаков купил за сто сребърника от Емора Сихемски. Старо юдейско предание съобщава, че заедно с костите на Йосиф били пренесени в Сихем костите и на другите патриарси. Това предание изглежда възпроизвежда и св. архидякон Стефан[25].

В неговото изложение обаче има нещо неточно. Гробът, който закупил Авраам от хетееца Ефрон (Битие 23-та глава, 50:13) той приписва на Иаков (Деяния на светите апостоли 7:16). И обратно, нивата, която Иаков купил от синовете на Емора Сихемски (Битие 33:19), приписва на Авраам (Деяния на светите апостоли 7:16). „Тук, отбелязва Александър Павлович Лопухин, или има малка грешка на паметта, или е просто фигуративен израз, приписващ делото на внука на неговия дядо[26]“.

Нататък в защитата си архидякон Стефан разглежда второто обвинение, което юдеите отправили срещу него, че казал хулни думи против Моисей. Разказът му се изгражда по казаното за Моисей в книга Изход. Преходът му към втората част на речта е съвсем непринуден и естествен. В края на повествованието си за Йосиф той отбелязва: „Дойде друг цар, който не познаваше Йосифа; той, лукавствувайки против нашия народ, притесняваше бащите ни, като ги принуждаваше да хвърлят децата си, за да не останат живи““ (Деяния на светите апостоли 7:19). – Тук изложението на архидякон Стефан е по книга Изход 1:16-22. Заповедта фараонова била: „Всяко новородено (у евреите) момче хвърляйте в реката, а всяко момиче оставяйте живо“ (Изход 1:22).

„В това време, продължава архидякон Стефан, се роди Моисей, който беше Богу мил. Три месеца го отглеждаха в бащиния му дом. А когато беше хвърлен, прибра го фараоновата дъщеря и си го отхрани като син. И научен биде Моисей на всичката мъдрост египетска, и беше силен на думи и дела“ (Деяния на светите апостоли 7:20-22). – И тук изложението на архидякон Стефан е по книга Изход (2:1-10).

Моисей бил „Богу мил“. – Тук, по тълкуванието на Александър Павлович Лопухин, се намеква за „необичайната красота на младенеца Моисей[27].

Никъде обаче в Стария Завет не е казано, че той бил научен „на всичката мъдрост египетска“. Очевидно в основата на този израз лежи древно юдейско предание. И в това няма нищо невероятно, че осиновеният син на фараоновата дъщеря е бил добре обучен в цялата египетска мъдрост тогава [28].

Изразът „беше силен на думи и дела“ не противоречи на казаното за него в Изход 4:10, че бил „неречовит“ и „заеквал“. Казаното там се отнася за недостатък на неговия говор, „но това не е било препятствие неговата реч да бъде силна с оная вътрешна динамика, която може да изрази силният дух на човека[29]. „При това положение изразът „силен на думи, по думите на архимандрит Михаил, се отнасят не към външното красноречие на Моисей, а към духовната сила на словата му, която той притежавал в най-голяма степен“[30].

Под „дела“ трябва да се разбира не чудесата, които той вършил и за които се говори в книга Изход, а „въобще за дела могъщи, необикновени и непосилни за обикновените люде[31]“.

Когато навършил 40 години, Моисей решил „да споходи своите братя, синовете Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 7:23). „И като видя, че обиждат едного от тях, отбелязва архидякон Стефан, защити го и отмъсти за оскърбения“ (Деяния на светите апостоли 7:24). „Той мислеше, заключава архидяконът, че братята му ще разберат, какво Бог чрез неговата ръка ще им даде спасение; но те не разбраха“ (Деяния на светите апостоли 7:25).

Книга Изход не съобщава на каква възраст Моисей спохожда своите сънародници. Там е казано: „След много време, когато Моисей порасна“ (Изход 2:11) – И тук архидякон Стефан използва старо предание, което разделя целия живот на Моисей (120 години – Второзаконие 34:7) на три периода по 40 години. Първите 40 години, той прекарал в двора на фараона, вторите 40 – в Мадиамската страна (Изход 7:7), а през последните 40 години предвожда юдеите из пустинята (Изход 16:35, Числа 14:33, 33:38)[32].Това предание следва и св. архидякон Стефан в своята реч (Деяния на светите апостоли 7:23, 30, 36).

„На другия ден, продължава разказа си архидякон Стефан, когато някои от тях се биеха, той се яви и ги придумваше да се помирят, казвайки: „мъже, вие сте, братя; защо се обиждате един други?“, Но онзи, който обиждаше своя ближен, го отблъсна и рече: „кой те е поставил началник и съдия над нас?Да не би да искаш и мене да убиеш както уби вчера египтянина?“ (Деяния на светите апостоли 7:26-28).

Изразът „той се яви“ говори за внезапно явяване на Моисей „като вестител Божи, като особен в този момент посланик Божи с извънредни пълномощия[33]“.

Заслужават, внимание думите на Моисей: „Мъже, вие сте братя; защо се обиждате един други? „Но заслужава внимание и отговорът на обиждащия: „Кой те е поставил началник и съдия над нас?“. – Тези думи ни напомнят много, на ония, които юдеите изрекли срещу Иисус Христос пред Пилат: „Ние нямаме друг цар, освен кесаря“ (Иоан 19:15). „Така обикновено постъпвали винаги юдеите, пише св. Иоан Златуост, даже и тогава, когато получавали благодеяния“[34].

Моисей се изплашил от тези думи, избягал в Мадиамската страна. Като се изминали 40 години Бог му се явил  в пустинята на планината Синай в горяща, но неизгаряща къпина. Моисей чул гласа Господен, Който му казал: „Аз Бог на твоите отци, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов“ (Деяния на светите апостоли 7:32). Моисей се разтреперал и не смеел да погледне към къпината. А Господ му казал: „Събуй си обущата от нозете; защото мястото, на което стоиш, е земя свята. Аз видях, видях неволите на Моя народ в Египет и чух стенанията му, та слязох да го избавя; и сега дойдѝ, ще те пратя в Египет“ (Деяния на светите апостоли 7:33-34).

„Тоя Моисей, обобщава по-нататък архидякон Стефан, когото те (израилтяните, скоби мои) бяха отхвърлили, казвайки: „кой те е поставил началник и съдия“, – него Бог, чрез явилия му се в къпината Ангел, проводи за началник и избавител“ (Деяния на светите апостоли 7:35).

Моисей бил призован от Бога за избавител на израилския народ на планината Синай. – В книга Изход (3:1-2) мястото на призоваването на Моисей се нарича Хорив. Налице е като че ли малко различие. Синайската планина е планинска верига с два основни върхове – Синай на север, и Хорив – на юг. Хорив, пише архимандрит Михаил, било общото название на цялата планинска верига, а Синай само част от нея[35].

Бог се явил на Моисей при къпината на Хорив посредством Ангел Господен (Деяния на светите апостоли 7:30, 35). – Ангел, пише св. Иоан Златоуст, Свещеното Писание нарича второто Лице на Св. Троица – Сина Божи[36].

Нататък св. архидякон Стефан преминава към едно силно изобразяване величието на Моисей като избавител, чудотворец, законодател и посредник между Бога и народа. Мислите му се редят във възходяща градация и звучат емоционално. С тези мисли фактически завършва защитата му по обвинението, че е говорил хулни думи против Закона Моисеев.

„Той ги изведе, като направи чудеса и личби в Египетската земя и в Червено море и в пустинята през четирийсет години. Това е онзи Моисей, който бе казал на синовете Израилеви: „Господ, Бог ваш, ще въздигне вам измежду братята ви Пророк. Него ще слушате“. Това е оня, който при събранието в пустинята беше с говорилия му на планината Синай Ангел и с нашите бащи; това е оня, който прие живи думи, за да ги предаде нам, и комуто нашите бащи не искаха да се покорят, а го отблъснаха и се обърнаха със сърцата си към Египет“ (Деяния на светите апостоли 7:36-39).

Когато Моисей получавал 10-те Божии заповеди на планината Синай израилтяните казали на Аарон: „Направи ни богове, които да вървят пред нас; защото не знаем какво се е случило на тоя Моисей, който ни изведе из Египетската земя“ (Деяния на светите апостоли 7:40).

„И направиха, говори архидякон Стефан, в ония дни теле, и принесоха жертва на идола и се веселяха пред делото на своите ръце“ (Деяния на светите апостоли 7:41). Тук проповедникът намеква за златния телец, за който се говори в Изход 32-ра глава.

„А Бог се отвърна, продължава той, и ги остави да служат на воинството небесно, както е писано в книгата на пророците“: (Деяния на светите апостоли 7:42).

Понятието „остави“ говори за наказание Божие[37].

Под израза „воинство небесно“ трябва да се разбират небесните светила (срв. Битие 2:1). Почитането на небесните светила под наименованието сабеизъм било твърде широко разпространено в Египет и Халдея. В доказателство на това, че сабеизмът проникнал и сред израилтяните архидякон Стефан привежда свидетелството на пророк Амос (5:25-26):

„Доме Израилев, принасяхте ли Ми вие заколения и жертви през четирийсет години в пустинята? Вие възприехте скинията Молохова и звездата на вашия Бог Ремфана, образи, които направихте, за да им се покланяте“ (Деяния на светите апостоли 7:42-43).

В древност книгите на 12-те малки пророци, които били събрани заедно в един свитък, се считали за една книга. Понятно е оттук, защо св. архидякон Стефан говори за „книга на пророците“.

Молох е сирски-ханаански идол, чрез който боготворели слънцето[38].

„Скинията Молохова“, според тълкуванието на архимандрит Михаил е приносима богослужебна палатка, в която се намирало изображението на Молох и която се пренасяла от стан в стан, както Моисеевата скиния[39].

„Звездата на бог Ремфана“ е изображение на планетата Сатурн във вид на звезда. Тази планета древните араби, финикийци и египтяни боготворели като символ на времето[40].

Привел достатъчно аргументи против обвинението, че е говорил хулни думи против Бога, против Моисей и неговия Закон, нататък архидякон Стефан преминава към разглеждане на последното обвинение, че е говорил хулни думи против иерусалимския храм (Деяния на светите апостоли 6:13-14). Изложението му започва с мисли за скинията, която той нарича „скиния на свидетелството“ (Деяния на светите апостоли 7:44), поради това, че сам Бог свидетелствал за Себе Си в нея. Нея, говори архидякон Стефан, Моисей направи такава по заповед от Бога, каквато я бе видял на планината (Изход 25:40). „Нея нашите отци с Иисуса[41] наследиха и внесоха във владенията на ония народи, които Бог бе прогонил от лицето на отците ни“ (Деяния на светите апостоли 7:45).

„Тъй беше до дните на Давида, който намери благоволение пред Бога и поиска да намери жилище на Бога Иаковов“ (Деяния на светите апостоли 7:45-46). – Давид се ползвал с особена Божия милост. Молитвата си към Бога за построяване на храм той излял в Псалом 131:2-5, тъкмо нея използва и архидякон Стефан. Но Бог чрез пророк Натан открил на Давид, че не той ще построи храм на Бога, а синът му Соломон (2 Царства 7:13-17).

И Соломон действително построил дом на Господа (3 Царства 6:1-38, Деяния на светите апостоли 7:47).

„Ала Всевишният, заявява св. архидякон Стефан, не живее в ръкотворни храмове“ (Деяния на светите апостоли 7:48).

Построеният от Соломон храм, искал да каже архидякон Стефан, не е единственото място за Божието пребиваване. Бог е навсякъде и във всеки храм. Мислите си архидякон Стефан аргументира с цитат от пророк Исаия (66:1-2); „Небето е Мой престол, а земята – подножие на нозете Ми. Какъв дом ще Ми съзидате, казва Господ, или кое място е за Моя почивка? Нали Моята ръка е направила всичко това?“ (Деяния на светите апостоли 7:49-50).

Смисълът на приведените думи е следния: Небето и земята, като че ли говори Господ чрез устата на пророк Исаия, цялата вселена, изпълнена с Моето присъствие, е Мое жилище и място за почивка. Затова нито един храм, колкото и великолепен да е той, не може да бъде единствено място за Моето присъствие. Щом Аз Съм Творец на всичко съществуващо, не се нуждая от човешка помощ, за да се устрои място за Моя почивка.

С приведените думи от пророка архидякон Стефан разбива вековното заблуждение на юдеите, че Иерусалимският храм е единственото място за богопочитание и богопоклонение. В същия дух и Спасителят говори на самарянката: „Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца…

Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Иоан 4:21, 23).

С тези мисли фактически завършва защитната част от речта на архидякон Стефан. Тонът му е изведнъж променен. Досега спокоен, съответстващ на историческото повествование, изведнъж става приповдигнат – тон на смел и безпощаден изобличител на съвременното нему юдейство в лицето на представителите на синедриона. Преходът му към изобличителната част на речта е бърз и стремителен[42].

„Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, чиито предатели и убийци станахте вие сега, – вие, които приехте закона при служение на Ангелите, а го не спазихте“ (Деяния на светите апостоли 7:51-53).

Понятието „твърдоглавци“ „изразява непокорство, упорство и своеволие [43].“

Изразът „необразяни по сърце и уши“ говори за „упрек, особено силно засягащ гордостта на юдеите[44].“

В понятието „необрязани“ се съдържа понятието за нечистота, езичество [45].

„Сърцето“ и „ушите“ са двата органа за приемане на духовното. Единият вътрешен – сърцето, а другият външен – ушите. Тук двете понятия имат образно значение и означават люде груби, неспособни да се извисят и възприемат всичко свето (срв. Левит 26:41; Второзаконие 10:16-17, 30:6; Иеремия 4:43, 6:10, 9:26; Римляни 2-29)[46].

Порицанието на архидякон Стефан е насочено към целия народ. Обръщението му е не само към съвременните нему юдеи, но и към техните бащи.

Така завършва своята блестяща реч пред синедриона св. архидякон Стефан. „Защищавайки лицемерно закона, пише св. Иоан Златоуст те (юдеите, скоби мои) казвали: „Говори хулни думи против Моисей“ (Деяния на светите апостоли 6:11); а той показва, че те самите произнасят още по-големи хули не само срещу Моисей, но и срещу Бога, и че те от древност постъпват така; че те, обвинявайки и наричайки го противник на Моисей, сами се противили на Духа, и не просто само така, но даже и с извършване на убийство, и че от древност те воюват против Бога[47].“ По този начин, заключава светият отец, „той ги представя непокорни и на Бога, и на ангелите, и на пророците, и на Духа, и на всички“[48].

Във всичките му думи звучи като че ли убеждението: „Ако вашите бащи убиваха предизвестниците на Месия, то няма нищо чудно, че и аз, който проповядвам Предизвестения ви, ще бъда убит с камъни от вас, които прекалено много се гордеете със своите прадеди[49].“

Силната реч на архидякон Стефан направила поразително впечатление у слушателите. Изобличителните му слова възбудили злоба и ярост у обвинителите му. Тълпата закрещяла неистово, нахвърлила се върху му, извели го извън града и там го убили с камъни. И понеже през тази епоха римската власт била отнела правото на синедриона да налага смъртно наказание (вж. Матей 27:2; Иоан 18:31), той не излязъл с наказателно постановление срещу св. архидякон Стефан. Убийството му е дело на юдейски фанатици, в което синедрионът формално не участвал, но което несъмнено тайно е подстрекавал и одобрявал.

______________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1984, кн. 12, с. 8-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Иоанн Златоуст, Творения, т. IX, кн. 1, Санкт  Петербург, 1903, с. 144.

[2]. Постановления апостольския, кн. VIII,. гл. 33, Казань, 1864, с. 294.

[3].  Св. Григорий Нисский, Творения, т. V III, Москва, 1872 с. 105-126.

[4].  Св. Иоанн Златоуст, Творения,, т. XII, кн. 1, С. Петербург, 1906, с. 344-439.

[5].  Настольная книга для священнослужителя, т. 3, Москва, 1979, с. 667.

[6]. Архимандрит Михаил, Толковый апостол, I, Москва, 1876, с. 175.

[7]. Пак там, с. 176.

[8]. Там.

[9]. Св. Иоан Златоуст, Творения, т. IX кн. 1, с. 145.

[10]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 177.

[11]. Пак там, с. 178.

[12]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 145, 147.

[13]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 178-179.

[14]. Александр Павлович Лопухин, Толковая Библия, т. X, С. Петербург, 1912, с. 52.

[15]. Блаженный Феофилакт архиепископ Болгарский, Толкования на Новый Завет, С. Петербург, 1911, с. 64.

[16]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 147.

[17]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 180.

[18]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 145.

[19]. Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 53.

[20]. Там.

[21]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 153.

[22]. Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 53.

[23]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 183.

[24]. Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 53

[25]. Пак там, с. 54.

[26]. Там.

[27]. Там.

[28]. Пак там, с. 55.

[29]. Там.

[30]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 187.

[31]. Там.

[32]. Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 55.

[33]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 188.

[34]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч. с. 156.

[35]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 190.

[36]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 156.

[37]. Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 58.

[38]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 200; срв. Илья Шолеймович Шифман, Молох. – Мифы народов мира, т. II, Москва, 1982, с. 169-170.

[39]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 200.

[40]. Там.

[41]. Става дума за Иисус Навин.

[42]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 205; Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 61.

[43]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 205.

[44]. Там.

[45]. Пак там, с. 206.

[46]. Александр Павлович Лопухин, пос. съч., с. 61.

[47]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 166.

[48]. Там.

[49]. Блаженный Феофилакт архиепископ Болгарский, пос. съч., с. 71.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014) и св. архидякон и първомъченик Стефан (1-37).Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fkd