Илия К. Цоневски

През първите два века от историята на Църквата и богословската мисъл изпъкват на преден план Малоазийските църкви, където предимно са живели или откъдето произхождали бележити църковни отци и писатели – св. Игнатий Богоносец, св. Поликарп Смирненски, св. Ириней Лионски, – които имат безспорни заслуги за разкриване и изясняване на основни истини на нашата вяра и за поставяне основите и развитието на богословската наука. Третият век отбелязва предимството на Египет и Северна Африка с видните представители Климент Александрийски и Ориген, Тертулиан и св. Киприан Картагенски. През първата половина на IV-ти век – начало на разцвета на богословската мисъл и наука – водещата роля принадлежи все още на Египет: тук, в Александрия, процъфтява богословската дейност на св. Атанасий Велики, тук се поставя началото на монашеството. През втората половина на IV-ти век, когато първенството на Египет се оспорва с успех от Константинопол и Рим, Малоазийските църкви отново си възвръщат предишния блясък и величие. Това се дължи безспорно на тримата велики кападокийци – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски, – назовавани с пълно право „ярко тризвездие над небосклона на Малоазийската църква[1]“. Първенството между тях принадлежи на св. Василий.

Св. Василий е роден около 330 година в Неокесария, неголям град в областта Понт, Мала Азия. Произхождал от знатно и благочестиво семейство, което се отличавало с твърдата си и непоколебима вяра и християнски добродетели. Особено големи грижи за възпитанието на малкия Василий полагали майка му Емелия, дъщеря на мъченик за вярата, и баба му св. Макрина. Ревностна почитателка на св. Григорий Неокесарийски, св. Макрина успяла да посади в душата на Василий, както сам той свидетелства по-късно в зряла възраст, духа и учението на Неокесарийския Чудотворец[2]. В научните и културните интереси той бил въведен от ранна детска възраст от своя баща, също Василий – виден ритор и юрист в Неокесария. Бащата не желаел неговият даровит син да остане с едностранчиво образование[3], затова го изпратил да се учи в Кесария, главен град на Кападокия. Тук той се запознал със също бележития по-късно църковен отец св. Григорий Богослов. Училището завършил за радост и удивление на своите учители с блестящ успех. „Нека разкажат самите тези – говори след смъртта на св. Василий в своето надгробно слово за него св. Григорий Богослов, – които са учили Василия и са се насладили от неговата ученост, нека разкажат за всичко, което той е бил за своите учители, за всичко, което той е бил за своите другари, като съперничел с първите, а превъзхождал вторите във всички области на образованието; колко много слава той си спечелил всред всички в краткия период от време както между простия народ, така също и между ръководителите на държавата, като проявявал познания, които далеч превъзхождали възрастта му, и устойчивост на характера, която превъзхождала неговите познания. Той е бил ритор сред риторите много по-рано преди да получи катедрата по риторика, философ сред философите дори по-рано, преди да е изучил философските системи – което е било по-важно от всичко – свещеник за християните дори по-рано от своето свещенство. Всичко това му признавали всички и във всичко[4].“

След като завършил кесарийското училище, Василий подирил по-високо образование във висшето училище в Константинопол, чиято гордост и украшение тогава бил прочутият учител по риторика Ливаний. Със своето голямо трудолюбие, рядка сериозност, нравствена чистота и бляскав успех Василий бързо привлякъл върху себе си вниманието на своите учители и спечелил тяхната любов. Жажда за все по-големи знания обаче го подтикнала да напусне Константинопол и, вече двадесетгодишен, да се отправи за Атина, прочута със своя университет и средище на тогавашните наука и култура, „обител на науките“ по думите на св. Григорий Богослов[5], Елдорадо за ораторското изкуство[6]. В Атина Василий слушал лекциите на прочутите ритори Химерий и Прохерезий[7] и изучавал философия, литература, риторика, математика, астрономия, геометрия и медицина. Тук той отново срещнал св. Григорий. Дълбока, сърдечна и искрена дружба свързала за цял живот двамата бъдещи велики църковни отци и учители. Множество студентски землячески дружества внасяли оживление и разнообразие в живота на студентите и отвличали вниманието им от преките им задължения. Влизането в тези дружества се предшествало от различни не твърде красиви и прилични обичаи и церемонии. А и изобщо студентският живот в Атина бил твърде свободен и понякога излизал вън от всякакви нравствени норми и задължения[8]. Но двамата приятели – Василий и Григорий -не били увлечени от общия поток. Суетата и светските развлечения били чужди за тях. Те дирели само полезното и възвишеното, като им били известни, както свидетелства св. Григорий, само два пътя: единият водел към свещените храмове и тамошните учители, а другият, който не можел да се сравнява по достойнство с първия, водел към учителите на външните науки; другите пътища – за празненствата, за зрелищата, за народните сборища, за пиршествата – те предоставяли на онези, които намирали смисъл в тях[9].

В Кесария, Константинопол и Атина св. Василий получил всестранна подготовка за своята бъдеща архипастирска дейност. След близо петгодишно пребиваване в Атина, въпреки опитите на учителите му да бъде задържан там, той се завърнал около 356 година в родината си, „натоварен като кораб с толкова ученост, колкото е възможно да вмести човешката природа[10]“. Пред него се откривали всички възможности за блестяща кариера като учител по красноречие и адвокат. Той обаче не се поблазнил от светския живот с неговите развлечения. Избрал тесния и труден път, като се посветил всецяло в служба на Бога и ближните. След като приел св. кръщение от Кесарийския архиепископ Дианий, той раздал на бедните предоставеното от родителите му наследство и се посветил на монашески и подвижнически живот. За да се запознае по-добре с монашеския живот и за да намери примери за назидание и подражание, св. Василий предприел пътешествие в Сирия, Палестина, Месопотамия и Египет. Животът на отшелниците, които той посетил, го затрогнал и пленил. Той се учудвал на тяхното голямо въздържание и рядко търпение в изнурителната работа, изумявал се от непрестанните им молитви и бдение. Техният живот му разкрил на дело какво значи да бъдеш тук на земята „чужденец и пришелец“ (Евреи 11:13) и какво значи да чувстваш, че имаш „живелище на небесата“ (Филипяни 3:20). Студената звездна нощ на светската мъдрост изчезнала, озарила го освежителната слънчева светлина на Евангелието[11]. В душата му пламнало желание, „доколкото е възможно, да стане подражател на тези мъже[12]“. След двегодишно странстване той се завърнал отново в родината си и основал близо до Неокесария на брега на рeка Ирис в пълна усамотеност своето първо монашеско общежитие. Наскоро, около 358 година, при него отишъл добрият му приятел св. Григорий. Двамата се отдали на четене и изучаване Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели, физически труд и молитва. Плод на изучаването Оригеновите съчинения е трудът им „Добротолюбие“ – сборник от избрани места от тях[13]. Тук със съдействието и помощта на св. Григорий св. Василий съставил бележитите свои монашески правила[14].

В началото на 360 година св. Василий трябвало да наруши своя уединен подвижнически живот и да отиде в Константинопол, за да вземе участие в борбата против арианите в защита на Православието, след което отново се завърнал в своя манастир. В 364 година, когато при управлението на император Валент арианството взело застрашителни размери, по настояване на Кесарийския архиепископ Евсевий св. Василий се съгласил да се върне в Кесария и да бъде ръкоположен за презвитер. Станал най-близък и предан помощник на своя епископ в управлението на Кесарийската църква. За архиепископ Евсевий не е било лесно да се справи с тежката църковна обстановка, понеже бил ръкоположен за епископ из средата на миряните и нямал необходимата подготовка[15]. Затова помощта, която му оказвал св. Василий, била незаменима. По думите на св. Григорий Богослов той „умъдрявал, подчинявал се, давал съвети, бил у предстоятеля всичко – добър съветник, изкусен помощник, тълкувател на словото Божие, наставник в делата, опора на старостта, пазител на вярата, най-надежден от клириците и по-опитен от миряните, най-верен във вътрешните дела, най-деен във външните[16]“. Като не забравял призива на Христа за дейна любов към ближните (Матей 25:30, 40), св. Василий полагал всестранни отечески грижи за бедните, болните, страдащите и нуждаещите се. Тези му грижи се проявили особено през време на големия глад в Кесария и околността в 368 година поради продължителна суша, когато се открили с всичката сила и острота големите социални противоречия в живота на съвременното му общество. Из града и околностите му се движели гладни и изнемощели, с бледи безжизнени лица, с хлътнали и потъмнели очи мъже, жени, деца и старци, които напразно очаквали помощ от богатите; други пък, като нямали вече сили да пристъпят прага на своя дом и да подирят някъде подкрепа и помощ, се гърчели в жестоките мъки на гладната смърт[17]. При тази потресаваща картина на народни бедствия, страдания и въпиющи социални противоречия сърцето на св. Василий се обливало в кръв и в душата му все повече се разгарял пламъкът на братската любов[18]. Той виждал ясно колко много е необходим сега за бедните и страдащите. Произнесъл пламенно слово, в което призовавал богатите да отворят хранилищата си със запаси и да подпомогнат нуждаещите се. Сам дал личен пример, като употребил в полза на гладуващите цялото свое имущество, останало му в наследство след смъртта на майка му[19].

В 370 година, след смъртта на архиепископ Евсевий, св. Василий бил избран и ръкоположен за кесарийски епископ. Изборът му не минал „без затруднения, завист и противодействие[20]“. Св. Василий имал и врагове: богатите и отдалите се на суетен и разкошен живот не искали да имат в неговото лице безпощаден, макар и напълно справедлив, изобличител; мнозина християни не желаели да имат такъв голям противник на смущаващите и нарушаващите чистотата на нравствения живот циркови игри и развлечения; мнозина от епископите, които не били още утвърдени и дори се колебаели в своето православие, също били против него; а не малцина въставали против неговия избор поради страх от император Валент, който не би търпял за кесарийски архиепископ такъв смел противник на арианството и неуморим защитник на православието като св. Василий. Някои от противниците на св. Василий въставали против избирането му поради разклатеното му здраве. Това дало повод на епископ Григорий Назиански (бащата на св. Григорий Богослов) в писмо до кесарийци да им отправи въпрос от епископ ли се нуждаят или от гладиатор[21]. Станало нужда да се намеси и вземе участие в избора и ръкоположението на св. Василий сам престарелият Назиански епископ. Въпреки всичко това, със своята голяма любов и бащински грижи за всички, които се нуждаели от неговата подкрепа, св. Василий успял да спечели сърцата дори и на противниците си. Той се отдал с още по-голяма ревност и преданост на своето високо и отговорно служение. С рядка всеотдайност посветил и своето време, и своите приходи, и своята ученост, и своите сили и дарования, и своето сърце за благото на своето паство и в служба на Църквата. А тя се нуждаела особено в такова изключително и съдбоносно време, каквото преживявала тогава, от такива подготвени, верни и предани служители като него. Проявил се и като голям организатор на благотворителността и грижите за бедните, страдащите и нуждаещите се. Създал велико дело на Христовата любов, каквото светът дотогава още не познавал[22]: построил почти със собствени средства близо до Кесария, според думите на св. Григорий Богослов, един „нов град[23]“ – около новопостроения храм били издигнати голяма болница, странноприемница, различни приюти, работилници, училище, жилище за самия епископ, за свещеници лекари и служители. Тук намирали убежище и подслон бедни, бездомни, сираци, болни от всякакви болести, без оглед на национална и верска принадлежност. За всички св. Василий полагал най-нежни грижи. Едно отделение било отредено за прокажените, тези презрени и отхвърлени от обществото нещастни люде, които в повечето случаи умирали напълно безпомощни и изоставени от всички. В лицето на св. Василий те намирали най-сърдечен приятел, който сам се грижел за облекчаване на страданията им[24]. Затова напълно заслужено и справедливо този благотворителен институт бил наречен по името на неговия основател „Василиада[25]“.

Като Кесарийски архиепископ св. Василий е трябвало да се справя с много тежки и отговорни задачи. Състоянието на Църквата на Изток по това време, както го описва сам той, било плачевно. Мнозина християни били последователи на Христа само по име. Ереси и разколи застрашавали единството на Църквата[26]. Арианското учение се разпространявало по целия Изток и застрашавало всички източни църкви. „Почти от пределите на Илирик до Тиваида, както свидетелства св. Василий, свирепства зловредната ерес[27].“

Положението на православните се влошавало особено поради това, че представителите на държавната власт в лицето на самия император Валент и областните управители били привърженици на арианството и имали крайно отрицателно отношение към православните и дори ги подлагали на гонения[28].

За да ограничи влиянието на св. Василий, император Валент разделил провинцията Кападокия на две – Първа и Втора Кападокия с главни градове Кесария и Тиана. Тианският епископ Антим се обявил за архиепископ на новата провинция и се опитал да откъсне части от диоцеза на Кесарийския архиепископ. Той се проявявал не само като честолюбив човек, но и не е бил такъв смел защитник на Православието и противник на арианството, какъвто бил св. Василий. За да спре всякакви домогвания и да ограничи пристъпите на арианството, св. Василий поставил епископи в някои от покрайнините на своя диоцез, макар и в малки градове: в Сасима своя приятел св. Григорий и в Ниса своя брат св. Григорий. Град Сасима бил почти безлюдно селище. Обитаван бил предимно от преминаващи пътници, скитници и чужденци. Застрашаван бил често от разбойници. Св. Григорий Богослов бил огорчен и не заел епископската си катедра. Това хвърлило временно сянка върху отношенията между двамата сърдечни приятели. По повод на отправяните му упреци св. Василий писал на епископ Евсевий Самосатски, че „би желал да предостави на своя събрат Григорий управлението на такава църква, която би съответствала на неговите способности. Но това би означавало да се събере в едно цялата Църква под слънцето. Тъй като това е невъзможно, то нека той бъде епископ, който ще предаде достойнството на своята катедра, а не човек, който получава достойнството си от катедрата. Защото в истинския смисъл велик е този, който не само е способен да върши велики дела, но който чрез своите способности прави и малките дела велики[29].“ А пък и сам св. Григорий, както се вижда от някои негови по-сетнешни писма до св. Василий, се оплаквал не толкова заради това, че бил ръкоположен за епископ на бедния и незначителен град Сасима, защото той не е дирел богатство и слава, а понеже щял да бъде лишен от любимия му уединен живот[30]. В надгробното си слово за св. Василий св. Григорий подчертава, че в това дело св. Василий „постъпвал много по-мъдро, отколкото по човешки и, като умеел да уважава приятелството, не му оказвал уважение само там, където трябвало да предпочете Бога[31]“ и благото на Църквата.

Положението на източните църкви се влошавало още и поради това, че и между самите православни, дори и между епископите, както подчертава св. Василий в едно от писмата си до св. Епифаний Кипърски, нямало единомислие и съгласие[32].

Не малко смут е причинявал в източните църкви и антиохийският разкол на епископите Мелетий и Павлин[33]. Но особено големи грижи и тревоги той създавал на св. Василий. „Антиохийската църква, пише той в същото писмо до св. Епифаний, е в опасност най-вече от нападките на врага, който се е озлобил против нея затова, че там най-напред е било употребено името християни. И както ереста се е отделила там от Православието, така и Православието се дели само в себе си[34]“. Затова св. Василий е правил всичко възможно, за да се тури край на това печално явление – разединението в Антиохийската църква. Всички, които биха могли да съдействат с нещо за това, той моли да не жалят сили и труд, но по-бързо да се притекат на помощ. Особено голяма подкрепа той очаквал от св. Атанасий Велики, като му писал в 371 година, че слабостите на Антиохия изискват „неговата мъдрост и неговото евангелско състрадание“, защото този град „също се разкъсва дори от тези, които говорят за себе си, че са единни в мислите си[35]“.

За осъществяването и укрепването единството на Църквата и тържеството на Православието св. Василий е срещал не малко пречки, затруднения и огорчения. Освен с нищо неоправданото неблагосклонно и дори враждебно отношение към него на някои негови събратя още преди ръкоположението му за епископ, а и след това, антиохийският разкол и борбата с еретическите заблуди, дейността на св. Василий била затруднявана и от не много съчувственото отношение на западните епископи към тежкото и бедствено положение на Източната църква[36]. В продължение на тринадесет години св. Василий е водил борба против ересите на Изток, но от Западната църква не получил нужната подкрепа, не му било направено нито едно братско посещение, не му било изпратено поне едно утешително писмо. Той моли западните епископи да свикат събор, за да осъдят арианските заблуди, моли ги да изпратят делегация от епископи в подкрепа на Източната църква, но нито едното, нито другото не е било сторено[37]. След напразно очакване на помощ от Запад през време на тринадесетгодишните бедствия на Източната църква, за каквато помощ св. Василий не един път е молил, в 376 година той отново пише на западните епископи, като рисува тъжната картина на тези бедствия, и ги моли да изпратят из своята среда способни люде, които „биха излекували боледуващите и биха поощрили здравите във вярата да стоят твърдо в благочестието[38]“.

Ето, при такива тежки условия св. Василий е трябвало да провежда своята архипастирска дейност. В такова време са били потребни много старания, усилия и грижи, постоянство и твърдост, „за да се окаже на Църквата, според неговите думи, каквото и да е било благодеяние[39]“. Всичко това обаче ни най-малко не го смущавало. Напротив, с още по-голяма ревност и преданост той поставил всички свои сили и дарования в служба на Църквата; с още по-голяма твърдост той продължавал да води неуморна и смела борба против заблудите на савелиани, ариани и македониани и като „непоколебим стълб на истината[40]“, ревностно да защищава Православието. И тази борба, както подчертава сам той, е била „не за имуществото, не за слава, не за нещо временно, но сме влезли в подвиг за общото достояние, за отеческото съкровище на здравата вяра[41]“. Благодарение на смелата и неуморна дейност на св. Василий Кападокия станала крепост на Православието, където Никейската вероизповед имала здрава почва и опора[42]. През времето на императора-арианин Валент от всички православни епископи на Изток само св. Василий смогнал да се задържи на архиепископската си катедра. От всички народи на Изток, според свидетелството на св. Григорий Нисийски, „единствено само кападокийският не е усетил общото бедствие на църквите. Спасил го от изкушенията великият наш защитник Василий[43].“ В защитата на здравата вяра св. Василий бил смел, непреклонен, неустрашим и твърд като гранит[44]. Нищо не е могло да го спре в тази му неуморна дейност. Безсилен бил срещу него префектът Модест, безсилен се оказал дори сам император Валент. В тази борба в защита на Православието се открива особено ярко величието на духа, силата на волята и жертвения подвиг на св. Василий. В 370 година император Валент се насочил с войските си към Кападокия, за да продължи войната с персите, като смятал заедно с това да уреди църковните дела на Изток в полза на арианите. Изпратил преди това префекта Модест да разговаря със св. Василий. Напразни били усилията на префекта да го склони с примамливи обещания да премине на страната на арианството[45]. Когато Модест прибягнал към последното средство, за да отклони светителя от Православието, като го заплашил с изгнание, отнемане на имуществото, мъчения и смърт, св. Василий отговорил спокойно, смело и непоколебимо: „Ако можеш, застраши ме с нещо друго. От изгнание не се боя, защото цялата земя е Господня. От този, който няма нищо, не може да се отнеме някакво имущество, освен ако ти желаеш да вземеш тези износени и изтъркани дрехи и тези няколко книги, които съставляват цялото ми богатство. Мъките и смъртта за мене не са страшни, защото вярвам и се надявам, че те ще бъдат за мене благодеяния, понеже по-скоро ще ме заведат при Бога, за Когото живея и Комуто служа.“ Модест бил изумен. „Никой никога не е говорил с мене така смело“ – казал той. – „Никога не ти се е случвало да говориш с епископ“ – отговорил св. Василий. – „Помисли още утре“ – настоял Модест. – „Не е нужно – завършил св. Василий, – утре ще бъда пак такъв, какъвто съм и днес“. Модест веднага докладвал на императора, че са „победени от предстоятеля на тази църква – той стои по-високо от заплахите, по-твърд е от доводите, по-силен от убеждаванията“. Затова трябва да бъде подложен на други изпитания, като „бъде принуден или с груба сила, или пък да не се очаква, че той ще отстъпи пред заплахите“. След несполуката на префекта император Валент решил сам да се срещне с неустрашимия защитник на Православието. На Богоявление, 6 януари 371 година, той отишъл със своята свита в катедралния храм в Кесария, където св. Василий извършвал богослужението. Благородната осанка и благочестието, спокойствието и съсредоточеността, ангелското служение и пленяващото слово на светителя и особено благосклонното му отношение при приемането на императорския дар за храма и личната беседа с него в края на светата Литургия, от когото чул „Божии слова“, направили силно впечатление на императора и укротили гнева му. Той се убедил непосредствено в твърдостта и непоколебимостта на вярата на св. Василий и във висотата на неговия нравствен живот и не дръзнал да предприеме каквито и да било мерки против него. Приготвеният указ за изгнанието му бил отменен. Безрезултатни били и по-нататъшните сплетни и клевети на придворната арианска партия. Св. Василий бил оставен свободен и несмущаван да управлява своята църковна област[46]. Наскоро императорът дал чрез префекта на Изтока Теренций право на св. Василий да ръкополага епископи и за съседните области, които не били подведомствени на Кесарийския архиепископ[47].

Борбата на св. Василий за запазване на Църквата незасегната от арианските заблуди безспорно е най-блестящата изява на неговата архипастирска дейност. Не трябва обаче да се смята, че тази борба е била единствена цел на неговата дейност. Неговите стремежи като архиепископ са били да запази мира в църквата във всяко отношение [48]. В своята напрегната архипастирска дейност той си поставял ясна и определена цел: да обедини разединените в Църквата сили и да противопостави на еретическия натиск единната Православна църква като „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:5). И действително той се проявил като вселенски пастир, който успял да примири и обедини първо източните епископи, върнал мира не само на своята – Кападокийската църква, но и на „цялата вселена[49]“.

Изнурителната и непрестанна архипастирска дейност и големите грижи и страдания на св. Василий изчерпали твърде рано силите му: той починал, след като извършил света Литургия, едва достигнал 49 години – на 1 януари 379 година. Скръбта на всички била голяма – скърбели за него не само християните, но дори юдеи и езичници. Хиляди люде се събрали в деня на погребението му и оплаквали своя любим отец. „Псалмопенията били заглушавани от риданията[50].“ Любовта, която кесарийци питаели към своя архипастир, се дължала на неговия истински християнски живот, на неговото състрадание към всеки нуждаещ се, на всеотдайността, жертвения подвиг, предаността и усърдието му в делото на служението Богу и на ближните[51]. Като човек на делото и словото той бил наречен с пълно право още от съвременниците си „Велик“. И наистина той е велик и като архипастир и аскет, и като църковен учител и неуморим проповедник на словото Божие, и като защитник на Православието и плодовит църковен писател, и като литургист и организатор на монашеския живот, чиито монашески правила и до днес не са загубили своето значение[52].

Макар св. Василий да е бил велик предимно в областта на практическото християнство[53] и да не е бил „писател по призвание“[54], той е не по-малко велик и като богослов и смел защитник на църковното учение, като е оставил богато литературно-богословско наследство. Съчиненията му, според характера на съдържанието им, могат да се разделят на: 1) догматически, 2) аскетически, 3) екзегетически, 4) омилетически, 5) литургически и 6) писма.

1.Догматически съчинения: а) „Опровержение на защитителната реч на Евномий“ в 5 книги, от които последните две се приписват на Дидим Александрийски (Слепия). Написано е около 363-365 година. Оборва лъжеучението на Евномий, като разкрива догмата за Св. Троица, предимно въпроса за единосъщието на Трите Лица – Отец, Син и Светия Дух; б) „3а Светия Дух“ – написано е в 375 година във формата на послание до св. Амфилохий, епископ Иконийски. Доказва се единосъщието на Светия Дух с Отца и Сина.

2.Аскетически съчинения: а) 80 нравствени правила – обосновани са библейски и са предназначени за ръководство към истински християнски живот. Предшестват се от две слова: „За съда Божи“ и „За вярата“; б) Размишления за подвижничеството; в) 4 слова за подвижничеството; г) 55 обширни монашески правила; д) 313 кратки монашески правила. Тези правила, кратките и обширните, са написани във формата на въпроси и отговори. Те са система на християнското учение за длъжностите и добродетелите. Предназначени са главно за монасите и имат за цел да посочат здравите основи на истинския християнски живот; е) Аскетически правила – съдържат подробни предписания и съвети за монасите в общежития и в отшелничество.

3.Екзегетически съчинения. Като се вземе предвид, че св. Василий произнасял понякога, особено през великия пост, по две беседи на ден, може да се предполага, че той е изяснил цялото Свещено Писание[55]. Запазени са: а) Шестоднев – девет беседи върху библейския разказ за творението, произнесени преди 370-та година. В тях се откриват големите богословски, философски и естествено-научни познания на св. Василий. С рядка красота на речта и дълбочина на мисълта той разкрива всемогъщата сила Божия и целесъобразното устройство на света и посочва с библейски и рационални обосновки, че ученията на философи и гностици за произхода на света са неприемливи, понеже противоречат на здравия човешки разум. Св. Амвросий Медиолански написал своя Шестоднев под силното влияние на Шестоднева на св. Василий. Българският книжовник Йоан Екзарх го превел на старобългарски език; б) 13 беседи върху псалмите; в) Коментарна книгата на пророк Исаия, 1-16 глава, чиято автентичност се оспорва от някои автори.

4.Омилетически съчинения: 24 беседи с догматическо, екзегетическо, панегирическо и нравствено съдържание. Догматическите беседи закрилят православното учение против заблудите на савелиани, ариани и аномеи и изясняват въпросите за произхода на злото, за боговъплъщението и Рождество Христово, за вярата; екзегетическите беседи изясняват текстове от Свещеното Писание и служат на догматически и нравствени цели; панегерическите са похвални слова за мъченици; нравствените разкриват някои добродетели и пороци, например за постите, смирението, благодарността, користолюбието, богатството и бедността, гнева, завистта, пиянството, лихварството и други. Двадесет и втората беседа – „Съвети към юношите за полезното използване на езическата литература“ – обикновено се отделя като особено педагогическо съчинение, което не е загубило значението си и до днес[56].

5.Както свидетелства св. Григорий Богослов, св. Василий се отличил и като литургист: той съставил известната под негово име Литургия, като „вероятно отчасти съкратил, отчасти по-ясно и по-точно формулирал догматически предишното чинопоследование[57].“

6.Писмата на св. Василий, на брой 365, ни дават ясна представа за всестранното му образование и многостранната му дейност. По характера на своето съдържание, макар и да не може да се направи точно разграничение, те биха могли да се разделят на следните групи: а) догматически, в които, в противопоставяне на еретическите лъжеучения, се разкрива богооткровеното и църковно учение за единосъщието на Трите Лица на Св. Троица; б) морално-аскетически, в които се дават наставления на свещенослужителите за добросъвестно изпълнение на задълженията, призовават се отпадналите от вярата към покаяние и нов живот и други; в) дисциплинарно-канонически характер имат бележитите послания до св. Амфилохий Иконийски; г) утешителни – до църкви, епископи, презвитери, монаси и вярващи, които изпитвали някоя скръб или нужда; д) препоръчителни – до богати и имащи власт люде в защита и подкрепа на бедни, страдащи и нуждаещи се и е) приятелски.

Съчиненията на св. Василий, макар и запазени не много на брой, са неизчерпаема съкровищница на дълбока православна мъдрост. В тях се открива неговата всестранна образованост и особено неговата библейска и философска начетеност и чистота на неговото православно учение. Според свидетелството на св. Григорий Богослов само онзи бил считан за образован и просветен, който най-добре познавал и разбирал съчиненията на св. Василий[58]. Под тяхното силно влияние се е намирал и сам св. Григорий: „Когато взема неговия Шестоднев и го чета гласно, говори той в надгробното си слово за св. Василий, тогава беседвам с Твореца, постигам законите на творението и се удивлявам на Твореца повече, отколкото по-рано, когато имах за наставник само зрението. Когато имам пред себе си неговите изобличителни слова против еретиците, тогава виждам содомски огън, който изпепелява лукавите и беззаконни езици… Когато чета словата за Светия Дух, придобивам отново Бога, Когото имам, и чувствам в себе си дръзновение да възвестявам истината, като възхождам по степените на неговото богословие и съзерцание…[59]“ С делата и съчиненията си св. Василий е бил „велик съсед на истината, фар, който сочи нощем на пътуващите в морето сигурния път[60]“. Затова св. Атанасий Велики с пълно право подчертава, че кападокийци трябвало „да прославят Бога, Който е дал на Кападокия такъв епископ, какъвто желае да има всяка страна[61].“

Заслугите на св. Василий за разкриване и изясняване основните истини на християнството, особено догмата за Св. Троица, са неоспорими. Никой – и преди, и след него – не е разкривал и закрилял този догмат с такава яснота, пълнота и убедителност, както той е разкрит в съчиненията на св. Василий. Еднакво убедително той доказвал както Божественото достойнство на Трите Лица на Св. Троица, при Техните ипостасни свойства и отлики, така и Тяхното единосъщие и единството на Божествената същност. Св. Василий, според думите на професор Болотов, „пръв твърдо се изказва за тази схема, която ние сме свикнали да срещаме в нашата догматика; той затвърдил тази богословска почва, върху която стоим… и създал нашия богословски език[62].“ Със своята неуморима дейност за изясняване и защита на основните истини на вярата св. Василий е подготвил тържеството на Православието на Втория вселенски събор (381 година). И затова справедливо е отбелязал още Созомен, че ако не е бил св. Василий, „ереста на Евномий би се разпространила от Хелеспонт до Тавър и ереста на Аполинарий – от Тавър до Египет[63].“

_________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 1, с. 7-18. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Kurt Aland, Kirshengeschicte in Lebensbildern. 1 Teil: Frühzeit, Berlin, o. j., S. 1204; Joseph Nirschl, Lehrbuch der Patrologie und Patristik, Bd. II, Mainz 1883, s. 149; Otto Bardenhewer, Patrologie, 3. Auflage, Freiburg im Breisgau 1910, s. 241.

[2]. Срв. св. Василий Велики, Писмо 204, 6, до неокесарийци. -Номерацията на писмата на св. Василий е по изданието на Migne.

[3]. Срв. св. Григорий Богослов , Слово 43, 12, надгробно за св. Василий.

[4]. Пак там, 43, 13.

[5]. Пак там, 43, 14; Срв. Hans Läetzmann , Geschichte der alten Kirche, Bd. 3, Berlin 1937, S. 241 f.

[6].Срв. Otto Bardenhewer, Geschichte der alt kirchlichen Literatur, Bd 3, Darmstad t 1962, S. 131.

[7]. Созомен, Църковна история, 6, 16; Срв. Lukas Vischer, Basilius der Grose.Untersuchungen zu einem Kirchenvater des vierten Jahrhunderts , Basel 1953, S. 18.

[8]. Вж. св. Григорий Богослов, Слово 43, 14-16; Срв. Hans Freiherr Von Campenhausen, Die greichischen Kircheenväter, Stuttgart 1955, S-88.

[9]. Св. Григорий Богослов, Слово 43, 21.

[10]. Пак там, 43, 24.

[11]. Срв. Fr. Nager, Die Trinitätslehre des hl. Basilius des Großen, Paderborn 1912, S. 3.

[12]. Cв. Василий Велики, Писмо 223, 2. – Против Евстатий Севастийски.

[13]. Св. Григорий Богослов, Писмо 115.

[14]. Срв. Георгий Васильевич Флоровский, Восточные отцы IV-гo века, Париж 1931, с. 58; Hans Freiherr Von Campenhausen, а. а. О. , s. 90.

[15]. Срв. Георгий Васильевич Флоровский, пос. съч., с. 59.

[16]. Св. Григорий Богослов, Слово 43, 33.

[17]. Срв. св. Василий Велики, Беседа, говорена във време на глад и суша, 2.

[18]. Срв. Игнац 3ейпель, Хозяйственно-этические взгляды отцов Церкви, Москва, 1913, с. 97.

[19]. Срв. св. Григорий Богослов, Слово 43, 34-36, 43.

[20]. Пак там, 43, 37.

[21]. Срв. Фредерик Вильям Фаррар, Жизнь и труды  святых отцев и учителей Церкви, изд. II, т. 2, Петроград 1903, с. 23 сл.

[22]. Срв. Dr. med. Lothar Busch, Basilius der Große, „Therapeutische Berichte“, 1957, H. 6, s. 113; Viscеr, a. a. O., S. 140 f.

[23]. Св. Григорий Богослов, Слово 43, 63.

[24]. Срв. св. Василий Велики, Писмо 94, до управителя на областта; Cв. Григорий Богослов, Слово 43, 63.

[25]. Срв. Basilius Stеidle, Die Kirchenväter. Eine Einführung in ihr Leben und Werk, Regensburg 1939, S. 141.

[26]. Срв. св. Василий Велики, Писма: 90, 2, до епископите на Запад; 164, до Солунския епископ Асхолий; 243, 3, до италийските и галските епископи.

[27]. Писмо 92, 2, до италийските и галските епископи. – Срв. писма: 113, до презвитерите в Tapс; 139, до жителите на Александрия.

[28]. Писмо 243,2 – Срв. писмо 248, до Амфилохий, епископ Иконийски.

[29]. Писмо 98 до Евсевий, епископ Самосатски.

[30]. Св. Григорий Богослов, Писма 49 и 50.

[31]. Слово 43,59.

[32]. Срв. св. Василий Велики, Писмо 258, 1, до епископ Епифаний.

[33]. По-подробно върху антиохийския разкол вж. у: Eduardärtz, Gesammelte Schriften, Bd. 4: Zur Geschichte der allen Kirche und ihres Rechts, Berlin, 1960, S. 39 ff.

[34]. Писмо 258, 3.

[35]. Писмо 66, 2.

[36]. Срв. св. Василий Велики, Писмо 70, без надпис.

[37]. Срв. Фредерик Вильям Фаррар, пос. съч., с. 59.

[38]. Писмо 242. – Срв. писмо 243, до италийските и галските епископи

[39]. Писмо 113, до презвитерите в Тарс.

[40]. Сократ, Църковна история, 4, 23.

[41]. Писмо 243, до италийските и галските епископи.

[42]. Срв. Hans Freiherr Von Campenhausen, а. а. О., S. 93.

[43]. Св. Григорий Нисийски, Против Евномий, I, 12.

[44]. Срв. Steidle, а. а. О., S. 141.

[45]. Срв. св. Василий Велики, Писмо 79, до Евстатий, епископ Севастийски.

[46]. Срв. св. Григорий Богослов, Слово 43, 48-53.

[47]. Вж. св. Василий Велики, Писмо 94, до Илия, управител на областта, и писмо 99, до управителя Теренций; Срв. Eduard Schwärtz, а. а. О., S. 53.

[48]. Срв. Еugen Scholl, Die Lehre des heiligen Basilius von der Gnade, Freiburg im Breisgau 1881, S. 2.

[49]. Срв. Георгий Васильевич Флоровский, пос. съч., с. 59 сл; Hans Freiherr Von Campenhausen, а. а. О. S. 95.

[50]. Св. Григорий Богослов, Слово 43, 80.

[51]. Срв. Василий Васильевич Болотов, Лекции по истории древней Церкви, т. IV; История церкви в период вселенских соборов, Спб. 1918, с. 92 сл; Jоhannes Ev Auer, Kaiser Julian der Abtrünnige im Kampf mit den Kirchenvätern seiner Zeit, Wien 1855, S. 393.

[52]. Срв. Георгий Васильевич Флоровский, пос. съч., с. 61 сл; Joseph Nirschl, а. а. О., S. 162.

[53]. Cpв. Anton Stegmann, Schiften des hl. Basilius in „Bibliothek der Kirchenväter“, Bd. 46, München 1925, s. XXXI; Otto Bardenhewer, Geschichte…, S. 135.

[54]. Георгий Васильевич Флоровский, пос. съч. c. 63.

[55]. Cpв. Otto Bardenhewer, a. a. O., S. 148; Heinrich Kihn, Patrologie, Bd. II, Paderborn 1908, S. 141.

[56]. Срв Berthold Altaner, Alfred Stuiber, Patrologie, 7. Auflage, Freiburg i. Br. 1966, S. 293 f.

[57]. Otto Bardenhewer, a. a. O., S. 146.

[58].Слово 43, 67.

[59].Пак там, 43, 67.

[60]. Cв. Григорий Нисийски, Слово в деня на паметта на Василий Велики, родния брат.

[61]. Св. Атанасий Велики, Писмо до презвитер Паладий, 1.

[62]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 89.

[63]. Созомен, Църковна история, 6, 27.

Изображения: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992) и св. Василий Велики (330-379). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fc9