Иван Георгиев Панчовски

Между другото нашето време се характеризира със своя практически, де­лови, творчески дух. Производителните сили са нараснали в неимоверни раз­мери, трудът на човека е станал многократно по-продуктивен, извършва се строи­телство в огромни мащаби, преобразява се природата, хвърля се мост от земята към необятния космос. Наистина всичко потвърждава мисълта на Гьоте от романа му «Вилхелм Майстер»: «Първото назначение на човека е да бъде деен.“

Деловата атмосфера, в която ни е отредено да живеем и да се трудим, дава външен подтик да размислим за отношението на християнската вяра към добрите дела. За нас този проблем е толкова стар, колкото самото християнство, защото той е поставен и осветлен още от Иисус Христос, защото по него са се изказали светите апостоли, на първо място Яков и Павел. И все пак този проблем е об­съждан векове поред, като и днес не е загубил своя актуален характер. Дори може да се каже, че за нас той е станал по-належащ и по-интересен, отколкото в апостолския век и във времето на реформацията. Повече от всякога днес всяка идея привежда доказателства за себе си, в своя полза, оправдава своето съще­ствуване и засвидетелства своята ценност чрез предизвиканите от нея резул­тати, чрез поражданите от нея дела, които утвърждават живота и го правят по-богат, по-интензивен, по-красив, по-благополучен, по-благоденствен. Идеята е сива, ако не отразява в себе си действителността и не помага за нейното преобразяване; теорията е празна ако не служи на практиката; вярата е мъртва, ако не произвежда добри дела.

За нас е извънредно важен проблема за влиянието на вярата като психо­логическо явление върху живота и дейността на човека. Вярата е такава непосредна, интуитивна убеденост, която обзема цялата душа на човека, определя тона на неговите мисли, повлиява неговите чувства и най-важното, раздвижва, мотивира и активизира неговата воля. Динамика има във вярата, която не се мери с безразличие и пасивност, с отпуснатост и бездействие.

Прекрасно е разкрил нравствената, творческата и културно-строителната мощ на вярата Иисус Христос. Пред взора на вярващите се очертават невидими идеали, които чрез силата на вярата получават все по-реално очертание, придо­биват плът и кръв, стават действителност. «Ако имате вяра колкото синапово зърно – казва Иисус Христос, – ще речете на тая планина: премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно» (Матей 17:20). Нима някой може да отрече основателно чудотворната мощ на вярата? Нима ця­лата история на човешката култура не е изпълнена с безсмъртни паметници на чудотворна вяра? Нима и днес вярата на човека не прави невъзможното, дори не­вероятното за скептика и неверника възможно и действително? Нима вярата не премества планини, не изменя течението на реки, не свързва далечни морета и океани, не превръща пустини в плодородни полета, не преобразява природата и не я нагажда към нуждите и потребностите на човека? Всичко това, разбира се, го извършват предвидливото умение и силните мишци на хиляди, милиони тру­дещи се. Ала преди да са се заели с неговото осъществяване, те трябва силно да са вярвали в неговата възможност и осъществимост. Без друго трябва да вяр­ваме в доброто, в неговата красота и ценност, за да го направим предмет на во­лята си и да положим усилия за осъществяването му.

Ако е потребно тук да си послужим с велик научен авторитет и да засвидетелстваме една всеизвестна истина чрез устата не на някой отец или учител на Църквата или на някой християнски философ или богослов, нека чуем знаменитите мисли на световноизвестния философ професор Фридрих Паулсен. В своето съчине­ние «Система на етиката» (София, 1912, том I, стр. 311), преведено на много езици включително и български, той пише: «Може положително да се каже, че нищо ве­лико в света не е извършено без това мъжество и без това настроение (на вярата, скоби мои). Всички истини велики, всички велики преобразувания в историческия жи­вот идват в разрез с общоприетите вече, идват против авторитетите и заедно с това влизат в света с дълбока вяра в Бога. Така е било преди всичко с християнската религия. Христос встъпил в борба с действащите закони и водил тази борба чак до кръстната Си смърт, дълбоко вярвайки в Бога и дълбоко убеден, че изпъл­нява Неговата воля. Христовите ученици, по-късно мъчениците са отивали спо­койно срещу смъртта, като черпели мъжество от вярата в божествеността и в бо­жествената мисия на Христа. Във вярата, в идеята, в неминуемата крайна победа на доброто са намирали сили всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което не вярва? Тъй влияе вярата».

Най-важен за нас е проблема за влиянието на християнската вяра за нрав­ственото прераждане на човека, за активизирането на волята му да извършва добри дела. Каква е структурата на християнската вяра? Не носи ли тя съзер­цателен характер, не парализира ли волята на човека, не отслабва ли енергията му, не го ли прави пасивен мечтател?

Християнството е вяра в Бога като промислител и творец. Както Бог Отец, така и Бог Син – според думите на самия Иисус Христос – непрестанно ра­боти (Иоан 5:17). Да обърнем внимание! Бог не е някакво почиващо в Себе Си, статично абсолютно битие. Той не е някакъв неподвижен Първопричинител на движението в света, както си Го представял Аристотел в своята отвлечена мета­физика. Бог е вечен и животворен личен Дух, Който чрез пламъка на Своята безпределна обич се намира в неспирна най-напрегната и продуктивна творческа дейност.

Характерът и още повече обсегът на тази непрекъсната Божия дейност мъчно могат да бъдат разбрани и обхванати в пълнота от ограниченото човешко съзнание. Свещеното Писание дава основание да заключим, че тя на първо място се състои в невидимото управляване на всемира, в промислителната грижа за него, в насочването му към неговата висша и последна цел. По-нататък тази непрекъс­ната Божия дейност се проявява в невидимото съдействие да се извършва добро, да се твори правда, да има обич и мир между хората и народите, да цъфти радостта, да се преумножава благополучието в света. На трето място тази непрекъсната Божия дейност се отлива във всегдашно участие в благодатния живот на Христо­вата Църква: в нея непрестанно, се излива Божията благодат, която обновява и претворява повярвалите, прави ги нови човеци, освещава ги и ги направлява по пътя на светостта и на вечното спасение.

Бог Отец непрекъснато работи и непрекъснато твори. Същото прави и въ­плътеният Бог Син, Който поради единосъщието Си с Него участва в неспирната Му творческа, промислителна и спасителна дейност. Бог Дух Свети е всегдашен подател на живота и всичко животвори. Изводът от това е близък до ума на всекиго. За неговото постигане не са необходими дълги логически операции и силогистически умозаключения. Щом Бог непрекъснато работи и твори, то трудът и творчеството са божествени. Следователно човекът, който е сътворен по Божи об­раз и е предназначен да се стреми към богоуподобяване, трябва да счита всеки продуктивен творчески труд за свое висше призвание, чрез което разкрива съкро­вената си същност, осъществява себе си, уподобява се на Бога, води един вид бо­жествен живот и участва в някаква степен в Божия живот.

Не само по пътя на извода се засвидетелства насочеността на християн­ската вяра към труд и творчество, към практическа дейност и добри дела. Еван­гелията, както и останалите новозаветни книги, направо сочат, че християнската вяра придобива смисъл и пълнота, доставя обнова и спасение, само когато се от­лива в съответни най-добри дела.

Още в «Проповедта на планината» Иисус Христос посочва ясно, недвусми­слено, категорически, че истинската вяра винаги е дейна и само по плодовете се познава. Тази божествена истина Иисус Христос прави нагледна чрез следната Си образна реч: «Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри пло­дове.» Вследствие на това Иисус Христос отрича всяка ценност и значимост на чисто теоретическата вяра и на само словесната вероизповед. Той говори: «Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен.» За да подсили мисълта си, Иисус Христос отрича спасителната сила дори на такава вяра, която може да пророчества и да извършва чудеса, ако не се придружава от добри дела, ако не се съпътства от добродетелен живот. Господ, като визира великия съден ден, го­вори: «Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име про­рокувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чу­деса правихме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие… Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън» (Матей 7:16-23).

За да не се остане с впечатлението, че вярата е достатъчна за човека, за да намери признание и да получи спасение от Бога и да се изтъкне голямото, пре­възходното значение на поражданите от вярата добри дела, Иисус Христос по­свещава на тази тема Своята последна проповед – за страшния съд. Преди да напусне този живот, Иисус Христос счел за потребно да обърне внимание на вярващите за безмерното и вечно значение на добрите дела. Вярата е ценна и важна, ала без добрите дела тя нищо не струва – не води нито до прераждане и обнова, нито до оправдание и спасение, нито до вечен живот и вечно блаженство.

Най-важното за вярващия, неговата вечна участ, ще се определя въз основа не на някаква само теоретична вяра или словесна вероизповед, а на вярата, която предизвиква добродетелен живот, която поражда добри дела. Когато Син Човечески дойде втори път и седне на престола на славата Си, за да определи вечната участ на всички хора, Той ще ги раздели на две, като едните ще постави от дясната Си страна, а другите – от лявата. Това разделяне ще се извърши единствено въз основа на човешките дела. Поставените от дясната страна Господ ще призове към себе Си и ще им даде в наследство Божието царство, защото са нахранили гладен, напоили са жаден, прибрали са странник, облекли са гол, споходили са затворник. А поставените от лявата страна Господ ще отпъди от Себе си и ще ги отпрати във вечен огън, защото не са нахранили гладен, не са утолили жаждата на жаден, не са приютили странник, не са облекли гол, не са споходили болен и затворник (Матей 25:31-46).

Делата на човека са най-добрите свидетели за неговата вяра; единствено чрез тях тя придобива сила да преобразява и да спасява. Фактически делата на човека са съдържанието на неговия живот, те са най-важното. Те стават негова съдба – добра или лоша. Това е закон на живота: от всичко на света най-важно за човека е онова, което той върши. И убежденията са важни, и вярата има те­жест, и думите значат много, но сила както на убежденията и на вярата, така и на думите придават съответните техни дела. Затова Иисус Христос изисква да до­казваме вярата си чрез добрите дела. Светлината на вярата ни ще светне пред чо­веците и пред Бога само тогава, когато видят породените от нея добри дела. Само тогава те ще могат да зачитат и да уважават вярата ни, само тогава ще могат да прославят нашия небесен Отец (срв. Матей 5:16). Мълчаливото свидетелство на породените от вярата добри дела има неимоверно по-голяма убедителна и доказателна сила, отколкото много натруфени с ораторско изкуство проповеди и укра­сени с голяма ученост апологии.

Светите апостоли също така подчертано са посочвали, че истинската вяра никога не остава безплодна. Тя не се мери с пасивност и още по-малко с беззаконие. Тя винаги се проявява в добри дела, в добродетелност и праведност.

Може би, от всички Христови ученици св. апостол Яков специално и най-много се спира на проблема за отношението между вярата и делата. Той настой­чиво изисква от вярващите да бъдат не само слушатели, но и изпълнители на Сло­вото Божие. Който само слуша Словото и не го изпълнява, мами себе си, защото не постига нищо. Апостол Яков оприличава онзи, който слуша Словото, а не го из­пълнява, на човек, който гледа естественото си лице в огледало: погледне се, от­мине и веднага забравя какъв е бил. Който вникне в Христовия съвършен закон на свободата и пребъде в него, който не го забравя, а го изпълнява на дело, той ще бъде блажен в действията си (Яков 1:22-24).

Вярата без дела – повтаря няколко пъти апостол Яков – е безполезна, мър­тва; тя води не до спасение, а до осъждане. «Каква полза, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневна храна, а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква полза? Тъй и вя­рата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела» (Яков 2:14-18). Апостол Яков допуска съществуването на вяра без съответни най-добри дела. Ала според него тази вяра е бесовска и води към ги­бел. Единствено чрез добрите дела вярата става съвършена, води към оправда­ние и спасение: «Човек се оправдава чрез дела, а не само с вяра» (Яков 2:24). Между делата, чрез които вярата оживява, придобива сила, става съвършена и води до оправдание апостол Яков изброява: приглеждане сиромаси и вдовици, под­помагане бедни, проявяване състрадание и милосърдие.

Св. апостол Петър изисква вярващите да бъдат свети във всичките си по­стъпки, да обичат братството, да имат помежду си добри обноски и да проявяват добри дела (1 Петр. 1:15-16; 2:12 и 17). Към достойнството на християните при­надлежи не само вярата, но и състраданието, братолюбието, милосърдието, друже­любието, неотвръщането зло на зло или хула на хула, странолюбието, миролюбието, всякакъв вид добротворство, служене един другиму – въобще всички прояви на дейната християнска обич. При това апостол Петър изисква да имаме най-вече не вяра, а дейна обич, защото без нея вярата е безсилна, не покрива грехове, не оправдава и не спасява. «Най-вече – наставлява апостол Петър – имайте усърдна любов един към друг, защото любовта покрива много грехове» (1 Петр. 4:81).

Св. anостол Иоан Богослов не отделя евангелската вяра от дейната обич; за него тези две християнски добродетели са неразделно свързани. Божията заповед изисква едновременно вяра в Иисус Христос и любов към всички хора (1 Иоан 3:23). При това свързаната с вярата любов не е безплодна сантиментал­ност, а дейно братолюбие. «Чеда мои – приканва апостол Иоан Богослов, – нека любим не с думи или с език, а с дела и истина» (1 Иоан 3:18).

От богословско гледище най-важно е да бъде разкрито учението на св. апостол Павел за отношението между вярата и делата, защото най-вече към него се при­бягва за обосновка на тезата, че човек се оправдава само с вяра без дела на лю­бов. Вярно е, че апостол Павел подчертано говори, че човек се оправдава само чрез вярата в Иисус Христос, а не чрез делата по закона (Римляни 3:28; Галатяни 2:16). Ала вярата, за която говори апостол Павел не е бесовска и безплодна, суетна и леко­мислена, безжизнена и мъртва, а разумна и твърда, дейна и жива. Апостол Павел из­рично посочва, че сила има само вярата, «която действа чрез любов» (Галатяни 5:6). Ако човек би имал такава силна вяра, че да може и планини да премества, а няма любов, той е нищо (1 Коринтяни 13:2). Християнин, който не проявява дейна обич към своите си, а също и към всички ближни, се е отрекъл от вярата (1 Тимотей 5:8). Ето защо апостол Павел изисква от повярвалите в Бога да залягат да бъдат прилежни в добри дела (Тит 3:8); те са създадени не само за вяра, но и за добри дела (Ефесяни 2:10). Пък що се отнася до «делата по закона», на които апостол Павел отрича спаси­телна сила, това са делата чрез които се изпълняват предписанията на старозаветния закон. Те наистина не могат да доведат до спасение, защото нямат си­лата нито на Христовия изкупителен подвиг, нито на евангелската вяра, която действа чрез любов и се проявява в добродетелен живот.

Да завършим осветлението на проблема за отношението между вярата и делата, което почерпихме от свещените книги на Новия Завет, с едно откровение от «Апокалипсиса», с който се завършва новозаветният канон. На остров Патмос апостол Иоан Богослов между другото се удостоил да чуе глас от небето, който му по­ръчал да запише следното откровение: «Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях» (Откровение 14:13). Да обърнем внимание! Ангелът от «Апокалипсиса» облажава мъртвите, които са умрели в Господа, защото тяхната вяра не е била безплодна; те са се трудили и добрите им дела винаги вървят заедно с тях.

Когато човек извърви земния си път и изживее отредения му земен дял, неговата душа отлита към небесните чертози и се явява пред Бога само с делата си: добри или лоши. Всичко друго остава на земята и ни изоставя: и имот, и съкро­вища, и близки, и приятели, и роднини. Само делата вярно и неотстъпно ни след­ват чак до трона на Всевишния: ако са добри, оправдават ни и ни осигуряват вечно блаженство, а ако са лоши, осъждат ни и ни навличат проклятие.

Нека направим тази истина нагледна с два разказа: първия от известния ху­манист Иохан Хердер и втория от персийското народно творчество.

В разказа си «Тримата приятели» Хердер повествува: «Един човек имаше трима приятели. Двама от тях той обичаше много, а третият му беше безразли­чен. Веднъж той беше повикан да се яви пред съдията, където беше много обви­нен. «Кой от вас – каза той на приятелите си – иска да свидетелства за мене? Защото аз съм невинен.»

Първият приятел се извини веднага. «Аз не мога да дойда с тебе – каза той, – понеже имам други работи.» Вторият приятел го придружи само до вратата на съда. Напротив, третият приятел, който му беше безразличен, отиде с него и го защити така пламенно, че съдията го освободи.

Трима приятели има човек на този свят: златото, роднините и приятелите и своите добри дела. В часа на смъртта най-напред го изоставя златото, неговият пръв приятел, и не отива с него. Роднините и приятелите го придружават само до вратите на гроба. Обаче неговите добри дела го съпътстват до трона Божи; те вървят напред, защищават го и намират милост и благодат за него.»

Докато разказът на Хердер изобразява човек с добри дела, персийският разказ описва човек с лоши дела. «Душата след смъртта летяла към небето и ето насреща ѝ се показва една ужасна жена, безобразна, мръсна, цяла в гнойни рани. – «Защо ти си тука, тъй отвратителна и мръсна, по-зле от всеки дявол? – попи­тала душата. – Коя си ти?» Ужасната жена отговорила:

– Аз съм твоите дела.»

Два разказа, два образа, две напомняния!

Ако делата ни са добри, ние имаме верен приятел, който никога не ще ни на­пусне, който не ще ни остави да погинем, който ще мине и през страшните двери на смъртта, докрай ще отстоява нашата кауза и не ще се успокои, докато не из­действа от нас оправдания, признание и блажена вечност.

Ако ли пък делата ни са лоши, ние непрестанно ще виждаме техните ужасни образи и техните безобразни привидения, които не ще ни оставят на мира, не ще ни дават покой. Те ще терзаят съвестта ни и ние не ще смеем поглед да повдигнем към сияйното Божие лице, от което праведниците черпят вечно блаженство. То­гава и ние, подобно на дядо Иван от известния разказ «Грехът на дядо Иван», следва да наведем глава и да поемем пътя надолу към пъкъла.

Утешително е, че ние сме още живи, че още можем да се покаем и да се по­правим, че можем да украсим своята християнска вяра с никога неувяхващия ве­нец на добродетелните дела и на евангелските подвизи. Място за униние и за от­чаяние няма. Колкото и да е силно влиянието на миналите лоши дела върху на­соката на волята и стила на живота, ние имаме в себе си собствени и благодатни сили да направим обрат: не само да вярваме, но и да живеем в съгласие с изисква­нията на вярата си – да проявяваме дела на братолюбие, на обич към всички хора. Принадлежността към вярата в Иисус Христос се удостоверява по най-несъмнен начин единствено чрез делата на любовта. «По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – говори Господ, – ако любов имате помежду си» (Иоан 13:35). Сърцевината на християнското достойнство се състои в добрите дела. До­бродетелите и постоянно поражданите от тях добри дела – ето най-голямото ук­рашение на християнките. Според думите на апостол Павел, по силата на своето благочестие те се гиздят със срамежливост и целомъдрие, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела (1 Тимотей 9-10). Все­кидневната възхвала и прослава, която християните дължат и въздават на Бога, се извършва чрез плодотворна вяра и дейно братолюбие.

Който е възлюбил и прегърнал вярата и чрез нея е посветил живота си на добродетелно подвижничество с добри дела, той предвкусва радост, щастие, дори блаженство още през този живот. Доброто е добро за всички, но на първо място е най-много за този, който го извършва. Размисълът върху живота и пове­дението на човека е довел всички народи до твърдото убеждение, че добрият жи­вее добре, а лошият – лошо. Който прави добро, намира добро. «Хвърли добро зад себе си – казва една българска пословица, – ще го намериш пред себе си.» Ако не получиш признателност, благодарност и награда за доброто тук на земята, достатъчен ти е прекрасният спомен за него, който запълва душата с тиха, но незалязваща радост, заравя я с вътрешен мир и божествено спокойствие. «Хиляди удоволствия не оставят такъв спомен, равен на спомена от доброто дело» казал Бейкън. Наградата, която носи добродетелта в себе си, е велика, скъпо­ценна, ненадмината. По-добра от нея няма на земята: съзнанието, че си изпъл­нил дълга си, че си постъпил добродетелно, че си извършил добро те прави добър и щастлив. Ала добродетелта е толкова възвишена и ценна, че тя заслужава и получава не само земна и временна награда. Нейните плодове растат на земята, ала достигат чак до небето. Всичко друго може да бъде забравено и да остане невъзнаградено, но не и доброто дело. «Направи добро – казва една българска по­словица, – па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види.» Особено художествено представя мощта и значението на добрите дела св. Иоан Зла­тоуст, като говори специално за милостинята. Тя «има мощен полет – тя пре­сича въздуха, преминава луната, издига се по-високо от слънчевите лъчи, достига до самото небе; но и там не спира – преминава и небето, възнася се над сонма ангели, над лика архангели, над всички висши сили и се представя пред самия престол на Царя на царете.» Веднага след извършването му доброто дело се вписва със златни букви в съкровищницата на вечността и неговата награда ни­кога не се губи. «Който приема пророка, в име на пророк – казва Иисус Христос, – ще получи пророческа награда; и който приема праведника, в име на праведник, ще добие праведнишка награда. И който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си» (Матей 10:41-42).

Прочее, да проявяваме ревност към вяра, увенчана с добри дела. Такава вяра е най-великото достойнство и най-скъпоценното украшение на христия­нина. Единствено чрез нея той препоръчва себе си, намира оправдание и приз­нание пред Бога и човеците.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1962, кн. 3, с. 25-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Георгиев Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eiu