Тотю Пенчев Коев

В светлината на църковното учение за равенството и единосъщието на лицата на Света Троица намира своето правилно разрешение и въпросът за Боговъплъщението и произтичащите от него последици за човека. И об­ратно, чрез Боговъплъщението се изяснява, разбира и възприема троичността на Бога: «Който е видял Мене, казва Христос, видял е Отца… Аз съм в Отца, и Отец е в Мене… Аз и Отец едно сме» (Иоан 14:9-10; 10:30). Троичността на Бога е основна предпоставка за Боговъплъщението, което в пра­вославното богословие заема централно място. «Православното християнство подчертава както въплъщението на Бога, тъй и обóжението на чо­века чрез това въплъщение. Най-тясното и вечно оставащо спасително-историческо съединение между Бога и човека в богочовешкото лице на Иисус Христос е космично-историческата основа на новата действителност, на обóжението на човечеството и на преображението на света. Тази основна идея минава като жизнен нерв през целия обсег на вярата и живота на Право­славната църква[8]». Въпросът за Боговъплъщението превишава границите на човешкия разум. Тайната на Бога и тайната на човека се съединили при Бо­говъплъщението и образували най-великата тайна под небето и над небето – тайната на Богочовека[9]. «Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1 Тимотей 3:16); «Словото стана плът» (Иоан 1:14). Защо? – Въз основа на Божественото Откровение и на мистичното преживяване светоотеческата богословска мисъл отговаря на този въпрос така: Син Божи стана Син Чо­вешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божии[10]. Това опре­деление е ръководно за православното съзнание. То разкрива вътрешната връзка между христология – сотириология – антропология и  определя христоцентричността на православното богословие. Във и чрез христологията се осветлява, разбира и осмисля сотириологията, която има за предмет лич­ността на човека в единение с Бога. Тази христоцентричност в Православ­ната църква е намерила ярък израз в догматическата дейност на седемте вселенски събори. Вероопределенията на тези събори въз основа на идеята за троичността на Бога имат по-нататък за централна тема личността и де­лото на въплътения Син Божи, на Богочовека Христа. След епохата на все­ленските събори и до днес православната богословска мисъл като цяло е останала вярна на вселенско-църковната традиция, като е продължила да разкрива духа и съдържанието на вероопределенията на тези събори, да вниква все по-дълбоко в неизчерпаемите по съдържание и санкционирани по форма божествени истини, да разкрива божествения образ и необхват­ното дело на витлеемския Младенец и голготски Страдалец Иисус Христос, да вниква с вяра и богоозарен ум в тайната на Въплъщението, Кръстните страдания и Възкресението на Сина Божи, които са conditio sine qua non в делото на изкуплението. Както в светоотеческата, така и в по-къснешната и най-новата православна богословска литература е подчертана мисълта, че целта на Боговъплъщението е възстановяването на човека и избавлението му от греха и неговите последици. Това определя сотириологическия ха­рактер на Боговъплъщението. В този смисъл са и думите на св. апостол Павел: «В Него (в Христа, скоби мои) благоволи Отец, да обитава всичката пълнота, и чрез Него да примири със Себе си всичко, било земно, било не­бесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му» (Колосяни 1:19-20). Мисълта за сотириологичния характер на Боговъплъщението е намерила всецърковно признание и догматическа формулировка в Символа на вярата, където е казано, че Син Божи «заради нас човеците и заради нашето спа­сение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек». Боговъплъщението е единственото и неповторимо средство за въз­становяване първоначалното общение на човека с Бога. То е плод на Бо­жията неизменна любов в съчетание със свободната воля на човека[11].

Цялата религиозна проблематика, която вълнува християнското съз­нание и е предмет на богословието, намира своето правилно разрешение във и чрез Църквата. Православното богословие не е самоцелно, нито може да съществува извън Църквата. То е нейна рожба, изява на нейния живот и съзнание. Църквата създава богословието; на свой ред богословието раз­крива нейната същина. Като богочовешки организъм, като Тяло Христово, в което пребъдва Дух Свети, Църквата може да се разглежда в два аспекта: христологически и пневматологически без да се поставя граница между тях. Църквата Христова е едновременно и Тяло Христово, и пълнота на Светия Дух. Единството на Тялото се отнася към природата; пълнотата на Духа се отнася към личностите, всяка от които представлява от себе си цяло, а не част от цялото. По своята природа отделният човек е част, един от Тялото Христово; като личност обаче той е същество, съдържащо в себе си цялото. Църквата е движен от Дух Свети нов живот с Христа и в Христа. Христос е въплътен Син Божи. Той е едно от лицата на Света Троица. Затова и Църквата като жи­вот в Христа е едновременно и живот в Света Троица. Тя е образ на Света Троица, разкриващ и единство, и множественост. Както не е възможно да се разкрие в пълнота същината на живоначалната Троица, така не е възможно да се разкрие напълно и да се вгради в словесни форми същината на Църк­вата. До нея се достига по пътя на преживяването и на любовта. Единството между лицата на Света Троица има в основата си любовта, защото Бог по Своята същина е любов (1 Иоан 4:8, 16). Църквата като живот в Христа е проник­ната от троичната божествена любов. Тук трябва да се подчертае, че «право­славното учение за Света Троица се явява метафизическа обосновка на нрав­ствения дълг за любовта. То дава отговор на въпросите: как да обичаме другите и защо да ги обичаме; защо не трябва да живеем само за себе си? Ние узнаваме, че сме едно с другите; че и те са образ Божи, храм на Дух Свети и ако дори този храм е разрушен, той все пак е храм и към него мо­жем да пристъпваме само с благоговение; че всички християни трябва да бъдат едно. Христос се моли за единство между всички християни и поставя за образец единството между лицата на Света Троица[12]» (срв. Иоан 17:21). Вън от тази метафизическа обосновка на любовта и единството Църквата Христова като ирационална величина е немислима. До тези изводи е достигнало пра­вославното богословие в своя многовековен и богат опит. Поради особения си характер и неизследимо духовно богатство Църквата е била винаги пред­мет на богословската мисъл. По своята същина тя принадлежи към божест­вения свят, тя е в Бога и същевременно съществува в този свят, в човешката история. Ако се абстрахираме от божественото в нея и я разглеждаме като една от многото земни организации и общности, ще отминем най-същественото в нейната природа – разкритие на вечното във временното. Същността на Църквата е нейният божествен живот, който се открива в тукашния живот чрез двете неповторими събития: Боговъплъщение и Петдесетница. Този духовен живот води към вечността. Вечният живот, който ни е даден от Христа и който се състои в това «да познават Тебе, Едного Истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа» (Иоан 17:3) започва още тук, в този живот. И тази вечност във времето е докосване до божествения живот в Църквата[13]. Въпреки невидимото, божественото в Църквата, тя съществува като даденост, като исторически факт; има свое начало на земята, своя исто­рия и развитие. По същина нейната история е богословска. Тя е непреста­нен стремеж към разкриване истината за Света Троица и за въплъщението на Сина Божи, Богочовека Христа. Тя е път, който води към единение с Бога.

Животът на Църквата, разгледан в исторически аспект, съдържа в себе си и есхатологически елемент. Последният е неделима част от нейната същина. Под есхатологически елемент в историческото битие на Църквата трябва да се разбира крайната цел, към която тя води своите членове, именно към единение с Бога, към обóжение (theosis). В този смисъл православното богословие разкрива идеята за Царството Божие. Тази тема, сама по себе си изключително богата по съдържание, е била и си остава за богословската мисъл предмет на изследване и изяснение. Естествено и тук основата е Божественото Откровение. В него Царството Божие или Царството небесно е изразено трояко: 1. Като такова, което се приближава: «Покайте се, защото се приближи царството небесно» (Матей 4:17); 2. Като такова, което е в нас: «Царството Божие е вътре във вас» (Лука 17:21); 3. Като такова, което не е от този свят: «Моето царство не е от този свят» (Иоан 18:36).

Като анализира това трояко определение за Царството Божие, бого­словската мисъл открива в него две съществени страни: етическа и есхатологическа. Доколкото в тукашния живот се реализира етическата страна на Царството Божие, дотолкова се подготвя почвата за неговото есхатологическо осъществяване. Царството Божие е едновременно и иманентно, и трансцендентно. По свидетелството на Евангелието, проповядваното от Христа Царство Божие включва окончателното състояние на праведниците след Страшния съд – състояние на вечен живот (срв. Матей 25:46). Същевре­менно обаче Царството Божие има определено и ясно отношение и към пре­биваването на човека на земята, към неговото временно състояние. Оконча­телната съдба на човека зависи изключително от това как той е насочвал своя живот тук на земята. За да достигне вечен живот, човек трябва в усло­вията на земния живот да преобрази своите мисли, думи и дела. Христия­нинът може да стори това в Църквата и чрез Църквата, чрез нейните благо­датни средства, които възраждат, обновяват човека и го водят до Бога. Възроденият и обновен човек, оделотворил в живота си правдата и любовта, станал христоносец и светлоносец, още тук на земята отчасти предвкусва светостта и блаженството на Царството небесно; той носи това царство в себе си.

Богословието разкрива следните съществени черти на Царството Божие, възвестено ни от Христа:

1.То е Царство благодатно. То съдържа всички духовни блага, които подпомагат християнина в неговия живот в Христа. Неземната цен­ност на тези блага е посочил Сам Христос, като е оприличил Царството не­бесно на съкровище, заради което човек продава всичко, каквото има, за да купи и притежава това съкровище (срв. Матей 13:44). Благодатта, която води към живот вечен (Иоан 4:14), се дава тук на земята чрез тайнствата. Бла­годатният характер на Царството Божие е подчертан ясно в проповедта на планината (срв. Матей 5:3-12). Това благодатно Царство е неизчерпаемо и необозримо. То е неоскъдняващ извор на творческо вдъхновение, на живот по Бога и в Бога, на оделотворяване Божията правда в света. «Търсете цар­ството на Бога и Неговата правда» (Матей 6:33), защото по своята благодатна страна това царство е «правда и мир и радост в Светаго Духа» (Римляни 14:17).

2.Царството Божие е царство на нравственото съвършен­ство, на добродетелите, на умението да се живее в духа на Христовото учение при земните условия на живот. Християнинът е призван да откликва на Божията благодат и да изпълнява във всичко волята на Бога. Когато пък поради човешка немощ се е отклонил, необходимо е искрено и пълно покаяние като единствено средство за очистване от греха. Нравственото съвършенство предполага съответно разположение на ума, чувството и во­лята на човека; то изисква постоянно бодърстване, непрестанен боготърсеж. «Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец» (Матей 5:48). Щом съвършеният Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16), то стремящият се към съвършенство човек трябва да бъде носител и изявител на любов към себеподобните и чрез тях към Бога. Вярата, която е основа на християнския живот в Царството Божие, е мъртва без нравствени добродетели, без добри дела (Иаков 2:17). «Не всеки, който ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен» (Матей 7:21). А волята на небесния Отец е чрез добротворство да се достига до святост и праведност.

3.Царството Божие, бидейки царство на вътрешни, духовно-благодатни ценности, има на земята и външни, осезаеми форми. То е при­годено към духовно-телесната природа на човека. Би могло да се каже, че в определен смисъл на думата това царство е «обществено»; в него се осъ­ществява вложеният от Бога в човешката природа стремеж към съединение във видимо религиозно общество. Като приемаме, че Църквата Христова е осъществяващо се на земята Царство Божие, можем да приемем и ней­ните външни форми като видими форми на това царство. Всички сравне­ния и притчи, с помощта на които Христос изобразява Своето царство, биха били непонятни и безсъдържателни, ако се приеме, че това царство изключва всякакви външни форми на връзки между вярващите. Благодатният съюз на вярващите се поддържа и запазва посредством апостолското приемство на пастирското служение в Църквата, което наред със сакраменталната част има и съответни външни форми.

4.Царството Христово е чисто религиозно царство, което чрез тукашния живот подготвя вечния живот. Затова то «не е от този свят» (Иоан 18:36). Притчите Христови, макар и да предполагат Царството Божие на земята, същевременно указват ясно на неговата надземна цел. Като надземно по своята същина, Царството Божие е за всички времена и за всички хора, без разлика на пол, цвят, възраст, социално положение и интелектуални за­ложби. Чрез кръвта на Христа всички стават близки (срв. Ефесяни 2:13). «Няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос» (Колосяни 3:11). Спасението в Христа е за всички хора. С това се подчертава универсалността на Царст­вото Божие като религиозно царство и се изтъква неговият есхатологически характер[14].

От казаното по-горе следва, че Царство Божие и Църква Христова са по съдържание изключително близки, но все пак не са тъждествени поня­тия. По обем Царството Божие е по-широко от Църквата Христова, но по същина те съвпадат, защото и двете са дело Божие, което води човека към единение с Бога. Царството Божие е крайната цел на делото Христово, а Църквата е средство за достигане на тази цел при земните условия на жи­вот. В този смисъл тя е осъществяващо се на земята Царство Божие. Тя е такова средство, което като доведе до целта, се слива с нея. «Ние живеем в Църквата, и в същото време очакваме пълното ѝ откровение като Царство Божие[15]». «Плът и кръв не могат да наследят царството Божие» (1 Коринтяни 15:50), тоест грешници не могат да влязат в него; в Църквата обаче има такива. Тя затова и съществува, защото на земята има грях. На нея са дадени бла­годатните дарове на Светия Дух, посредством които желаещите могат да се очи­стят, възродят и обновят, да станат «нова твар» в Христа и да наследят веч­ния живот в Царството Божие[16].

***

Въз основа на изложеното дотук биха могли да се направят някои из­води, имащи в основата си теоретико-практически характер:

1.Православното богословие като рожба на Църквата е нейна всегдашна жизнена необходимост. Има ли Църква Христова на земята, ще има и богословие, което да разкрива богатството на нейния живот, да вниква в духа и същината на Евангелието, да разкрива благодатната сила и неотра­зимото въздействие на божественото учение на Христа Иисуса.

2.Характерна черта за православното богословие е вертикално-хо­ризонталното му измерение на ценностите. Кръстът на Голгота ярко симво­лизира това измерение. За православния християнин вертикалността включва в себе си живата и динамична връзка между Твореца и творението, между Бога и човека. Тя е предпоставка за Боговъплъщението, чрез което се изя­сняват и разкриват двата основни проблема: христологическият и антро­пологическият.

Благодатта Божия, която православният християнин получава чрез тайнствата в Църквата, активизира волята му не само за стремеж към богообщение и лично спасение, но и към общение със себеподобните – с близ­ките в семейството, в обществото, в държавата, с всички хора. На тази база се изгражда братолюбието, човечността. В това се изразява хоризонталното измерение на ценностите. Към него призовават прободените с гвоздеи ръце на Богочовека на Голготския кръст.

3.Знае се, че теорията, лишена от практика, губи своя смисъл. Прак­тиката на свой ред е невъзможна без здрава теоретическа обосновка. Така е и в богословието. Теоретическите формулировки на истините на вярата са живоносни и дейни, защото самите истини на вярата са «дух и живот» (Иоан 6:63). В своя личен, семеен и обществен живот православният хри­стиянин черпи от своята вяра сили за творчество, за братолюбие. Православ­ното богословие развива теоретическите концепции на вярата, определя мястото и ролята на разума и на религиозното чувство в областта на вярата. В религиозната област ръководно начало е вярата; разумът подпомага вя­рата и в рамките на своите възможности съдейства и аргументира ре­лигиозното чувство, предпазва от увлечения и суеверия. Границите на въз­можностите на разума са определени от библейската идея за образа Божи у човека (Битие 1:26-27). Образът не е всъстояние да изчерпи Първообраза, нито да Го изясни без остатък и в пълнота. Това е важна предпоставка за безкрайните перспективи на православната богословска мисъл.

Все същата идея за образа Божи у човека, съчетана с идеята за Бого­въплъщението и Голготската жертва, определя и жизнено-практическата насока на православното богословие.

4.Безспорно, истините на вярата са божествени, вечни и неизменни. Тяхното разкритие е постоянна задача на богословската наука. Същевре­менно всяка епоха има своя специфика. В зависимост от тази специфика едни или други проблеми от жизнено-практически характер се актуализи­рат и търсят своето правилно разрешение.

Нашето съвремие също така има свои проблеми за разрешение. За хри­стиянското съзнание те са двояки: общочовешки и конфесионални. Едва ли някой съвременен богослов, който в своята дейност има за основа духа на Евангелието, може да отрече необходимостта от богослов­ско съдействие при разрешаване проблемите на века. След ужасите, прежи­вяни през време на Втората световна война и извлечените от нея поуки, богословската мисъл още повече се активизира и разшири, за да задоволи потребностите на вярващите християни днес. Тази мисъл се развива главно в две насоки: 1. Вечните божествени истини, които са неизчерпаем извор на богословски знания и мъдрост, се разглеждат в светлината на Еванге­лието; 2. В научно-богословски трудове, в статии в църковния периодичен печат, в проповеди и беседи се разработват и богословски осветляват пробле­мите на нашето време, свързани с войната и мира, с глада и мизерията, с равноправието на жената, с опазването на околната среда, с ликвидира­нето на всички недъзи, които препятстват изграждането на справедливи и хуманни взаимоотношения. Целта на тази богословска дейност е вярва­щите християни да бъдат правилно ориентирани от гледище на Евангелието и на патриотическата мисъл, да имат правилно отношение към социалните проблеми и към многообразието на човешкия живот, за да могат по такъв начин да съдействат убедено и активно в изграждането на по-справедливи човешки форми на живот; чрез усърдна молитва и благословен труд да съ­граждат основите на Царството Божие още тук на земята.

Как могат християните да работят за всечовешко единство, проникнато от братска обич, ако нямат помежду си такова единство, ако с едно сърце и една уста не славят Бога? – Призивът на Христа: «Да бъдат всички едно» (Иоан 17:21) днес се осъзнава от християните като неотменна повеля. В това отношение православното богословие има тежка, отговорна, но и благодатна задача да работи за сближение на християните от различните конфесионални общности и да утвърждава духа на единението.

Ние знаем, че изграждането на братски отношения между хората при наличието на греха е трудно, но същевременно знаем, че то е наш дълг. Знаем също, че силите ни не са достатъчни. Затова искрено молим Бога да ни под­крепя в тези наши усилия. А когато се постигат резултати, изповядваме благодарността си към Него и смирено казваме: «Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина (Псалом 113:9), защото «ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим» (Лука 17:10) в Твое име и за прослава на Твоето ве­личие!

Бележки

[8]. Цанков, професор протопрезвитер д-р Стефан, Православното християнство – неговата същина и неговият съвременен образ, в Годишник на Богословския факултет, XIX, 1941-1942, стр. 36.

[9]. Срв. Jустин, д-р, Догматика пра­вославне Цркве, книга друга, Београд, 1935, стр. 7.

[10]. Срв. S. Irenaeus, Adversus haereses,lib.V; Migne, PG, t. 7, col. 1120. S. Athanasius, De incarnatione Verbi, 54. Migne, PG, t. 25, col. 192.

[11]. Срв. Лепopcкий, П., Воплощение, в Православ­ная богословская энциклопедия, т. III, Петроград, 1902, кол. 823.

[12]. Дюлгеров, пос. студия, стр. 14.

[13]. Срв. Булгаков, прот. С., Православие – очерки учения Православной Церкви, Paris, б. г., стр. 27 сл. сл.; Лосский, Очерки мистического бо­гословия…, стр. 91 сл. сл.

[14]. Срв. Тышкевич, свящ. С., Церковь Богочеловека, New-York-Roma, 1958, стр. 123 сл. сл.

[15]. Антоний, митрополит Сурожский, О церкви, в Журнал Московской Патриархии, Москва, 1967, № 9, стр. 73.

[16]. Срв. Воронов, проф. прот. Л., Царство Божие, в Богословские труды, сб. 14, Москва, 1975, стр. 76.

___________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1976, кн. 9, с. 6-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява доклад, изнесен на Втория православен богословски конгрес, състоял се от 19-ти до 29-ти август 1976 година в Атина, Гърция.

Изображения: авторът Тотю Пенчев Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ehj