Проф. ставроф. свещеноиконом Василий Николов

Семейството, което възниква чрез благословения от Бога брак, е основ­ната клетка на всяка човешка общност. От него не само произлизат и са съставени другите общности: род, племе, народ, държава, но то представ­лява и най-добрия модел, по който те се изграждат. Семейството като заду­шевна общност от баща, майка и деца щастливо обединява в себе си двете основни условия за всеки обществен живот: ръководството и подчинението[1].Тези принципи особено здраво са залегнали в християнското семейство и целият му живот непринудено протича, определян от тях. В него почитта към родителите – бащата и майката – са закон Божи. Но заедно с него, е и любовта като най-висш принцип в отношенията между членовете на се­мейството. Християнството оприличава отношенията между съпруга и съ­пругата на отношенията между Христа и Църквата. А това са отношения на жертвена любов. Тя пламти в сърцата на родители и деца и създава висо­ката християнска взаимност, а с това способства за възникването у всички тях на здраво обоснованото съзнание за единство. Поради това външната власт на родителите без да се отменя не се чувства. В християнското се­мейство любещите баща и майка ръководят общия живот във взаимно съ­гласие и любов, а децата с послушание и преданост се предоставят на тях­ното ръководство. Всеки член се чувства заобиколен от разбиращи го хора, които го приемат като цялостен човек с добрите и лошите му каче­ства. Това разбиране не е резултат на размисъл, а се преживява и чувст­ва непосредствено, без думи. Вместо думите въздейства погледът на окото, стискането на ръката, а преди всичко – делото, помощта, която се проявява винаги при всяка нужда и то с такава любов, че взаимните отно­шения стават все по-близки и по-здрави[2]. Поради това отношение, основаващо се на искрена християнска любов между отделните индивиди, тази малка християнска общност – християнското семейство – представлява онази благодатна среда, в която подрастващото поколение се оформява както индивидуално, така и социално, именно в дома, този малък свят, изтъкан от слънчеви лъчи, индивидуалното и социалното са съчетани в та­кава хармония, че от една страна всичко е индивидуално, а от друга всичко е общностно[3].

Но най-ценното в християнското семейство е това, че то е кристално чист извор на живота. В него се раждат, израстват и възпитават бъдещите граждани и членове на Църквата. Тук децата почват да се самоосъзнават, да разбират себе си като отделна личност и при най-благоприятни условия да се развиват и усъвършенстват, тъй като в семейството им се предла­гат най-благоприятните условия за тяхното индивидуално и социално-нравствено оформяване.

Християнското семейство е и огнище на религиозния живот. То е све­тилището, в което вярата и прекрасните патриотични традиции на народа се пазят като най-скъпо наследство, изнасят се в обществения живот и се предават на идващите поколения. Тук е и първото, а може би и най-про­дължителното училище, защото от най-ранната възраст, когато децата почват да заучават думите, получават и първите познания от обичната си майка. Това продължава и тогава, когато почнат да съзряват и да търсят отговор на трудните въпроси за живота и смисъла му. С това християнското семейство съдейства за оформяването не само на духовно и морално здрави граждани на държавата, но и на добри и ревностни членове на Църквата.

Но доколко християнското семейство ще отговори на високото си на­значение, доколко успешно ще изпълни своите задачи, поставени му от Твореца, от обществото и от Църквата, това във висша степен зависи от майката. Наистина глава на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя е, която създава задушевната атмосфера, стоп­лена от възвишената християнска любов, в която родители и деца щастливо живеят, успешно работят и бързо напредват в религиозно-нравственото си развитие.

Достойнството на майката високо се цени в Свещeното Писание. Божия за­повед е да се почита майката наравно с бащата (Изход 20:12). Премъдрият Иисус син Сирахов подтвърждава това: „Който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровище“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:4). А в Притчи Соломонови се казва, че непокоряването на майката е гибелно за детето (Притчи Соломонови 30:17). Сам Господ Иисус, макар да е поставял изпълнението на Божията воля над връзката с майката, смятал е почитането ѝ като Божия заповед и го е поставял наравно с почитането на бащата, а отклоняващите се от изпълне­нието на тази заповед е порицавал (Матей 15:4-7; Марк 7:10-13). Майчин­ството се смятало за чест на всяка еврейска жена. Самото название на пър­вата жена Ева майка на всички живеещи (Битие 3:20) говори за естестве­ния стремеж и очакването на жената да бъде майка. Бездетството се смя­тало за Божие наказание (Иеремия 18:21). Апостол Павел не само смятал раж­дането на деца за естествено и необходимо, но и за много допринасящо за спасението на майката (1 Тимотей 5:14; 2:15).

Успехът на майката в християнското семейство се обуславя от нейните религиозни и нравствени качества. Според психологията на религията же­ната по-лесно се утвърдява във вярата в Бога, отколкото мъжът. За нея пътят към Бога е по-къс, по-прост и с по-малко проблеми. В Бога тя вижда не толкова безкрайната възвишена Същност, колкото благия милосърден Баща, към Когото се отнася с пълно благоговение и у Когото търси закрила и помощ. Вярата на майката християнка не се състои само в това, което е получила от своята благочестива майка или научила от високо благородни човеци: че има Бог, че Бог съществува. Тя не се изчерпва само с посеще­нието на храма и участието на богослужението. Вярата на истинската хри­стиянка е гранитно доверие и безсъмнено упование в Небесния Баща, че Той бди над нея и над семейството ѝ, над здравето и благополучието им по-вярно, отколкото тя бди над децата си. Тази непоколебима вяра, изпълнена с такова дълбоко упование, майката християнка е добила не по пътя на мисленето, а чрез непосредствено преживяване на Божията близост, про­мисъл и помощ, чрез духовно поемане на протегнатата Божия десница, чрез вътрешно чуване на Неговото утешаващо слово. За укрепването ѝ в тази вяра в нейна помощ е природната ѝ нужда за следване, нейният копнеж за преданост и особено чувството ѝ за личното битие на Бога. С това чув­ство се обяснява предимно силната ѝ любов към Христа, която достига до героично изповедничество и самопожертвувателност. Когато Господ Иисус бе осъден и разпнат, когато народът се отметна от Него и болшинството от учениците Му се изплашиха и разбягаха, жените мироносици останаха верни докрай и смело Го изповядаха под кръста Му.

При най-различни обстоятелства на живота майката християнка като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това тя постига съвсем естествено, непринудено както с простички и топли майчински наставления, така и с примера на своето високо благочестие. Тя редовно отправя към Господа своите кратки, но сърдечни домашни мо­литви. А богослужението в неделни и празнични дни, което се старае да посещава редовно, ѝ доставя истинска радост. От храма, гдето всички вяр­ващи с едно сърце и с едни уста са отправяли горещи благодарствени мо­литви към Господа, изпросвали са Неговата закрила и подкрепа и са полу­чили благодатна помощ, тя се връща у дома успокоена и обнадеждена, за да върши през цялата седмица бодро и успешно своята работа. Добрата хри­стиянка, която се стреми към постоянно единение с Господа, не пропуска традиционните времена за приобщаване със светите Тайни. Поради естествената си нужда да споделя онова, което измъчва душата ѝ, тя без особени затруд­нения след щателна проверка на душевния си живот отива на изповед, гдето получава прощение на греховете си и облекчение на душата си и се връща с горещо желание да води обновен живот.

Майката е и най-добрия пазител на традициите в семейството, свър­зани с големите християнски празници и църковни времена, в които пре­красно са сплетени в красиви обряди жизнените и възвишени копнежи на човешката душа с вярата и упованието в Бога.

Религиозният живот на майката в християнското семейство в най-висока степен определя нейното поведение. Идеалът на нравствения ѝ стре­меж е всенародна любов към Бога и човека и светост. Наистина в света на греховните увлечения и съблазни този висок идеал се постига трудно. Но способността ѝ да бъде в най-близко единение с Господ Иисус я твърде много улеснява. Благодарение на това тя винаги е при извора на благо­датта и чрез светите тайнства щедро получава нужните сили за издигане към нравствения идеал. Освен това, поради своята природа, тя е в постоянно молитвено общение с Майката Господня, от която проси застъпничество и подкрепа. В нейната личност тя вижда напълно осъществен нравствения идеал на християнката – съвършена, любвеобилна майка и пречиста дева. Със старанието си да ѝ подражава тя успява в стремежа си да отговори на своето високо призвание – да бъде достойна майка, изпълнена с всепредана любов към съпруга и децата си и чиста като девица в своите помисли, чувства и желания. Майчинската любов и девическата чистота определят отношенията на майката християнка с всички членове на семейството: съ­пруга, децата и старите родители.

Християнството признава бащата за глава на семейството, но не в сми­съл на властник, а на ръководител. Майката е равна негова помощница. Взаимната им любов така ги свързва и създава такива отношения на едино­душие и единомислие, че нито бащата се позовава на своята власт, нито майката се чувства подчинена. Тя вярно стои до него, споделя плановете и грижите му за поддържането на семейството и, поради практическото ѝ чувство за действителността, с голям успех устройва и поддържа дома. Тя обикновено постъпва мъдро, не се стреми към власт, не желае да господства над мъжа си. Голямото ѝ желание е да бъде обичана. Когато мъжът съгласно съвета на св. апостол Павел обича жена си, както Христос обикна Църк­вата (Ефесяни 5:25), тя се чувства така щастлива и с такава преданост се по­свещава на семейството, че, както се казва в Притчи Соломонови, действи­телно става „венец на мъжа си“ (Притчи Соломонови 31:26).

Когато майката в християнското семейство стои на нужната висота в религиозно-нравствено отношение, непосредствено тя оказва силно влия­ние върху живота на съпруга си. Религиозният живот на мъжа се развива и оформява сравнително по-трудно. Душевните му връзки с Бога са сравни­телно по-слабо изразени, той не притежава интуитивната сигурност за истин­ното и доброто както жената. Добрата християнка със здравите си душевни връзки с Бога, с непоколебимата си вяра, с гранитното си упование и все­отдайната си любов се явява като ангел пазител на съпруга си. Освен не­посредственото въздействие на личността ѝ нейните съвети и настоявания също допринасят за утвърждаването му във вярата. Св. апостол Павел, като е имал предвид възможността за такова положително влияние, съветвал е християнката: „Ако някоя жена има мъж неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя. Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена“ (1 Коринтяни 7:13-14). Историята на християнството знае много дълбоко вярващи и мъдри майки, които със своя висок религиозен и чист нравствен живот са успявали да утвърдят мъжете си като искрени н ревностни християни. Една от тях е Нона, майката на св. Григорий Бого­слов. Тя била високо благочестива. Към мъжа си, чиито религиозни въз­гледи били смесица от езически, юдейски и отчасти християнски елементи, се отнасяла с почит и голяма любов, но не могла да бъде равнодушна от­носно спасението на душата му. Тя желаела да го направи участник на веч­ното блаженство в царството Божие. С високото си християнско благоче­стие, с кроткия си характер, с добротата на сърцето си, с благоразумието си и с винаги добре обмисленото слово тя така повлияла на мъжа си, че той разбрал от нейното поведение превъзходството на християнската вяра над другите вярвания. Не след дълго време мъжът ѝ Григорий с открито сърце и с пълно убеждение приел християнската вяра. Скоро след това бил удо­стоен със свещенически сан, а по-късно бил ръкоположен за епископ в Назианс.

За майката християнка семейството е най-голямата ценност, истинско съкровище, което Бог ѝ е дарил на земята. Ето защо тя с всички сили про­тивостои на най-опасния му враг – съпружеската изневяра. За нея изневярата е престъпление не само по отношение на съпруга, но и по отноше­ние на Бога, защото пред Него тя е дала обет за вярност. Но сама като пази верността, тя може да помогне и на съпруга си да прави това. Това тя постига не само с голямата си любов, но и с душевната си чистота и сдържаност, поради което мъжът ѝ я уважава и винаги се стреми да печели любовта ѝ.

Всеки човек е Божи работник на земята, на който Небесният Господар е дал определено количество таланти, за да работи с тях. Един трябва да работи във висшите сфери на духа, друг в по-нисшите на обикновения всеки­дневен живот. Но независимо от това колко и какви са тези таланти, всеки трябва да работи с тях вярно и усърдно, за да получи полагащия се приход и в деня на отчета да може да каже: „Господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет“ (Матей 25:20). Най-драгоценните таланти, дадени на майката, са децата. Разбира се, не са само те, с които е призо­вана да работи в света, но децата са златните таланти, за които тя носи най-голяма отговорност както пред Бога, така и пред обществото, пред народа.

Християнката е майка на децата си в две отношения. От една страна, тя ги ражда за временния живот, а от друга – за вечния. Тя има високото съзнание за голямата отговорност пред Бога както за тяхното откърмяне и отглеждане, така и за тяхното духовно израстване и нравствено усъвършенстване. Бог е дарил живота на децата чрез майката, но по-нататъшното им съществуване и развитие е поставил в зависимост предимно от помощта на майката. Грижите за децата християнката чувства като приятно из­пълнение на естествено задължение, което тя поставя пред задължението да се грижи за себе си. Поради това тя винаги е готова на лишения и жертви заради децата си. Радостите на децата ѝ са и нейни радости, и тя ги прежи­вява по-силно отколкото своите лични радости. Скърбите и страданията им тя също преживява много по-тежко от своите, поради което винаги е готова да страда и да се жертва за тях, само да не страдат те.

Най-висока изява на майчинската пожертвувателност намираме у света Богородица. Още от витлеемската пещера тя обкръжи Божествения Мла­денец с най-нежни майчински грижи. А когато над Него надвисна смъртна опасност, тя с пълна самоотверженост предприе свързаното с много стра­дания и рискове бягство в Египет, за да Го спаси. По-късно грижите ѝ по отглеждането и възпитанието на Иисус се увеличаваха от съзнанието ѝ, че Небесният Отец Му е определил велика мисия в света. Тя спазваше в сърцето си както думите на ангела, че Той ще се нарече Син на Всевишния (Лука 1:32), така и словото на праведния Симеон, че Той е носещият спа­сение на народите (Лука 2:30-31).

Но когато Господ Иисус, като пратеник на Небесния Отец, започна спасителната си мисия и последователите Му трябваше да виждат в Него не Човешкия и Марииния Син, а Божия Син, тогава Майката Господня, за да не затруднява вярата им в Единородния Син Божи, реши да пожерт­ва щастието да споделя славата на своя Син и се отдалечи от Него. С тази си постъпка тя стана, както казва един виден богослов, „царица на жертващите се души“. До този момент тя беше велика, защото притежаваше най-висшето благо, но тя стана по-велика с отказването си от Неговата ощастливяваща близост[4]. Когато обаче настъпи времето на Господните страдания, майчинското ѝ сърце я застави отново да отиде при страдащия и умиращия свой Син. Тя е при кръста Му заедно с верните Христови последователи от Галилея. Има ли по-голямо страдание за една майка от това да присъства на най-жестоката екзекуция на сина ѝ? Но тя черпеше сили от съзнанието, че Неговата кръстна жертва е определена за изкуплението и спасението на човеците и понасяше страданията героично, стоейки при кръста като жива статуя с необикновена жертвена сила.

Колкото повече грижи майката полага за децата си, толкова по-здраво се затвърдява в детската душа естественото впечатление, че никой на земята не им е така близък и никой не им желае повече доброто от майка им. В по­гледа на децата си майката непосредствено чете това безусловно доверие. Тя често чувства как те възприемат всяка нейна дума като нещо свято. Сериозното майчино слово прави такова силно впечатление и така здраво се укоренява в съзнанието на децата, че остава за целия им живот като опре­делящ поведението им фактор. „От най-ранното ми юношество, разказва един писател, един епизод стои съвсем ясно пред очите ми. Мама вървеше по алеята на градината в тъмното си облекло, с черната молитвена книга в ръката си… Аз подигнах очи от моята играчка и я запитах: Ти пак ли отиваш на църква? Какво правиш тъй често и тъй продължително там? – Моля се. – Но защо? – Аз трябва така много да се моля за тебе, че ти да станеш добър и благочестив. В това време аз съвсем забравих моята играчка и следвайки я с поглед, мислех колко важно трябва да е да станеш добър и благочестив, та мама така много се моли за това и колко печално ще бъде, ако аз не стана такъв. Тогава аз си поставих задачата да стана напълно добър“.

Поради голямото доверие, което съществува у децата към майка им, когато в съзнанието им възникват някакви въпроси или грижи тормозят душата им, те бързат за отговор и помощ при нея. Тя никога не се отегчава, а с пълно търпение изслушва детските им въпроси и им дава нужните от­говори. По този начин тя все повече задълбочава и укрепя детското доверие. Но тъй като любовта, която прониква в цялата възпитателска дейност на майката християнка, никога не се изражда в слабост, то при нужда тя про­явява и необходимата строгост. Като се съобразява с думите на св. апостол Па­вел, че родителите не трябва да дразнят децата си (Ефесяни 6:4), никога не забравя и съвета на библейския мъдрец: „Който обича сина си, наказва го от детин­ство“ (Притчи Соломонови 13:25). За да запази обаче доверието на децата си и при по-строгото отношение към тях, тя се старае винаги да бъде справедлива. У де­цата е вродено фино чувство за справедливо и несправедливо. Те трудно забравят несправедливо наказание и поради това лесно се чувстват от­блъснати от майка си.

Това искрено доверяване между майката и децата в християнското се­мейство получава по-голяма стабилност и по-високо освещенне чрез Бо­жията благодат. Майката, която е възпитала сърцето си в тайнствено еди­нение с Христа, според Неговото сърце, така говори и наставлява децата си, че в наставленията ѝ се чувства и гласа на една по-висша сила. Това не остава скрито за нежното чувство на децата и те още по-здраво се привърз­ват към майка си.

В живота на децата настава време, когато почват по-дълбоко да ми­слят. Въпроси, които по-рано са им били съвсем далечни, почват много се­риозно да ги занимават. Между тях са и въпросите за произхода на света на живота. Откъде е човекът? Откъде е детето? Майката християнка не ги смята за неуместни и не отбягва да им даде отговор. Предпазливо и мъдро тя на­мира начин да задоволи любознателността им с верни и добре обосновани отговори. С това тя полага здравата основа на започващия да се формира техен светоглед.

Големите грижи и жертви на майката децата достойно оценяват, едва когато навлязат в зрялата възраст и са ѝ много признателни. В писмото на един архиепископ, отправено до майка му в деня на неговото удостояване с този висок сан, четем: „Обична майко, ти по-добре от много учени педагози положи в душите на своите деца здрава, опираща се на вярата и Божието право основа на живота. А понеже ти сама умееше с вяра и пламенно да се молиш, научи нас децата на сърдечна молитва, от която аз до този ден черпя сила и упование в Бога.Ти ни откри пътя към щастието, като ни възпита­ваше не мекушаво и за бягство от работа, но за постоянство и труд[5]“. Голяма награда за майката е наистина благодарността и признателността на децата ѝ, но най-голямата е да вижда, че те неотклонно вървят по пътя на духовното съвършенство и на нравствения възход, по пътя на изпълнението на дълга към Бога, Църквата и Отечеството.

За да бъде християнското семейство действително задушевна общност, домашна църква, в която владеят любовта и взаимността, добрата и мъдра майка никога не изпуска из предвид, че старите родители също така са вклю­чени в семейната общност и прави всичко възможно, за да поддържа добри отношения между млади и стари. За многото грижи и голямата любов, с които те по-рано са обкръжавали чедата си през най-хубавите години на детството и юношеството им, тя не пропуска подходящ случай да им засвидетелства нужната признателност и любов. С това тя допринася много за поддържането на топлата атмосфера на взаимност и любов в цялото се­мейство, а заедно с това дава и силно въздействащ пример на децата за бъдещото им отношение към родителите.

В ново време епохалните социални преобразования, бързото развитие на техниката и широко внедряващата се индустриализация наложиха из­вестни промени в семейния живот. Майката не е вече само домакиня и въз­питателка на децата, а наравно с мъжа, като квалифицирана работничка, взема участие във всички области на обществения и стопанския живот, гдето дава своя ценен принос за всестранния възход на обществото. С това обаче външната близост между членовете на семейството се доста ограничи – обстоятелство, което не се отразява твърде благоприятно върху живота на семейното, както и на възпитанието на децата. Ето защо днес са нужни много по-големи духовни усилия за запазването на това единство. Точно сега май­ката в християнското семейство с особените природни дарования на сър­цето си, с тяхното освещение и възвисяване чрез Божията благодат може да направи много за запазването му, за щастливия живот в него и за под­готвянето на достойно бъдещо поколение. Днес повече от когато и да било държавата и Църквата имат голяма нужда от хора с високо съзнание за своя дълг и отговорност както пред Бога, така и пред Църквата и родината. Но, за да може майката успешно да отговори на тази нужда, трябва да ѝ се помогне. С радост трябва да се отбележи, че в това отношение държавата прави много – дава платен отпуск по майчинство, устройва детски ясли и домове и други, но към тези обществени грижи трябва да се прибави и съзна­телната помощ на членовете на семейството – на съпруга и родителите.

В нашето време на велики постижения майката християнка е призо­вана да работи наред със своя съпруг и в семейството, и в обществото. Но тя, като дава достоен за похвала принос в развитието на стопанския и об­ществения живот, с оглед на доброто бъдеще на народа и Църквата, по никакъв начин не трябва да подценява светото си призвание в семейството, колкото и жертви да би ѝ струвало това. От нейните пропити с топла майчинска любов грижи за запазването на семейството и за отглеждането и възпитанието на децата достойно, с високо съзнание за своя свещен дълг към родината и Църквата поколение във висша степен зависи бъдещето и на на­рода, и Църквата.

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1978, кн. 11, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Prof. Dr. С. Кгiеg, Die Wissenschaft der spezielen Seelsorge. Freiburg 1919, S. 469.

[2]. Prof. P. Petersen, Algemeine Erziehungswissenschaft, Berlin und Leipzig 1924, s. 248-249.

[3]. Prof. Dr. С. Кriеg, пос. съч., с. 470.

[4]. Michael Kardinal Faulhaber, Charakterbilder der biblischen Frauenwelf, 7 aufl., Paderborn 1938, s. 215.

[5]. Oberhammer, Beispiele aus dem Leben, Insbruk 1931, s. 182.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-egk