Ейбрахам Креси Морисън

Първата глава на Битие (от Библията) съдържа същината на повестта за съз­даването на света и в основата си тя не е оборена от науката. Това твърде­ние ще предизвика у някой учен усмивка и недоверчив поглед, а у искрено вяр­ващия – задоволство. Разногласията се отнасят повече до подробностите, за които не заслужава да се спори. Нека разгледаме фактите, както те са пре­дадени в тази забележителна първа глава на Библията:

„В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста“.

Това е първоначалният хаос над една неоформена земя.

„Тъмнина се разстилаше над безд­ната“.

Океаните тогава са се намирали най-вече на небето във вид на непро­ницаеми облаци, и никаква светлина не е могла да проникне до земята.

„И рече Бог: да бъде светлина И биде светлина.“

Облаците се изчистват, земята поизстива, въртенето ѝ отбелязва нощ и ден.

„И рече Бог: да има твърд по­сред водата“.

От водите, които покривали цялата земя, се издигат материци, и се явява сухата земя, а над земята атмосфера.

„И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе“…

Забележете, че растителността е спо­мената преди животните!

„И създаде Бог две големи све­тила… Създаде и звездите“.

Слънцето и луната стават видими през облаците, а когато облаците се изчистват напълно, появяват се и зве­здите.

И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да поле­тят над земята по небесната твърд“.

Всичко живо, което има свойство да се движи, започва във водата, а небесната твърд – това е атмосферата.

„И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, доби­тък и гадини, и земни зверове според рода им“.

Явяват се животните на земята, след като биват населени моретата.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше по­добие… и да господарува над всичко живо… И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се“.

Всичко това се е изпълнило, и човекът владее.

„И дадох за храна всичкия злак тревист“.

Ето едно твърдение в областта на биологията, което ни изненадва, като имаме предвид времето, когато е изказано. То е вярно и в пълно съгласие с научното знание. Истинността на твърдението за зелената трева бе доказана едва, след като бе открит синтезът на хлорофила и така в нау­ката стана известно, че животът на всичко живо зависи от „всичкия злак тревист“. Така се очертава развитието от хаоса до човека и до неговото владичество. Може ли науката да по­сочи нещо невярно в тази така къса повест, изказана някога на света? Цялата световна история, предадена в няколко реда! Всичко останало е под­робност. Трябва да отдадем почит на писателя… и с пълно смирение да се преклоним пред неговата мъдрост и да признаем вдъхновението му. Пред факта на една просто изказана мисъл няма защо да спорим върху подроб­ности, които се обуславят от човеш­кия фактор; или пък върху въпроса, как Бог е извършил Своята работа, или пък колко време е отнело това. Кой може да знае? Фактите, тъй както са предадени и преминали през вековете, са факти.

Ние можем да развиваме теории, как всяко нещо, което е получило живот, се е развило от първичната клетка, но науката спира дотук. Мо­жем да се съгласим с най-големите умове, които с неуморните си изслед­вания са ни дали истинска картина на физическите факти в материалния свят, но ние не сме длъжни да спрем там, където те спират, без да могат да съзрат ръката на Бога. Ученият нито доказва, нито може да отрече съще­ствуването на Дух или на Висш разум, но вътре дълбоко в себе си той чув­ства присъствието на съвест, мисъл, памет и идеи, които се излъчват от една същина, която наричаме душа. Той съзнава, че вдъхновението му не идва от материята. Науката няма пре­тенция, нито пък право на последна дума по въпроса за Върховния разум дотогава, докато не стигне до състоя­ние да може да произнесе такава дума окончателно и завинаги.

Фактът, че човек навсякъде и през всички времена, от начало и до днес е чувствал подтик да се обръща към Същество, което вярвал, че представ­лява нещо по-висше и по-силно от самия него, показва, че религията е вродена и трябва да се признае като даден факт. Дали човекът е влагал в някакъв изваян образ своите представи за съществуващата вън от него Сила за добро и зло, не важи в този случай. От значение е фактът, че той има съз­нание за Небесен баща. И ние, които имаме достъп до науката за света, не бива да гледаме с укор на грубите вярвания на онези, които в миналото или пък които и сега не са се издиг­нали още до истините, които ние познаваме. По-уместно е да стоим с бла­гоговение, удивление и почит пред всеобщия стремеж на човечеството да дири и вярва в едно Висше Същество. Всъщност човешката душа се чув­ства подобна на Висшия разум. От­тук е религиозното чувство, което е присъщо само на човека. Съществува­нето на това чувство е също така едно доказателство за целта на Върховния разум, както е и материалният по естество, но удивителен по своята служба човешки мозък, в който оби­тава съзнанието.

Никой атом или молекула никога не са притежавали мисъл, никое съче­тание от елементи никога не е раждало идея, никой природен закон никога не е изграждал една катедрала; но под­чинен на известни жизнени стремежи, един жив организъм е бил създаден така, че е бил надарен с нещо, на което на свой ред материални частици са се подчинявали, и плод на това са чудесата на цивилизацията. Кое е това живо същество? Атоми и молекули ли е то? Да! Но и нещо повече от това. Нещо неведомо и толкова по­-висше от материята, че владее над всичко, и толкова различно от мате­риалното, от което е съставен светът, че не може нито да се вижда, нито тежи, нито се измерва. Доколкото се простират знанията ни… душата на човека е „господар на своята съдба“, но съзнава своето отношение към Върховния извор на своето съществу­ване. Душата съществува и се проя­вява чрез делата си, чрез саможертвите, чрез господството си над материята и най-вече чрез силата си да издига ма­териалния човек над човешките сла­бости и заблуждения и да го поставя в хармония с волята на Висшето Съще­ство. Това всъщност е и Божията цел. Към това е насочен вроденият копнеж на човека да общува с нещо по-висше от самия себе си. В това се разкрива същината на религиозното чувство. Това, именно, е религия.

Науката признава и отдава голямо значение на човешкия стремеж към възвишени цели… В догмите на многочислените вероизповедания вижда пъ­теки, които водят към Бога. Това, което науката признава и което всички хора виждат, е голямото значение, което всеобщата вяра в едно Висше Същество има за човечеството.

Напредъкът на човека в областта на морала и развитието на чувството на дълг е плод на вярата в Бога и убеждението в безсмъртието на душата. Окриляна от религиозни вдъхновения, душата на човека се издига стъпка по стъпка, докато почувства Божието присъствие. Вроденият вик на човека: „Боже, помогни ми!“ е естествен, и най-простата молитва дори издига чо­века по-близо до Създателя.

Благоговейното чувство, велико­душието, благородството на характе­ра, нравственото съзнание и всичко онова, което може да се окачестви като божествена добродетел, не може да се извлече от безбожието и от­рицанието, които представляват стран­на форма на самопоклонение, което поставя човека на мястото на Бога. Без вяра цивилизацията би пропаднала, редът би се превърнал в безредие, себевъздържанието и себевладението биха изчезнали и злото би надделяло. Нека, следователно, държим здраво вярата си в един Върховен Разум, лю­бовта към Бога и братството между човеците, като се стремим да се изди­гаме по-близо до Него, като изпълня­ваме Неговата воля, както я познаваме като укрепяваме своето съзнание за отговорност и като вярваме, че сме Божии създания и сме под Неговата грижа.

Квасът на нравствения напредък бавно, но сигурно издига човека до по-съвършено съзнание за отношенията му към ближния и поставя идеали, към които човечеството най-после ще се приближи.

Сравнено с вечността, човешкото съществуване на земята е много краткотрайно. Сегашните несъвършенства на човека са само епизод в развитието му. Висшето Същество ще даде на човека време, а в нашия път, отправени все напред и напред, ние можем да възнесем най-искрената молитва, която е по силите ни:

О, Боже, води ни по пътя, начертан от Твоя велик план. Издигни ни да бъдем в духовна хармония един с друг. Дай ни сила да участваме в напредъка към духовно съвършенство. Посвети ни да служим на Тебе и ни направи оръдия за изпълнение на Твоята воля!

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 2-3, с. 19-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e7Y

I.

Проблемът

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Питането за жената е наистина един проблем, тоест един голям, сло­жен, тежък за разясняване и отговор въпрос, една загадка, каквато в много отношения е била или още остава са­мата жена.

Какво собствено е жената по ней­ната природа – физическа и духовна, – по нейните сили и способности, по нейните слабости и недостатъци, по нейното назначение и роля в живота? Човек ли е тя въобще? Или пък е ангел? Или демон, или звяр? Свърхчовек ли е тя или пък по-долна от човек? Дали тя не е човек, за да може да бъде ангел или звяр?

Ако пък и тя е наистина човек, то какъв род човек със своите спе­цифични способности? Дали като чо­век „въобще“, жената наистина има пълно човешко достойнство като пъл­ноценна човешка личност? Или пък тя е (из)останала повече като една натуралистическо-биологическа, или пси­хологическа или социологическа част (единица) от родовия вид, тоест без (пълноценно) аксиологическо духовно, религиозно-нравствено човешко досто­йнство, като единна, цялостна личност от вечно значение?

Различието между мъжа и жената е преди всичко полово. Човекът е двуполово същество и в смисъл на инди­видуална полова очертаност и на мъжа, като мъж, и на жената, като жена. Разгадано ли е това полово различие (тази полова тайна)? Половото разли­чие е една полова полярност. Дали в нейната тайна лежи главно силата на взаимно притегляне към съединение, единство, водеща до раждане на нов човек (детето) и до творчество на взаимното допълване (пълният, цяло­стен, единен човек е единството на двата пола, мъжа и жената)? Или пък тази полярност води и до противопо­ложност, до борба и вражда между двата пола, до половото егоцентрическо утвърждение? Мъжът оплодява (от половото съединение), жената за­чева и ражда (дава живот, „Ева“ значи живот), е „майка на всички живеещи“ (Битие 3:20), майка кърмачка (физически, а и духовно), стълб на семейството (в някои места или периоди – до го­сподарка на семейството, „гинекократия“ или „матриархат“). Но в коя на­сока, в кой дух се развива тази актуал­ност на жената? Дали тази роля на жената в човешкия, семейния, социал­ния живот не е едно повече натурално-биологическо и най-вече психологиче­ско-емоционално, отколкото духовно (нравствено религиозно) служение, тоест едно слугарство за продължение на човешкия род? И кое е собствено вътрешната и висшата динамическа сила, която притегля половете? Дали „еросът“, тоест чисто половата (плът­ската) любов? Или пък „агапе“,тоест чистата (сърдечна, духовна) любов? Или и двете? И у кого повече – едната или другата? И поддава ли се еросът и полът на една духовна сублимация? И ако, да, то у кого повече, у мъжа или жената? И несублимираният пол не води ли до вражда между полове­те или пък до смърт („Тристан и Изолда“)?

Доколко е вярно, че жената, по силата на своя пол, е една стихийна битийност за раждане и кърмачество, не (твърде) податлива на по-висше духовно развитие, като една пълно­ценна човешка личност? Или доколко са верни твърденията на някои съвре­менни учени (като онези на професора в Ленинградския университет Антон Виталиевич Немилов, изложени в книгата му „Биоло­гическата трагедия на жената“), че биологическите тежести на жената са един ярем за нея; че най-страшната трагедия на жената лежи в нейната природа, в нейния пол; че тя не може да се избави от него; че всичките жизнени функции на организма ѝ и на живота ѝ са свързани с пола ѝ; че целият ѝ живот е една непрекъсната никога непреставаща болест, често идваща до патологичност – и в поло­вия акт, и в бременността, и при раж­дането, и в периода на сукалчеството; и че биологическата трагедия и роб­ство на жената са налични не по-малко през периода на критическата ѝ въз­раст, когато чрез това естествено ка­стриране, свързано с редица патоло­гични явления, тя става „физиологи­чески индивид“ и заприличва на „на­пусната къща“? Или пък как да се гледа на излаганите пак в ново време и по същата линия на половата при­рода на жената твърдения за психоло­гическото слабоумие на жената (срв. много шум подигналата книга на д-р Паул Юлиус Мобиус „Психологическото сла­боумие на жената“)? Накрая на на­стоящата си статия ние ще приведем аналогични отрицателни възгледи на модерни мислители и писатели за же­ната. А сега вече отбелязваме и твърде разпространените възгледи за жената, че тя била лекомислена, безволна, страхлива, неустойчива, капризна, ли­цемерна, лъжлива, лукава, дребнава, суетна и така нататък. И доколкото това е вярно, отнася ли се то въобще до жените и само до жените? Иде ли то от ней­ната природа или пък са недостатъци, обясними от редица условности на ми­налото? И наред с Ева, Далила, Ве­нера, Афродита, гръцките хетери, Елена, Ксантипа, Клеопатра, Месалина, Агрипина младша, Попея, Сабина и прочее, нямаме ли благородните майки на ве­лики мъже, Андромаха, Пенелопа, Клитемнестра, Хекуба (у Омир), Атина, Жана д’Арк, дьо Стал, Рекамье, Кьори, Беатриче и така нататък, и кралици и царици като Екатерина Велика, Виктория, Вилхелмина и така нататък? И напротив, какви са в мъжкия свят Каин, Ксеркс, Нерон, Каракала, Атила, Тимур, Ирод, Юда, Каияфа, Торквемада, Тартюф, Борджиите и така нататък?

И друга една съпоставка в нашия проблем: ако и в нашата съвременност увлеченията в така нареченото женско „еманципаторско движение“ зарегистрирват така наречената „свободна любов“, водеща и до бягство от брак и деца, до безотговорност, сладострастие и безпътство (Жорж Санд и цяла плеада от модерни жени и мъже) и до така наречената „чаша вода“ теория (тоест, че половата жажда трябвало така без упрек да се удовлетворява, както се спи, яде и пие, както се пие чаша вода – Август Бебел), която теория така подлудява младежите в Съветския съюз в първите години на револю­цията, че и Ленин излезе с решително осъждане на тази теория (в разговорите си с Клара Цеткин), то не по-малко ли е вярно, че през цялата история на чо­вечеството у жената като най-отличителна черта на „вечната женственост“ се манифестират най-висшите човешки духовни и религиозно-нравствени до­стойнства на сърдечност и целомъдрие, на скромност и преданост, на велико­душие и съчувствие, на благост и ми­лосърдие, на чиста любов и саможертвеност – било като майки и съ­пруги, било като човеци въобще към човека? И не главно на тези ли сюблимни качества жената е станала и останала светлият и топъл огън на семейството и на обществеността в човешкия род и живот?

Всичките тези съпоставки, разбира се, не изличават полярността в нашия проблем за жената – нито истори­чески сложилите се слабости и недо­статъци у жената, нито основните опазвания на благородните задатъци и постиже­ния в човешкия ѝ живот, въпреки всичката тяхна смесица или сменливост.

Но ако, както ще видим по-долу, дори в Индия, гдето на жената се е гледало (а и до днес общо се гледа) като на нечовешко същество, като на домашно животно, подхвърлено на ро­бия и мъченичество, се явяват гласове, като онзи на модерния индийски писа­тел Рабиндранат Тагор (вж. книгата му „Личност“) в смисъл, че именно жената се отличава с твърдост и устой­чивост, че (в успоредица на мъжката интелектуална култура и на властолю­биe) жената е целомъдра, скромна, предана, жертвена, дълбоко душевна и сърдечна и чаровна със своя дар на любов и че само с този дар Божи („Бог е изпратил жената, за да обича света“) ще се преодолеят недъзите на вся­каква материалистическа и империали­стическа култура, за „да стане нашият духовен живот богослужение, богослу­жението на любовта“, то пита се: през какви фази се е минало, какви духовни и световни движения или фактори са били в действие, за да се дойде дори и в азиатския свят до едно ново гле­дище и отношение към жената, до едно слънчево развиделяване на проблема за жената, на същината (при­родата) и призванието на жената?

Нашата централна тема е собствено „Жената и християнството“, „Жената и християнската църква“ (предмет на втора и трета статия). Но за да се хвърли по-пълна светлина на тази тема, за да се разбере, какъв обрат е на­стъпил в света (и първом в християн­ския свят) в оценката на достойнствата на жената и в новото отношение към жената вследствие на въздействието на християнството, нужно е, тази тема и целия проблем да бъдат разгле­дани не откъснато от условията, при които християнството е започнало и развило своето велико дело по отно­шение на жената, а с това и въобще по отношение на човека и на човеш­кия живот. Защото – проблемът за жената е проблем не само женски, а и мъжки, проблем човешки, общо­човешки. И така,

II.

Какво е било (или още е) отношението към жената в дохристиянския и в извънхристиянския свят?

Общо взето, в древните номадизиращи (скитнически) народи положе­нието на жената е плачевно-робско. У заседналите (земеделски народи) то, чрез и в семейството, малко се по­добрява, но жената е все пак собстве­ност на мъжа. У арийските народи тя е почти безправна (изгаряне на вдо­виците). На Изток царува полигамията (робия, харемство). Почти общо на же­ната се гледа като на нечовек (човек е мъжът), като на нечисто същество, като на зло, като на работно животно или вещ.

У египтяните първоначално по­ложението е било по-сносно. По-късно, особено под елиническото влияние, то се влошава.

За Буда жената е коренът на всички злини. За нея няма място в рая. „Как може да иде добро от жените, когато техният ум е едва два пръста широк? Скрито е съществото на же­ната, както пътят на рибата във во­дата. Трудно е да намериш у жената истината, защото у жената лъжата е като истината, и истината като лъжата. Сутрин жената е обзета от скъперни­чество, денем – от завист, вечер от сладострастие. Нея не я е грижа за никакъв закон и тя е способна за всяко безсрамие“.

Според Конфуций, разликата между мъжа и жената е такава, каквато е между небето и земята. Мъжът въплъщава мъдростта, а жената е родената глупост. И в ново време един ки­таец в разговор с един християнски мисионер, казал на последния: „Аз чувах често, че християнството го прие­мат, за да спасят душата си. Така ли?“ „Да“, – отговорил мисионерът. „Но в такъв случай, защо и жените го приемат?“ – пита китаецът. Отговор: „За да спасят и те душата си, както и мъжете“. Китаецът възкликнал: „Но нали те нямат душа и вие не трябва да ги правите християни… Като се върна вкъщи, аз ще кажа на жена си, че тя има душа и тя, разбира се, съвсем ще бъде учудена от това“ (Hessenmüller, „Die Frauen und das Christentum“).

Според Мохамед (Коранът, сура II, 223) жената е вещна собственост на мъжа. Мохамедовият рай, според Ко­рана (сура 55) е предназначен само за мъже, които там ще ядат и пият и полово ще се наслаждават от „специ­ално от Аллаха създадени за тази цел красиви девици – „хурии“ (които не са превъплътени жени от земята). Спо­ред мохамеданските мъдреци, „жената поначало е нещо съвсем противопо­ложно на доброто, разумното и светото. Всичкото ѝ значение се ограничава в това, да служи за средство на удовле­творение на необуздания чувствен ин­стинкт на страстния жител на Изток или пък се явява производителна жиз­нена сила. Всичкото ѝ достойнство се определя от качеството на физическите ѝ полови принадлежности. Тя е жертва на похотската страст на мъжа и е приравнена с неговия веществен имот. Богатството и знатността на рода се определят от числото на жените, за­прени в харем“ (Александър Николаевич Надеждин, Права и значенiе женщины: в ХристiанствЪ, Спб. 1873, стр. 14).

У гърците и римляните жената релативно (отколкото на Изток) е гле­дана по-добре: главно като майка и домакиня, но е под властта на мъжа; бракът е моногамичен, но у гърците жената вън от къщи е почти нищо (те, като кучетата, както забелязва Аристофан, пазят къщата), а навън мъжът живее със своите приятелки – „хетерите“, а римляните – със своите конкубини и куртизанки; по-късното еманципиране на римлянката пък до­принася още повече за разпада на брака и семейството и за голямо разпътство. Римлянките (според Сенека) броели годините не според центуриите, а според броя на мъжете, които са имали.

Как са гледали у гърците беле­житите техни мъже, може да се за­ключи и от следното:

Според Аристотел жените на варварите са робини, защото приро­дата на последните била такава („По­литика“, 1, 1, 5-6). Гръцката жена той поставя по-горе от тях, но и тя е по-долна и лоша от мъжа, и ако тя проя­вява воля, то е воля без право, и макар да е способна за добродетел, то тази добродетел никога не може да се равнява на добродетелта на свободния гражданин и само с малко се отличава от добродетелта, на която е способен робът.

Прочетете още „Жената*“ →