Илия К. Цоневски

Същност на църквата

В Православната църква няма едно авторитетно, напълно установено, догматизирано от вселенски събор или в светоотеческата литература общо­прието определение на Църквата, което да изчерпва без остатък нейната същност. Дори някои православни богослови смятат, че „Църквата не може да бъде дефинирана, защото по своята същност, като мистическо тяло Хри­стово, остава една тайна, е едно тайнство, както е една тайна как са съ­единени двете природи в Главата на Църквата – Иисус Христос[1]“. Като тяло Христово, като „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23), като пълнота на божествения живот, Църквата не може да бъде вложена в тесните рамки на човешките логически определения. И тъкмо тази неопределимост на православната църковност е най-доброто доказа­телство за нейната жизненост[2].Всички формулировки за същността на Църквата имат дотолкова смисъл, доколкото изразяват и разкриват нейния вътрешен живот.

В Свещеното Писание и у светите отци и учители на Църквата думата „църква“ (екklissia, събрание) означава ту отделно християнско семейство, „домашна църква“ (Римляни 16:4), ту поместна църква, ту вселенска Църква, която об­хваща и обединява земята и небето, живите и мъртвите, ту Царство Божие.

Църквата Христова не е човешко, а Божие дело. Тя има божествен про­изход, понеже е основана от въплътилия се Син Божи – Богочовека Иисус Христос. Заради нея Той е пролял Своята кръв и е умрял на кръста, върху нея Той е излял изобилно даровете на Светия Дух. Затова в Свещеното Писание и светоотеческата литература тя се именува Негова – Христова, Божия Църква, Църква на живия Бог, дом Христов, Невеста Христова, от която се раждат духовните ѝ чеда, стадо Христово и други[3].

Обикновено Църквата се определя като общество от вярващи в Иисус Христос люде, с една вяра, едни тайнства, една иерархия. В православния християнски катехизис (от Московския митрополит Филарет и свещеник Иоан Иоанович Жилов) четем: „Църквата Христова е установено от Бога общество от човеци, съединени помежду си с православна вяра, Божий закон, свещена власт и иерархия[4]“.Това определение, макар и правилно, не изчерпва на­пълно идеята за Църквата и нейната същност. Защото и семейството, и дър­жавата могат да бъдат общества от вярващи. Църквата обаче съществено се различава от тях. Тя е наистина и „общество от вярващи“ в Христа люде, но общество съвършено особено: тя е органическо единство, членовете ѝ образуват едно тяло Христово. Затова определението на Църквата като „общество“ трябва да бъде допълнено. Църквата Христова е живо, реално, тайнствено-благодатно богочовешко единство на усвоили изкупителното дело Христово и спасяващи се в Христа люде. Църквата е тяло Христово, жив богочовешки организъм, осветен от любовта Христова[5].

Учението на Църквата като тяло Христово (Ефесяни 1:23) наистина също е непълно, понеже членовете на тялото са обединени в един жив организъм по необходимост, не свободно и доброволно, а Църквата е жив богочовешки организъм на мислещи и свободни люде, и между членовете на тялото не се изявява любовта като обединяваща сила, а Църквата е живо единство на любовта между нейния Глава Иисус Христос и членовете ѝ – вярващите в Христа люде. Въпреки тази непълнота, този образ е най-подходящ и ни приближава най-много към разкриване същността на Църквата.

Учението за Църквата като тяло Христово най-напред ясно е изразено и оформено от св. апостол Павел. Не наедно място в своите послания той назовава Църквата тяло Христово, като определя с това и нейната същност: „Бог… покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:22-23; срв. Колосяни 1:18, 24). За Църквата Спасителят Иисус Христос е това, което е главата за тялото: „От Христа – Главата, цялото тяло, поддържането и свързано със стави и свръзки, расте с растене по Бога“ (Колосяни 2:19). Вярващите са членове на това мистично тяло Христово и чрез вярата и любовта си трябва да допринасят за духовното му възрастване: „С истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е Глава – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефесяни 4:15-16). Всички вярващи – членовете на Църк­вата – образуват, както с Христа, така и помежду си, пълно и неразривно мистично единство: „Както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени… Вие сте тяло Христово, а поотделно членове“ (1 Коринтяни 12:12-13, 27; срв. 1 Коринтяни 6:15; 10:17; Римляни 12:4-5; Ефесяни 4:4; 5:23, 30; Колосяни 3:15 и други).

Учението за Църквата като тяло Христово намираме ясно изразено и у светите отци и учители на Църквата[6]: Климент Римски[7], Игнатий Богоносец[8], Киприан Картагенски[9], Василий Велики[10], Григорий Богослов[11], Григорий Нисийски[12], Иоан Златоуст[13], блажени Августин [14] и други.

Понятието за Църквата като жив богочовешки организъм, тяло Хри­стово, най-пълно определя и нейната същност. Както в организма (тялото) различните части са съединени в едно пълно вътрешно единство, в което всяка отделна част изпълнява своето предназначение и все пак служи на цялото, така и в Църквата всички вярващи – нейни членове – са съединени както с Христа, така и помежду си в пълно мистично единство, както в Христа са съединени двете природи – божествената и човешката – в не­разделно тайнствено единство. С образа „тяло Христово“ се подчертава и изразява както мистическото единство между Христа и Църквата, така и единството между видимата (земната) и невидимата (небесната) Църква, които са неразделни части на едната Църква Христова. Това единство има съществено значение за земната Църква: тя пребъдва в постоянно общение с небесната Църква, без което не може да живее и да бъде живо цялостно тяло. И епископите, и останалите клирици, и миряните (вярващият народ) еднакво принадлежат към Църквата, защото членството в нея се определя преди всичко от твърдата и неизменна вяра в Иисус Христос и възвесте­ните от Него божествени истини. Затова, когато се говори за състава на Църквата и нейните членове, не бива да се пренебрегва нито един от тези три конститутивни нейни елементи. И така, Църквата Христова е основаното от Спасителя Иисус Христос общество от вярващи в Него люде – живи и починали, – съединени в един жив богочовешки организъм, в едно тяло Христово с невидим Глава Иисус Христос, обединени от еднаква вяра, единна иерархия, еднакви тайнства и постигащи освещение и спасение чрез дей­ствието в тях на освещаващия ги Дух Божи[15].

Свойства на Църквата

Свойствата на Църквата са определени в 9-ти член на Никео-Цариградския символ на вярата: „(Вярвам) в Една, Света, Съборна и Апостолска Църква“.

Единство на Църквата

От самото понятие за Църквата като тяло Христово, жив богочовешки организъм, следва и нейното единство. Идеята за единството на Църквата е била винаги жива в съзнанието на вярващите – нейните членове – от самото ѝ основаване и е намирала най-ярък израз в техния живот и в отношенията помежду им. Те се чувствали като истински братя и затова се и назовавали помежду си „братя“. А това е най-убедителното доказателство, че те живеели със съзнанието, че са членове на едно цяло – тялото Христово, че образуват едно неразделно единство. Всички прегради между тях, от гледище на тяхното небесно призвание, изчезвали помежду им. В този смисъл св. апостол Павел говори, че „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28; срв. Римляни 10:12).

Единството на Църквата трябва да се разбира двояко, а именно: Църквата Христова, въпреки многото свои членове и отделните поместни църкви, е от една страна, единна, тоест всички вярващи – членове на Църквата – са обединени в нея в пълно единство, образуват едно цяло, едно тяло Хри­стово, едно повсеместно братство, и, от друга страна, тя е една, единствена, тоест тя не може да се разделя на много църкви, вън от нея не може да има друга Църква Христова и затова вън от нея не може да има спасение. Това единство се простира както върху отделните поместени църкви, така и върху цялата вселенска Църква. То се изразява във вътрешното и външно единение на всички членове на Църквата както с нейния Основател и Глава – Иисус Христос, така и помежду им. Църквата е една, защото, както подчертава св. Василий Велики, „всички, които се надяват на Христа, образуват един народ[16]“ и защото „Църквата Божия, която е приела хитона нешит, а из­тъкан отгоре додолу (Иоан 19:23), който и войниците са запазили неразкъсан, Църквата, като се облича в Христа, не трябва да раздира дрехата Христова [17]“.

Единството на Църквата не е тъждествено на единството във всяко друго общество, на взаимното съгласие на членовете на едно общество. Единството на Църквата е мистическо, но реално единение с Христа на всички нейни членове, а чрез Него и в Него и на всички членове на Църквата по­между им. Това единство Иисус Христос уподобява на единството между лозата и нейните пръчки – те се хранят от един източник (Иоан 15:1-2).

Щом Църквата е основана от Иисус Христос (Матей 16:18; Деяния на светите апостоли 20:28), Който продължава невидимо да пребъдва в нея и да я възглавява, щом тя е тяло Христово, ясно е, че център и основа на нейното единство е невиди­мото и мистично главенство на Христа. Иисус Христос е един-единствен Глава на Църквата. „Той е същият и вчера, и днес, и вовеки“ (Евреи 13:8), затова и Църквата е само една.

Триединството Божие (1 Иоан 5:7) е най-здравата и непоколебима основа на единството на Църквата. Затова и Спасителят се молил в Първосвещеническата Си молитва: „И не само за тях се моля, но и за ония, които по тях­ното слово поверяват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил… Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно един­ство“ (Иоан 17:20-21, 23). „Тъй големи са благостта и любовта на Господа в устройването на нашето спасение – пояснява св. Киприан Картагенски, – че Той не се задоволил само да ни изкупи със Своята кръв, но още и се молил за нас. Но забележете, като се молел, какво пламенно желание имал: както Отец и Син са едно, така също и ние да пребъдваме в такова единство. Оттук можем да разберем как грешат тези, които унищожават единството и мира, за което се е молил Господ, като е желаел народът Му да бъде спасен, като живее в мир, тъй като Той е знаел, че раздорът не влиза в Царството Божие[18]“. „Кой ще помисли, че това единство, което се основава на Божествената неизменяемост и е съединено с небесните тайнства, може да бъде нарушено в Църквата и раздробено чрез разногласието на борещите се едно против друго мнения? Не, който не пази това единство, той не съблюдава закона Божи, не пази вярата в Отца и Сина, не следва истинския път към спасе­нието[19]“.  

Сам Спасителят говори, че ще основе една Църква (Матей 16:16), говори за едно царство небесно на земята (Матей 13:24, 47), за едно стадо с един Пастир (Иоан 10:16). Св. апостол Павел, като говори, че всички вярващи в Христа – членовете на Църквата – образуват едно тяло Христово, посочва и средствата, които създават и укрепват това единство: „Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог Отец на всички“ (Ефесяни 4:4-6). Като пребъдва неотстъпно и невидимо в Своята Църква (Матей 28:20), Спасителят дарява на вярващите в Него и пребиваващите в Църквата люде божествената благодат (Ефесяни 4:7), която, поради безсилието на човека, предоставен сам на себе си, е така необходима за осъществяването на един­ството на Църквата. Единната вяра на членовете на Църквата е необходимо субективно условие и средството за вътрешно живо общение с Христа. Само тя дава възможност на вярващите да се приобщат към Христа, да бъдат живи членове на Неговото тяло. Единството на вярата трябва да бъде и обек­тивно, тоест да се изразява в едно и еднакво учение. Отстъпниците от вярата и еретиците, които изопачават благовестието Христово, са обречени на анатема (Галатяни 1:7-9; Тит 3:10-11).

Понеже Църквата е Божие създание, Божие жилище, нейното единство обхваща небето и земята, видимата и невидимата, земната и небесната Църква. Но те не са две църкви, защото Църквата като богочовешки организъм, като тяло Христово е над времето и пространството и е една и единна. Само живите на земята отличават видима и невидима Църква, които са нераз­делни части на едната Църква Христова.

Вътрешният тайнствен живот на Църквата неминуемо се отразява върху външното ѝ устройство. И затова наред с вътрешното ѝ единство в нея трябва да има също и пълно външно единство. Необходимо условие за това един­ство е богоучредената църковна иерархия, предимно епископът. Второто условие за единството на Църквата са тайнствата като средства за полу­чаване на благодатните дарове на пребъдващия в Църквата Дух Свети. От друга страна тайнствата са и изява на самото това единство.

Отпадането и отлъчването на съгрешилите от Църквата не нарушава нейното единство, защото „Божията твърда основа стои непоколебимо имайки тоя печат: „позна Господ Своите“; и „да отстъпи от неправдата всеки, който произнася името Господне“ (2 Тимотей 2:19). Първият печат свидетелства, че Църквата винаги има достатъчно членове, които Бог знае като Свои, а вторият – че всеки, който призовава името Господне, тоест който желае да бъде член на Църквата Христова, трябва да се отдалечава от не­правдата. Който върши и живее с неправда, не е член на Църквата, не се храни от нейните живителни благодатни дарове, не живее с нейния живот; за нея той е това, което е сухото клонче за дървото. Както отстраняването и изгарянето па сухите клончета не вреди на целостта на дървото и него­вото по-нататъшно съществуване, така и отпадането от Църквата на някои нейни членове – еретици – не руши нейното единство и ни най-малко не застрашава нейното съществуване[20].

Светост на Църквата

Църквата Христова е жив богочовешки орга­низъм, тяло Христово; всички вярващи – нейните членове – са свързани чрез съюза на любовта и единомислието в пълно единство както с Иисус Христос, така и помежду си. Тя е „дом Божи“, „дом Христов“, „Невеста Хри­стова“, „Църква Божия“. За нея Спасителят е пролял Своята кръв (Деяния на светите апостоли 20:28) и умрял на кръста и върху нея изобилно е излял даровете на Дух Свети. В нея невидимо пребъдват нейният Божествен Основател и Глава – въплътилият се Син Божи Иисус Христос и Изпратеният от Него Дух Свети (Матей 28:20; Иоан 14:16; 15:26). Затова тя е света Църква, призвана е към нов живот, чужд на греха. Църквата е света и по своята същност, и по своите задачи и плодове. Тя е осветена от Самия Христа: „Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Ефесяни 5:25-27). Светостта на Църквата трябва да се разбира в смисъл, че чрез нейната светост са осветени и нейните членове и им се дава възможност да възхождат към нравствено усъвършенстване, тоест, че светостта на Църквата трябва да се изяви и в живота на нейните членове, които трябва да бъдат „призвани светии“ (Римляни 1:7; срв. 1 Коринтяни 1:2; Ефесяни 4:12; 1 Тимотей 5:10; Евреи 3:1). Те трябва да победят в себе си греха, да умъртвят плътското мъ­друване (Римляни 8:6), за да се възвисят към Бога, защото, по думите на св. Василий Велики, „невъзможно е да царуват в душата на човека и Бог, игрехът[21]“. А тъкмо светостта на Църквата е неоскъдняващ извор за освещение и спасение на всички вярващи в Христа и предани нейни чеда. Чрез дадените ѝ  благодатни средства – тайнствата – тя ни очиства и освещава и прави от нас жилища Божии и храмове на Дух Свети (1 Коринтяни 3:16-17; 6:19; 2 Коринтяни 6:16). Само тя, като чиста, неопетнена и целомъдрена Невеста Хри­стова, духовно ражда чедата Божии[22].

Наистина между членовете на Църквата има и плевели – грешни люде (срв. Матей 13:24 сл.), но това не нарушава чистотата и светостта ѝ в ней­ната цялост, като тяло Христово, жив богочовешки организъм. Защото светостта на Църквата не се обуславя от достойнствата или недостойнствата на нейните членове. Църквата получава живот и сили от невидимо пребъд­ващите в нея Богочовекът Иисус Христос и Дух Свети, тя се освещава от Тях. Затова несъвършенствата на нейните членове не могат да я лишат от ней­ната светост. Целта на Църквата е нравственото усъвършенстване, освеще­ние и спасение на всички нейни членове: „Ако начатъкът е свят, свето е и тестото; и ако коренът е свет, свети са и клоните“ (Римляни 11:16). Само на нея са дадени благодатни средства за освещаването и спасението на ней­ните членове. Затова би било против волята Божия и Божието милосърдие, ако тя би отказала своята спасителна подкрепа на онези, които се нуждаят от нея, защото Бог не иска смъртта на грешника (Иезекиил 33:11) и Спасителят не е дошъл да призове праведници, а грешници към покаяние (Матей 9:13). Разбира се, от гледище на идеала би следвало на светостта на Църквата да съответства личната светост на всички нейни членове. И затова не­отменим дълг на всеки член на Църквата Христова е да полага всички усилия, за да върви по пътя на осъществяването на този идеал. Но, ако за цялата Църква светостта е една действителност, за отделните нейни чле­нове тя е една задача, една цел, която, при благодатната Божия помощ, давана им в Църквата, те трябва да постигат и осъществяват с личен подвиг, с вяра и любов.

Съборност (католичност) на Църквата

В Православната църква понятието „католичност“ или „съборност“ принадлежи към същността на православната еклезиология. Бихме могли да кажем, че духът на Право­славието е католичността, тоест съборността. Както справедливо отбелязва бележитият руски религиозен мислител Алексей Степанович Хомяков, тази дума съдържа в себе си цяла една вероизповед[23]. И все пак и тук, в Православната църква, има различни разбирания на понятието „католичност“.

На първо място трябва да се отбележи чисто външното разбиране на католичността в пространствено-географски, числен смисъл, като универ­салност, икуменичност, вселенскост, географско-пространствена и народ­ностна неограниченост, тоест че Църквата е основана за всички люде и трябва да обхване цялата земя, че „тя принадлежи на целия свят, а не на някоя отделна местност, че чрез нея се освещава цялото човечество, а не само някой отделен народ или само някоя отделна страна[24]“. Това разбиране на католичността на Църквата се основава на думите на Спасителя, които Той отправил към светите апостоли преди Възнесението Си: „Идете научете всички народи…“ (Матей 28:19); „Идете по цял свят и проповядайте Еван­гелието на всички твари“ (Марк 16:15); „И ще ми бъдете свидетели в Иеру­салим и в цяла Иудея и Самария и дори до край-земя“ (Деяния на светите апостоли 1:8). На това разбиране на католичността съответстват повече понятията „универсална“, „икуменическа“, „вселенска“ Църква.

Посоченото разбиране на католичността, макар да води към осъзна­ване необходимостта от вътрешното единство на Църквата, е едностранчиво и непълно. Когато говорим за католичност на Църквата, не може да става дума само за численост, пространственост или вселенскост в географски и народностен смисъл, защото в такъв случай би се дошло до отричане ка­толичността на Църквата в първите християнски времена, когато вярва­щите в Христа не са били още така много и Христовото учение още не е било проповядвано и разпространено по всички страни. А безспорно и тогава Църквата Христова е била католична. В съвременното православно бого­словие все повече се подчертава светоотеческото разбиране, че католич­ността се обосновава от догмата за Троичността Божия. Първообразът на католичното единство на Църквата е Божественото единство на Трите Лица на Света Троица, всяко от които открива в Себе Си пълнотата на Божествения живот[25].

Ако първообразът и основата на католичността на Църквата е единст­вото на Божествените Лица („Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно…“ – Иоан 17:21), то католичността трябва да бъде разбирана още и то предимно и в смисъл на ця­лостност, вътрешно единство, всеединство, неразделеност на вярващите – членовете на Църквата – в учението, вярата, любовта и култа.

Това разбиране на понятието католичност съответства и на първона­чалното му значение във философията, например у Аристотел, у когото kat’olon означавало общото, цялостното, което се открива в отделните явления (to kat.ekaston), тоест „с olos се означава такъв предмет, чиито части не можем да си представим без цялото, без това главно, чрез което те се свързват в едно тяло. Всяка отделна част тук е образ на цялото. Земната и небесната Църква – и едната, и другата представляват католичната Църква[26]“, защото по думите на св. Игнатий Богоносец, който пръв е употребил понятието „katoliki“ (католична) по отношение на Църквата, „където е епископът, там да бъде и народът, тъй както където е Иисус Христос, там е католичната Църква[27]“.

Католичността на Църквата, както подчертава и Хомяков[28], „означава съобразно цялото или съобразно единството на всички, kat’olon ton pistevonton, тоест Църква на свободно и пълно единомислие и единодушие, Църква, в която според думите на св. апостол Павел „няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28).

Това разбиране на католичността у православните славянски народи е изразено с думата „съборност“, както са превели светите братя Кирил и Методий думата „katoliki“ в 9-ти член на Никео-Цариградския символ на вярата. „Съ­борност“, „събор“ (от „събирам“) изразява идеята за „събиране, обединяване в едно цяло не само в смисъл на проявено, видимо съединение на мнозина на едно място, но и в по-общ смисъл – на постоянна възможност за такова съединение, с други думи изразява идеята за единство в множество[29]“ и множество в единство. Тази цялостност, съборност, това всеединство ни разкрива и самото понятие за Църквата като тяло Христово, „като пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефeсяни 1:23). Както членовете на тялото образуват едно единство, тоест цялото тяло, но не поотделно, а в своята съвкупност – всички заедно, така и тялото Христово – Църквата е една многосъставност, но все пак единна (срв. 1 Коринтяни 12:12-13, 27; Римляни 12:4). Всички членове на това мистично тяло Христово чрез своята единност във вярата и любовта трябва да допринасят за духовното му възрастване.

Понятието „съборна“ (католична), както справедливо отбелязва Хомяков[30], разкрива нещо несравнено по-висше от всякаква численост и простран­ствено-географска или народностна неограниченост, а именно единомис­лието, съгласието и пълното единство на всички членове на Църквата във и чрез учението, вярата и любовта. Тук, в Църквата, като „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), се пази едната, вечна и неизменна истина Хри­стова и пълнотата на вярата и учението, тук пребъдва и пълнотата на благо­датта Божия.

Оттук католичността, разбирана като цялостност, всеединство, означава още пълнота на истината, вярата, учението и живота, цялостност, всестран­ност и всеобхватност на пазените и възвестяваните от Църквата истини[31].

Църквата е събрана (католична) не само в своята цялост, но и в своите съставни части. Затова както в цялата Църква, така и в отделните поместни Църкви няма онова разединяващо разномислие, което е свойствено на всяка ерес, но всички вярващи са обединени в пълно единство, всички са членове на едното тяло Христово, всички единодушно изповядват и засвидетелстват своята твърда и непоколебима вяра в „Единосъщната и неразделна Троица“ и във въплътилия се Син Божи, Богочовека Иисус Христос. Тук, в Църквата, имаме една стройна хармония на единство в множе­ство и множество в единство. Тук имаме един жив богочовешки организъм, едно тяло Христово, едно обединяващо всички вярващи – членове на Църк­вата – братство, едно всеединство: всеки отделен член на Църквата се чувства като неразделна част от цялото и има нужда от него и обратно, цялото се намира в пълно общение и единство с всяка отделна част и се нуждае от нейната подкрепа. Всички тук са обединени в едно мистично единство, всички имат една вяра, едно съзнание, една мисъл, една воля, „едно сърце и една душа“ (Деяния на светите апостоли 4:32). И затова всяко разномислие, всяко нарушение на единството във вярата и учението, всяко отделяне от тялото Христово, е отстъпване и лишаване от католичността[32].

От гледището на това схващане на католичността на Църквата, тоест като една цялостност, всеединство, единство в множество и множество в единство, съборност, всички членове на Църквата – и клирици, и миряни – имат своето съответно място в целия жив богочовешки организъм – тялото Христово, защото по думите на св. апостол Павел „тялото не се състои от един член, а от много…“ (1 Коринтяни 12:14).

И тъй, ако така се разбира католичността не само днес от православно гледище, но също така се е разбирала и от древната неразделена Църква Христова, истинска католичност на Църквата може да има само където и когато се пази цялата непроменена, несъкратена и наразширена вяра и Преданието на древната неразделена Църква на седемте вселенски събори през първите осем века. Само в тази любов и в тази вярност към цялото – вярата и учението на древната неразделена Църква – „можем да осъществим принадлежността си към Едната, Света, Съборна (Католична) и Апостолска Църква“ (Фридрих Хайлер).

Апостолска Църква

Съществено свойство на Църквата Христова и заедно с това съществен белег за нейната истинност е и нейният апостолски характер, тоест нейната жива връзка със светите апостоли. Тази жива връзка се изявява трояко: в произхода на самата Църква, в учението ѝ и в апостол­ското приемство на нейната иерархия (successio apostolica).

Първите живи камъни, които Спасителят Иисус Христос – първият „Апостол“ (Иоан 20:21; Галатяни 4:4; Евреи 3:1) – е вложил при изгражда­нето на Своята Църква, са светите апостоли. Те били избрани и възведени в апостолско достойнство и служение от Самия Него (Матей 10:1 сл.; Марк 3:14; Лука 9:1 сл.). На тях Той дал власт да учителстват, свещенодействат и управляват в Църквата (Матей 28:19-20; Марк 16:15). И затова може да се каже, че Църквата е изградена върху основата на апостолите (срв. Откровение 21:14). Връзката със светите апостоли, като основа, и чрез тях с Иисус  Христос, като крайъгълен камък, който лежи в основата на Църквата, е не­обходимо условие за принадлежност към нея и духовно възрастване: „Вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светците и Свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възрастя в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа“ (Ефесяни 2:19-22).

Църквата е апостолска и по своето учение, понеже тя пази вярно и точно предаденото ѝ чрез и от апостолите Христово учение, за да го предава чисто и неповредено и на следващите поколения. Затова само онази Църква е ис­тинска Христова Църква, която не е отстъпила ни най-малко от това учение. Тази неизменна вярност на Църквата на апостолското учение и Предание е условие и за самото единство на Църквата[33].

Апостолска е църквата и поради непосредственото и непрекъснато прием­ство на иерархическото служение в нея от светите апостоли. След като е основана от Иисус Христос върху светите апостоли, Църквата получила от тях всичко необходимо за своето съществуване и поддържа с тях непрекъсната вътрешна мистична връзка чрез учредената от тях и непрекъсната от тях приемствена иерархия[34].

Бележки

[1]. Prof.Protopr. Dr. Stefan Zankow, Nation, Staat, Welt, und Kirche im orthodoxen Osten als theologisches Problem. Год. на Софийския университет Богословски факултет, т. XII, София 1937, стр. 46, 96.

[2]. Срв. свящ. Павел Флоренский, Столп и утверждение истины, Берлин 1929, стр. 5 сл.

[3]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия К. Цоневски Православно догматическо богословие, II изд., София, 1948, стр. 199.

[4]. Д-р Илия К. Цоневски, Св. Киприан Картагенски – възглед за Църквата, София.

[5]. Срв. Илия К. Цоневски, Св. Киприан Картагенски… стр. 44;

[6]. Същия, Възгледът на св. Василий Велики за Църквата. Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, т. X, София 1961, стр. 266.

[7]. Първо послание до коринтяни, глави 38 и 46.

[8]. Послание до Ефесяни, глава 4; Послание до Смирненци, гл. 1.

[9]. За единството на вселенската Църква, глава 23; Писмо 63, глава 13.

[10]. За Светия Дух, глава 26.

[11]. Слово 21-во, глава 7.

[12]. Точно изяснение на Песен на песните, беседа 8.

[13]. Беседа 3, 1 на Послание до Ефесяни.

[14]. За Св. Троица, книга 4, глава 13. 

[15]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия К. Цоневски, Православно догма­тическо богословие, стр. 200 сл.

[16].  Писмо 166, 1.

[17].  Слово за св. мъченик Мамант, глава 4.

[18].  За Господнята молитва, глава 30.

[19]. За единството на вселенската Църква, глава 6.

[20]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия К. Цоневски, Православно догма­тическо богословие, стр. 209 сл.

[21]. Беседа за Псалом 61. 1.

[22]. Срв. св. Киприан Картагенски. Писмо 73, глава 1, 74, глава 6. 

[23]. Срв. Алексей Степанович Хомяков, Полное собрание сочинений, т. II, изд. У. С., Петербург 1907, стр. 312.

[24]. Пак там, стр. 5 сл.

[25]. Срв. Leo A. Zander, Einheit ohne Vereinigung Stuttgart 1959, S. 278.

[26]. Евгений Петрович Аквилонов,  Новозаветное учение o Церкви, С. Петербург 1896, стр. 134.

[27]. Послание до Смирненци глава 8, 2.

[28]. Алексей Степанович Хомяков, пос. съч., стр. 312 сл.

[29]. Пак там.

[30]. Пак там.

[31]. Св. Кирил Иерусалимски, Катехеза 18, 23.

[32]. Срв. св. Киприан Картагенски, За единството на вселенската Църква, глава 5.

[33]. Срв. св. Киприан Картагенски, Писмо 42, 3; Св. Василий Велики, Писмо 251, 1.

[34]. Срв. св. Климент Римски, Първо послание до Коринтяни, глава 42-44; Св. Киприан Картагенски, Писмо 27, 1.

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 8, с. 17-26. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Илия К. Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eb5