Доц. архимандрит д-р Серафим                                                

Никой от апостолите не е основал толкова много поместни църкви, колкото великият св. апостол Павел. Същевременно никой не е изтъквал толкова силно единството на Църквата, колкото той. Това единство той е извеждал не от расово или народностно единство на повярвалите. Та нали в Църквата влизали не само юдеи, но и езичници, които били «чужди на заветите на обещанието … и безбожници в света» (Ефесяни 2:12)! Чудото на обединението великият Апостол приписва на всемогъществото на Бога и по-конкретно на Христовото изкупително дело, за което той пише: Христос «е нашият мир, Който направи от двата народа (тоест от юдеи и езичници – в скоби мои) един и разруши преградата, що беше посред». Той в едно тяло примири с Бога двата народа «чрез кръста, като на него уби враждата» (Ефесяни 2:14, 16). Кръвта на расите бе разделяла народите; Кръвта на Христа сега ги съединяваше. Тъй се събраха под единия купол на небето – в една вяра и в една Църква – юдеи и езичници, елини и варвари, свободни и роби, за да бъде «всичко и във всичко Христос» (Колосяни 3:11; 1 Коринтяни 12:13).

Църквата, по учението на св. апостол Павел, е дело на Света Троица: – дело на Бога Отца, Който отвека е предопределил изкуплението на човечеството и основаването на Църквата, в която «да съедини всичко небесно и земно под един глава -Христа» (Ефесяни 1:3-10); – дело на Сина Божи, Който «обикна Църквата и предаде Себе Си за нея» (Ефесяни 5:25); – дело и на Светия Дух, Който излива върху християните различни дарби (1 Коринтяни 12:4-11), и Който се дава на вярващите (Римляни 5:5), та те стават храм на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16).

Св. апостол Павел употребява няколко сравнения, с които онагледява единството на Църквата: тя е тяло Христово (Колосяни 1:24; Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:12-27), здание стройно сглобено (Ефесяни 2:21), дом Божи (1 Тимотей 3:15) и майка на вярващите (Галатяни 4:26). Най-любимият му образ е обаче образът на едното тяло. Той е и най-изразителният образ, защото поставя ударението върху «жизнения» и «ор­ганически» характер на единството[1]. Църквата не е външно, механическо един­ство, а дълбоко-вътрешно, органически-благодатно единство.

Човешкото тяло е чудо. Неговата тайна помага на св. апостол Павел да разкрие тайната на единството на Църквата като богочовешки организъм. Както човеш­кото тяло има много и различни членове, но образува едно цяло, свързано по един жизнен начин, така и Църквата е съставена от много вярващи, но те представляват един организъм, възглавяван от Христа (Ефесяни 1:22-23). Тялото не може да има повече от една глава; тъй и Църквата не може да има две или повече глави. И както главата не може да има две или повече тела, «освен ако си представим някакъв изрод» (израз на римокатолическия богослов Ferdinand Prat, S. J.)[2], така и Главата на Църквата – Христос – не може да има повече от едно тяло, или, с други думи, да възглавява повече от една Църква. «Ние многото съставяме едно тяло в Христа – пише св. апостол Павел, – а отделно един другиму сме членове» (Римляни 12:5).

Като жив организъм Църквата не може да се раздели. Разделеният орга­низъм престава да е жив и умира. Има не разделение на църквите, а отпадане от Църквата[3], която продължава да си съществува като жива и единствена.

Църквата е една не само по своята същност, но и по своята цел, състояща се в прославата на Бога чрез спасение на душите. С оглед на духовното растене на спасяващите се в лоното на Църквата, тя има да постига поставени ѝ от Бога за­дачи. Поради това св. апостол Павел я вижда не статично, а динамично, – като тяло Христово, което, веднъж създадено, за да бъде жив организъм, расте и се съзижда «в жилище Божие чрез Духа» (Ефесяни 2:21-22)… «за усъвършенстване на светиите…, докато всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13). Това единство на вярата, за което тук става дума, Апостолът на езичниците разбира не като резултат, постиган от положени човешки уси­лия за създаването му, защото според него единството на вярата е създадено от Бога чрез Христовото изкупително дело и сега то трябва да се пази! Залягайте «да запазвате единството на духа чрез връзките на мира» (Ефесяни 4:3) – съветва той. Смисълът на цитираните думи, както личи от контекста, е: участващите в единството на вярата да растат и се усъвършенстват в него.

Догматическите начала, върху които св. апостол Павел вижда изградено един­ството на Църквата, са споменати кратко, но ясно в Ефесяни 4:5: «Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението».

1. Единият Господ Иисус Христос като една и единствена основа на Църквата гарантира нейното единство чрез Своето единство. Срещу разделенията в Коринт, дето едни от християните се наричали Аполосови, други – Павлови, а трети – Петрови, св. апостол Павел възразява: «Нима Христос се е разделил?» (1 Коринтяни 1:13). От абсурдността на предположението за разделеност на Христа следва да се заключи, колко е абсурдна постъпката на коринтяните. Щом Христос не се е разделил и не е възможно да се раздели, то и Църквата, Неговото тяло, не може да се раздели. Тя си остава една при всичката възможност на отпадане от нея. А тя е една, защото един е нейният Глава и една е нейната Основа – Христос (1 Коринтяни 3:11).

2. Едната вяра е също основен принцип за единството на Църквата. На едната богооткровена вяра великият апостол от Тарс противопоставя ересите, които разделят християните. Затова той от една страна съветва повярвалите: За­лягайте «да запазвате единството на духа чрез връзките на мира» (Ефесяни 4:3), а от друга казва: «Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях» (Римляни 16:17). Ересите, лъжеученията разединяват. Принципът на единението за повярвалите в Христа е истината, на която Църквата е поставена да бъде стълб и крепило (1 Тимотей 3:15). Истината е основа на единството. Под истина се разбира богооткровеното догматическо учение, в което нищо не бива да се изменя, защото всяка промяна в него разклаща основата на единството и внася раздори и разцепления. Ето защо св. апостол Павел с толкова категоричност пише: «Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде» (Галатяни 1:8).

3. Едното кръщение ни въвежда в единния благодатен живот, постиган чрез светите тайнства, преподавани от една богоучредена иерархия. Този единен благодатен живот също е твърдиня на единството в Христовата Църква. Спасителят, бидейки Глава на църквата, Който я прониква и оживотворява, е поставил апостоли, пророци евангелисти, пастири и учители за усъвършенстване на светиите (Ефесяни 4:11-12). Църковната иерархия, бидейки богоучредена (Римляни 10:15; Деяния на светите апостоли 20:28), поддържа чрез благодатните тайнства църковното единство[4].«Едно е кръщението» (Ефесяни 4:5) казва св. апостол Павел, подчертавайки с това една­та врата за влизане в Църквата и обединявайки в едното кръщение всички благодатни тайнства, както ще стори това по-късно Никео-цариградският символ на вярата (чл. 10). Една е и Евхаристията, това дивно тайнство на мистично едине­ние на верните с Христа и на духовно общение помежду им като членове на едното тяло Христово. «Един хляб, едно тяло сме ние многото – пише той, – понеже всички се причастяваме от един хляб» (1 Коринтяни 10:17).

Пред прозорливия дух на св. апостол Павел това единство, започващо на земята, се издига величествено към небето като висока пирамида с връх – Самия Бог. Който съединява «всичко небесно и земно под един Глава – Христа» (Ефесяни 1:10). «Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички и във всички нас» (Ефесяни 4:5-6).

Така разбира св. Православна църква учението на св. апостол Павел за един­ството на Църквата[5].

*

От това разбиране сe отклоняват римокатолиците и протестантите.

Римокатолическата църква, въпреки съвсем ясните изказвания на св. апостол Павел за единия и единствен Глава на Църквата, въвежда неизвестния в древността догмат за втори глава на Църквата – папата, когото сочи като викарий (наместник) на Христа и когото издига като видима гаранция и основа на единството, като център на единството[6]. За да докажем несъстоятелността на такова едно схващане, достатъчно е да поменем, че изтъкването на папското главенство като гаранция за единството на Църквата, е станало покрай другите историко-догматически причини, повод за нарушаване на църковното единство и за отпадане на Римската поместна църква от древната една, свята, съборна и апостолска Църква, а по-късно и за отпадането на протестантските религиозни общини от самата Римска църква. Не може и да бъде иначе, защото две глави в един организъм са немислими. Едно тяло – една глава. Щом има две глави, по необходимост се предполагат и две тела. Това фактически и става: покрай едната, свята, съборна и апостолска Църква на която Главата е и си остава Христос, се появява втори организъм – огромната организация на Римокатолическата църква, възглавявана от провъзгласения за непогрешим по въпросите на вярата папа – непогрешим, когато говорел ex cathedra.

Римокатолическото учение за главенство на папата като видим глава на Църквата, поверена уж от Христа на «княза на апостолите» – Петър, а оттам и на неговите приемници, е несъвместимо с изложеното вече от нас апостол-Павлово учение за единството на Църквата, произтичащо от единия Христос, Който е единственият Глава на Църквата. За отбелязване е, че, когато великият Апостол на езичниците се е борил енергично срещу разделението в Коринтската църква, произтичащо от това, че едни се обявили за Аполосови, други – за Павлови, а трети – за Кифини, тоест Петрови, св. апостол Павел не е прекратил спора със заявата: «Всички сме Петрови, тъй като Христос на Петър повери Църквата като на ви­дим неин глава, за да пази нейното единство». Той би следвало да стори това, ако Спасителят действително бе поставил Петър за видим глава на Църквата. Вместо това Павел, при всичкото си уважение към Петър като един от стълбовете на Цър­квата (Галатяни 2:9) и пръв по чест, не прави дори намек, че го счита за пръв по власт, нито че го признава за видим глава на Църквата, а напротив, при един не­приятен повод в Антиохия лично му се опира, изобличавайки го в непоследователност (Галатяни 2:11-14). Той не може да види друга гаранция на църковното един­ство освен Христа. Защото «друга основа никой не може да положи, освен поло­жената, която е Иисус Христос» (1 Коринтяни 3:11).

*

Протестанският свят, недоволен от римокатолическия неправилен принцип за единство в Църквата, е тръгнал по свой особен път, който го е довел до голямо раздробление, докато най-сетне се е стигнало – в името на търсене истината извън едната, свята, съборна и апостолска Църква – до огромното число от 1237 ре­лигиозни общности[7]. Виждайки, че така не може повече да продължава, сега протестантският свят се стреми към единство и започва енергично да говори за обединяване.

Но кои са принципите на това обединяване?

За съжаление, това не са установените от св. апостол Павел догматически на­чала на едната и единствена свята, съборна и апостолска Христова Църква, ко­ято и до днес съществува по силата на Христовото обещание, че «портите адови няма да ѝ надделеят» (Матей 16:18). Както твърди английският богослов D-г Mar­tyn Lloyd Jones, днес мнозина протестантски деятели мислят, че могат да създават единство, без да държат строго за така изрично подчертаваното от св. апостол Павел единство на учението, единство на вярата. Затова някои от тях общуват дори с така наречените либерални «християни», които не признават Христа за Богочовек, и с унитарианите, които отричат догмата за Света Троица, и с разни други, които явно се отклоняват от установеното църковно «Верую». При това се храни надеждата, че чрез общуването и обединяването постепенно ще се дойде до уеднаквяване на догматического учение[8]. По силата на това свое схващане тeзи протестанти и техните съмишленици смятат, че литургично-благодатното обещание трябвало да предшества единството на вярата.

Грешката на подобен възглед се крие в недовиждането на факта, че св. апостол Павел представя единството на Църквата като създадено от Бога единство, към което се присъединяват нови и нови членове чрез дсброволно покоряване на вярата (Римляни 1:5; 2 Коринтяни 10:5; срв. Деяния на светите апостоли 6:7). Когато казва думите: «докато всички достигнем до единство на вярата» (Ефесяни 4:13), великият Апостол и радетел за един­ството на Христовата Църква няма предвид разновярващи, които на равни на­чала да излязат да градят единството на Църквата. Не! От целия контекст личи, че той приканва към единство единовярващи, при което ги увещава не да създават, а да запазват единството на духа (Ефесяни 4:3). Запазване пък може да стане само на нещо, което вече съществува. При разногласие, отклоняващо от богооткровената истина, Апостолът иска прекъсване на религиозното сбщуване (Тит 3:10; Римляни 16:17). Според св. апостол Павел истинско сакраментално сбщуване може да съществува само между еднакво и правилно вярващи. То не е изходен пункт за постигане единство във вярата, а венец и печат на това единство.

Това изначално схващане се е отразило в нашето литургическо богословие. Пред евхаристийния канон, когато под невидимото действие на Светия Дух се пресъществяват светите Дарове в тяло и кръв Господни, за да се причастят с тях верните, дяконът подканва свещенослужители и миряни: «Да се възлюбим един друг, та единомислено да изповядаме» – Какво да изповядаме? – Истината за «Отца и Сина и Светаго Духа – Единосъщната и Неразделна Троица» и изсбщо догмите на вярата, накратко изложени в Символа на вярата, който се чете непосредствено след подканата да се затворят вратите на храма за външни лица («Двери, двери…»), за да останат за светото общение в тайнството Причащение само единоверните.

Какво може да бъде заключението от всичко, казано дотук? – Щом Църк­вата като богочовешки организъм е вече създадена от Бога, за да бъде една и неделима, за да бъде свята и непорочна, за да бъде стълб и крепило на истината – отделилите се от нея, ако жадуват искрено за единство, трябва да търсят не тепърва да го създават, а да се присъединят към него. Само така могат да бъдат всички едно (Иоан 17:21) и да образуват по завета на Христа – «едно стадо с един Пастир» (Иоан 10:16).

___________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1967, кн. 7-8, с. 16-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. D-г Martyn Lloyd Jones, La base de l’unite chrètienne, Genève, p-36.

[2]. Ferdinand Prat, La thèologie de St. Paul, Paris 1925, vol. II, p. 336.

[3]. Пpофесор Димитър Витанов Дюлгepов, Единство Церкви („Журнал Московской Патриархии“, № 8, 1960, стр. 48).

[4]. Вж. Епископъ Сильвестръ, Опытъ православного догматическаго богословiя, т. IV, Кiевъ 1889, стр. 235-236.

[5]. Вж. Митрополитъ Макарiй, Правословно-догматическое богословiе, т. II, изд. 4-тое, Спб 1883, стр. 235 и сл.; Димитър Витанов Дюлгеров и Илия К. Цоневски, Правос­лавно догматическо богословие, II преработено издание, София 1947, стр. 208 и сл.; Протоиерей Николай Платоновiч Малиновскiй, Очеркъ православнаго догматическаго богословiя, II выпускъ, изд. 2-рое. Сергiевъ Посадъ 1912, стр. 61-63.

[6]. Ludwig 0lt, Grundriss der Katholischen Dogmatik, 5. Aufl, 1961, Freiburg, S. 365.

[7]. Професор Димитър Витанов Дюлгеров, цитираната статия, стр. 50.

[8]. Там, стр. 47.

Изображения: авторът доц. архимандрит д-р Серафим (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e4m