Иван Спасов Марковски

Каквито и превратности да стават в човешкия свят, както и да се изменят външните форми на живота, има ценности, които си остават вечни, постоянни. Такава ценност е и религията.

Тя е вечно жива духовна сила. Тя е всеобщ факт в човешката история. Още древният гръцки писател Плутарх (починал 120 година) бе казал: „Ако пропътуваш цялата земя, то може да намериш градове без градски стени, без цар, без писменост, но никъде не ще намериш град без храм, без божества, било град или селище, където да не се извършват молитви, да не се принасят жертви, за да се постигне благополучие, или да се отстрани някое нещастие“.

Това свидетелство на този древен ис­торик се потвърждава и от новите изследвания не само върху историята на древните народи, но и от изучаването на някои сегашни диви племена и на­роди, които са далеч от общочовешката цивилизация. Така че историята на народите и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Безспорно, религиозният живот не всякога е бил доста­тъчно жив и силен. Изобщо пътят на историята върви по зигзаг. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснявания. Има времена, когато влиянието на религията става доста силно в живота на народите, или пък настъпва голямо, безразличие и дори отричане на вярата в Бога. Има народи, които понякога години наред изоставят религията на своите прадеди и се увличат в чужди вярвания, а ня­кои личности и слоеве прекарват в смъртна сянка на безрелигиозност. Но това са временни прояви.

Библейската история ни дава множе­ство такива примери, особено в мрачните дни на съдийското управление, когато измрели по-раншните поколения  „и настана след тях друг род, който не знаеше Господа и делата Му… То­гава израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци; оставиха Господа, Бога на отците си, Който ги бе извел из земята Египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи и почнаха да им се покланят“… (Съдии 2:10-12). Това отстъпване от истинската вяра им причинявало големи страдания, та изпадали в робство на чужди народи, които ги грабели и разорявали. И само когато се разкайвали и опомняли, тогава им били възвръщани свободата и благоденствието. „Тогава Господ им издигаше съдии, които ги спасяваха от ръцете на техните грабители“… (Съдии 2:16). Също и във времето на царете имаме отпадане от истинската вяра. Например за юдейския цар Манасия се разказва, че той отново издигнал оброчища, въздигнал жертвеници на Ваал и направил дъбрави (4 Царства 21:3 и нататък) Но това отклонение и изоставяне на истинската религия нетраело дълго време. След възцаряването на неговия внук Иосия, отново народът се върнал към истинската вяра на отците си.

Причините на религиозного издигане или падане обикновено се криели в промяната на духовните насоки и интереси. Духът на времето и промените в схващанията всякога са играели важна роля в духовния и културен жи­вот на народите. Тия промени са се отразявали и върху религиозния живот, но те никога не са могли да заличат потребността изобщо на човешката душа от религията.

Наред с необикновените и чудновати открития, първата половина на сегашния век се ознаменува с гигант­ски и небивали в историята войни и много от духовните интереси останаха потиснати, които чакат да пре­минат тия бурни и неспокойни вре­мена, да зацарува мир по земята, та отново духовният живот да процъфти. Но от друга страна тъкмо в размирни времена, в дни на страда­ния и бедствия за миозина се засилва религиозната потребност, боготърсенето. А къде Бог ни се разкрива, къде намираме познание за Него? – В Свещеното Писание. Ето защо, както в миналото, така и днес вярващото човечество отново се връща към Библията, за да подири тук утеха и спасение. За това ни говори прекрасната книга на Сузана Дитрих под заглавие: „Die Wiederentdeckung der Bibel“, 1948, тоест Отново откриване (намиране) на Библията.

Още блажени Августин бе подчертал, че само знанието на Свещеното Писание може да ни доведе до истинска рели­гиозност, до правилно познание за Бога. Иисус Христос често пъти е упреквал книжнините, фарисеите и садукеите, че те не познават добре писаниете или пък погрешно го тълкуват, затова имат неправилни представи за Бога, за Неговия закон и воля. „Заблуждавате се – им казал Спасителят по време на един спор с тях – като не знаете Писанията, ни силата Божия“ (Матей 22:29). Затова Той им препоръчва: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелстват за Мене“ (Иоан 5:39). Апостол Павел в своята проповедническа и мисионерска дейност всякога е изхождал от Свещеното Писание и на слушателите си е говорил от Писанията (Деяния на светите апостоли 17:2). Той възхвалява Тимотей, че още от детинство знаел Свещените писания (2 Тимотей 3:15). А жителите на Берия всекидневно изпитвали, тоест изучавали Писанията (Деяния на светите апостоли 17:11).

Изхождайки от завета на свещените писатели, Християнската църква вся­кога е полагала големи грижи за изучаване и разпространението на Свещеното Пи­сание нашироко всред вярващия народ. В това отношение Католическата цър­ква е правила известно отклонение, поради погрешни схващания, наследени от средните векове, като е ограничавала разпространението на свещените книги сред народа. Впоследствие обаче тя осъзнала тая своя грешка и днес най-ревностно разпространява свещени­те книги между вярващите, като създава разни дружества и организации за тяхното издаване, печатане и разпространение[1].

Изобщо казано, по-напредналите и организирани християнски църкви полагат големи грижи по обучението и изучаването на Свещеното Писание. Устройват се библейски курсове, библейски часове, неделни училища и други за изучаване и правилно тълкуване на све­щените книги, за да се оживи и повиши религиозният живот сред вярващите. Върху тази вътрешна мисия на Църквата има специални ръководства и упътвания, в които се дават подробности, указания и програми за това обучение. От такива особена нужда има у нас, където нямаме почти никакви домашни или извъндомашни наследени традиции по отношение на свещената книга – Библията. С прискърбие съм узнавал от новопостъпили студенти-богослови, завършили гимназия, че те много слабо са запознати с Библията. Някои дори нищо не са чели от нея, а други не са я и виждали. Налага се следователно по-усилена работа, за по-широко и по-правилно запознаване с този източник и основа на нашата вяра.

Една от причините за отслабване на религиозността сред нашия народ, особено между така наречената интелигенция, е непознаване на Библията или пък нейното повърхностно и отрицателно познаване. Мнозина, като прочитат някоя книжка, гдето се напада Библията и се посочват мними проти­воречия в нея, или несъгласието ѝ с естествознанието, смятат, че са открили някаква нова истина и веднага стават многознаещи противници и на религия, и на Свещеното Писание, и на Църква и прочее.

Ето защо, налага се на библеисти, на богослови, на пастири, на свещенослужители и прочее да положат по-големи грижи и старание, за да запознят вярващите със Свещеното Писание, било устно или чрез печатни трудове, та те да имат правилна и вярна представа за него. Особено това се налага при изучаване на този предмет в нашите средни и висши духовна училища. Трябва да се направят някои корекции и подобрения в досегашния учебен ме­тод. Изучаването на богословието изоб що, и по-частно на Свещеното Писание, не трябва да става така, както се изучават другите учебни предмети и дисциплини, например география, естествознание, физика, медицина и прочее, при които се дават известни теоретически познания за практични цели. Изучаването на Свещеното Писание не е чисто формална работа. То си поставя за цел да ни възроди и пресъздаде, да ни издигне нравствено и ни направи по-добри. В Свещеното Писание ни се дават примери и образци на бла­гочестие. Благочестивците се рисуват в техния всекидневен живот твърде реално и действително: в грижи, нужди и борби, в изпитание и робство или в освобождение и победа, в семейни ра­дости и мирни благодатни дни, вкъщи или на полето сред природата. Това, което ни се рисува в чудно хубавите библейски разкази, често пъти ние го забелязваме да става в нашия собствен живот. Много пъти ние виждаме себе си в тези разкази, в псалмите и други. Достатъчно е да направим само някои по общи сравнения в псалмите: в бо­лест или нужда молителят зове всемогъщия Бог и в отговор на своята молитва той получава облекчение и покой, каещият се грешник търси Бога и се чувства успокоен, като знае Божията милост; хвалебствия и благо­дарности изричат устните на онези, които са почувствали Божията помощ. Колко поучително е всичко това за благочестивата душа, която намира в Свещеното Пи­сание готови изрази за своята молитва!

Също може да се каже и за голямата полза от изучаване например на пророческите книги, където пророците се рисуват като велики народни ръководители и религиозно нравствени учи­тели и борци за социална правда. Колко много могат да ни послужат те и днес! Тяхната борба е и наша борба! Народът често пъти е изпадал в тежко положение. Той бива измъчван от вътрешни несгоди и тегла или пък опустошаван от чужди врагове и изпадал в тежко робство. Тъй както и нашият народ е прекарвал в тежка робия. И в такива дни на неволя единствени спа­сители и утешители на израилския на­род били тези богоизбрани мъже, които давали кураж и вдъхвали надежда за по честити дни. Един Исаия, Иеремия, Амос и въобще всички пророци с техния самоотвержен и високоморален живот, с тяхното мощно високопоетично и вдъхновено слово, с неустрашимата им проповед и правдиво бичуване на всички недъзи у съвременниците им от най-обикновения човек до царя, си остават и до днес като великани обществени дейци в историята. Обхванати от боже­ствен „огън“, преодолявайки сума преч­ки без страх от гонения и мъченическа смърт, те отдавали целия си живот в служене на народа. Пророк Иеремия, като гледал разтлението на своя народ, не могъл да търпи и почнал своите публични филипики. С това си спечелил множество врагове, които всеки ден го дебнели да направят срещу него донос пред царя. „И помислих си – казва той в своята книга (20:9) – няма да напомням вече за Него (за Бога), нито ще говоря в Негово име; но почувствах в сърцето си като че ли палещ огън е заключен в костите ми; аз се измъчих да го задържам и не можах“. И този палещ огън в неговата душа се разнесъл навън в мощно слово. По своята дейност и живот пророците ни напомнят за апостолите, които също са били борци и мъченици за вярата.

Пророците са учели своя народ и оттук цялото човечество да гледат на историята като развитие, ръководено от висша свръхземна сила – от Провидението. Историята е наниз от събития и дейности, които стават според нравствените норми на управляващия Бог с определена цел. А тази цел е: ду­ховно-нравствен завършек на човечеството в Царството Божие. Над народите управлява Бог, Който ръководи исто­рията според нравствени принципи. Тук ни се разкрива и един друг мотив за ценността на Ветхия Завет като допълнение на Новия Завет. Новият Завет е, така да се каже, безграничен по време, макар произходът на новозаветните книги да обхваща един период от около сто години. Изобщо християнството не се обуславя от някакви териториални граници, нито от някой народ. То е космополитично, интернационално, без определени граници по място и време. Ветхият Завет е построен съвършено иначе и всичко тук е наредено, за да се заостря и държи будна религиозната съвест чрез предаване на разни исторически събития.

Много и разнообразии са ценностите на Свещеното Писание, но мнозина читатели имат погрешно понятие за тази свещена книга и искат от нея това, което не е нейна цел и предназначение. Как трябва да се чете, изучава и преподава Свещеното Писание е отделен въпрос, който заслужава специално изследване и ако ми се удаде възможност, ще се спра отделно върху него. Тук ще набележа само иякои по-общи мисли.

Свещеното Писание е богооткровена книга, преимуществено с религиозно-нравствено предназначение. Библията не е книга за любознателни и любопитни, но при­надлежи на търсещите спасение. Който иска да знае нещо за природните яв­ления, трябва да отиде при природоизследователите. Тук трябва да се отбележи, че не всеки опит за хармонизиране между Библията и природознанието е препоръчителен и сполучлив. Не всякога съгласуването или помирението на Библията с естествените науки се прави сполучливо и научно обосно­вано. Някои религиозни прояви, чудесата, силата на тайнствата и други са необясними за човешкия разум, затова не можем да искаме да бъдат те възприети и усвоени напълно чрез разу­ма – те спадат в областта на вярата. Който иска да получи известни исто­рически познания, трябва да се осве­доми от някой професор по история: той познава събитията на историята по-добре, отколкото например писателите на ветхозаветните книги, някои от които са живели преди повече от 2500 години, във време на голямо духовно и научно ограничение.

Освен това при изучаването и тълкуването на Свещеното Писание трябва да се избягва прекаления и необоснован алегоризъм и типологизъм (дирене на предобразен смисъл). През XVII-ти век бе силно разпространено типологичното (предобразното) обяснение на ветхоза­ветного богослужение и на разни ветхозаветни събития. Главни представители на това са Кокцей, Витиций и особено Лунд, който в множество събития и предмети всякога виждал предобраз. Тук липсвал какъвто и да е научен ха­рактер. Някои руски библеисти, под влияние на това западно направление, изпадаха в същата крайност при тълкуване на ветхозаветния текст.

Така че само правилното четене и разбиране на Свещеното Писание може да по­служи като първо условие за изграждане и засилване на истинския рели­гиозен живот.

____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 4, с. 12-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. по-подробно по тоя въпрос в моята статия „Разпространение на Библията в света“, сп. „Духовна култура“, кн. 9-10, 1953 година.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e49