Момчил Методиев

На 7 март 1971 година в София внезапно умира патриарх Кирил – избран през 1953 година за първи патриарх на модерната Българска православна църква и успял в следващите две десетилетия да съхрани известна автономия на Църквата от комунистическата държава. Същият ден в село Куклен по време на литургия мозъчен удар получава и духовният водач на католиците в България – уважаваният епископ Кирил Куртев. Откаран в болница в Пловдив, епископ Кирил Куртев умира два дни по-късно на 79-годишна възраст (Михайлов 2021:35). В края на същата година е закрито и воденото срещу епископа от Държавна сигурност наблюдателно дело с многозначителното кодово име Фанатик[1].

Смъртта на патриарх Кирил и на епископ Кирил Куртев поставя символичен край на втория период от отношенията между християнската църква и комунистическата държава в България, последвал първия период, наситен с явни и скрити репресии срещу православните, и с показни процеси срещу католици и протестанти, продължил от взимането на властта от комунистите през 1944 година до десталинизацията в средата на 50-те години. Смъртта им бележи симво­личен край на втория период, защото водещо място в отношението към християните има държавната политика, промените в която са мотивирани не от личността на църковните водачи, а от желанието на властите да насърчат отмирането на религията. На 11 март през същата 1971 година, в която умират патриарх Кирил и епископ Кирил Куртев, Секретариатът на Централния комитет на Българската комунистическа партия приема решение „За още по-широко внедряване на новите, социалистически граждански ритуали[2]“, поставило началото на широка и добре организирана кампания за налагането на нови граждански ритуали, и за утвърждаване на нова, социалистическа празнична система. А още два месеца по-късно, на 18 май 1971 година след старателно режисиран референдум, в сила влиза новата, Живковска конституция на страната, в която за пръв път се появява терминът атеистична пропаганда като защитено от конституцията право. Новата държавна политика е активно подпомагана и от създаденото през 1967 година Шесто управление на Държавна сигурност, в чиято структура има специален отдел, който следи и разработва църквите и религиозните общности.

Каква е следваната от държавата политика към една от малцинствените общности в страната – католическата, и по какъв начин кампанията за налагане на новите граждански ритуали и празници се отразява на живота на тази общност? Основателно ли е очакването, че след като от средата на 70-те години българската държава се стреми да поддържа по-активни отношения с Ватикана, това води и до предоставянето на по-голяма свобода за католиците в страната? Или обратно, фактът, че католическите общности се намират далеч от политическия център, ги прави по-силно изложени на произвола на властите? И на последно място, какво говори за отношението на властите езикът на документите, с които държавата анализира живо­та на католическата общност в страната? Това са въпросите, на които търси отговор настоящата статия, ограничена хронологично в двете десетилетия от началото на 70-те години до края на комунистическия режим през 1989 година, и насочена тематично не толкова към голямата история на българските католици през този период, колкото към живота на локалните общности.

Историята на Католическата църква в България, включително през комунистическия период, е много добре проучена и представена в книгите на Светлозар Елдъров Католиците в България (1879–1989) (Елдъров 2002 б) и България и Ватикана (1944-1989) (Елдъров 2002 а), написани въз основа на всички налични документални източници, сред които и по-трудно достъпните архиви на Държавна сигурност и Ватикана. Частични данни могат да се открият и в документите, публикувани от Йордан Баев в книгата му Досието „Ватикана“ (Баев 2002). Принос към изследването на историята на българските католици от източен обред, известни като униати, имат и книгите на Иван Еленков Католическата църква от Източен обряд в България (Еленков 2000) и на Светлозар Елдъров Униатството в съдбата на България (Елдъров 1994). В историографията подробно е проучен и съдебният процес срещу българските католици от 1952 година, когато са задържани и осъдени на различни срокове затвор 56 духовници от Католическата църква, четирима от които са осъдени на смърт – епископ Евгений Босилков и свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков, днес почитани като мъченици на католическата общност след тяхната канонизация от папа Йоан Павел II през 2002 година. Освен в цитираната литература, съдебният процес и последвалите репресии срещу католиците са обект на изследване в книгите на Жоро Цветков (1994), Тодор Господинов (1999), архимандрит Га­врил Беловеждов (2000, 2001), в документалния сборник за Евгений Босилков, издаден от Държавна агенция „Архиви“ (Пиндикова (ред.) 2002), както и в спомените на свещеник Купен Михайлов (2021). Особено полезна е и книгата на постулатора от ордена на успенците Бер­нар Олзер, в която е описан процесът по събирането на данни в хода на подготовката на канонизацията (Олзнер, Мишел 2020). На свой ред атеистичната политика на Българската комунистическа партия е обект на изследване от Живко Лефтеров (2021) и Момчил Методиев (2010).

Това е и причината настоящата статия да си поставя много по-ограничени цели – като стъпва върху вече направените исто­рически изследвания и въз основа на новопубликувани архивни сборници, тя се опитва да проследи последиците от кампанията за налагане на новите социалистически ритуали върху католическата общност в страната. В известен смисъл това е микроисторическо изследване, от една страна защото обект на неговия интерес е една относително малка църковна общност, голяма част от представителите на която живеят извън големите градски центрове, а от друга – защото част от заключенията са изведени въз основа на езика на са­мите документи. Този език смятаме за показателен по отношение на следваната от държавата политика спрямо общността. За източници са ползвани архивни данни, събрани и публикувани в документалния сборник в три части на Живко Лефтеров Атеистичната поли­тика в България (Лефтеров 2020, 2021 б, 2022), както и в подготвения от него за издаване сборник с документи от Комитета по изповеданията в България. Важен източник са и документите, публикувани от Комисията по досиетата, свързани с политиката на Държавна сигурност конкретно към католическата общност в страната (КРДОПБГДСРСБНА 2017).

Исторически контекст: Източната политика на Ватикана и българските католици

Наричани от режима „период на изграждане на развитото социалистическо общество“, двете десетилетия от началото на 70-те години до края на комунизма през 1989 година остават по-известни в историческата литература като период на застоя в комунистическия лагер, символизиран от личностите на лидера на Комунистическата партия на Съветския съюз Леонид Брежнев, а в България – от лидера на българските комунисти Тодор Живков. За разлика от други държави от Източна Европа, застоят в България не е разклатен нито от създаването на Солидарност и протестите в Полша в началото на 80-те години, нито от обявената от новия съветски лидер Михаил Горбачов перестройка в средата на десетилетието.

Динамиката в отношението на режима към Католическата църква в България през тези десетилетия се променя вследствие на проведената от Ватикана източна или остполитика, насочена към установяването на контакти с комунистическите режими с цел облекчаване на положението на католиците в тези страни (Елдъров 2002 б:318-325). Конкретно към България тази политика намира израз в проведената среща между Тодор Живков и папа Павел VI през 1975 година, поставила началото на контакти между българските власти и Ва­тикана. Тези контакти продължават и през 80-те години, когато на няколко пъти България е посетена от високопоставени представи­тели на Ватикана (Елдъров 2002 б:321). Както основателно обобщава Светлозар Елдъров, остполитиката оказва „несъмнено положително“ въздействие върху положението на католиците в България, особено в сравнение с доминираните от преки репресии предходни периоди, което води и до „видимо активизиране на църковно-религиозния живот на католиците в страната“ (Елдъров 2002 б:323). Другите фактори, определящи отношенията между България и Ватикана са изборът за папа на Йоан Павел II през 1979 година, но и атентатът срещу него през 1981 година, за съучастие в който не след дълго са обвинени и българските специални служби. След сключването на Хелзинкските споразумения през 1975 година на Конференцията по сигурност и сътрудничество в Европа, режимът в България отделя все по-значимо място на въпроса за религиозната свобода, поради критиките за неспазването на споразуменията. Тези критики стават особено остри през втората половина на 80-те години, заради подетата от властите асимилационна кампания срещу българските турци, част от която е ограничаването и на правото за изповядване на тяхната религия.

Държавната политика към католиците е затруднена или поне следва да се съобразява с факта, че ръководството на Католическата църквата се намира извън пределите на страната, и че отношенията в тази църковна общност се регулират от канони, които не подле­жат на промяна или ограничаване от комунистическото законодателство. От това произтича и вечното подозрение, че Католическата църква е свързана с чужди, често мислени като „шпионски“ центра­ли, което е и основното обвинение срещу католическите епископи и свещеници в големия процес от 1952 година. Следствие от това подозре­ние е и непризнаването на Католическата църква в България за юридическа личност, което ограничава възможностите католиците да извършват каквато и да било дейност, извън тясно богослужебната. На свой ред Законът за изповеданията от 1949 година забранява на църквите да извършват каквато и да било социална дейност и да работят с младежите. Вследствие на репресиите и ограниченията, от началото на 70-те години пред Католическата църква в България все по-остро стои въпросът със застаряването на нейния клир, както и с липсата на възможности за образование и подготовка на младите свещеници. Като се има предвид и че всяко епископско ръкоположение е обект на продължителни преговори между държавата и Ватикана, обясними са страховете за скорошно отмиране на католическия клир и заличаване на католическата общност, перспектива, която властите далеч не намират за толкова нежелана.

Католическата църква в България традиционно се дели на католици по западен обряд и на такива по източен (трайно наричани в документите, а и известни в обществото като униати). Към края на периода, през ноември 1987 година, справка на Комитета по изповеданията отчита, че западните католици имат две епархии – Никополска със седалище в Русе, която отговаря за Северна България, и Софийско-Пловдивска със седалище в Пловдив, чийто диоцез покрива Южна България. Католиците по западен обряд обичайно живеят в компактни общности, които се намират в села и малки градове. На свой ред католиците по източен обред (униатите) са ръководени от епископ с титлата апостолически екзарх, чието седалище е в София. След смъртта на Кирил Куртев, тази титла е носена от уважавания епископ Методий Стратиев, също обект на наблюдателно дело от Държавна сигурност с многозначителното кодово име Вампир (Елдъров 2002 б:328). Справката от 1987 година привежда следните данни за числеността на католическата общност, за броя на църквите и свещениците:

епархия	църкви	свещеници	владици	монахини	монаси	вярващи
Никополска	18	10	1	15	–	около 40,000
Софийско-Пловдивска	17	9	–	12	3	около 10,000
Общо от западен обряд	35	19	1	27	3	около 50,000
Униати	24	10	1	38	–	около 10,000
Всичко	59	29	2	65	3	около 60,000

Същата справка отчита, че главният проблем, с който се сблъсква Католическата църква е „кадровият“. И пояснява:

През 1975 година в Католическата църква от двата обреда освен владиците са работили общо 59 свещенослужители. Сега техният брой е 29. Наличните кадри са в напреднала възраст и недостатъчни по брой (…). Желаещите да станат свещеници са много малко и често са не­подходящи.

Прочетете още „Българските католици срещу новата„социалистическа“ празнична система(70-те-80-те години на ХХ-ти век)*“ →