Дилян Николчев

Abstract

The subject of the study is the destiny (fate) of the Exarchia’s Statute after its adoption by the Second Church-People’s Assembly in 1922 until its legal sanctioning by the State in 1937. On the basis of archival documents and official Church press releases, all major events – supporting the 15-year-old attempts the Statute to acquire the power of a law for the Church and the State – are followed-up. After all, this took place, but at the expense of its initial canonical completeness.

***

За промените на Екзархийския устав (ЕУ) след неговото приемане през 1871 година до проекта за нов ЕУ, гласуван от II-рия Църковно-народен събор през 1922 година, се знае немалко. По-непозната е съдбата на Устава след това – до края на функционирането му през 1950 година. Ако има някакъв принос настоящото кратко изследване, то е в доосветляването на същата тема, тъй като свидетелят на тези събития и най-добър познавач на поместното ни Църковно право професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков прави обстоен преглед въобще на историята около ЕУ след Освобождението в студията си „Българската православна църква от освобождението до настояще време“, публикувана през 1939 година. Към написаното от него добавям и сведения от някои архивни документи, съхранявани в Централния държавен архив. И така, след остра конфронтация между Светия Синод и първото и второто правителство на Александър Стамболийски синодалните архиереи са принудени да приемат свикването на ІІ-рия Църковно-народен събор на 6 февруари 1921 година в София. Основната задача на Събора е да приеме нов ЕУ по предварително изготвен проект за изменение и допълнение на ЕУ [1, с. 141]. По силата на Търновската конституция самото свикване на Събора е на основание издаден на 20 октомври 1920 година царски Указ № 355 на българския монарх Борис. С указа всъщност се утвърждава „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен за Царството“, приет от Обикновеното народно събрание в първата извънредна сесия в 67-то му заседание на 6 октомври същата година. Със същия закон чл. 180 от Екзархийския Устав, „приспособен за Царството от 1895 година, се отменява“ и „вместо него се възстановява съответният нему стария Екзархийски Устав /от 1871 година/ чл. 134 или чл. 100 от приспособения в княжеството Екзархийски Устав (от 1883 година) в следната редакция: Светия Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разгледват и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни Екзархийския Устав, като вземе и решение въобще по духовния живот на църквата“. Пак според същия закон Министерският съвет свиква чрез царски указ Църковно-народния събор в едномесечен срок [2, л. 3 гр.].

Откритият на 6 февруари 1921 година ІІ-ри Църковно-народен събор заседава (с малки прекъсвания) в сградата на Народното събрание повече от година – до 16 февруари 1922 година. Работата му приключва с изработен проект за нов ЕУ, който, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, „представлява едно подробно, системно разработване, една кодификация на българското църковно право“ [1, с. 143]. Самият устав има 568 члена и е канонически и юридически „композиран“ в 4 части: І. Устройство (органи на църковната власт, 1-134); ІІ. Ведомство на църковните власти (135-233); ІІІ. Църковен съд (съдоустройство, 233-429); ІV. Приходи и отчетност на църковните власти (430-568) [1, с. 143].

Но макар и приет от Събора и одобрен през същата 1922 година от Архиерейския събор, ЕУ никога не влиза в приложение в автентичния му вид. На 24 януари 1923 година той е внесен в Народното събрание от министър-председателя и министър на изповеданията Александър Стамболийски, за да бъде приет и придобивайки силата на закон, да влезе в сила, но на 9 юни същата година е извършен преврат срещу земеделското правителство и съдбата на ЕУ остава нерешена[1, с. 144]. Започва един дълъг 15-годишен спор между Светия Синод и правителствата през този период за узаконяването му.

Поради напрегнатата вътрешнополитическа обстановка след преврата до края на 1923 година Светия Синод не предприема официални постъпки пред държавните власти по отношение на приетия от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ.

На 26 март 1924 година Светият Синод изпраща до министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се казва: „Още преди две години Светият Синод представи на подведомственото Ви Министерство изработения и гласувания от Църковно-Народния Събор Екзархийски Устав за внасяне в Народното Събрание, ала и до днес, макар внесен в ХХ-то Народно Събрание, той не е санкциониран. Ето защо Светият Синод, в заседанието си на 19 тоя месец, реши отново да Ви замолим, Господин Министре, да наредите да се внесе новия Екзархийски Устав още в тая сесия на Народното Събрание за вотиране и надлежно промулгиране, съгласно чл. 564 от същия Устав“. Писмото е подписано от наместник-председателя на Светия Синод Пловдивски митрополит Максим [2, л. 4].

На 31 юли 1925 година Светият Синод отново изпраща на министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се припомня на министъра, че са изминали повече от три години от изработването на ЕУ. В писмото се казва: „… до днес той не е утвърден. Понеже животът на Българската Църква твърде много се спъва от действащия сега Екзархийски Устав, изработен преди повече от 54 години и приспособен за в България отпреди 30 години, обстоятелство, което наложи свикване на Църковно-Народния Събор и изработване на новия Устав, Светият Синод в заседанието си на 28 тоя месец реши още веднъж най-настоятелно да Ви замолим, господин Министре, в най-скоро време да бъде внесен в Народното Събрание новият Екзархийски Устав, за вотиране и надлежно промулгиране, като в случая, че се окажат некои пречки за това внасяне, имате добрината да уведомите Светия Синод“ [2, л. 5].

През лятото на същата 1925 година се появява обаче друг проблем, който има пряко отношение към приетия през 1922 година от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ. Политически, професионални и обществени кръгове започват критична кампания срещу Светия Синод по въпроси, свързани с църковното правосъдие – по съдоустройството, материалното право и процесуалното право по брачни дела. Адвокатската гилдия дори настоява да се въведе граждански брак и църковното правосъдие да бъде извадено от бракоразводния процес [1, с. 147]. Стига се дори дотам, че Светият Синод издава окръжно (№ 4669) на 21 юли 1925 година, с което се нарежда „да не се допускат адвокати в духовните ни съдилища“ [2, л. 6: Окръжно до Епархийските Началства на Светия Синод изходящ № 3194 от 12 май 1928 година]. Всичко това стопира за известно време синодалните опити за влияние на държавните власти по закон да утвърдят новия ЕУ.

Светият Синод съзира подходящи условия за подновяването на „преговорите“ с държавните институции по проблема с ЕУ в края на 1928 година. Съгласно синодално решение от 31 декември същата година на 6 февруари 1929 година е изпратено служебно писмо под № 1038 до министъра на външните работи Атанас Буров с настояване да се поднови работата по ЕУ, като за целта се назначи от министъра смесена комисия, която да се занимае с проблемите на устава и най-вече тя да се опита да го съкрати[2, л. 7: Служебно писмо на Светия Синод № 1038 от 6 февруари 1929 година до министъра на външните работи и изповеданията], тъй като едни от основните критики на същото министерство и лично на Буров са, че „уставът е твърде голем и подробен“ [1, с. 147], в него има „излишни и неприемливи положения“, както и че бюджетните кредити, предвидени за изпълнението му, не са съобразени с държавната хазна [3, с. 497]. Заповедта за конституиране на такава комисия е издадена обаче повече от година по-късно: със заповед № 133 от 26 юни 1930 година министърът на външните работи назначава комисия, на която възлага „да изработи проект за изменение и допълнение на Екзархийски устав“. В състава на комисията влизат: председател Старозагорският митрополит Павел и членове Знеполският епископ Паисий (от 21 септември същата година Врачански митрополит), протопрезвитер професор д-р Стефан Цанков, протоиерей Марин К. Ханджиев (секретар на Съюза на свещеническите братства), началникът на Вероизповедния отдел при министерството на външните работи и изповеданията Г. Д. Цветанов, професорът по Църковно право в Софийския държавен университет Стефан Бобчев, столичният адвокат Любен Данаилов, председателят на Софийския окръжен съд Илия Чайлев и началникът на бюджета и отчетността при Министерството на финансите Борис Иванов [1, л. 10; 2, с. 148; 3, с. 497; 3, 497; 4, с. 98; 5, с. 432]. Първото си заседание комисията провежда на 3 юли 1930 година. На заседанието не присъства Знеполският епископ Паисий, тъй като по това време заминава за Англия, където е представител на Светия Синод на събора на Англиканската църква [1, с. 148; 6, с. 320]. Същият орган взима решение през ноември 1930 година да заседава два пъти седмично (сряда и петък) и „по един път допълнително – при нужда“. „За основа на своята работа“ комисията приема проекта на ЕУ, изработен през 1922 година и приет от Архиерейското събрание и Светия Синод [7, с. 491]. Още при първите си заседания комисията „разгледала и определила името на устава и установила ведомството на Българската Екзархия“, както и „приела основите на устройството и управлението на Българската православна църква и е почвала обсъждането на въпроса за разпределението църковната област на Царството на епархии“ [8, с. 503].

През следващата 1931 година в състава на смесената комисия настъпват промени. На 23 март 1931 година министърът на финансите изпраща служебно писмо (изходящ № 1297) до министъра на външните работи, с което уведомява последния за следното: „Предвид на това, че г-н Борис Иванов, Главен секретар при Министерството е извънредно много зает с текуща работа и не му е възможно да посещава редовно заседанията на Комисията по измененията на Екзархийския устав при Светия Синод моля, като негов заместник да му бъде назначен Началника на Финансовата инспекция при Министерството на Финансите Георги Сотиров“ [2, л. 17: Служебно писмо изходящ № 1297 от 23 март 1931 година на министъра на финансите до министъра на министерството на външните работи и изповеданията]. Няколко дни по-късно, на 27 март, министърът на външните работи и на изповеданията Атанас Буров издава заповед № 73 за „назначаване за член на комисията на Георги Сотиров (началник на финансовата инспекция при министерството на финансите) на мястото на Борис Иванов – Главен Секретар при същото Министерство“ [2, л. 14-20: Служебно писмо изходящ № 1297 от 23 март 1931 година на министъра на финансите до министъра на министерството на външните работи и изповеданията]. Месец и половина по-късно обаче се налага същият Сотиров да бъде заменен с нов член на комисията. На 14 май същата година министърът на финансите изпраща служебно писмо (изходящ № 1820) до министъра на министерството на външните работи и изповеданията, в което му съобщава: „Тъй като члена на комисията по изменение Екзархийския устав при Светия Синод Георги Сотиров, Началник на Финансовата Инспекция при Министерството ми, е в задгранична командировка, моля Ви временно за негов заместник за член на същата комисия да бъде назначен Началника на бюджето-контролата при Светия Синод протодякон Цветков“. Такава заповед (№ 129) на министерството на външните работи и изповеданията за протодякон Цветков е издадена на 26 юни 1931 година. [2, л. 14-20: Служебно писмо изходящ № 1297 от 23 март 1931 година на министъра на финансите до министъра на министерството на външните работи и изповеданията], но по неясни причини същият не участва в работата на комисията в заключителния ѝ етап през есента на 1932 година [5, с. 432].

През 1931 година и началото на 1932 година работата по ЕУ на смесената комисия, както и въобще на Синода по този въпрос се затруднява поради големите протести от православни християни общественици и държавни служители от населените места на днешната Бургаска област по повод промяната на намерението на Светия Синод да учреди нова Бургаско-Дебелтска епархия. Светия Синод, Министерският съвет и в частност министерството на външните работи и на изповеданията буквално са засипани с протестни декларации срещу „заличаването на Дебелто-Бургаската епархия и заличаването на кредита за нея от Светия Синод“ [2, л. 8817(1)].

На 18-20 октомври 1932 година Комисията по ЕУ все пак завършва своята работа, провеждайки последните си заседания в Рилския манастир [5, с. 432]. На 23 ноември същата година е свикано Архиeрейско събрание, като т. 1 в дневния ред е „Поправки, изменения, допълнения и окончателна редакция на новоизработения проектоустав на Българската Православна църква“ [10, с. 471; 11, с. 493]. Проектът на ЕУ, изготвен от смесената комисия, е разгледан подробно от събранието на архиереите и е приет „във всички негови основни положения“ с изключение на раздела „Църковен съвет“ при Светия Синод, тъй като архиереите решават, че „никаква действителна нужда“ не налага съществуването на този орган [1, с. 148]. Всъщност това е бъдещият „Върховен църковен съвет“, който ще бъде учреден по-късно през годините – с приемането на нов устав на Българската православна църква след деветосептемврийския преврат през 1944 година, и по-точно през 1950 година.

Приетият вариант на ЕУ е изпратен на министерството на външните работи и на изповеданията с молба за узаконяване[1, с. 148]. Поради променената политическа обстановка в страната ни вследствие на деветнадесетомайския преврат преврат през 1934 година, както и поради настъпилите разногласия между самите архиереи утвърждаването му в правния мир се забавя до 1937 година. На 23 април същата година се провежда Архиерейско събрание с предмет на дискусии и решение „некои допълнителни изменения в проектонаредбата за новия Екзархийски Устав“. След заседанията на събранието същият е изпратен „за одобрение и озаконяване от Министерския Съвет“, като предварително е постигнато разбирателство между Синода и министър-председателя Кьосеиванов и е приета Наредба-закон „за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен за Царството“ [9, с. 206]. С нарочен царски указ № 111 ЕУ е публикуван в Държавен вестник (заедно с наредбата-закон, бр. 92) и с това влиза в сила, придобивайки значение както за устройството и управлението на Българската православна църква, така и за държавните институции и гражданите на Царство България. В своя бр. 17-18 „Църковен вестник“ също отбелязва узаконяването на уставния проект със заглавието „Новият екзархийски устав“ – заглавие, което протопрезвитер Стефан Цанков определя като „шумно“ и „неточно“, вероятно разочарован, че приетият от ІІ-рия Църковно-народен събор обширен вариант на ЕУ, на който той е един от основните автори, не е узаконен и че легализираният вариант е по-скоро съществена негова редакция. Така ЕУ от 1937 година започва да действа в навечерието на драматични за страната и Църквата ни събития. В относителна пълнота той ще се изпълнява до военно-политическия преврат през септември 1944 година, като постепенно след това неговите функции и правомощия ще бъдат постепенно съкращавани и ограничавани – било с нарочни политически актове, било в резултат на протичащите политически събития в отечественофронтовска България. През 1948 година управляващите комунисти вече имат стратегия за неговото отменяне и за приемане на нов „малък демократичен устав“, което се и случва на 31 декември 1950 година. Така ЕУ, приет от ІІ-рия Църковно-народен събор през 1922 година и преминал през тежки политически и църковни препятствия, както и през драстична редакция, става част от църковноправната история на поместната ни църква. За съжаление, и до днес той не е бил предмет на сериозни богословски научни изследвания – не само неговата история, но и съдържанието на отделните канонични институти, съдържащи се в него. Вярвам обаче, че интерес към него ще има от страна на следващите академични поколения.

Литература

[1] Цанков, Ст. (1939) Българската православна църква от освобождението до настояще време. – ГСУ/БФ, Т. ХVІ, 6, 1938/1939.

[2] ЦДА, ф. 166К (Дирекция на изповеданията при Министерски съвет), оп. 1, а. е. 49, т. ІV.

[3] Неофит, Видински митрополит (1932) Събранието на Епархийските Архиереи и проектът за нов Екзархийски Устав. – Църковен вестник, бр. 43.

[4] Изменение и допълнение на Екзархийския устав. (1929) – Църковен вестник, бр. 8.

[5] Привършване работата на комисията по Екзархийския устав. (1932) – Църковен вестник, бр. 37.

[6] Изработване проект за изменение и допълнение на Екзархийския устав. (1930) – Църковен вестник, бр. 27.

[7] Работата на комисията по изменение на Екзархийския устав. (1930) – Църковен вестник, бр. 42.

[8] Изменение на Екзархийския устав. (1930) – Църковен вестник, бр. 43.

[9] Новият Екзархийски Устав. (1937) – Църковен вестник, бр. 18-19.

[10]Пред Архиерейското Събрание. (1932) – Църковен вестник, бр. 41. Откриване заседанията на Архиерейското събрание. (1932) – Църковен вестник, бр. 42.

____________________________

*Публикувано в Multidisciplinary journal of science, education and art, ISSN 1313-5236, 2019, с. 225-230. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

(1). Протести избухват и в други краища на страната, тъй като в първоначалния проект при свикването на ІІ-рия Църковно-народен събор (40 стр., общо 234 члена) в чл. 4 се предвижда да се учредят няколко епархии: „предлага се учредяването на Кюстендилска с наместничества Дупница и Радомир, Неврокопска и Мелнишка със седалище Горна Джумая и наместничества в Мелник, Мехоми, Неврокоп и Петрич, Сливенска с наместничества в Каваклий, Котел, Къзълъ-Агач и Ямбол, Бургазко-Девелтска с наместничества в Карнобат, Анхияло и Малко-Търново; Смоленска с четири наместничества“. „Тази епархия се състои от окръзите Мъстанлийски и Пашмаклийски наедно с некогашната Рупчоска околия. Седалището на епархията, както и седалищата на наместничествата ще се определят от Светия Синод“. В следващия чл. 5 от този проект обаче се посочва: „Нови епархии и наместничества се откриват по решение на Светия Синод и след споразумение с правителството“. Това е и текстът, който остава при окончателното приемане на Екзархийския устав от ІІ-рия Църковно-народен събор, и именно той определя политиката на Светия Синод за учредяване на нови епархии през следващите години и десетилетия. С други думи, Светия Синод следва в това отношение политиката на управляващите в страната ни [2, л. 22].

Изображения: авторът Дилян Николчев, източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dtD