Дилян Николчев

Abstract

The subject of the study is the destiny (fate) of the Exarchia’s Statute after its adoption by the Second Church-People’s Assembly in 1922 until its legal sanctioning by the State in 1937. On the basis of archival documents and official Church press releases, all major events – supporting the 15-year-old attempts the Statute to acquire the power of a law for the Church and the State – are followed-up. After all, this took place, but at the expense of its initial canonical completeness.

***

За промените на Екзархийския устав (ЕУ) след неговото приемане през 1871 година до проекта за нов ЕУ, гласуван от II-рия Църковно-народен събор през 1922 година, се знае немалко. По-непозната е съдбата на Устава след това – до края на функционирането му през 1950 година. Ако има някакъв принос настоящото кратко изследване, то е в доосветляването на същата тема, тъй като свидетелят на тези събития и най-добър познавач на поместното ни Църковно право професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков прави обстоен преглед въобще на историята около ЕУ след Освобождението в студията си „Българската православна църква от освобождението до настояще време“, публикувана през 1939 година. Към написаното от него добавям и сведения от някои архивни документи, съхранявани в Централния държавен архив. И така, след остра конфронтация между Светия Синод и първото и второто правителство на Александър Стамболийски синодалните архиереи са принудени да приемат свикването на ІІ-рия Църковно-народен събор на 6 февруари 1921 година в София. Основната задача на Събора е да приеме нов ЕУ по предварително изготвен проект за изменение и допълнение на ЕУ [1, с. 141]. По силата на Търновската конституция самото свикване на Събора е на основание издаден на 20 октомври 1920 година царски Указ № 355 на българския монарх Борис. С указа всъщност се утвърждава „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен за Царството“, приет от Обикновеното народно събрание в първата извънредна сесия в 67-то му заседание на 6 октомври същата година. Със същия закон чл. 180 от Екзархийския Устав, „приспособен за Царството от 1895 година, се отменява“ и „вместо него се възстановява съответният нему стария Екзархийски Устав /от 1871 година/ чл. 134 или чл. 100 от приспособения в княжеството Екзархийски Устав (от 1883 година) в следната редакция: Светия Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разгледват и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни Екзархийския Устав, като вземе и решение въобще по духовния живот на църквата“. Пак според същия закон Министерският съвет свиква чрез царски указ Църковно-народния събор в едномесечен срок [2, л. 3 гр.].

Откритият на 6 февруари 1921 година ІІ-ри Църковно-народен събор заседава (с малки прекъсвания) в сградата на Народното събрание повече от година – до 16 февруари 1922 година. Работата му приключва с изработен проект за нов ЕУ, който, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, „представлява едно подробно, системно разработване, една кодификация на българското църковно право“ [1, с. 143]. Самият устав има 568 члена и е канонически и юридически „композиран“ в 4 части: І. Устройство (органи на църковната власт, 1-134); ІІ. Ведомство на църковните власти (135-233); ІІІ. Църковен съд (съдоустройство, 233-429); ІV. Приходи и отчетност на църковните власти (430-568) [1, с. 143].

Но макар и приет от Събора и одобрен през същата 1922 година от Архиерейския събор, ЕУ никога не влиза в приложение в автентичния му вид. На 24 януари 1923 година той е внесен в Народното събрание от министър-председателя и министър на изповеданията Александър Стамболийски, за да бъде приет и придобивайки силата на закон, да влезе в сила, но на 9 юни същата година е извършен преврат срещу земеделското правителство и съдбата на ЕУ остава нерешена[1, с. 144]. Започва един дълъг 15-годишен спор между Светия Синод и правителствата през този период за узаконяването му.

Поради напрегнатата вътрешнополитическа обстановка след преврата до края на 1923 година Светия Синод не предприема официални постъпки пред държавните власти по отношение на приетия от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ.

На 26 март 1924 година Светият Синод изпраща до министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се казва: „Още преди две години Светият Синод представи на подведомственото Ви Министерство изработения и гласувания от Църковно-Народния Събор Екзархийски Устав за внасяне в Народното Събрание, ала и до днес, макар внесен в ХХ-то Народно Събрание, той не е санкциониран. Ето защо Светият Синод, в заседанието си на 19 тоя месец, реши отново да Ви замолим, Господин Министре, да наредите да се внесе новия Екзархийски Устав още в тая сесия на Народното Събрание за вотиране и надлежно промулгиране, съгласно чл. 564 от същия Устав“. Писмото е подписано от наместник-председателя на Светия Синод Пловдивски митрополит Максим [2, л. 4].

На 31 юли 1925 година Светият Синод отново изпраща на министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се припомня на министъра, че са изминали повече от три години от изработването на ЕУ. В писмото се казва: „… до днес той не е утвърден. Понеже животът на Българската Църква твърде много се спъва от действащия сега Екзархийски Устав, изработен преди повече от 54 години и приспособен за в България отпреди 30 години, обстоятелство, което наложи свикване на Църковно-Народния Събор и изработване на новия Устав, Светият Синод в заседанието си на 28 тоя месец реши още веднъж най-настоятелно да Ви замолим, господин Министре, в най-скоро време да бъде внесен в Народното Събрание новият Екзархийски Устав, за вотиране и надлежно промулгиране, като в случая, че се окажат некои пречки за това внасяне, имате добрината да уведомите Светия Синод“ [2, л. 5].

През лятото на същата 1925 година се появява обаче друг проблем, който има пряко отношение към приетия през 1922 година от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ. Политически, професионални и обществени кръгове започват критична кампания срещу Светия Синод по въпроси, свързани с църковното правосъдие – по съдоустройството, материалното право и процесуалното право по брачни дела. Адвокатската гилдия дори настоява да се въведе граждански брак и църковното правосъдие да бъде извадено от бракоразводния процес [1, с. 147]. Стига се дори дотам, че Светият Синод издава окръжно (№ 4669) на 21 юли 1925 година, с което се нарежда „да не се допускат адвокати в духовните ни съдилища“ [2, л. 6: Окръжно до Епархийските Началства на Светия Синод изходящ № 3194 от 12 май 1928 година]. Всичко това стопира за известно време синодалните опити за влияние на държавните власти по закон да утвърдят новия ЕУ.

Прочетете още „За съдбата на Екзархийския устав след приемането му от Втория Църковно-народен събор през 1922 година*“ →