Костадин Нушев

През последните години в някои интернет сайтове и онлайн издания, във връзка с отбелязване на датата на Бориловия събор срещу богомилите, свикан в столицата Търново през 1211 година, и решенията от „Синодика“ за църковното осъждане на богомилството като ерес, се появява едно натрапчиво повтаряне и напомняне за наличието на някакво „проклятие на богомилите“. Проклятие, което, според основателя на окултното учение на бялото братство Петър Дънов, тегне над българския народ и българската държава като зла прокоба през вековете и до днес заради „гоненията“ и „изтреблението“ на богомилите от българските владетели през Средновековието. В тази особена гледна точка към богомилството и прокарваната връзка между средновековната дуалистична ерес и модерното езотерично и окултно учение на дъновизма има нещо много характерно и симптоматично за особеностите на съвременната чувствителност, отношение и масови представи, но и за налагащата се интерпретация към темата за богомилството в много популярни издания и неангажиращи публикации. Тези опити за нов прочит на историята на богомилството са показателни и за опитите да се установи някаква митологична представа за дуалистичната ерес и да се прокара мистична връзка между средновековната „българска ерес“ на богомилите и модерното теософско учение на Петър Дънов. Чрез едно разширително тълкуване на богомилството като езотерично и тайно антицърковно учение от типа на херметизма или мистичните течения на гностицизма се прави опит да се подмени историята и даже да се възроди самото богомилство в нов вариант като се представя даже като съвременно езотерично учение в духа на новите религиозни движения и типичните ню ейдж култове от края на ХХ-ти и първата четвърт на ХХI-ви век.

Темата за богомилите и богомилството, която присъства в историята и културата на българския народ още от времето на Първото българско царство и духовния живот след Покръстването, привлича отново интереса на много автори и изследователи, като ангажира вниманието на различни обществени групи. През последните години тематиката за богомилството придоби една нова и по-различна трактовка и интерпретация от познатите църковно-исторически, академични или културно-политически наративи. Ако в една чисто историческа перспектива, и от гледна точка на историята на Българската православна църква, тази тема е била винаги свързана с появата, разпространението и развитието на богомилството като дуалистична ерес през средновековния период, а през втората половина на ХХ-ти век, по времето на социалистическата историография, богомилството се разглежда предимно в контекста на антицърковните, антисоциалните и антифеодални движения във Византия, на Балканите и в Западна Европа, то в днешно време се оформя и разпространява все повече един по-скоро литературно-митологичен или религиозно-езотеричен и културологичен наратив.

Как се стигна до това старата дуалистична средновековна ерес на богомилството, която е интерпретирана и като антифеодално движение от марксистката историография в духа на теорията за класовата борба през епохата на феодализма, да се прероди в днешно време като ново мистично и езотерично учение? Съществува ли съвременно богомилство и какво е точно това езотерично учение – ню ейдж мистично учение, което запазва своя гностико-дуалистичен характер, но претендира и за реформаторския социален потенциал и прогресивен характер в областта на духовната еволюция и посвещение на човечеството в прехода към „ново вселенско съзнание“ или опит за възраждане на старите предхристиянски дуалистични религиозни възгледи, познати на човечеството от манихейството и зороастризма?

Съвременни литературно-митологични разкази за богомилите

Този дух на съвременната „езотерична“ интерпретация, който отчасти се подхранва от предходната антихристиянска и антицърковна интерпретация на богомилството като социално и антифеодално движение, поддържано от марксистката историография, акцентира и днес на търсенето на някакъв прогресивен характер на дуалистичните ереси през Средновековието. Всички тези свръхинтерпретации водят след себе си, по думите на проф. Георги Бакалов, до една характерна тенденция за „митологизация на българския еретизъм“, която в момента се разгръща в най-различни лутературно-митологични и езотерични интерпретации на богомилството. Тези алтернативни възгледи и теории за богомилите съжителстват паралелно с научната трактовка за появата, характера и историческото превъплъщение на дуализма в историята на България, балканските страни и Западна Европа или преминават открито към алтернативните учения и светогледната парадигма на чисто окултните и ню ейдж нови религиозни движения от края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век.

Накратко казано, в днешно време ние се натъкваме на поне две паралелни сюжетни линии и интерпретации за историята на богомилите и богомилството, които бихме могли да определим като църковно-богословска и научно-историческа, от една страна, и на алтернативната литературно-митологична и езотерична интерпретация, от друга. Първата приема, че основател на богомилството в средновековна България, около средата на Х-ти век по времето на цар Петър, е поп Богомил, а втората се придържа към литературните фикции на „богомилските легенди“ и художествени измислици за Боян Магесникът като родоначалник и основател на богомилството като едно езотерично, мистично и тайно учение, свързано с манихейството и религията на източните персийски маги.

Богомилите през последните години в масовата култура и на едно популярно равнище се разглеждат през призмата на един романтичен подход и чрез митологизиран разказ като прогресивно, социално – предреформационно и предренесансово явление, а интерпретациите за дуалистичната религиозна и метафизична доктрина на „българските еретици“ се представят по-скоро през оптиката на един екзотичен прочит в контекста на езотеризма и на различни други парахристиянски, парацърковни и окултно-теософски учения. Така богомилите постепенно придобиват в масовото съзнание и в интерпретациите на техните почитатели облика на едни реформатори и езотерици, които идват от миналото, но техните поклонници ги възприемат като съществуващи и в днешно време като дори някои ентусиазирани езотерици имат претенцията да се идентифицират с тях и да възраждат тяхното „тайно учение“ и днес.

Историческите факти и истини за богомилството

Интересът към богомилството възниква в хуманитарната наука през ХХ-ти век по две основни линии на изследване – филологическа и църковно-историческа. Филолозите, които се занимават с историята на апокрифите в различните европейски литератури през Средновековието, откриват постепенно дуалистичните ереси като алтернативни парацърковни групи и движения, които използват алтернативни на каноничното Свещено Писание апокрифни библейски текстове като основа за своите вярвания. Това поражда интерес към апокрифната литература и простонародните вярвания, към поетиката и естетиката на европейските литератури от късното средновековие, които възникват на говоримите европейски езици.

Историците на Църквата и на инквизицията в Западна Европа, от друга страна, проучвайки средновековните ереси на катарите и албигойците или  предреформационните и ренесансови движения в Европа през Средновековието, разглеждат историята на идеите и на борбата на Църквата с антицърковните движения. Така чрез доктрините на катарите и албигойците, историците търсят генеалогията на еретизма през късното средновековие и логично достигат в своите проучвания до предшествениците на тези западни дуалистични ереси в лицето на богомилството – българската ерес, павликянството, манихейството и гностицизма.

В началото на 20-те години на ХХ-ти век в областта на богословието, както и на редица други хуманитарни науки като история, славянска филология, философия и етика, вече е налице един засилен интерес към учението на богомилите, което се разглежда не само през призмата на догматическото богословие като една от средновековните дуалистични ереси, разпространявана първоначално на Изток във Византия, а след това и на Запад, но и като елемент от по-широка културно-историческа рамка на разглеждане на дуалистичната традиция. Това е по-дългата поредица от гностико-дуалистични учения и религиозни движения като манихейство, павликянство и масалианство, които присъстват в историята на Църквата и смущават християнските общности и държавните власти на много места в Европа от късната античност и през всички периоди на Средните векове. Дуалистите са познати още на ранните църковни учители и на Блажени Августин, но през Х-ти век в лицето на богомилството възниква едно нео-манихейско движение на Балканите, което се разпространява през следващите векове, но и постепенно заглъхва и изчезва с появата на исляма в балканските страни и с настъпването на модерната епоха в Западна Европа.

В България историци и филолози като акад. Йордан Иванов, проф. Петър Мутафчиев, акад. Димитър Ангелов, проф. Николай Кочев и много други посочват именно този основен пункт в генезиса на богомилството и неговата връзка с по-ранните дуалистични ереси – павликянството, масалианството и манихейството, а също така и в по-далечна перспектива с гностицизма и монтанизма. Всички тези алтернативни на църковната ортодоксия християнски или полухристиянски възгледи и учения, основаващи се на дуалистична религиозна философия и на апокрифни библейски текстове, постепенно проникват сред славяните и българите на Балканите, а след Покръстването се оформят на местната българска почва като едно ново дуалистично, антицърковно и антисоциално движение, свързано с проповедническата дейност на поп Богомил.

Това ново религиозно и антицърковно движение на богомилите навлиза в пределите на Първото българско царство, и излиза на историческата сцена в средата на Х-ти век, по време на управлението на цар Петър. Това дуалистично движение на българска почва придобива нов импулс за разпространение сред славянските народи чрез старобългарската християнска и апокрифна книжнина, но също така то прекрачва държавните и национални граници и се разпространява в следващите векове и на Запад в много области на Италия и Франция. Много изследователи от областта на историята, европейската литература, славистиката и богословието се обръщат през този период към различни страни на богомилството, разпространението му на запад и изследват тяхната апокрифна литература, дуалистични възгледи, социално учение и присъствие в средновековните европейски страни на Изток и на Запад. В тези изследвания в една или друга степен се разкриват църковните позиции, но понякога преобладават чисто светските възгледи за литературната активност на богомилите и разпространението на тяхната апокрифна книжнина на разбираем и говорим език без оглед на техните еретически и антицърковни възгледи.

Богомилството и българската историческа наука

Българските историци от първата половина на ХХ-ти век внимателно подхождат към сложната проблематика на богомилските религиозно-нравствени и социални възгледи и разглеждат това дуалистично движение едновременно като еретическо и антисоциално. Църковните историци (Димитър Цухлев, Иван Снегаров, Камен Динков) акцентират върху догматическите особености на дуализма и еретическия характер на богомилството.

По-късно в официалната историография започват да се засилват акцентите върху антицърковния и антифеодален характер на идеологията на богомилите и фокусът на изследванията постепенно се измества от сферата на богословието и църковно-догматическата проблематика към една подчертано културно-историческа и социално-политическа трактовка в анализа и оценката на движението на богомилите. Чрез един сравнителен анализ на това дуалистично и нео-манихейско движение на българска почва се търсят  неговите аналози – предшественици и следовници както във Византия, така и в Западна Европа. Акцентира се на безспорната връзка с павликянството и влиянието върху катарите и албигойците на запад в Италия и Франция.

През 30-те години темата за поп Богомил се интерпретира и от друг наш историк – проф. Петър Мутафчиев, във връзка с неговото виждане за „духа на отрицанието“ в българската история като се прави паралел с аскетизма и християнското отшелничество на св. Иван Рилски. Макар към този етап все още да не са разпространени в официалната историческа наука догмите на марксистката идеология все пак това сравнение и опитите да се разглежда дуалистичната ерес на една и съща плоскост в християнската монашеска традиция и духовното подвижничество на отшелничеството и пустиножителството при св. Иван Рилски, показват определени тенденции на нихилизъм и негативизъм спрямо Църквата и положителните примери за духовна култура, религиозно творчество и святост, които предлага Православието. Този дух на антихристиянска, антицърковна интерпретация и търсенето на прогресивния характер на ересите води по-късно по думите на проф. Георги Бакалов и до тенденциите на „митологизация на българския еретизъм“.

Как се стига от марксистката трактовка за класовия характер на антифеодалното движение до днешните, по-скоро популярни и романтични, възгледи за богомилството като прогресивно и ренесансово реформаторско движение, което води до митологизиране на „българската ерес“ и нейното присъствие и значение в Европа?

Още от периода преди официалната марксистка историография имаме паралелно с официалната църковна и научна мисъл и една по-популярна литература за богомилите и в двете направления на социализма и на езотеризма (Иван Клинчаров, Петър Дънов), която при това започва да се характеризира все повече с един по-силно изразен романтичен привкус, повлиян от литературните изследвания за албигойците и провансалската лирика в Южна Франция, поезията и естетиката на ренесансовите движения в Западна Европа и реформационните движения в Германия и Англия. Тази линия на интерпретация започва да разглежда богомилите и представителите на дуалистичните ереси от типа на катаризма като едни „програсивни“, антифеодални и социални реформатори на съществуващия църковен и обществен порядък на живота и политическия ред. Така възниква митологемата за дуалистите, които макар да отричат всяко изкуство и материална култура в областта на култа и църковния живот, но упорито са представяни от различни автори като предшественици на ренесансовите и реформационни движения в зората на Новото време, на индивидуализма и рационализма на Просвещението или на феминизма и правата на жените от по-ново време.

Богомилството – антифеодално движение или езотерично учение

Тези именно бродещи проповедници и предвестници на социалните и културни промени на Запад се търсят и посочват от много автори предимно в лицето на катарите и албигойците, но се набляга с известна патриотична гордост, че това учение е пренесено от българските богомили и значи те са проводниците на модерното и прогресивно движение в цяла Европа и целия западен цивилизован свят. Такива патетични нотки и свръхинтерпретации започват да се срещат все по-често както в научните изследвания (Вера Мутафчиева), така и в по-популярната литература за богомилите през втората половина на ХХ-ти век. При това интерпретациите за дуалистичното учение на богомилството започва все повече да се фокусира не толкова върху религиозно-философските и космологични основи на светогледа, върху метафизичните възгледи и догматически основания, които са в категоричен разрез с Християнството като отклонения от Православието и утвърдените етични норми на европейската цивилизация, а върху радикалния социален и политически прогресистки модел за социална организация на религиозните комуни и като предвестник на социалните реформаторски движения.

Постепенно в края на ХХ-ти век след краха на официалната марксистка историография и нейната интерпретация на богомилството като „класово“ и „антифеодално движение“ се премина в популярната литература към притъпяване или умишлено замъгляване на догматическия характер на тези гностико-дуалистични движения и характеристиката им като ереси, които се отклоняват от доктрината на Църквата и основните принципи на християнската нравственост, но продължи да преобладава, да се оформя и установява един по-скоро езотеричен и митологичен разказ с романтичен и идеалистичен, но нереалистичен подход към богомилите. В дискурса на хуманитарните науки и интерпретации остана фокуса спрямо техните социално-политически възгледи или културни особености, които се определят и оценяват като „прогресивни“, защото са антидържавни, антисоциални и антицърковни, но постепенно се прибави мистичната окултно-езотерична насока, подхранвана от теософските възгледи на дъновизма и други подобни парахристиянски учения в контекста на новите религиозни движения на ню ейдж културата от края на ХХ-ти век.

На фона на тези предимно светски исторически, езотерични и социо-културни интерпретации е интересно да се запитаме къде в тази история на научните изследвания или популярни разкази за богомилите в България е богословската и църковно-историческа наука по темата? Къде и защо се е загубила през ХХ-ти век църковната гледна точка за произхода и характера на богомилите и тяхното място в живота на Българската църква и българската национална съдба?

По един странен начин, или поради неблагоприятни обстоятелства, за нашата богословска и хуманитарна наука едно от първите богословски и църковни изследвания за богомилите в началото на 20-те години на ХХ-ти век остава непознато и неиздадено на български език и почти не оказва влияние върху оформянето и изграждането на научния дискурс и търсенията на другите учени и изследователи в тази област. Това е докторската дисертация на Екзарх Стефан за богомилството и презвитер Козма, която той пише и издава на френски език в Швейцария, която остава в архивите без да е отпечатана на български език в продължение почти на цяло едно столетие.

Екзарх Стефан и неговото научно-богословско изследване за богомилството и беседата на презвитер Козма

Първото сериозно богословско изследване в нашата богословска наука върху богомилството, и то от подчертано църковна и богословска гледна точка, без да се пренебрегват и другите културно-исторически аспекти на проблематиката, предприема Българският екзарх и софийски митрополит Стефан. Още докато е архимандрит той се заема с изследване на религиозно-нравствената проблематика на богомилството през призмата на полемичната проповед на презвитер Козма и разглежда критично редица въпроси от църковна гледна точка. Екзарх Стефан разработва научно и задълбочено тази проблематика по време на своята научна специализация в Швейцария. Там той е изпратен от Светия Синод на Българската екзархия, за да придобие по-широка богословска подготовка и следващата докторска степен на своето научно и академично израстване, след като е завършил висше богословско образование в Киевската духовна академия, с цел да заеме професорската катедра по Омилетика в новия Богословски факултет на Софийския държавен университет.

В съвременната библиография на научните изследвания за богомилството фигурират две заглавия на архимандрит д-р Стефан за богомилите, публикувани през 1920 година на френски език в Лозана. И двете са останали дълго време непреведени и непознати за българската читателска аудитория – както за по-тясната научна и академична общност, така и за по-широката общност на историци и хуманитаристи, философи и богослови или за вярващите християни, които се интересуват от темата за средновековните ереси и ролята на богомилството в средновековната история на България, на Балканите и Западна Европа.

Една от темите, свързани с появата и развитието на богомилството, е обвързана с появата и разпространението на християнската апокрифна книжнина, преведена на старобългарски език и по-специално с апокрифните и еретически – гностически и манихейски, писания, които се използват от богомилите. Съществуват ли чисто „богомилски“ апокрифи и отделни богомилски тайни книги и писания, или дуалистите използват познатите още на гностиците и манихеите апокрифни писания?

Познатите „богомилски книги“ („Енох“, Йоаново апокрифно Евангелие, апокрифи за „Адам и Ева“ и апокрифни апокалиптични „видения“) и легенди са всъщност апокрифни старозаветни и новозаветни книги, разкази, легенди и предания, които са познати на Църквата, и те са литературната и митологична основа за изграждане на религиозната и философска доктрина на богомилите на изток и на катарите и албигойците на запад. Може да се приеме една такава трактовка за „простонародния характер“ на апокрифната книжнина, както и за народния език и специфичната естетика и стилистика на апокрифите, които съдържат философията на дуалистичните движения, с което подготвят в известен смисъл някои процеси и по-късни ренесансови прояви в областта на литературата. Но това влияние на дуализма върху литературата и изобразителното изкуство е периферно и второстепенно и не основно в културния и обществения живот. Защото сърцевината на дуалистичната религия не е литературната или естетическата форма на техните апокрифи, което не е централен проблем на доктрината на богомилите. Богомилството е едно чисто дуалистично религиозно и метафизично учение, което се признава и от любителите на прогресистката теория или езотеричната интерпретация за богомилите. То е смущавало християнството и Църквата най-вече чрез своето алтернативно и псевдохристиянско гностическо двубожие и двуверие, с отказа за колаборация със земните власти и отхвърлянето на видимия свят като създание на мрака и с това именно е отчуждавало определени групи от населението и е отделяло цели общности от духовния живот на Църквата и културата през средните векове.

Какви изводи можем да направим от този кратък обзор на различните интерпретации за историята и тенденциите към митологизиране на богомилството в миналото и днес?

1.Богомилството според Екзарх Стефан и редица други историци и изследователи, е едно характерно за средновековието дуалистично движение, което се е зародило и възникнало в недрата на народа през Х-ти век и е проповядвано първо в пределите на българската държава от поп Богомил. Основателят на богомилството е реална историческа личност, а не събирателен художествен образ или псевдоним на друг проповедник или анонимен писател на апокрифна книжнина. Богомилството не е създадено от митичната и легендарна личност на Боян Магесника, а тази литературна версия се явява едно от отклоненията от историческия разказ и основа за литературно-митологичните интерпретации и езотерични версии за богомилите.

2.Богомилството може да се разглежда като плод на народното християнство и на българската народна християнска традиция от периода на прехода от езичеството към християнството, като в своята доктрина и практика отразява един преходен етап на двуверие и двубожие през този исторически период на религиозна и културна трансформация на народните вярвания и представи. Това движение се опира на предходни гностико-дуалистични учения като манихейството и павликянството и адаптира техните религиозни възгледи на българска почва чрез преводите на апокрифната книжнина на старобългарски език.

3.Богомилството се оформя и проявява като антицърковно и антидържавно движение заради своето тълкуване на космоса не като добро Божие творение, а като привидно създание на тъмния източник на видимото и вещественото битие, а властта и управниците възприемали като „светоуправниците на тъмнината от тоя век“ чрез отрицателно тълкуване на библейските текстове за държавата и земните власти. Богомилите проповядват и практикуват бягството от „света, който в зло лежи“ и с това са смущавали векове наред духовния, църковния и държавния живот на българите в продължение на дълги исторически периоди през Първото и Второто българско царство.

4.Богомилите са били изгонени от България, но не и масово унищожавани, и затова са могли да разпространяват своето учение в страните от Западна Европа през вековете на късното Средновековие и зората на Новото време. В тези западни страни те са преследвани по-сурово от инквизиционни съдилища и затова в по-ново време много автори пренасят кладите и масовите гонения на катарите и албигойците от Западна Европа към наказателните мерки в България по времето на цар Петър или цар Борил. При българските владетели е прилагано друго наказателно право и отношението към богомилите е било насочено към разобличаване, полемика, опити за вразумяване и изправление, а като крайна мярка от държавните власти изгонване от пределите на царството, но не и масови унищожения или изгаряне на клади.

5.Богомилството е един важен момент от историята и културата на България, за който ни е необходимо да познаваме научните изследвания на православните духовници и богослови като екзарх Стефан, който много пъти напомня, и често пъти повтаря и интерпретира през православна перспектива тяхната доктрина, анализира и доразвива църковната гледна точка в много свои исторически изследвания, поучителни слова и многобройни проповеди. Тези църковни позиции са изразявани при различни официални събития или конгреси на българските учители и студентски празници.

6.За съжаление научното съчинение на Екзарх Стефан за богомилството, издадено на френски език в Лозана през 1920 година, остава десетилетия наред непознато за науката и широката общественост и не е издадено на български език през десетилетията на ХХ-ти век. През годините от края на 40-те и началото на 50-те години Екзарх Стефан е имал намерения да го издаде в разширен и допълнен вариант на български език, но политическите събития не му позволяват да осъществи този свой замисъл. Едва през 2012 година е отпечатано това допълнено и редактирано от него издание в български превод и става достояние за съвременните български читатели.

7.Богословските изследвания на Екзарх Стефан за богомилството и неговото присъствие в България и Европа през средновековния период достигат до българските читатели едва сега – през последното десетилетие, когато навлизат в нашата наука, но успоредно със засилващите се алтернативни езотерични и литературно-митологични интерпретации за богомилите. В търсенето на истината за „българската следа“ в историята на средновековните дуалистични учения и езотерични движения в миналото и днес можем само да се надяваме църковните и научни изследвания да се превърнат в предмет на по-сериозен интерес и критичен анализ, както от съвременните български изследователи, така и от любознателните и просветени читатели, които да могат да разграничават историческата истина и художествената измислица за историята на това дуалистично учение в миналото и днес.

Литература

1.Презвитер Козма. Беседа против богомилите. София, 1934.

2.Екзарх Стефан I. Евангелието в живота. София, 1945.

3.Екзарх Стефан I. Социалният проблем в светлината на Евангелието. София, 1947.                   

4.Български екзарх Стефан I. Сборник избрани речи, слова, поучения и архипастирски напътствия. София, 1998.

5.Екзарх Стефан. Богомилите и презвитер Козма. София, 2012.

6.Екзарх Стефан I Български. Българската църква. Пловдив, 2015.

7.Фернан Ниел. Албигойци и катари. София, 2003.

8.Галина Иванова. Истинската история на богомилите. София, 2023.

__________________________________

*Публикувано в https://hristianstvo.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-drk