(1 Коринтяни 13-та глава)

Свещеник Иван Шивачев

„Бог е любов“ (1 Иоан 4:8)

Няма на земята друго по-съдържателно слово, което да блести с такава красота и сила като любовта. Това е най-голямото богатство, което притежава живият човек на земята. Това е най-вълшебното слово, което със своята магия прави чудеса – то превръща човека-звяр в истински човек, побеждава всяка груба сила и я превръща във възродителна стихия. Любовта като творческо на­чало гради и създава най-добрите взаимоотношения между хората. Тя създава характерите на благородство и добродетелност. Тя е, която краси живота с пер­лите на най-прекрасни чувства и облъхва живота с уханието на ароматните цветя, скътани в кришниците на безсмъртната човешка душа.

И ако навремето, в момент на вдъхновение Достоевски възкликна и изказа правдивата мисъл: «красотата ще спаси света», то днес със същото вдъхновение и сила може смело да кажем: «любовта ще спаси света».

Тази истина разкрива св. Павел в 13-та глава на първото си послание до Коринтяни – дивна симфония, която той по боговдъхновение е написал.

Любовта е най-великият и най-ценен дар, с който небето е дарило човека. Любовта е онова светло чувство в душата на човека, което носи светлина, топлина, душевна утеха и духовна радост. И наистина, колко мрачен, пълен с бурите на мрака ще бъде животът, ако в него няма светлината и топлината на любовта. Без любов животът на живия човек е безнадежден. Любовта укрепва нравствените сили на човека и му дава криле, за да лети във висините на духа. Любовта носи утеха на наскърбените, на обидените в живота, защото влива в душите им импулса на надеждата. Любовта насочва отчаяните към светлите хоризонти на един смислен живот. Любовта насърчава ония, които са загубили подпорите в живота и им дава светъл поглед, за да изграждат своето и на другите благопо­лучие. Любовта затопля живота на земята и го прави приятен, радостен и смислен. Любовта прогонва тъмнината и я превръща във виделина – тя прогонва мрака и не дава да овладее душата на човека. Любовта е сила, която разпръсва и най-мрачните облаци на злото и греха, които задушават и гнетят душата и ѝ отнемат всяка вътрешна сила и възможност за простор и свобода. Любовта стопля и най-леденото сърце и го прави съсъд на топлота, на благост, на нежност, на крепка надежда, на жива вяра в Бога, тоест превръща го в олтар на светост, на духовно прозрение.

Бог е любов! При Бога има светлина, топлина, радост, светост, кротост и смирение.

Бог е любов!Той е извор на добро, на правда, на истина и на мироблаговестие!

Бог е любов! Затова вярващият трябва да има в себе си любовта, която пои живота само с аромата на прекрасните цветя на милосърдие, състрадание и бла­гост. Каква любов ще имаш ти, човече, когато устата ти говорят, че обичаш ближния си, а в сърцето си пускаш корените на една отровна ненавист, която първо тебе трови и не ти дава да погледнеш в постъпките си, за да разбереш че не любов, а омраза се таи в сърцето ти? Каква любов ще имаш ти, горди човече, когато вместо с топлотата на любовта да стоплиш душата на твоя по-малък брат, когото смяташ за грешник, ти навсякъде и пред всички говориш за неговата греховност и загиване? Къде е любовта, която да засили твоя духовен поглед, с който да видиш истината? Нека си спомним оня прекрасен случай в живота на Господ Иисус Христос, когато при Него бяха довели жена, хваната в блудство. Злобните рев­нители на закона по разсъдъка на своята привидна праведност казват на Иисус Христос, че съгласно Моисеевия закон, тя, понеже е хваната в грях, трябва да бъде пребита с камъни. Тогава въплътеното Слово, като вижда техните лице­мерни грижи за спазване на закона, със Своята миротворна кротост се обръща към  тях и кротко, но авторитетно им казва: «Който от вас е без грях, нека пръв да хвърли камък върху нея» (Иоан 8:7). А Христос, Който е надникнал дълбоко в душите им, спокойно, с голяма покруса и загриженост, се навежда надолу и започва да пише с пръст по земята…

Обвинителите са изненадани и смутени. Те стоят като парализирани и не предприемат нищо… След това един след друг мълчаливо напускат това място на изобличението. Защото ясно съзнават, че и те са грешни и порочни, че дори самата им постъпка е престъпна и пълна със злоба. Бягат, защото не могат да понесат тия изобличителни, но пълни с благост и състрадание думи. В тоя момент Христос подига поглед, вижда жената, че стои потънала в размисъл и разкаяние за своята греховност и я пита:

– Жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?

– Никой – отговаря нещастната, но съкрушена жена.

– И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши (Иоан 8:8-11).

Каква велика оценка на живия човек, колкото и грешен да бъде той. Колко много благост и любов, проявени към една хваната в престъпление блудна жена. И колко съкрушителен удар за мнимата праведност и лицемерна защита на за­кона. Ето, който постъпва така, е обладан от чудните струи на любовта, която всичко прощава и всичко покрива. А такова отношение превръща престъпника в покаян и изправен и затова спасен човек. «Понеже Син Човечески дойде да подири и спаси иогиналото» (Матей 18:11).

Защо тогава не заплачеш за себе си ти, който се валяш в бунището на човешката злоба и мъст и не вдигнеш поглед към небесните висини, та, като разгориш огъня на любовта в себе си, да затоплиш смразеното от злоба и ненавист свое сърце и да покриеш с любов греховността на твоя брат?

Колко чудна сила е любовта! Тя е непобедима, непоклатима. Любовта ражда героите на духа и великаните на творческото дело и на светостта.

Бог е любов! Любовта е Божия сила, която се прелива в човека и го превръща в нова твар, обновена, осветена, пресъздадена и годна за нов живот, потънала в блясъка на светостта.

«Любовта е оня връх в човешкия живот, от който Христос открива своето Божествено учение и се откроява и по могъщество, и по величественост върху чистия и светъл фон на небето дивната картина на онова велико смирение, което възвишава и изпълва с благоговейни чувства човека, у когото се извършва осъществяването на съвършената Божия любов.»

«Любовта е, която довежда живия човек до пълна духовна зрялост. Без любов е немислимо духовно съвършенство, «защото любовта е не само една от си­лите на съвършенството, а е «свръзка на съвършенството». Тя обединява всички духовни дарования в единството на зрялата в Христа личност, която по тоя на­чин вниква в съвършения закон на свободата и пребъдва в него».

«Прекрасна и истинска проява на любовта е жертвата. Но до тая възвишена проява на любовта не всички са дорасли. А и не всички годни могат да принесат жертва в еднаква мяра. Колкото е по-голяма жертвата, толкова и по-голяма е вътрешната сила на човека, от духовната същност на когото се изявява жерт­вата. Защото жертвата е израз на вътрешната сила на човешката личност. Всяка жертва на проникнатия от Христовата любов е саможертва. А пълната саможертва иде от върховната проява на духа, който живее всред прекрасните цветове на любовта[1]»

И затова великият апостол Павел казва:

«Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека».

«Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм».

«И да раздам всичкия си имот, да предам тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува» (1 Коринтяни 13:1-3).

Руският писател Тургенев описва един много мил и трогателен случай, който до известна степен може, макар и не напълно, да ни разкрие проявите на любовта. Той ни разказва: «Вървях по улицата. Спря ме изнемощял, одърпан, покрит с рани старец. Червени, подпухнали, сълзещи живи очи, посинели устни, развяващи се дрипи, нечисти, гноясали рани… О, как немилостиво нищетата и човешкото коравосърдечие бяха обезобразили това живо нещастно същество…

Просякът протягаше зачервената си подпухнала, мръсна ръка… Той стенеше, виеше за помощ. Сърцето ми се стопи в горчива мъка… Един лъх на топлота се раздвижи в гърдите ми и милостта раздвижи нежните струни на душата ми.

Почнах да ровя из джобовете си. Да му дам нещо, за да го стопля и обнадеждя… Нито стотинка. Ни часовника, нито даже носна кърпичка. Нищо не съм взел със себе си. Ами сега? А просякът чакаше и протегнатата му ръка немощно се люшкаше и трепереше. Измъчен и смутен, аз взех мръсната му подута трепереща ръка и силно я стиснах.

– Прости, братко! Нищо нямам у себе си, за да ти дам!

Просякът спря върху мене зачервените подпухнали очи… Една сълза, бистра като кристал, се отрони от очите. На посинелите му устни се появи една хубава усмивка. И той на свой ред, с пламнало от радост лице, хвана и стисна премръзналите ми пръсти.

– Нищо, братко, – щастливо промълви той. – Благодаря ти, защото ти ми даде това, което досега ми липсваше»

Любовта е дълготърпелива

Любовта, която живее в сърцето на човека се проявява по най-различни начини. Тя е израз благодатен на много добродетели, които са украса за християнина. Една от най-прекрасните християнски добродетели е търпението. И затова св. апостол Павел казва: любовта е дълготърпелива.

Велика и прекрасна добродетел е търпението. Тя е силна и непоколебима волева проява, която искри в сиянието на рубина и се изявява в проливащата се мъченическа кръв. Дълготърпението светлее в дивните подвизи на Божиите угодници, които, изпълнявайки волята на Бога, поставяха себе си в най-тежки изпитания, за да изтръгнат венеца на правдата и да получат спасение. Дълготър­пението блести в смелостта на изповедниците, които намираха в себе си нравствени сили, за да извадят от дълбочините на душата си най-прекрасните, но най-силни слова, че вярват в Иисус Христос, защото Той е светлината на света и Син на живия Бог. Дълготърпението е най-драгоценната украса на всички свети мъже и жени, които в благоухайните жертвени страдания и молитвени бдения, намериха утехата и величието на подвига и чрез любовта се сляха с Христа. Дълготърпе­нието сияе с чаровна красота в ревността на неизброимо множество Христови ученици и апостоли, които с лампадата на жива вяра изтръгнаха за себе си и за другите спасение. Дълготърпението искри в покайните сълзи на съкрушените, измъчени и изстрадали за Христа вярващи люде, които бяха издигнали в сърцата си свещени олтари, където непрестанно гори безсмъртната любов.

«С търпение учениците Христови, светите апостоли продължиха делото на благовестието и на изграждане Църквата Божия като укрепен град, издигнат навръх могъща планина. С търпение те понесоха още веднага след Христовото възкресение преследвания и страдания заради словото. С търпение те благовествуваха, гдето им се откри врата на благовестието, та стигна до четирите краища на земята словото на спасението. Търпение бе силата на тия, които светът охвърли, защото и те се бяха отрекли от него.»

«С търпение мъчениците приеха страдания и бидоха увенчани с венеца на победата, прославяйки със смъртта си Бога. С търпение изповедниците явиха силата и величието на своята вяра. С търпение Божии угодници от всички вре­мена носят трудностите на християнското знание – игото Христово, утвърждавайки се във вярата, любовта и добродетелта[2]».

Блажен е човекът, който е придобил дълготърпение.

Свещеното Писание похвалява такъв човек с думите на премъдрия: «У търпелив човек разум, а лютият изказва глупости» (Притчи Соломонови 14:29). Няма нищо по-превъзходно от това. Дълготърпеливият всякога има разум в постъпките си и никога не се поддава на голямо раздразнение, за да не почне да говори глупости. Дълго­търпеливият всякога озарява сърцето си с радост. Веселие се разлива по лицето му и възхита избликва от неговата душа, защото се надява на Господа, Който е богат извор на всички радости и доволства. Дълготърпеливият никога не се гневи, защото всичко търпи и понася без всякакво роптание. Дълготърпеливият знае препоръката на апостола: «Гневете се, но не съгрешавайте». Той и да се гневи, не прибягва до оскърбления. Него не трогват празни думи – ако е обиден, не се огорчава, а прощава. В търпението той калява волята си и обуздава своите сла­бости. Към противниците си е благ и внимателен. Стреми се да не ги дразни и да не им дава повод да го дразнят. Когато зле го критикуват, той дава вид, че приема това, не се сърди – изобщо за всеки случай той намира за себе си лекар­ство в дълготърпението. У когото няма дълготърпение, той е раздвоен, несигурен, празнословен. Готов е да дразни другите. Бързо се разпалва. Ако е докоснат, почва да оскърбява, ако е обиден отвръща с обида. Много често спори за неща, които са излишни, нямат никаква стойност за живота. Делата и постъпките му се развяват като сухи листа от вятъра. Този, у когото няма дълготърпение, е ли­шен от устойчивост: бързо се мени – няма твърдост в разбиранията си и е склонен да приема всичко, което може да дразни неговия слух. Такъв човек няма разсъдителност. Дружи с порочни хора, за да яде и пие на воля, далеч от обществото, чието око гледа да избегне, като мисли, че никой го не вижда.

Наистина блажен е този човек, у когото има търпение. Търпението е цяло духовно съкровище. Защото в търпението се крие надежда: Надеждата не посрамва (Римляни 5:5). Надеждата носи голяма награда: «Който претърпи до край, ще бъде спасен» (Матей 10:22).

Ето такава е цената на търпението. Търпението не се състои само в едно нещо. То се разкрива в много добродетели. Търпеливият е силен и постига всяка добро­детел: в скърбите не унива, а се радва, в нуждите не роптае, а е спокоен, в изкушенията, които му идват, не потъва, от техните сладникави съблазни не се възхищава. Търпеливият на всичко е послушен – търси да изпълни волята на Бога. Украсеният с търпение е изпълнен с любов. Търпеливият, когато го оскърбяват, благославя. При повод за спорове и кавги винаги пази мир. В псалмопението не е ленив. В поста е ревностен, в молитвата усърден, в своите работи е безукорен – върши ги така, че всеки се възхищава от него. Навсякъде в своите отношения е положителен и неизменен. В обещанията си е точен, в обществото приятен и желан. В посещенията си при болните любезен и изпълнен със състрадание. В мислите си трезвен и положителен. Който е придобил дълготърпение, той е придобил надежда, защото с дързновение може да се обърне към Бога и да каже: «Твърдо се уповавах на Господа и Той наклони ухото си към мене и чу моите вопли» (Псалом 39:2). «Блажен човек, който възлага надеждата си на Господа и се не обръща към горделивите и към ония, които се отбиват към лъжата» (Псалом 39:5). Злополучен и жалък е онзи, който не е придобил дълготърпение. Свещеното Писание за такъв човек казва: «Горко вам, които сте изгубили търпение» (Премъдрост на Иисус син Сирахов 2:14).

Голяма е цената на това, което казва св. апостол Павел: «Любовта е дълготър­пелива».

Защото любовта насажда дълготърпението и поддържа духовните сили на човека, за да го насочва по светлия път на нравствено съвършенство и небесно блаженство. «С търпение спасявайте душите си.»

«Любовта е живот, който се изпитва като светлина и щастие. Животът на Иисус стана светлина за човеците (Иоан 3:16). Животът в Иисус е светлина, която пламти, огън е, който не изгаря, а топли и съгрява.»

«Когато огънят на любовта обжари едно сърце, то цяло пламва. Пламналото сърце разжарено свети и в мрака на безлюбието, което заслепява, та се не виждат нито човекът, нито животът. Безлюбието е тъмнина (Иоан 2:11). Но в този мрак едно пламнало сърце може да пробуди мнозина, та като познаят тъмнината да потърсят живота.

«Любовта е топъл полъх на Духа Божи – гали сърцето и то се разтваря за ближния. Повее ли Духът, сърцето радостно се разтваря за ласката и силата на любовта. Христовата любов превъзхожда всичко на този свят: и знание, и мъдрост, и живот. И които я имат, изпълнят се «във всичката пълнота Божия (Ефесяни 3:19)[3]»Любовта е полезна за всички, защото тя води към истински живот…

Любовта е пълна с благост

Както слънцето с лъчите си изпраща светлина и топлина, та свети и топли земята и поддържа живота, тъй и любовта блести и топли, защото има в себе си благост. Любовта стопля и най-смразеното сърце, покорява и най-свирепата душа. Любовта върши всичко това, защото е пълна с благост.

Колко много огорчени, измъчени и изтерзани души има по лицето на земята. На милиони живи човешки същества лукавият е преогорчил живота и го е превърнал в страшно мъчилище. Колко много сълзи се проливат денонощно от ми­лиони човешки същества, защото злините и нещастията ги притискат и сразяват. Колко много измъчени души под бремето на злото жадуват за благост, за радост, за щастие! И тази своя жажда те искат да утолят, като отиват при извора, от който тече отровно-горчива вода. Пият и се връщат недоволни, разочаровани, с още по-голяма жажда. И когато отидат при извора на любовта и се напият, те чувстват, че са наситени и доволни, защото любовта е пълна с благост. От този извор тече прясна вода, жива вода – водата на живота, от която всеки, който пие, никога няма да ожаднее.

Тази благост, с която е наситена любовта, ние виждаме ясно отразена в благия и мил поглед на Господ Иисус Христос. Никога през Неговия земен жи­вот в Неговите очи не се яви нито искрица на ярост и отмъщение. Неговият благ поглед проникваше и пронизваше нечистите сърца и съвести на изкусителите и разкриваше нечистите им помисли и желания. Чертите на лицето му рисуваха образа на тази благост, която лъха от изворите на любовта и прави ликът Му да бъде най-съвършеният между всички, които са се родили на земята.

Каква привличаща сила имаше тази благост, цъфнала на лицето на Спаси­теля, се вижда от големите тълпи народ, които Го следваха и които в по-голямата си част бяха огорчени, смазани и убити от живота. Всички те чувстваха присъствието на Иисус Христос и свободно дишаха освежаващата и ободряваща ат­мосфера, изпълнена с благост. Те жадно и ненаситно пиеха от този клокочещ извор на любов и благост. Пиеха до забрава от благостта, която така щедро се излъчваше от Христа.

Както всякога, така и сега вярващите имат нужда от тази благост на Хри­ста Иисуса. Мнозина жадни търсят този бистър благодатен извор, за да се напият от бистрите струи на този еликсир на живота – любовта. И днес благият и мил, пълен с нежност поглед на Господ Иисус е отправен към всяко живо туптящо сърце, чакащ и готов да помогне. И днес живата вода блика изобилно oт своя незасъхващ извор и чрез устата на Христа кани всички жадуващи да пият до насита, та никога да не ожаднеят.

Животът на хората понякога е бивал посипван от отровните стрели на злото, което е тровило жизнените сокове и не е давало възможност на човека да намери бистрите извори на жива вода, за да утоли жаждата си.

Горчивините, мъките и страданията винаги са се стопявали под мощното действие на любовта, която е пълна с благост. Защото любовта, из чиято същина се ражда само добро в света и която е пълна с благост, е в състояние да премахне всичко, което внася смут и безпокойство в човека.

Благостта смирява човека. Тя преобразява не само характера му, но и външния му образ. Тя принуждава и прави човека да върши велики подвизи и дела на добро за ближния. Благостта е състрадателна и готова на всякакви жертви. Само чрез нея може да се помогне на страдащите и нуждаещите се. Благостта е в състояние да изтрие и пресуши сълзите на плачещите. Благостта е способна въздишката да превърне в радостно възклицание, плача – в усмивка, стенанията в песен. Чрез благостта ще настъпи Царството на Бога на земята – царството на любов, мир, братство и справедливост.

Благостта е една от най-нежните струни на любовта, която пък се излива от естеството на Бога.

Когато пристъпим при Христа и пием от живата вода, която Той щe ни даде, тогава и по цялото наше естество ще потекат живителните струи на любовта, които ще подпомагат вместо бодили и тръни, да произрастат в нашия характер благоуханни цветя, които ще наситят душите ни и ще оказват благотворно въздействие върху всички наши близки.

Любовта, която е пълна с благост, ще заглуши всяка порочна, зла, гре­ховна наклонност у всекиго и тогава всяка проява на ярост, на злоба и на отмъщение ще изчезне, а от очите на всекиго от нас ще блика само благост, само състрадание, само съчувствие.

Когато осъществим това в нашия личен живот, в нашето семейство, в нашето общество, тогава ще го привнесем и в живота на народа си и оттук, и в живота на цялото човечество.

Нашето призвание тук на земята е не да се унижаваме един друг, да се лъжем и мамим, но да живеем в мир и любов. Нашата благородна задача тук на земята е не да рушим, но да градим, да създаваме, не да превръщаме живота в зверилница, а в тихо кътче, където живеят човеци. Като вярващи нашата висша цел на земята е да възстановим в себе си подобието на Иисус Христос, което сме изгубили вследствие на греха и престъплението.

Бог ни е призвал в този живот да бъдем светилници на живота и да воюваме с греха, като излъчваме топлина, която да размрази и най-леденото сърце. Да бъ­дем носители и изразители на Божията воля и да носим правда и мир навсякъде. Да бъдем послушни на Божия глас, който ни зове и да бъдем изпълнени с благост и милосърдие.

Всяко добро начинание в живота на човека е възможно и сигурно се постига чрез благост и любов – любов, породена от Христа Спасителя.

Любовта и благостта са силите, които ще преобразят света, ще внесат радост и свежест в душите. Ще обновят хората, ще разпръснат черните буреносни облаци, натрупани поради греха, та сияйно да блесне слънцето на правдата, мира и спокойствието. Любовта е, която създава нови хора и пресъздава прекрасни характери. Любовта ще изпълни земята с благост и благоволение.

Иисус Христос е извор на любов и благост. Той ще ни благослови да станем носители на любов и благост, с които да напоим живота. Иисус ще влее в сърцата ни любов, наситена с благост.

Любовта не завижда

Няма по-голяма и по-пагубна страст, която се ражда в душата на човека, от завистта. Завистта е отрова за човешката душа, която бавно, но сигурно я убива. Завистта вреди повече на този, който я има, отколкото на другите. Както ръждата разяжда желязото, така и завистта разяжда душата, в която живее. Ехидните се раждат като прегризват утробата на родителката си. Завистта пък изгризва душата, която я носи. Завистта се проявява в най-различни форми и при най-различни случаи. При благополучието на ближния завистта се явява като скръб. Завистливият човек никога не чувства оскъдица от скърби и огорче­ния. Ако у ближния има плодородие, ако домът му има в изобилие житейски потребности, ако радостта му е пълна и постоянна, ако здравето му цъфти и крепне, всичко това подхранва завистта и не дава мир на завистливеца. Умен и предприемчив ли е ближният, богат с инициативи и идеи, пълен с творчески стремежи и постижения, това всява пълно безпокойство у завистливеца. Ако някой превъзхожда другите с душевните си качества, с красотата на своя дух, с душевната си топлота, с благородството на своя характер, със светлия си поглед на живота, това е тежко угнетение и разстройство на завистника.

От всичко най-мъчително в тази болка е това, че завистливецът не признава болестта си. Макар той и да ходи с наведени очи, да гледа в земята и да е унил и смутен, макар да се оплаква, че почива в зло, запитат ли го обаче за страданието му, той се срамува да потвърди своето нещастие и не може да признае: аз съм завистлив и зъл човек, мен ме съкрушават съвършенствата, превъзходствата на ближния, скърбя за благодушието на брат си, не мога да гледам напредъка на другите, нещо повече, благоденствието на ближния считам за нещастие за себе си. Тези слова не може да изрече завистникът.

Завистливият човек, макар и да съзнава, че е болен, не приема лекарски наставления за болестта, нито търси лекарство против страданието си, макар, че Свещеното Писание е пълно с такива лечебни средства.

Най-голямо удоволствие и благодатно доволство на завистника е да вижда пропадането на ония, които пораждат завистта му. Един е краят на болестта му – да види онзи, който му внушава завист, че от щастлив е станал нещастен и са неимоверни и непоносими неговите страдания. Той само тогава се примирява, спокоен е и става приятел, когато вижда плачещи, потънали във вопли и стенания. Нещастната превратност в живота завистливият оплаква не от човеколюбие, а за да отегчи нещастието и страданието на злочестия – удивлява се на богатството след разорението, превъзнася телесната красота, когато тя увехне, възхвалява здравето на силния при боледуването. Изобщо, завистливият е враг на това, което съществува и приятел на онова, което е погинало. Няма по-гибелно, по-гнетящо за човека от завистта, която се е вгнездила в сърцето му. Завистта разстройва живота, безразсъдно ругае природата, враждува срещу всичко, което е в хармония със законите в природата и всичко, което е дадено от Бога за живия и безсмъртен човек. А любовта, която е истинска радост, която разлива своите чув­ства на възторг пред благополучието и постиженията на човека, не завижда, а утвърждава и възхвалява.

Затова великият апостол Павел, който носи в себе си любовта Христова и е проникнал в същината на тази велика християнска добродетел и я изживял в дивните си дела на подвиг и саможертва, ясно заявява: «Любовта не завижда»

Любовта не се превъзнася…

Любовта като най-съвършен дар за човека, който му разкрива светлия друм на нравствено съвършенство, е и най-благодатното начало за регулиране взаимоотношенията между земните жители. Защото любовта е, която руши всяка пре­града между отделните личности и ги прави равноправни братя. В любовта няма превъзнасяне, високомерие и гордост, защото, достигнали братството, вярващите люде ще проумеят, че те са деца на Един небесен Отец и ще живеят с възвишената мисъл да вършат само добро на своите братя. В любовта има високо съзнание за земното назначение и великата цел, която трябва да достигне човекът. Любовта предпазва от гордост и превъзнасяне и изпълнява златното поръчение на Иисус Христос: «Който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга» (Матей 20:26). Христос Господ иска да каже: не надценявайте себе си; ако искате да вземете високи места и почести, постарайте се да вземете последно място, да бъдете по-ниско от всички, по-смирени от всички, по-малки от всички, поста­вете се след всички. Такъв е духът на тази добродетел. Имаме пример близък и извънредно силен: «Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина» (Матей 20:28)…

Ако възлюбиш смирението и презреш гордостта, ти ще бъдеш по-висок, по-велик, по-славен, по-знатен. Това ще стане, когато не претендираш за първенство, когато се подлагаш на унижение за другите, когато служиш на близките, когато страдаш за немощните, когато си готов всичко да претърпиш за другите. Смирението и величието е там: да съзнаваш, че си длъжен да служиш на другите, без за това да чакаш отплата.

Любовта зло не мисли

Както видяхме, Бог е любов. При Бога има светлина, духовна радост, ми­лост, състрадание, съчувствие и прощаване. Бог е извор само на добро, на светлост, на величие и на духовно веселие. Омразата, злото, това е сатаната. При него има жестокост, отмъщение, злорадство и мъст. Сатаната е извор на всички злини в света. Любовта и злото са рожба на два свята. Любовта е рожба на небето, а злото – рожба на сатаната. Любовта изхожда от света на виделината, а злото – от света на мрака. Ако бихме проследили цялото родословие на тези две прояви в живота на човека, не ще можем да намерим никаква роднинска връзка. Ето защо любовта не може да мисли зло.

Както светлината не може да бъде тъмнина, така и любовта не може да мисли зло. Едно сърце, изпълнено с чиста и светла любов, не само не е в състояние да стори зло, но дори и в мисълта му то не може да се породи. И най-малкото семенце на зло, което лукавият би подхвърлил в такова любящо сърце, би изгоряло мигновено в пламъците на вечно горящата с небесен огън любов. Това е пробния камък за любовта, за която ние сме готови така пламенно да говорим. Ако ще и потоци от красноречиви думи и художествени изрази да се изливат от устата ни, за да уверим околните, че обичаме, щом в нашата мисъл има едно малко кътче със зло за някого, без да знаем защо, нашата любов не е тази, за която Спасителят се принесе в жертва. Тогава любовта ни е фалшива, защото истинската любов, любовта на Спасителя, не може да мисли зло, тя мрази злото, а обича доброто. Рожба на любовта е доброто, а рожба на злото е омразата. Сърце, което мисли и съхранява злото, съхранява и омраза. Човешкото сърце е пригодено или за любов и добро, или за омраза и зло, но никога и за двете. Голяма самоизмама е да мислим, че можем да обичаме и същевременно да мразим.

Любовта е онази творческа сила в човека, която окриля духа му и го издига високо, далеч от мрака, за да го приближи до виделината. Злото е също сила, но сила, която руши, която притиска и понижава духа на човека все по-низко, докато го свали в гроба, във вечния мрак.

Любовта не може да мисли зло. Защото това са две сили, които действат в две съвършено различни посоки.

Нищо друго днес не е така пламенно защитавано, както любовта. За нея говорят всички църкви, които носят името на Този, Който я направи позната на хората. В нейно име се събират народите на конференции. Целият християнски свят говори с ентусиазъм за нея и я желае. Но злото бушува със страшна сила. А любовта не се проявява със същата сила, за да притъпи отстротите на злото в живота.

Само любовта е в състояние да отстрани и премахне злото, защото тя не само не върши зло, но и не мисли за него. Няма други пътища за борба със злото, освен любовта.

Любовта зло не мисли. Соковете, които тя отделя, са най-силна отрова про­тив злото.

Любовта заедно със знанията и мъдростта, ще донесе това, което човекът е жадувал от векове да види в живота – радост, мир, благоденствие, щастие и правда.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1963, кн. 1, с. 3-11. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кирил Патриарх Български, Слово на живота, I, С., 1953, с. 17-18.

[2]. Пак там, с. 180-181.

[3]. Пак там, с. 36-37.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dnZ