Иван Панчовски

Към християнската надежда необходимо принадлежат някои душевни разположения и прояви, които именно я правят добродетел и ѝ придават висока морална ценност. Тук те ще бъдат последователно характеризирани:

Смиреномъдрие

В отлика от естествената – религиозна и философска – надежда хри­стиянската надежда не се уповава нито на идоли (вж. Псалом 113:16: 134:18), нито на човеци (вж. Паралипоменон 16:7; Псалом 145:3; Исаия 2:22; 30:2; Осия 10:13), а един­ствено на Бога (вж. Псалом 38:8; 54:23; Притчи Соломонови 16:3; Матей 6:25-32; Филипяни 4:6). Колкото повече християнинът се утвърждава и напредва в надеждата, толкова по-осезателно той чувства и по-дълбоко се убеждава, че ние сме зависими от Бога и Нему дължим всичко, поради което постоянно прибяг­ваме към Божието милосърдие, особено за получаване на това, за което се надяваме. „Какво имаш, което да не си получил“ – пита св. апостол Павел (1 Коринтяни 4:7). Именно чувството и съзнанието, че ние дължим всичко на Бога и че само от Него можем да очакваме изпълнение на нашата надежда, се нарича смиреномъдрие. Според свидетелството на св. Иоан Златоуст „то е смиряване на мисълта, на ума“: „Бог иска от нас смиреномъдрие, за да се прославяме чрез Него. Ние се смеем, когато виждаме деца да си придават важност и да стъпват горделиво. Но не по-малко глупава и смешна, а при това и жалка е горделивостта на възрастния човек, която показва несъвършена мисъл във вече съвършен по възраст човек[1]“

На езическия свят и на античната етика не е била известна добродетелта смиреномъдрие. Езичниците се гордеели със способностите и съвършенст­вата си и им придавали твърде голямо значение[2]. Някои от тях, както се заключава от мита за Прометей, дори мечтаели за равенство с боговете. По съвършенство стоическият мъдрец не искал да остане по-назад от Бога; в някои отношения дори се превъзнасял над Него. Сенека не само съ­общава, но и споделя мисълта на Квинт Секстий: „Юпитер не може повече, отколкото добрия човек.“ Според него Бог притежава мъдрост по природа, а мъдрецът я придобива със собствени усилия; Бог се намира вън от страданията, а мъдрецът се издига над тях[3].

Въз основа на Божието откровение и на религиозните си преживявания християнинът чувства, от една страна, безпределното съвършенство, пре­възходство и величие на Бога, и от друга страна, тварността и обусловено­стта си от Бога, както чувства и несъвършенството си. Това чувство е смиреномъдрието, което като типична християнска добродетел, е налично като конститутивеи елемент във всяко истинско религиозно-нравствено отношение на човека към Бога. Само тънък религиозно-етичен анализ може да различи смиреномъдрието от смирението. Някои представители на Православната християнска етика, например протоиерей Павел Феодорович Со­лярски, отъждествяват смиреномъдрието със смирението[4]. А други, например протоиерей Николай Стелецки, чрез тънък религиозно-етичен анализ се опитват да разграничат тези сродни християнски доброде­тели. Според протоиерей Стелецки смиреномъдрието принадлежи към християнската надежда и е нейна проява, а смирението принадлежи към християнската любов към себе си и е нейна проява; съответно на това смирено­мъдрието се проявява в отношенията на християнина към Бога, а смирение­то – предимно в отношенията към човеците[5]. Излизайки както от наимено­ванието на тези две добродетели, така и от феноменологията им, следва да отбележа, че смиреномъдрието се отнася само до знанието на християнина за Бога, а смирението – до цялото му поведение. В този смисъл смиреномъд­рие притежава и проявява онзи християнин, който не си въобразява, че притежава пълно и съвършено познание за Бога, понеже Той поради непо­стижимото Си същество и безкрайното Си съвършенство може да бъде познат от ограничения и несъвършен човек само в определени граници. Вярна феноменологическа характеристика на смиреномъдрието дава св. Григорий Богослов, когато пише: „Смиреномъдър е този, който говори за себе си малко пред немнозина и рядко, и не този, който се отнася унизител­но към по-ниско стоящите от себе си; но този, който говори за Бога скромно, който знае какво да каже, за какво да замълчи, в какво да признае незнание­то си; който отстъпва думата на имащия власт да говори и се съгласява, че има хора, които са по-духовни от него и повече са напреднали в разбирането[6].“

Още в апостолския век се е развило своеобразно лицимерно и надменно смиреномъдрие. Това смиреномъдрие изобличава св. апостол Павел и предпазва вярващите да не бъдат прелъстени от него. Това смиреномъдрие у колосяни се съединявало с мечтателно служене на ангелите: обладаните от него се впускали в онова, което не са видели, безразсъдно се гордеели с плътния си ум и не се придържали към Христа като Глава на Църквата, от Когото ця­лото тяло, поддържано и свързано чрез стави и свръзки, расте в растене по Бога (Колосяни 2:18-19). В противоположност на изтъкнатото своеволно, ли­цемерно и надменно смиреномъдрие истинското смиреномъдрие се проявява в дълбоко преклонение пред Бога, в послушание на Църквата, която по религиозните въпроси и в делото на богопознанието е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), в смирено служене на Бога и ближните и в търпеливо очакване благата на християнската надежда като дар от безпределната Бо­жия любов. Като пише, че „смиреномъдрието е съкровищница на добродете­лите[7]“, св. Василий Велики наставлява: „Обикни смреномъдрието и то ще те прослави. По такъв начин лесно ще се издигаш към истинска сла­ва, към слава пред ангелите, към слава пред Бога; Христос ще те признае пред ангелите за Свой ученик и ще те прослави, ако останеш подражател на смиреномъдрието Му[8].“

Доволство от своето положение

С християнската надежда неразривно е свързано доволство от своето положение в света, от своя жребий в живота, което се проявява като после­дица от християнското смиреномъдрие. „Голяма печалба е – казва св. апостол Павел – човек да бъде благочестив и доволен от себе си“ (1 Тимотей 6:6). Който вярва в Божия Промисъл и в Божието ръководство на света и човечест­вото, който приема всички блага и придобивки като дарове от Бога и излия­ния на Неговата благодат и който възлага надеждата си на Бога, той при всяко свое положение в света запазва душевно спокойствие и не роптае против съдбата си. Недоволството от своето положение в света обикновено произтича от самомнение, самонадценяване и преувеличаване способностите си, правата и заслугите си. Свещеното Писание на много места приканва вярващия да бъде трезвен и критичен в оценките за себе си, предпазва го от високомерие и го възпитава в скромност в личния, обществения и духовния живот. Св. апостол Павел наставлява християните: „Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите; а мислете скромно наспоред вярата, която Бог е отмерил всекиму“ (Римляни 12:3).

Според християнската и научната социология обществото прилича на жив организъм, чиито членове са отделните човеци. Съответно на това за за­пазването, правилното функциониране и успеха на обществения организъм необходимо е всеки да вгради себе си, способностите и силите си, труда и творчеството си на най-подходящото за него място – там, където ще може да принесе най-обилен плод. И това, което според нашия ограничен поглед ни изглежда несъвършено и предизвиква недоволство в нас, може да бъде за обществения организъм и добро, и полезно, и благодетелно. Според мисълта на св. апостол Павел в обществения организъм има много членове, но те не вър­шат една и съща работа. „И не може окото да каже на ръката: не ми тряб­ваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвър­шената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други“ (1 Коринтяни 12:21-25).

Напълно неоправдан и дори безсмислен е ропотът: защо един човек е повече надарен, а друг – по-малко. Тук най-често имаме работа с природна закономерност и необходимост. Но и от гледище на Божия Промисъл нямаме право да роптаем. Св. апостол Павел пита: „Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието няма да каже на майстора си: защо си ме тъй напра­вил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Защото кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“ (Римляни 9:20-21; 11:34-36).

Една от проявите на доволството на християнина от своето положение в света се състои в ограничаване потребностите си и в задоволяване на на­същните нужди. Св. апостол Павел назидава: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това да бъдем доволни“ (1 Тимотей 6:8). Християнското доволство пред­пазва вярващите от алчност и сребролюбие, от пристрастяване към земните блага и от стремеж за забогатяване. Те знаят, че, щом нищо не са донесли на света, явно е, че не могат и нищо да изнесат от него (1 Тимотей 6:7).

За правилното разбиране и положителното оценяване на християнското доволство от своето положение в света потребно е то да не се отъждествява с примиряването с всяко положение и особено с национално и социално под­тисничество, с пробване и угнетяване, с експлоатиране и ограбване. Като сътворен по Божи образ и свободна личност всеки човек е длъжен да от­стоява достойнството си, основните си права и гражданските си свободи, да се бори за признаване и зачитане националната и социалната правда.

Също така християнското доволство от своето положение в света в ни­кой случай не следва да спъва естествения устрем на човека към лично и обществено издигане, към извоюване по-високо служебно положение, което, разбира се, да отговаря на дарованията и подготовката му и в което да бъде вложено старание, усърдие и умение за по-големи трудови успехи, за нови дръзновения и съзидания, за по-ефективно служене на ближния, обществото и човечеството, за придвижване напред на националния и световен прогрес. От богословско гледище този устрем е включен в призванието на всеки човек да се стреми към непрекъснато усъвършенстване, към неспирно богоуподобяване (Матей 5:48), както и в изискването да умножава, преумножава и оползотворява дадените му от Бога таланти (вж. Матей 25:14-30; Лука 19:11-28).

Накрая следва още да се отбележи, че християнското доволство не е тъждествено с доволството, което Джон Стюарт Мил отхвърля като малоценно в сравнение с щастието. Според този философ щастието се състои от особен вид удоволствия, които имат качествено превъзходство пред дру­гите удоволствия и задоволяват висшата природа на човека. В нея – пише Мил – има нещо, което заставя човека да жертва удоволствията си, да търпи заобикалящите го несъвършенства, не само да не завижда на удовол­ствието на другите, но и в самото си недоволство да намира щастие за себе си; има нещо, което го заставя по-скоро да бъде недоволен човек, отколкото доволна свиня, недоволен Сократ, отколкото доволен глупак. Това нещо е чувството за собствено достойнство, присъщо в някаква форма и степен на всеки човек. Съществената част на щастието съставлява именно чувството за собствено достойнство; задоволяването на това чувство е необходимо условие за постигане щастие. Под влияние на чувството си за собствено достойнство човек предпочита висш начин на живот пред нисш. Този начин на живот може да е свързан с лишения и жертви, може да отнеме на човека доволството, но не и щастието. Нещо повече, Мил е убеден, че „недовол­ството на развития човек не само може напълно да съжителства с личното му щастие, но то е необходимо и неизбежно условие за последното, а раз­глеждано в отношение към общото щастие, то е един от изворите на човешкия прогрес и на нравственото усъвършенстване, следователно служи за опора на стремежа към общото щастие[9].“

От изложението на Мил е ясно, че той има предвид доволството като съвкупност от нисши наслади и удоволствия, което се отрича от Християн­ската етика като върховна цел на живота и най-висше благо. Тя устремява вярващия към духовни ценности и блага, към нравствено усъвършенстване и служене на ближните и обществото. Именно в този начин на живот и дей­ност християнинът остава верен на призванието си да се развива като нрав­ствена личност, да запазва и обогатява личното си достойнство, да осъщест­вява себе си като член на обществото и зидар на Царството Божие и да по­стига щастие и блаженство. Доволството на християнина от своето поло­жение в света е съвсем друго състояние в сравнение с доволството от плътски наслади и нисши удоволствия и влиза като момент в състава на християн­ското призвание и обществено служене, за което се изисква всеотдайност както във великите, така и в малките дела. И всеки ще получи припадащата му се награда: вътрешно удовлетворение и признание от Всевишния, Който въздава всекиму според усърдието и делата му, без да пропусне и най-малкото и наглед незначително: дори който напои жаден с чаша студена вода, няма да изгуби наградата си (Матей 10:42; Марк 9:41).

Търпение и мъжество при нещастия

Тъй като възвишеният предмет на християнската надежда е трудно по­стижим, от една страна, и пътят на живота и усъвършенстването на всеки човек е осеян с трудности и страдания, от друга страна, за преуспяване в християнската надежда и за удостояване с победния ѝ венец е необходимо търпеливо и мъжествено понасяне на нещастията. „Когато се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Римляни 8:25). Затова вярна е мисълта на френския писател Марк Вовенарг: „Търпението е изкуство да се надяваш[10].“ Особено който се надява на Бога, той проявява търпение и мъжество при нещастия, понася скърби и страдания с разбиране и примирение, понеже е уверен, че те са или природна необходимост, или въз­питателни средства в ръцете на Небесния ни Отец, следователно те ни се изпращат или поне допускат за добро – за изправянето и усъвършенстването ни.

Търпението и мъжеството са ценни добродетели както в естествената, така и в християнската нравственост. Всъщност търпението и мъжеството са две страни на една и съща добродетел, които еднакво допринасят извън­редно много за нравственото развитие, възпитание и усъвършенстване на човека, за победа над злото. Търпението – казва св. Иоан 3латоуст – е най-добрият способ за победа над злото[11]. Чрез търпение и мъже­ство се изковава нравствен характер и се укрепва волята за извършване до­бро. Те са необходими на всеки човек, за да преуспява в живота и да осъще­ствява назначението си, да напредва в знание и мъдрост, да жъне плодове от труда и дейността си. От търпение се нуждае както слабият, така и сил­ният човек: за слабия то е опора, а за силния – украса. Въобще „у търпелив човек разум много, а лютият изказва глупости“ (Притчи Соломонови 14:29). Затова „дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завое­вател на градове“ (Притчи Соломонови 16:32; срв. Еклисиаст 7:8). Не само във вековната мъд­рост на народите, но и в творбите на гении на човечеството търпението се цени високо и се препоръчва настойчиво. Гьоте изповядва във „Фауст“:

„Не трябва само хитрост и умение,

за работа е нужно и търпение[12].“

Другаде той прибавя: „Направил си много, ако си се приучил на търпение [13].“В своя дневник (1851 година) Лев Николаевич Толстой е отбеля­зал: „Първото и единствено условие, от което зависи успехът, е търпението[14].“

Окриляното от християнската вяра и стопляно от християнската надежда търпение е път към съвършенство и спасение. Според пророк Иеремия „добре е ономува, който търпеливо очаква спасение от Господа“ (Плач Иеремиев 3:26). Господ Иисус Христос наставлява: „С търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19) и уверява: „Който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Матей 24:13). Св. апостол Павел вижда в търпението божествена проява; той го­вори за „Бога на търпението“ (Римляни 15:5) и посочва Господ Иисус Христос като пример на търпение: „Помислете, прочее, за Оногова, Който претърпя от грешниците такова над Себе Си поругание, та да не ви дотегне и да не от­паднете духом“ (Евреи 12:3; срв. Исаия 53:7; Матей 27:14; 1 Петра 2:23). Търпение е потребно на християните, за да изпълнят волята Божия и да получат обе­щаното (Евреи 10:36). До спасение довежда постоянно и неотстъпно търпение. Св. апостол Яков наставлява: „Търпението … нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (Яков 1:4). Художест­вен израз на високата ценност на търпението е дал известният австрийски драматург Франц Грилпарцер с думите си: „Бог увенчава с коро­ната Си само търпеливия[15].“

Християнското търпение е необходимо звено в добродетелния възход и в нравственото усъвършенстване; то е път към надежда и нейна крепост. Според думите на св. апостол Павел „скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда“; именно така породената надежда при дей­ствието на Светия Дух „не посрамя“ (Римляни 5:3-5; срв. 15:4). Затова този апо­стол на много места в посланията си изисква от християните да придобият търпение, да укрепват в него и да го проявяват до края на жизненото си поприще (Ефесяни 4:2; Колосяни 1:11; 1 Тимотей 6:11; 2 Тимотей 2:24; Тит 2:2; Евреи 12:2). Според него дълготърпението е един от плодовете на Духа (Галатяни 5:22) и едно от свойствата на любовта (1 Коринтяни 13:4). Св. апостол Яков, като посочва, че изпитанието „произвежда търпение“, изисква от християните да бъдат дълготърпеливи до пришествието Господне и подкрепя това изискване с приме­ри от живота на земеделеца и от Свещената история. „Ето – казва той, – земеделецът чака драгоценния плод от земята и за него търпя дълго, докле получи дъжд ранен и късен.“ Пример на дълготърпение също са пророците, които са говорили в името Господне. Заради богоугодната и нравствено възвисяващата сила на търпението „ние ублажаваме търпеливите“ (Яков 5:7-11). Следвайки примера на старозаветните праведници и особено на Господ Иисус Христос, Който чрез претърпяване на кръстни страдания и смърт из­върши изкуплението на човешкия род, влезе в славата Си и ни остави при­мер да вървим по стъпките Му (1 Петра 2:21), ние трябва „с търпение да изми­нем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола“ (Евреи 12:1-2). Светите апостоли основателно са представлявали Христовото търпение като образец на християнското търпение. Св. апостол Павел молил Господа да насочи сър­цето на солунските християни към „търпение Христово“ (2 Солуняни 3:5). Светите апостоли също проявявали търпение достойно за възхищение и следване. Според изповедта на св. апостол Павел те са следвали Христос и са изпълнявали апостолския и християнския си дълг с търпение, като са понасяли скърби, нужди, рани, затваряне в тъмници, скитания, трудове, бдения, пости (2 Коринтяни 6:4-6).

От отците и учителите на Църквата пръв Тертулиан е написал специален трактат за търпението, където е дал на тази добродетел пълна феноменологическа и етическа характеристика. Тук търпението е представено като главна добродетел: „Тъй високо е възвисено търпението над всичките ни начинания, които са желани от Бога, че никой не е в състояние да из­пълни която и да е Божия повеля, никой не може да извърши ни едно бого­угодно дело, докато не се въоръжи с търпение. Дори ония, на които то на­пълно липсва, признават превъзходството му и го наричат най-висока от всички добродетели… Всяка неправда – безразлично дали е в думи или в дела – винаги се прекратява, когато удари върху търпение: тя се унищожа­ва, става безсилна като стрела, която се изстрелва срещу скала и се отблъсква от твърдостта ѝ“[16]. В аретологията си св. Киприан Картагенски също така поставя търпението на първо място. То е представено като добродетел, която ни е обща с Бога. Началото и величието на търпението е от Бога. Вярата и надеждата дават плод и довеждат до спасение, когато се упражняват с търпение. Коренът и силата на християнската любов се намират в търпението: без него християнската любов престава да съществува. Св. Киприан съпоставя философското, респективно стоическото, търпение с хри­стиянското. Обрисуваният от него търпелив християнин е подобен на стоика, за когото Сенека говори: „Няма нищо по-дивно от човек, който умее мъжествено да понася нещастия.“ При все това св. Киприан твърди, че във философите няма истинско търпение, понеже те не познават Свещеното Пи­сание, в което се съдържа вечната истина и мъдрост, и не вярват в образеца на търпението – доброволния божествен страдалец Иисус Христос[17]. В сло­вото си „За съзиждане и устрояване душевния дом на добродетелите“ преподобни Авва Доротей изтъква, че всички добродетели са ценни и необходими за водене християнски живот и за постигане нравствено съвършенство, но никога да не забравяме да се грижим за „търпение и мъжество, защото те са крайъгълни камъни; чрез тях се свързва зданието и се съединява стена със стена, поради което последните не се наклоняват и не се отделят една от друга. Без търпение и мъжество никой не може да изпълни ни една добродетел. Защото, който няма мъжество в душата си, той няма и търпение, а който няма търпение, той решително нищо не може да направи [18].“

Естественият морал и философската етика също познават, признават и ценят добродетелта търпение. Например в древноиндийската епопея „Махабхарата“ (в „Сказание за Нал и Дамаянти, песен VI) търпението се възпява като „най-важна добродетел“, като „рядък, безкрайно рядък дар, тъй нужен и тъй липсващ“. Обаче в естествения морал и във философската етика търпението не е озарено от светлината на вярата и не е окрилено от упованието на надеждата, поради което е проява повече на жизнена необходи­мост и на покорност на съдбата, отколкото на нравствена воля и на активно самообладание. Затова то често пъти не притежава нравствено облагородя­ваща сила и не упражнява нравствено възвисяващо въздействие, води до досада от живота, до разочарование и униние, а понякога дори до пълно отчаяние и лишаване от живот. На такова търпение са учили стоиците; то се проявява и култивира и от съвременния песимизъм. Според натуралистичния и фаталистичен морализъм на стоицизма човек трябва да търпи страданията, нещастията и бедствията, понеже те са неизбежни и неотстра­ними. „Търпи нещастията – казвали стоиците – по добра воля; иначе ще ги търпиш по неволя. Всевластната съдба определя безусловно всички неща и на човека не остава нищо освен да ѝ се покорява. „Законът на съдбата – пише Сенека – изпълнява правото си, ничия молба не го трогва; нито страдания ще го сломят, нито милост. Той върви по невъзвратния си път, предначертаното произтича от съдбата. Също както водата на бистрите по­тоци не бяга назад и не се забавя, защото следващите води догонват преди­дущите, така веригата на събитията се подчинява на вечното обръщение на съдбата, а първият закон е да се съблюдава решението ѝ[19].“ Оттук с логическа последователност произтича изискването: доброволно да се покоряваме на съдбата, да се примиряваме с ударите ѝ, да влачим безропотно веригите ѝ. Очевидно е, че стоицизмът и песимизмът не виждат никакъв смисъл в страда­нията, не могат да ги използват за укрепване волята и нравствено възпи­тание. Заедно с това те отричат мъжеството и обезкуражават човека в бор­бата му със злото, в работата му за побеждаване нещастията и бедствията, за преобразяване условията на индивидуалния и социалния живот, за благо­получието и светлото бъдеще на човечеството.

Във философската етика има неправилно разбиране също относно самата същина на търпението, но някои негови прояви са вярно доловени и харак­теризирани. Например Имануел Кант направо окачествява търпе­нието като „женска добродетел, понеже тя не мобилизира силата за съпротива, а само се стреми чрез навик да направи страданието незабеле­жимо[20]“. Фридрих Паулсен също нарича търпението женска добро­детел, но вижда в него нещо положително: то е способност да понасяме болки и страдания, без да бъдем вътрешно преодолени от тях. Все пак може би правилно е наблюдението, че търпението е свойствено повече на жените, отколкото на мъжете. Понасянето на страдания от жените наистина достига често до удивителни размери. Вероятно тази черта има връзка с природното пред­назначение на половете. Жените се упражняват в разни видове страдания повече от мъжете. Духът на мъжа е по-готов за нападение и защита и затова той се чувства тягостно в търпението на неизбежното. На жените е свойст­вено не само пасивно търпение, което се изразява в понасяне страда­ния без ропот и съпротива, но и активно търпение, тоест активно напрягане на духа след поражения, разочарования, загуби, човек да се оправи пак и да започне отново. Това активно търпение – еластичната устойчивост на духа – е отбелязано като едно от най-хубавите и ценни качества на жената. Мъжете по-трудно се съвземат след понасяне удар. Жената по-лесно се съв­зема и скоро започва да се надява, да се грижи и да се труди; тя има по-гъв­кава природа, а силата на мъжа е по-крехка, по-чуплива. Жената проявява по-голяма устойчивост и срещу дългия и траен натиск на трудностите. Когато мъжът се съкрушава в нетърпение, жената запазва спокойно хладнокръвие и дори веселост. Затова жената е родена пазителка на младежта, прислужваща на болни, утешителка на старостта. Заключението на Паулсен е без­спорно вярно: „Голямото търпение в страданията всякога е проява на бла­городен характер[21].“

Без да се впускаме в подробна оценка на това философско разбиране за търпението, следва да отхвърлим неправилното му означаване като жен­ска добродетел. Може би в различна степен, но то е присъщо както на же­ната, така и на мъжа. Предимството тук на християнската етика се състои в това, че тя иска да възпита в търпение всеки човек и то не само поради неизбежността му, но и поради облагородяващото и възвисяващото му въз­действие. Освен това християнското търпение е озарено от звездата на непомръкваща надежда и се увенчава с вечна победа.

Преданост на Божията воля

Поради безпределните блага, които Бог е обещал и приготвил за добро­детелните хора и които са предмет на християнската надежда, последната се съпътства от преданост на Божията воля. Вярващият е дълбоко убеден, че поради всеблагостта и отеческата Си любов Бог желае и извършва на чо­века само добро. Вследствие на това вярващият е изцяло предан на Божията воля, стреми се с всичките си сили да изпълнява светите ѝ изисквания и мъд­рите ѝ повели. Християнската преданост на Божията воля в никой случай не трябва да се разбира като квиетистично равнодушие към щастието и не­щастието в живота и като фаталистично подчинение на обстоятелствата – състояния, които обричат човешката воля на пасивност и парализират човеш­ката дейност в борбата със злините и в труда за преобразяване и подобряване на човешкия живот. Напротив, предаността на Божията воля се съчетава с най-енергична дейност, с напрежение на всички сили за възтържествуване на доброто. Такава е поръката на св. апостол Павел към вярващите: „В усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни“ (Римляни 12:11). Предаността на Божията воля е такова разположение на човешката душа, при което христия­нинът по силата на вярата, упованието и надеждата си в Бога гледа на всички събития в личния и обществения си живот, както и в историята на човечеството, спокойно и с увереност, „че на ония, които любят Бога и са приз­вани по Негова воля, всичко съдейства към добро“ (Римляни 8:28). Предан на Божията воля и посветил всичките си сили за изпълнение на изисква­нията ѝ, вярващият не се спира пред никакви препятствия и не се бои от никакви противодействия. Той знае, че „ако Бог е за нас, кой ще е против нас“ (Римляни 8:31). Във вярата си в Бога и в предаността си на пресвятата и всемогъщата Му воля вярващият, подобно на псалмопевеца Давид, чув­ства постоянното присъствие на Бога и неотстъпната Му закрила. „Ти – изповяда Псалмопевецът на Бога – ме държиш за десницата. Ти ме ръко­водиш с Твоя съвет и после ще ме приемаш в слава.“ Щом Бог е с него, той няма да се уплаши от нищо нито на Небето, нито на Земята (Псалом 72:23-25). „Преданите на Бога – казва св. Иоан Златоуст – се наслаждават на мир[22].“

*

Обобщително се установява, че християнската надежда се развива в пълнота, достига разцвет и се увенчава с прекрасни плодове във времето и вечността, когато неотлъчно се съпътства и възпълва от смиреномъдрие, от доволство от своето положение в света и от своя жребий в живота, от тър­пение и мъжество и от преданост на Божията воля. Тогава нито капризите на случая, нито ударите на съдбата, нито пристъпите на злото, нито дори смъртта са в състояние да подкосят вярата на християнина в доброто, да съкрушат волята му в борбата със злото и неправдата в света и да го хвърлят в студените обятия на апатията, безволието, унинието и отчаянието. Вярата във всеблагия и всемогъщ Бог, вярата в непреходната ценност и победната сила на доброто утвърждават смисъла на живота, освещават труда и дей­ността, подтикват към борба за истина и правда, придават несломима мощ на надеждата, закаляват мъжеството на самотния борец и вливат утеха и мир в душата на клетия страдалец.

Бележки

[1]. Joannes Сhrysostomus, In Epistolam ad Philippenses, Homilia VI, 2. (J.P. Migne, PG, t. 62, col. 221 sq.); Cв. Иоан 3латoуcт за смиреномъдрието. („Църковен вестник“, София, 1977, бр. 17, с. 3.

[2]. Cicero, De natura deorum, lib. I, cap. 36; Horatius, Epistola XVIII, 3.

[3]. Lucius Annaeus Seneca, De providentia, cap. VI,  6; Ad Lucilium epistolae morales,Epistola LXXIII, 12-14; Луций Анней Cенека, Нравственные письма к Луцилию. Перев. С. А. Ошерова, Москва, 1977, с. 137.

[4]. Протоиерей Павел Фёдорович Солярский, Нравственное православное богословие, 5 изд., Спб., 1892, с. 109.

[5]. Протоиерей Николай Семёнович Стеллецкий, Опыт нравственнаго православнаго богословия, Харьков, 1916, т. II, с. 51.

[6]. Gregorius Theologus, Oratio XXXII, 19 (J.P.Migne, PG, t. 36, col. 193).

[7]. Basilius Magnus, Constitutiones asceticae, cap. XV: De fide et spes. (J.P.Migne, PG, t. 31, col. 1378).

[8]. Basilius Magnus, Homilia XX: De humilitate, 7 (J.P.Migne, PG, t. 31, col. 537).

[9]. John Stuart Mill, Utilitarianism, 8 Ed., London, 1882, p. 14. – Аналогична мисъл се съдържа в афоризма на Xайнриx Xайне: “По-добре да бъдеш нещастен човек, отколкото самодоволна свиня.“ (Цитат по Милко Григоров и Костадин Кацаров, Блясъци на остроумието, София, 1969, с. 214.)

[10]. Цитат пo Милко Григоров и Костадин Кацаров, поc. съч., с. 717.

[11]. Jоannеs Сhrуsоstоmus, In Matthaeum, Homilia 84, cap. 4 (J. P. Migne, PG, t. 58, col. 756).

[12]. Goethe, Faust, Erster Teil, v. 2370-2371, Leipzig, Reclams Universal-Bibliothek, S. 73.

[13]. Цитат пo Милко Григоров и Костадин Кацаров, поc. съч., с. 714.

[14]. Пак там.

[15]. Friedrich Grillparzer, Alfred der Groβe, XI, 166.

[16]. Tertullianus, De Patientia, cap. I-V. (J.P.Migne, PL, t. 1, col. 1359 sq).

[17]. Те­зи мисли развива св. Киприан Картагенски в трактата си „De bono patientiae“. (J.P. Migne, PL, t. 4, col. 646-662).

[18]. Abbas Dorotheus, Doctrina XIV (J.P.Migne, PG, t. 88, col. 1775).

[19]. Seneca, Questiones naturales, II, 35.

[20]. Immanuel Kant, Anthropologie in pragmatischer Hinsicht (Werke, Akademische Texten-Ausgabe, Berlin, 1968, Bd. VII, S. 257).

[21]. Friedrich Paul­sen, System der Ethik, Berlin, 1898, Bd. II, S. 25.

[22]. Joannes Chrysostomus, Expositio in Psalmum 4 (J.P.Migne, PG, t. 55, col. 57).

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 7, с. 1-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dco