Иван Панчовски

Като религиозна добродетел християнската надежда има дълбоките си основания в Бога: в безпределната и святата Му любов към човека, в премъдрия Му промислителен план за осъществяване последната цел на чове­чеството. Християнската надежда се основава върху Бога, тъй като Той е не само Творец и Промислител, Изкупител и Избавител, Спасител и Осветител на човечеството, но и най-висшето благо, към което са устремени и в което намират пълно осъществяване съкровените стремежи и въжделения на човека. С основанията на християнската надежда са неразривно свързани мотивите ѝ, но те вече изхождат от човешката природа, която изцяло е насо­чена към разкриване в пълнота и съвършенство, към развиване на човеш­ката личност и съзидателното ѝ проявяване, към екзистенционалното и пъл­ноценното ѝ утвърждаване във вечността, към постигане най-висшето благо и включеното в него непомръкващо блаженство. Така че в основанията и мотивите на християнската надежда обективната и субективната страна се срещат в една точка, взаимно се допълват и подкрепят. Тук няма антиномична противопоставеност и противоречиво отношение. Бог е човеколюбив и иска да привлече човека към Себе Си, да го приобщи с изобилните блага  на отеческата Си обич и да го потопи в безбрежния океан на блажения Си живот. А човекът е устремен към Бога и копнее за Него, за да се избави от самот­ността и отчуждеността си и да осъществи себе си в богообщението и боголюбието, да постигне най-висшето благо – пълнотата на живота и съвършената духовност. Основанвията и мотивите на християнската надежда представляват многолика пълнота, от която тук ще бъде съсредоточено внима­нието върху следните:

Божия безпределна доброта и благост

Като религиозна, респективно богословска, добродетел християнската надежда е основана върху Божията доброта и благост. Постигането на вре­менния и още повече на вечния предмет на християнската надежда изцяло е обусловено от Божията доброта и благост. Като добър и благ Бог е най-висшето благо за човека, към което той е устремен с цялата същност на религиоз­ната си потребност, въобще с духовната си природа.

Добротата и благостта като свойства на Бога са изява на същността Му и начини на проявяването Мy като Творец, Промислител, Изкупител, Спа­сител и Осветител. Етимологията на думата „бог“ в повечето езици навежда пряко на добротата и благостта като същностни свойства и прояви на Бога. Счита се за очевидна религиозно-историческата и религиозно-психологи­ческата истина, че Бог е добър и благ. В индуизма Той бива преживяван и представян като „океан от доброта“.

Не само религиозното чувство, и преживяване, но и религиозната ин­туиция и религиозно-философският размисъл се издигат до идеята за Божията доброта и благост, дори до разбирането на Бога като абсолютно Добро и най-висше благо. Според Сократ Бог по природа е добър (αγαθός); Той е изпълнен с благосклонност и обич към всичко живо и най-вече към чове­ците. Божиите благодеяния към хората са безмерни. Всичко, което става в света и се случва на хората, се извършва според Божия премъдър и всеблаг Промисъл, следователно е добро. Бог е мъдър, справедлив и добър: мъд­ростта Му е съвършена; разпоредбите и делата Мy са справедливи; Той иска и върши само това, което е най-добро[1]. Поради безмерната доброта и благост на Бога Платон Го отъждествява с най-висшата идея – с идеята за доброто. Този философ определя Бога като Доброто самò по себе си. Добротата на Бога е съвършена, а волята Мy – свята. Бог е най-прекрасен и най-добър, а заедно с това и блажен. Съответно на това Божията доброта е основа и мотив за създаването и съществуването на всички неща. Бог е добър Създател и Устроител на света; Той подрежда всичко по най-добър начин[2]. Боеций определя Бога като Добро[3]. До творчески синтез между религиозните прозрения и божествените откровения, от една страна, и рели­гиозно-философските постижения, от друга страна, идва блажени Августин. Според него триличният Бог е съвършеното битие (ens realissimum) и причи­ната на всичко съществуващо, както и най-висшето благо (summum bonum)[4].В ново време Рене Декарт поставя между другите свойства на Бога добротата[5].

За християнина прозренията на другите религии и на философията имат безспорно значение, понеже са свидетелство за общочовешкото рели­гиозно съзнание, което не следва да бъде оставяно без внимание и още по-малко пренебрегвано при изясняване на проблема за надеждата. Но за него най-меродавен е първоизворът на християнската религия – Свещеното Писание. В него – в Стария и Новия Завет – Бог е открит като абсолютно добър. Всичките Мy прояви и отношения са мотивирани и проникнати от доброта. Освен това в Свещеното Писание Божията доброта е представена в цялата ѝ пъл­нота; тя е онтологична определителност на Божието битие, определяща сила в отношенията на божествените лица в Света Троица, мотивиращ двигател в Божието творчество, ръководен принцип в отношенията към хората и живите създания, в домостроителството на човешкото спасение, в царството Божие с временните и вечните му блага, в преобразяването на вселената, в създа­ването на ново Небе и нова Земя. От Божията добробитийност е обусловена добробитийността на всичко, сътворено от Бога. Тази добробитийност на всички създания е изразена в оценката на Битиеписателя: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Битие 1:31). Но добротата е същинска етическа категория и именно в етическата област получава истински смисъл и пълно разкритие. В абсолютен и безотносителен смисъл само Бог е добър. Той е единственият безусловен носител на предиката „доброта“: Неговата доброта е безпределна и вечна. Господ Иисус Христос казва: „Никой не е благ (αγαθός), освен един Бог“ (Матeй 19:17; Марк 10:18; Лука 18:19). Тук е потребно да се направи една екзегетическа бележка, за да не се остане с впечатлението, като че ли Самият Господ Иисус Христос не е благ, респективно добър, и като че ли човеците са лишени от всяка благост, респективно доброта. Според обяснението на св. Иоан Златоуст Господ Иисус Христос безспорно е благ. Затова когато богатият момък се обърнал към Него с ду­мите „Учителю благи“ (Матей 19:16), Спасителят само го запитал: „Защо Ме наричаш благ?“ (Матей 19:17), но не казал: „Аз не съм благ“. С думите „Никой не е благ, освен един Бог“ също не се отрича относителната благост, респективно доброта, на човеците. С приведените думи – продължава тълкуванието си св. Иоан Златоуст – Господ Иисус Христос „не лишава човеците от благост, но само отличава благостта на човеците от благостта на Бога[6]“. Следователно човеците имат природна предразположеност към доброта, въз основа на която те могат да се издигат към доброта, но тяхната доброта винаги е относителна, докато добротата на Бога е абсолютна. Мотивиран от добротата Си, Бог е създал всичко съществуващо и не се гнуси от нищо, което е сътворил, понеже не щеше да създаде нещо, ако би го мразил (Премъдрост Соломонова 11:25).

Псалмопевецът е развил същинско богословие на добротата. Той при­канва: „Вкусете и ще видите, колко е благ Господ“ (Псалом 33:9). Според него добротата е основен закон на Провидението; Божията доброта се разлива върху цялото творение и се проявява в грижи за живота и благополучието на всяко създание: „Бог дава на добитъка храната му и на малките вранчета, които викат към Него“ (Псалом 146:9); Той дава плодородие, покрива ливадите със стада и кичи долините с храни (Псалом 64:10-14), насища с храна и блага всички живи създания (Псалом 103:27-28). Разбира се, Божията доброта об­гръща в най-пълна мярка човека, който е сътворен по Божи образ и е Божие обично чедо; с малко нещо е понизен спроти Ангелите; със слава и чест е увенчан (Псалом 8:6). Особен предмет на Божията доброта са слабите, бедните, преследваните, ограбваните и подтисканите. Бог ги избавя от беди и скърби и ги взема под всемогъщия Си покров. Псалмопевецът възкликва към Бога: „Колко много са у Тебе благата, що пазиш за ония, които Ти се боят, и що си приготвил за ония, които се уповават на Тебе пред синовете човешки! Ти ги укриваш под покрова на лицето Си от човешките вълнения, скриваш ги под сянка от нападките на езиците… Ангелът на Господа застава около ония, които Му се боят, и ги избавя“ (Псалом 30:20-21; 33:8). От обсега на Бо­жията доброта не е изключен никой човек: „Благ е Господ към всички, и Неговите щедрости са върху всичките Му дела… Праведен е Господ във всичките Си пътища и благ във всичките Си дела“ (Псалом 144:9 и 17). Бог проя­вява доброта и благост и към грешниците: щом се покаят и възложат упованието си върху Него, Той е готов не само да не си спомня греховете на мла­достта им и престъпленията им (Псалом 24:7), но и чрез закона Си да ги води по пътя на правдата (Псалом 118:67 и сл.). Затова Псалмопевецът често приканва не само човека, но и цялата Земя да прославят и възвеличават Бога, „защото Той е благ, защото е вечна милостта Му“ (Псалом 99:1 и 5; 105:1; 117:29; 135:1).

В месианските пророчества и още повече в Новия Завет Божията доброта се съсредоточава главно в духовните блага на спасението, в очакваното прославяне на синовете човешки и в наследяването на вечен живот в бла­женство. В обсега на Божията доброта влизат всички човеци: не само богобоязливите, благочестивите и праведните, но и враговете, неблагодарните, нечестивите и закоравелите грешници. „Бог е благ и към неблагодарните, и към злите… Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Матей 5:45; Лука 6:35). Той „яви преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса“ (Ефесяни 2:7). Спасителят блести с божествена доброта, благост и човеколюбие (Тит 3:4). Подтикнат от тях, Той се принесъл в саможертва за изкупване, греховете на целия човешки род и станал Спасител на целия свят.

Очевидно е, че богословието на добротата и благостта служи за основа на богословието на надеждата. Ако Бог не би блестял с безпределна доброта и не би изобилствал с безгранична благост, християнската надежда не би имала никаква опора и би останала празна и неосъществима мечта. Но като добър и благ, човеколюбив и милостив, великодушен и щедър Бог не оставя човека да изнемогва в грях и порок и да бъде предаден на вечна смърт и безвъзвратно тление. Той го изкупва от греха и го възкресява от гроба, води го по пътя на обновата и освещението към чертозите на царството Божие и вечното блаженство.

Оттук следва, че Божията доброта и благост същевременно е основание и донякъде мотив на християнската надежда. Който е познал добротата на Бога и е вкусил сладостта на благостта Му, той изцяло е пленен от тях и се обзема от надежда, че те ще увенчаят делото на човешкото спасение с неизка­заните блага на вечния и блажен живот, на непрестанното съзерцаване на неземната слава на Бога и на участието в съвършенствата Му. Всеки хри­стиянин, подобно на блажени Августин, изповядва на Бога: „Единствената надежда, единственото упование, единственото сигурно обещание е милост­та Ти[7]“.

Божия вярност

Като твърдо упование в изпълнението на Божиите обещания християн­ската надежда почива върху Божията вярност. Като морално качество, характеризиращо нравствената личност и линията на поведението ѝ, вер­ността се състои в неотклонно спазване на дадени обещания, в неотстъпно изпълняване на поети задължения, в цялостно превръщане на думите в дела. Божията вярност е твърдо засвидетелствана в общочовешкото ре­лигиозно съзнание и в откровенията на Свещеното Писание. Ако верността е ценно качество и възвишена проява на всяка морално издигната личност, то тя е безусловно присъща и всегдашна проява на Бога, Който сияе с всяко съвършенство и излъчва пречиста святост. Верността на Бога се корени в единството на личността Му и в светостта на волята Мy; тя е излияние на съкровенната и неизменната Мy същност. Бог никога не си противоречи, не отстъпва от дадена дума, не изменя на направено обещание, винаги остава последователен в думи и дела. Пък и всички обещания на Бога, дадени на човеци, са проява на добротата и любовта Мy, следователно заслужават да бъдат спазени и осъществени. Верността на Бога е велика (Плач Иеремиев 3:22), постоянна (2 Тимотей 2:13), неизменна (Псалом 88:34-35) и вечна: „Бог вечно пази вярност“ (Псалом 145:6); „пази до хиляди поколения завет и милост към тия, които Го обичат и пазят заповедите Му“ (Второзаконие 7:9; срв. Псалом 104:8-9; 110:5). Дори когато обвързаните със Завета изменят на поетите задължения и проявяват невярност, Бог пак остава верен: Той е праведен и истинен и делата Му са съвършени (Второзаконие 32:4; срв. Осия 4:1); словото Му е право и всичките Му дела са верни (Псалом 32:4). Неверността на хората не може да унищожи Божията вярност (срв. Римляни 3:3-4; Осия 11-та глава).

Според свидетелството на Свещеното Писание Бог е верен във всичко, но верността Му получава най-висш израз в изпълнение на дадените обещания за спасението на човеците и за удостояването им с благата на вечния и бла­жен живот. Въплъщението на Бог Слово, всеотдайното и саможертвеното Му служение за спасението на човеците са едни от най-великите прояви на Божията вярност: „Всички обещания Божии са в Него „да“ и в Него „амин“ (2 Коринтяни 1:20). По думите на св. апостол Павел „Иисус Христос стана служител на обрязването заради Божията истинност, за да утвърди обещанията, дадени на отците“ (Римляни 15:8). Верността е едно от божествените свойства на Гос­под Иисус Христос. Св. апостол Павел подчертава това свойство на много места в посланията си (вж. 2 Солуняни 3:3; Евреи 2:17; 3:2), като специално отбелязва, че „ако ние сме неверни, Той остава верен, защото не може да се отрече от Себе Си“ (2 Тимотей 2:13).

Божията вярност е не само основание, но също залог и гаранция за християнската надежда. Съдържанието ѝ е предмет на Божиите обещания. Към тях принадлежат и блаженствата, произнесени от Господ Иисус Хри­стос в „Проповедта на планината“. Поради Божията вярност християнинът е дълбоко убеден, че съдържанието на Божиите обещания, респективно на надеж­дата, ще намери пълно осъществяване. В това уверява св. апостол Павел, като наставлява: „Нека държим неотклонно изповеданието на надеждата, защото верен е Оня, Който се е обещал“ (Евреи 10:23). Наистина верен е Бог, чрез Когото вярващите са призвани „за общение със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего“ (1 Коринтяни 1:9), да изпълни докрай и в пълнота обещанията на отеческата Си любов, на безпределната Си доброта и благост. Щом като Бог е верен, тоест истинен – обяснява св. Иоан Златоуст, – тогава Той „ще извърши това, което е обещал; а Той е обещал да ни направи съу­частници на Единородния Си Син; затова Той ни е и повикал: защото Божиите дарове и призванието са неотменни (Римляни 11:29)… Обещаното от Бога непременно ще се изпълни, ако само ние самите не се силно противим, по­добно на юдеите, които, като били приканвани, не поискали да приемат благата[8]“.

Божие всемогъщество

Християнската надежда се основава освен на Божията доброта, благост и вярност още и на Божието всемогъщество, защото иначе тя би могла да се движи само в рамките на доброто желание, благото намерение и клетвеното обещание и да не намери покритие и осъществяване. Именно поради всемогъществото на Бога, което привежда в дело всеки замисъл и помисъл, всяко желание и искане, всяко намерение и обещание, включително предмета на християнската надежда, последната си изгражда върху незиблема основа и притежава сигурна гаранция за осъществяването си.

В самото монотеистическо понятие за Бога се включва като Негов необходим белег всемогъществото. В Свещeното Писание Бог многократно е  засвидетелстван като всемогъщ Творец, Вседържител, Промислител и Осъществител на замислите, плановете и обещанията Си (вж. например Битие 17:1; 35:11; 48:3; 49:25; Изход 6:3; Числа 24:4; Псалом 67:15; Откровение 4:8; 15:3; 16:14; 19:15). Всеки вярващ изповядва подобно на Псалмопевеца: „Нашият Бог… върши всичко, що иска“ (Псалом 113:11). За Бога няма нищо невъзможно и трудно, неизпълнимо и неосъществимо; за Него всичко е възможно (Битие 18:14; Иеремия 32:27; Матей 19:26; Марк 10:27; Лука 18:27); у Него няма да остане безсилна нито една дума (Лука 1:37). Щом Бог изрече слово, то незабавно се превръща в дело, съдържанието му придобива действителност (Псалом 32:9).

Разбира се, всемогъществото на Бога не е самостоятелно свойство, което да е независимо и изолирано от другите нравствени свойства на Бога: от премъдростта, любовта, добротата, благостта и светостта Му. Поради това Божието всемогъщество винаги е нравствено мотивирано и действа за за­пазване живота на хората, за нравственото им усъвършенстване и духов­ното им възвисяване, за земното им благополучие и вечното им спасение. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на исти­ната“ (1 Тимотей 2:4). По силата на всемогъществото Си Той е напълно в състоя­ние да изпълни това Си искане. „Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам“ – казва Господ чрез устата на пророк Исаия (63:1). Така че християнската вяра, също и надеждата, „се утвърдява не на човешка мъд­рост, а на сила Божия“ (1 Коринтяни 2:5). Затова християнинът е твърд във вярата и непоклатен в надеждата си: той е напълно уверен, че Бог е силен да из­пълни това, което е обещал (Римляни 4:21). Нещо повече, той изповядва заедно със св. апостол Павел: „Зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той е мощен да запази моя залог за оня ден“ (2 Тимотей 1:12). И заедно със св. апостол Петър той благославя Бога, Който ни възражда за жива надежда, за наследство не­тленно, съхранено на небесата, и със сила Божия чрез вяра ни пази за спа­сение, готово да се открие в последно време (1 Петра 1:5). Очевидно е, че в Божиите обещания влиза не само сегашното, но и бъдещето, образ на което служи сегашното. С преблагия Си Промисъл и всемогъщата Си сила Бог ще дари вярващите с благата както на сегашното, така и на бъдещето. За­това „благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за се­гашния и за бъдещия живот“ (1 Тимотей 4:8).

В религиозния живот на християнина всемогъществото на Бога дейст­ва и се проявява чрез помощта на благодатта. Колкото повече човек съзнава, че не може със собствени сили да постигне вечно спасение, и колкото повече препятствия възникват по пътя на надеждата му, толкова повече той укрепва упованието си в Божията помощ и прибягва към съдействието на Божията благодат. В крайна сметка Бог е Този, Който ни прави и да искаме, и да дей­стваме според благата Му воля (Филипяни 2:13). Подобно на Псалмопевеца вярващият възлага цялото си упование на Бога и слага съдбата си в Него­вите ръце (Псалом 30:15). Той чувства непосредно и от собствен религиозен опит изповядва тържествено убеждението си, че Бог е негово прибежище и сила, бърз помощник в беди и несгоди; затова той няма да се уплаши, макар и Земята да се разклати и планините да се преместят в сърцето на морето, макар да се надигнат и да бушуват морските води и от вълнението им да се тресат планините; Господ на силата е винаги с него, Бог на Яков е негов застъпник (Псалом 45:1-8). Това непоклатно упование и тази твърда надежда на вярващия не се основават на субективно чувство, на миражни привидения и измамни образи, а на уверенията на добрия, благ и всемогъщ Бог. Той успокоява и окуражава вярващия, като му казва: „Не бой се, защото Аз те изкупих… През води ли ще минаваш, Аз съм с тебе; през реки ли – те няма да те потопят; тръгнеш ли през огън, няма да се изгориш, и пламъкът не ще те опърли. Защото Аз съм Господ, Бог твой, Светият Израилев, твой Спа­сител“ (Исаия 43:1-3). Към това упование на Господа пророкът прибавя и свое, почерпено и от Божиите откровения, и от личен жизнен и религиозен опит: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят“ (Исаия 40:31). Когато разкрива тази религиозна истина, св. апостол Павел си служи не с образна реч, а направо уверява християните, че Бог е силен да умножи в тях всякаква благодат, та, като имат винаги доволство във всичко, да бъдат щедри във всяко добро дело (2 Коринтяни 9:8).

Към всемогъщата помощ на Бог Отец за спасение и прославяне, за на­следяване Царството Небесно и вечен живот в блаженство се прибавя и помощта на Бог Син. Въплъщението и изкупителната Му жертва, възкре­сението и прославянето Му са най-голямата гаранция за осъществяването на християнската надежда. „Оня, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко“; Господ Иисус Христос, Който не само умря на кръста и бе положен в гроб, но и възкръсна от мъртвите и седи отдясно на Бога Отца, Той ходатайства за нас (Римляни 8:32-34). Укрепени в надеждата си от такива основания и мотиви, христия­ните дръзновено пристъпват към престола на благодатта, за да получат милост и да намерят благодат за благовременна помощ (Евреи 4:16). Чрез Божията благодат Господ Иисус Христос, „упованието на славата“, се вселява в християните (Колосяни 1:27). С него Бог Отец ги оживотворява и с Него ще ги възкреси и постави на небесата (Ефесяни 2:5-6): Това, което Бог Отец от безпределна обич към човеците е установил в предвечния си план, в домостроителството на спасението и последователно го проведе до дивно­то чудо на боговъплъщението на единородния Си Син, до славното Му възкресение и възнесение на небето, Той ще доведе до пълен победен край, до цялостно осъществяване – до славното освобождение и прославяне си­новете Божии (Римляни 8:19 и 21). Тогава ще се изпълни желанието на Спа­сителя от първосвещеническата Му молитва: тези, които Отец Му е дал_г и те да бъдат там, където е Той, за да гледат славата Му, която Отец Му е дал и любовта, с която Отец Го е възлюбил, да бъде и в тях (Иоан 17:24 и 26).

Сигурен и мощен гарант за изпълнението на християнската надежда е и Светия Дух, защото Той е животворящ, благ и чудотворен Дух и Утешител (Неемия 8:20; Псалом 142:10; Матей 12:23; Лука 11:20; Деяния на светите апостоли 2:4; 19:6; Римляни 19:15). По застъпничеството на Спасителя и чрез тайнствата на Църквата Той пре­бъдва във вярващите довеки (Иоан 14:16), като ги подкрепя в немощите им: за каквото и да се помолят, както трябва, Той ходатайства за тях с неизказани въздишки (Римляни 8:26). Именно чрез Светия Дух, Който прониква във всичко, дори в дълбините Божии, праведниците ще наследят дивните блага, които Бог е приготвил за обичащите Го (1 Коринтяни 2:10).]

И така, не може просто да се каже, че християнската надежда е „без ни­какво основание за надежда“ (Римляни 4:18): тя се изгражда и укрепва в добротата, благостта, верността и всемогъществото на триличния Бог. Те напълно отговарят на съкровените трепети и копнежи, устреми и въжделения на човешкото неспокойно и тревожно сърце, което според думите на блажени Августин е създадено за Бога и само в Него намира истинско, трайно и вечно успокоение[9].

Бележки

[1]. Xenophon, Memorabilia, lib. I, 4:13-18; lib. IV, 3:5-14.  

[2]. Platon, Phaidros, 246 E; Philebos, 22 C; Timaios, 28-29; Politeia, lib. X. 597.

[3]. Boetius, De consultatione philosophiae, III. (J.P.Migne, PL, t. 63.)

[4]. Augustinus, De libero, arbitrio, lib. II, cap. 9 sg.; De vera religione, cap. XI, 21; cap. XXXI, 57; De Trinitate, lib. VIII, cap. 3 et 4. (J.P.Migne. PL, t. 32, col. 1257; t. 34, col.131 et 147; t. 42, col. 949-952).

[5]. Rene Descartes. Principia philosophiae, I, 22.

[6]. Joannes Chrysostomos, Commentarium in Matthaeum Evangelistam, Homilia 63, 1. (J.P.Migne, PG, t. 58, col. 603).

[7]. Augustinus, Confessiones, lib. X, cap. 32, 48. (J.P. Migne, PL, t. 32. col. 799.).  

[8]. Joanпes Chrysostomos, In Epistolam primam ad Corinthios, Homilia II, 2 (J.P.Migne. PG, t. 61, col. 19).

[9]. Augustinus, Confessiones, lib. I, cap. 1, (J.P. Migne PL, t. 32, col. 661).

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 1, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dcb