Николай Маджуров

Пускането на изкуствените спътници на земята и на космическата ракета, превърнала се в изкуствена планета, са безспорно събития от изключително голямо световно-историческо значение. Те говорят за неимоверното развитие на науката и техниката както в изучаване областта на безкрайно малкото, на атома, дето се работи с милиони частици от милиметъра и от милиграма, така и в областта на безкрайно голямото, на вселената, дето се работи с пространствени величини, измервани с милиони и милиарди светлинни години.

Достатъчно е само човек да помисли колко и какви изчисления са правени, кол­ко и какви сили са използвани, колко и какви технически инструменти и съоръжения са приспособени, колко и какви опити са извършени, колко и какви пречки са преодолени, за да се смае и да се удиви пред величието и силата на човешкия технически гений.

Ако досега той само пускаше своите сонди на хиляди километри под земята и водата, ако изследваше на хиляди кило­метри височините на планините – все за да опознае, – да овладее и използва благата и богатствата на земята, днес той предприема смели, макар и още само начални и ограничени полети в недрата на необятната Вселена.

Някогашното обикаляне на земята за три години и половина с бързоходните кораби на Магелановата експедиция сега ве­че ни изглежда като някаква детска залъгалка в сравнение с обикалянето на спътниците около земята за час и половина или в сравнение с полета на космическата ракета, която лети около Слънцето със скорост 1,213 километра в секунда, сиреч с почти 45,000 километра в час.

Изработването и пускането на спът­ниците и особено на космическата раке­та стана възможно след откриването и използването на атомната енергия като двигател, след разработването до съ-вършенство на ракетната техника и балистиката, и след поразителните нови успехи на електрониката.

В това отношение 1957 година, годината на пускането на спътниците беше фактически юбилейна, защото тогава се навършиха сто години от раждането на великия немски физик Хайнрих Рудолф Херц (1857-1894) – откривател на електромагнитните вълни, които и носят неговото име „вълни на Херц,“, и на тяхното хващане, измерване и използване. Сто години се навършиха тогава и от раждането на големия руски физик Константин Едуардович Циолковски (1857-1935), най-голям откривател в областта на аеродинамиката, на ракетната техника и на теорията за междупланетните съобщения.

Неоценима заслуга е именно на руската наука и техника, че можа да ознаменува тази стогодишнина с такова епохално събитие, като пускането на спътниците, което не би било възможно без откритията на тези двама учени. Но не би би­ло възможно и при техните открития, ако те не бяха добре оценени, използвани и развити по-нататък от съвременната наука.

Движението на спътниците и на ра­кетната планета дава възможност да се направят неоценими по своето научно значение наблюдения както върху конкретни неща като бъдещата техника и направление на ракетите, температурата, налягането и гъстотата на йоносферата; степените и сферите на космическото притегляне, колебанието на магнитния полюс на земята; метеоритите и микрометеоритите и прочее; така и да се проверяват някои основни принципи в теорията на Алберт Айнщайн(1879-1955) за относителността, които засягат строежа на вселената и видимост- та на звездите от Галактиката и Мегагалактиката, засягат строежа на материята и на междупланетните простран­ства и дори засягат самата същност на физическото време и пространство и физическото тегло във вселената.

При наличността на подобни пости­жения и при перспективата за все нови и още по-големи научни завоевания нам се налага да си поставим принципния общ въпрос, какво е и какво трябва да бъде нашето отношение, като религиозни хора, като християни към великите от­крития на науката и техниката – не към едно или друго велико откритие, а към всичките изобщо открития.

Има християни, които смятат, че тех­никата няма нищо общо с религията, за­щото техниката изследвала и използвала само материалния свят и била дело на разума и науката. А религията се занимавала само с духовния свят, подготвяла спасението на душите за вечния живот и била дело само на вярата. Така че каквито и да бъдат постиженията на тех­никата, те с нищо не засягат и не изме­нят задачите на религията. Всяка си е за себе си и е затворена в себе си, без да се интересува и да се влияе от другата.

Има други християни, които при всяко по-голямо постижение на техниката се обхващат едва ли не от паника, тъй ка­то я смятат по същество враждебна на религията и всяко ново завоевание им се струва, че е стесняване обсега и намаляване значението на религията. Затова или се въоръжават да отричат и омаловажават научните открития, като мислят, че те така служат на религията – или, – ако са маловерни – бързат да се откажат от религията си и да се поклонят на новия кумир – на техниката,от който очакват щастие и спасение за души­те си.

И двете тези становища обаче са из основи погрешни и осъдителни. Техниката не може да бъде неутрална и безраз­лична за религията. Защото религията е отношение на човека към Бога, към Неговото вездесъщие, всезнание и всемогъщество, към Неговото сътворяване на света и промисляне за него.

Но щом е така, тя е отношение и към света и към човека с всичките му дела, преценяване от гледище на Бога. Така че няма нищо човешко или извънчовешко, което да ѝ е безразлично още и затова, за­щото няма религия, която да се грижи са­мо за душата на човека и няма техника, която да влияе само на материалното, на телесното.

Особено християнството е религия на богочовечеството и на въплътяването на Сина Божи, което е най-високото признание и освещаване на телесното. Затова християнството търси спасени- ето на целия психофизичен човек.

А и техниката се създава на почвата на духовни сили и творчество и сама от своя страна отключва и разраства духовните сили на човека. Накрая, нито рели­гията е дело само на вяра, а е и на разума, нито техниката е дело само на разум, а е и на вяра.

Но ако техниката не може да бъде без­различна за религията, още по-малко тя може да ѝ бъде по същество, по основните си задачи и по своя произход – враж­дебна. Защото още в първата глава на книга „Битие“, дето се говори за сътворяването на човека и се посочва възможностите и задачите му, се казва: „Сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладавайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Но щом Бог създаде човека по Свой об­раз и го постави да господарува над ця­лата земя със всичките ѝ сухоземни, морски, подземни и надземни блага, то ясно е, че културните и техническите пости­жения не само са възможни и не само са позволени и благословени за човека, но са му и направо заповядани, вменени са му в дълг, за да овладява и използва природата чрез тях.

Това е толкова вярно, че можем дори направо да кажем: колкото повече тех­ника и покоряване на природата, тол­кова повече изпълнение на Божията заповед, досежно силите, мястото и за­дачите на човека в света.

Още древните църковни отци и учи­тели са изтъквали, че образът Божи в чо­века, това е разумността, свободата, целесъобразността и творческата активност на човешката душа! Човекът един­ствен се ръководи не робски от заобикалящото го и от неговите въздействия, а съзнателно и разумно си поставя цели, създава планове за осъществяването им, изработва си оръдия и влага определен смисъл в своите постъпки. Не той се подчинява на природата, а подчинява приро­дата на себе си.

Блажени Теодорит (393-457), като изтъква разумността на човека, сочи, че човекът и в това се оприличава на Бога, дето „в един миг обхожда мислено и Из­ток, и Запад, и Север, и Юг, и небесното и това, що е в преизподнята[1]„. Той единс­твен има способността зад сетивните предмети да открива дълбоките им връзки и закони, а и тези закони да възвежда до тяхното общо начало и да ги осъзнава и опознава като сътворени от Бога – зад видимото да открива и съзерцава невидимото (Римляни 1:20).

С това пък е свързано почитането на Твореца. И любовта към Него. Защото човешката душа, по самата си най-съкровена природа, зад всичко относително търси Абсолютното. Търси Бога. Или както го казва блажени Августин (354-430): „… Ти си, Който ни подбуждаш да търсим сладост само В Твоята похвала, защото ти ни създаде за Тебе и нашето тревожно сърце е безпокойно, докато не намери успокоение у Тебе[2]„.

Имануел Кант (1724-1804), както е из­вестно, виждаше величието на човека в тази духовна способност да обгръща мислено в един миг вековете, да обгръща и необятната физическа Вселена, за която способност говори още блажени Теодорит. Докато физическата безкрайност на звездното небе, с милиардите му све­тила ни кара да се чувстваме като нищожни прашинки, захвърлени и забравени от всемира, духовното прозрение и съзерцание, което мислено обгръща всичко, ни кара да се чувстваме безкрайно възвеличени и несравними с нищо в света[3].

„О, колко е щастлива душата, възкликва Кант на друго място, когато тя сред яростта на стихиите и отломките на природата може по всяко време да ги гледа от такава височина, откъдето опустошенията, предизвикани от тленността на вещите на този свят, се носят ка­то вихър под краката ѝ! Откровението ни учи твърдо да се надяваме на блаженството, което разумът дори не може да пожелае. И когато оковите, които ни привързват към тленността на творенията, паднат в този миг, който е пре­допределен за преобразяване на нашето битие, тогава безсмъртният дух, освободен от връзките си с мимолетните неща, ще добие истинско блаженство в об­щение с безкрайното Същество. Цялата природа в обща хармония с Божията бла­гост може само да изпълва с чувство на постоянно удовлетворение това разум­но създание, което се намира в единение с този източник на всяко съвършенство. Съзерцаваната от този център при­рода навсякъде разкрива пълна устойчивост и хармония. Променливите природни явления не са в състояние да нарушат блажения покой на духа, възнесъл се вече на такава височина. Със сладка надежда, предвкусвайки това състояние, той мо­же да отвори устата си за тези славословия, от които някога ще се оглася вечността. Когато мирозданието се върне към небитието си и творението на Твоите ръце не ще различава ден и нощ, моята душа, възнесена от Теб, почитайки Твоето всемогъщество, вечно ще пее пред Твоя трон; моите уста, изпълнени с благодарност, во веки веков ще въздават безкрайна хвала на Тебе и Твоето вели­чие, но затова няма нищо достатъчно съвършено, защото Ти, Господи, си толко­ва велик, че за достойна възхвала не е достатъчна и вечността[4]„.

Най-новите психологически изследвания, включително и материалистически в това виждат качествената разлика между човека и животните, че психическата дейност на човека е съзнателна, че мисленето и дейността му имат абстрактен и творческо-преобразователен характер.

Абстрактността на мисленето е в „издигане на нашия субективен образ за нещата на такава висота, тоест в откъсване в максимална степен от непосредствената действителност, за да може той да се приближи напълно и дълбоко към обективната реалност[5]„. Ще рече, зад многообразието и сетивността да се види и опознае невидимото като по-дълбока обективна реалност.

Прочетете още „Християнството и техниката*“ →