Иван Панчовски

Той ще бъде велик (Лука 1:32)

За вярващите е очевидно божественото величие на Иисус Христос като нравствен идеал и образец. Пред тяхното съзнание Той сияе като лъчезарна пътеводна звезда по пътя им към усъвършенстване и вечно спасение. Все пак образът на Спасителя може да заблести за тях с още по-голяма красота и сила, когато бъде сравнен с някои велики личности.

Това сравнение е необходимо и поради обстоятелството, че някои мислители извършвали едностранчиво или тенденциозно сравнение между Него и някои забележителни гении – Иисус Христос бил съпоставян с основатели на други религии и с видни представители на иудейския, елинския и римския класицизъм.

Буда и Христос

Сред религиозните гении на човечеството Буда, синът на тайнствена Индия, заема видно място. Основаната от него религия е записана на първо място сред световните религии по броя на нейните последователи. Това обстоятелство повишава интереса към личността на нейния основател. Буда е обект на прекланяне и прославяне сред народите на далечния Изток, а и в някои културни християнски страни на Европа и Америка. Особено през миналия и през нашия век в тях се създадоха многобройни религиозни и философски общества, които изследват живота и учението на Буда и се стараят да внушат на християнския свят да се преклони пред неговия религиозен и нравствен гений. Това модно увлечение твърде много напредна и започна да превъзнася Буда над Христос и да поставя християнството в генетична зависимост от будизма. На това увлечение се поддадоха дори някои западни богослови-рационалисти, които не схващаха разликата между Буда и Христос.

Като се оставя настрана научният спор относно историческия характер на личността на Буда, се констатира, че образът на Буда и учението му са оказали силно влияние върху живота на много милиони хора. Появил се в Северна Индия, в склоновете на вечноснежните Хималаи, будизмът бързо намерил могъщи защитници и покровители и чрез своите вдъхновени проповедници се разпространил по цялата индийска земя.

Кой всъщност е Буда? Той бил роден около 555 година преди Рождество Христово във великолепен дворец и бил наречен Сидхарта. Животът до 29-годишната му възраст протекъл в голям разкош и сред най-изтънчени наслади. В будистките катехизиси се разказва, че бащата построил три прекрасни дворци за сина си Сидхарта – посветени съответно на трите годишни времена в Индия. Човешкото въображение трудно може да си представи по-великолепна среда на безгрижен и охолен живот. Около дворците се простирали обширни градини с различни дървета и цветя, освежавани от много фонтани. На 16-годишна възраст Сидхарта встъпил в брак с прекрасна девица. Наред с нея той имал 60,000 наложнички; въпреки всичко това Сидхарта пожелал да си вземе още две жени. Всички негови желания, дори най-капризните, били задоволявани незабавно, всеки ден от неговия живот протичал във веселие и плътски наслади. Така той достигнал 29-годишна възраст. Тогава се сблъскал със страшните образи на старостта, болестта и смъртта, ужасил се от тях и извършил прелом в живота си.

След продължителен и тревожен размисъл Сидхарта дошъл до убеждението, че младостта, здравето и животът са нищо, щом ще бъдат унищожени от старостта, болестта и смъртта. Душата му жадувала да се избави от страшните призраци на тези земни злини. Той се посветил на аскетизъм, за да търси средство за спасение. Бащата на Сидхарта бил готов да изпълни всяко негово желание, за да го отклони от намерението му и да го задържи при себе си. И младежът пожелал четири неща, който най-много привличали душата му: първо – никога да не се докосва до него старост; второ – завинаги да остане млад; трето – никаква болест да не измъчва тялото му; и четвърто – животът му да протече без отслабване на силите. Тъй като баща му, а и никой земен владетел или друг човек въобще не бил в състояние да осигури на Сидхарта тези четири жадувани блага – избавяне от старост, болест и смърт, вечна младост и цъфтящ живот – младежът напуснал бащиния си дом и заживял аскетично. Той се убедил в пустотата на земния живот, в нищожността на всичко съществуващо, в измамата на насладите и радостите, в преходността на богатството и в неизбежността на страданията и смъртта. Това го заставило да изостави завинаги дом и семейство, да се откаже от богатство и разкош и да търси избавление от страданията и бедите на живота в пълен покой, в усамотение и аскетични подвизи. Шест години Сидхарта прекарал в усамотение, отдавал се на самоизмъчвания и се хранел оскъдно. Той обаче не получил просветление и надежда за спасение. Това го накарало да се върне пак към предишния си живот. Най-после през една нощ, прекарана в дълбок размисъл, Сидхарта-Буда прозрял четирите основни начала на учението си, които отразяват сърцевината на будистката религия и философия. Трябвало да изминат още четири седмици, докато Буда (което означава Просветленият) окончателно се убедил в правотата на учението си и тогава започнал да го възвестява на света.

Първата свещена истина на Буда гласи: всеки живот е страдание. Втората свещена истина се отнася до произхода на страданието – той се крие в жаждата за живот. Третата свещена истина сочи пътя за избавяне от страданията – той се състои в пресушаване на жаждата за живот чрез пълно потискане на всички желания. И четвъртата свещена истина на Буда установява подробности в пътя към избавяне от страдание, който завършва с прекъсване на “самсара” – кръга на преражданията. Който успеел да извърви този път, щял да достигне до съвършенство, спасение и блаженство, тоест щял да потъне в нирвана – състояние на съвършено небитие или загасяване на индивидуалното съзнание и съществуване.

Четиридесет и пет години Буда проповядвал тези истини в Североизточна Индия. Починал на 81-годишна възраст (около 477 година преди Рождество Христово). На смъртното си легло Буда лежал спокойно с поглед, устремен към неизвестността. Преди да затвори завинаги очи, той казал на учениците си: „Всичко е без трайност – нищо не е дълговечно.” И ги приканил: “Стремете се безспирно напред, трудете се неуморно да се изтръгнете от веригите на незнанието и да се освободите от плена на преходния живот“. Тленните останки на мъдреца били тържествено изгорени, а прахът от тях – поставен в златна урна.

Според Буда светът и животът са изпълнени със зло – ето защо висшата мъдрост се състояла в отказване от света. Сам Буда подхвърлял себе си на най-изнурителни аскетични подвизи и пресушавал у себе си радостта и жизнената сила. Цялата негова дейност протекла в проповед за нищожността на живота и за суетността на земните блага. Буда успял да осъществи идеала на своето учение – човек все повече да се освобождава от нравствена дейност, чиято същност се състои в състраданието към живите същества, и да се отдаде на пълен съзерцателен покой, докато достигне до съвършено безразличие към всичко съществуващо и до загасяване на жизнените желания у себе си.

Този бегъл поглед върху живота и нравствения идеал на Буда е достатъчен, за да се убедим на каква непостижима висота се издига над него Иисус Христос. Докато Буда водил чисто човешки живот, изпълнен с греховни съблазни и порочни влечения, Иисус водил богочовешки живот, бил чист от грях и блестял със съвършенство и светост. Буда изпадал в униние и отричал живота, защото не знаел път за избавяне от злините и страданията, старостта и смъртта. Христос именно затова дошъл на земята, за да изкупи света от греха – първоизвора на всички злини – и да посочи на хората път, вървенето по който може да доведе до вечен живот и вечно блаженство. Спасителят не бягал от хората, а се трудил за избавлението им; Той не отричал живота, а работил за преобразяването му – за основаването и утвърждаването на Божието царство на правда и любов. Иисус Христос не отстъпил пред злото в света, а се борил с него. Думите Му приличат на пламък; те възпламеняват най-светли чувства и активизират волята за живот в името на доброто. Дори от чисто човешка гледна точка, от която изхожда и Фридрих Паулсен, Христос стой неимоверно по-високо от Буда.

В тази светлина Буда се разкрива пред критичния поглед на изследователя като обикновен човек и религиозно-нравствен учител, а Иисус Христос – като Богочовек и Спасител на човечеството. При това Буда вещае безнадеждност, самоумъртвяване и самоунищожаване, а Иисус Христос е Учител на живота и радостта – Той рисува светли перспективи пред погледа на човека и в този, и в отвъдния живот, зове го към най-активна борба с греха и злото. Освен това Иисус като въплътен Бог и вечен Спасител дарява на човека благодатни сили да преуспява в добродетелния подвиг, непрестанно да се богоуподобява и да постига нравствено съвършенство и вечно спасение.

Сократ и Христос

Сред именитите философи на човечеството може би най-трайни следи и най-мощно влияние е оказал Сократ (470-399 година преди Рождество Христово). Неговата проникновена философска мисъл, непоколебима вяра в доброто и в Бога, силното му желание и умение да учи на истината и да насочва по пътя на добродетелта и, най-после, неговата героична смърт будят възхищение и днес.

Сократ проявявал необикновено желание да открие важни истини относно предназначението на човешкия живот, въз основа на което би могло да се води смислено човешко съществуване. Стараел се да изследва всичко, което го заобикаляло и му било достъпно, като навсякъде намирал твърди опорни точки за аналитичния си ум. Той черпил знания най-вече от собствено наблюдение и самонаблюдение, но не пренебрегвал и беседите с обикновени хора и мъдреци, както и съкровищата на мъдростта от старите времена, които били запазени в дошлите до него съчинения. Като съсредоточавал вниманието си предимно върху антропологическите и етическите проблеми, Сократ проникнал в някои твърде важни истини: за безусловната ценност на доброто, за високото достойнство на добродетелния подвиг и за предназначението на човека да извършва добро и да служи на висшите цели на живота, защото само по този път може да бъде полезен на обществото и да постигне щастие.

Справедливостта и обективността изискват да признаем, че моралът на големия гръцки философ се издигал на значителна висота за онова време, когато софистите разклащали нравствените начала и осмивали добродетелите. Сократ схващал справедливостта като свещена повеля и длъжност. При това, макар да се ръководил почти изключително от така наречената юридическа справедливост, понякога се издигал и до нравствената справедливост, която изисква да не отговаряме на несправедливостта с несправедливост и да не правим зло на никого, дори на този, който ни е сторил зло. Според Сократ Бог е изпълнен с благосклонност и обич към човека и полага промислителни грижи за неговия успех и за неговото добро. И тъй като човеците в сравнение с всички други живи същества “живеят като богове”, те също трябва да проявяват човеколюбие един към друг. Любовта на Сократ не била насочена само към абстрактните и безличните идеи, но и към конкретните човешки личности. Той казвал: “Любовта, която изпитвам към хората, ме подбужда да им разкривам всичко, което зная, без да искам от тях възнаграждение; бих плащал на драго сърце всекиму, който би искал да ме слуша.”

Знанието за доброто според Сократ било живо и цялостно. Поради това то подтиквало към добри дела. В това отношение той намирал извънредно ценна подкрепа от божествения глас на съвестта си, който ясно, категорично и властно го напътвал към доброто и го отклонявал от злото. Сократ се стремял да съобразява постъпките си с този “божествен знак”, защото всичко човешко му се виждало нищожно в сравнение със съвета, даден от Бога. Насочен така по пътя на добродетелта, големият философ полагал старания да бъде верен на дълга си. Нито общественото мнение, нито присъдата, нито дори самата смърт били в състояние да отклонят Сократ от изпълнението на дълга му. Пред съдиите той заявил, че никога няма да престане да изпълнява дълга си, дори ако би трябвало хиляди пъти да умре.

Сократ наистина показал изключителни постижения в служба на доброто. За разлика от софистите непрекъснато изпълнявал един вид функции на народен учител и то напълно безкористно. Макар да бил беден, никога не се съгласявал да приеме каквото и да било възнаграждение за беседите, поученията и съветите си. Той считал, че е недостойно човек да учи на добродетелност за пари. Струвало му се, че ако учи за пари и по този начин осквернява мисълта си, ще загуби достойнството си и ще се обрече на най-срамно робство. Сократ споделял с приятеля си Хермоген, че през целия си живот “се стремял да изпълнява изискванията на справедливостта и да избягва несправедливите постъпки”. Той имал нравствен кураж да изрече това публично – пред своите 502-ма съдии: “Аз съм убеден, че никога не съм бил съзнателно несправедлив към никого … Но убеден, от своя страна, че никому не правя зло, аз не мога пък да причинявам зло на самия себе си.” Извършването на несправедливост според Сократ било по-страшно от смъртта. Ето защо той не пожелал да проси милост от съдиите, не се уплашил от смъртната присъда, отклонил предложението за бягство от затвора и мъжествено посрещнал смъртта, защото бил дълбоко убеден, че е по-добре човек да страда несправедливо, отколкото да постъпва несправедливо.

Високата добродетелност на Сократ извирала и се огрявала от благочестието му. Той притежавал дълбока вяра в Бога и в задгробния живот на душата. Чрез религиозни размисли, чрез молитви и допитвания до оракулите Сократ искал да узнае Божията воля и неотклонно да я изпълнява в живота си. Благочестието според него се състояло в знание и спазване на Божиите закони, а оттук – че благочестието не е възможно без добродетелност, че то е път към добродетелност и съвършенство: “Тъй като Божеството в нравствено отношение стои по-високо от всичко, да бъдем колкото е възможно по-близо до Божеството, означава да се приближаваме повече към най-високия нравствен идеал.”

А душата – най-божественото у човека, смятал, че е неразрушима и безсмъртна като Божеството, че надживява тялото, като запазва своята индивидуалност и способност да мисли и действа и след смъртта на тялото. Сократ казал на страхуващия се от смъртта Аксиох: “Ти отиваш не към смърт, а към безсмъртие … , защото всяка душа е безсмъртна; това зная сигурно. Ти ще отидеш там … , където няма черен труд, нито плач, нито старост, където животът е спокоен и без злини; там ти ще живееш в мир, ще наблюдаваш природата, ще философстваш не за тълпата и за показ, а за цялата истина.” Макар да нямал твърдо и безспорно знание за същността на смъртта и за задгробния живот, Сократ гледал със светла надежда в лицето на смъртта, защото дълбоко вярвал, че на добрия човек не може да се случи зло нито през живота му, нито след смъртта му и че Бог никога не го оставя без своята закрила. Смъртта според Сократ била освобождаване от тъмницата на тялото и изцеряване. Той смятал, че човек през целия си живот трябва да се подготвя за смъртта и да я очаква със спокойствие и светла надежда: “Нека бъде изпълнен с крепка надежда за душата си всеки, който през живота си е отблъсквал далеч от себе си наслади и страсти на тялото като чужди на него и сътворени, само за да го изкушават към зло; и който е скрил само насладите на знанието и е украсил душата си не с противни труфила, а с такива, които ѝ са свойствени: въздържание, справедливост, сила, свобода, истина.” Сократ очаквал кротко тръгването си за отвъдния свят, бил съвсем готов за път, щом го повика Ориста: “Мене ме вика вече моята Орис, както бе казал един трагик.” Поради това свое убеждение големият философ отправил молитва в предсмъртния си час към боговете да бъде приятно пътуването му за задгробния свят и поръчал на приятеля си Критон да принесе в жертва един петел на Ескулап. Според древногръцката митология Ескулап бил бог, който лекувал и възстановявал здравето на хората. Имало обичай оздравелите в знак на благодарност да принасят в жертва на този бог петел. Със своята поръка философът искал да каже, че дължи признателност на Ескулап, защото чрез приближаващата смърт душата му най-после ще бъде излекувана от болестите на тялото.

Учениците и приятелите на Сократ били очаровани от властното му слово, вдъхновени от добродетелния му живот и високо ценели делото му. Най-характерна в това отношение е речта на Алкивиад от Платоновия диалог “Пир”. Колкото да са сгъстени багрите и да са преувеличени достойнствата на Сократ тук, все пак тази реч е безсмъртен литературен паметник за духовното величие и за голямото нравствено влияние на мъдреца. Според нея характерът, силата и мъдростта на Сократ будели възхищение. Той бил човек “забележителен по ум и Твърдост на волята”, притежавал “божествено вдъхновение” и “чудна сила”. Всички оставали “прехласнати и завладяни” от речите му. Те били “най-смислените от всички речи”, нещо повече – “те били божествени” и съдържали “най-много образци на добродетели”; те обхващали “най-много неща” и посочвали “най-вече какво трябва да съзерцава този, който желае да стане отличен и достоен мъж”; те карали сърцето да тупти „и сълзи да избликнат из очите”. Пред Сократ хората се чувствали безсилни да му противоречат. Той ги пленявал и заставял веднага да изпълняват заповедите му. Както по тези свои качества, така и по самообладанието, смелостта и храбростта си Сократ “не приличал на никой от хората – нито от древните, нито от съвременните”; “никой не би могъл да намери дори нещо приблизително, колкото и да търси между съвременниците и между предшествениците си”; Сократ би могъл да бъде сравнен не с хора, а само с божествени същества.

Поради това високо уважение към Сократ учениците му посрещнали с дълбок душевен смут и неописуема скръб загубата му. Чрез нея – според думите на Платон във “Федон” – тях ги сполетяла “страшна беда“. “Ние наистина – продължава Платон – мислехме, че изгубваме един баща и че за в бъдеще ще живеем като сираци.” Знаменателен е краят на Платоновия разказ за смъртта на Сократ: “Тъй свърши, Ехекрате, нашият приятел, можем да кажем най-добрият човек от всички, които познаваме и най-мъдрият, и най-справедливият.”

От този бегъл преглед върху живота и учението на Сократ заключаваме, че той е бил един от най-благородните и възвишени характери сред падналото в грехове човечество на древния свят. Чрез своите богати дарования и чрез упорит труд той въплътил в себе си високо нравствено съвършенство, увенчал се с рядка духовна красота и се издигнал до проблясъци за вярата в единния, добър и справедлив Бог. Въз основа на това св. Юстин Философ и Мъченик нарича Сократ християнин, защото той още преди въплъщението на Единородния Божи Син следвал в живота си божествения Логос. Всеки обективен изследовател се съгласява с преценката на видния апологет на християнската религия Христофор Лютард, че “Сократ е наистина умствено и нравствено величие”, че той се борил с пороците на чувствеността и че “Сократовият живот – според гръцкия мащаб – е чист”. Поради това някои мислители не само са се възхищавали и вдъхновявали от нравствения характер на Сократ, но дори са дръзвали да съпоставят Сократ с Иисус Христос. Така например изтъкнати философи и поети като Хаман, Менделсон, Еберхард, Матиас Клавдий, Виланд и Клопщок ги сравнявали и ги изтъквали като две звезди от еднаква величина. Въз основа на обективно изследване обаче става очевидно, че въпреки всичките си човешки достойнства Сократ стои безкрайно далеч от Иисус Христос, от Неговото богочовешко съвършенство и величие и от Неговата благодатна светлина, която вечно се излъчва от Него и има сила да прогонва духовния мрак от човешките души.

В живота и дейността на Сократ имало сериозни недостатъци и слабости, а в учението му – големи заблуди и неистини, докато Иисус Христос бил въплъщение на ипостасната истина.

Сократ – според обективната преценка на професор Иван Саръилиев – притежавал “буен темперамент и страстна природа”, които го предразполагали към “силни и груби телесни наслади”. Неговият ученик Федон разказва, че при една среща физиономистът Зопирос разпознал върху лицето на Сократ белезите на груба сексуалност. Сократ не избягвал чувствените наслади и излишествата в тях. Известно е, че той често пъти пиел прекомерно много вино и веднъж посетил заедно с учениците си известната по своята красота хетера Теодота. В разговора си с нея Сократ се опитал да ѝ обясни понятието и метода на нейната “професия” и едва ли не я насърчил да очарова и привлича към себе си повече младежи и мъже. В противоположност на това Иисус Христос имал съвършена човешка природа, която се намирала в пълна хармония с Неговата съвършена божествена природа. Никакви плътски влечения, слабости и страсти не могли да бъдат намерени у Него. И Той допускал до Себе Си жени-грешници и беседвал с тях, но за да ги избави от пороците им и да ги обнови.

Сократ обичал много да провокира, да разсъждава и да търси истината чрез събеседване, като често пъти си служел с груби сравнения, не избягвал и иронията, а понякога дразнел събеседниците си, дори ги обиждал и огорчавал. Той бил просто философстващ човек, който търсел истината и за когото мъдруването било по-важно и по-ценно от действието. Сократ заявил в съда, че “най-голямото благо за човека е да разговаря всеки ден за добродетелта или за други неща”. За разлика от него Иисус Христос знаел пълната и чиста истина и направо я откривал на събеседниците Си. Той бил божествен Учител на живота, у Когото слово и дело се съпътствали и се намирали в пълна хармония. Нещо повече, Спасителят поставял поучаването с дела по-високо, отколкото поучаването с думи. Той непрекъснато действал и извършвал най-чудни деяния на обич към всички хора. При това Иисус не само давал знание за доброто и за добродетелта, но Сам бил въплътеното добро и най-висшият пример на всички добродетели. Христос навсякъде ходил, “правейки добрини и изцерявайки всички” (Деяния на светите апостоли 10:38).

Основната добродетел в учението на Сократ била справедливостта, която се състои почти изключително в изпълнение на гражданските закони. Неговото човеколюбие било ограничено – то се отнасяло само до съгражданите му. Сократ проявявал любов само към приятелите си, а към враговете си показвал презрение и омраза: “Нравственото достойнство на добродетелния човек се състои в това, да превъзхожда приятелите си чрез услуги, а враговете си – чрез причиняваните им вреди.” Иисус Христос пък откри на света най-висшата нравствена ценност – безкористната и саможертвена любов към всички хора, включително и към враговете. Той не изпитвал омраза към никого, а и от кръста се молил за своите мъчители и убийци. Затова истинското и възвишено човеколюбие в света се яви и се проявява под влияние на Иисус Христос и на основаната от Него Църква.

Сократ бил осъден на смърт не заради вярата си в Бога, нито заради философската и учителската си дейност. Ето защо неговата смърт няма изкупителен характер. Сократ бил наказан със смърт заради политическите си убеждения и антидемократичната си дейност. Той подлагал на остра критика демократичното общество и дори отричал титлата “държавник” на тогавашните демократични лидери, включително и на бележития Перикъл. В Платоновия диалог “Горгиас” Каликъл, демократичен държавник, говори открито на Сократ, че ако не спре критиките си и не започне да хвали демокрацията и народа, ще се изложи на голяма опасност, ще се намери някой да го обвини пред съда и тогава може да му се случи най-лошото. Така и станало, защото току-що възстановеният демократичен обществен ред се борил срещу всички антидемократични настроения сред младежите, за да бъде предотвратена олигархическата революция. В сравнение със Сократ Иисус Христос никога не се занимавал с политическа дейност, защото мисията Му в света била да учи хората само на вяра в Бога и на добродетелен живот, да изкупи греховете на света, да преражда духовно и да спасява повярвалите в Него. Предвид това Иисус Христос пострадал без вина; обвиненията против Него били чиста клевета, а като резултат Неговата смърт на божествен Праведник има изкупителен характер.

Сократ се докосвал до монотеизма, но все пак оставал верен на политеизма и предан привърженик на езическото благочестие. Той се молил и принасял жертви на митологичните божества на древногръцката религия. Според разказа на Алкивиад, Сократ се молил на Слънцето. А и както беше казано, преди смъртта си искал да бъде принесена жертва на бог Ескулап. Дори да бихме се съгласили, че Сократ е бил привърженик на така наречения философски теизъм, все пак той признавал Бога само за могъщ демиург, но не и за Творец и Вседържател. А Иисус Христос открил на света истината за единния Бог, Който е върховно трилично Същество, всемогъщ Творец, промислящ Вседържател и любещ небесен Отец. Благодатните струи на истинското богопознание и богопочитание идват само от Иисус Христос и само чрез Него се разширяват по целия свят. Опитът на много милиони вярващи хора от времето на земния живот на Спасителя до наши дни свидетелства, че само в богочовешкото лице на Иисус Христос може да бъде открит Бог и че само чрез вярата в Него и благодатната помощ от Него може да се общува действително с Бога, да се постигне богоуподобяване и да се върви успешно към вечно спасение.

Сократ бил убеден в безсмъртието на човешката душа и имал надежда за задгробно съществуване като награда за добродетелния си живот. Но у него имало известно съмнение и несигурност относно вечното спасение: „Все пак никой не знае какво е смъртта.” Сократ също не знаел нищо положително за състоянието на душата след смъртта на тялото. Той дори допускал, че смъртта би могла да означава превръщане на човека в нищо и загубване на съзнание и че след смъртта на тялото душата би могла да попадне в “сън без сънища”. Вярата в безсмъртието на душата била за Сократ повече хипотетично предположение и благороден риск, но не и твърдо убеждение и личен духовен опит. Обаче той заключава, че човек може да поеме риска да вярва в тези предположения: “Хубав е този риск. И човек трябва да се опива от него.” Съмнението и несигурността относно безсмъртието не преставали да смущават неговото съзнание до последния му дъх. И завършил защитната си реч със скептичните думи: “Време е вече да си ходим: аз – за да умра, а вие – за да живеете; кого от нас очаква по-добра съдба, това не знае никой друг освен Бог.”

В пълна противоположност на Сократ Иисус Христос знаел, че човешката душа е безсмъртна и че след смъртта на тялото тя продължава да води съзнателно съществуване, докато дойде великият ден на всеобщото възкресение и Страшния съд, когато ще бъде определена вечната участ на всекиго според делата му. Иисус винаги бил дълбоко уверен във възкресението Си и на голготския кръст спокойно предал духа Си в ръцете на небесния Си Отец. И действително, след трагедията на голготската смърт и погребението дошъл светлият час на Христовото възкресение. Иисус Христос заявил и доказал, че Той е животът и възкресението, а който вярва в Него и да умре, ще възкръсне и ще се радва на вечен живот в блаженство (Иоан 11:25-26).

Близките ученици и последователи на Сократ го считали за най-добрия, най-справедливия и най-мъдрия човек измежду познатите им хора. А Христовите ученици и последователи изповядвали Иисус Христос за въплътен Единороден Божи Син, за Богочовек. Тъмничният пазач заявил на Сократ: “Ти през всичкото време досега бе най-твърдият, най-кроткият и най-добрият от всички, които някога са стъпвали тук.” Римският стотник и придружаващите го войници, които били официални наблюдатели на невинната смърт на Иисус Христос и на станалите при нея знамения, с ужас заявили: “Наистина Тоя човек е бил Син Божий” (Марк 15:39; Матей 27:54).

В какъвто и аспект да сравняваме нравствения образ на Сократ с този на Иисус, резултатът би бил същият; учението и смъртта на Сократ са явления от живота на обикновените хора, а животът, учението и смъртта на Иисус са прояви на Богочовек. Във връзка с това свободомислещият френски философ Жан Жак Русо издигнал авторитетния си глас против опита за сравняване на Христос със Сократ и го окачествил като светотатство: “Какви предразсъдъци трябва да изпълват човека, какво заслепление трябва да го е обладало, за да се осмели да сравнява сина на Софрониск с Марииния Син! Каква бездна ги разделя! Сократ, който умря без страдание, без позор, лесно изпълнявал мисията си до последната си минута; и ако тази лека смърт не бе увенчала с чест живота му, би било съмнително дали Сократ с цялата си мъдрост би бил нещо повече, отколкото софист. Говорят, че той бил творец на нравствените понятия, но ние знаем, че и преди него е имало нравствени хора. Той само говорел за това, което те са вършили и само извлякъл учението от техните примери. Аристид бил справедлив, преди Сократ да бе определил понятието за справедливостта. Леонид се бе пожертвал за отечеството си, преди Сократ да бе въздигнал любовта към отечеството в длъжност. Спарта се бе отличила с умереност, преди Сократ да бе възхвалил умереността. Гърция бе притежавала безброй добродетелни хора, преди Сократ да бе установил понятието за добродетелта. Обаче Иисус отникъде не е можал да вземе възвишения и чист морал, на които Той учил и станал образец. Из средата на свиреп фанатизъм изведнъж се появява най-висшата мъдрост и похвалното упражняване в героични добродетели изведнъж се прославя като най-обикновено дело сред най-презрения от всички народ. Смъртта на Сократ, която настъпила, докато той спокойно философствал с приятелите си, е най-сладката смърт, която човек може въобще да желае. Напротив, смъртта на Иисус, който предал духа Си сред мъчения, подигравки, проклятия и поругания от целил народ, е най-ужасното, от което всеки може да се изплаши. Сократ, разбира се, е благославял затворническия пазач, който ридаейки, му подал чашата с отрова. Иисус обаче извършил нещо много по-велико; сред най-страшни предсмъртни мъки Той се молил за Своите мъчители. Да, ако Сократ бе живял и умрял като философ, Христос бе живял и умрял като Бог.”

Следва…(виж тук).

___________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 131-143. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987), Буда, Сократ и Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d8i