отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на ба­зата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и война­та” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски де­номинации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изпо­ведания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаване­то на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото осве­щаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спаси­телното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопос­тавяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страници­те на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отне­мането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразява­не на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на на­род с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в еди­ния и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеля­ването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за вой­ната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребва­нето на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани спомена­тите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са не­разбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основа­ние да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избра­ния народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената ис­тория на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в све­та да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е въз­пято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между соци­ална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и чо­векът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и греш­ки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Христос възвестява и предава на учениците Си мир не от този свят, защото царството Му не е от този свят[12]. Затова и Неговите последователи имат есхатологично очакване за Царството не от този свят[13]. Христос не се бори и не воюва за царство от „мира сего”, а за Царството небесно. Затова и възпира Своите последователи, които искат да водят на Земята война с думите, изречени пред Пилат Понтийски: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, служителите Ми щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук[14]”.

Христос осъжда войната, агресията, насилието и казва на св. апостол Петър: „всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат[15]”. Богочовекът със смъртта Си на кръста побеждава греха, злото и поднебесните сили на злото. Тази физическа смърт подарява духовна победа и духовно състояние, плодовете на които са мирът и освещаването на човека. Тези, които се кръ­щават в Христос, вярват в Него и живеят с Него, затова априори изключват оръжията на злото. В този контекст св. апостол Павел съветва християните да се въздържат „от всякакво зло[16]”.

В християнското богословие Църквата е наричана войнстваща заради духов­ната борба. В Новия Завет намираме описанието на св. апостол Павел, който прави аналогия с въоръжението на римския войник[17], за да опише духовната война на християните, като добродетелите в Христос са техните оръжия, където вярата в Сина Божий е тази, която побеждава Сатаната и света[18].

Християнството и войната в текстовете на древните християнски писатели

и отците на Църквата

Апостолите на Христос предават Неговия възглед за ненасилието, за мира и любовта. Според св. апостол Павел Бог е „Бог на мира[19]” и християните тряб­ва да се подчиняват на държавните власти не само от страх да не бъдат наказани, но поради своята християнска съвест[20].

Древната християнска писменост предава учението на Христос за мира и лю­бовта въпреки Неговото разпъване на кръст, гонението на християните и множеството мъченици на вярата през първите три века от историята на Църквата. Най-древното християнско свидетелство от ранната християн­ска писменост – Дидахията, която датира от края на I-ви век, предава катего­рично задължителното изпълнение на третата Божия заповед „Не убивай”, като интерпретира и някои от поводите за убийство, като гнева, който затова трябва да бъде избягван: „Не бъди гневлив, защото гневът води към убийство [21]”.

Следващите два века членовете на Църквата продължават да бъдат пре­следвани заради вярата в Христос, като в тези години се раждат и много мъченици. Те стават жертва на войната, която води езическата Римска им­перия с християнството поради неразбирането на християнската вяра от страна на езичниците, за което свидетелства св. Юстин Философ (починал 165 година) в своите съчинения[22].

Пример за подобно неразбиране е случаят с битката между св. равноапостолен Константин и Лициний, която често се интерпретира като аргумент в полза на благославянето на войната от Христос. Авторът на житието на св. Константин – епископ Евсевий Кесарийски, описва видението с Кръста на св. Константин и Божиите думи: „С това побеждавай!” – „τούτω νίκα[23]”. Дали обаче думите, описани по този начин от Евсевий Памфил, се разбират като благословение от „Царя на мира” на военните действия (тогавашните и всички след това), или те се разбират сотириологично и се отнасят за побе­дата на Кръста над езичеството, която реално се случва през следващите години?

Учението на Църквата за Христовия мир и отношението към войната през първите четири века е резюмирано от най-обичания от източните отци на църквата – св. Иоан Златоуст (починал 407 година), който поставя акцент върху саможерт­вата и любовта към ближния[24]. Именно те са главният мотив, който под­тиква християните по време на бедствия, на войни, епидемии, безстрашно и самоотвержено да служат на ближните си. Св. Киприан Картагенски (починал 258 година) свидетелства за поведението на християните по време на чума[25], св. Василий Велики (починал 379 година) – за откупването на пленници, Тертулиан запрещава служене­то на християни в армията, понеже там се принасят идолски жертви и се извършват убийства и всички драматични последици във връзка с военните действия, които противоречат на християнската вяра[26].

Следва…(виж тук).

_________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2023, бр. 6 (183), с. 51-63 и в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава и Му дума : всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене Сатана! Защото писано е: „Господу Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш” (Матей 4:8-10).

[2]. В този контекст с даването на скрижалите на завета между Него и човечеството на планината Си¬най Бог забранява отнемането на човешкия живот. „Не убивай”, гласи третата Божия заповед, дадена на израилския народ чрез Мойсей (вж. Бит. ). Второто изкушение на Христос от Сатаната, преди това за властта, е свързано именно с отнемането на живота, като изкушаване на Бога и противопоставяне на Този, Който е дал живота. Между двете изкушения на Христос от Сатаната за властта, живота и пос-лушанието на Бога има зависимост, която продължава да се предава в човешката история. Със същите тези изкушения Сатаната продължава да изкушава всеки човек и да воюва против Бога. „Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха и Му казва: ако си Син Божий, хвърли и се долу, защото писано е: „на ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си. Иисус му рече: писано е също: няма да изкушиш Господа Бога Твоего” (Матей 4:5-7).

[3]. Исаия 14:12-17.

[4]. Откровение 12:7-10.

[5]. Второзаконие 3:6.

[6]. В синодалния превод думата harem е преведена като заклятие, но по-точният превод е унищожение. Концепцията за предаване на „заклятие/унищожение” я има и в исляма, възприета от Стария Завет, където стои hâ-rĕm (в Септуагинта εξωλεθρεύσαμεν). Местата от Стария Завет, в които се описва херем, служат като основа за учението за свещената война при исляма, както и при някои фундаменталистки кръгове в юдейската и християнската религия. Библейският учен Нилс Питър Лемче твърди, че европейският колониализъм през XIX-ти век е бил идеологически основан на библейските разкази за завоевание и изтребление. Той твърди още, че европейските евреи, които са мигрирали в Палестина, са разчитали на библейската идеология на завладяването и изтреблението и са смятали арабите за ханаанци. Lemche, Niels The Old Testament between theology and history: a critical survey, Westminster John Knox Press, 2008, pp. 315-316. Според Артър Гренке възгледът за войната, изразен във Второзаконие, е допринесъл за унищожаването на индианците и за унищожаването на европейското еврейство. Grenke, Arthur, God, greed, and genocide: the Holocaust through the centuries, New Academia Publishing, 2005, pp. 17-18. Herem war or property. Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Herem_(war_or_property). Благодаря на протоиерей доцент д-р Павлин Събев за помощта относно библейската концепция за херем.

[7]. Изход 1 глава-17 глава.

[8]. Лука 2:14.

[9]. Иоан 14:27.

[10]. Ефесяни 6:12.

[11]. Матей 5:9.

[12]. Иоан 18:36.

[13]. За разбирането за Божието Царство в Новия Завет като ново устроение на човешкото общество вж. Събев, П., 2013. В тези последни дни… В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 2013, с. 242 сл.

[14]. Иоан 18:36.

[15]. Матей 26:52.

[16]. 1 Солуняни 5:22.

[17]. 1 Солуняни 5:8; Ефесяни 6:11-13-17: “ …облечете се във всеоръжието Божие, за да можете устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината на този век, против поднебесните духове на злобата. Затова приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко да устоите. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира; а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете унищожи всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово”.

[18]. Xavier Leon-Dufour, 1980, ΛΕΞΙΚΟ ΒΙΒΛΙΚΗΣ ΘΕΟΛΟΓΙΑΣ Αθινα σ. 841.

[19]. 2 Коринтяни 13:11.

[20]. Римляни 13:5.

[21]. Schaff, Filip, 1885, The Didache and kindred documents in original, New-York, p. 171.

[22]. Вж. повече в Чиликов, Стоян, 2007, Въведение в богословието на отците, Пловдив: ИНТ, с. 34-36.

[23]. Migne, J. 1844, Patrologiae Cursus completus Series Graeca Tomus XX Eusebius Pamphili. De vita Constantini 1, 28, p. 944. Евсевий Кесарийски пише, че св. Константин също не разбирал видението и затова по-късно питал знаещите (буквално μιστας) Неговите слова да изтълкуват видението и съня му. Отговорът (на Божиите све­щеници) е обяснение на това Кой е Христос и Неговото учение за победата на кръста над смъртта: „Те отвърнали, че Този Бог е Единородният Син на Единия и Единствен Бог, а явилото се знамение е символ на безсмъртие и тържествен знак на победата над смъртта, която удържал Той с идването Си на земята. След това подробно разкрили на Константин учението за Въплъщението (въчовечването) и причините за Неговото (на Христос) идване. Константин, макар и да се вразумявал от техните думи, същевременно не по-малко имал пред очи чудото на даруваното му Богоявяване и сравнявайки небесното видение със словесно обяснение, се утвърждавал в своите мисли”. Ibid. p. 947.

[24]. Вж. повече в Чиликов, Стоян, 2006, Спасението на човека според св. Иоан Златоуст, София: Дъга-ЙК, с. 166-170; 141-144.

[25]. Св. Киприан Картагенски в своето съчинение „За смъртността“ описва саможертвата на християните при грижата им за болните от смъртоносната болест. Но преди всичко представя християнския мироглед по отношение на смъртта и живота в бъдещия век. Тя не е безстрашие пред смъртта, което е напълно възможно да притежават и езичниците, а любов към ближния, което има своя есхатологичен център и отправна точка – Царството Небесно и живота в бъдещия век. Вж. Сидоров Алексей. Св. Киприан епископ Карфагенский. Творения. Москва: Паломник, 1999, с. 292-307. Migne, J. 1863, Patrologiae Cursus completus Series Latina Tomus IV S. Cyprianus, Liber de Mortalitate, p. 606-608.

[26]. „Трябва да знаем дали един християнин може да служи в армията и дали един войник, който не произнася смъртни присъди и не принася жертвоприношения, може да бъде приет в Църквата…няма нищо общо между знамето на Христос и това на дявола… Господ разоръжи войниците, отнемайки оръжието на Петър. Това, което служи на едно забранено действие, не може да бъде законно за нас.” Migne, J. 1844, Patrologiae Cursus completus Series Latina Tomus I Tertulliani, De idololatria 19, p. 690-691.

Изображения: авторът отец Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cZ2