Емил Трайчев

Новозаветен канон (в техни­чески смисъл на думата) се нарича сборникът от свещените новозаветни книги със строго определен състав и авторитетна задължителност. В този смисъл той, както се вижда, на­пълно изключва всякакви по-ната­тъшни (дори исторически) изслед­вания, или във всеки случай прини­зява подобни инициативи до степен­та на проста любознателност, лише­на от обективна стойност и поняко­га наистина опасна. Фактите обаче говорят друго.

Преди всичко трябва да се приз­нае, че болшинството новозаветни книги имали частно предназначение и затова не притежавали общоцърковен авторитет на каноничност, та­ка че и самата дума κανών за пръв път се приспособява към тях (в сми­съл на официален църковен каталог) едва към средата на IV-ти век[2]. Ясно е, че отговор относно причините и ос­нованията за подобно разширение авторитета на новозаветните книги трябва да се търси в историята на тяхното каноническо утвърждаване. Това още повече е необходимо, защото подлиннитe апостолски произ­ведения били изложени на естест­вена опасност от изгубване и пов­реждане и могли да бъдат изместе­ни или подменени с фалшиви, които се появили в много ранно време. В този пункт историческото изследва­не се оказва необходима задача за науката и вярата, които в еднаква степен се стремят да проникнат с ця­лата си специфичност в критическа­та дейност на Църквата, за обезпе­чаване на истинското слово на жи­вота. Каноническото утвърждаване е процес, достигнал завършек не по-рано от VI-ти век[3], и ние не бихме мог­ли да се доберем до крайния резул­тат, ако не проследим всички меж­динни звена. Сред тях апостолският век бил първото и, в известна сте­пен, основоположно звено.Какви сведения ни дава той по разглежда­ния въпрос ?

Обръщайки се към новозаветни­те книги, откриваме кратка бележ­ка, в която апостол Павел поръчва на своя ученик Тимотей да вземе ос­тавените в Троада (във верните ръ­це на Карп) книги, особено, кожени­те (2 Тимотей 4:13). Какви произведе­ния били това, разбира се, не знаем, но във всеки случай от съобщени­ето става ясно доколко тогава (в на­чалото на християнската ера) се це­нели подобни неща. Следователно християните били длъжни усърдно да съблюдават и щателно да пазят писмените апостолски възпомина­ния (τά απομνημονεύματα τών αποστολών – св. Юстин философ) за де­лата и учението на Спасителя Хрис­тос и наставленията на Неговите ученици. Те били основоположни за тяхната вяра, определяли цялото им битие. И в действителност забеляз­ваме, че при самото възникване на свещената писменост всички подоб­ни опити намирали бързо разпрост­ранение и значителна известност, макар и да не се отличавали с нуж­ните качества на литературна обра­ботка и историческа точност. Св. Лу­ка вече имал под ръка повествователните опити на мнозина върху евангелската история (1:1-4), които очевидно се радвали на популярност въпреки някои техни недостатъци. Това, междувпрочем, подбудило спътника на апостол Павел да се за­еме за работа. Едва ли е нужно да се доказва голямата степен, с която се обезпечавал подобен успех (ако мо­же така да се изразим) на апостолс­ките книги, тяхното внимателно съхранение и усърдното им събира­не в едно тяло – както за частно назидание, така и за обществено-цър­ковна употреба. Освен на теорети­чески съображения, в подкрепа на подобно предположение можем да се позовем и на някои преки исто­рически сведения.

В края на своите наставления към християните в Колоса апостол Павел поръчва: „След като се про­чете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия да про­четете и вие“ (4:16). Ясно е, че и спо­ред заповедите на апостолите, и спо­ред естествената потребност да имат у себе си писмения образец на живодайното слово, разпространението и събирането на свещените произ­ведения в Христовата Църква тряб­вало да започне много рано, още не­посредствено след тяхното появява­не. Това естествено заключение се подкрепя и от точното свидетелст­во на апостол Петър, който, пред­пазвайки читателите от лъжеучители, злоупотребяващи с факта „за ба­вене“ на откриването на царството на славата, продължава: „И дълготърпението на Господа нашего счи­тайте за спасение, както и възлюбе­ният наш брат Павел ви писа спо­ред дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички посла­ния“ (2 Петра 3:15-16).

По такъв начин още през 60-70-те години на първия век съществу­вал немалък сборник от апостол-Павло­ви послания и при това у такива ли­ца, за които те въобще никога не би­ли предназначавани. Поради тази причина следва да се спомене, че изопачаващите апостол-Павловите пос­лания постъпвали в дадения случай по свойствения им обичай, като пре­иначавали за своя погибел „и други­те писания“ (ώς και τας λοιπάς γραφάς). От тази бележка могат да се направят два извода:

1)На апостол Петър, освен не­съмнено разбиращите се от разглеж­даното свидетелство послания на апостол Павел (Ефесяни, Колосяни, Галатяни, Солуняни, 1 Тимотей), би­ли известни и други негови произ­ведения, които се приемали нарав­но с тях.

2)Най-вероятно е под думите „τας λοιπάς γραφάς“ да се разбират старозаветните книги (1 Петра 2:6: „В Писанието (εν γраφη) е казано“ и по-нататък се привежда откъс от Исаия 28:16), като апостол-Павловите послания се уподобяват на тях по своето дос­тойнство, поставят се наред с тях ка­то имащи еднакво значение. На то­зи факт изглежда не се обръща дъл­жимото внимание, но той е от голя­ма важност, тъй като свидетелства, че още от най-ранно време памет­ниците на новозаветната литерату­ра не само се комплектовали, но вед­нага според самото безспорно съж­дение получавали каноническо-све­щен характер наравно със старозаветните боговдъхновени слова; ако последните са плод на Духа, то и новозаветните книги са плод на даде­ната свише премъдрост, а не просто опит на слабото човешко перо.

Изводът от тези съпоставки е съвсем ясен: събирането на апостол­ските произведения се отнася към най-първите времена на християнс­твото и се увеличавало според тях­ното умножение, когато били живи „писателите“ и други авторитети, ко­ито могли да удостоверят подлинността на известните писания или неоп­ровержимо да засвидетелстват тях­ната фалшификация. При тези обс­тоятелства било абсолютно немисли­мо да бъдат приети от Църквата с името на апостолите литературни фалшификати или апостолски произ­ведения, останали в забвение.

С други думи казано, признатите тогава книги били несъмнено „автен­тични“. В това ни убеждават много други наблюдения и на първо място фактът, че това събиране се провеж­дало неслучайно, а под строг крити­чен контрол, при което всичко подп­равено самò по себе си се отстраня­вало и в резултат оставало само дос­товерното. Поводът на тази предпаз­ливост бил даден от ранното появя­ване на лъжеучения и лъжеучители и техният стремеж да пропагандират в християнските общини свои еретически възгледи под прикритието, че били написани от апостолите. Освен това разбираемо е, че колкото по-енергична била дейността на тези лъ­жеучители, толкова по-бдителни трябвало да бъдат християните, както наставлява апостолът: „Всичко из­питвайте, о доброто се дръжте“ (1 Солуняни 5:21). На свой ред и апостолите, разбира се, не могли да оставят вяр­ващите без достатъчно наставления как да отличават истината от лъжа­та, ако желаели християните да не преминат към друго благовестие (Галатяни 1:6) – а последното е неопро­вержим факт в цялата апостолска ис­тория. Ето защо, когато възникнели някакви недоумения относно произ­веденията на един ученик, другият веднага бързал да ги разсее. Когато апостол Петър разбрал, че някои не­вежи и неукрепнали за своя погибел започнали да изопачават апостол-Павло­вите послания, тъй като в тях има­ло някои места мъчни за разбиране (2 Петра 3:16), той незабавно защи­тил тяхното достойнство със своите одобрителни и решителни думи, по­сочвайки, че тези послания са плод на дадената на неговия велик съб­рат мъдрост (стих 15). Също така и на самия апостол Павел били извес­тни злоупотребите с неговото име под вида „послание, като че ли от нас изпратено“, и той категорично предупреждава солунските христи­яни: „Никой да не ви прелъсти по никой начин“ (2 Солуняни 2:2-3). Освен това апостолът веднъж завинаги по­сочва верния критерий за определя­не „автентичността“ на неговите послания: „Саморъчен поздрав от мене“, пише той в края, „това е бе­лег във всяко послание; аз пиша тъй: благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин“ (3:17-18). Разбира се, с това все още не се отстранявала напъл­но възможността от литературни фалшификации, така както нямало гаранция, че еретиците не ще се въз­ползват злонамерено от тези указа­ния за въздигане на своите литера­турни трудове – и апостолите ясно предвидили тази възможност. Така апостол Иоан, който посветил тол­кова много трудове на борбата с малоазийските лъжеучители, нас­тойчиво заповядва: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в све­та“. Но как да се постигне това? „По това познавайте“, казва апостолът, „Божия Дух (и лъжливия дух); вся­кой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не e от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (1 Иоан 4:1-3). Така било дадено твърдото основа­ние за отличаване на истинното от лъжливото не само за настоящето, но и за бъдещето и за всички по-на­татъшни времена. А ако това е та­ка, то и по-късно ние сме длъжни по необходимост да проявяваме та­кава внимателност и бдителност при събирането, съхраняването и оцен­ката на апостолските произведе­ния, както се вижда от примерите, които приведохме.

Общият резултат от всичко ка­зано е следният:

а)апостолските книги започна­ли да се обединяват при самото им появяване;

б)тази дейност се провеждала още приживе и свещените писате­ли и пред очите на другите апосто­ли; ето защо в свещения сборник не могло да бъде включено нещо лъж­ливо;

в)при съставянето свода на све­щените паметници на новозаветната писменост се проявявало сериоз­но внимание и се провеждало ща­телно отделяне на „автентичното“ от лъжливото, така че никаква фал­шификация не могла да се промък­не в канона. Събирателите действа­ли с надлежна критичност и се ръ­ководели от твърди принципи с не­оспорима значимост. И ако могат да ни смутят или по-скоро да започнат да ни смущават указанията за ран­ното появяване на еретически про­изведения, то критичната щателност в процеса на образуването трябва да ни внушава още по-непоколебима увереност в достойнството на новозаветния канон. Апостолските про­изведения не могли да се изгубят, а лъжливите да заемат техния авто­ритет, защото Църквата събирала първите от самия момент на поява­та им и систематически се ръково­дела от твърди и обективни крите­рии: такъв е научният резултат от данните, съхранили се до нас от пър­вата християнска генерация.

Но може би в самата Църква апостолските писания претърпели някои изменения и дошли до нас не в първоначалния си вид, а с проме­ни, допълнения или пропуски. За по­добни предположения са необходи­ми преди всичко факти, а такива в разглеждания случай липсват. Ако известно християнско общество при­емало дадено произведение поради благоговейното уважение към пис­меното апостолско слово и го пазе­ло у себе си като свещено правило на вяра и живот, то поради това и самото общество трябвало да се въз­държа от всякакво покушение вър­ху съдържанието на документите в известно отношение или степен. Първото е безспорно, а следовател­но и второто – достоверно. В проти­вен случай защо е трябвало да се приемат апостолските писания, щом като християните смятали себе си за компетентни да поправят своите наставници, убедени в несъвършен­ството на тяхното учение? При това и самите свещени писатели избяг­вали подобни опити: „И аз свидетел­ствам всекиму“, пише апостол Ио­ан, „който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой приба­ви нещо към тях, нему Бог ще нало­жи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчес­тво, Бог ще отнеме дела му от кни­гата на живота и от светия град и от написаното в тази книга“ (Откровение 22:18-19). Всеки, на когото била скъ­па книгата Откровение като свещен завет от възлюбения ученик на Господа и като тайнствено предсказа­ние за бъдещата съдба на Христо­вата Църква, бил длъжен да почита всяка негова буква и да пази всяка негова чертица.

Така трябва да си представим де­лото по събирането, авторизацията и апробацията на новозаветните книги, според съхранилите се в тях несъмнени известия за най-ранното време на възникването и разпрост­ранението на апостолската писме­ност. Не по-различно, разбира се, то­ва дело продължило и през следва­щите векове, защото утвърдените от „очевидците и служителите на сло­вото“ основни принципи на тази ра­бота и впоследствие имали своята задължителна сила. Това е естест­вено и според общото разбиране за хода и развитието на църковния жи­вот след апостолския период. В то­ва ни убеждава и историята на ка­нона. Няма нужда да се влиза в под­робности по този сложен предмет; за целта е достатъчно да се обърне внимание на два момента:

1)Събирането на новозаветните книги се извършвало под контрола на безспорни авторитети.

2)Това се осъществявало с не по-малко строга взискателност.

Апостолите след тяхната кончина били сменени от спътниците и сътрудниците им, длъжни да про­дължат както тяхното дело в същия дух и насока, така и да пазят в ця­лост и неприкосновеност чистотата на евангелската истина. За изпълне­ние на своята мисия и за съхране­ние на своето достойнство те сами­те били длъжни да съблюдават апос­толската норма и да я препоръчват на другите в качеството на безуслов­но задължително правило, а да дос­тигнат това било възможно само при строгата съгласуваност с апос­толската проповед: „Пребъдвай в то­ва“, нарежда апостол Павел на Тимотей, „на което си научен и което ти е поверено, като знаеш от кого си научен“ (2 Тимотей 3:14). „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене“ (2 Тимотей 1:13). Но след смъртта на апостолите такъв „обра­зец“ могли да бъдат само техните писмени произведения, затова при­емниците били длъжни да ги съби­рат за своя подкрепа и за ръководс­тво на всички вярващи.

От тези лица преди всичко след­ва да споменем Тимотей, който бил най-дейният сътрудник на апостола на езичниците при всички негови подвизи. Освен това името му е не­разривно свързано с литературната дейност на неговия учител. Първи­ят момент е известен на всички – вторият също така се оправдава от самите факти. Когато апостол Па­вел бил в Коринт, при него дошъл Тимотей от Солун и заедно с добри­те сведения съобщил на благовестника тревожни новини. И ето, апос­толът отправя към тамошните хрис­тияни писмени наставления и разяс­нения, като начело на тях наред със себе си и Силуан (Сила) посочва и Тимотей. Така и по-късно, когато от страна на членовете на същата со­лунска община било необходимо да се разкрие правилното учение за Второто пришествие на Христос, в началото на това послание към тях ние отново срещаме името на Ти­мотей. С такава велика чест апос­толът удостоява малцина и, разбира се, последните високо ценели това и били длъжни да съхраняват тези произведения, в които било засви­детелствано така ласкавото доверие и значително уважение от страна на учителя. Така в първото послание до коринтяни апостол Павел посоч­ва Тимотей като равен на себе си работник („той върши делото Гос­подно, както и аз“) и заповядва на християните да пазят без страх да бъде той у тях и да прекарва в мир (16:10-11). Второто послание до ко­ринтяни апостолът пише съвмест­но с Тимотей. Предупреждавайки римляните за своето желание да ги посети, апостол Павел им изпраща приветствие отново от Тимотей, ка­то негов сътрудник (16:21). Скоро желанието на апостола се изпълни­ло и по разпореждане на Фест той бил отправен в окови от Кесария в столицата на империята. Там отно­во намираме при него Тимотей, а името му се чете в посланията до филипяни, колосяни и Филимон, като в посланието до евреите се предава радостната вест за осво­бождението на този „брат“ (Евреи 13:23). По такъв начин Тимотей бил допуснат от апостола до най-близ­ко участие в литературната му дейност и естествено бил длъжен да цени високо тези нейни паметни­ци. Едва ли има съмнение в това, че той имал верни копия на тези пи­сания и ги пазел. Следователно в ръцете на Тимотей трябвало да се намират не по-малко от девет апостол-Пав­лови послания (2 до Солуняни, 2 до Коринтяни, до Римляни, до Евре­ите, до Филипяни, до Колосяни, до Филимон). Към тях трябва да при­бавим още две лично адресирани до него послания и посланието до ефесяни, което, разбира се, било извес­тно нему като предстоятел на Ефеската църква. Галатия лежала неда­леч от Ефес и вероятно не закъсня­ла да сподели с него апостолските писания, а посланието до Тит лесно могло да попадне тук поради сходс­твото на неговото съдържание с пос­ланията до Тимотей. В резултат се получава, че в централна Мала Азия съществувал сборник от всички апостол-Павлови произведения, а тяхната „автентичност“ се удостоверявала по най-солидния начин с гласа на та­мошния епископ, бивш постоянен помощник на апостола в проповедническата и литературната му дейност.

Започнало тук, това събиране продължило под верния контрол на апостол Иоан, който според преда­нието живял дълго в град Ефес, където и починал (св. Ириней Лионски, Adv. haer., III, 3, 4 и Евсевий Кесарийски, Църковна история, III, 23; същият, V, 20: св. Поликарп Смирненски; същият, V, 24: Поликрат Ефески). Св. Ириней съобщава, че там е написано нашето четвърто евангелие (Adv. haer., III, 1,1[4]), а спо­ред другите известия (Евсевий Кесарийски, III, 24 и Теодор Мопсуестийски, Comm. in Joh.[5]) целта му, ос­вен противодействие на ереста на николаитите и Керинт, била наме­рението на евангелиста да утвърди истинността на синоптическите по­вествования и да ги допълни с лич­ни възпоминания. Тоест, освен апостол-Павловите послания, в Ефес били известни и четирите евангелия. Не е необходимо да се доказва, че и дру­гите произведения на апостол Ио­ан били в обръщение и се съхраня­вали в тази църква. Първото пос­лание стои в неразривна връзка с Евангелието, така че понякога до­ри се разглежда като въведение към него; другите две послания били от­правени, както изглежда, до члено­ве на Асийската община и вероят­но били известни в оригинал. Ос­тава да направим още една стъпка, за да получим целия канон на новозаветните свещени книги. Книга Деяния на светите апостоли, като второ и допълнително произведение на св. Лука, естествено била разпростра­нявана заедно с неговото евангелие, посланието на Яков, Петровите и това на Юда, за да се изобличават лъжеученията, разпространени главно в Мала Азия с главен град Ефес. При това първото послание на апостол Петър е адресирано между другото и до асийските при­шълци, а второто санкционира ав­торитета на апостол-Павловите посла­ния и скоро, разбира се, било при­съединено към тях. Юдовото пос­лание се намирало в близко отно­шение с последното и почти съвпа­да с него по съдържание.

От казаното е ясно каква въз­можност за каноническо утвържда­ване на новозаветните книги тряб­ва да има участието в този процес на св. Иоан Богослов, защото това веднага удостоверява и целостта, и подлинността на съставните части на сборника „апостолски възпоми­нания“. Предвид значението на то­зи факт не е излишно да се отбеле­жи, че тази мисъл за първи път е била изказана от отец Александър Василиевич Горский[6] и впоследствие се приема от някои за­падни учени[7].

Но дори и да не се приеме Ефес за място на първоначалното образу­ване на нашия канон[8] и завършва­нето му да не се отнася към толкова ранен момент, винаги ще остане со­лидно научно достояние заключени­ето, че и след апостолските време­на събирането на свещените памет­ници на новозаветната писменост ставало под компетентен контрол: за това гарантират имената на Тимотей и Иоан, безспорно взели жи­во участие в този процес. Следова­телно, няма разумни основания да се съмняваме в целостта, неповредеността и подлинността на този сборник. А всичко това ни дава твър­дата увереност, че при указаната ра­бота били съблюдавани всички изис­квания на солидната критика. Тази мисъл сама по себе си следва от предходното изложение и намира подкрепа в него, но за пълната ѝ обстоятелственост ще приведем още някои съображения.

Разглеждайки историята на ка­нона на новозаветните книги, не мо­же да не се забележи обстоятелст­вото, че не всички книги навсякъде и веднага придобили еднакво приз­нание – за някои от тях (макар и из­вестни) имало колебания относно приемането им. Какво означава то­зи факт? Откъде идвало подобно ко­лебание? Единствената причина за това би могла да бъде желанието на всяка християнска община да разпо­лага само с подлинните апостолски писания, чието достойнство било безспорно. Ето защо, ако дадена поместна църква не признавала едно или друго послание, то ние трябва да се отнасяме положително към нейното свидетелство, още повече, когато тя накрая го причислява към своя ομολογουμένον, защото това не могло да се случи без съвършено не­оспорими и обективно непоколеби­ми основания. За илюстрация на то­ва е достатъчно да се посочат някол­ко известни примера. В своята Цър­ковна история Евсевий Кесарийски отбелязва следното: „Само послани­ето на Петър, наречено първо, се признава от всички. Него и древни­те презвитери привеждат в своите съчинения като неподлежащо на съмнение. Но известното под него­во име второ послание, не дошло до нас чрез преданията, не било при­ето в завета, макар че мнозина го признавали за полезно и ревниво че­тели заедно с другите писания. Тре­ти отхвърляли посланието до евре­ите, позовавайки се на Римската църква, която оспорвала, че то е на апостол Павел“ (III, 3). Така и уче­ният критик Ориген казва за апос­тол Павел: „Той не писал до всички църкви, където проповядвал; а на онези, до които писал, изпратил са­мо няколко реда“ (Евсевий Кесарийски, Църковна история, VI, 25), а при пресмятането на Иоановите послания посочва: „Той е оставил послание от няколко реда и вероят­но още две, въпреки че тяхната ав­тентичност се отхвърля от някои“ (Пак там). Вижда се, че при съста­вянето на канона винаги и неотклон­но действало критичното и строго разграничаване на истинното от не­чистото, дори и ако за това се нала­гало известно време да се постави първото наред с последното. Всич­ко това ще бъде за нас по-ясно, когато си припомним, че като прин­цип при определяне на подлинността служило свидетелството на тези християнски общества, които полу­чили дадените писания от ръцете на самите апостоли и не могли да бъ­дат излъгани в тяхната „автентич­ност“. „Направи ето това“, съветва Тертулиан, „притичай до апостолс­ките църкви, където и самите апос­толски катедри стоят още на своите места, където се четат подлинните им писания (authenticae litterae). Близо ли е до теб Ахаия? – имаш Коринт. Ако не сме далеч от Маке­дония – имаш Филипи. Ако ли мо­жеш да се простреш в Асия – имаш Ефес. Ако ли достигнеш Италия – имаш Рим“ (De praesc. haer., 36[9]). „Ако е справедливо, че това, което е по-вярно е по-рано и което е по-рано е отначало и което е отначало е от апостолите, то в еднаква сте­пен е справедливо и това, че преда­деното от апостолите е признато за свещено в апостолските църкви“. „Можем да видим с какво мляко би­ли хранени от Павел Коринтяни, към какво правило на вярата обър­нати Галатяни, какво чели Филипяни, Солуняни, Ефесяни… Макар че Маркион отхвърлял Иоановото Откровение, редица епископи, ръ­коположени от началото, се опират на Иоан като писател. По такъв начин се познава подлинността и на другите писания. Затова казвам, че не само в апостолските, но и във всички църкви от началото се съх­ранява това именно Евангелие от Лука, което защитаваме ние, а Маркионовото за мнозина е неизвест­но… Този авторитет на апостолски­те църкви съхранява също така и другите евангелия, които ние има­ме от тях и чрез тях, тоест Иоаново­то и Матеевото, а също и това, ко­ето издал Марк и утвърдил Петър, изтълкувател на когото бил той“ (Adv. Marc., IV, 5[10]). А свидетелст­вото на такива пазители на апостол­ските предания трябвало да се от­личава с абсолютна твърдост. Ето защо и unanimus consensus на цяла­та вселена – най-главното ръковод­но начало на каноническото форми­ране – се равнява в този случай на свидетелството на самите свещени писатели. И ако нашият сборник по­лучил названието ομολογούμενα – книги, които се признават от всич­ки и истинността и първоначалната чистота (generositas, Тертулиан, Adv. Marc., I) на които се утвърждава от цялата Църква – то пред нас е жи­вият глас на самите апостоли-пи­сатели.

***

В заключение бихме могли да формулираме нашите разсъждения в следните положения:

1)Събирането на новозаветните свещени книги води своето начало от самия момент на тяхното появя­ване.

2)Това събиране се намирало под непосредствения контрол на апосто­лите и техните непосредствени уче­ници. Това изисквало в свещения сборник да бъдат включвани единс­твено „автентични“ паметници, доб­ре известни и потвърдени от ръко­водителите на това дело. В този сми­съл съвсем неуместни и несъгласни с установените научни правила са предубедените подозрения относно нашите канонически книги. Всички те са засвидетелствани в своята подлинност от компетентни авторитети. Съмнението в този пункт би ни при­нудило да разпрострем подобен скеп­тицизъм и върху всички историчес­ки науки. Екзегетическият рациона­лизъм безпощадно се саморазрушава, когато идва до такива абсурди, предсказани още от св. Игнатий: „Не­вярващият в евангелието не вярва въ­обще в нищо“ (Послание до филаделфийци, VIII, 3).

3)Събирането на новозаветните писания се извършвало не инцидент­но, а обмислено и с щателна взиска­телност, според чисто обективните принципи на неоспоримата научна значимост. Оттук предположенията на митологичните теории за обясне­ние произхода на новозаветната пис­меност по аналогия с народните са­ги и легенди, не намира оправдание във фактите и представлява чиста фантазия на ума, грях против исто­рията, който винаги се наказва от нея. Всичките наши свещени кни­ги са издържали суровото изпита­ние на времето и са приети в кано­на при щателно критична провер­ка по строго обективен път, така че достоверността им сама по себе си е безспорна. В такъв случай не на­мира достатъчно основание нужда­та от отрицателна критика, харак­терна за протестантската екзегетика. Не проличава ли тук своеволи­ето на мисълта, желаеща не да изу­чава, а да създава факти, когато е известно, че събирането на свеще­ните книги било неразлъчно от кри­тичната оценка на техните качест­ва и достойнства по един безприст­растен начин? Няма ли да бъде по-справедливо и съобразно с названи­ето „истинска наука“ внимателно да се проследи тази критична рабо­та на древната Църква, ако колеба­ещият се ум е готов да потъне в мо­рето на неверието и, подобно на апостол Петър, се нуждае от спаси­телна ръка? Тогава ще бъдем изба­вени от субективизма и произвола и ще се освободим от съдбоносната необходимост да разрушаваме това, което са създали нашите предци, с печалната надежда, че и към нас на­шите потомци ще се отнесат така безпощадно. Само в този случай ра­ботата може да се придвижва нап­ред при съвместните усилия на уче­ните към една-единствена законна цел: вярата накрая да завърши с уве­реност. Това е именно опората, ко­ято ни дава историята на канона, че можем без колебание да пристъпим към изучаването на свещените па­метници като действително апос­толски.

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура 1996, кн. 6 и в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Настоящата статия е развита в духа на църковно-традиционното схващане от­носно формирането на новозаветния ка­нон (срв. Глубоковский, Николай Никанорович. Лекции по Свящ. Писанию Новаго Завета. Спб., 1907, с. 49-68).

[2]. Вж. Zahn, Th. Die bleibende Bedeutung des neutestamentlichen Kanons für die Kirche. Leipzig, 1894, 4.

[3]. Ibid, 12.

[4]. PG, 7, 845.

[5]. PG, 66, 728.

[6]. Образование канона священных книг Новаго Завета. – В: Прибавлениях к творениям св. отцов, ч. 24, 1871, с. 297-327.

[7]. W. Bousset (починал 1920) (в рецензията за книгата на Resch, A. Aussercanonischе Paralleltexte zu der Evangеliеn. 2-3 Hefte, Leipzig, 1894/95, и в Thеologische Literaturzeitung, 1898, № 3, 70); Godet, F. Introduction au NT. Introduction particuliere. II, 1, Neuchatel, 1897,18-39, 41-42, 133-136.

[8]. Според A. Harnack (Gesch. der altchristl. Litteratur bis Eusebius. II, 1, Leipzig, 1897, 701, Anm.) каноничният ομολογούμενον възник­нал в Рим, но това може да се отнесе към по-късен, завършителен стадий.

[9]. PL, 2, 13-92.

[10]. PL, 2, 366-367.

Изображение: авторът Емил Трайчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cuZ