Костадин Нушев

3.1. Християнските нравствени теми в творчеството на Фьодор Михайлович  Достоевски

Християнството и християнските идеи в творчеството на Фьодор Михайлович Достоевски се характеризират с изключителна дълбочина и експресивност. Големият руски писател се придържа към едно духовно разбиране за християнството с ясно изразена философска дълбочина. Християнските възгледи и идеи на Достоевски се характеризират с едновременно утвърждаване на трансцендентното и иманентно измерение на битието, на целостта на човека и пълнотата на живота. Според него истинската религията не се изразява само в отношение към трансцендентното – в едноизмерно трансцендиране на тукашната реалност или отдръпване от тукашните земни въпроси на живота. Идеологиите за земното щастие, които се опитват да отнемат на човека трансцендентното измерение на неговия живот и да го затворят само в тукашното – земно и иманентно измерение на действителността, не могат да удовлетворят дълбоките духовни нужди и потребности на човешката личност. Те сковават духа и го затварят в материалното. Достоевски въвежда и проблема за „подземните“ пластове на съзнанието („Записки от подземието“) и  ролята на трансценденталната илюзия („Бесове“) коментирайки проблемите за човешкия разум и типовете рационалност. Неверието и атеизма, според Достоевски, се отричат от здравия разум защото прогонват Христос като на негово място идват „демоните“ и „бесовете“, продукт на абсолютното понятие за разума. Тези теми и екзистенциално значими въпроси на руската философия се поставят без морализаторство чрез диалектическия анализ на идеите и чрез полифонията и диалога между гледните точки на неговите герои. По този път се разкриват идеите на Достоевски за принципната възможност на една нова некласическа рационалност, в която съжителстват различните типове познание, които се допълват и надграждат. Така чрез художественото представяне на философските проблеми на разума и вярата се набелязват пътища за обновление на философията и утвърждаване на свободата и достойнството на човека като разумно същество и творческа личност.

Християнското светоусещане на Достоевски е свързано с един особен етически максимализъм и мистичен реализъм, които придават духовна сила и въздействие на неговите идеи, герои и теми. Те продължават да присъстват в съвременната култура и да въздействат силно върху съзнанието на съвременните читатели, защото художественият стил на Достоевски въплъщава в себе си дълбочината на библейския символизъм и реализъм на образите, идеите и архетипите на Евангелието[27].

Всички тези християнски философски идеи от богатото духовно творчество на Достоевски импонират силно на Димитър Пенов и той ги използва на много места в своите религиозно-философски размишления или богословски аргументации по различни въпроси в защита на вярата и свободата на човешкия дух, по въпросите на свободата на съвестта и характера на различните мирогледни позиции, възгледи и убеждения, за да аргументира и докаже правото на всеки човек свободно да се самоопределя по отношение на вярата в Бога и да формира съзнателно своите интелектуални възгледи и убеждения за света.

3.2.Християнските възгледи на Достоевски за Руско-турската война

Професор Димитър Пенов изследва изключително подборно и задълбочено отношението на Достоевски към Руско-турската война въз основа на неговите публицистични статии и размишления в „Дневник на писателя“. Той систематизира аргументите на руския писател за справедливия характер на тази война в две групи доводи с различен характер – общочовешки и хуманистични аргументи и аргументи от гледна точка на християнството и православното учение на Църквата. Този систематичен порядък в изложението е вграден в структурата и композиционното оформление на монографията. Първият тип аргументи са разгледани в първата глава от изследването, а втората група доводи и аргументи съответно във втората глава. Тук Димитър Пенов посочва виждането на Достоевски за характера на Руско-турската война като за едно велико християнско и световно-историческо дело. Тази война, според руския писател, е едно християнско и братолюбиво дело, което показва величието на духовната мощ на Русия и силата на християнската любов у руския народ, насочена към страдащия ближен. Чрез саможертвата и полагането на душата си за избавлението на своя брат, е показана на дело Христовата любов като върховна саможертва и безкористно служение за благото на слабия и нуждаещия се от подкрепа и освобождение ближен народ.

Професор Димитър Пенов представя различните мотиви и аргументи на Достоевски в защита на справедливия характер на освободителната война като изтъква множество доводи и основания, които са групирани в два основни дяла. На това разпределение е подчинено разделението на монографичния труд на две основни глави като в първата глава (стр. 26-67) са разгледани общочовешките мотиви и аргументи или общо-философските и хуманистични доводи за оценка на характера на войната, а във втората глава чисто християнските, православни и религиозно-нравствени аргументи (стр. 67-136).

Това разпределение на философската и хуманистична аргументация, от една страна, и религиозно-нравствената и православно-християнска аргументация на Достоевски, от друга, съответства на систематичния подход към проблема и на утвърдения начин за разпределение на философската и богословска проблематика. В първата глава се разглеждат доводите и аргументите на Достоевски от хуманистично, политическо, икономическо, военно, обществено и международно естество, които са били предмет на тогавашните публикации и философски спорове в Европа и Русия. А във втората глава се разглеждат неговите същински християнски, църковни и православни нравствени позиции за справедливия и праведен характер на тази война за освобождение на поробените братя.

4.Свидетелството на един неиздаден научен труд като документ за времето.  Интелектуалните усилия на християнския философ срещу ограниченията на цензурата и борбата за отстояване на християнския мироглед срещу тоталитарния атеистичен режим.

Монографичното изследване на професор д-р Димитър Пенов за „Фьодор Михайлович Достоевски и Руско-турската война“ е замислено от автора през 1977 година по повод честванията за 100 годишнината от обявяването и началото на Руско-турската освободителна война. За този замисъл на автора узнаваме от неговия предговор към самото съчинение и много косвени изрази и податки в текста. Така например в предговора авторът пише: “Българската православна църква и Духовната академия специално имаха щастието през месец октомври 1977 година по тоя случай да посрещнат и най-представителна и авторитетна църковна делегация на Руската православна църква, водена лично от Негово Светейшество Московския и на цяла Русия Патриарх Пимен. [При това положение] Намерих за добре, като една скромна форма на честването… да си припомним гениалната, днес особено актуална обосновка, защита и пропаганда на войната от Достоевски в неговото списания „Дневник на писателя“. Така завършва предговора подписан от професор д-р Димитър Пенов и датиран първо с 1978 година, а след това поправена годината на 1979-та. В окончателен вид съчинението е напечатано през 1978 година, но е редактирано след бележките на редактора и е подготвено в завършен вид за печат през 1979-та[28].

4.1. Заглавие, структура и обем на монографичното изследване

По своя характер това съчинение е било замислено вероятно като студия за Годишника на Духовната Академия или като самостоятелна монография, защото в текста на определени места сам авторът нарича своя труд както студия, така и монография. Вероятно от първоначалния замисъл за една по-кратка студия изследването е прераснало в монографичен труд от общо 137 страници заедно със съдържанието, което е поместено в края на текста. Съчинението е написано на машинопис в три екземпляра през 1978 година и е предадено за редактиране. На заглавната страница е поставена от автора годината 1978-ма. Разполагаме с един екземпляр от този труд, който е авторският екземпляр с нанесени поправки и редакции както от самия автор, така и добавени корекции върху редакционните бележки на редактора. Редакторските бележки са нанесени с молив и на някои страници се чете след посочените препоръки към автора на текста името на Александър Милев (с.8)[29]. Върху тези бележки на редактора има множество допълнения, поправки и корекции върху текста от Димитър Пенов, но и реакции на несъгласие и коментари за редакционните предложения и интервенции към структурата и съдържанието на авторския труд (с.с.8,15,17,20,35,).

Най-често предложенията на редактора са да се премахва определено съдържание или отделни части от плана и структурата на съчинението, с което авторът не е съгласен. Затова върху забележките с молив той задрасква или поставя свои коментари и своеобразни отговори на мненията и оценките за съответното място, текст и авторски идеи. Структурата на монографичния труд обхваща увод, две глави и заключение.

В увода се разглеждат някои по-общи но и важни въпроси от областта на християнската философия на историята и се прави характеристика на публицистиката на Достоевски в неговото списание „Дневник на писателя“(с. с.1-25). Тук Димитър Пенов поставя под формата на основни точки и обособява като отделни глави на увода въпросите: 1. „ Била ли е Освободителната война нещо случайно, инцидентно и внезапно“? и 2.“ Могла ли е Освободителната война да бъде оправдана от православно-християнско гледище“? Това са двата въпроса, които въвеждат към темата за смисъла и целта на войната и мира и за справедливата война от християнско гледище. Тези въпроси авторът решава чрез задълбочен и подробен анализ на християнските принципи за смисъла на историята, международните отношения, братските духовни и църковни връзки между българи и руснаци и културно-исторически и социално-политически анализ на християнското учение за справедливата война с оглед на положението на българския народ под османска власт и борбата за отхвърляне на робството и постигане на пълно освобождение като цел на народните въжделения.

Всички тези въпроси Димитър Пенов обсъжда, коментира и анализира чрез едно подробно позоваване на вижданията по темата и на възгледите на тези въпроси на гениалния руски писател и християнски мислител Фьодор Михайлович Достоевски, които той споделя със своите читатели през 1877 година по повод на обявяване на началото на Руско-турската война и разразилата се полемика в руското общество между привърженици на пацифизма и ненасилието, свързани с идеите на Лев Николаевич Толстой, и привърженици на християнския подход към активна защита и подкрепа на нуждаещите се от избавление и освобождение единоверни братя. Третата и четвъртата точка от увода са посветени на въпросите за характера на позициите на Достоевски в тогавашната обстановка на международни отношения между Великите сили, които се договарят помежду си за определяне на съдбата на българския народ и на характеристика на изразените позиции и размишления на Достоевски в тяхната публицистична форма на страниците на списанието „Дневник на писателя“. Тук професор Димитър Пенов явно предчувствайки идеологическия подход към неговото съчинение заради извеждане на преден план на християнските религиозно-нравствени възгледи на Достоевски прибягва към един тактически подход като използва за заглавие на третия параграф от увода един нов термин, който е характерен и актуален по време на социализма. Позицията на Достоевски авторът се опитва да интерпретира през призмата на идеологическите конструкти на „интернационализма“ като даже използва израза „интернационализъм в действие“, който е характерен за българо-руските отношения от втората половина на ХХ век, които са белязани с идеологемите на „интернационализма“.

Този прийом на писане изглежда е насочен към това да се смекчи бдителността на цензурата или да се притъпи остротата на отрицателната критика, за да направи съдържанието на съчинението приемливо за издаване и да получи разрешение за публикуване. Независимо от тези „завои“ и криволичене през лабиринтите на идеологическите капани на тогавашната цензура книгата не е намерила благоприятни условия да бъде публикувана въпреки опитите на автора да приема част от редакционните забележки и корекции.

4.2. Редакционните забележки към съдържанието на монографичния труд – цензура от идеологически позиции или рутинна практика?

Какъв е характерът на направените редакционни забележки върху оригиналния текст на монографичния труд на професор Димитър Пенов и може ли да се определят те като проява на цензура? Безспорно в някои отношения това са чисто технически забележки, свързани с непълноти в критичния апарат и необходимост от допълнения и промени в библиографията на цитираните бележки под черта или представляват предложения за промяна на словореда и изчистване на някои определения и терминологични изрази.

Прочетете още „Професор д-р Димитър Пенов (1903-1983) и християнското свидетелство за истината по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим – продължение и край*“ →

Костадин Нушев

Академичната дейност и църковно-обществените позиции на професор д-р Димитър Пенов (1903-1983) са ярко свидетелство и характерен пример за трудния път на един преподавател в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ през десетилетията след края на Втората световна война. Житейският път и научната дейност на този християнски философ свидетелстват за усилията му за отстояване на християнските ценности и граждански добродетели в защита на достойнството и свободата на личността, за добросъвестност и интелектуална честност, за гражданска доблест, смелост и мъжество в борбата за отстояване на свободата на съвестта, свободата на мисълта и свободата на религията по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим[1].

Като християнски мислител, интелектуалец и философ, професионално ангажиран с преподаване на богословски науки в Духовната академия, която след 1950 година продължава дейността на Богословския факултет като висше училище на Българската православна църква, той винаги чувства своя дълг да свидетелства за истината и да отстоява основните човешки права за свобода на мисълта и съвестта, а също и да се бори за религиозните права на Църквата по време на суровата атеистична пропаганда. Християнските позиции на Димитър Пенов ни се разкриват като контрапункт на официалната атеистична пропаганда и антирелигиозна политика в областта на културата, образованието и вероизповеданията и като свидетелство на Църквата за вярата в Бога, за свободата на религията и философската мисъл, както и за силата на християнските ценности и нравствени добродетели в тези смутни времена от историята на България[2].      

В този кратък обзор за научното творчество и за академичната, обществена и църковна дейност на професор Димитър Пенов, ще бъде направен опит за очертаване на тематичните насоки и проблемни области в неговите научно-богословски изследвания въз основата на по-важните му съчинения, но също така и чрез разглеждане на съдбата на един непубликуван негов труд, съхранен до нас в личния и семеен архив на християнския философ. Това е монография, посветена на християнските нравствени възгледи на Фьодор Михайлович Достоевски, която съдържа цялостен философско-систематичен анализ и подробно описание на аргументацията на руския писател в защита на справедливия характер на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 година. Написана по повод честването на стогодишнината от Руско-турската освободителна война тази монография е може би последното научно-богословско изследване на професор Димитър Пенов, което е останало непубликувано, и може да послужи като пример, както за ограниченията и цензурата върху богословската научна продукция в края на 70-те години на ХХ век в България, така и за принципните християнски богословски и философски позиции на този български учен и богослов.

В този научен труд, който по всяка вероятност е последното богословско съчинение на професор Димитър Пенов преди неговата земна кончина, са събрани и обединени в единно цяло всички основни теми и проблеми на неговото религиозно-философско и богословско творчество. Това са въпросите на християнската философия на историята и православно-християнската етика, на философията на обществения живот и християнската социална философия, които са разгърнати в идейна и систематична връзка посредством християнските възгледи на Фьодор Михайлович Достоевски за освободителната война.Темата за войната и мира от гледна точка на Библията и християнската философия на историята е занимавала трайно и е привличала интереса на Димитър Пенов многократно[3].  Написан през 1978 и редактиран от автора през 1979 година, монографичният труд остава неиздаден поради различни пречки и ограничения от страна на тогавашната цензура или други съображения – технически ограничения за печат, задържане на ръкописа по сходен начин, засвидетелстван с други негови съчинения, запазени в архивните фондове от този период, или поради други неизвестни засега причини[4].

1. Професор Димитър Пенов и неговият жизнен и творчески път

Димитър Пенов е български християнски философ и богослов, който е роден в началото на ХХ век през 1903 година. Той е специалист по богословие и преподавател по християнска философия, религиозна философия и философия на религията, който преподава първоначално в Софийската духовна семинария, а след това работи в Духовната академия през периода от 1951 до 1973 година. Десет години след пенсионирането си завършва своя земен път през 1983 година като оставя богато научно и книжовно наследство, което е свидетелство за висока ерудиция и граждански дълг, интелектуална честност и преданост към християнските ценности и делото на Българската православна църква[5].

В продължение на своя 80-годишен жизнен път Димитър Пенов споделя трудностите на народа по време на двете световни войни, преживява превратностите на обществения живот и обратите на българската историческа участ като участва активно в духовно-просветната дейност на Българската православна църква, работи в нейните духовни школи като съзнателен и активен християнин, учител, преподавател и богослов. Професионалният му път преминава в академичните среди и преподавателската колегия на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, която след Втората световна война е преместена на гара Черепиш, и на Духовната академия, която от началото на 50-те години е отделена като висше учебно заведение от Софийския Университет и организирана като църковна висша богословска школа под ведомството на Светия Синод на Българската православна църква. Жизненият път на Димитър Пенов обхваща осем десетилетия през ХХ век, които са изпълнени с много превратности и изпитания за вярващите християни и за духовните учебни заведения на Българската православна църква. Този труден житейски път започва през 1903 година в годината на откриване на Софийската духовна семинария, в която той получава своето средно духовно образование, и завършва през 1983 година когато се честват 60-та годишнина от създаване на Богословския факултет като висша духовна школа на Българската църква. Биографичната траектория на житейския път на Димитър Пенов, по един особен начин, съвпада с определени във времето периоди от църковната и академична история на духовното образование и академичното развитие на богословските науки в България. Така през призмата на неговата лична история може да се скицират и маркират определени жалони от институционалната история на духовното образование и на висшето богословско образование в България в продължение на почти целия ХХ век до началото на политическите преобразувания и демократичните промени в края на 80-те години.

1.1.Духовно образование и научна подготовка

Духовното образование Димитър Пенов получава в Софийската духовна семинария и Богословския факултет. След учителстване в семинарията продължава научната си подготовка със специализация и защита на докторат в Германия в университетите на Йена и специализация в Берлин. Докторската дисертация на българския богослов е посветена на проблемите на религиозното образование и религиозно-нравственото възпитание, а темите за религията и науката, за религията и образованието, за религията и културата остават като водещи насоки за неговата научна и богословска работа и маркират трайно изследователската и преподавателската му работа в академичен план[6].

Политиката на Българската православна църква през 30-те и 40-те години на ХХ век продължава утвърдената традиция от времето след учредяване на Българската екзархия за изпращане на свои кадри за придобиване на висше богословско образование, за специализация или получаване на докторат в европейските университети и висши богословски школи на Германия, Швейцария и Австрия. Много духовници и богослови от този период до средата на ХХ век са преминали именно през тази система на богословско образование и научна подготовка. Това е църковният и академичен път на водещите български митрополити и професори в Богословския факултет, които следват утвърдените традиции от времето на Българското възраждане и изграждане на духовните основи на богословските школи[7].

1.2. Преподавателска работа в Духовната семинария и Духовната академия

Преподавателската работа на Димитър Пенов и неговият академичен опит в областта на християнската философия се разделят на два периода и обхващат два основни етапа в професионалния му път – учителската дейност в Духовната семинария като средно духовно училище и научно-академичната работа в Духовната академия като висше учебно заведение. Докато е учител в семинарията Димитър Пенов активно се занимава с църковно-обществена дейност като публикува статии в периодичния печат и участва в дейността на българските въздържателни дружества[8].Тази дейност показва неговата църковна и социална ангажираност, която се оформя още през 30-те години, а през годините на комунистическия режим ще го изведе на предните позиции на полемиката с официалната атеистична пропаганда и борбата за свобода на вероизповеданието и свободно проповядване на Православието като традиционна религия[9].

И двете духовни школи на Българската православна църква – Духовната семинария и Духовната академия, са свързани помежду си като система, която  отразява духовно-просветните и учебно-възпитателни традиции на Българската църква за подготовка на образовано духовенство и просветен църковен клир. След извеждането на Богословския факултет от Софийския университет през 1949-1950 година връзката между средното и висшето духовно образование, както и институционалната система на учебните заведения на Духовната семинария и Духовната академия, се организират и структурират по един утвърден модел, който е най-характерен за Руската православна църква. Затова преминаването на един учител от духовната семинария към преподавателска работа в Духовната академия става утвърдена практика чрез решения на Светия Синод, под чието ведомство се намират и двете духовни учебни заведения[10].

До 1950 година Димитър Пенов е преподавател в Софийската духовна семинария, която по това време се намира на гара Черепиш, а от 1951 година постъпва на работа като преподавател в Духовната академия. Това е първата учебна година след закриването на Богословския факултет и трансформирането на висшата богословска школа като Духовна академия. Към преподавателския състав от професори и доценти от предходния период се присъединява и д-р Димитър Пенов, който е назначен към Катедрата по християнска апологетика и история на философията. Досегашните научни трудове и преподавателски опит от Духовната семинария са добра атестация за неговата учебно-преподавателска работа и очевидно това е допринесло за доверието на Светия Синод при избора и назначението му за преподавател в новоучредената Духовна академия.

За разлика от другите преподаватели в Духовната академия, които преди закриването на Богословския факултет са били университетски преподаватели и са изградени като академични фигури в неговата университетска колегия, Димитър Пенов встъпва във висшата богословска школа от редиците на семинарските учители. Това не му пречи да бъде на нивото на своите колеги като ерудиран и добре подготвен за академичното поприще немски възпитаник, който има зад гърба си докторат от Германския университет в Йена и няколко научни монографии, които свидетелстват за сериозните му философски и богословски познания[11].

Димитър Пенов принадлежи към второто поколение преподаватели и професори във висшето духовно и богословско училище на Българската православна църква. Неговата академична кариера започва заедно с началото на Духовната академия и обхваща един период, който се характеризира с усилени идеологически борби с налагащия се официален марксистко-ленински и атеистичен мироглед, който често пъти се проявява и като „войнстващ атеизъм“ и антирелигиозна пропаганда, насочени срещу християнството и Българската православна църква[12].

Затова още от началото на 50-те години е необходимо да се укрепват позициите на богословската наука чрез сериозни и задълбочени изследвания в една подчертано апологетична насоченост срещу налагащите се догми на диалектическия материализъм и официалната атеистична философска позиция, която започва да се прокарва и в областта на светогледните и методологични постановки на другите хуманитарни науки[13].

1.3.Научни трудове и академични интереси през 50-те и 60-те години

Преподавателската работа на Димитър Пенов в Духовната академия е продължение и надграждане на неговите научни трудове в областта на религиозната философия от 40-те години и на учителската му дейност в Духовната семинария. През 50-те години на ХХ век Димитър Пенов съсредоточава своите изследователски усилия и научни интереси в областта на християнската философия, историята на философията и на философията на религията[14]. Той пише серия от студии в областта на тези научни дисциплини, които са важни за изграждане на методологичните основи и академични насоки на развитие на тези богословски дисциплини. Студиите са публикувани в научното периодично издание на Духовната академия „Годишник на Духовната академия“ (ГДА), което е продължение на „Годишник на Богословския факултет“ за периода 1923-1949[15].

Прочетете още „Проф. д-р Димитър Пенов (1903-1983) и християнското свидетелство за истината по време на атеистичната политика на тоталитарния комунистически режим*“ →

Драган Бачев

Последният авиньонски папа Григорий XI (1370-1378) бил племенник на папа  Климент VI. За главна задача на своя понтификат той смятал  завръщането в Рим. На него му се наложило да преодолява френската съпротива. През есента на 1376 година той напуснал Авиньон и на 17 януари 1377 година съпровождан от тринадесет кардинали тържествено влязъл в Рим. Кардиналите, които се придържали еднозначно към френска ориентация, останали в авиньонската курия. Григорий XI пренесъл Римската курия от Латеранския дворец, който бил почти напълно разрушен, във Ватикана[67]. Смъртта на папата, която настъпила в 1378 година, станала увертюра към най-дълбоката криза на папството през Средновековието. На 19 март 1378 година, намирайки се на смъртно легло, Григорий XI подписал булата „Periculis et detrimentis”, в която, отчитайки извънредните обстоятелства, делегирал на кардиналите широки права при избора на нов папа. Той постановил, че те могат да изберат папа, където е възможно и когато е възможно и това ще бъде законно даже в случай, че кандидатът получи обикновено мнозинство при гласуването, а не мнозинство от две трети. Когато папа Григорий XI починал, колегията на кардиналите се състояла от двадесет и трима души. От тях на конклава в Рим пристигнали шестнадесет кардинали. От седмината отсъстващи шестима се намирали в Авиньон. Шестнадесетте кардинали, които били достатъчни за избора на папа, се състояли от единадесет французи, четирима италианци и един испанец.

Това, което се случило на конклава, на 7 април 1378 година, се оказало съдбоносно за папството през следващите четиридесет години. Бушуващата огромна тълпа на площада искала да види на трона италианец, дори римлянин, защото се опасявала, че ако избраният за папа е французин, той отново ще се завърне в Авиньон. Преди да бъдат затворени вратите на конклава, кардиналите, протестирайки против заплахите на тълпата и на градския съвет, заявили, че те ще смятат за недействителен избора, който се провежда в условия на принуда. Кардиналите нямали друг изход, освен да изберат такъв италиански иерарх, чиято личност би се оказала приемлива за всички. Затова на третия ден те избрали за папа Бартоломео Приняно, архиепископа на град Бари. Новият папа избрал името Урбан VI (1378-1389). Той бил последният папа, който нямал кардиналски сан[68]. Папа Урбан VI бил първият папа, който подобно на светските владетели използвал свой герб. След него това станало система. Бурният ход на конклава от 1378 година показал, че Римокатолическата църква е съзряла за реформи. На първо място трябвало да бъдат реформирани курията и кардиналската консистория. Когато папата изказал подобни намерения, френските кардинали, които и без това наблюдавали с подозрение неговите действия, се възпротивили, напуснали Урбан VI и се събрали в Анани, където обявили, че избора на папата бил извършен в принудителни условия и затова е недействителен. Поради което папският престол следва да се смята за свободен и е необходим нов избор. Опозиционните кардинали влезли във връзка с френския крал Карл V (1364-1380), който им обещал своята поддръжка. В същото време Урбан VI се забъркал в конфликт с неаполитанската кралица Джована I (1343-1381), срещу която той поддържал херцог Карл Дурацо. Сега вече всички кардинали се преместили в Анани. В отговор папата назначил двадесет и девет нови кардинали, свои привърженици, в това число и свои родственици. Отцепниците се събрали за избор на нов папа във Фонди, на неаполитанска територия, където на 20 септември 1378 година избрали французина кардинал Роберт Женевски, който приел името Климент VII (1378-1394). По-късно той влязъл в списъка на антипапите. След като Урбан VI анатемосал антипапата и неговите кардинали, същото извършил и Климент VII по отношение на Урбан VI. По тази начин църковният разкол станал свършен факт[69]. Той продължил четиридесет години и влязъл в историята под името Великият разкол (1378-1417). Климент VII, чиято резиденция била във Фонди, в началото на 1379 година се преместил в Неапол, а през юни същата година окончателно се установил в Авиньон. Законността на Урбан VI признавали Свещената Римска империя (Германия), Унгария, Полша, скандинавските страни и Англия. Послушание на Климент VII изразили църквите на Франция, на държавите от Пиренейския полуостров, на Неапол и Сицилия и на Шотландия. През есента на 1389 година починал папа Урбан VI. Мнозина, в това число и самият Климент VII, смятали, че с това единството на Римокатолическата църква ще бъде възстановено и той ще бъде признат за единствен папа. Изяснило се обаче, че разколът е много по-дълбок. Римските кардинали бързо стигнали до съгласие и избрали за папа кардинал Пиетро Томачели, който приел името Бонифаций IX (1389-1404). Последен римски папа през периода на Великия разкол бил венецианеца Григорий XII (1406-1415). При встъпването си на престола той заявил, че е готов да се откаже от трона, ако така постъпи и авиньонският папа. Авиньонските кардинали след Климент VII избрали за папа испанеца Педро де Луна, който приел името Бенедикт XIII (1394-1423). През 1407 година в Савона (на запад от Генуа) трябвало да се проведат преговори между двамата папи за възстановяване единството на Църквата. Папите влезли в града с войските си и тяхната лична среща така и не се състояла[70]. Това показало, че те, ръководени само от добри подбуди, няма да могат да се договорят. Под влияние на Парижкия университет френският крал станал също така привърженик на единството в Църквата. Той обсадил Авиньон и Бенедикт XIII трябвало да бяга отначало в Прованс, а след това при испанците. Все по-силно ставало съборното движение, към което се присъединили повечето кардинали и на двамата папи. Общоприето станало мнението, че разколът може да бъде прекратен само чрез събор и това ще бъде подходяща възможност за осъществяване и на църковна реформа: подобряване на богослужебния ред и църковното управление, реформиране на курията и уточняване на църковното учение.

Избягалите от Григорий XII седем кардинали и изоставилите Бенедикт XIII шест кардинали заедно свикали събор, който бил открит в храма на град Пиза на 25 март 1409 година. Пизанският събор представлявал съвещание, което се провело под ръководството на колегията на кардиналите. Нито един от папите не признал събора за законен и все пак в него взели участие двадесет и четирима кардинали, около сто епископи и много абати и каноници. Процесът срещу папите, който се провел на събора, завършил с тяхното низложение и те били отлъчени от Църквата като отявлени разколници, еретици и клетвопрестъпници. Основната фигура на събора бил енергичният кардинал Балтазар Коса. По негово предложение Пизанският събор избрал за папа архиепископа на Милано под името Александър V (1409-1410)[71]. Папата утвърдил декретите на събора и го закрил, като обявил, че нов събор, който ще бъде свикан след три години, ще се заеме с църковната реформа. Александър V, който по-късно попаднал в списъка на антипапите, преместил своята курия в Болоня. Той се оказал компромисна фигура, защото след няколко месеца починал. Кардиналите в Болоня избрали за негов приемник Балтазар Коса, човек с тъмно минало, който на младини бил пират. Той също попаднал в списъка на антипапите. Новият папа приел името Иоан XXIII (1410-1415). Обаче нито римският, нито авиньонският папа не обърнали внимание на решенията на събора в Пиза. Нито един от тях не смятал да се отрече от престола. По този начин начело на Църквата се оказали едновременно трима папи. Впрочем такъв прецедент вече имало в историята на Римокатолическата църква. През 1046 година на папския престол се озовали едновременно папите Бенедикт IX, Григорий VI и Силвестър III[72]. Това много трудно се съчетава с учението за папската непогрешимост, но този въпрос ще разгледаме в друго наше изследване. Императорът на Свещената Римска империя (Германия) Сигизмунд (1410-1437), който освен това бил крал на Унгария и на Чехия, искал да възстанови единството на Църквата в духа на концилиаризма (съборността). Спомняйки си за опита на византийските и франкските императори, той сам станал инициатор за свикването на Вселенски събор. В същото време и Иоан XXIII се надявал на църковно признаване от страна на императора и събора. В съответствие с договореност, постигната между Иоан XXIII и Сигизмунд в град Комо, през есента на 1413 година императорът отправил призив към западното християнство, в който съобщил за свикването на Вселенски събор в град Констанц, на границата между Германия и Швейцария. През декември 1413 година и Иоан ХХІІІ обявил за свикването на събора.

Шестнадесетият Вселенски (Констанцския) събор (1414-1418) трябвало да бъде открит на 1 ноември 1414 година и да протече при следния дневен ред:

1. Преодоляване на „Великия разкол”.

2. Реформа на Църквата „in capite et membris” (тоест „в главата и членовете”).

3. Преодоляване на ересите[73].

На 28 октомври 1414 година папа Иоан ХХІІІ пристигнал в Констанц. Обаче той се държал предпазливо и нямал доверие на императора. Затова още на 15 октомври сключил тайно съглашение с австрийския херцог Фридрих, съгласно което последният бил назначен от папата за командващ войските на Римската църква с възнаграждение от шест хиляди гулдена на година. В замяна Фридрих се задължил да осигури въоръжената защита на папата в Констанц.

На 5 ноември 1414 година Иоан ХХІІІ тържествено открил Шестнадесетия Вселенски събор, като го обявил за продължение на събора в Пиза. Представителите на висшето духовенство пристигнали със закъснение. Самият Сигизмунд пристигнал в Констанц преди Рождество Христово 1414 година. Скоро обаче съборът станал най-многочисленият форум на Средновековието. На него присъствали лично или били изпратили свои представители трима папи, трима патриарси, двадесет и девет кардинали, тридесет и трима архиепископи, сто и петдесет епископи, представители на монашеските ордени и на университетите. От светските владетели присъствали императорът на Свещената Римска империя и крал на Унгария и Чехия Сигизмунд, херцозите на Бавария, на Австрия, на Саксония, на Мекленбург и на Лотарингия, а кралете на Франция, Англия, Шотландия, Полша, Швеция, Дания, Норвегия и Неапол изпратили свои представители. На събора от самото начало господствал духа на концилиаризма (съборността). По време на съвещанията основна роля играели не кардиналите, а епископите. До март 1415 година председателствал Иоан ХХІІІ, но на хода на събора оказвал влияние и императорът[74].

Прочетете още „Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 3“ →