Атанас Ваташки

Атинагор Атински († II век)[1] е слабо познат в християнската история и за него няма почти никакви сведения. Същевременно собствените му съчинения са много бедни откъм данни от личен характер. Единствените източници, които го споменават, са известие на църковния историк Филип Сидет (около 380-431) и цитат от св. Методий Патарски на Атинагоровото съчинение „За възкресението“ (при което св. Методий указва неговият автор[2]), повторен и от други свети отци на Църквата.

Известието на Филип Сидет гласи: „Пръв ръководител на Александрийското училище бил Атинагор. Той е живял във времето на Адриан и Антонин Пий и им представил своята апология (молба) в защита на християните. Той изповядвал християнската вяра и тогава, когато ходел в тогата на философ и бил ръководител на школата на академиците. Като имал намерение да пише против християнството, за да постигне най-успешно своята цел, той пристъпил към четене на свещените книги; пленен от благодатта на Светия Дух, подобно на великия Павел, станал проповедник на самото това учение, против което възставал. Негов ученик бил Климент Александрийски, при когото се учил Пантен[3]“.  

Доколко може да се има доверие на тези сведения? Мненията на изследователите се различават. Общото помежду им е, че това свидетелство се приема за вярно само частично, а разликите се отнасят до това кои данни трябва да се приемат за достоверни. Със сигурност тези за адресатите на апологията са погрешни. За вярно може да се приеме, че Атинагор е автор на апология, информацията за обръщането му и вероятно за предишния му живот на философ. Спорен е въпросът относно това дали е първи ръководител на Александрийското катехизическо училище – и той се пренася и в българската богословска литература.

Според позицията на профeсор Илия Цоневски Филип Сидет смесва правдоподобни с погрешни данни. Според него Атинагор не е първи ръководител на Александрийското катехизическо училище – такъв е Пантен. Последният е не ученик, а учител на Климент Александрийски. А и Атинагоровата апология е отправена не до горепосочените императори, а до Марк Аврелий (180) и Комод (192). Последната грешка на Филип Сидет частично може да се обясни с това, че прочитайки името на „Марк Аврелий Антонин“ като адресат на съчинението, го е идентифицирал с Антонин Пий.  Същевременно, според нашия патролог, за вярно би могло да се приеме свидетелството, че Атинагор е автор на апология, както и че престоява в Александрия (макар и да не е ръководел Александрийското училище[4]).  

Наистина ли Филип Сидет греши относно ръководството на Александрийското училище? Не така мислят изследователи като Лесли Барнард, Джоузеф Крехан, а у нас – главен асистент Юлиян Великов и архимандрит професор Павел Стефанов († 2012). Евсевий Кесарийски наистина е по-точен като историк от Филип Сидет. Според Джоузеф Крехан обаче творбата на последния, макар и да страда от неточности, поне що се отнася до Катехизическото училище, трябва да се приеме за точна. Това е така, тъй като функционирането на училището в Александрия (закрито 381 година), почти съвпада с времето на неговия живот, Филип Сидет го посещава, като също така то е преместено в неговия роден град Сиде (в днешна Турция[5]).

Същевременно, ако погледнем на местата от „Църковна история“ на Евсевий, в които се обсъжда въпросът за Александрийското училище, ще видим, че те не са толкова еднозначни, колкото изглежда на пръв поглед. Има три такива места. В две от тях се твърди, че Климент Александрийски наследява Пантен, а на друго – по-ранно и подробно, че като че ли Пантен е ръководител на училището два пъти, оставайки го временно на някого (вероятно на Климент Александрийски),  за да замине за Индия като мисионер, а след завръщането си отново го поема[6]. Следователно редът според Евсевий е не „Пантен→Климент“, а „Пантен→(Климент)→Пантен“. Това би могло да обясни защо Филип Сидет (с неговите данни за Атинагор→Климент→Пантен) твърди, че Пантен е ученик на Климент – неправилна интерпретация на факта, че при втория си период начело на училището Пантен приема ръководството му от Климент Александрийски. Според авторът на настоящото изследване свидетелството на Филип Сидет, че Атинагор е първи ръководител на Александрийското училище, трябва да се счете за точно[7]. То не противоречи на това на Евсевий Кесарийски, който явно не е знаел за Атинагор, а само го допълва. По същия начин Филип Сидет не знае за това, че Пантен има два периода начело на училището. Комбинираните данни от известията на Евсевий Кесарийски и Филип Сидет за Александрийското катехизическо училище биха изглеждали така: Атинагор→Пантен→Климент→Пантен→Климент.

От начина, по който Атинагор пише, може да се заключи, че е свързан с Египет (а оттам и с Александрия) – това признава дори и професор Илия Цоневски. В полза на това твърдение говори не само свидетелството на Филип Сидет, но също така и 12-та глава от Атинагоровото съчинение „За възкресението“. В нея авторът заявява, че иска да направи илюстрация, така че негова мисъл да бъде ясно разбрана. В очакваната илюстрация обаче дава пример с подслон за камили. Факт е, че тези животни са непознати за Гърция или Мала Азия, за разлика от Египет. Смята се, че едва ли Атинагор би дал такъв пример, ако те не са част от неговото ежедневие и от ежедневието на възможните читатели на съчинението му[8]. В противен случай би се наложило да даде допълнителни обяснения – а той пише така естествено, сякаш тези неща са разбираеми от себе си, самоочевидни за читателите му. Освен това в апологията му „Застъпничество за християните“ се срещат добри познания за животните в Египет и религиозния култ там[9]. 

От надписа на неговата апология (стига той да е негово дело) се разбира, че Атинагор счита себе си за християнски философ – както и св. Юстин. От данните на Филип Сидет за достоверно би могло да се счита и принадлежността му към школата на академиците. Също както св. Юстин и Тертулиан, и Атинагор Атински ходи с философска мантия. Очевидно това не е прецедент сред апологетите. Те не смятат, че този начин на обличане добавя нещо към християнската им вяра, но пък свидетелства за положителното им отношение към философията. Впрочем за един бивш езически философ като Атинагор би било обяснимо, ако събере около себе си ученици, създавайки училище, в което обаче би им преподавал учението на истинската философия[10].

Друго известие, което би могло да се счита, че е възможно да се отнася за Атинагор, е на св. патриарх Фотий. Според него атинският апологет трябва да бъде идентифициран с онзи Атинагор, на който александрийският писател Боет посвещава трактат за неясните изрази в Платон[11].

Важна подробност за Атинагор, която не се коментира в българската богословска литература е мястото на Атинагор в календара на светиите. Неговата памет се отбелява от Православната църква в Гърция на 24 юли[12], но по неизвестни причини отсъства от календара на Православната църква в България – дали поради незнание, или поради липса на място за всички светии в календара. Наш дълг като православни християни е да помним светиите, тоест онези, които са угодили на Бога през земния си живот. А Атинагор Атински има за какво да бъде помнен.

Професор Павел Стефанов пише: „Благодарение на своя разностранен талант и на обстоятелството, че живее твърде рано, през II век, Атинагор става пионер в редица области на християнското богословие. Той е първият и за няколко столетия единственият църковен мислител, който се опитва да хармо­низира тогавашните медицински познания с християнското учение. Той е първият известен в историята християнин, който прибягва до аналогията като философско доказателство. Той е първият, който открива за света екзистенциалното единство между материалното тя­ло и нематериалната душа. Атинагор пръв използва термините „единство“, „общение“ и „различие“ по отношение на Лицата на Света Троица и то в трактат, предназначен не за християни, а за езически императори. Той е първият, който заявява недвусмислено, че цел­та на творението е да разкрие Божието съвър­шенство и благост. Той е първият, който при­лага термина „безкръвна“ за евхаристийната жертва. Той е първият апологет, който с пълни подробности разглежда обвиненията срещу християните и доказва тяхната лъжовност[13]“.    

От християнския апологет до нас достигат две съчинения. Най-известно е неговото „Застъпничество (пратеничество) за християните на християнския философ от Атина Атинагор до императорите (самодържците) Марк Аврелий Антонин и Луций Аврелий Комод[14]“ – както е озаглавено в ръкописа. Заради характера му, тоест, защото принадлежи към апологетичния жанр, в богословската наука то се споменава просто като „Апология на Атинагор“. Предвид, че е адресирано до Марк Аврелий и Луций Комод, и че Луций Комод става съимператор през 176 година, а Марк Аврелий умира през 180 година, съчинението на Атинагор трябва да се датира между тези две дати[15]. Напълно е възможно Застъпничество за християните да е било представено от Атинагор лично на императорите, които през 176 година пътуват в Гърция. Това, разбира се, не изключва възможността да е предназначено за четене от по-широк кръг от хора[16]. По своите особености произведението се отличава с умерен тон, прегледност на изложението и красив език, а по съдържание наподобява диалогът „Октавий“ на Минуций Феликс, който вероятно я познава [17].

Съдържа 37 глави. Апологията има за цел да отхвърли три основни обвинения срещу християнството – в атеизъм, канибализъм и разврат, както и да свидетелства за разумните основи на християнската вяра. Също както е направено в други апологии, и в Атинагоровата се излага тезата, че гонението е не само несправедливо, но и противно на разума. Така се апелира до мисловно-разсъдъчната функция на човека, която отхвърля това деяние. Трите споменати обвинения срещу християните се основават на лъжливи и неразумни слухове и императорите Марк Аврелий и Комод не бива да се подлъгват по тях. Тези клевети водят до несправедливото преследване на християните. Действията, които не са ръководени от разума, довеждат до такива, които са лишени и от справедливост[18].

Второто и единствено друго запазено съчинение на Атинагор е „За възкресението“[19]. То представлява естествено продължение на „Застъпничество за християните“, негова втора част. В самия край на последното произведение се споменава, че разговорът за възкресението ще бъде отложен, тоест, че изисква друго съчинение. В това съчинение християнският апологет се стреми да обоснове своите твърдения по пътя на разума, чрез представяне на философски аргументи. Произведението съдържа 15 глави. Единственото известно светоотеческо позоваване на „За възкресението“ е от св. Методий Патарски, (известен и като „Олимпийски“ † 312). Той споменава и Атинагор като негов автор, макар че не дава сведения за него[20]. Според специалиста по древна християнска литература Лесли Барнард двете запазени произведения на Атинагор са единствените християнски апологетични творби от II век, които по своя обхват и познания могат да са сериозна конкуренция на отличната творба на Ориген „Против Целз“ – пресилено мнение, което пренебрегва обхвата и познанията на Стромати от Климент Александрийски[21].

Древните християнски апологети, между които и Атинагор Атински, са бащите на християнската апология и заемат важно място в съвременната академична дисциплина Християнска апологетика. Връщането и обръщането към тях е връщане и обръщане към нейните корени. Атинагор Атински не е от най-познатите древни християнски апологети, но със своя живот, съчинения и мисъл допринася с това, което може, за защитата и разрастването на християнското учение сред езическия свят. Хубаво е не само богословите, но и всички християни да помним и, доколкото ни е възможно, да се постараем да опознаем тези ранни свидетели за истинската вяра.

__________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. За Атинагор Атински и неговата богословска мисъл срв. Великов, Юлиян. Знание, взаимност и философия в ранните свети отци и църковни писатели. [Русе], 2019, с. 123-143; Павел (Стефанов), архим. Атинагор като християнски апологет [Магистърска теза]. София, 1974; Павел (Стефанов), Йером. Атинагор – християнски апологет от II в. – В: ДК, кн. 8. София, 1993, с. 10-17; Православная энциклопедия, т. IV. Москва, 2002, с. 83-85; Реверсов, Иван. Апологеты: защитники христианства. Санкт-Петербург, 2007, с. 88-111; Сагарда, Николай. Лекции по патрологии I-IV века, Москва, 2004, с. 312-324; Скворцов, Константин. Философия отцов и учителей церкви (период апологетов). Киев, 1868, с. 53-79; Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия – В: ГДА 1957/1958. София, 1958, с. 228-237; Barnard, Leslie. Athenagoras. A study in second century Christian apologetic. Paris, 1972; Crehan, Joseph. Athenagoras. Embassy for the christians. The resurrection of the dead“ (Ancient christian writers, № 23). New York, N.Y/Ramsey, N.J. 1955, p. 3-27; Jacobsen, Anders-Christian. Athenagoras – In: In defence of christianity: early christian apologists (Early christianity in the context of antiquity). Frankfurt, 2014, p. 81-100; Quasten, Johannes. Patrology, v. I. The beginnings of patristic literature from the Apostles Creed to Irenaeus. Notre Dame, IN, [1995], p. 229-236.     Вж. също така: Ваташки, Атанас. Прозрения на природния разум в търсенето на истината (Атинагор Атински и отношението му към античната философия). В: БМ, 2/2018. София, 2021, с. 75-82.   Произведенията на Атинагор „Застъпничество за християните“ и „За възкресението“ са цитирани по преводът на Джоузеф Крехан: „Athenagoras. Embassy for the christians. The resurrection of the dead“ (New York, N.Y/Ramsey, N.J. 1955). Също така са правени сравнения с изданието на Филип Шаф, ANF, vol. II. Columbia, SC, 2017.  

[2]. Срв. Реверсов, И. Пос. съч., с. 88.

[3]. Цит по: Цоневски, Илия. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели (Второ редактирано и допълнено издание), т. I. София, 2008, с. 109.

[4]. Цоневски, Илия. Патрология…, с. 109-110.

[5]. Срв. Crehan, J. Embassy for the Christians…, p. 5-6.

[6]. Срв. Eusebius of Caesarea. The history of the Church. London, 1989 (transl. by: Geoffrey Williamson), V, 10; V, 11; VI ,6; VI, 14.

[7]. Срв. Crehan, J. Embassy for the christians…, p. 4-7; Barnard, L. Athenagoras…, p. 13-18.

[8]. Срв. Crehan, J. Embassy for the christians…, p. 8; Barnard, L. Athenagoras…, p. 15.

[9]. Срв. Великов, Юлиян. Пос. съч., с. 125-126.       

[10]. Срв. Реверсов, И. Пос. съч., с. 90.

[11]. Срв. Павел (Стефанов), Йером. Атинагор – християнски апологет от II в…, с. 10-11.

[12]. Връзка към църковния календар на Архиепископията в Гърция: https://www.amvonas.gr/

[13]. Павел (Стефанов), Йером. Атинагор – християнски апологет от II в…, с. 17.

[14]. В българската богословска литература, заради влиянието на учебника по Патрология на проф. Илия Цоневски това произведение е известно като „Молба“ или „Пратеничество“. Но според доц. Светослав Риболов, който е и филолог, гръцката дума πρεσβεία значи на първо място „застъпничество“ и едва на втори план „пратеничество“.

[15]. Crehan, J. Embassy for the christians…, p. 9-10.

[16]. Срв. Jacobsen, A.-C. Athenagoras…, p. 84-86; Barnard, L. Athenagoras…, p. 22-24.

[17]. Срв. Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия…, с. 230.

[18]. Срв. Embassy for the christians, 1-4.

[19]. Съществува и мнение, че съчинението не принадлежи на Атинагор, а представлява противооригенистична творба, но тази теза е неубедителна. Виж. Павел (Стефанов), Архим. Атинагор като християнски апологет…, с. 20-24. Вж. Barnard, L. Athenagoras…, p. 28-31; Crehan, J. Embassy for the christians…, p. 7-8.

[20]. Срв. Цоневски, Илия. Патрология… с. 110.

[21]. Barnard, L. Athenagoras…, p. 51. Освен, ако, разбира се, Л. Барнард не отнася „Stromateis“ към III в.

Изображения: авторът Атанас Ваташки. Източник Гугъл БГ. Източници на останалите изображения Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8NX