Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Срамната търговия с вярата е била толкова по-отвратителна, че и отделни църкви добивали привилегии да опрощават грехове с пари, да търгуват с вярата на дребно. Само в Рим е имало 5 такива църкви и те не са се стеснявали да турят надписи като следния: “Тук при всяка литургия една душа се освобождава от чистилището”.

Вече в началото на ХV-ти век експлоатацията чрез индулгенциите е била така голяма и деморализирането на народните маси тъй явно, че въпреки непоколебимата вяра в божествеността на църквата и на нейните дела, са се слушали оплаквания от разни страни, а констанцкият и базелският събори са настоявали да се вземат мерки в това отношение, нищо обаче не се е постигнало, напротив, злото се е засилвало и достигнало дотам, че в началото на ХVІ-ти век, във време на най-голямото умствено движение, в продължение на 10 години 4 пъти са били издавани индулгенции (1500, 1501, 1504, 1509). Негодуванието срещу тази срамна търговия с вярата от страна на всички по-умни, по-развити и истински набожни и нравствени хора е било много голямо особено в Германия, където експлоатацията е била безбожна, ала папите не обръщали никакво внимание на това – на тях и на ум не е идвало да се отказват от такъв добър приход за “хазната на апостол Петър”.

Папа Лъв Х. Продажба на индулгенции в Германия през 1517 г.

През 1513 година за папа е бил избран един кардинал от банкерската и владетелска фамилия на медичите под име Лъв Х. Лъв Х (роден през 1475 година) е бил човек умен, образован, добродушен, щедър, покровител на хуманистите, но равнодушен към вярата – той не е разбирал религиозните работи и не е искал да ги разбира – дори безверник, разсипник, предан на разкошен живот, на блясък, на наслаждения[33], пълен епикуреец (само за трапезата му са се харчели около милион лева годишно) и благодетел на членовете от своята фамилия и на куртизаните си за сметка на “хазната на апостол Петър[34]”. Колкото се отнася до папския двор във време на Лъв Х той е бил препълнен с хуманисти-безверници, там са се представлявали безнравствени и срамни театрални пиеси, постоянно са се давали забавления и пиршества, често се е устройвал лов, на който вземали участие и духовни и светски лица, с присмех се е говорело за разни верски учения и за разни пасажи от Свещеното Писание, св. Богородица се е наричала богиня, Иисус Христос – син на Юпитер и прочее. Историкът Гичардини, приятел на Лъв Х и служител на папския двор, пише: “Не може да се каже каквото и да е лошо нещо за тоя двор, което да не е още по-лошо”. При такова положение не е чудно, че при погребението на Лъв Х, колкото и да са били порочни тълпите в Рим, колкото и да са били навикнали да гледат равнодушно на развалата около тях, придружавали погребалното шествие с викове: “Като лисица ти се вмъкна, като лъв управлява, като куче умря”, и че против него са се явили много сатири и памфлети.

Като се е нуждаел постоянно от пари[35], Лъв Х е гледал да изтръгва суми чрез всевъзможни средства и от всевъзможни източници. Един от най-добрите източници са били индулгенциите. През 1517 година са били издадени нови индулгенции под предлог с получените от тях суми да се довърши знаменитият храм на апостол Петър в Рим. Тези индулгенции са били от 3 вида:

1) големи индулгенции, които прощавали всички направени грехове на онези, които ги купували и ги освобождавали от мъките в чистилището;

2) индулгенции, които давали право на онези, що ги купили, да си изберат тези или онези изповедници и тези изповедници добивали власт да им прощават на всяко време греховете дори и онези, които само папата е имал право да прощава;

3) индулгенции, които освобождавали душите на умрелите от чистилището.

Продажбата на тези индулгенции в Германия е била дадена на майнцкия архиепископ, лика-прилика на Лъв Х, за да изплати от отстъпката от приходите им дълга си от 30,000 дукати (около 300,000 лева) към богатата банкерска фамилия на фугерите в град Аугсбург, дълг направен за изплащане данъка анати. Архиепископът е разделил Германия на 3 части по отношение на тази срамна търговия с вярата, във всяка част е назначил по един доверен свой човек за продавач под името подкомисар, който е получавал добър процент от продаденото, и прекрасно е уредил рекламата. Така например, за да се привлекат големи тълпи, или с други думи много купувачи, при влизането на подкомисаря в някой град е бивало устройвано голямо тържество. Папската була, която е разрешавала продажбата на индулгенциите, е била носена на копринен обшит със злато плат, всички попове, монаси, градските съветници, учениците със знамена и свещи в ръце образували голяма процесия, всички камбани звънели, всички органи свирели и прочее. Подкомисар за Средна Германия е бил доминиканският монах Тецел, придружен от агенти на фугерите, които прибирали онази част от получаваните от продажбата суми, що се е падала на майнцкия архиепископ, е носел два сандъка: единият с индулгенции, а другият за пари. Казва се, че той е употребявал всички средства, за да рекламира стоката, що продавал. Той е викал например “Купувайте, купувайте, защото при звука на всяка монета, която пада в сандъка за пари, душата, за чието спасение е получена тази монета, излиза от чистилището”; “Оня, който купи индулгенции, ще стане по-чист, отколкото е бил Адам преди грехопадението”,; “Индулгенциите спасяват душите по-добре от кръщението”.

95 тезиси на Лутер относно индулгенциите. Начало на борбата.

Когато Тецел се явява в околностите на Витенберг, Лутер[36], обзет от негодувание, задето по този начин са покварявали вярата и нравствеността на населението, е написал на латински 95 тезиси “Върху силата на индулгенциите”, с цел да се устрои публичен дебат, на който да се спори по тях с оня или с онези, които ги намирали за погрешни, както е било обичай през средните векове. Тезисите Лутер е залепил на главните врата на съборната витенбергска църква на 31 октомври 1517 година, ден, който се счита за начало на реформацията, или на революцията от ХVІ-ти век.

С тезисите Лутер не е имал намерение да въстава против църквата, нито пък да отрича учението за “неизчерпаемото съкровище” от добри дела. Той собствено се е опълчил против “своеволните и дръзки думи на проповедника за опрощаване на греховете”, както е писал в тезисите, или против значението, което Тецел е отдавал на индулгенциите, убеден, че църквата не им дава това значение, и чрез публично прение е искал да се разясни важният въпрос относно опрощаване на греховете. Но, като оставим настрана обстоятелството, че на Лутер и презум не е минавало да се надига против църквата, че е искал само да се разясни въпросът относно учението за индулгенциите и да се спре експлоатацията, вършена от продавачи на индулгенции като Тецел, важното е, че той е излагал в някои от тезисите си възгледи относно покаянието и относно индулгенциите, които са били противоположни на онези на църквата и давали израз на народното настроение против експлоатацията от страна на папската власт и то без да подозира той това. Така например, когато Христос е казал разкай се, той е искал да каже, е твърдял Лутер, целият живот на християнина да се състои от постоянно разкаяние (първия тезис). Да се прощават грехове без разкаяние е нехристиянско дело, при прощаване на грехове трябва да има нравствена предпоставка. Напълно разкаял се човек получава прошка от Бога и без индулгенции. Онези, които вярват, че само чрез индулгенции ще получат спасение, ще отидат по дяволите заедно с учителите си. Трябва да се пази човек от онези, които казват, че индулгенциите са онзи дар Божи, чрез който човек се помирява с Бога. Трябва да знаят християните, че онзи, който отминава крайно беден или не помага на нуждаещ се, а дава пари за индулгенции, гневи Бога. Ако папата би знаел, докъде се простира експлоатацията от страна на продавачите на индулгенции, той би предпочел да види храма на св. Петър в пепел, отколкото да позволи да се построи с потта и кръвта на паството му и така нататък.

Тъй като тезисите са давали израз на народното настроение, те при тогавашното възбудено състояние на умовете са били веднага преведени на народен език, много бързо станали известни на цялата страна и направили извънредно впечатление. Лутер е бил навсякъде прославян и се е създало народно поверие, съгласно с което саксонският княз-избирател, светският господар на Лутер, през нощта на 31 октомври (1517 година) е сънувал, че един монах пише нещо на съборената църква във Витенберг и неговото перо е растяло в извънредни размери, докато, най-сетне, достига до папската корона и я разклаща. Не само това, веднага се завързват препирни и борби по принципиалния въпрос: кое е истинското учение на църквата, дали онова, което е изложено от Лутер, или онова, което проповядва Тецел? И недоволните от църковните злоупотреби и експлоатация видели в лицето на “витенбергския монах” отдавна очаквания вожд.

Лутер, който никак не е подозирал, че става център на борба против църквата, е бил смаян и изплашен. Това обаче не е траяло дълго време. Схоластиците, духовенството, а особено доминиканските монаси му отговорили с нападки, заплашвания, обвинения в ерес, д-р Ек, професор в инголщадския университет, най-прочут диалектик в Германия на онова време и човек с европейска известност, е написал нападателна брошура против него, главатарят на кьолнската инквизиция Хохщратен е заявил, че такъв архиеретик заслужава смърт и в същото време се е раздал глас от самия Рим, а именно Силвестро де Приерио, висок и влиятелен служител в папския двор, е издал памфлет, в който между другото го е наричал еретик. Несправедливите нападки, на които е бил изложен Лутер, са го накарали не само да отговори на противниците си, но и да се възбуди до най-висока степен, да продължава твърдо да върви по същия път и да разширява този път. От буква „а“, както се изразява един историк, се минава към буква „б“ и скоро спорът се разширява върху цялата богословска азбука. Вече през март 1518 година Лутер издава първата своя полемическа брошура под заглавие “Проповед за опрощаване на греховете и за милостта”, в която е отивал малко по-далеч, отколкото в тезисите[37], а наскоро след това той издава и други брошури и написва своите прочути “Резолюции”, където, като е обяснявал, допълнил и разширявал тезисите в опозиционен на църквата дух, е давал да се разбере, че той няма намерение да се отказва от изказаното от него, че той няма намерение да се връща назад.

По този начин се завързват упорити борби, по време на които Лутер, поддържан от професорите и от студентите във Витенберг, от общественото мнение и от саксонския княз-избирател Фридрих Мъдрия[38], все повече се е увличал и все повече се е отдалечавал от църковните учения, но е оставал още покорен син на църквата и е вярвал, че поведението му се одобрява от последната.

Лутер и папският легат кардинал Каетан. Папският пратеник в Саксония

Милтиц. Меланхтон.

Във време на най-големия разгар на борбите Лутер е бил повикан на съд в Рим, където го е заплашвала явна смърт (един от съдиите е бил Силвестро де Приерио). “Аз чаках благословение – е казвал Лутер отпосле, – а вместо това над мен се разрази гръм със светкавица”. Ала по настояването на Фридрих Мъдрия, най-силен и най-влиятелен германски княз на онова време, папата се е съгласил да се разгледа делото на Лутер от папския легат в германските земи кардинал Каетан[39]. Каетан е повикал Лутер в град Аугсбург, отнесъл се е много надменно с него, забранил му е да се впуща в обяснения и разисквания и е поискал да произнесе само една дума от 6 букви, а именно, думата “revoco” (отричам се). Но понеже Лутер се е показал много упорит, Каетан се е увлякъл и се е впуснал в спор, при всичко че независимо от всичко друго, е считал за голямо унижение един църковен княз да влиза в препирня с прост монах. Лутер така се е разпалил, че Каетан дори се е поизплашил – той е казвал отпосле, че “този монах” има дяволски очи – и най-сетне, след трикратна среща му е извикал: “махай се, отречѝ се, иначе не се явявай пред очите ми”. “Нито от една буква няма да се отрека” – е писал Лутер през същия ден на приятеля си Спалатин, влиятелен служител в двореца на Фридрих Мъдрия, и през нощта на 20 октомври 1518 година тайно напуска Аугсбург, защото се е разнесъл слух, че е излязла заповед от генерала на августинския орден да бъде арестуван. Опасността за Лутер не е била въображаема: още на връщане от Аугсбург той получава копие от една папска заповед до Каетан да го арестува и изпрати в Рим, а след като се връща във Витенберг узнава, че папата е настоявал пред Фридрих Мъдрия или да го изпрати в Рим, или да го изгони от държавата си, за да не заразява поданиците му със своите еретични проповеди. Тъй като Фридрих Мъдрия се е намерил в трудно положение, Лутер е мислел да избяга във Франция, скоро обаче работите се изменят.

Лъв Х, убедил се, че опасните за папската власт църковни разпри в Германия, повдигнати от “витенбергския монах”, биха могли по-леко да се премахнат чрез мирни средства, отколкото със сила, че само ако те не успеят, трябва да се употреби сила, прибягва към дипломация, към хитрост. През декември 1518 година в Германия пристига саксонецът Милтиц, служител при папския двор, за да поднесе на Фридрих Мъдрия осветена златна роза като подарък от папата. Ала същинската мисия на Милтиц е била тихо да уреди делото с Лутер и ако не успее да иска от Фридрих Мъдрия този “син на сатаната” да бъде арестуван и отведен в Рим. Човек опитен и изкусен в преговорите и интригите, Милтиц, убедил се скоро, че поради настроението в полза на Лутер и против папските злоупотреби, той е бил длъжен да действа само с хитрост, без да губи време се залавя за работа. Като че ли случайно той се е срещнал с Лутер (януари 1519 година), отнесъл се с него много вежливо, поласкал го, осъдил поведението на Тецел и на продавачите на индулгенциите, както и злоупотребите с индулгенциите, произнесъл много либерални фрази, не настоявал да се откаже от убежденията си и е искал само едно нещо: да мълчи занапред. Лутер се е съгласил да напише покорно писмо до папата, делото му да бъде разгледано от някой германски епископ и да мълчи занапред с условие обаче, че и противниците му да мълчат. Лутер е преговарял с папския пратеник като сила със сила – знак, че са настъпвали нови времена, защото подобно нещо не е могло дори да се помисли през средните векове.

В това същото време Лутер добива неоценима поддръжка в лицето на младия (роден през 1497 година) Филип Меланхтон[40], племенник на Райхлин, професор от 1518 година по гръцки език във Витенбергския университет, виден хуманист и човек с обширни знания, които далеч надминавали онези на Лутер. Двамата дейци бързо са се сближили, въодушевени и двамата от любов към истината, станали неразделни приятели и Меланхтон е вземал участие във всички борби и преговори като най-близък сътрудник и дясна ръка на Лутер чак до смъртта на последния, при всичко че характерите им са били противоположни. Меланхтон е бил човек тих, благ, напълно уравновесен, боязлив, миролюбив, готов на най-големи отстъпки в полза на мира, на съгласието и на общественото спокойствие и прочее. Ала най-интимно приятелство е било възможно, защото те взаимно се допълвали – онова, което е липсвало на единия и го е съзнавал, че му липсва, имал го е другият. Меланхтон е живял 14 години след смъртта на Лутер и през цялото това време е стоял начело на лутеранската църква.

Лайпцигско публично прение

Лутер не е удържал задълго обещанието си да мълчи занапред и то по вина на противниците си. Д-р Ек повиква Карлщад, професор във Витенберг и един от най-разпалените лутерови привърженици, на публичен дебат по въпроса за свободната воля. Ала когато Лутер получава тезисите на Ек (на брой 13), той с учудване е видял, че някои от тях са отправени против онова, което той е поддържал. Предизвикан по такъв начин и той се явява като страна на спора, който е бил устроен в град Лайпциг през 1519 година с голямо тържество и при стечение на многобройни слушатели. Дебата с Карлщад не е възбудил особен интерес и последният не е могъл да устои срещу диалектическото изкуство на победителя на много публични спорове и срещу неговата извънредно силна памет – той е бил победен. Но когато се завързва спор между Ек и Лутер (4 юли), настъпва голямо възбуждане и любопитство между слушателите. Два дена борбата се е водила по въпроса, как може да се спаси човек, чрез вяра ли, или чрез “добри дела”, а след това тя е станала извънредно важна, защото Ек е повдигнал деликатния въпрос за произхода, божествеността и непогрешимостта на папската власт и е изтръгнал от Лутер твърдения антипапски и антикатолически. Лутер е твърдял между другото, че глава на църквата е сам Христос, че папската власт не е създадена от Бога, а – едва преди 4 века, че тя не е непогрешима, следователно, и че не са непогрешими и църковните събори. Главното доказателство на Лутер по въпроса, че само Христос е глава на църквата, се състояло в това, че никъде в Свещеното Писание не се среща, папата да е наместник Божи и че източната църква, без да признава папството, е християнска и е дала църковни отци и светци. Това учение бе поддържано от Уиклиф и от Хус, ала било осъдено от Констанцкия събор, е извикал Ек. В тезисите на Хус, осъдени от събора, има истини християнски и евангелски, е отвърнал Лутер. С изказването на тази мисъл Лутер е показал голяма смелост, особено като се има предвид и обстоятелството, че опустошенията от хуситските войни в Саксония не са били забравени. В събранието е настъпило вълнение и наглед Ек е добил надмощие, толкова повече че непосредствено след това на въпроса на Лутер, с какво ще му се докаже, че един църковен събор не може да се заблуждава, той ловко е отвърнал: “Почтений, ако вярвате, че един законно събран църковен събор може да се заблуждава, вие сте езичник и митар”. Борбата след това се е продължавала още някое време и се е завършила без да победи ни едната, ни другата страна[41].

Лайпцигския дебат има голямо значение за развитието на реформацията в Германия. – Понеже Лутер е отхвърлил и непогрешимостта на папската власт и непогрешимостта на църковните събори, той веднага е схванал, че е напуснал почвата на църквата, та трябвало да се опира само върху Свещеното Писание и да го признае за единствен авторитет по вярата. “Римското безсрамие на Ек – казва Хене-Ам Рен, – което е смесвало папството с християнството и е отказвало спасение на всички противници на първото именно, е принудило лоялния саксонец (Лутер) изведнъж да мине на страната на Хус, да отрече непогрешимостта на папската власт и на църковните събори и по този начин да скъса с Рим. Лутер е започнал борбата само против злоупотребите и скоро той е видял, че като се изтръгне един камък от изкуственото римско здание, се разклаща цялото здание. Крачка по крачка той е вървял напред, не нарочно, но по желязна необходимост, която е лежала в природата на делото, и сега той е дошъл дотам, че ако е искал да спаси християнството от грозящото го падение вследствие на кризата в папството, е могъл да види само една основа – Свещеното Писание и към него той е протегнал ръка със свито сърце, но в същото време с жажда за борба. Върху Свещеното Писание трябвало следователно да се опре започнатото движение и с негова помощ то трябвало да бъде продължено”…[42] – Тъй като спорът е показал на Лутер, че неговите знания по църковна история са много слаби, той започва да я изучава, като се запознава с исканията на съборите да се реформира църквата и се убеждава, че тя се е отдалечила от първото християнство, и че нейните учения не са съгласни със Свещеното Писание. – С враждебното държание на Лутер към папската власт във време на спор, с вземането определено становище от негова страна настъпва същинско разделяне на умовете. Всеки, който се е интересувал от църковните и обществени въпроси трябвало да вземе страната на Лутер или да се обяви против него. Вследствие на това Лутер привлича и сплотява около себе си всички опозиционни на папската власт елементи и на първо място хуманистите. Хуманистите, които не обръщали внимание на религиозните разпри, повдигнати от Лутер, са се убедили, че той води борба за същата цел, за която и те са се борели, а именно, изтръгването на Германия от експлоатацията на Рим, само че той вървял по друг път, та се присъединяват към него и му дават могъщата си подкрепа. Урлих фон Хутен, например, като се научава за започнатата от Лутер борба, е казал: “Монасите постоянно и навсякъде се карат, нека се изядат помежду си”. Ала след лайпцигската препирня той му е писал: “Аз съм готов да се откажа от поетическата си слава, за да следвам тебе монах и да бъда твой оръженосец; да се борим за общата свобода, да освободим отечеството, което отдавна е потънало в робство. Бог е на наша страна, а като е Бог с нас, кой може да ни противостои?”

Следва…(виж тук)

_________________________

*Публикувано в Университетска библиотека №17, Нова и най-нова история, Том 1, С., 1922. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[33]. Като е бил избран за папа, той е извикал: “Да се насладим от папската власт, защото тя ни е дадена от Бога за наслаждение”.

[34]. За сватбата на един от племенниците си например той е похарчил повече от 3 милиона лева; на един куртизанин, който го е акомпанирал, когато е пял, е плащал по 1000 лева на един акомпанимент.

[35]. Папският приход се е изчислявал на 500,000 дукати (около 5 милиона лева) годишно и тоя приход много бързо се е изхарчвал. Един съвременен историк казва: “Толкова е възможно ЛъвХ да задържи 1000 дукати в ръцете си, колкото е възможно камък от само себе си да се издигне нагоре”.

[36]. Лутер от 1516 година в ред проповеди е изтъквал, че спасение се добива не чрез външни дела, а чрез вяра и доверие в Бога и е писал на четирима епископи и на майнцкияархиепископ да вземат мерки против експлоатацията с вярата.

[37]. Важно е, че брошурата е била написана на народен език, та спорът от кръга на учените се пренася в средата на народните маси, че тя с жадност е била четена и през същата година е претърпяла 5 издания.

[38]. Фридрих Мъдрия с негодувание е гледал, как се ограбват поданиците му в полза на неприятеля му, майнцкия архиепископ, при това той е бил набожен и благочестив човек, а набожността и благочестието именно е защитавал Лутер.

[39]. Фридрих Мъдрия е бил поддържан по делото на Лутер от императора Максимилиан, който му е писал добре да пази “монаха”, защото може да дотрябва.

[40]. Немското, истинското име на Меланхтон е било Филип Шварцерд.

[41]. Лутер е имал надмощие там, където се е опирал на Свещеното Писание, което прекрасно е знаел, а Ек, който почти не е познавал Свещеното Писание, е вземал връх, щом въпросът се е докосвал до църковната история, която Лутер почти не познавал.

[42]. Otto Henne-Am Rhyn. Allgemeine Kulturgeschichte, том IV, стр. 113-114.

Първо изображение: авторът Георги Дерманчев. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8Ap