Свети Софроний Врачански (1739-1813) е един от първите духовни будители на българския народ през епохата на Възраждането и един от първите просветители и радетели за новобългарска просвета и книжовност. В началото на ХIХ век като епископ и пастир на Църквата той допринася особено много за създаването на църковна книжнина на новобългарски език чрез своите проповеди и нравствени поучения написани на тогавашния говорим и разбираем за широките слоеве от народа език. Чрез издаването на своя сборник с християнски проповеди и нравствени поучения „Неделник“ св. Софроний Врачански става родоначалник и основател и на книгопечатането в модерната българска култура и литература. Като ученик и последовател на преподобни Паисий Хилендарски той продължава будителското и просветителско дело на Църквата и става родоначалник на заветите към българската църковна иерархия, която е призвана да служи на Божия народ чрез Евангелието и да просвещава своя „единокръвен български народ“ чрез истинска и действена християнска проповед и духовна просвета на новобългарски език[1].
Духовна просвета и народно будителство
Софроний Врачански е автор и създател на първата печатна книга на новобългарски език. Това е книгата „Неделник“ или „Поучително евангелие“, която представлява Сборник с нравоучителни проповеди[2], създадени от самия него и съставени чрез личните му книжовни трудове и негови преводи от гръцки и църковно-славянски език. Този сборник съдържа неделните евангелски четива за всички недели през годината и за големите Господски, Богородични и светийски празници, които са снабдени с подходящи тълкувания и практически ориентирани нравствени поучения за християните. Тази църковна книга е един от най-важните книжовни паметници на Българското възраждане и важен фактор за развитието на новобългарската просвета, защото е написана на говорим език и чрез печатната си форма допринася за утвърждаване на новобългарски език като книжовен език, достъпен и за църковна употреба. Според Софроний Врачански Христовото Евангелие е основа на християнската вяра и източник на духовна светлина, благодатна сила, мъдрост и благоразумие за човека. Според неговото обяснение и пастирско поучение „Eвaнгeлиe oзнaчaвa Блaгoвeстиe, зaщoтo ни гoвoри истинскитe нeщa, кoитo сa зa блaгo и дoбрo. Това oзнaчaвa: oпрoщaвaнe нa грeхoвeтe, прaвдa, възлизaнe нa нeбeтo, Бoжиe oсинoвявaнe, нaслeдявaнe нa вeчнoтo дoбрo и oсвoбoждaвaнe oт вeчнaтa мъкa. Свeщeнoтo Eвaнгeлиe ни рaзкaзвa зa всички дoбри нeщa, с кoитo ни учи нa дoбрo. Приeхмe гo лeснo бeз никaкъв труд и бяхмe удoстoeни с тoлкoвa гoлямo дoбрo зaрaди блaгoдaттa и Бoжиeтo чoвeкoлюбиe[3].“
Духовни и нравствени поучения към българските свещеници
Епископ Софроний Врачански бил убеден, че християнската просвета, която идва от Евангелието, е начало на благополучието, а невежеството е причина за духовното робсто и източник на злополучие. Евангелското просвещение и Христовите истини трябва да се възприемат с твърда и непоколебима вяра, за да допринасят за спасението и благодатното обновление на живота. „Зaтoвa, чeдa и любeзни брaтя мoи християни, пише Софроний, дa нe приeмaмe в умa си рaзлични съмнeния, a нeсъмнeнo дa вярвaмe в тoвa, кoeтo кaзвa и нa кoeтo ни учи Свeщeнoтo Eвaнгeлиe, и здрaвo дa сe държим зa Нeгoвoтo учeниe[4].“
Заради необходимостта от това духовно просвещение на християните българският възрожденец и будител се заема енергично с просветителска дейност и още като свещеник в родния му град Котел полага усилия за нравственото просвещение на вярващите християни като се посвещава на широка пастирска и книжовна дейност. През това време, в края на ХVІІІ-ти и началото на ХІХ-ти век, поради чуждото османско владичество и чуждото църковно влияние, българите били изостанали в своето духовно и просветно развитие от другите европейски народи, защото нямали свои училища и били обречени да останат неуки и невежи. Чрез своя пастирски дълг като епископ Софроний Врачански открива и посочва на своите сънародници, и главно на своите събратя свещеници, истинските причини за тежкото положение на народа като се заема лично да промени това духовно състояние на българите чрез просветна и проповедническа дейност, като създава християнска книжовност за целите на истинската християнска просвета и организира църковни училища, където децата да усвояват “граматическо и философско учение”, за да станат образовани и мъдри.
Сред съчиненията и книжовните трудове на Софроний Врачански са множество нравоучителни слова от дамаскинарските сборници на тогавашната епоха и преводна богословска книжнина от Светогорските манастири на Атон и Киево-печорската лавра. Личната библиотека на българския светител е богата на различни църковно-славянски и гръцки богословски трудове и философски съчинения от епохата на Просвещението [5].
За изграждане на своята духовно-просветна дейност Софроний Врачански се ръководи от Евангелските принципи и църковните традиции. Според него истинската и действена църковна просвета трябва да се ръководи от няколко основни задачи. „Първo, дa прoпoвядвaмe с устaтa си вярaта и дa нaучим и нaстaвим нa истинaтa тeзи, кoитo сe кoлeбaят в нeщo. Втoрo дa сe пoтрудим дa пoкaжeм и с дeлa силaтa нa християнскaтa ни вярa, кoятo e истиннa, дoбрa, прaвa и прaвoслaвнa. Зaщoтo „вярaтa бeз дeлa e мъртвa“, (Иаков 3:26, 20, 17) кaктo кaзвa свeти aпoстoл Иаков. Taкa и другитe учитeли ни учaт и твърдят, чe сaмo с вярa бeз дoбри дeлa нямa спaсeниe, нитo пък с дeлa бeз вярa имa oсвoбoждeниe[6].“
Нашето духовенство в лицето на св. Софроний Врачански, а до голяма степен именно чрез него, е било убедено, че народът ще се спаси от робството (духовно и политическо), чрез истинско духовно просвещение когато придобие знание за “законите на истината, които ни се дават чрез книгите”. Затова трябва да се пишат книги на “прост” (говорим) български език, който е разбираем за всички. Това е така, според духовният будител, защото „в днeшнo врeмe и oщe пoвeчe, срeд нaшия бългaрски нaрoд, имa мнoгo духoвнo нeпрoсвeтeни хoрa, кoитo мaкaр и дa мoгат дa чeтaт, нe рaзбирaт Свeщенoтo Писaниe и нaй-вeчe свeщeнoтo Eвaнгeлиe, защото то e Христoвият зaвeт. A щoм нe гo знaeм и нe гo рaзбирaмe, кaк щe стaнeм нaслeдници нa Нeбeснoтo Цaрствo?[7]“
Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?
Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.
В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.
Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.
Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.
В съвременните научни изследвания съществуват няколко теории за „създаването“ на легендата за кърпата на св. Вероника. Според първата хипотеза легендата се е появила с пристигането на Камулианския или един от Едеските образи в Рим[36]. За смесването на двете традиции свидетелстват редица средновековни извори[37]. Карлхайнц Диц предполага, че още преди края на първото хилядолетие в Рим е бил пренесен образ на Христос от Едеса, който след това започва да се идентифицира като „кърпата на Вероника[38]“. Според Хейнрих Файфер кърпата на Вероника е Камулианският образ, който пристига в Константинопол през 574 година[39]. Следите му се губят около 705 година, по това време вероятно е пренесен в Рим и наречен кърпата на Вероника[40]. Този свят образ бил показан за последно на поклонниците през 1600 година[41].
Втората хипотеза за възникването на „Кърпата на св. Вероника“ е, че тя се появява при еволюцията на евангелския разказ за кръвоточивата жена (Матeй 9:20-22; Марк 5:25-34; Лука 8:43-48) в литературната традиция през вековете [42]. Естествено, литературната традиция се преплита и влияе от „Светото Лице“ в базиликата „Св. Петър“, както и от развитието на богословието на свещения образ.
Първото свидетелство за съществуването на ахиропитията на Вероника (като реално съществуваща реликва) е от X век в гръцкия кодекс Cod. Marcianus Graecus 573 в Библиотека Марчана, Венеция[43]. В този извор се споменава за девет ахиропитии на Христос и Св. Богородица[44]. Заедно с двете римски икони на Св. Богородица, се разказва за Вероника, притежаваща парче плат, в което Христос приема да остави Своя лик, без човешка намеса, и, с който образ бил излекуван Тиберий[45]. Този извор повтаря вече познатия сюжет от „Деяния на Пилат“, съдържани в „Евангелие на Никодим[46]“.
Евангелието на Никодим, известно също като „Деяния на Пилат“ е апокрифно евангелие, което се смята, че произхожда от еврейски оригинал, написан от Никодим, за когото се споменава в Евангелието на Иоан (Иоан 3:1,8; 7:50-52; 19:39[47]). Наименованието „Евангелие на Никодим“ е със средновековен произход. Гръцкият му текст се отнася от повечето изследователи към IV век[48]. Апокрифът е преведен на латински език през V-VI век и е разпространен след това на различни езици и в различни редакции[49]. В него кръвоточивата жена е представена като свидетел по време на съда на Христос[50]. Там тя е наречена Βερενίκη (Veronica) Вероника[51]. Името е адаптация на гръцкото Βερενίκη, македонска форма, отговаряща на класически гръцкото Фερενίκη, означаващо „носителка на победа“ (фèρω=нося+νίκη=победа [52]). Възможно е, при преминаването от гръцки на латински името „Вероника“, да е създало в народната фантазия легендата за „истинската икона“ на Вероника. В научната литература на XX век, както виждаме и в изследванията на академик Иван Гошев, се твърдеше обратното, че легендата с образа дава името на Вероника[53]. Всъщност тази хипотеза е доста по-ранна: още през XIII век Гервасий Тилберийски (1150-1220) твърди, че името Вероника произлиза от „истинска икона“ (vera icona[54]).
Евангелие на Никодим съдържа „Деяния на Пилат“: „Изцелението на Тиберий“, „Отмъщението на Спасителя“ и „Смъртта на Пилат“, в които се развива историята за Вероника. Трите текста са достигнали до нас в автономни средновековни латински редакции (от VIII, IX и XIV век). Според трите апокрифа император Тиберий, сериозно болен, изпраща в Иерусалим Волузий, който наказва отговорните за смъртта на Иисус, намира един Негов образ, притежание на Вероника, пренася го в Рим и е излекуван[55].
“Изцелението на Тиберий (Cura sanitatis Tiberii“ (VIII[56]) е най-ранният текст, в който кръвоточивата жена на име Вероника, притежава портрет на Христос[57]. Вероника е поръчала изписването на образа[58]. Тоест образът тук не е ахиропития, а дело на човешките ръце, но съдържа лика на Господ и поради тази причина има целебна сила. В този извор не е казано върху каква основа е образът на Господ, но в повечето ръкописи се пояснява къде Вероника го държи – в нейната стая, близо до главата си[59]. Редки свидетелства на някои редакции прецизират, че образът се намирал върху(в леглото ѝ и върху) във възглавницата ѝ[60]. След като образът е занесен в Рим, императорът е излекуван и се покръства, преди да умре[61]. Жан-Мари Санстер предполага, че легендата възниква срещу „иконоборския Константинопол“ като текст утвърждаващ иконопочитанието и свързващ римската практика с ранното християнство и Иерусалим[62]. Отношението на Вероника към образа, която го държи в стаята си, за да го почита ежедневно и дори го придружава в Рим, е потвърждение на иконопочитанието като традиция на Църквата.
В „Отмъщението на Спасителя (Vindicta Salvatoris)“ (IX), когато Волузий взема образа от Вероника, го покрива с пурпурен плат, украсен със злато, и го съхранява в златен реликварий [63]. За съставянето на „Vindicta Salvatoris“ са използвани по-ранните: Деяния на Пилат и Легенда за Авгар[64]. Естествено и този извор завършва с поклонението на Тиберий на образа на Господ, излекуването му от проказа и приемането на св. Кръщение[65].
Реми Гунел и Селин Вехт правят следния извод за редакциите на Vindicta Salvatoris: сравнението на текстовете показва, че различните им форми не са били наясно с образа на Вероника[66]. Вместо да го уточнят, те са го замъглили, докато все по-голяма важност се е отдавала на портрета на Господ. Изглежда, че тази еволюция е свързана с нарастването на важността на реликвата[67].
Образ, наречен „кърпата на Вероника“ съществува в Рим през XII век[68]. Според един английски хронист, през 1191 година папа Целестин III „показва на краля на Франция (Филип Август) и на неговите приближени главите на светите апостоли Петър и Павел и „Верониката“, така да се каже, едно парче от ленен плат, в което Иисус Христос отбелязал Своето Лице[69]. По това време отпечатъкът се виждал толкова ясно все едно действително лицето на Христос било там[70]. Наричат го „Верониката“, защото жената, на която принадлежеше парчето плат, се наричаше Вероника[71]“. С течението на годините „Верониката“ става една от реликвите, с която базиликата „Св. Петър“ си съперничи със Sancta Sanctorum на Латеранската базилика, където се смята, че се съхранява истинският sudarium, с който е покрито лицето на Христос при полагането в гроба (Иоан 20:7) и иконата на Христос, едновременно ахиропития и нарисувана от св. Лука (тоест започната от св. Лука и завършена по Божествен начин[72]). „Верониката“ е съхранявана в параклиса, посветен на Св. Богородица в базликита „Св. Петър[73]“. Предполага се, че върху този образ е положен нов живописен слой, без да е имало нужда[74].
През XII-XIII век изворите продължават да споменават „Верониката“ и иконата от Sancta Sanctorum като едни от най-ценните реликви на двете базилики[75]. Изглежда, че Ватиканската базилика не може да съперничи на светините в Sancta Sanctorum на Латерано и това налага окачествяването на „Верониката“ като реликва, свързана с Христовите страсти[76]. През XII-XIII век ахиропитията на Вероника вече е обвързана с Христовите страсти[77]. Вероника е определена като жената, която подсушава лицето на Иисус Христос по пътя към Голгота[78]. „Sudarium Salvatoris“ се популяризира като „Светото Лице“ и се превръща в символ на Ватиканската базилика[79]. Да се вижда във „Верониката“ истински образ на Христос станало толкова обичайно, че някои, според Гиралд Камбрийски (1146-1223), я описвали (окачествявали) като vera icona, заради името ѝ[80]. В текста на Робер дьо Борон (края на XII век – средата на XIII век) „Иосиф Ариматейски“ Вероника носи със себе си фин плат, който подава на Христос на път към Голгота[81]. Когато се прибира вкъщи, вижда, че върху него е отбелязан Божият лик[82].
През XIII век легендата търпи следваща метаморфоза, като е свързана със св. Мандилион, пренесен в Константинопол през 944 година и в Париж през 1241 година. Още през XI-XII век се споменава, че платът, в който Христос отбелязал лицето си за Авгар, е почитан в Рим. През XIII век обаче Вероника „се превръща“ в жена на Авгар[83]. След смъртта на Авгар Вероника бяга в Иерусалим, където занася образ на Господ[84]. Друга версия на легендата добавя, че образът е пренесен в Рим, в базиликата на „принца на апостолите[85]“. Тази редакция така и не се налага, тъй като противоречи сериозно на съществуващата традиция и утвърдения култ в Рим.
В края на XIII век легендата на „Светото Лице“ била обвързана със св. anостол Петър[86]. Заради императора и неговия брат Веспасиан, св. Петър пренесъл в Рим „воала“ на Вероника, върху който Христос, на път за Голгота, отпечатил Своя портрет[87]. При своето пристигане в Рим, Вероника коленичила пред апостола и поверила воала на неговата охрана[88]. Петър го взел в ръцете си и го занесъл тържествено в императорския дворец, показал го на Веспасиан и докоснал с него болното му тяло[89]. Последвало оздравяването и кръщението [90]. Тъй като св. Петър не успял да покаже образа на всички, той се самоиздигнал и останал дълго време във въздуха[91]. Така много хора, които го видели се излекували от Божието могъщество, след това воалът слязъл в ръцете на св. Петър. Намирал се още в Рим и всяка година бил показван на хората[92].
“Смъртта на Пилат“ (XIV), най-скорошният текст от „Деяния на Пилат“, пояснява чудодейния произход на образа, притежаван от Вероника: „Когато моят Господ пътуваше проповядвайки, аз с много съжаление бях лишена от Неговото присъствие, исках, заради това да ми бъде изписан един образ докато, лишена от Неговото присъствие, да имах утеха поне чрез представянето на Неговия образ. Докато носех едно платно за рисуване на художника, ми дойде насреща моят Господ и ме попита къде отивах. Разказвайки Му причината за моето пътуване, Той ми поиска платното и ми го върна с отбелязано Неговото почитаемо лице[93]“. Същият текст, в действителност се намира в два по-ранни извора: Legenda аurеа на италианския хроникьор и епископ на Генуа – Яков Ворагински (1228-1298), съставена около 1252-1260 година[94]. В основата на Златната легенда заляга още по-ранен извор от XI-XII век – Historia Apocrypha[95].
Може да се каже, че дo XV век се развива в пълнота легендата за „Светото Лице“. Хронологическият преглед на вариациите на историята кристализира в четири отделни етапа:
1. Първоначално кръвоточивата жена е идентифицирана като Вероника, която притежава образ на Христос, този образ е почитан и чудотворен;
2. По-късно образът е описан като неръкотворен ;
3. Легендата е смесена с историята за цар Авгар;
4. Легендата е свързана със св. anостол Петър, вероятно във връзка с пребиваването на реликвата в базиликата „Св. Петър[96]“.
Днес Камулианският образ е напълно неизвестен в Православието, защото той не е запазен в никакво иконографско свидетелство. За разлика от Камулианския св. Вероника със „Светото Лице“ е широко разпространена иконография в православното и римокатолическото изкуство. Независимо дали ще приемем историите за ахиропитиите като абсолютна истина или благочестива легенда, едно е ясно, тези извори свидетелстват за огромното значение на образа на Господ, неговата почит и душеспасително действие[97].
__________________________
*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 237-253. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[36]. По този въпрос вж. Wilson, Ian. The Shroud of Turin. New York: Image Books, 1979, където Мандилионът е идентифициран с Торинската плащаница. За критично мнение по този въпрос вж.: Nicolotti, Andrea. Forme е vicende del „Mandylion“ di Edessa secondo alcune moderne interpretazioni. – In: Sacre Impronte e oggetti „non fatti da mano d’uomo“ nelle religioni, Atti del Convegno Internazionale, Torino 18-20 maggio 2010, Torino: Edizioni dell’Orso, 2011; Pfeiffer, Heinrich. La Veronica romana e i suoi riflessi nell’arte. In: II volto dei volti. Cristo, I vol., Bergamo: Velar, 1997, pp. 189-195 (Според него Верониката е образът от Манопело, а Камулианският образ е Мандилионът и става дума за един и същи образ, който в различни моменти от историята се появява на различни места и е назован по различен начин). За образът от Манопело вж. например: Falcinelli, Roberto. The Veil of Manopello: work of art or authentic relic?. – In: The Third Dallas International Conference on the Shroud of Turin, Dallas, September 8-11,2005, (http://www.shroud.com/pdfs/roberto.pdf). E. VON DOBSChűTz. Immagini di Cristo, 156-161); Вж. също: Gounelle, Remi. Les origines litteraires de la legende de Veronique et de la Sainte Face: la Cura sanitatis Tiberii et la Vindicta Saluatoris. – In: A. Monaci Castagno (ed.), Sacre impronte e oggetti „non fatti da mano d’uomo“ nelle religion!…., 2011, pp. 231-251; Wolf, Gerhard. Dal volto aH’immagine…, Idem – G. Morello. II volto di Cristo, pp. 103-105; Gusein, Mark. The image of Edessa. Brill: Leiden, 2009, pp. 141 -157; Cameron, Averil. The history of the image of Edessa: the telling of a story. – In: Okeanos, ed. by Cyril Mango and Omeljan Pritsak. Ukrainian Research Institute, Harvard University, Cambridge/ Mass., 1984, pp. 80-94. Idem. The Mandylion and byzantine iconoclasm. – In: The Holy Face and the Paradox of Representation (Kessler, Herbert and Gerhard Wolf, eds.), Electa, 1999, pp. 33-54.
[37]. Nicolotti, Andrea. Nuovi studi sulle immagini di Cristo, fra Oriente e Occidente. – In: Medioevo greco Rivista di storia e filologia bizantina, 2018,18, pp. 328-329.
[38]. Цит. no: Ibid., p. 329.
[39]. Marinelli, Emanuela. The shroud and the iconography of Christ. St. Louis, October 9-12, 2014, p. 15; Pfeiffer, Heinrich. II Volto Santo di Manoppello. Pescara: Carsa Ed., 2000; Idem. La Veronica romana e i suoi riflessi…, pp. 189-195.
[40]. Marinelli, Emanuela. Op. cit., p. 15.
[41]. Ibid., p. 15.
[42]. Според Естер Брунет апокрифният разказ за Вероника се развива под влияние на папа Инокентий III: Brunet, Ester. L’immagine dell’Uomo…, p. 214.
[43]. Cod. Marcianus Graecus 573, fol. 23v-26r, ed. Alexakis, A. Codex Parisinus Graecus 1115 and its Archetype. Washington: Dumbarton Oaks Research Library and Collection. – In: Dumbarton Oaks Studies, 1996, 34, p. 348-350. Без да се позовава на произхода: Wolf, Gerhard. Alexifarmaka: aspetti del culto e della teoria delle immagini a Roma tra Bisanzio e Terra Santa nell’alto medioevo. – In: Roma fra Oriente e Occidente, Settimane di studio del centro italiano di Studio sull’alto medioevo, Spoleto, 2002, n. 10, pp. 755-790 (p. 774-780, 788-790) ; Idem. Icon and Sites. Cult Images of the Virgin in Mediaeval Rome. – In: Images of the Mother of God. Perceptions of the Theotokos in Byzantium (M. Vassilaki ed.), Aidershot: Ashgate, 2005, pp. 23-49 (p. 26, 36). Авторът си позволява да свърже този пасаж с Вероника (Jean-Marie Sansterre. Variations d’une legende…, p. 220).
[44]. Ibid.
[45]. Jean-Marie Sansterre. Variations d’une legende…, p. 220.
[46]. Ehrman, Bart D., Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels: Texts and Translations. Oxford University Press: 2011, p. 419.
[47]. Schneemelcher, Wilhelm (edited), Wilson, R. McL (transl.). New testament apocrypha. Gospels and related writings, vol. 1, James Clarke & Co, Westminster/John Knox Press, 1991, pp. 500-536.
[48]. Ehrman, Bart D., Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, p. 420.
[49]. Според Jean-Marie Sansterre гръцкият текст е редактиран през V век: Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 218; Ehrman, Bart D.; Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, p. 438.
[50]. Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, p. 438.
[51]. Ehrman, Bart D., Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, p. 438. В старобългарските преводи: „Вероника“ (Петканова, Донка. Апокрифи. http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_25.html – електронен ресурс към септември 2020 г.).
[52]. LSJ The Online Liddell-Scott-Jones Greek-English Lexicon. Βερενίκη) [ΐ], ή, Macedon. form for Фερενίκη, freq. pr. n. in the time of the Ptolemies: also Bερνίκη Act. Ap.25.13: Bερενίκης πλόκαμος, a constellation, Gem.3.8, etc.; also, a throw of the dice, Hsch.: – hence βερενίκιον, τό, a plant, Hsch.; also, nitre of the best quality, Gal.13.568: -Dim. βερενικάριον or βερνικάριον νίτρον, Orib.Fr.107, Aët.6.54: – βερενικίδες, αί, women’s shoes, Hsch., p. 313.
[53]. Гошев, Иван. Историческият образ на Спасителя…, с. (37) 201.
[54]. Dobschutz, Ernst. Immagini di Cristo…, p. 164; Otia Imperialia, III, 23-25. – In: S. E. Banks, J. W. Binns. Gervase of Tilbury. Otia Imperialia. Recreation for an Emperor. – In: Oxford Medieval Texts, Oxford: Oxford University Press, 2002, p. 594-607 (§ 25, p. 604-607 за Вероника).
[55]. Срв. Brunet, Ester. L’immagine dell’Uomo…, pp. 214-215.
[56]. Gounelle, Remi. Les origines litteraires de la legende de Veronique et de la Sainte Face: la Cura sanitatis Tiberii et la Vindicta Saluatoris. – In: A. Monaci Castagno (ed.), Sacre impronte e oggetti „non fatti da mano d’uomo“ nelle religioni, Torino: Edizioni dell’Orso, 2011, p. 233. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 218.
[57]. Ibid., pp. 233-235.
[58[. Ibid., p. 235.
[59]. Ibid., рр. 235-236.
[60]. Ibid., р. 236.
[61]. Ibid.
[62]. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 220.
[63]. Ehrman, Bart D., Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, pp. 552-553.
[64]. Ibid., pp. 536-538.
[65]. Ibid., pp. 556-557.
[66]. Rémi Gounelle – Celine Urlacher-Becht. Veronica in the Vindicta…, p. 57.
[67]. Ibid.
[68]. Nicolotti, Andrea. Nuovi studi sulle immagini di Cristo, fra Oriente e Occidente. – In: Medioevo greco Rivista di storia e filologia bizantina, 2018, 18, p. 330. За ахиропитията на Вероника вж.: Fernandez Gonzalez, Etelvina. Del santo Mandilyon a la Veronica: sobre la vera icona de Cristo en la edad media. – In: M.L. Melero Moneo (ed.), Imagenes y promotores en el arte medieval: miscelanea Joaquin Yarza Luaces, Barcelona: Universidat Autonoma de Barcelona, 2001, pp. 353-371; Wolf, Gerhard. From Mandylion to Veronica: picturing the „disembodied“ face and disseminating the true image of Christ in the Latin West. – In: The Holy Face and the paradox of representation…, pp. 153-79.; Idem. La vedova di re Abgar: uno sguardo comparatistico al Mandilion e alia Veronica. – In: Les images dans les societes medievales: pour une histoire comparee. Actes du colloque international (Rome, Academia Belgica, 19-20 juin 1998) (J.-M. Sansterre, J.-C. Schmitt eds.). – In: Bulletin de I’lnstitut Historique Beige de Rome, 69, 1999, pp. 215-243; Id. Or fu si fatta la sembianza vostra?. Sguardi alia „vera icona“ e alle sue copie artistiche. – In: II volto di Cristo (2000), pp. 107-108; Tomei, A. II manoscritto lat. 2688 della Bibliotheque Nationale de France. – In: Medioevo: immagine e racconto. Atti del convegno internazionale di studi (Parma, 27-30 Settembre 2000), a cura di A. C. Quintavalle, Milano: Electa, 2003, pp. 398-406, по-конкретно: p. 399; Cutler, A. Vita sociale degli oggetti. – In: Arti e Storia nel Medioevo III. Del vedere: pubblici, forme e funzioni, a cura di E. Castelnuovo, G. Sergi, Torino, Einaudi, 2004, pp. 291-339, по-конкретно: p. 319.
[69]. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 221.
[70]. Ibid., pp. 221-222.
[71]. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 221-222. Roger de Hoveden, Gesta regis Ricardi, ed. W. Stubbs. The Chronicle of the Reigns of Henry II. And Richard I., A.D. 1169-1192, known commonly under the Name of Benedict of Peterborough, II.- In: Rerum Brittanicarum Medii Aevi Scriptores, Londres: Longma, 1867,49, 2, pp. 228-229.
[72]. Wolf, Gerard. Salus Populi Romani: Die Geschichte rbmischer Kultbilder im Mitte- laIter, Weinheim, 1990., n. 1, pp. 37-78, 258-275, 314-326; AA.VV., L’acheropita del Salvatore. – In: II volto di Cristo…, n. 1, pp. 37-63; Romano. S. L’icone acheiropoiete du Latran. Fonction d’une image absente. – In: N. Bock, P. Kurmann, S. Romano et J.-M. Spieser (eds.), Art, ceremonial et liturgie au Moyen Age, Rome, Viella, 2002, p. 301-320 ; Noreen, K. Revealing the Sacred: the Icon of Christ in the Sancta Sanctorum, Rome. Word & Image, 22, 2006, pp. 228-237.
[73]. Ibid.
[74]. Hans Belting, Image et culte. Une histoire de I’image avant I’epoque de Part., Paris, Cerf, 1998, n. 1, pp. 278, 294.
[75]. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une légende…, p. 222.
[76]. Ibid., p. 223.
[77]. Ibid., p. 225.
[78]. Pfeiffer, Heinrich. La sindone di Torino e il Volto di Cristo nell’arte paleocristiana, bizantina, e medievale. – In: Emmaus 2, Roma 1982, p. 26; Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 221.
[79]. Ibid., p. 223.
[80]. За свидетелството на Гералд Камбрийски вж. Schmitt, Jean-Claude. Cendrillon crucifiee. A propos du Volto Santo de Lucques. – In: Miracles, prodiges et merveilles au Moyen Age, Paris: Publications de la Sorbonne, XXVe Congres de la S.H.M.E.S., 34,1995, p. 241-272 (p. 242-258); Idem, Le corps des images. Essais sur la culture visuelle au Moyen Age. – In: Le temps des images, Paris: Gallimard, 2002, pp. 217- 271 u 388-395 (pp. 218-237).
[81]. O’Gorman, R. Robert de Boron. Joseph d’Arimathie. – In: Studies and Texts, Toronto: Pontifical Institute of mediaeval studies, 1995, 120, p. 175, стихове: 1592-1614. Предполага се, че текстът е съставен в началото на XIII век.
[82]. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une légende…, p. 230.
[83]. Ibid. Ragusa, I. Mandylion-Sudarium: the Translation of a Byzantine Relic to Rome. – In: Arte medievale, ser. II, 1991,5, p. 97-106; Wolf, Gerhard. La vedova di Re Abgar…, n. 1, p. 229.
[84]. Ibid.
[85]. Ibid.
[86]. Става дума за различна редакция на Vindicta Salvatoris, намираща се във френската Библия на Roger dArgenteuil, компилация предхождаща края на XIII век. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende…, p. 230; Bogaert, P. M. La Bible frangaise au Moyen Age. – In: Idem (ed.), Les Bibles en frangais. Histoire illustree du Moyen Age a nos jours, Turnhout: Brepols, 1991, pp. 13-46 (p. 25).
[87]. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une légende…, p. 230.
[88]. Ibid., 230-231.
[89]. Ibid., 231.
[90]. Ibid.
[91]. Ibid.
[92]. Ibid., p. 230-231.
[93]. Ehrman, Bart D., Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, p. 562-565; Jacopo da Varagine, Leggenda Аurеа, I, Libreria Editrice Fiorentina, Firenze, 1985, 245-246.
[94]. Ehrman, Bart D., Plese, Zlatko. The Apocryphal Gospels…, p. 559.
[95]. Ibid.
[96]. Пътят на реликвата „Светото Лице“ е тема за отделна публикация и няма да бъде разгледан тук.
[97]. В съвременния свят иконата е от изключително значение, тъй като тя действа както на рационално ниво така и по мистичен начин на центъра на православната духовност – сърцето. Иконата е и може да бъде част от терапевтичната практика на Църквата при обгрижване на хора. За пастирските грижи за страдащите хора вж. повече у Янев, Иво. Грижа за страдащата душа. София: Фондация за регионално развитие, 2018.
Източник на изображенията на автора Татяна Иванова – Гугъл БГ.
В християнската иконописна традиция съществуват образи на Господ, които не са дело на човешки ръце. Сред тях са най-ранните икони на Иисус Христос, които са се образували по чудесен начин – някои са директни отпечатъци на лицето на Спасителя, а други са самоизписали се икони, с така наречения „небесен произход“. Повечето от първообразите се пренасят върху други повърхности при конmakm u така се получава трети вид контактни реликви икони[1]. Неръкотворните образи изпълняват апотропейни и чудотворни функции, използвани са като паладиуми на градовете и основни реликви за формиране на сакрално пространство и обособяване на християнски центрове.
Православната църква днес признава и почита Камулианския и Едеския неръкотворни образи. Римокатолическата църква съхранява паметта и картината на неръкотворния образ на св. Вероника. Легендите за чудотворните образи разказват как с гореща молитва чрез образите се случват много чудеса, спасяват се християнски градове от превземане, лекуват, изцеряват императори и управители, които в резултат на това приемат св. Кръщение и покръстват себе си и подчинените им.
Всички тези икони, които съществуват днес се смятат за реплики на загубените първи неръкотворни образи на Господ[2].Проблемът със „загубения прототип“ предизвиква множество дискусии относно автентичността им[3].
Православната църква твърди и вярва, че неръкотворните образи, по-конкретно Едеският и Камулианският са реално съществували реликви във Византия, за чиято почит и централно място в християнството свидетелстват множество извори. Едеският неръкотворен образ е основен в разбирането за канон в църковното изкуство. Отпечатването на Божия образ върху парче плат се смята за установяване на канона от самия Господ Иисус Христос и благославянето Му да съществуват негови образи. Тоест Господ Сам ни завещава как точно да бъде изписван Светият Му образ. Отпечатъкът на Божието лице е доказателство за реалното въплъщение на Божия Син и за цялата Божествена икономѝя. То е Божи образ, контактна реликва и първата чудотворна икона, тъй като изцерява Едеския цар Авгар V Укама („Черният“, управлявал 4-7, 13-50 година след Христа). Поради тези причини неръкотворният образ се превръща в един от основните аргументи на иконопочитателите по време на Иконоборския период. Днес Православната църква чества Едеския неръкотворен образ на 16 август, когато той е пренесен от древна Едеса в Константинопол.
Настоящата публикация е част от една по-обширна студия за неръкотворните образи на Господ. В този първи текст ще бъдат разгледани уводни въпроси като терминологията, видовете и някои извори. Ще се спра на Камулианския образ и на неръкотворния образ, притежание на св. Вероника – увод към следващата част на студията, която ще бъде посветена изцяло на Едеския образ като централен в Православието.
Терминология на неръкотворните образи
Общото наименование на образите на Христос, появили се по чудодеен начин е „ахиропитии“: от византийски гръцки άχειροποίητες (άχειροποίητος) означава несътворен от човешки ръце[4]. В частност термините „мандилион“ (от византийски гръцки μανδύλιον гръцката дума произхожда от латинското „mantelium“, μανδίλιον, μαντίλιον, или μανδήλη – кърпа, кърпа за ръце, носна кърпа, покривка за маса) и св. Убрус (от старобългарски „оуброусъ“ – кърпа) сигнират неръкотворния образ от Едеса. Като „Светото Лице“ и „Верониката“ е известен образът, за който разказва западната литература. Това е така наречената кърпа на св. Вероника, в която Иисус Христос избърсва лицето си по пътя за Голгота. През 544 година е открита нишата пред св. Убрус в Едеса. На керемидата, защитаваща образа през вековете, също се отбелязва Христовия образ. Св. Керемида е ахиропитията известна също като св. Керамидион (κεραμίδιον[5]). През 1978 година английският историк Йан Уилсън предлага хипотезата, че св. Убрус е Торинската плащаница, сгъната така, че да се вижда единствено лицето на Иисус Христос. При тази идентификация се появява терминът „тетрадиплон“ (τετράδιπλον), тоест четири пъти сгънат на две плат[6].
Камулиански неръкотворен образ
Камулианският неръкотворен образ е наречен по името на Камулия или Камулиана – селище в древна Кападокия, днешна Турция, където се появява във фонтана на една езичница. Най-ранните запазени свидетелства за този образ се съдържат в гръцката църковна история на Захарий Митиленски, известен също като Захарий Схоластик и Ритор (вероятно написана към края на V век[7]). Неговата църковна история е запазена в сирийска преработка от 569 година от автор, наричан Псевдо Захарий Ритор.
Псевдо Захарий предава легендата за Камулианския образ, чудодейно появил се във фонтана на градината на една езичница[8]. Според неговия разказ жената (Ипатия) попитала нейния наставник в християнската вяра как е възможно да вярва във въплътения Господ, без Негов образ[9]. Така във фонтана на градината ѝ се появил образ върху ленено платно, чудодейно запазен сух, в който жената веднага разпознала Господ[10]. Тя извадила платното и го поставила в кърпата си за глава и така се появил втори образ[11]. Около VI век са направени няколко копия на Камулианския образ с цел да бъдат използвани в шествия през градовете на Мала Азия, за да се съберат средства за едно разрушено селище[12]. Един век по-късно образът престава да се споменава, вероятно унищожен по време на иконоборството[13], а според други източници пренесен в Рим.
Точният текст ни дава следната история:
„…добросъвестно я [предупреди] да не прави това по този начин и да наранява душата си във връзка с бъдещия праведен съд. И тя му каза, „Как мога да Го почитам, когато Той е невидим и аз не Го познавам?“ И след това, един ден, докато тя беше в нейния парк, във водния фонтан, видя образ на Иисус, Нашия Господ, нарисуван на ленен плат, и той беше във водата; и изваждайки го от водата тя бе изненадана, че не беше мокър. И, за да покаже нейната почит към него, тя го скри в кърпата си за глава, която носеше и го занесе и го показа на мъжа, който я обучаваше; и върху кърпата ѝ за глава също беше отпечатано точно копие на образа, който излезе от водата. И един образ дойде в Кесария известно време след Христовите страсти, и другият беше съхраняван в селото Камулия, и храм беше построен в негова чест от Ипатия, която стана християнка. Но известно време след това друга жена от селото Диобулион, под юрисдикцията на Амасия, когато разбрала за тези неща, се изпълнила с ентусиазъм и по един или друг начин занесла едно копие на образа от Камулиана в нейното село; и в тази страна хората го наричат akupono’em (αχειροποίητος), това е „несътворен от човешки ръце“ и още повече, тя също построила храм в негова чест… През 27-ма година от управлението на Юстиниан, Индикт 3 [554/5] мародерска банда от варвари дошла в селото Диобулион и го изгорила заедно с храма, и пленила хората. И някой добросъвестен човек, родом от страната, уведомил ведрия крал за тези неща, и го помолил да даде принос, за да се възстанови храмът и селото и да откупи хората. И той дал каквото намерил за добре. Но един от мъжете, прикрепен към свитата на царя в двореца, го посъветвал да притежава образ на Нашия Господ, носен на литийни шествия през градовете от свещениците, и достатъчна парична сума за построяването на селото се събрала. И ето! От индикт 3 до индикт 9 [560/1] те го пренасяли[14]“.
Авторът завършва текста със сравнение между шествието с неръкотворния образ като антиципиация на Второто Христово пришествие и подтиква хората към покаяние[15].
Различна версия за появата на Камулианския образ е съхранена в проповед от VII век, както и в по-късни извори[16]. Анонимният проповедник разказва, че образът води началото си от Камулиана по времето на Диоклециан (284-305), бил скрит до откриването му по времето на Теодосий I (379-95) и пренесен в Кесария[17].
През 574 година камулианският образ пристига в Константинопол и изпълнява ролята на паладиум на града[18]. Свидетелство за годината: 9-та година от управлението на Юстин II на „translatio“ на неръкотворния образ намираме в хрониката на Георги Кедрин от XI век. В нея Кедрин споменава други важни събития, случили се по това време, и пренасянето на „почитаемото дърво“ (светият кръст) и „образът, несътворен от човешки ръце[19]“. Точната година се потвърждава също от Псевдо Захарий Оратор, който свидетелства, че образът е в Камулия малко след управлението на Юстиниан (565) и от друг извор, който казва, че Камулианският образ е вече в Константинопол по времето на Тиберий II (възкачил се на престола през 578 година[20]). След пренасянето в Константинопол Камулианският образ е съпътствал често военните походи [21]. През 628 година Камулианският образ „споделил заслугите“ с Ираклий за победата му над Иран[22]. Ендрю Палмър свърза внезапното изчезване на образа с „неуспеха“ му да даде победа на Ираклий срещу арабите[23].
Кърпата на св. Вероника – „Светото Лице“
В православната и в римокатолическата традиции св. Вероника[24] се изобразява често с неръкотворния образ в ръце. Християнството знае малко за житието на тази светица, някои учени дори подлагат под съмнение съществуването ѝ[25]. Църковната традиция я идентифицира с кръвоточивата жена от Евангелието, която се изцерява, докосвайки дрехата на Христос (Матей 9:20-22; Марк 5:25-34; Лука 8:43-48[26]). Тя живее през I век след Христа и произхожда от Кесария Филипова. Името ѝ – Вероника, не се споменава в Евангелието, но се появява в разказа за кръвоточивата жена в апокрифната литература. В апокрифните извори Вероника притежава и образ на Христос. Изключителната популярност на легендата, че Вероника е жената, която подава парче ленен плат на Иисус Христос по пътя за Голгота, дължим днес на римокатолическия ритуал „Кръстният път (Via Crucis)“[27]. Според него Вероника срещнала Христос по време на Неговото изкачване към Голгота, подала му ленен плат, и Спасителят подсушил лицето Си[28]. В този плат останал Неговия образ[29].
Макар и този ритуал да преминава през различни редакции, той е създаден от св. Франциск Асизки (1181-1228) и в съвременния си вариант съдържа 14 спирки или така наречените „станции[30]“. Ритуалът представлява литийна процесия, извършвана на Разпети петък, по време, на която вярващите спират пред образите на 14-те спирки с важни моменти от Христовия път към Голгота, възпоменават събитията, молят се и размишляват. Шестата станция е „Вероника обърсва лицето на Христос[31]“.
Ако приемем за вярно, че св. Вероника е жената подала кърпа на Иисус Христос по време на кръстния път, Спасителят избърсал потта и кръвта от лицето Си, означава, че така бил създаден трети неръкотворен образ на Иисус Христос. Хронологически това се случва след Камулианския и Едеския, тъй като е по време на Христовите страсти.
Почитта към образа, известен на Запад като „Светото Лице“ или „Верониката“ е свързана с развитието на култа към реликвата в базиликата „Св. Петър“. Един подробен преглед на появата на реликвата „Светото Лице“ и „легендата за неръкотворния образ на св. Вероника“ доказва, че това са два отделни и неедновременно възникнали факта.
Днес, множество от изследователи (източни и западни) отхвърлят автентичността на легендата за създаването на „Светото Лице“. Според тях обвързването на кръвоточивата жена с образ на Господ е съвсем естествено, тъй като в Църковната история на Евсевий Кесарийски (265-339), текст добре познат на Запада, се споменава, че в Кесария Филипова съществувала до 361 година прочутата Панеадска статуя[32]. Тя представлявала бронзова скулптура на Иисус Христос и кръвоточивата жена[33]. Предполага се, че последната е издигнала пред къщата си тази статуя в знак на благодарност, заради излекуването ѝ от Христос. Идентифицирането на Вероника с кръвоточивата жена от Евангелието, не е лишено от смисъл, тъй като това е единственият момент в Евангелието, където чудото се случва посредством предмет (материя), проводник на Неговата енергия[34]. Св. евангелист Марк пояснява, че когато кръвоточивата жена докосва дрехата на Христос, Той усети силата, която излезе от Него (Марк 5:30). Действието на жената предпоставя развитието на концепцията за контактните реликви, чрез които се пренася Божията благодат[35].
*Публикувано в Свидетелство, служение и богослужение на Църквата, сборник статии, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2021, с. 237-253. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. В „Култът към образите преди иконоборството“ Ернст Кицингер класифицира неръкотворните образи в две категории: 1. Образи, които не са сътворени от човешки ръце; 2. Такива, които механически се възпроизвеждат от съществуващ оригинал: Kitzinger, Ernst. The Cult of Images in the Age before Iconoclasm. – In: Dumbarton Oaks Papers, 1954, 8, p. 113.
[2]. Срв. Wolf, Gerhard. Dal volto aH’immagine, daH’immagine al volto. – In: II volto di Cristo (a cura di Giovanni Morello e Gerhard Wolf), 2000, Milano: Electa, p. 19; Brunet, Ester. L’immagine dell’llomo non fatta da mani d’uomo. Statuto dell’immagine e dell’arte nei racconti d’origine delle acheropite. – In: Marcianum, 2010, 6, p. 208.
[3]. В началото на XX век Иван Гошев твърди, че „научната художествено-археологична анализа разкри легендарния характер на тези ахиропитии“ (Гошев, Иван. Историческият образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от I-VI в. – В: Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, Т. 3, 6, 1925-1926, с. (37) 201). В първата част от текста си Ендрю Палмър дава история на изследванията и основни тези на учени, които смятат, че историите за неръкотворните образи имат езически произход и са адаптирани предхристиянски идеи, които не почиват върху реални събития. Palmer, Andrew. The Logos of the Mandylion: Folktale or Sacred Narrative. – In: Edessa in hellenistisch-rdmischer Zeit: Religion, Kultur und Politik zwischen Ost und West. Beitrage des internationalen Edessa-Symposiums in Halle an der Saale, 14-17 Juli 2005 (ed Lutz Greisiger, Claudia Rammelt and Jurgen Tubach), Beirut: Orient-lnstitut, 2009, pp. 117-122; Още през XIX век някои учени застъпват изключително крайното мнение, че историята за неръкотоврните образи е „народна приказка“, плод на човешката фантазия и няма нищо общо с религията. Palmer, Andrew. The Logos of the Mandylion…, p. 117;
През последното столетие осъдителните мнения на изследователите, тоест тези, които оспорват автентичността на неръкотворните образи, се групират около няколко хипотези:
1.Легендите за неръкотворния образ са „християнска редакция“ на езическите представи за предмети „паднали от небето“, които впоследствие се превръщат в паладиуми на градове. Те са „създадени“ по образец на тези езически предмети, които произхождат от небето и за тях се твърди, че са паднали от небето, „хвърлени от Зевс“, като паладиума на Атина и със същия небесен произход се славят някои образи на Христос, Св. Богородица и на светците. Създали се механично от модела: те са образи, смятани за механични отпечатъци, оставени от оригинала върху някаква основа, в частност отпечатъци на лицето и тялото на Христос (Brunet, Ester. L’immagine deH’Uomo…, p. 208.)
2.Реликвите са създадени през вековете от богословите на даден град с цел утвърждавено му като християнски център и установяването на произхода на църквата му (срв. Dell’Acqua, Francesca. L’acqua nella memoria sacra di Edessa attraverso la cornice del Mandylion di Genova. – In: Sindbad mediterraneo. Per una topografia della memoria, da Oriente a Occidente (Roberta Morosini, Charmaine Lee (a cura di), Lecce: Pensa Multi Media Editore s.r.l.:, 2013, pp. 69,71;
3.Текстът на легендите почива върху библейски архетипи и значението на естествените елементи като вода, земя, въздух и огън, които участват в чудесата, извършени от „предшествениците“ на Христос. Намесата на естествени елементи напомня на инструментите, с които действа творческата мощ (сила) на Господ и представя Мандилионът като ефикасно alter-ego на Бог Отец (Dell’Acqua, Francesca. L’acqua nella memoria…, p. 72.).
[4]. Срв. Гошев, Иван. Историческият образ на Спасителя…, с. (37) 201. LSJ The Online Liddell-Scott-Jones Greek-English Lexicon, άχειρο-ποίητος, ov, not made by hands, of buildings and statues, Ev. Marc. 14.58, 2 Ep. Cor. 5.1; ά. περιτομή, i.e. spiritual, Ep. Col. 2.11.
[5]. Lidov, Alexei. The Miracle of Reproduction. The Mandylion and Keramion as a paradigm of the sacred space. – In: L’lmmagine di Cristo dall’Acheropita alia mano d’artista. Ed. by Christoph Frommel, Gerhard Wolf, Citta del Vaticano: Biblioteca Apostolica Vaticana, 2006, pp. 17-41.
[6]. Wilson, Ian. The Turin Shroud. London: Victor Gollancz Ltd, , 1978, в превод на френски език: Wilson, Ian, Le Suaire de Turin. Linceul du Christ?. Paris: Albin Michel, 1978. Неговите теории в областта на изследването на плащаницата вече са били добре познати: Wilson, Ian. The Shroud’s History before the 14th century. – In: Proceedings of the 1977 U.S. Conference of Research on the Shroud of Turin (K. Stevenson (ed.)), New York: Holy Shroud Guild, 1977, pp. 31 -49; Dietz, Karl. Some hypotheses concerning the early history of the Turin Shroud. – In: Sindon N.S., Quaderno n. 16, Dicembre 2001, pp. 10-25…, p. 5-54,10-25; Kitzinger, Ernst. The Cult of Images…, pp. 83-150, pp. 110-112; Pentcheva, Bissera. Icons and Power. The Mother of God in Byzantium. University Park: Pennsylvania State University Press, 2006, pp. 37-59.
[7]. Palmer, Andrew. The Logos of the…, p. 135; Mango, Cyril. The Art of the Byzantine Empire 312-1453. Sources and Documents. Toronto: University of Toronto Press, 1986, pp. 114-115; Brooks, Ernest and Frederick John Hamilton. The Syriac Chronicle Known as that of Zachariah of Mitylene. London: Methuen, 1899, pp. 320-321.
[8]. Mango, Cyril. The art of the Byzantine Empire…, pp. 114-115. DellAcqua, Francesca. L’acqua nella memoria sacra…, pp. 65-98, 353-361; Kitzinger, Ernst. The Cult of Images…, pp. 83-150, pp. 110-112,114-115; Pentcheva, Bissera. Icons and Power…, pp. 37-59. За влиянието на Камулианската история върху св. Мандилион вж. Drijvers, Hans. The Image of Edessa in the Syriac tradition. – In: The Holy Face and the Paradox of Representation (Kessler, Herbert and Gerhard Wolf, eds.), Electa, 1999, pp. 13-31; Chatzidakis, M. An Encaustic Icon of Christ at Sinai. – In: in The Art Bulletin, 1967,49/3, pp. 197-208, по-конкретно p. 202 и сл.
[9]. Mango, Cyril. The art of the Byzantine Empire…, pp. 114-115; Brooks, Ernest and Frederick John Hamilton. The Syriac chronick known…, p. 320.
[10]. Ibid., p. 320.
[11]. Ibid.
[12]. Ibid., p. 321.
[13]. Dell’Acqua, Francesca. L’acqua nella memoria…, p. 83.
[14]. Brooks, Ernest and Frederick John Hamilton. The Syriac chronick known…, pp. 320-321; Mango, Cyril. The art of the Byzantine…, pp. 114-115; Palmer, Andrew. The Logos of the…, p. 135-136.
[15]. Brooks, Ernest and Frederick John Hamilton. The Syriac chronick known…, pp. 321- 322; Palmer, Andrew. The Logos of the…, p. 136.
[16]. Palmer, Andrew. The Logos of the…, p. 136.
[17]. Ibid.
[18]. Петкова, Нона. Светият Убрус в средновековните паметници по българските земи. – В: Paleobulgarica/Старобългаристика, XXVIII (2004), бр. 4, с. 20. Palmer, Andrew. The Logos of the…, p. 137; Kitzinger, Ernst. The Cult of Images…, pp. 83-150.
[19]. Georgius Cedrenus loannis Scylitzae ope, ab Immanuele Bekkero suppletus et emendatus, Bonn 1838 (Corpus scriptorum historiae Byzantinae, 24), 684. – Цит. no: Palmer, Andrew. The Logos of the…, pp. 137-138.
[20]. Palmer, Andrew. The Logos of the…, p. 138.
[21]. Ibid., pp. 139-141.
[22]. Ibid., p. 141.
[23]. Ibid.
[24]. В Православната църква св. Вероника се празнува на 12 юли, а в Римокатолическата на 4 февруари.
[25]. Вж. например: Гошев, Иван. Историческият образ на Спасителя…, с. (37) 201.
[26]. Вероника. – В: Православная Знциклопедия под редакцией Патриарха Московского и всея Руси Кирилла (eлектронная версия) https://www.pravenc.ru/text/150445.html (електронен ресурс към септември 2020).
[32]. Eusebius Caesariensis. Historia Ecclesiastica, PG 20, Lib. VII, Caput XVII, 680 CD. Sansterre, Jean-Marie. Variations d’une legende et genese d’un culte entre la Jerusalem des origines, rome et I’occident. Quelques jalons de I’histoire de Veronique et de la Veronica jusqu’a la fin du XIHe siecle. – J. Ducos et P. Henriet (eds), Passages. Deplacements des hommes, circulation des textes et identites dans I’Occident medieval. Actes du Colloque de Bordeaux (2 et 3 fevrier 2007), Toulouse: Meridiennes, 2013, p. 219. Срв. Гошев, Иван. Историческият образ на Спасителя…, с. (6), 170, (30) 194.
[33]. Ibid.
[34]. Brunet, Ester. L’immagine dell’Uomo…, p. 218.
[35]. Ibid., p. 219.
Източник на изображенията на автора Татяна Иванова – Гугъл БГ.
Свещеник Кристинел Йожа, Арадски университет „Аурел Влайку“
1. Настоящият контекст на изповядване на църковните догмати
В едно плуралистично, глобално и секуларизирано общество Православната църква се сблъсква с определени предизвикателства:
1) придаване на относителност на църковното предание и неговата духовност и объркване на преданието и преданията, като акцентът се поставя върху последните;
2) приватизация на вярата и разпространение на религиозния индивидуализъм;
3) намаляване влиянието на православния етос в едно общество, където утилитарните, консуматорски представи, основани на прогреса на технологиите, печелят терен и
4) придаване на относителност на абсолютното и абсолютизиране на относителното по такъв начин, че представата за истина в абсолютен смисъл става все по-относителна във всички области, като истината е все по-свързана с избора на индивида.
Основният проблем на днешния свят е този, че „утилитарното мислене“ подчинява политиката, обществото, културата и религията на икономическата и технологичната сфера и създава илюзията за създаването на един щастлив живот тук на земята, нещо като земен Рай, без Църква, без догмати, без иерархия, без Бог. В този „рай“ развитието на човека не се осъществява чрез вярата в Бога и добродетелите като въплъщение на тази вяра, а чрез вяра в силите на човека и технологиите, чрез цялата атмосфера, която светът създава, за да достави задоволство на човека. Истината на Евангелието на Христа, Който присъства и е жив в Църквата, започва да страда от относителност в съзнанието на християните, и ако не е „заменена“ от други икономически, политически, културни, социални, научни „истини“, тя бива пренебрегвана или възприемана превратно.
В подобна конюнктура сред множество „християни“ се появява и разширява идеята, че християнството не е единствената истина, която води до спасение, а е просто една от големите истини или пък, че Православната църква не е единствената, която води до спасение – Una Sancta – а е просто една от църквите и вероизповеданията и, в последно време, Евангелието, така както то е включено в библейския канон, не е единственото автентично, а има и други, които Църквата в първите векове умишлено е отхвърлила и по този начин субективно е фиксирала църковния канон, или че Христос не е Богочовек, а само човек, харизматична личност, мъдрец, живял в противоречив исторически и екзистенциален контекст. Ето как индивидуалният избор може да създаде и избере една концепция от множеството, която се украсява с лаврите на една преходна истина, която обаче разрушава всяка непреходна истина в съзнанието на човешкия индивид. Нещо повече, индивидуалният човешки избор може да създаде синкретична вяра, като приеме от няколко религии или традиции аспектите, които му допадат и които обединява чрез синтез или редуване в ежедневието си.
С други думи, съвременният човек постепенно си създава и се присъединява към други ценности, различни от тези на Църквата, като акцентът при възприемането на църковните догмати се поставя не върху обективността на Откровението, а върху човешката субективност. Индивидът придава ценност на Църквата, на догмати, на традициите в зависимост от това дали ги приема или не. Затова човек е свободен да избира от световния „пазар“ на религиите, вярванията, представите и световните философии елементи, които му допадат и които включва в един индивидуалистичен начин на живот. Възприемането без разсъдъчност на посланието на масмедиите допринася още повече за засилването на тези аспекти, тъй като глобализацията е свързана с религиозния синкретизъм и утвърждаване на индивида в глобалното съзнание на виртуалния свят.
Това съзнание постановява един нов начин, по който човекът живее, обича, държи се, забавлява се, труди се, създава, произвежда, потребява, реагира, пътува, открива, проявява се, общува и учи.
Световното синкретично съзнание, поддържано от масмедиите, има своите свещеници, иерархии, празници, събирания, съревнования, забавления, идоли, богове, тоест един друг етос, различен от Христовата църква. Всичко това е много по-познато на глобалното съзнание на хората, отколкото еклесиалното съзнание за християнски живот. Нещо повече, дори за множество християни тези прояви, поддържани от масмедиите, са по-следени и „предпочитани“, отколкото вярата и живота в Христа и Църквата.
Догматически обоснованата пророческа дарба на християните намалява драстично, става почти несъществуваща в повечето от контекстите и обстоятелствата на съвременния свят. Световната солидарност далеч не се осъществява в Христос и чрез Христос, а по-скоро се движи около хедонистичната, икономическа, финансова и бизнес перспектива на секуларизирания свят, която няма нищо общо с Църквата, а понякога дори носи една уравновесена представа за социалното измерение на човешкия живот. Световната солидарност често се управлява или от масмедиите и се осъществява през чисто хуманистка перспектива, най-често без препратки към Бог и Църквата[1].
Икономическата и консуматорска човешка нагласа прави религията нейно помощно средство, а заради глобализацията всяка религия – с някои изключения – става обусловена от тази нагласа, а не обратно. Не съществува един-единствен Бог и нито една религия не притежава абсолютната истина. Абсолютната истина, в която трябва да вярваме и която трябва да споделяме, е икономиката и консуматорството това, което е свързано със сетивното и доставя непосредствена наслада. Така се стига до обявяването на консуматорството за върховна форма на религиозност, която постепенно структурира останалите. Самият човешки живот е на път да се ограничи до тази опасна игра на свръхпроизводство и свръхпотребление, а човекът е ощетен и заробен от изкушенията ѝ. Тя създава илюзия за власт и в крайна сметка дори илюзия за безсмъртие.
(Чрез Христос и разширен и обогатен от Църквата според гледната точка на отец Думитру Станилоае)
Валер Бел, Университет Клуж-Напока
Темата на нашия конгрес е Догмат и терминология в съвременното православно богословие. Сметнахме обаче, че не може да се говори смислено и ползотворно по тази тема без предварително задълбочено уточняване на това, което разбираме под Откровение и догмат, изразяващ неговото съдържание, както и какво е догмат и каква е неговата роля за съхраняването и предаването на истинната християнска вяра. Такова задълбочено уточнение и схващане откриваме в богословието на отец Думитру Станилоае, най-големият православен богослов от втората половина на ХХ-ти век[1]. Ето защо реших да представя съвсем накратко неговата гледна точка върху тази проблематика, към която добавям и необходимите уточнения.
Свръхестественото или историческо откровение
Свръхестественото (историческо) откровение от самото начало съпътства живота на хората като цяло. Впоследствие конкретно присъства в живота на израилския народ – това наричаме естествено откровение[2]. Съществува Божие откровение чрез сътворението, естественото откровение, коeто насочва смисъла на съществуванието, но то е общо, безлично и затова остава двусмислено, тъй като не утвърждава съществуването на Бога като Лице – последната и висша цел на съществуванието[3]. Свръхестественото (историческо) откровение осветлява, утвърждава и допълва естественото откровение[4]. „Можем да опознаем напълно природата и откровението, което тя предоставя, единствено чрез Свръхестественото откровение. Естественото откровение се осветлява напълно пред нас единствено чрез Свръхестественото откровение“[5].
Неделимо от Естественото откровение при сътворението[6], свръхестественото или историческо откровение е диалог на Бога – посредством дела, думи и образи с хората, съответно с Неговия народ, чрез който Той се разкрива и води човека към осъществяване на смисъла на неговото съществуване във вечно единение или общение с Него. В рамките на този диалог Бог държи сметка за потребностите на човека, но и за неговата свобода, за приемането или неприемането Му от страна на човека[7].
Чрез свръхестественото откровение Бог като безкрайно и вечно лице по собствена инициатива влиза в общение с човека, като поставя и основите на нашето общение с ближните ни. Чрез свръхестественото откровение Бог, висшето лице, крайната цел на разумното творение и път за напредване към него, се опознават съвсем ясно[8]. Било е нужно Бог да прибегне до свръхестественото откровение не само като директно заговаряне, в което ликът Му да се прояви по-ясно, но и като поредица от свръхестествени деяния посредством които, от една страна, да изтъкне Своето съществувание и дела, а от друга, да накара субективното човешко възприятие да Го забележи като лице, както и да осъзнае смисъла на човешкия живот и по този начин да улесни решението на човека да Го приеме чрез вярата[9].
При свръхестественото откровение Божието дело винаги е съпътствано от словото, чрез което се привлича човешкото внимание върху това дело. Словото предхожда и следва или дори както предхожда, така и следва най-важните, най-решителните моменти в Божиите дела, които създават историята. Бог подтиква хората да се отворят за обявената и обещана от Него енергия, за да се осъществят някои значими исторически моменти и да я използват с всички сили, за да осъществят тези събития или за да отговорят с признателност и доверие на Божията помощ и да се издигнат до един по-висш живот, за да изпълнят, Неговата воля. Няма нито едно Божие слово, което да не подкрепя минали, настоящи или бъдещи Божии дела[10].
„Човекът познава възможността да даде смисъл на своя живот единстгвено чрез словото и делата на свръхестественото откровение; единствено те му показват, че може да се измъкне от разложението на природата; единствено те разкриват пред вярващия човек перспективата да не се слее с природата, подложена на разпадането на всички индивидуали форми, както и възможността да се спаси. Единствено догматите на вярата в свръхестественото откровение му дават перспективата за свобода спрямо природата още в земното битие и пълна свобода във вечния живот“[11]. „Чрез Своите свръхестествени дела Бог показва на разумното творение възможността да се издигне от природната сфера, попаднала в плен на смъртта, която отслабва вярата на човека във възможността да осъществи вечния смисъл на своето съществувание. Свръхестествените дела на прякото Божие Откровение дават на разумното творение надеждата, че ще се издигне чрез Божията благодат и чрез свободата спрямо природата“[12]. Думите, придружаващи тези дела, изискват от човека единствено живот, който не е напълно потопен в този свят, а е ориентиран към Бог, за да бъде готов за вечния живот, перспективата за който е показана като възможна чрез делото на Свръхестественото откровение[13].
Свръхестествените дела, придружени с думи, представляват една възходяща духовна сюита и в този смисъл имат история, представят историята на спасението. Но сред тях се промъкват изживяванията на вярващите, предизвикани от свръхестествените слова и дела на Откровението. По този начин всеки етап от Откровението съдържа в себе си силата да изтласка духовния живот и нашата природа до равнище, която я прави способна да навлезе в един нов период, белязан от поредица нови свръхестествени и необикновени дела и от словата на едно висше познание и преживяване[14] Както чрез новите периоди, чието начало поставят, така и чрез перспективите, които се разкриват пред крайната цел, делото на свръхестественото откровение и словата, които ги описват, имат и пророчески смисъл. Пророчеството като предвещание на крайната цел е част от същността на свръхестественото откровение, което по този начин потвърждава и подкрепя нашето възходящо напредване към крайната цел и онагледяват висотата на тази цел[15].
„Събитията, за които цялото Откровение на Стария Завет пророкува и подготвя, са следните:
– въплъщението на Божия Син,
– разпването, възкресението и възнесението Му като човек,
– изпращането на Светия Дух при основаването на Църквата и
– непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата.
Всички тези дела, както и непрестанното дело на Светия Дух във и чрез Църквата, са дело на Божественото Откровение и са придружени от слова, които привличат вниманието върху себе си и обясняват смисъла им. Делото на Светия Дух в Църквата вече не е същинско Откровение, тъй като не е придружено от нови божествени слова, които да го обяснят и да покажат, че отговаря на новите обстоятелства и човешки проблеми. Защото въплъщаването на Божия Син като човек, останалите Му спасителни дела и слизането на Светия Дух включват в себe си всичко, което ще се случи в широк мащаб като духовен прогрес, като единение на човека с Бога, до края на времената[16]“.
За християнската надежда бихме могли да размисляме от различни гледни точки и от различни мотиви. В по-тесен смисъл размисъла може да се насочи конкретно към реалното ѝ присъствие у човека като израз на нравствения закон, а вторият – по-широкият смисъл – я ситуира в контекста от историята на съществуването на човечеството. По-широкият смисъл се простира в по-мащабни граници и обхваща голям диапазон от началото на зараждането на християнството до днес. Парадоксалното в историческа перспектива е, че в онези първи дни на ранната Църква надеждата се проявява като напълно противоположно състояние у човека на тогавашните не само юдейски, но и елински представи за надежда. Християнската надежда се заражда като напълно ново преживяване, като порив към друг възможен свят, непознаван от древните, но и различен от тогавашните схващания за нещо, което очакваме. Това обаче не означава, че съдържанието на християнската надежда се захранва от юдейския или елинския светоглед. В исторически план християнската религия възниква в лоното на юдейството и в духовната атмосфера на езическия свят, но същността и учението ѝ са самородни. По отношение на християнската надежда бихме могли да твърдим същото, тъй като нито в старозаветната религия, нито в езическите вярвания не е изградено правилно схващане за трансцендентния характер на надеждата, реализиращо се и в земната действителност.
Християнството се заражда като религия на надеждата, каквато древният свят не познава до това време. Макар, че съчетава в някаква степен духовността на древния свят до това време, то е самородно, и в същото време – напълно различно от всичко, съществувало до този момент. Поради тази причина то е неразбираемо: преследвано е, а неговото учение е подлагано на съмнение. И в това има някакво разумно основание. За древния свят в надеждата на християните прозира парадоксално противоречие, което понякога граничи с абсурда. А в същото време християнството дори не увлича в илюзия, защото постоянно се захранва от реалните събития в историята на Църквата, в които участват действителни личности, изразяващи силата на своята вяра чрез надеждата с цената на живота си.
Едно от тези събития е мъченичеството
Църквата навлиза в жестокия и тираничен езически свят, преживявайки най-тежките изпитания в своята история – гоненията на християните. Изповедта на вярата се заплаща с живота на хиляди мъченици като свидетелство за нейната истинност и чистота в духа и силата на новата християнска религия.
През погледа на римските власти християнската общност е незаконно, ново и тайно събрание (collegii illiciti), открит бунт срещу властта (coetus nocturni), участието, в които се наказва публично и сурово. Обичайната практика на мъченията е зрелищната, демонстрираща пред цялото общество вина на християните, както и формата на наказанието за тяхното престъпление, но откриваща по този начин непознатото до този момент съдържание на новата религия. Мъчениците са живите свидетели на зараждащата се чужда за римското общество християнска религия[1]. Мъченикът обаче защитава с живота си новата истина за християнството, която в античния свят се открива като новата вест за началото на неговото духовно преустройство.
В подобна политическа и духовна ситуация вярата и надеждата на християните са строго цензурирани – вярва се в това, което постановяват религиозните закони на Империята, а те постановяват предимно култово практикуване на вярата. Християнското понятие „πίστις” (вяра), което няма аналог в латинския език, е напълно неразбираемо и ново за римляните. Използваното от тях понятие „fides” подменя неговото съдържание, изразявайки само честността на човека към боговете, практикуваща се в обряда и култа. Това обстоятелство обяснява нетърпимостта на римските власти към всеки минимален израз на вяра, различен от вярата и култа на римската религия. Поради тази причина мъченията на християните, заради непоколебимата им вяра в Бога, са наказанието на римските власти за „светотатственото им отношение” (crimen sacrilegii) към религията в империята и нарушаването на законите и реда в нея[2]. Подобно „похулване” на религията на Рим от християните се тълкува нееднозначно – тя означава и предателство спрямо самия император: отстъпничеството от държавните богове (sacrilegium) се смята за една от формите за оскърбяване на величието на императора (crimen laesae majestatis)[3]. По този начин се разкрива цялата палитра от значение на акта на мъченичеството от една страна – то е незачитане на религията на Рим, както и оскърбление на величието на императора. От друга страна обаче чрез мъченичеството се разкрива същинския смисъл на надеждата като особена проекция на вярата.
Освен класическият смисъл на мъченичеството – свидетелство за необикновената сила на живота и непоколебима апология на вярата, то притежава и една много важна специфика: мъченичеството е непосредствено свързано с надеждата.
Освен свидетелство за истинността на християнската вяра и за силата на духа на мъчениците, то показва и фалшивата същност на езическата вяра и религия – механична, култова, празна, дори суеверна. А такава религия непременно води до заблуди. Една религия е заблуждаваща, когато е центрирана в границите на сетивния свят и не въздига своите поклонници към вечността, когато не поражда надежда. На фона на преклонението пред мъртвата и суеверна езическа религия мъченичеството се открива като истината за ценността на живота, като умиране в името на надеждата за нов живот във вечността. Защото от самото начало на Църквата е известна истината, според която земният живот има смисъл само от гледна точка на вечността. Следователно мъченичеството е проява от живота на ранната Църква, която практически открива разлика между надежда и суеверие в границите на разбирането на смисъла за религията. То показва на древния свят, че християнската религия не е заблуда, а е израз на жива надежда и заплатената ѝ цена с „убийството” на живота премахва съмненията за схващането ѝ като „уродливо суеверие[4]” или „ново суеверие” (superstitio nova).
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.