Тотю Коев

Кога Арий е започнал да проповядва еретически мисли не се знае с точност, а сведенията по този въпрос са оскъдни и силно противоречи­ви. По всяка вероятност това е станало през 318 година. Може да се предпо­лага, че като тълкувател на Свещеното Писание той продължително време е прокарвал еретическите си възгледи, които са били на антиохийска богословска основа, различни от тези на александрийското богословие.

При тълкуването на текста: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания“ (Притчи Соломонови 8:22) Арий изявил и разкрил учението си за тварната природа на Сина Божи[1].Това станало повод за открито недоволство от страна на александрийските презвитери срещу Арий. Епископ Александър научил по-късно за тези изяви на Арий, но отна­чало не обърнал внимание.

На едно от събранията на презвитерите при препълнен храм епископ Александър, като разсъждавал по въпроса за Света Троица, казал, че Света Троица е в Троица Единица (τής αγίας Τριάδος, έν Τριάδι μονάδα)[2], тоест, че бидейки един по същност, Бог е троичен по Лица. Арий не се въз­държал и рязко възразил на своя епископ, обвинил го в савелианство и заявил, че Син Божи (Логосът) е твар[3]. Епископ Александър забранил на Арий да разпространява еретическото си учение, но той не се подчи­нил[4]. За кратко време Арий спечелил много привърженици и дори ус­пял да увлече след себе си една трета от клира на Александрийската църква или половината от клира в град Александрия[5]. На негова страна били седемстотин девственици, дванадесет дякони, седем презвитери и двама епископи: Теон Мармарикски и Секунд Птолемаидски. На страната на епископ Александър били двадесет и шест презвитери и четиридесет и четирима дякони[6]. Въпреки този успех Арий чувствал, че по­ложението му в Александрия не е сигурно. Потърсил подкрепа между малоазийските епископи, като ги молил да се застъпят за него пред епископ Александър. Най-голям негов защитник и съмишленик бил неприяте­лят на епископ Александър – епископ Евсевий Никомидийски, „мъж прочут“ (ανήρ ελλóγιμος)[7], със силен ум и влияние пред двореца. Той писал на Арий: „Прекрасно разсъждаваш; желай всички така да мислят, защото на всекиго е ясно, че сътвореното не е съществувало преди да получи битие; получилото битие пък има начало[8]“. През 320 или 321 година[9] епископ Александър свикал в Александрия събор от подчинените на него епис­копи от Египет и Либия. Съборът, на който присъствали около сто души, отлъчил Арий и съмишлениците му; изпратил окръжно послание до всички църкви, в което разкривал църковното учение и учението на Арий по въпроса за Сина Божи. С това спорът не се разрешил, обрат­но – борбата се разгоряла още по-силно. Епископ Александър бил об­винен в нарушение на църковните канони, понеже свиканият от него събор осъдил и някои източни епископи, съмишленици на Арий, които били извън диоцеза на Александър[10]. На събора трябвало да се отгово­ри със събор. Такъв бил свикан наскоро във Витиния, вероятно под председателството на епископ Евсевий Никомидийски. Съборът оправдал Арий и го приел в църковно общение. Ходатайствал за същото и пред епископ Александър, но той останал непреклонен и дори написал второ пос­лание (τóμος – определение) и го разпратил до всички епископи. В него разкривал учението на Арий и молел никой да не влиза в църковно об­щение с арианите. Известил и римския архиепископ Силвестьр за осъждането на Арий и неговите съидейници. Последвалите събития причинили твърде много огорчения и беди на епископ Александър.

На събор палестинските епископи под ръководството на Евсевий Кесарийски признали иерархическите права на арианите, осъдени от Александър. На тях им се позволявало да свикват богослужебни събра­ния, но при условие, че ще се подчиняват на епископ Александър. Твърде ве­роятно е епископ Александър да е приел Арий и съмишлениците му в обще­ние по настояване на императорския двор, но и след това не настъпи­ло разбирателство.

Свиканите три събора в Александрия – против Арий; в Никомидия и Палестина – в негова защита, показват ясно, че спорният въпрос не е бил периферен, а се отнасял до същността на християнството. Ще бъде обаче погрешно да се мисли, че арианството през тези години (318-324) е било толкова широко разпространено. Мнозинството от членовете на втория и третия събор, които защитили Арий, не били ариани. Всички те, включително и Арий, били преки или косвени уче­ници на Лукиан. Следователно тях ги свързвали богословските идеи на Лукиан, възприети и съответно доразвити от тях. Наличието на нюан­си между „сълукианистите“ не било от съществено значение. Когато обаче Арий бил в затруднено положение, те всички застанали на него­ва страна, оказали му ценно съдействие и защита и така станали „ари­ани“. По този начин можем да си обясним бързото разпространение на арианството в Близкия Изток.

Друг важен въпрос е, как се е водил спорът и в какво се изразя­ва неговата същност. Може да се предположи, че освен разменените остри реплики между двамата на събранието на александрийските презвитери ще да е имало и други срещи-разговори между тях. Едва ли епископ Александър е търсил посредници за разговор с подчинения му презвитер, още по-малко би останал безразличен към неговата дей­ност. Но и от страна на самонадеяния и надменен Арий ще да е има­ло инициативи за срещи с неговия епископ. Така или иначе епископ Алек­сандър е познавал добре догматическите концепции на Арий. Това личи ясно от посланието му до различни епископи, в това число и посланието му до Римския епископ Силвестьр и до Солунския архие­пископ Александър.

Ересиархът Арий

Спорът между двамата бил на триадологическа и христологическа основа. Това самò по себе си показва сериозността и сложността на този спор. Веднага обаче трябва да се каже, че в началото на IV век не може и дума да става за изработена триадологическа и христологическа терминология. Затова било необходимо продължително вре­ме, така че и от двамата не бихме могли да очакваме езиково-богос­ловска прецизност, макар догматиката на Арий да е проста до край­ност, ясна до прозрачност и в същото време суха и бедна по съдър­жание като логическа формула[11].

Като изхожда от антиохийския начин на богословско мислене, обус­ловено до голяма степен от Аристотелевото понятие за Бога като самозатворена монада, Арий изключва каквато и да е вътрешна множественост у Бога. Следователно истината за троичността на Бога му е била чужда. Според него тя водела към савелианство.

Според Арий Бог е самозаключено единство, Което обладава всичката пълнота на идеалните определения. Бог е един и единствен, нероден, вечен, безначален, безсмъртен, мъдър, благ, неизменен. Като самосъзнателно същество Той от вечност има Свой логос и премъд­рост[12]. Когато пожелал да сътвори света и хората, Той от Своя собс­твен логос и от Своята собствена премъдрост сътворил Логоса услов­но наречен Син Божи; сътворил Го, за да бъде Той посредник при сътворяването на света. Той не би съществувал, ако Бог не бе решил да сътвори света. У Бога има собствена, съприсъща на Него премъд­рост. Син е роден от тази премъдрост и като причастен на нея по бла­годат (катά xάριν) станал премъдрост и Слово[13]. Следователно Бог не винаги е бил Отец; било е време, когато Той не е бил Отец. Също и Логосът не е съществувал винаги. Като творение Той в нищо не е по­добен на Отца. Не е нито истински Логос на Отца, нито истинска Не­гова премъдрост. Като всички други творения Син е изменчив, но по волята на Бога останал неизменен в доброто. Бог е знаел за този нравствен подвиг и Го сътворил така, че Той да може да го осъщес­тви и да се прослави[14].

Св. Николай Мирликийски удря шамар на ересиарха Арий по време на заседанията на Първия вселенски събор (325 г.)

В подкрепа на своите богословски концепции Арий се позовавал на определени библейски текстове, които се отнасят към Иисус Христос и в които са употребени категорично формите „първороден“ (πρωτóτοκος) – Колосяни 1:15; „поставил“ (ποιήσαντι) – Евреи 3:2; „направи“ (εποίησεν) – Деяния на светите апостоли 2:36 и други, които според Арий говорят ясно, че Логосът не е съвечен на Отца. Особено значение Арий отдава на текста от Притчи Соломонови 8:22, който в гръцкия превод на 70-те гласи „Господ ме създаде (εκτισέ) за начало на Своя път“. „Създаде“ значи във времето. Оттук същ­ността на арианството се състои в твърдението, че Син е произведение и твар[15] и в нищо не е подобен на Отца. Той не е истински Логос на Отца, нито истинска Негова Премъдрост. Бог сътворил Несъществува­щия от несъществуващото, тоест от небитието, сътворил Го от нищо (εξ ούκ όντων) по Своята воля[16]. И преди Арий е имало църковни мис­лители, които са говорили и писали, че Син е творение на Отца, от Ко­гото има своето битие, но никой не е дръзвал дори да помисли, че Син е сътворен от нищо и с това да отрече божествения Му произход.

В духа на платоно-филоновската (при апологетите), на неоплатоническата (при Ориген) философия и в духа на александрийското богословие[17] Александър Александрийски опонира на Арий по следния начин: ако Син Божи е Логос и Премъдрост, не може да се говори, че е било време, когато Той не е съществувал. Това би значело, че Бог някога е бил без Ло­гос и без Мъдрост. Син е съвечен на Отца. Като съвечен, Той в никакъв случай не може да бъде сътворен, още по-малко да бъде сътворен от нищо.

За да бъде по-убедителен, епскоп Александър се позовава на много библейски текстове, които интерпретира в чисто църковен смисъл. Спира се най-напред върху пролога от Евангелието според евангелист Иоан Богослов, където ясно е казано, че в начало беше Словото, че чрез това Слово е сътворено всичко и че То е Бог (Иоан 1:1-3). За епископ Алек­сандър като Божие слово Свещеното Писание е точно и безпогрешно. То съдържа божествени истини. Затова александрийският епископ, след като разглежда пролога от Евангелието според евангелист Иоан Богослов, под­крепя всяка своя мисъл, в противовес на Арий, не със сухи разсъжде­ния, а със съответен библейски текст.

Тук давам няколко примера. Син не може да бъде едно от творени­ята, било то и първо, защото Той е „в недрата на Отца“ (Иоан 1:18). Той не може да бъде равен на сътворените чрез Него. Как може да бъде сът­ворен от нищо, след като Сам Отец казва: „Из утроба преди денница Те родих“ (Псалом 109:3, по превода на 70-те). Не е възможно Син да е неподобен по същност на Отца, след като Той е Негов най-съвършен об­раз, Негово сияние. Сам Той казва: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9). Син е конкретно изражение на Божието същество, реали­зация на Неговите свойства, без които Бог би бил като ум без мисъл, като сила без енергия, като светлина без сияние[18]. Той не може да бъде изменчив, защото Сам казва за Себе Си: „Аз съм в Отца, и Отец е в Мене“ (Иоан 14:10), „Аз и Отец едно сме“ (Иоан 10:30). Или, казано чрез пророка: „Аз съм Господ, Аз не се изменям“ (Малахия 3:6). В духа на алек­сандрийския начин на мислене епископ Александър отнася тези думи не към Отца, а към Сина, защото Той и при въплъщението Си не се е изменил. Той, въплътилият се, „е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евреи 13:8). Си­нът Божи, Който Сам е Бог, не подлежи на никакво изменение. Той се ражда от вечност от Отца. Св. апостол Павел пише ясно: „Подобаваше на Оня, заради Когото е всичко и от Когото е всичко“ (Евреи 2:10). А що се отна­ся до твърдението на Арий, че Син не знае напълно Отца, тук са ясни ду­мите на Самия Иисус Христос: „Както Ме познава Отец, тъй и Аз позна­вам Отца“ (Иоан 10:15). Нима може да има съмнение в това, което е ка­зал Сам въплътилият се Син Божи? – Естествено, за Арий има не само съмнение, но и пълно отричане истинския смисъл на тези и подобни на тях думи. Както Отец знае напълно Сина, така и Синът знае напълно Отца. И това е така, защото Те са равнобожествени. Като Син по приро­да Логосът е напълно еднакъв с Отца. Доколкото можем да говорим за различие между Тях, то се отнася до личните им свойства: Отец е неро­ден, Син се ражда от Отца. Той е Негов „възлюбен Син“ (Матей 3:17; 17:5)[19].

Св. Александър Александрийски

J. D. de Urbina резюмира в 6 пункта същността на спора между епископ Александър и презвитер Арий, като дава паралелно тезата на единия и контратезата на другия:

презвитер Арий                        епископ Александър

1. Словото не е съществувало          1. Словото съществу-
от вечност заедно с Отца              ва от вечност заед-
                                      но с Отца

2. То е сътворено от нищо             2. Словото не е съ-
                                      творено. То Самото
                                      е сътворило всичко

3. По Своята природа Словото          3. Словото е Син не
не е в точния смисъл на дума-         по осиновяване,а
та Син на Отца                        а по природа 

4. Природата на Сина не идва          4. Синът притежава
от природата на Отца                  природа еднаква с
                                      тази на Отца

5. Словото е било сътворено           5. Словото има Свое-
по волята на Отца                     то битие от същно-
                                      стта на Отца

6. По своята природа Словото          6. Поради Своята
подлежи на изменение както            божествена природа
във физически, така и в морален       Словото не подлежи
смисъл                                нито на изменение, 
                                      нито на страдание[20]                 

От тази съпоставка става пределно ясно, че двамата спорещи изхож­дат от различни позиции: Арий дава превес на разума (антиохийското направление), епископ Александър акцентира върху вярата (александрийското направление). Естествено е било при такива различни изходни позиции да не намерят общ език. Отхвърлянето от страна на Арий на истината за троичността на Бога води неминуемо до отхвърляне божествеността на Сина. Това пък на свой ред води до отричане на изкуплението, защото творение не може да изкупи творението (в случая човека).

И така, в края на първата четвърт на IV век пред богословската ми­съл стоял за дефинитивно решение въпросът – Словото (Логосът) Бог ли е или не; Син Божи ли е Той или не и оттук има ли изкупление или не. До правилния отговор на този въпрос се стигнало след продължи­телна и упорита борба през следващите няколко десетилетия.

____________________________

*Публикувано в Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2011, с. 36-42. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 69, 12; PG, t. 42, col. 221.

[2]. Срв. Socrates. Historia ecclesiastica, 1, 5; PG, t. 67, col. 41.

[3]. Срв. Socrates. Historia ecclesiastica, 1, 5; PG, t. 67, col. 41.

[4]. Срв. Sozomenus. Historia ecclesiastica, 1, 15; PG, t. 67, col. 908.

[5]. Срв. Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви, С., 1944, с. 233.

[6]. Срв. Epiphanius. Adv. haer., 69, 3; PG, t. 42, col. 203.

[7]. Срв. Sozomenus.   Hist, eccl., 1, 15; PG, t. 67, col. 908.

[8]. S. Athanasius. De synodis Arimini in Italia, et Scleuciae in Isauria, celebratis, n. 17; PG, t. 26, col. 712.

[9]. Срв. Hefele, C. Conciliengeschichte, Bd. I, II Aufl., Freiburg im Breisgau 1873, S. 268. – Снегаров, Ив. Кратка история…, с. 233.

[10]. Срв. писмото на Арий до Евсевий Никомидийски (Epiphanius. Adv. haer., 69, 6; PG, t. 42, col. 212).

[11]. Спасскiй А. А., проф. Исторiя догматических движений в эпоху Вселенских соборов, Сергиев Посад, 1914, с. 169.

[12]. Socrates, Hist eccl. I, 6; PG, t. 67, col. 41.

[13]. Срв. S. Athanasius, Contra arianos, Oratio I, 5; PG, t. 26, col. 21.

[14]. S. Athanasius, Contra arianos, Oratio I, 5; PG, t. 26, col. 21.

[15]. Ibidem.

[16] S. Athanasius, Contra arianos, Oratio II, 24; PG, t. 26, col. 197.

[17]. Спасскiй А. А., проф. Исторiя…, c. 178.

[18]. Пак там, c. 173. – Urbina de J. O. Nizäa und Konstantinopel (Geschichte der Ökumenischen Konzilien, hrsg. von Gerweis. Dumeige und Heinrich Bacht, Bd. I), Mainz 1964, S. 53.

[19]. Socrates. Hist, eccl., 1, 6; PG, t. 67, col. 44-52. – Спасскiй А. А., проф. Исторiя…, c. 173 сл. – Urbina de J. O. Nizäa…, S. 53 f.

[20]. Urbina de J. O. Nizäa…, S. 55.

Първо и второ изображение: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7fM