Николай Бердяев

1.

Всички говорят сега за криза на културата и се опасяват за нейното бъдеще. Това стана централен въпрос. Кризата на културата е свързана социологически с това, че на всяка висока култура е присъщо аристократично качествено начало, подложено на огромна опасност поради процеса на демократизация и изравняване, поради господството на масите. Ние живеем в епохата на плебейско противопоставяне на всякакво аристократично начало в културата. Новите авторитарни държави внасят решително плебейски характер и означават господство на количеството над качеството по отношение на културата. Античната гръко-римска култура е била аристократична по принцип, култура за поддържане и запазване на качествата. Аристократична е била и културата на Ренесанса. Културата се е развивала благодарение на свободното време, на възможността да се прояви творческо излишество, тя е предполагала неравенство. Културата никога не е съществувала за цялото човечество, за задоволяване на неговите нужди и изисквания. Народността на културата съвсем не е означавала съответствие на равнището на народните маси и изпълнение на техните поръчки. Народността е израз на народния дух, геният го изразява по-добре от масите.

Но сега все повече се изисква културата да бъде народна, като отговаря на нуждите и изискванията на народните маси. Това променя нейния характер и я превръща във феномен от друг порядък, на който трябва да бъде дадено друго име. Понякога на този феномен се дава името „цивилизация“, но тази терминология, разбира се, е условна. Господството на масите и различните количества, приемащи ту формата на буржоазни демокрации с диктатура на парите, винаги скрита и замаскирана, ту формата на авторитарни държави с открита диктатура на вождовете, поставя в твърде тежко положение творческия културен слой, културния елит, който изживява смъртна агония и изпада във все по-непоносимо морално и материално положение. При либералната демокрация той зависи от капитала и от вулгарните вкусове на тълпата, при авторитарната или комунистическа демокрация зависи от диктатурата на мирогледа, от властта, претендираща да организира духа.

Ние живеем в епохата на „социалната поръчка“. Социалната поръчка на масите определя какви да бъдат културата, изкуството, литературата, философията, науката и дори религията. Но няма социална поръчка за висшата качествена култура, за духовната култура, за истинската философия, за истинското изкуство. Социалната поръчка съществува главно за техниката, за приложното естествознание, за икономиката, няма поръчка за това, което е свързано с духа и духовността. Духовната енергия се превключва и насочва към обекти съвсем не от духовно естество. Интелектуалният културен слой социално е незащитен, съществуването му е лишено от материална база, той виси във въздуха и твърде често усеща своята ненужност, принуден е да се приспособява, за да не го погълне окончателно бездната. Положението на инициаторите и творците на духовната култура никога не е било леко, не е било леко и нормално и в епохата на Ренесанса. Творили са, без да знаят за кого е предназначено творчеството им, но то е било сравнително свободно. Материално писателите, художниците, музикантите и учените са били зависими от меценатите. Живели са в сложно, диференцирано, не унифицирано общество, но не са били подложени на диктатурата на духа и са могли да лавират. Капитализмът през XIX век с неговия икономизъм и прикрита диктатура на парите изопачи и деформира чистотата на културата и я приспособи за интересите на буржоазните класи, формално на творците на културата е дадена пълна свобода, но материално те са потискани, самотни, непризнати и нуждаещи се. Затова мнозина от тях в либералната буржоазна епоха тъгуваха по общонародна и „органична“ култура. Социалната самота на творците е характерно явление за буржоазната епоха. Те често се гордееха с нея и за тях беше важно да я съхранят. Тази самота винаги беше групова, самота на елита.

През средновековието, в древна Гърция културата е била религиозна, общонародна, „органична“. Тази общонародност е била съвсем различна от тази в нашия демократичен век, защото масите са живели в религиозно осветен иерархичен организъм. Тогава не е имало такова разделение между творците на културата, между интелектуалните слоеве и народния живот. Това е култура на социалната поръчка в благородния смисъл на думата, на социалната поръчка, допускаща и предполагаща аристократично, качествено начало на културата. Но тя е чужда на индивидуализма от ренесансовата и буржоазната епоха, това е колективна култура. Културата на Древна Гърция в много по-голяма степен е била култура на социалната поръчка, отколкото е прието да се мисли, изкуството съвсем не е било „чисто“, то е играло социално служебна роля. Гръцката култура е била общонародна и наред с това аристократична. За предишните „органични“ епохи е характерно съчетанието на общонародност и органичност в културата. В нашата епоха, устремена към колективизма, всичко се променя. Масите се приобщават към културата, което е необходимо и справедливо. Те не бива да остават в мрака. В миналото масите са били приобщени към културата чрез религията. Културата на народните слоеве е била почти изключително религиозна култура и в нея са се обединявали народните слоеве с аристократичните културни слоеве. Само религията притежава способността за такива съчетания. Такава способност нямат нито философията, нито науката, просветата, изкуството или литературата.

Високата качествена култура, лишена от религиозната си база, неизбежно се откъсва от общонародния живот и се създава самобитен културен елит, който усеща, че е ненужен на народа. Хуманистичната култура никога не е била народна, тя винаги е била култура на горния интелектуален слой, лишен от социална база. Справедливостта на демократизацията, приобщаваща към културата огромните народни маси, има и обратна страна – понижаване на качественото равнище на културата. Този процес означава не само, че масите повишават културното си равнище, че в тях се пробуждат културни потребности, но и че започват да господстват над културата и да я приспособяват кьм своето равнище. Културата в широкия смисъл се приравнява към социалното всекидневие в живота на масите. Културата на елита още повече се усамотява, става рафинирана, в нея се проявяват признаци на смъртта, представителите ѝ добиват афинитет към смъртта. Това е декаданс в културата, пресъхване на изворите на живота. Друга част от културните дейци искат да се спасят, приспособяват се към масите, към вкусовете и нуждите им, опитват се да изпълнят социалната поръчка. Но самото съществуване на културния елит, откъснат от общонародния живот, става все по-ненужно и ненормално. Той няма бъдеще. Кризата на качествената култура и печалната съдба на интелектуалните слоеве очевидно са безизходни извън духовната революция в света, извън религиозното възраждане. Чисто културно възраждане е вече невъзможно поради старостта на света, възможно е само религиозно възраждане, което ще съумее да реши въпроса за съотношението между аристократичното и демократичното, между личното и общественото начало в културата.Руският комунизъм и германският националсоциализъм са диктатури на мирогледа, диктатури над духа. Затова комунистическата и националсоциалистическата култури са култури на социалната поръчка. Това придобива уродливи форми в Русия и в Германия. Дейците на културата се задъхват. Така се осъществява идеята за колективна общонародна култура, за каквато са мечтали някои творци в края на XIX век – Р. Вагнер, в Русия В. Иванов и символистите. Така се преодолява индивидуализмът в културата. Настъпва краят на Ренесанса, за който неведнъж съм писал. Има ли в това някаква макар и малка частица истина и може ли на това да се противопоставят старият индивидуализъм и либерализъм? Мисля, че има голяма доза истина и не бива на това да бъдат противопоставяни индивидуализмът и либерализмът, които са напълно изветрели и разложени. Вярно е разбирането за културното творчество като служене на свръхлична цел. Егоизмът на интелектуалния слой не може да бъде оправдан. Идеята за служене почти изцяло изчезна в епохата на ренесанса и либералната епоха. Но идеята за свръхличното служене не само не е противоположна на свободата на духа, на свободата на творчеството, но е реализуема само чрез тази свобода.

Творческото служене е свободно, то не може да прилича на трудова или воинска повинност. Диктатурата над духа не само лишава творчеството от свобода, но подкупва творците на културата, подтиква ги към предателство, предразполага ги към сервилничене и ги кара насилствено да изпълняват държавните поръчки. Диктатурата на мирогледа парализира съвестта на творците и само героичната съпротива на свободната съвест може да ѝ се противопостави. Творците се подкупват лесно, защото духовното и материалното им положение е несносно, те са социално незащитени и са се превърнали в безработни. Интелектуалният слой е застрашен или от гибел, изчезване поради ненужност, или от превръщане в послушни чиновници в идеократична държава, осъществяваща диктатура над духа. Висшият културен, интелектуален слой отдавна живее затворен и изолиран, откъснат от широка социална база, от общонародния живот. Извърши се не само разделение, но и разрив между теоретичния и практическия разум, между интелекта и действието, между „духа“ и „материята“. Това доведе до безсилие и упадъчност. Хуманизмът като основа на европейската култура беше безсилен да възстанови единството и да поддържа културния слой, когато задуха космическият вятър. Хуманизмът е безсилен да устои при процесите на технизация на живота, нахлуването на масите, демократизацията и прочие. Както вече казахме, той не може да спаси аристократичното начало на културата и на личната оригиналност. Грубите диктатури, стъпили върху дехуманизацията, се опитват да утвърдят единството. Идеята за органична култура и органичен обществен строй през XIX и XX век е романтична и засилващата се власт на техниката и нанася непоправими удари. Светът върви не към органично и растително единство, а към организирано и техническо единство. Но когато в извършващите се космически и социални процеси се поставя въпросът за съдбата на самия човек, за спасяването на човека, за борбата против дехуманизацията на целия живот, ние неизбежно стигаме до религиозния въпрос, до духовната криза и възникването на нова духовност в света.

2.

Извършва се не само съд над историята, но и съд над християнството, над християнството в историята, над християнското човечество. Християнството в историята е било не само Божие откровение, но и създание на човека. И създанието на човека е бивало добро, но е бивало и лошо. Чистотата на откровението често е била изопачавана от човешката стихия, от човешкото съзнание, в което то се пречупвало. Греховете на християните в историята са били големи и тежки. Били са измислени безброй лъжовни теофании. Човешкото, твърде човешкото, се е представяло за Божие. Историята на християнството, историята на Църквата е богочовешки процес и в този жизнен процес, както и във всеки жизнен процес, е имало патологични процеси и процеси на разпадането. Човешката свобода предполага възможността за несполуки на християнството в историята. Християнството, Църквата не е самият Бог, не е самият Христос, макар че в тях действа Бог, действа Христос. Християнството е човешката история и в него се отразяват всички противоречия на човешкото съществуване. Християнството, християнското човечество е преминало през всички съблазни, съблазни на този свят, прикриващи се със свещеното. Низвергнатата свобода е действала в християнската история и се е представяла за воля Божия. Съдът над християнството е съд над лъжливите теофании, лъжливото осветяване на природното и историческото, носещо в себе си чертите на низвергнатост. Твърде много от относителното и недостойното бе обявено за свещено, за табу. Процесите на сакрализация на природно-историческото, на социалното по своя произход взеха окончателно връх над преобразяването на живота, над профетичното начало в религиозния живот. Съдът над християнството в историята е винаги профетичен съд, който предполага разпалване на профетичния дух, насочен към преобразяване, а не само към осветяване. Съдът над християнството е пречистване и той разкрива пътя за преобразяване на живота. Съдът означава, че човекът е поставен пред неприкрити, оголени реалности.

И това е добре. Падането на много исторически светини може да означава, че човек се приближава до истинската светиня, светиня на светините, приближава се до Бога. Бог не се нуждае от човешко освещаване, той поначало е свят. За света Божията святост е съд. Съдът над историята е също съд над християнството, защото то е част от историята и е заразено с всички противоречия и съблазни на историята. В християнството като човешко явление са пренесени комплексите на човешкия душевно-телесен живот, изучаван и опознаван от психопатологията, – садизъм и мазохизъм, изтезаване на другия и изтезаване на самия себе си. Садизмът и мазохизмът са отровили дори християнското учение, те са наложили отпечатък върху учението за вечните адски мъки. Нужен е процес на духовно пречистване. Християнството се осъжда във всички области на човешкото съществуване, във всички области на човешката култура. Това е съд над лъжливия монизъм и над лъжливия дуализъм, съд над крайния иманентизъм и над крайния трансцендентизъм, съд над обоготворяването на човешките слабости и над унижението на човешкото му достойнство. Световната криза е съд от горе и от долу. В трагичния сблъсък на християнството и историята, който не е нов, който е вечен, християнството съди историята, но и историята съди християнството. Съдът на историята над християнството разкрива неуспеха на християнството в историята. Неуспехът на християнството в историята означава, че не християнството е победило историята, а историята е победила християнството. Историята съди християнството за това, че е победила тя, а не християнството. Но това поражение на християнството се превръща и в съд над историята. Неуспехът на християнството е неуспех на историята. И сега това е по-ясно от всякога.

Християнството и християните се осъждат преди всичко в социалната сфера, която е в центъра на нашата епоха. Безспорно отмяната на робството и крепостното право, признаването на човешкото достойнство на всеки човек, признаването на свободата на съвестта и свободата на духовния живот – всичко това е свързано с тайните, подземни въздействия на християнството върху човешките души. Християните обаче не са осъществявали пряко правдата в социалния живот, прехвърляли са това на нехристияните, а самите те твърде често са творили неправди и несправедливости и са съгласували висшите духовни ценности с интересите на господстващите класи и съществуващия ред. Съумели са да направят християнството „буржоазно“. Сега се извършва жесток съд над „буржоазното“ християнство, над всяко приспособяване на християнството към човешките интереси. Християните са създали много тежки за трудещите се маси асоциации, свързани с християнството, те са положили всички усилия, за да може антирелигиозната, безбожната пропаганда да стане лесна в работническите среди.

Със задачата за създаване на по-справедлив и човешки социален строй се заловиха не християните, а антихристияните. Божественото и човешкото бяха разединени. С това е свързан съдът над християнството и в моралната сфера. То твърде често е бивало античовешко, антихуманно, призовавало е да се изпълнява заповедта за любов към Бога против заповедта за любов към човека. Християните са направили лъжливи морални изводи от учението за първородния грях, отричали са човешкото творчество, възприели са за полезни за греховния човек потисничеството и страданието и са защитавали строя, който ги е пораждал. Най-големи са извращенията в учението за смирението и послушанието, то се превърна в изискване за смирение пред злото, послушание пред злото, отказ от собствената съвест. Религията на любовта и милосърдието се превърна в проповед на безмилостно и жестоко отношение към човека. Извършена е измяна, измяна към вечната идея на Бога за човека като негов образ и подобие и към откровението за Богочовека и богочовешкия живот. Осъжда се християнството и в културата. Твърде често в резултат от погрешно тълкуване на аскетизма християнството се е отнасяло враждебно към културното творчество, творчеството във философията, науката, изкуството и техниката. Културното творчество, както и социалните реформи, със закъснение са били санкционирани от християнството. И човешкото творчество се е отдръпнало от християнството, творческата инициатива се е изплъзнала от ръцете на християните. Осъжда се и християнската духовност, старото разбиране за аскеза. Аскезата се е схващала като цел, а не като средство, изпълнена с враждебност към живота и творчеството, с враждебност към човека.

Монашеската аскеза изсушавала човешкото сърце, будела отвлечена, а не конкретна любов. Монашеството, православно и католическо, изживява жестока криза. Нужна е нова форма на монашество, породена от нова духовност. Християнската духовност твърде често се е схващала като оттегляне от света и хората, като трансцендентен егоизъм, като нежелание да бъде споделена страдалческата съдба на света и човека. Тя не е била пропита в достатъчна степен от християнска любов и милосърдие, не съдържала човешка топлина. И светът въстана срещу духовността като изтънчена форма на егоизъм и равнодушие към мъките на света. Само новата възродена духовност може да противостои на това. Грижата за живота на другия, на ближния, дори материалната телесна грижа е вече духовна. Хлябът за мен е материален въпрос, хлябът за другия е духовен въпрос. Извършва се съд над християнството и по отношение живота на пола, любовта и брака. Господстващото християнско учение отричаше смисъла на любовта и я проклинаше. И любовта, не в низкия, а във възвишения смисъл на думата започна да се утвърждава извън християнството и против християнството. Буржоазно-еснафското семейство с неговия икономически егоизъм и затвореност бе обявено за свято. Но интимният живот на любовта се отдели от християнството. Висшият смисъл на любовта беше разкрит от провансалските трубадури, защитаваха я поезията и литературата. В това отношение християните живееха в разногласие и дуализъм. Полът, любовта и бракът се свързваха с рода, а не с личността, с устройството на родовия живот.И личността не можеше да понесе това. Поразителна е безпощадната строгост на християнството към любовта и крайната снизходителност към собствеността, която се санкционираше в най-негативните ѝ прояви. Осъждат се християнското богословие, задушливото рационализиране на християнската истина и тайна, изопачаването на богословската мисъл чрез социални внушения, пренясянето на лошите и греховни социални отношения между хората върху самия божествен живот, върху отношенията между Бога и човека, Бога и света. Само творческата религиозна и философска мисъл може да извърши пречистваща работа и да защити вечната истина на християнството. Всяко помрачаване и изопачаване на християнството се дължи на това, че за човека бе трудно да обхване пълната истина за Богочовека. Човекът ту се обръщаше към Бога, отвръщайки се от човека, ту се обръщаше към човека, отвръщайки се от Бога. Но и когато се отвръщаше от човека, той попадаше в своята човешка лошотия в обръщането си към Бога. Проблемът за християнската антропология, религиозният проблем за човека е основният проблем на нашата епоха. Само пълнотата на християнската истина в своята чистота може да се бори против дехуманизацията, може да предотврати гибелта на човека. Светът се е опитвал да утвърждава човека против християнството и е стигнал до отрицание на човека. И извън християнството, по-точно, извън Христа няма спасение за загиващия човек. Към християнството, възродено и обновено, преминава сега защитата на човека, на човешкото достойнство, на човешката свобода, човешкото творчество, човешките отношения между хората. Само християнството може да създаде вътрешно общество, всички социални движения организират само външно общество.

3.

Светът се намира не само в ужасно и нетърпимо икономическо и политическо положение, но преди всичко в нетърпимо духовно положение. На най-голяма опасност е подложено самото съществуване на духовния живот, самата възможност за неговото съществуване. Ние живеем в безумен свят. Не сме забелязали, че човекът е станал безумен. От алчността за живот, от любов към този свят той е загубил равновесие и е повален. Човечеството отново е завладяно от полидемонизъм, от който беше го освободило християнството. Дехристиянизацията доведе до дехуманизация, дехуманизацията доведе до безумие, защото повреди самия образ на човека. Човекът се отвори за всякакъв вид лудости, за всякакви демони, той бе завладян от демонични космически и социални сили. И той видя свободата си в това окончателно да се подчини на тези демонични космически и социални сили и да се слее с тях. Съвременната дехуманизация поставя човека под знака на лудостта и безумието. Характерни за нашето време са именно организираната лудост и безумието. Когато духът престава да владее душевния и телесен състав на човека, той губи вътрешната си цялост и равновесие. Космическите и социалните стихийни сили нахълтват вътре в човека и го организират чрез внушение.

В резултат от тези внушения човек е завладян или от елементарните космически телурични сили на земята, расата, народа и пола, или от елементарните социални сили на икономическите интереси, на парите, класата, социалната група, на партията. Но духовно човек е абсолютно дезорганизиран. Той е загубил духовната си съпротивимост на внушението и обладаването. Това е загуба на самия принцип на личността, защото личността е дух, духовна съпротивимост на всяка демонична лудост чрез безличните космически и социални сили, работа на духа над просветлението на душевния и телесен състав на човека. На съвременното колективно безумие, на съвременния полидемонизъм и идололатрия може да бъде противопоставена само мобилизация на силите на духа. Социалната организация сама по себе си е безсилна да се противи на хаотичния разпад на света и човека. Светът може да се превърне в организиран и технизиран хаос, на който ще съответстват най-страшните форми на идололатрия и демонолатрия. Човекът ще бъде принуден отново да се върне към единобожието или да се разложи окончателно, да се разпадне на космически елементи, принудително организирани в социални колективи. И човекът ще се разлага в две противоположни насоки, в посока на животността и в посока на машинността.

Светът трябва да разкрие нова християнска духовност. От нея ще зависи съдбата на света и на човека. Тя не може да бъде отвлечена, не може да бъде отказ от света и от човека. Тя ще означава работа на духа в света и в човека, над света и над човека. Новата духовност не може да допусне робство на човека от космическите сили и робство от социалните и технически сили. Тя ще призове човека към царствено положение и към творчество. Човекът на новата духовност не проклина света, не осъжда и не анатемосва обладаните и идолопоклонстващи- те, той споделя страданието на света, носи в себе си трагедията на човека, той се стреми да внесе духовно освобождаващо начало в човешкия живот. Личността, духовно укрепнала и защитена, не допуска да бъде разтерзана от силите на този свят, не допуска да бъде сдържана от демоничните сили, но тя не е изолирана и затворена в себе си, тя е отворена за универсално съдържание, за всички свръхлични ценности. Това е много сложен духовен проблем за съотношението на личното и свръхличното, проблем за излизането на личността от себе си в общуването, което никога не е преход към безличното. Новата духовност не е само път от света и човека към Бога, но и път от Бога към света и човека, не само издигане, но и спускане, тоест обемане в пълнота на истината за Богочовечеството, за богочовешкия живот.

В старата духовност любовта към Бога често е бивала нелюбов към човека, отвръщане от човека, проклятие за света. Избавление може да донесе само новата духовност, в която любовта към Бога е и любов към хората, в която свободата от властта на света ще бъде също и любов към цялото Божие творение, в която духовният живот на човека ще бъде не само изкупление, но и творчество в света. Това предполага не отрицание, а ново разбиране на аскезата, при което тя ще бъде освободена от враждебните на живота елементи, от това, което може да се нарече религиозен нихилизъм. Християнството е преди всичко религия на любовта и свободата. Но именно защото християнството е религия на свободата, бъдещето не е детерминирано, не е фатално нито в посока на злото, нито в посока на доброто. Затова предстои трагична борба. Новата духовност трябва отново да хуманизира човека, обществото, културата и света. Но за християнството този процес на хуманизация не е изключително човешки, а богочовешки процес. Само в Богочовечеството, само в Христос и в тялото Христово може да бъде спасен човекът. Иначе той ще бъде разтерзан от демоничните сили, той бъде разложен окончателно от демоните на омразата и злобата, от лудостта и безумието. Проблемът на човека е примат над проблема на обществото и културата. И човекът се разглежда тук не като отвлечено духовно същество, не единствено в своя вътрешен личен живот, а като цялостно същество, като същество и социално, и космическо. Нов ден настъпва за християнството в света. На християнството може социално да съответства само персоналистичният социализъм, съединяващ личността и общинния принцип.

Удари часът, когато след страшна борба, след небивала дехристианизация на света и изживяване на всички последствия от този процес, християнството ще се появи в чист вид. Тогава ще стане ясно за какво е християнството и против какво е то. То отново ще стане единствено и последно убежище за човека. Когато настане пречистването, ще стане ясно, че християнството е за човека и за човечност, за ценност и достойнство на личността, за свобода, за социална справедливост, за братство на хората и народите, за просвещение, за просветление, за творчество на новия живот и че само християнството държи на това. Съдът над християнството е съд над измяната на християнството, над извращението и замърсяването на християнството и правдата на този съд е правда на съда над падналия свят и над неговата греховна история. Но истинско духовно възраждане в света ще започне вероятно само след като бъдат решени елементарните насъщни въпроси на човешкото съществуване за всички хора и народи, след като бъдат победени горчивата нужда и икономическото робство на човека. Едва тогава може да се разкрие новата по-силна манифестация на Светия Дух в света.

_____________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът Николай Александрович Бердяев (1874-1948). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Ic