Венцислав Каравълчев

Настоящата статия има за цел да проследи основните характеристики на държавната политика към Църквата в България след деветосептемврийския преврат през 1944 година, съпоставяйки го с тази в Русия след Октомврийската революция през 1917 година. Обемът на настоящето изследване не позволява пълното обхващане на този много интересен и комплициран въпрос, нито изчерпването на акцентите, които ще бъдат поставени в него. Целта е по-скоро да се маркират някои от основните моменти в развитието на отношението на съветската власт в Русия през първите години веднага след Октомврийската революция и неговото продължение по времето на Сталин и заимстването на модела в България след завземането на властта от комунистите. Няма съмнение, че много от съветските практики в това отношение са пряко наложени и изискани директно от Москва, но трябва да отчетем „творческия“ подход на българските власти при прилагането им[1]. За да не бъде това твърдение лишено от фактологическа подкрепа, ще споменем само, че малко повече от месец след деветосептемврийския преврат през 1944 година в България, на 17 октомври 1944 година в Москва пристига правителствена делегация от България, която моли да ѝ бъдат предоставени сведения за „положенията, определящи взаимоотношенията държава и Църква в Съветския съюз“. Нещо повече, искането продължава със следното уточнение от страна на домакините: „Този въпрос интересува българското правителство във връзка с това, че то е издало декрет за отделянето на Църквата от държавата…“ Тук трябва да отбележим, че формалното отделяне на Църквата от държавата в България става едва с приемането на Димитровската конституция през декември 1947 година[2]. Като черпят от „богатия” близо тридесетгодишен опит на съветските си другари (1917-1944 година), българските комунисти го прилагат в кратки срокове и до голяма степен изцяло, като се стремят да задушат и маргинализират Църквата. Говорим за маргинализация, а не за унищожение, тъй като в действителност с малки изключения като, например, управлението на Хрушчов в СССР[3] и на Енвер Ходжа в Албания[4] комунистическите лидери и партии не са си поставяли пряко за цел заличаването на Църквата (и въобще на религията), а превръщането ѝ в една обезличена, послушна парадна институция с декоративни функции[5], която да служи за издигането на международния престиж на комунистическия режим и за смекчаване критичния тон на западните държави. Същевременно се счита, че в така поставените условия и контекст Църквата и въобще религията сами ще се изчерпят от съдържание и ще изчезнат[6].

Веднага след Октомврийската революция от 1917 година в Русия започват масови репресии срещу представителите на Руската православна църква, в резултат на което милиони вярващи християни, в това число стотици хиляди духовници са разстреляни, изпратени в концентрационни лагери или принудени да напуснат родината си[7]. Като формален повод и оправдание за терора срещу Църквата комунистите използват встъпителното слово на патриарх Тихон (Белавин) от втората сесия на Всерусийския събор на Руската православна църква, произнесено на 19 януари 1918 година[8]. В това свое знаменито слово св. Тихон предава на анатема враговете на Църквата, безумците, които извършват „кървава разправа“ със своите опоненти. В България комунистите, които извършват преврат с помощта и подкрепата на съветската армия, още от първите часове на своето управление започват също кървав терор срещу Църквата. В новообразуваното правителство комунистите взимат под свой контрол силовите министерства (на вътрешните работи, на правосъдието…) и с тяхната помощ ликвидират всички свои противници[9]. За репресиите срещу духовниците в България свидетелства едно писмо на Софийския митрополит и бъдещ екзарх Стефан до министъра на вътрешните работи с дата 16.ІХ.1944 година. В писмото митрополит Стефан протестира срещу произвола на комунистите и задържането на духовници от ОФ-властите, което се явява грубо нарушение на българската конституция и Екзархийския устав[10]. Това писмо не само, че не води до благоприятна промяна в отношението към българския клир, но след него репресиите срещу Църквата стават още по-агресивни. Въпреки че то не съдържа религиозна оценка за новия режим, както е в писмото на патриарх Тихон, то упреква новата власт в толериране на беззаконие. Ясно е обаче, че нито липсата на публично обявената анатема от патриарх Тихон в Русия, нито липсата на реакция от страна на митрополит Стефан за случващото се с българските клирици щяха да променят политиката на комунистическата държава срещу Църквата. Това са само формални поводи за оправдаване и още по-голямо ожесточаване на политиката на терор срещу Църквата. Материалистична идеология на комунизма, която е тоталитарна по своя характер, не може да се съвмести с никаква религия, а още по-малко с такава, която претендира за цялостно обхващане на личностния и обществен живот в държавата, както е православната. Това автоматично превръща Църквата, съответно православието като основно изповедание в Русия и България, в главен идеологически противник. Този противник няма място в идеалната комунистическа система и светоглед, затова или трябва да бъде премахнато, или превърнато в безопасен атрибут, съпътстващ по снизхождение държавата. Към идеологическата несъвместимост са добавени, съответно, в Русия обвиненията към Църквата като съюзник на царизма и монархията, а в България – като съюзник на монархията и фашизма. Тези обвинения се отправят независимо от факта, че и в Русия, и в България Църквата в желанието си за диалог с новата власт подкрепя и спомага за свалянето на монархията[11]. Физическата разправа с много от най-видните членове на Църквата е само малка част от мерките, които комунистическите власти предприемат и които трябва да подкопаят както икономическите устои на Църквата, така и влиянието ѝ в обществото[12]. Национализирането на банките в комунистическите страни води автоматично до загубата на огромен финансов ресурс от Църквата, тъй като църковните авоари в Русия, а в последствие и в България, биват национализирани[13]. Веднага след 9.IX.1944 година започва заграбването на църковни имоти за нуждите на държавата. Сградата на Софийската духовна семинария е „национализирана” първоначално за нуждите на съветската армия, по-късно за други правителствени нужди. По подобен начин, без никаква финансова или друга компенсация са заграбени от държавата манастирски и други църковни сгради и имоти[14]. С приетия на 12 март 1946 година Закон за трудовата поземлената собственост и с допълнителното постановление № 8 на Министерския съвет от 27 юни 1947 година са отнети близо 2/3 от притежаваните от Българската православна църква земи[15]. С тези закони буквално се пренася и прилага в България съветския опит на създадените в СССР совхози[16]. Издаването на горните закони е изключително сериозен удар върху Църквата, те са последвани от Закона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия, приет на 24 декември 1947 година, с който се отнемат всички предприятия и фабрики на Църквата, включително и свещоливницата[17]. Това, което комунистите в България частично спестяват на Църквата е масовото разрушаване на храмове и манастири, познато ни в Русия най-вече от Ленинския период, но в някаква степен продължено и при Сталин и Хрушчов[18]. В България комунистите също разрушават храмове, но в повечето случаи имат по-различно, макар и не по-малко нихилистично отношение към тях[19]. Вместо да разрушават храмовете, те просто ги отнемат от Българската православна църква и ги превръщат в музеи, галерии, често и в складове, обори и така нататък, с което ги „десакрализират“ и изваждат от култовото им предназначение, като ги превръщат в средство за бюджетен приход, без да се правят каквито и да е отчисления в полза на Българската православна църква[20]. Като лишава Църквата от всякакъв собствен доход и възможност за набавянето на такъв, държавата де факто я превръща в заложник на своята политика, като ѝ подхвърля един минимален бюджет, който дори в силно орязаната си част рядко се изпълнява[21]. Това лишава от възможност Църквата да води нормален живот и да изпълнява пълноценно своята мисия. В същото време Църквата е принудена от обстоятелствата да прави множество „доброволни“ пожертвования в полза на различни каузи и мероприятия на комунистическата власт[22]. Така например Руската православна църква още в началото на големия глад в Поволожието през 1921-1923 година започва да събира и изпраща средства в помощ на гладуващите. Нещо повече, патриарх Тихон с послание от 19 февруари 1922 година разрешава да се жертват в полза на гладуващите небогослужебни предмети от храмовете[23]. Това, разбира се, издига неимоверно престижа на Църквата, което е в ущърб на комунистическата пропаганда. Ленин е недоволен от този акт и решава да използва момента, за да омаломощи и компрометира съществено Църквата и духовенството. По негово разпореждане ВЦИК (Всерусийски централен изпълнителен комитет) излиза на 23 февруари 1922 година с постановление за масова конфискация на църковните ценности[24]. Решението предизвиква масови протести и недоволство сред народа и духовенството, но властите, следващи препоръките на Ленин, не се спират пред нищо в осъществяването на декрета на ВЦИК и избиват осем хиляди и сто свещеници и монаси[25]. В началото на Втората световна война Руската православна църква внася в специален фонд над триста милиона рубли и организира допълнително набиране на средства в специални сметки за подпомагане на армията[26]. Моментът е избран много подходящо от тогавашния патриаршески местоблюстител и по-късно руски патриарх Сергий (Страгородски), който благодарение на тези си действия и най-вече на сложната военновременна обстановка в СССР успява да спечели редица облекчения в отношението на комунистическата власт към Църквата[27].

Митрополит Стефан, в качеството си на наместник председател на Св. Синод на Българската православна църква също прави опит да спечели разположението на комунистическите власти, като изпраща специално писмо до маршал Фьодор Толбухин, в което изразява признателност към воините от Червената армия, които на два пъти – през 1877-1878 година и през 1944 година, освобождават България. Писмото е придружено от съобщение за даряването на един милион лева от страна на Българската православна църква за лечение на ранените и болни съветски войници[28].

Независимо от опитите за балансирана политика и диалог от страна на Църквата спрямо комунистическото управление в Русия и България, това се използва от комунистическите режими само и единствено да печелят време, за да затвърдят своите позиции. В момента, в който комунистите са се разправили с политическите си опоненти, завзели са всички ключови постове в държавата и са укрепили своята власт, те преминават към едно вече узаконено настъпление спрямо Църквата. В Русия още през 1917 година започва отстраняването на Църквата и църковните преподаватели от училищата[29]. На 20 януари 1918 година е приет, а на 23 януари 1918 година публикуван декретът на Съвета на народните комисари в Русия „За отделянето на Църквата от държавата и на училищата от Църквата“. Този декрет поставя основите на бъдещото безправно положение на Църквата в съветското общество. С него, освен че Църквата се отделя от държавата, се забранява на религиозните общности да притежават имущество, лишават се от правото да бъдат юридически лица, национализира се имуществото на Църквата. Този декрет естествено предизвиква огромна вълна от недоволство сред духовенството, миряните и интелигенцията, в резултат на което се засилват неимоверно репресивните мерки на държавата и хиляди нови мъченици за вярата просияват на църковния небосклон. Комунистическата власт използва протестите и недоволството на Църквата, за да ограничи още повече правата ѝ. Закрива печатниците на Църквата, забранява църковните печатни издания, разрушава църкви и манастири, забранява всякаква религиозна пропаганда и разгръща широка атеистична такава[30]. През 1922 година в Русия се забранява въобще преподаването, дори и в храмовете на вероучение на лица, ненавършили 18 години[31]. Едно от първите активни мероприятия на Министерството на народното просвещение в България е също да издаде заповед (окръжно) за изваждането на вероучението от учебната програма в училищата. Окръжното под номер 396 е от 6 октомври 1944 година[32]. Острата реакция на Църквата в лицето на Св. Синод на Българската православна църква[33] принуждава министерството да поправи и смекчи малко текста на това окръжно и през януари 1945 година е издадено второ такова, в което се разрешава факултативното изучаване на вероучението в училищата[34]. В България, както се вижда, комунистите планират и предприемат същите мерки още от първите дни след завземането на властта през 1944 година, но сложната външна и вътрешна политическа обстановка ги принуждават понякога да изчакват с тяхното прилагане. Комунистическият режим в България използва това време, за да подготви почвата за безпрепятственото им осъществяване, като се разправя физически с едни от най-видните представители на Българската православна църква, а други подхвърля на изтезания, мъчения и унижение в арестите и затворите. Като всява непрекъснат страх и несигурност сред духовенството и миряните, новата власт постепенно изсмуква съпротивителните им сили.

Същевременно, комунистите не се свенят да покажат открито по какъв начин ще се развиват отношенията между държавата и Църквата и как държавата ще има грижата да „демократизира“ Църквата, като я превърне в „народна и републиканска“. Ярък израз на тази политика виждаме в превърнатото от комунистите във фарс тържество в Рилския манастир по случай 1000-годишнината от успението на св. Иоан Рилски[35]. В своята реч на това тържество завърналият се нарочно за събитието от Москва лидер на Коминтерна и на БКП и бъдещ министър-председател на България Георги Димитров, като величае Русия и Октомврийската революция, сипе зле прикрити обвинения и закани спрямо Българската православна църква и духовенство[36][37].

Заедно с репресиите и терора в Русия, комунистическата власт се опитва да създава и насърчава разколи в Църквата. Един от най-печално известните опити в това отношение, нанесъл големи страдания в Руската православна църква, е така нареченият „обновленчески разкол“. Този разкол е единствената призната от съветската власт в периода 1922-1926 година официална православна религиозна организация в Русия[38]. В България комунистическата власт се опитва да използва „Свещеническия съюз” и „Съюза на църковните служители“, в които членуват и редица „прогресивни свещеници“, тоест такива, които са направили компромис със съвестта си и са станали членове на Отечествения фронт и дори на Българската комунистическа партия[39]. Позволявам си да цитирам един интересен пасаж от този документ, който съдържа потресаващи данни за влиянието, което комунистическата власт добива в Църквата благодарение на тези свещеници: „Ръководени от своята организация, свещенниците станаха активни участници в комитетите за мир, като десетки дори бяха председатели на тези комитети, а църковните амвони се бяха превърнали в трибуни на мира.

Ако речем да изразим всичко това в цифрови данни, картината би била следната: от общо 2200 души свещенници, към датата на закриването на Съюза, в Отечествения фронт са членували 1810 свещенници, в българо-съветските дружества – 2008, в кооперативни сдружения – 1605, от които в ТКЗС – 717, в БЧК – 1956, в народните читалища (93) – 1810, а в борбата за защита на мира – всички свещенници, с изключение на отделни единици. Сега свещенството е дезорганизирано, нещо повече: някои архиереи отпочнаха да притискат и заплашват част от дезориентираното свещенство да се оттегли от всякаква обществено полезна дейност и да се занимава, което не е било никога досега изключително само с реакционна религиозна агитация [40].“

Документът е от 1957 година, тоест малко след като Св. Синод на Българската православна църква е взел решение и закрил въпросните организации, които явно вече са се били превърнали в сериозни скрити оръжия на комунистическата власт и са се стремили да насочват Църквата в желаната от партията насока[41].

На 10 февруари 1947 година е подписан Парижкият мирен договор, който урежда статута на България след края на Втората световна война. Подписването на този договор лишава западните сили от основното им средство за оказване на политически натиск върху правителството в България. Комунистическата партия веднага се възползва от това и още през лятото на 1947 година депутатите от опозицията са арестувани. Само седмица след влизането на договора в сила е екзекутиран лидерът на опозицията Никола Петков. С изключение на Земеделския съюз, другите партии от Отечествения фронт са закрити[42]. Веднага след това, на 4 декември, е приета новата, така наречена Димитровска конституция на България, която е направена по образец на съветската от 1936 година[43]. Въпреки че в продължение на повече от година между Св. Синод на Българската православна църква и лидерите на Българската комунистическа партия са водени разговори за това, какво място трябва да заеме православието и Българската православна църква в новата конституция[44], както и от факта, че лично Георги Димитров на срещата си от 15 юни 1947 година със синодалните архиереи поема ангажимент да се съобрази с някои от исканията на Църквата[45], в новата конституция нищо от тези искания не е включено. Църквата в България по подобие на случилото се в Русия през 1918 година е окончателно отделена от държавата, с всички произтичащи от това последици. Новата конституция и смазаната опозиция окончателно утвърждават тоталитарния режим на комунистите в България. Липсата на политическа опозиция в страната дава възможност на тоталитарната власт да се съсредоточи още по-внимателно върху единствената опозиция в идеологически план – Църквата. Парижкият мирен договор включва и клаузи, които трябва да гарантират религиозните свободи в България. За съжаление, срокът на тези клаузи е осемнадесет месеца. Веднага след изтичането на този срок, на 1 март 1949 година комунистическата партия в България приема и обнародва „Закон за изповеданията“, с който напълно ограничава религиозните свободи на българските граждани[46]. Интересно е да се отбележи, че първоначалният вариант на този Закон е бил толкова ограничителен спрямо Българската православна църква, че дори Москва реагира много остро на него и дори съветва да бъде отстранен директора на изповеданията Д. Илиев за множеството допуснати груби грешки в политиката му спрямо Църквата в България[47]. Нещо повече, от документа се вижда, че Д. Илиев е оправдавал своите действия с Москва, тоест, че оттам е било наредено нещата да се случват така. Дали поради факта, че с тези си действия той компрометира Москва или поради явна некомпетентност, от СССР са настоявали и преди за смяната му, но благодарение на роднинската му връзка с Трайчо Костов и зам. министъра на външните работи Владимир Топенчаров, това не се е случило[48]. Следващата стъпка на комунистическата партия е да наложи и нов устав на Българската православна църква. Още в края на 1950 година и началото на 1951 година той е изготвен и Св. Синод след дълги спорове, на 3 януари 1951 година, е принуден да одобри и приеме. Самият устав е официално приет и гласуван на 9 май 1953 година от Третия църковно-народен събор, проведен в София[49]. Междувременно с активната подкрепа на комунистическото правителство и на Москва през 1945 година е вдигната схизмата между Българската православна църква и Вселенската патриаршия и след тридесетгодишно прекъсване е избран нов екзарх – екзарх Стефан, за предстоятел на Българската православна църква[50]. През 1953 година също с активната помощ и намеса на комунистическата власт е официално възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква и е избран първият български патриарх в новата ни история – патриарх Кирил[51]. Всичко това обаче се върши от комунистическата власт не поради някаква загриженост или любов към Църквата, а от политически интерес и с користни цели. Особено голям е интересът в това отношение на правителството на СССР и Московската патриаршия, която по това време се е превърнала в „духовен“ придатък на съветската политика. Целта е да бъдат използвани славянските православни църкви, за да се изземат функциите на Вселенския патриарх и да се прехвърлят те върху Московския патриарх и Руската православна църква. Желанието е с подкрепата на славянските църкви Москва да се превърне в трети Рим, а Московският патриарх – във Вселенски[52]. За целта е свикано и Московското съвещание от 1948 година, което обаче не може да изпълни тези задачи. Малко след завръщането си от това съвещание екзарх Стефан е принуден да подаде оставка, която веднага е приета и той е заточен в село Баня[53].

По същия начин помощта, оказана от комунистите за възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква и избора на патриарх Кирил, е ръководено само и единствено от користни подбуди[54]. Да бъде концентрирана духовната власт в ръцете на един човек, който да носи пряката отговорност пред правителството, и така да бъде контролирана по-лесно Църквата, да бъде възпрепятствана всяка възможност за намеса отвън в работите на Българската православна църква, тъй като само патриаршията гарантира пълната независимост на Църквата и, разбира се, издигнатият авторитет на Българската православна църква да бъде използван на международното поле и най-вече срещу Ватикана, както може да се види в решението на БРП (к) от 10 ноември 1948 година:

„Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия[55].“

В заключение можем да кажем, че комунистическото правителство в България, което превръща със завземането на властта на 9 септември 1944 година страната ни в сателит на СССР, следва във всичко указанията на Москва. По отношение на Църквата политиката му също не прави изключение. Всички по-съществени и важни стъпки в отношението си към Българската православна църква, комунистическото управление съгласува с Москва и всичко се осъществява след предварително одобрение оттам. Същевременно, когато разглеждаме политиката на комунистическата власт в Русия по отношение на Църквата трябва да кажем, че тя сама по себе си не е нещо ново. Идеолозите и ръководители на болшевишката революцията в Русия в по-голямата си част идват от Западна Европа. За разлика от българските „революционери“, които стават партизани и ятаци буквално в последните часове на 9.ІХ.1944 година, руските са добре запознати с опита на европейските революции, с философските идеи на френската, немската и английска утопична мисъл, със социалните идеи на тази мисъл. В редиците на руските болшевики се включват мнозина от „интелигенцията“, хора, формирали се в различните философски кръгове и кръжоци, широко разпространени в предреволюционна Русия. Много от тях са възприели западните утопични идеи и модели за строителство на ново общество и за създаването на нов човек, на ново време. В това ново общество няма място за религия, за Църква. В това общество, както възкликва Ницше „Бог е мъртъв“, Бог трябва да умре, за да може човек да насочи погледа си надолу, към самия човек, към самия себе си. Да издигне собствения си живот като абсолютна ценност. Тоест, необходимо е едно цялостно преобръщане и преосмисляне на живота и на ценностната система и понеже „няма Бог“, всички средства за превъзпитание и формиране на този нов човек са позволени и трябва да бъдат използвани в името на бъдещото ново общество… Изведени до крайност от идеолозите на болшевизма, тези мисли и идеи започват да придобиват плът, с цената на много кръв. Но всичко в Русия е програмирано, макар и понякога да не липсва стихийност, идеолозите си дават добре сметка, че непрестанният терор, непрекъснатият натиск над Църквата само би я укрепил повече. Затова и настъплението срещу нея се води поетапно, заимства се „европейският опит“. Терорът се сменя с периоди на „покой“, с рестрикция, с агитация, с компрометиране, с всичко, което би могло да омаломощи и обезсили Църквата. Един от двигателите на революцията в Русия, Луначарски, пише: „Религията е като гвоздей: колкото повече го удряш, толкова по-дълбоко се забива…[56]“ Затова и използваният подход към Църквата е проверен, тестван в Европа. Известният познавач на Френската революция Алфонс Олар, като сравнява политиката към Църквата и религията от времето на Френската революция и случващото се по време на Октомврийската революция в Русия, намира много общи неща, най-важните от които ще изброим: обявяване свобода на всички изповедания и култове, отмяна на църковните бракове, премахване на религиозното образование в училищата, конфискация на църковните ценности, унищожаване на мощите на светците, съставянето на пародии и заменянето с тях на църковните празници, затварянето на храмовете и превръщането им в клубове и кръчми, въвеждане култа към мъчениците на революцията, на революционните герои, смяна имената на населените места, смяна на григорианския календар и въвеждането на революционен такъв (да не се бърка със смяната на юлианския календар с григориански), забрана за празнуването на Рождество Христово и Пасха, замяна на седмицата с такава с пет, шест или повече от седем дни, с цел християните да не могат да почитат неделята и други[57].

С други думи, отношението на тоталитарните комунистически държави към Православната църква е предварително подготвено в самите общества, които не успяват да мобилизират достатъчно съпротивителни сили срещу заразата на тоталитарния атеистичен строй. В България спорът за намаляване на влиянието на Църквата в образованието започва далеч преди комунистическия преврат, а в Русия силните антицърковни настроения обхващат руското общество още в началото на революционния XX век. Разбира се, в руския контекст тези идеи са много по-ясно артикулирани и са елемент от бурния интелектуален живот на предреволюционна Русия. Тук трябва да се отбележи също, че роля в тези процеси има и самата Православна църква, която в годините преди голямото изпитание на терора и гоненията се оказва недостатъчно готова да разпознае конформизма като църковен проблем, което е особено трудно в периодите на „мир” в отношенията Църква-държава. Този обратен процес – на вписването на църковния живот в ограничителните рамки на един враждебен атеистичен режим е предмет на отделно изследване, което трябва да анализира предпоставките за проникването на тоталитарната зараза в църковната тъкан.

___________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж: Власть и Церковь в восточной Европе 1944-1953. Документы Российских архивов (ред. Т. Волокитина), т. 1 и т. 2, Москва, 2009; Петров, Н., По сценарию Сталина: роль органов НКВД-МГБ СССР в советизации стран Централной и Восточной Европы 1945-1953 гг., Москва, 2011;

[2]. ГАРФ, ф.6991, о.1, д.13, л.272, Власть и Церковь в восточной Европе…, т.1, с. 49; Виж също: Николчев, Д., „Разделението” между религията и държавата по време на комунизма – факти и изводи след прочита на досиетата на държавна сигурност. http://svobodazavseki.com/broj-31/306-31-article-4.html. Достъп: 4.01.2015 година.

[3]. Показателни в това отношение са думите на Никита Хрушчов, който обещава да покаже „последния поп по телевизията“. Виж: Душенко, К., Цитаты из русской истории. От призвания варягов до наших дней. Справочник, Москва, 2005, с. 202; Виж също: Степанов, В., Работа по отрыву от церкви, Мирт, 2009, 1 (66); Петров, В., Первым, кто призвал восстановить храм Христа Спасителя, был Юрий Алексеевич Гагарин, Православная газета, 2006, 29 (398).

[4]. Анастасий (Янулатос), „Некоторые замечания по истории Албанской Православной Церкви в ХХ столетии и ее воскресение в 1991 году“. Православная Церковь в Восточной Европе ХХ век. (ред. Шайо, К.), Киев, 2010, с.141-144.

[5]. Сравни: За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел“ (интервю с д-р Николай Михайлов), Християнство и Култура, 22, 2008, с.8-9.

[6]. Ленин, В., Об отношении рабочей партии к религии, Пролетарий 45, 13 май, 1909 г.; Ленин, В., Полное Собрание Сочинений, Москва, 5-е изд., 1967, т. 17, с. 417-438. Съществува и различно от това мнение, а именно, че Ленин е искал бързото и пълно унищожаване на православното духовенство и въобще на религията, като за целта се привежда и документ, който обаче според мнението на мнозина специалисти е фалшификат. Виж по-подробно: Латышев, А., Рассекреченный Ленин, Москва, 1996.

[7]. Виж по-подробно: Красный террор в годы Гражданской войны: По материалам Особой следственной комиссии по расследованию злодеяний большевиков (ред. Фельштинского, Ю. и Г. Чернявского), London, 1992; Куртуа, С., Верт, Н., Панне, Ж-Л, Пачковский, А., Бартошек, К., Ж-Л. Марголен, Чёрная книга коммунизма. Преступления, террор, репрессии, Москва, 2001.

[8]. Священный собор Православной Российской Церкви. Деяния, Кн. VI, Москва, 1918, с. 4-5; Акты святейшаго Тихона, Патриарха Московского и Всея России (съставител М. Губонин), Москва, 1994, с. 83-85.

[9]. Калинова, Е., Мястото и ролята на Отечествения фронт в годините на „народната демокрация“ (1944-1947). – В: История на Отечествения фронт/съюз в България, т.1, София, 2012, с.47.

[10]. АМВР, ф.1, о. 1, а.е 47, л.1. Съществува и второ подобно протестно писмо на митрополит Стефан с дата 3. XI. 1944 година, адресирано този път до министъра на външните работи и изповеданията, в което отново се цитират членове 161 и 163 от Екзархийския устав, с молба те да се спазват. Виж по-подробно: ЦДА, ф. 791к, о.2, а.е. 210.

[11]. За участието на Руската православна църква в свалянето на монархията в Русия виж: Бабкин, М., „Народовластие от Бога“. Февральская революция 1917 года получила поддержку Святейшего Синода, НГ-религии. (Приложение к „Независимой газете“, 4 (198), Москва, 2007; Бабкин, М., Русская православная церковь в начале ХХ века и ее отношение к свержению монархии в России, Москва, 2007; За участието на Българската православна църква в свалянето на монархията в България, виж специалното изложение на Св. Синод на Българската православна църква до българския народ от 4 септември 1946 година, публикувано в Църковен вестник с призив да не се подкрепя монархията и с обяснение, защо не трябва да се подкрепя: ЦПА, ф. 1, о. 7, а.е. 807.

[12]. За убитите свещенослужители в България от комунистическата власт след 9.IX.1944 година съществуват множество статии и споменавания в различни източници и документи, които няма как да изброим тук. Един добър и сравнително пълен списък съществува в книгата на свещеноиконом Йордан Карагеоргиев. Виж: Карагеоргиев, Й., Благослови неприятелите ни, Господи, Ст. Загора, 2008.

[13]. Шкаровский, М., „Руская православная церковь в XX столетии“. – В: Православная церковь в Восточной Европе ХХ век (ред. Шайо, К.), Киев, 2010, с. 352.

[14]. Това непрекъснато изземване на църковна собственост от страна на новата власт принуждава Св. Синод на Българската православна църква да изпрати специално писмо до министъра на външните работи и изповеданията, с молба тази практика да се прекрати, за да се създадат нормални условия за работата на Църквата. Виж: Протокол № 29 от заседанието на пълния състав на Св. Синод на Българската православна църква от 21 юни 1945 година.

[15]. Стоянов, Лъчезар, „Комунистическият режим в България – противници и жертви“. – В: Съпротивата срещу комунистическия режим в България (1944 – 1989). Сборник материали от национална научна конференция, Нов български университет, 23-24 март 2011 година, София, 2011, с.21.

[16]. По-подробно виж: Мигев, В., „Утвърждаване и разгръщане на Сталинския модел на социализма в България (1948-1953)“. – В: Страници от Българската история. Събития, размисли, личности, т. 2, София, 1993, с.54-70.

[17]. Държавен вестник, бр. 302, 27 декември 1947 година.

[18]. Краснощеков, К., „Гоненията срещу православната вяра в Съветска Русия (1918-1940 г.)“, Богословска мисъл, кн.3-4, 2011, с. 41, 49-51.

[19]. Най-известният случай в България е разрушаването на храма „Всех святих“ в град Русе, но има и десетки други по-малко известни случаи на разрушени от комунистите храмове в България, като например параклисът „Въздвижение на Св. Кръст Господен“ в София (кв. Младост 1), църквата в село Полковник Минково, храмът „Успение Богородично“ в село Попово до Перник и много други.

[20]. Голяма част от църквите в Несебър, църквата в Земен, Боянската църква, Рилският манастир в периода 1961-1968 година и така нататък са превърнати в музеи, Билинският манастир е превърнат в свинарник, Вакарелският манастир в обор, църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Созопол, превърната първоначално след 1944 година в музей, а след това в склад, Гигинският манастир е превърнат след 1944 година в пионерски лагер и така нататък.

[21]. Виж по-подробно Калканджиева, Д., Българската православна църква…, с. 165-179.

[22]. В повечето случаи изземването на църковни средства и ценности от държавата под претекста на благородни каузи е последвано от използване на отнетите сгради по съвсем различно предназначение. Например в случая, споменат тук с големия глад в Поволожието и въобще в цяла Русия в периода 1921-1923 година, средствата не се използват от държавата, за да се помогне на гладуващите, а за покриването на различни празнини в хазната, понеже в този период комунистите са довели „съветската държава“ до банкрут. Виж: РПЦ и коммунистическое государство 1917-1941 г. Документы и фотоматериалы (ред. Я. Щапов), Москва, 1996. с. 67-69.

[23]. Регельсон, Л. ,Трагедия Русской Церкви 1917-1945, Париж, 1977, с. 217.

[24]. Красная газета, 23 февраля, 1922; Виж също писмото на Ленин до Молотов и членовете на Политбюро от 19 февруари 1922 година, където той предлага да се започне конфискацията на църковното имущество. Много показателен е следният пасаж от това писмо: „…ние можем (и затова сме длъжни) да проведем изземването на църковни ценности с най-яростна (бясна) и безпощадна енергия и да не се спираме пред потушаването на каквато и да е съпротива (с самой бешеной и беспощадной энергией и не останавливаясь перед подавлением какого угодно сопротивления)“. Пълният текст на писмото: „Новые документы В. И. Ленина (1920-1922 г.)“. – В: Известия ЦК КПСС, 4, 1990, с. 191.

[25]. Прот. М. Полски ни дава следните данни за убитите: 2691 свещеника, 1962 монаха и 3447 монахини. Польский, М., Новые мученики российские, т. 1, Джорданвил, 1949, с. 214. Виж също: Поспеловский, Д., Руская православная церковь в ХХ веке, Москва, 1995, с. 106.

[26]. Российский госудаственный архив социално-политической истории (РГАСПИ), ф. 17, оп. 125, д. 93, л. 18; д. 188, л. 1, 4, 8-9, 18-19; д. 261, л. 34.

[27]. Виж по-подробно: Шкаровский, М. Русская…, с.376-377.

[28]. Писмото е с дата 18 октомври 1944 година. ГАРФ, ф. 6991, о. 1, д. 16, л.11. Власть и Церковь в восточной Европе…, т. 1, с. 50-51.

[29]. „Постановление Комиссариата по народному просвещению о передаче дела воспитания и образования из духовного ведомства в ведение Народного комиссариата по просвещению, 11 (24) декабря“. – В: Декреты Советской власти, Т. I. 25 октября 1917 г. – 16 марта 1918 г. Москва, 1959, с. 210-212;

[30]. Полетаева, Т., А., Куренков, „Взаимоотношения Русской Православной Церкви и государства в 1918-1925 гг.“ – В: Православная култура: история и традиция, кн. 2, Белгород, 2012, с. 178-189.

[31]. „Разяснение V отдела Наркомюста № 227 от 8 мая 1922“. – В: Гидулянов, П., Отделение Церкви от Государства в СССР. Полный сборник декретов, ведомственых распоряжений и определений Верховного Суда РСФСР и других социалистических республик, Москва, 1926, с.368-369.

[32]. ЦДА, ф. 28, о. 1, а.е. 27.

[33]. Св. Синод изпраща специално писмо до правителството, в което иска едно по-толерантно отношение към Църквата в България. Виж: Протокол от заседанието на намаления състав на Св. Синод на Българската православна Църква, номер 22 от 17 октомври 1944 година.

[34]. Държавен вестник, бр.7, 10 януари, 1945 година.

[35]. Държавен вестник, бр.7, 10 януари, 1945 година.

[36]. Kalkandjieva, D., The Millenium of the Death of Saint Ivan of Rila (May 26, 1946), Bulgarian Historical Review, vol.3-4, Sofia, 2002, p.188-206.

[37]. Пълният текст на речта на Георги Димитров е публикуван в списание Славянска мисъл, кн.5, 1946, с. 9-11.

[38].Виж по-подробно: Обновленческий раскол. (Материалы для церковно-исторической и канонической характеристики), (Соловьев, И. сост.), Москва, 2002.

[39].ЦДА, ф. 1 б, о. 6, а.е. 3472, л. 89-102. Този документ е много интересен от гледна точка на данните изнесени в него. Независимо от факта, че в търсенето на по-силен ефект са вероятно доста преувеличени, са много показателни за политиката на комунистическата власт и превземането на Църквата отвътре . Относно членството на свещеници в БКП, виж: Доклад от помощник-министъра на вътрешните работи Йонко Панов до министъра на вътрешните работи за политическото състояние на Българската православна църква (БПЦ) от 25 юни 1945 г. – АМВнР, ф. 10, о. 9, а.е. 266а.

[40]. Умишлено е съхранен оригиналния правопис на документа.

[41]. Интересно е мнението на Момчил Методиев, че още през 1944 година Свещеническият съюз е овладян от комунистите и фактически двадесетина свещеници, членуващи в БКП, доминират и командват съюза. Виж: Методиев, Момчил, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 година), София, 2010, с.143-145. Виж също коментара по този въпрос на покойния Ст. Чурешки. Трябва да отбележим, че Чурешки изглежда не е бил запознат с документа от ЦДА (Централен държавен архив), цитиран в бележка 38 и за формирането на своето мнение ползва само документи от АМВР (Архив на Министерството на Вътрешните работи).: Чурешки, Ст., Православието и комунизмът в България 1944-1960 г., София, 2004, с.140-141.

[42]. Мигев, В., Утвърждаване и разгръщане…, с.51; Исусов, М., „Политическият живот в България след Втората световна война“. – В: Страници от Българската история. Събития, размисли, личности, т. 2, София, 1993, с.82-83.

[43]. Знеполски, Ивайло, История на Народна република България. Режимът и обществото, София, 2009, с. 115.

[44]. Подробно разбор на тези разговори между Св. Синод на Българската православна църква и държавните институции в България, както и между синодалната архиерейска комисия, осъществяваща контакти с парламентарната комисия, която подготвя новата конституция виж в: Калканджиева, Даниела, Българската Православна Църква и „народната демокрация” (1944-1953), Силистра, 2002, с.117-139.

[45]. ЦДА, ф. 165, о.1, а.е. 4.

[46]. Всъщност Законът е приет на 26 февруари, а е обнародван на 1 март. Виж: Държавен вестник, бр. 48, 1 март 1949 година.

[47]. АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 39-40. Става въпрос за секретен документ озаглавен: „Записка В. А. Лорина в Политбюро ЦК ВКП(б) о проекте закона о вероисповеданиях, внесенном на рассмотрение сессии Великого Народного собрания Болгарии“ от 17 ноември 1948 г.

[48]. Ibid.

[49]. Повече за съставянето и налагането от комунистите на новия устав на Българската православна църква виж в Темелски, Христо, „Българската православна църква пред своята Голгота на 21 век“. – В: Из църковното ни минало, т.2, София, 2009, с.341-359.

[50]. ЦДА, ф. 1Б, о. 7, а. е. 180, л. 1. Този документ е много интересен и поставя редица въпросителни около личността на екзарх Стефан. Става въпрос за радиограма под номер 51 от Трайчо Костов до Георги Димитров с дата 25 декември 1944 година. Там пише: „Куриерът замина днес, взето е решение владиката Стефан да стане екзарх и да присъства в Москва на църковния събор като глава на българската църква“. Показателни са и думите от разпита на архимандрит Калистрат от Рилския манастир, арестуван и измъчван многократно от комунистите: „… изборът на Стефан за екзарх беше психически подготвен от факта, че всички мислеха, че само той може да се справи с трудностите при новата обстановка…“ – АМВР, ф. 3, о. 2, а. е. 454, л. 107.

[51]. Методиев, Момчил, Между вярата и компромиса…, с.147-154.

[52]. Шкаровский, М., Русская православная церковь…, с. 390-391.

[53]. Документите от руските архиви показват една любопитна картина. Решението за приемането на оставката на екзарх Стефан е било взето в София, след което Георги Димитров на 10 септември 1948 година иска одобрението (пост фактум) за действията на София от Сталин. Виж: АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 37. В този документ Георги Димитров съобщава на Сталин също, че въпросът с избора на патриарх още не е решен, но по предложение на Трайчо Костов са решили да бъде издигната кандидатурата на Пловдивския митрополит Кирил. На 16 септември Сталин отговаря, че няма възражение по приетата оставка на екзарх Стефан – АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 36. Интересно е да се види и личното мнение на екзарх Стефан за причините да подаде оставка и тя да бъде приета, независимо от уверенията на Васил Коларов и други представители на комунистическата власт, че правителството няма да приеме оставката му. Виж откъса озаглавен „Извадки от дневника ми“ с дата 11 септември 1948 година съхраняван в АМВР – АМВР, ф. 3, о. 2, а. е. 455, л. 180-187.

[54]. Виж: Николчев, Дилян, „Патриарх Кирил в плановете на Държавна сигурност (хипотези и документи)“, Християнство и култура, 5 (92), 2014, с.58-67.

[55]. Темелски, Христо, Българската православна църква…, с. 347.

[56]. Луначарский, А., „Политика и религия“, Известия, 129, 8 июня 1929 г.

[57]. По-подробно виж: Олар, А., Християнство и Французкая революция 1789-1802, Москва, 1925.

Изображения – авторът Венцислав Каравълчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5h1