Владимир Лоски

За християнското богословие не съществува абстрактно Божество – Бог не може да бъде мислен извън трите Лица. „Усия“ и „ипостас“ са почти синоними, сякаш за да съкрушат разсъдъка ни, да не му позволят да обективира Божествената същност извън Лицата и Тяхното „вечно движение в Любовта“ (св. Максим Изповедник). Този Бог е конкретен, понеже единното Божество е общо едновременно за трите Ипостаси и присъщо на всяка от Тях: на Отца като Източник, на Сина като роден, на Духа като изхождащ от Отца.

Терминът „единоначалие“ (монархия) на Отца е обичаен за великото богословие от IV век, той означава, че самият Източник на Божество е личен. Отец е Божество, но именно защото е Отец, предава Божеството Си в цялата Му пълнота на другите две Лица; Те начеват от Отца, μονη (αρχή) като единен Първоизточник – оттук идва терминът „монархия“. „Божеството е Извор“, казва за Отца Дионисий Ареопагит. Именно от Него „се излива“, в Него „се корени“ тъждественото и неразделното, но по различен начин предавано Божество на Сина и Духа. И тъй, понятието „единоначалие“ обозначава с една дума единството и различието в Бога, изхождащо от Единното Лично Начало. Св. Григорий Богослов, най-големият богослов на Пресветата Троица, говори за тази тайна само в стихове, защото единствено поезията е способна да изрази с думи отвъдното. „Те не са разделени по воля – пише той,- нито по могъщество“ и по никакви други свойства. „И да изречем всичко докрай: Божеството е неразделено в Разделящите“. „В три слънца, проникващи се взаимно, светлината би била една“, а Слово и Дух са два лъча на едно Слънце и, по-точно, „Те са две нови Слънца“.

Следователно, Троицата е изначална тайна, Святая Святих на Божествената реалност, самият живот на скрития Бог, Живия Бог. Едничка поезията може да ни яви тази тайна, понеже славослови и не претендира да обяснява. Троицата е първична по отношение към всяко съществуване и всяко знание, които се аргументират с нея. Не може да бъде постигната от човека. Тя Самата го обема и подтиква да Я славослови. Когато говорим за Троицата без славословие и преклонение, без личното отношение, дарено от вярата, езикът ни винаги е неправилен. Св. Григорий Богослов пише за Трите като за „неразделени по воля“ и това ще рече, че не бива да говорим за раждане на Сина по волята на Отца: не бива да мислим Отца без Сина, Той е „Отец със Син“ и така е отвеки, защото в Троицата няма действие и дори да се говори за „състояние“ у Нея, би означавало да ѝ се приписва несъответстваща ѝ пасивност. „Щом мисълта ни се обърне към Божеството, Първопричината, Единоначалието, пред нас се разкрива Единното; щом тя се обърне към Този, Който в една вечност и слава произхожда от Първоначалното, ние се покланяме пред Трите“ (св. Григорий Богослов).Не води ли единоначалието на Отца до известна субординация на Сина и Духа? Не, защото Началото е съвършено само тогава, когато създава еднакво съвършена реалност. Гръцките отци охотно говорят за „Отец-Причина“, но това е само термин по аналогия, цялата непълнота на който можем да осъзнаем, следвайки изясняващия път на апофазата: във всекидневния ни опит причината винаги надвишава следствието; в Бога обаче причината – съвършенство на личната любов – не би могла да произведе по-малко съвършени следствия, те трябва да бъдат равночестни и затова тя е причина и на равенството им. Освен това в Бога причина и следствие не са противопоставени, а съществува причинност в единната природа. Тук „причинността“ не предизвиква външно следствие, подобно на иерархичните онтологични системи на Индия или неоплатониците; „причинността“ в случая е само несъвършен образ на неизказаното общение. „Отец би бил Източник само на бедни и недостойни неща, дори повече, би бил беден и недостоен източник, ако не беше Източник на Божеството и благостта, пред които се покланяме в Сина и Светия Дух: в единия – като на Син и Слово, в другия – като на Дух, изхождащ, но неразлъчен“ (св. Григорий Богослов). Отец не би бил същински Отец, ако не бе изцяло предан на Тези, Които превръща в Лица, тоест с пълнотата на Своята любов – в равни на Себе Си.

И тъй, Троицата не е резултат от процес, а първична даденост. Източник си е Самата Тя, а не нещо над Нея; няма нещо, което да Я превъзхожда. „Източникът“, монархията се проявява само в Троицата, чрез Троицата и за Троицата, в отношенията между Трите, а това са винаги троични отношения, изключващи каквото и да било противопоставяне, каквато и да било диада.

Още св. Атанасий Велики твърди, че раждането на Сина е действие по природа, а св. Иоан Дамаскин през VIII век отделя действието по природа – раждане и изхождане – и действието по воля – сътворението на света. Впрочем, действието по природа не е действие в същинския смисъл на думата, а самото Божие битие, защото Бог по Своята природа е Отец, Син и Свети Дух. На Самия Него не е нужно да се открива Сам на Себе Си чрез осъзнаване на Отца в Сина и Духа, както мисли например отец Сергий Булгаков. Откровението е мислимо само спрямо друг, а не спрямо Бога, тоест спрямо творението. Доколкото троичното богословие е резултат от волеви акт, невъзможно е да съзрем в него процес на вътрешна необходимост.

Затова трябва старателно да отличаваме причинността на Отца, която обособява Ипостасите в абсолютното Им различие, но не полага между тях никакъв ред на откровение или явяване. Чрез Сина Дух ни води към Отца, в Когото „откриваме“ единството на Трите. Според терминологията на свети Василий Велики Отец се открива чрез Сина в Светия Дух. И тук се застъпва някакъв процес, известен ред, който обуславя имената: Отец, Син, Свети Дух.

Така и всички Божествени имена, предаващи общия живот на Трите, изхождат от Отца чрез Сина и в Светия Дух. Отец е изворът, Син – явяването, Дух – явяващата сила. Затова Отец е извор на Премъдростта, Син е самата Премъдрост, а Дух е силата, чрез която усвояваме Премъдростта; или: Отец е извор на любовта, Син е самата. любов, която се разкрива, Дух – любовта, която се осъществява в нас; или, ако използваме прекрасната формулировка на митрополит Филарет, Отец е разпващата любов, Син – разпнатата любов, а Дух – тържествуващата любов. Божествените имена са излъчване на Божествен живот: излъчва го Отец, показва ни го Син, предава ни го Дух.

Византийското богословие назовава Божествените имена енергии: именно този термин изразява най-точно всевечното сияние на Божествената природа; дава ни по-добра представа за тези живи сили, излъчвания, излишъци от Божествена слава, от школско-богословските „атрибути“ или „свойства“. Понеже теорията за нетварните енергии е дълбоко библейска по дух, Библията често повествува за пламтяща и тътнеща Слава, която ни помага да познаем Бога извън Самия Него, обгръщайки Го в светлина. Св. Кирил Александрийски описва великолепието на проявяващата се Божествена същност. Непрекъснато се повтарят светозарни термини, те отразяват сиянието на ослепителната красота, но далеч не са метафора, а израз на най-дълбоко опитно съзерцание. Божествената слава е многообразна: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:25).

Целият свят не може да побере и безбройните имена на Славата. Св. Дионисий Ареопагит ги нарича „сили (δυνάμεις)“, като при това употребява ту единствено, ту множествено число. Но то в случая не е съществено. Божественото име не е едно, имената не са и много, а безброй. Бог е Мъдрост, Любов, Справедливост, но не защото го иска, а защото е такъв. Имената не са маски. Бог се показва такъв, какъвто е. Ние не можем да проникнем в дълбочината на Неговата същност, но познаваме онова излъчване на славата, което е същинският Бог: и да назовем Божествената природа същност, доколкото тя е неизчерпаема трансцендентност, и да я назовем енергия, доколкото се явява в слава, това винаги си е все същата природа. „И сега прослави ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде“ (Иоан 17:5).

Да обобщим: енергиите-прояви не са зависими от творението, те са онова вечно сияние, което по никакъв начин не е обусловено от битието или небитието на света. Разбира се, ние ги откриваме в сътворения свят, „защото онова, що е невидимо у Него, сиреч вечната Му Сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане на творенията“ (Римляни 1:20). Върху творението лежи печата на Божеството. И това Божествено присъствие е вечносъщна и непреходна слава, необусловена от нищо проява на непознаваемата сама по себе си същност. Това е Светлина, която извечно обгръща съвършения в собствената си цялостност троичен живот.

____________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-57k