Жак-Бенин Босюе

Domine, veni et vide.
„Господи, дойди и виж” (Иоан 11:34)

Ще ми бъде ли позволено да отворя гроб пред двора[1] днес и да нараня тъй чувствителните ви очи с този тъй зловещ предмет? Не мисля, господа, че християните трябва да отказват да присъстват на тази гледка заедно с Иисус Христос. В днешното евангелие казват именно на Него: „Господи, дойди и виж”, къде са положили тялото на Лазар. Той заповяда да се вдигне камъкът и сякаш на свой ред ни призовава: Елате и сами вижте. Иисус не отказа да види в мъртвото тяло повод за милосърдие и довод за чудо, ала ние, смъртни клетници, отказваме да видим в тази скръбна гледка разобличението на своите заблуди. Нека отидем и видим с Иисус Христос и завинаги да се отвърнем от отнеманите от смъртта блага.За човешкия ум, колко странна е тази му слабост, смъртта, макар и видна отвсякъде и в хиляди различни проявления, никога не е налична. На погребение се чуват само думи на изумление, че този смъртен е умрял: всеки си спомня кога за последно е видял и за какво е говорил с покойния и той изведнъж е мъртъв: „Ето, казват, какво е човекът!” А този, който го казва, сам е човек, без нищо да отнесе към себе си, забравил за съдбата си! Но ако мине през ума му някакво мимолетно желание да се подготви за нея, веднага сам разсейва тези черни мисли, и мога да кажа, господа, че ние, смъртните, се грижим не по-малко да заровим мислите си за смъртта, отколкото да погребем мъртъвците. Но навярно тези мисли ще отекнат по-силно в нашите сърца, ако ги размишляваме заедно с Иисус Христос на гроба на Лазар и Го помолим да ги впише в нас с благодатта на Светия Дух и се опитаме да ги осмислим със застъпничеството на пресветата Дева.

Една от най-стремителните страсти на човешкия ум е волята за знание и тази любознателност го тласка да изчерпи всичките си сили, за да открие нечувана тайна в реда на природата или незнайно умение в произведенията на изкуството, или непривична изтънченост в управлението на делата. Но от тези необятни желания да разширим с нови знания своя кръгозор ставаме като ония, които, отправили надалеч своя поглед, не забелязват заобикалящите ги предмети. С това искам да кажа, че нашият ум, стремящ се с големи мъки към далечните неща и обхождащ, тъй да се каже, небето и земята, с лекота отминава наличното до сами него и ние пропиляваме живота си, без да знаем какво ни засяга и не само какво ни засяга, но какво сме ние самите.

Нищо не е по-потребно от събирането в нас самите на всички тези разпиляващи се мисли и за това именно ви каня днес, християни, да придружите Спасителя до гроба на Лазар: Veni et vide: „Дойди и виж”. О, смъртни люде, елате да съзерцаваме гледката на смъртните неща; о, човече, ела да научиш какво е човекът.

Ще се учудите навярно, че ви насочвам към смъртта, за да ви науча какво сте, и ще помислите, че не се представя добре човекът, като се показва там, където не е. Ала ако вникнете внимателно в онова, което ни се представя в гроба, охотно ще се съгласите, че от него няма по-верен тълкувател, нито по-истинско огледало на човешките неща.

При разлагането на частите се вижда най-ясно естеството на дадена съставка. За да ги познаем, тъй като от смесването взаимно са се променили, трябва да ги разделим. От общението на душата и тялото ни се струва, че тялото е нещо повече, отколкото е, а душата нещо по-малко; но ги виждаме в техния чист вид, когато, при разделянето им, тялото се върне в земята и душата също е в състояние да се върне на небето, откъдето е дошла. Така можем да разсъждаваме само какво ни отнема смъртта и какво ни оставя непокътнато, коя част от нашето битие пропада под ударите ѝ и коя се съхранява в крушението; тогава именно ще разберем какво е човекът: затова не се боя да твърдя, че от лоното на смъртта и плътните ѝ сенки извира безсмъртна светлина, за да просветли нашия ум за състоянието на нашата природа. Притичайте, о, смъртни люде, и вижте в гроба на Лазар каква е човешката същност: дойдете и вижте в това същото нещо края на вашите сметки и началото на вашите надежди, дойдете и вижте ведно разпада и обновата на вашия живот; дойдете и вижте триумфа на живота в победата на смъртта: Veni et vide.

Благодарим ти, о, смърт, за просветлението на нашето невежество; едничка ти ни убеждаваш в нашата низост, едничка ти ни даваш да познаем нашето достойнство: ако човек твърде много се цени, ти знаеш как да сломиш неговата гордост, ако пък твърде много се презира, ти знаеш как да повдигнеш неговата смелост и за да сведеш всичките му мисли до точната им мяра, го учиш на двете истини, които отварят очите му за себепознанието: че е презрян, доколкото е преходен, и е безкрайно ценен, доколкото минава във вечността. Предмет на това слово са тези две тъй важни положения.

Първа точка

Дръзко начинание е да се покаже на хората тяхното нищожество. Всеки е ревнив към това, което е, и предпочита да е сляп, отколкото да познава своята слабост. Най-сполучилите особено искат да бъдат галени с перо, неприятно им е да се забелязва техният недъг и искат, ако се виждат, той да остава скрит. Благодарение на смъртта обаче можем свободно да говорим за него. Никой не е толкова голям на този свят, че да не признае в себе си много низост, да не изповяда с лекота, че е нищо, да схваща дори, че е така. И все пак твърде суетно е да отграничаваме в нас слабия дял, сякаш има нещо значимо в нас. Да живее Всевишният! О, величие човешко, откъдето и да те разглеждам, ти идваш от Бога и трябва да бъдеш отнесено към Бога, защото откривам в теб така лъча на Божествеността, който с основание привлича моята почит; но доколкото си чисто човешко, казвам го още веднъж, не виждам нищо значимо в теб, защото накъдето и да се обърна, намирам винаги насреща си смъртта, която хвърля толкова сенки върху това, което блясъкът на света иска да оцвети, че не зная на какво почива тази тъй августейша дума величие, нито към какво да приложа това тъй хубаво звание.

Нека се убедим, християни, в значимостта на тази истина с това несъкрушимо разсъждение. Случаят не може да бъде по-благороден от същността, нито допълнението от главното, нито зданието по-здраво от основите, на които е издигнато, нито накрая придаденото към нашето битие по-голямо и значимо от самото него. Какво е сега това наше битие? Нека добре да помислим, християни: какво е нашето битие? Кажи ни го, о, Смърт, защото горделиви са хората, за да ми повярват. Но няма си ти, о, Смърт, и говориш само на очите. Един велик цар ще ти заеме своя глас, за да чуете с ушите си и вземете в сърцата си по-учленени истини.Ето занимавалото Давид на трона, посред неговия двор, прекрасно размишление: достойно е то за слуха Ви, Господарю. Ecce mensurabiles posuisti dies meos, et substantia mea tanquam nihilum ante te[2]. О, Царю всевечни, Царю на времената, Ти винаги сам на Себе Си принадлежиш, винаги в Себе Си самия, Твоето винаги неизменно битие нито тече, нито се мени, нито се мери. „Ето, ти си ми дал дни колкото педя и векът ми е като нищо пред Тебе”. Не, моята същност е нищо пред Тебе и всяко меримо битие е нищо, защото измеримото има своя предел и щом той бъде достигнат, един последен замах разрушава всичко, сякаш никога не е било. Какво са сто години, какво са хиляда години, щом един само миг ги заличава? Умножете дните си като елените, които според легендата или естествената история живеели векове, пребъдете колкото големите дъбове, под които са почивали предците ни и които ще хвърлят сянка и на следовниците ни, трупайте в това сякаш необятно пространство почести, богатства, наслади: от каква полза ще ви е цялата тази грамада, щом последният дъх на смъртта, съвсем слаб, съвсем чезнещ, ще повали с един удар, също тъй леко като замък от карти, празна детска забава, цялата тази пищна суета? От каква полза ще ви е цялото писане в тази книга, всичките изпълнени с хубави букви страници, щом едно зачеркване само накрая всичко ще изтрие? Зачеркването, дори то, оставя някаква следа, поне за себе си самото, а този последен миг, който с един замах ще заличи целия ви живот, ще се изгуби той самият ведно с всичко останало в бездната на нищото. Не ще останат на земята никакви останки от това, което сме; плътта ще промени естеството си, тялото ще вземе друго име, „дори това на труп няма да му остане за дълго, а ще стане, казва Тертулиан, едно не знам какво, което няма име в никой език”, толкова е вярно, че всичко умира в него, откъдето и печалните слова, изказващи тези злочести останки: Post totum ignobilitatis elogium, caducњ in originem terram, et cadaveris nomen; et de isto quoque nomme periturњ in nullum inde jam nomen, in omnis jam vocabuli mortem[3].

Каква е значи моята същност, о, велики Боже? Влизам в живота, за да изляза скоро от него, идвам да се покажа като другите, после ще трябва да изчезна. Всичко ни зове на смърт. Природата, завиждаща сякаш за доброто, което ни е сторила, ни заявява изведнъж и ни дава знак, че няма да ни остави още дълго това нищожно вещество, което ни е заела и което не трябва да остане в едни и същи ръце, а вечно трябва да е в обращение: тя се нуждае от него за други образувания, иска си го обратно за други изделия.

Постоянен е приливът на човешкия род, искам да кажа, на децата, които се раждат и които, пораствайки, сякаш ни бутат с рамо и казват: отдръпнете се, вече е нашият ред. Както ние виждаме други да отминават преди нас, така други ще видят нас да отминем и те ще дължат на последващите ги същата гледка. О, Боже! Какво сме, още веднъж, какво сме ние? Безкрайно е, като погледна напред, пространството, в което вече ме няма! Ужасяващо е, като се обърна назад, шествието, в което ме няма! Колко малко място заемам в необятната бездна на времето! Аз не съм нищо: един тъй малък промеждутък от време е неспособен да ме отличи от нищото. Бил съм изпратен само да попълня бройката, но няма какво да правят с мен сега, а пиесата ще продължи да се играе и когато остана зад театъра.

Впрочем, ако разискваме по-изтънко нещата, не протяжността на живота ни отличава от нищото и знайте добре, християни, че винаги само миг ни разделя от него. Сега се държим на такъв един миг, сега той погива и с него бихме погинали всички ние, ако скорострелно и без да губим време, не се захванем за друг един, подобен нему, докато накрая дойде един, който да достигнем, с каквото и усилие да се протягаме към него, и тогава, без опора, ще паднем отведнъж. О, крехка опора на нашето битие, о съкрушаваща основа на нашата същност! In imagine pertransit homo[4]: ах, наистина минава човек като сянка или като привидение: in imagine, sed et frustra conturbatur.

Колко нищожно е мястото, което заемаме в този свят! Тъй нищожно и тъй незначително, че понякога се съмнявам с Арнобий дали спя или съм буден: Vigilemus aliquando, an ipsum vigilare, quod dicitur somni sit perpetui portio[5]. Не зная дали това, което наричам будност, не е малко по-възбуден отрязък от дълбок сън и дали виждам реални неща, или само ме смущават празни мисли и привидения. Praeterit figura hujus mundi: „Защото минава образът на тоя свят[6]”.

Втора точка

Да не се съмняваме, християни, макар и захвърлени в тази най-задна част на вселената, сцена на промени и царство на смъртта, нещо повече, макар и да я носим вътре в нас, в лоното си, при все това, ако съумеем, посред природата и през обвитите с тъма поради предразсъдъците на нашите сетива знания, да влезем в собствените си глъбини, ще намерим там начало, което показва с крепкостта си своя небесен произход и което е неподвластно на тлението.

Не съм от тези, които човешките знания въодушевяват, ала признавам, че не мога без възхита да съзерцавам чудните открития, с които науката прониква в природата, нито всички тези прекрасни изобретения, с които техниката я приспособява за наша употреба. Човекът почти изцяло промени облика на света, той успя да опитоми с ума си надделяващите го със силата си животни, той укроти свирепия им нрав и усмири непокорната им свобода. С умението си той преклони дори безжизнените твари. Не заставя ли той с трудолюбието си земята да му дава най-подходящите храни, растенията да смекчават заради него дивата си киселина, отровите да се превръщат в церове дори, все от любов към него. Излишно е да ви разказвам как успява да направлява стихиите, с какви ли не чудеса заставя всеки ден най-непокорните от тях, а именно огъня и водата, двата велики неприятеля, да склонят да му служат в толкова полезни и необходими дейности. Какво повече? Той се изкачи чак до небесата; научи, за да върви по-уверено, звездите да го водят в неговите пътувания; принуди, за да измерва по-точно своя живот, слънцето да му дава сметка за своите стъпки. Но да оставя на реториката дългото и подробно изброяване и нека отбележа като богослов, че Бог създаде човека, откровява Писанието, за да бъде той глава на вселената, и от тази тъй благородна длъжност, макар и изменена от неговото престъпление, му остана известна склонност да дири онова, което му липсва по цялото протежение на вселената. Ето защо той, ако се осмеля да кажа, дръзко рови навсякъде, сякаш всичко е негова собственост, и няма кътче от вселената, което да не носи белега на неговото трудолюбие.

Помислете сега, господа, как можа да вземе такова надмощие една тъй слаба твар, чието тяло е така изложено на посегателствата на всички останали, ако нямаше в духа си една по-висша от цялата видима природа сила, един безсмъртен дъх от Божия дух, лъч от лика Му, черта от образа Му.

Не, не може другояче. Ако един превъзходен работник направи рядка машина, никой не би могъл да си служи с нея, освен по дадените от него указания. Бог направи света като голяма машина, която само Неговата мъдрост можеше да изобрети, само Неговата мощ можеше да построи. О, човече, Той постанови ти да си служиш с нея, Той положи, тъй да се каже, цялата природа в ръцете ти, Той дори ти позволи да я накичиш и разкрасиш с твоето изкуство. Защото какво друго е изкуството, ако не разкрасяване на природата? Ти можеш да добавиш някои цветове, за да разкрасиш тази възхитителна картина, но как би могъл ти дори малко да помръднеш тази толкова силна и деликатна машина, по-какъв начин ти би могъл да сложиш дори един щрих на мястото му в тази тъй богата живопис, ако нямаше в теб и в някаква част от същността ти изкуство, производно на началното изкуство, плодоносни идеи, извлечени от първородните идеи, с една дума, подобие, отливка, дял от онзи съзидателен Дух, който сътвори света? И ако е така, християни, кой не вижда, че целокупната природа не е способна да затъмни един тъй прекрасен лъч от поддържащата я мощ и че душата ни, по-висша от света и всичките съставящи го сили, има да се бои само от своя Създател.

Но да продължим, християни, това тъй полезно размишление за Божия образ в нас и да видим повелите с които човекът, тази възлюблена, назначена да си служи с всички останали твар, си предписва сам на себе си всичко, което трябва да направи. В покварата, в която сме, признавам, че тук е нашата слабост, и все пак не мога да разгледам без възхищение неизменните правила на нравите, които разумът положи. Какво! Тази вложена в тялото душа, която с такъв плам прегръща всяка страст, която чезне, която се отчайва, която не е на себе си, когато то страда, с каква светлина вижда тя, че има все пак отделно щастие за нея, че може понякога дръзко да каже, макар всички сетива и страсти, почти цялата природа, да викат против нея: „За мене смъртта е придобивка[7]”, „Радвам се в страданията си[8]”? Не трябва ли, християни, вътрешно да е открила сладостна красота в това, което се нарича дълг, за да се осмели уверено да заяви, че трябва да се изложи без страх, че трябва да се изложи с радост даже на огромни мъки, невероятни болки и на сигурна смърт за приятелите, за отечеството, за владетеля, за олтара? И не е ли своеобразно чудо, че тези постоянни повели за смелост, честност, справедливост не могат никога да бъдат премахнати, не казвам от времето, но от противоположна употреба, че за щастие на човешкия род много по-малко са онези, които напълно ги отхвърлят, от тези, които съвършено ги упражняват.

В това несъмнено има божествена светлина: „Ти ни яви светлината на лицето Си, Господи!”. Signatum est super nos lumen vultis tui, Domine[9]. Откриваме тук, като светилник, безсмъртна наслада от честта и добродетелта, с нейната искра ни се явява първият разум и ни говори самата истина, която ни кара да разберем, че в нас има нещо неумиращо, защото Бог ни е направил способни да намерим щастието дори в смъртта.

Всичко това е още нищо, християни, но ето най-възхитителната черта от това божествено подобие. Бог се познава и се съзерцава, животът Му е да се познава и защото човекът е Негов образ, той иска да го познава вечен, необятен, безкраен, отърсен от всичко телесно, свободен от всяко ограничение, откъснат от всяко несъвършенство. Християни, какво е това чудо? Ние, които чувстваме само крайното, които виждаме само променливото, как да разбираме вечността, как да осмислим безкрайността? О, вечност, о, безкрайност, казва свети Августин[10], която сетивата ни даже не подозират, откъде влезе ти в душите ни? Та ако сме само тяло и само материя, как бихме могли да схванем един чист дух, как бихме могли името му само да измислим?

Знам, тук може основателно да се каже, че когато говорим за такива духове, не разбираме много какво говорим. Въображението ни, въображение немощно, неспособно да понесе една тъй чиста идея, винаги изнамира някакво телце, с което да я облече. Ала след пределното му усилие да ги направи най-изтънчени и безтелесни, не чувствате ли същевременно, че извира от дъното на душата ни небесна светлина, която разсипва тези толкова тънки и ефирни, колкото сме могли да си ги представим, призраци? Ако продължите да настоявате и я попитате какво е тя, ще се издигне глас от средоточието на душата: не знам какво съм, но знам, че не съм това. Каква сила, каква енергия, каква скрита добродетел чувства в себе си душата, за да се изправи срещу самата себе си, за да обори себе си и отхвърли това, което мисли! Кой не вижда, че има в нея скрита пружина, която не действа още с цялата си сила и макар и да е притисната, макар и да не ѝ е напълно свободно движението, показва със своята особена здравина, че не е изцяло материална, че е свързана сякаш със своя връх с едно по-висше начало?

Истина е, християни, признавам, че не издържаме дълго тази благородна жар и душата се потапя скоро в материята. Тя има своите слабости, своите немощи и позволете ми да го кажа, защото не знам как да се изразя, тя има своите недодяланости, които, ако не е просветлена от другаде, почти винаги я карат да се съмнява в това, което е. Ето защо мъдреците на света, виждайки човека от една страна, тъй велик, а от друга, тъй презрян, не знаят нито какво да мислят, нито какво да кажат: едни го изкарват бог, другите – нищо, едни казват, че природата го глези и му се наслаждава като майка, други, че го е захвърлила като мащеха и той е отрепка за нея, трети пък, без да могат да отгатнат причината за тази смес, ще отвърнат, че тя си е играла, съединявайки две части без никаква връзка помежду им, и от своего рода каприз е създала чудовището, наречено човек.

Сами може да отсъдите, господа, че не са улучили нито едните, нито другите и че само вярата може да обясни една тъй голяма загадка. Лъжете се, о, мъдреци от този век: човекът не е наслаждение за природата, защото тя по толкова начини го накърнява; човек не може да бъде и нейна отрепка, защото нещо в него струва повече от самата природа, говоря за сетивната природа. Да се говори сега за прищявка в Божия промисъл означава да богохулстваме срещу Неговата премъдрост? Ала откъде идва това тъй странно несъответствие? Трябва ли да ви го казвам, о, християни, и не викат ли тези зле иззидани стени с тъй великолепни основи достатъчно високо, че произведението не е завършено? Съзерцавайте това здание, ще видите в него следите на божествената ръка, но неравномерността на направата скоро ще ви накара да съзрете и онова, което е вложил от себе си грехът. О, Боже! Каква е тази смес? С мъка се разпознавам, малко остава да възкликна с пророка: Hњccine est urbs perfecti decoris, gaudium universњ terrњ[11]? Това тук Иерусалим ли е? „Този град ли е тук? Този храм ли, честта и радостта на цялата земя?” И аз казвам: Това тук този човек, направен по образ Божи, ли е, чудото на Неговата мъдрост, шедьовърът на ръцете Му?

Той самият е, не се съмнявайте в това. Но откъде идва това разногласие и защо толкова зле са съчленени частите му? То е, защото човекът поиска да доизгради посвоему делото на своя Творец и се отдалечи от плана: така, противно на правилното първо начертание, се смесиха отведнъж безсмъртното и тленното, духовното и плътското, ангела и животното, с една дума. Ето решението на загадката, ето отърсването от всяко смущение: вярата ни върна към нас самите и скверните ни слабости не могат повече да скриват естественото ни достойнство.

Но, уви, от каква полза ни е това достойнство? Макар нашите развалини да излъчват още някакво величие, ние сме не по-малко от тях съкрушени, отколешното ни безсмъртие само прави по-непоносимо господството на смъртта и макар душите ни да се изплъзват от нея, грехът ги е направил тъй злочести, че няма защо да се хвалят с тази тъй обременяваща ги вечност. Какво да кажем, християни? Какво да отговорим на тази тъй настойчива жалба? Иисус Христос ви отговори в Своето евангелие. Той е видял Лазар починал, Той е дошъл да посети стенещата под игото на смъртта човешка природа. Ах, това посещение не е без своето основание. Самият архитект идва лично, за да види какво липсва на неговото здание, тъй като има намерението да го изправи според първоначалния Си модел: secundum imaginem ejus qui creavit illum[12].

О, изпълнена с престъпления душо, ти основателно се страхуваш от безсмъртието, което ще увековечи смъртта. Но ето възкресението и живота в личността на Иисус Христос: който вярва в Него няма да умре[13], който вярва в Него е вече духовно и вътрешно жив, живеещ с живота на благодатта, която води след себе си живот в славата. Тялото обаче е подвластно на смъртта. О, душо, успокой се. Ако Божественият архитект се е заел да те изправи, то остави парче по парче да падне старото здание на твоето тяло, защото Той иска да приведе в по-добро неговото състояние, защото иска да го съгради в по-добър порядък и за кратко то ще влезе в селенията на смъртта, но няма да остави нищо в ръцете ѝ освен смъртността.

Не се оставяйте на убеждението, че тлението трябва да се разглежда според съжденията на медицината като естествено следствие от съчетанието и сместа. Трябва да издигнем по-високо умовете си и да вярваме, според началата на християнството, че плътта е обречена на тление от склонността си към злото, източник на лоши желания, „плът на греха[14]”, както говори светият Апостол. Тази плът трябва да бъде разрушена дори в избраните, казвам аз, защото като плът греховна, тя не заслужава да бъде съединена с блаженстваща душа, нито да влезе в Царството Божие: Caro et sanguis regnum Dei possidere non possunt[15]. Тя трябва значи да промени първоначалната си форма, за да бъде обновена и да изгуби цялото си първоначално същество, за да получи второ от Божествената десница. Както никой не се грижи да поправи едно старо здание, за да съгради ново в по-добър архитектурен порядък така и Бог оставя да падне в развалини проядената от греха и алчността плът, за да я направи по Свой начин и според изначалния промисъл на творението: тя трябва да стане прах, защото е служила на греха…

Не виждаш ли ти божествения Иисус, който заповядва да се отвори гробът. Ето княза, който заповядва да се отвори тъмницата за злочестите пленници. Затворените там мъртви тела ще чуят един ден думата Му и ще възкръснат по-добре от Лазар, защото ще възкръснат, за да не умрат повече, и смъртта, казва Светият Дух, ще бъде захвърлена в бездната, за да не се яви никога вече: Et mors ultra non erit ampliщs[16].

От какво се боиш, душо християнска, в приближаването на смъртта? Навярно се страхуваш, като виждаш срутването на твоя дом, да останеш без подслон. Но чуй божествения Апостол: „Знаем, знаем, казва той, не сме подведени значи да вярваме със съмнителни допускания, а го знаем съвсем уверено и с пълна сигурност, че, „когато земното наше жилище, тая хижа от пръст и кал, в която живеем, бъде разрушено, има за нас друг дом подготвен на небесата[17]”. О, колко е милосърдно отношението на Онзи, който се грижи за нашите нужди. Промисълът Му, великолепно казва свети Иоан Златоуст[18], е да поправи жилището, което ни е дал: необходимо е да го напуснем, докато го събаря и разчиства, защото какво ще правим в цялата тази суматоха, шумотевица, прахоляк? А Той самият ни кани в Своя дворец: дава ни Своите покои, за да очакваме в покой цялостната обнова на старото ни жилище.

Източник: BOSSUET, J.B. Oeuvres complиtes. t. XII, Paris, 1865

Превод от френски: Владимир Градев

_________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата проповед е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проповедта е произнесена пред краля и двора на 22 март 1662 година по време на Великия пост.

[2]. Псалом 38:6.

[3]. De Resurrect. earn., n. 4.

[4]. Псалом 38:7.

[5]. Advers. Gent., lib. II, sub. init.

[6]. 1 Коринтяни 7:31

[7]. 1 Филипяни 1:21.

[8]. Колосяни 1:23.

[9]. Псалом 4:7.

[10]. Срв. св. Августин, Изповеди, кн. XI, гл. 11.

[11]. Thren. II, 15.

[12]. „По образа на своя Създател”, Колосяни 3:10.

[13]. Виж Иоан 11:25, 26.

[14]. Римляни 3:11.

[15]. „Плът и кръв не могат да наследят царството Божие”, 1 Коринтяни 15:50.

[16]. „И смърт не ще има вече”, Откровение 21:4.

[17]. Срв. 2 Коринтяни 5:1.

[18]. Срв. Homil. In Dict. Apost., De dormientibus, etc.

Жак-Бенин Босюе (1627-1704), френски духовник и богослов, епископ на Мо, велик оратор, прочут със своите надгробни слова и проповеди, най-известна от които е преведената тук Проповед за смъртта.

Изображения – авторът, епископ Жак-Бенин Босюе (1627-1704). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ux