Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава дванадесета

В псалом петдесети, св. пророк и цар Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (12). В началото на Проповедта на планината нашият Господ обявява „чистите по сърце“ за блажени. Когато Той разкрива истинския дух на Божиите заповеди, става ясно едно от най-важните значения на тази чистота или непорочност на сърцето.Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействувай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (27-28).

След като Той ни беше показал, че има повече от един начин да убиеш, че гневът в сърцето на човека може да стане духовен убиец, сега Той преминава към втората от заповедите, които са предназначени да внушат любов в сърцата на мъжете и жените, а не да ограничават свободата им. Той надниква отвъд простата заповед „не прелюбодействай“, за да уличи онази нечистота, която в крайна сметка се намира в това деяние. Със сигурност заповедта остава в сила, но Той ни учи, че основната злина се крие в егоистичния дух и задоволяването, които изкривяват половия акт и го отделят от любовта.

Двете чувства, гневът и страстта, които са причина за толкова много зло и които толкова много хора смятат за съвсем естествени и следователно негрешни сами по себе си, могат да бъдат променени и да се осъществят според Божията воля. Необходимо е обаче да разберем, че човек не може да постигне тази промяна просто като реши да я направи. Тя може да бъде постигната най-вече като осъзнаем първо, че Божията воля за човека е да се пази от злото. После, ставайки дете на царството, на Божието владичество, той може да се освободи чрез силата на Светия Дух точно от тези неща, които го поробват и го правят дете на властта на този свят.

Господ ни учи още, че външното спазване на закона не е това, което се изисква от Неговите последователи, а напротив – обръщане, което слага край на самото желание, скрито зад нарушаването на закона. Той отхвърля опитите на някои да се оправдаят, такива, които мислят, че няма значение какво има в сърцето, стига то да не се превърне в действие, или пък, че те не са чак толкова отговорни за нечистите си мисли.

Господ обобщава вредата, свързана със сексуалните мисли, с израза „който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си“. Отците на Църквата (св. Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин сред много други) също изследват многобройните начини, по които човек може да „погледне с пожелание“. Понякога всичко остава само в ума, или като спомен, или като въображаемо действие. В нечестивия ум това може да достигне до момента да бъде неволно или да изглежда сякаш е било провокирано, но такъв ум вече е под контрола на лукавия, който непрекъснато провокира човека и желае да го пороби. Не е рядко, когато някои се възбуждат, като гледат рисунки, снимки и дори филми, като доказват на себе си, че не са виновни, докато не приложат мислите си на практика. Но този вид самоеротика е не само греховен и нарушение на Христовата воля да не „поглеждаме с пожелание“; той е сигурен начин да отслабим себе си духовно и да убием нашия дух.И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената (29-30).

Господ забранява да се „поглежда на жена с пожелание“, а сега продължава (с метафора според св. Иоан Златоуст) да изследва причините за нечистото сърце, а окото е очевидно онази част от тялото, свързана с „поглеждането“. Тялото или плътта обаче не е това, което трябва да се обвинява; има нещо друго зад плътта: умът, духът и волята. Очевидно да бъдеш ослепен с едното око, няма да направи сърцето чисто. Има ситуации и хора, които създават обстоятелства за грях, било с мисъл, дума или дело. Отците ни уверяват, че тук Господ ни заповядва да се освободим от обстоятелствата, водещи до грях, а не да се осакатяваме.

Да обърнем внимание какво казва за това св. Иоан Златоуст (Проповед XVII, „Върху Матея“): ,,И отново, ако Той говореше за части на тялото, Той нямаше да говори за едно око, не само за дясното око, а за двете. Защото този, когото го накърнява дясното му око, съвсем очевидно ще си навлече същото зло и с лявото. Защо тогава Той споменава дясното око и добавя ръката? За да ни покаже, че не за части говори Той, а за онези, които са близо до нас. И тъй, „Ако – казва Той,- обичаш някого сякаш той ти бе наместо дясно око; ако го мислиш за тъй полезен за теб, че да го цениш наместо ръка, а той наранява душата ти; тях ти трябва да отсечеш“. И отбележете си ударението, защото Той не казва „Отдръпни се от него”, а за да покаже пълнотата на отделянето, „извади го и хвърли от себе си“. Отново, от самите ситуации и хора, които ни провокират към грях, трябва да се отделим ние. От друга страна, този, който ни провокира, може да го прави несъзнателно. Ако това е така, тогава отделянето ще е от полза и за двете страни. Ако обаче неговата провокация е съзнателна, вие ще помогнете на него, като сложите край на неговите опити да ви накърни. И накрая, с тези заповеди Господ показва любовта Си към всички хора и волята Си те да се обичат един друг. Това е истинската основа на новия, неподправен живот, разкрит ни, когато Той стана човек и ни показа какъв трябва да бъде човекът.

Глава тринадесета

Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека ѝ даде разводно писмо“. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодействува; и който се ожени за напусната, той прелюбодействува (Матей 5:31-32).

Господ прави връзка между „Казано бе също: ако някой напусне жена си…“ и Второзаконие 24:1-4, където изглежда, че Божията първоначална заповед е доста либерална: сякаш се одобрява практика като съвременната, в която човек може да се отърве от съпруга или съпругата, които не му харесват. По-късно, когато фарисеите поставили под въпрос Неговото учение, Иисус Христос обяснил привидното разминаване, като разкрил Божията воля така: „Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй“(Матей 19:8).Свети Иоан Златоуст ни припомня, че законът за „разводното писмо“ не бил основен закон, а бил даден на Божия народ, за да ги предпази от по-големи грехове, (вж. Проповед XVII, „Върху Матея“). Последната част на цитирания горе стих е много съществена: „но отначало не беше тъй“. Някои от отците на Църквата са на мнение, че моралът през времето на патриарсите е бил много по-висок от този през периода след бягството на Израил от Египет. (вж. блажени Августин, За катехизацията на начинаещите (оглашените), 19-33; и особено св. Юстин Мъченик, Разговор с юдеина Трифон, глави 19-21, където той показва, че след като евреите се отвърнали от Бога, те установили определени неща, такива като обрязването и почитането на съботата, за да си спомнят за Него и Неговия договор с тях. Те посочват, че Ной и Мелхиседек не са били обрязани, нито пък са спазвали съботата, но са били угодни Богу. Същото се казва и за отпускането при спазване на основните закони за човешкото поведение.) Моисей често трябвало да моли Бога да отслаби товара на точното спазване на Неговите заповеди поради непостоянството на народа на Израил. Някои от отците виждат в Христовото учение възвръщане към призива за светост и чистота на народа отпреди Изхода.

Божиите заповеди, преформулирани и засилени в учението на Христа, изглежда на пръв поглед, че се обръщат само към мъжете. Вероятно причината да постъпва така е била предразположението на Неговите слушатели, които са били запознати със закона и биха могли да не Го разберат, ако съществено се е отклонявал от традиционния начин, по който те го разбирали. Той без съмнение в тази част от Своето учение, която засяга закона, утвърдил първо Себе Си като истинския Законодател. Докато продължавал да разкрива Божиите нравствени изисквания към човешкия род, ще става ясно, че мъжете и жените имат еднакво достойнство и еднаква отговорност пред Бога за своето поведение. Той е много по-строг в учението си за развода и прелюбодеянието, което е резултат от него, когато обявява без уговорки: „Всеки, мойто напуска жена си, и се жени за друга, прелюбодействува, и всеки, който се жени за напусната от мъж, прелюбодействува“ (Лука 16:18). С други думи, не просто съпругът кара напуснатата си съпруга да прелюбодейства, но и той също, ако се ожени повторно, прелюбодейства. Същото се отнася и за жената, която започва раздялата (Марк 10:12).

И все пак Той е позволил един повод за развод – прелюбодеяние или невярност. Такава забранена връзка е причинявала вече разрив в брака. „Закоравялостта на сърцето“, приписвана на юдеите, не отсъства и сред „новите юдеи“, тоест християнския народ; и Църквата със своята власт да развързва и връзва, дадена ѝ направо от Иисус Христос, позволява някои разводи и дори повторни бракове, но винаги когато е намесена някаква форма на изневяра.

Свети Иоан Златоуст предупреждава тези, които имат законническо мислене, които могат да намерят за себе си оправдание за развод по някакви други причини, като казва: „Затова, видите ли, след това Той набляга на становището Си без уговорки и надгражда този страх като крепостна стена, убеждавайки съпруга за голямата опастност, че ако все пак прогони жена си, той става отговорен за нейното прелюбодеяние. И тъй, да не би като ви кажат, „извади си окото“, да предположите, че това е казано за жената: Той добавя навреме тази поправка, като разрешава тя да бъде прогонена само по един начин, но не по друг“ (пак там).Отново виждаме в този аспект на учението на Иисус Христос заложената мотивация за всички човешки отношения – любовта. Обръщането към Иисус Христос и Неговия път трябва да сложи край на „закоравялостта на сърцето“, защото обръщането означава точно промяна в сърцето. Бракът трябва да се разбира като божествена институция, в която мъжът и жената имат най-голяма възможност за любов и неегоистично отдаване. В природата на децата на Царството е да отразяват Божията любов във всички свои връзки, но особено в единството на брака. Онези, които Господ нарича блажени в началото на Проповедта, не са вече способни на самозадоволяване и егоцентризъм, които са основните мотиви зад развода. „Защото този, който е благ, и миротворец, и беден духом, и милостив, как той ще прокуди жена си? Този, който е свикнал да помирява другите, как той ще бъде в несъгласие с нея, която е негова?“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Глава четиринадесета

Слушали сте още, че бе казано на древните: ,,клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си“. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия (Мат. 5:33-37).

Принципът, за който говори Господ в тези редове, винаги е бил вземан на сериозно от по-голямата част от еврейския народ. Подразбираше се, че човекът ще спазва обещанията си. Било е немислимо да се кълне лъжливо или да се лъжесвидетелства в Божие име (Левит 19:12). Така се е разбирало съдържанието на заповедта „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“, макар тя да включвала и неблагочестивата практика да се използва лековато и богохулно Божието име. „Ако някой даде оброк Господу, или се закълне с клетва, като наложи зарек на душата си, той не бива да престъпва думата си…“ (Числа 30:3). „Ако дадеш оброк на Господа, твоя Бог, незабавно го изпълни, защото Господ, Бог твой, ще го изиска от тебе, и върху тебе ще легне грях“ (Второзаконие 23:21).

Практиката да се правят такива оброци или клетви не била позволена от Моисеевия закон и дори се наказвала. Затова, когато Иисус Христос обявил – „Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак“, привидното противоречие трябва да е стреснало учениците. Все пак Той им дал да разберат, че Той изпълнява и усъвършенства закон, който пак Той им е дал първоначално.

Отците (и особено св. Иоан Златоуст, към когото често се обръщаме за обяснение на Писанието) откриват в тези стихове точен пример за това как Господ усъвършенства Своя собствен закон. Целта на стария закон, казват те, била да подготви народа за новия закон; първата и най-важна стъпка в този процес беше хората да се изведат от идолопоклонничеството. Спомняме си, че евреите, освободени от Египет чрез непосредствената намеса на Бога, изпаднали в идолопоклонничество: „Тогава Израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци;… и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи…“ (Съдии 2:11-12). „И наистина, за същата клетва, е било наредено в стари времена да не се кълнат на идоли“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XVII, „Върху Матея“). И тъй, клетвата, за която се отнася Божията заповед, предхожда пълната забрана на клетвите по-късно, когато принципът да се служи на един Бог е вече напълно утвърден. В тези Си поучения Господ показва на учениците какво е имал предвид с това тяхната „праведност да надмине праведността на книжниците и фарисеите“ (Матей 5:20).

Новата заповед, „Да се не кълнете никак“, трябва да се разбира в светлината на тази нова праведност, а не просто като допълнителен, по-строг закон. Цялата редица качества, които правят човека блажен – бедните духом, милостивите, чистите по сърце и прочее – са белези на изцяло нов начин на живот. И така, ако човек живее праведно, според това разкриване на Божията воля, той няма нужда от каквато и да било клетва – неговият живот и истината, според която живее, са негови свидетели. Ако той обещае нещо, той го спазва; ако обяви, че нещо е истина, характерът му е такъв, че той не може да бъде заподозрян в лъжа. Ако той каже „да“, той има предвид „да“, а ако каже „не“, значи „не“. Тези откъси разкриват безкрайната Божия мъдрост в подготвянето на един определен народ за последно откриване на Неговата правда, така че, чрез този народ, целият свят и всички народи да познаят Него. Точно това откровение виждаме в думите и делата на Иисус Христос.

Тъй като фарисеите смятали клетвата, направена в Божие име, за обвързваща, те търсели да спазят „буквата на закона“, като се кълнели в небето, земята, Иерусалим и дори в собствената си глава, така че клетвата да не бъде безусловно обвързваща. Иисус Христос специално забранява този вид буквоедско и уклончиво заклеване, защото небето е Неговият престол, земята подножие на нозете Му, Иерусалим е Неговият град, а човек не може да промени природата дори на косата на главата си. Смисълът е, че всичко е не само Божие творение, но че Той владее всички неща, и тъй като Той е навсякъде, всички клетви и обещания са по същество направени в Негово име и в Негово присъствие.Когато Той казва, „Каквото е повече от това [да, да; не, не], то е от лукавия“, Той насочва към обстоятелството, че присъствието и влиянието на дявола в човешкия живот и общество, който постоянно работи против Бога, причинява недоверие сред хората. Самите християни са понякога виновни, че се поддават на неговото влияние, а понякога стават и негови жертви. От тях, като членове на светското общество, се изисква да дават „кесаревото кесарю“, като се кълнат в съда, дават клетви за вярност и прочее. Като правят това, те участват, в известен смисъл, в злото на този свят. Те не трябва да приемат леко и с радост такова поведение, което не съответства на Божията воля за тях, точно както и съгласието да воюват за страната си. Един християнин, който търси Божията правда, трябва да осъзнава това и да се разкайва за него дори когато вината не е негова.

Християнският живот, както ни учи нашият Господ, е живот, в който истината се търси и прилага. Заедно с истината можем да споменем честността, надеждността и непокътнатостта. Езикът на християнина трябва да е изчистен от глупост, лекомислие и нечестност. Той трябва да не се обвързва с клетви, дори това да е дребен навик, на който той не придава значение. И отново, волята на Бога е Неговият народ да живее напълно в съответствие с правдата, която Той разкрива чрез Иисус Христос, да не лъжат, а да изпълняват истината, да имат общение с Него и да ходят в светлината (вж. 1 Иоан 1:6-7)

Глава петнадесета

Отците на Църквата като цяло виждат разкриването на Божията воля за човека като нещо постепенно. За тях това, което някои хора приемат за несъответствие между закона и Христовото нравствено учение, между „Слушали сте, че бе казано на древните“ и „Аз пък ви казвам“, е само привидно. Те наблягат на плана, според който Бог подготвял евреите за Своето окончателно откровение, план, който, в състоянието на грехопадение при човека, естествено, предполага развитие стъпка по стъпка. Те знаели, че неспособността на някои да примирят Стария Завет с Новия ги е довело до отхвърлянето на първия; например маркионитите и по-късно манихеите. Те имат отговор за онези, които не могат да разберат как същия божествен Законодател може да е дал и така наречения „закон за отплатата“ (Левит 24:17-20), който нашият Господ споменава в Матей 5:38, и Неговия закон за непротивенето на злото. Той казва: „Слушали сте, че бе казано: „око за око и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“.

На първо място, отците не разбират онзи „стар закон“ като просто даващ право на човека, против когото е сторено зло, да си отмъсти по същия начин, нито пък го разбират като ограничение на произволното отмъщение. Без съмнение, от времето когато бил даден закона, сред евреите е имало такива, които осъзнавали истинското намерение в него: да предотврати наранената страна да си отмъсти за стореното зло, като нанесе още по-голяма рана на обидилия го. Ако вземем под внимание целия Стар Завет, намираме навсякъде идеята, че отмъщението принадлежи Богу (вж. Второзаконие 32:35; Псалом 93 и Иеремия 20:12). Отмъщението е изрично забранено: „Не казвай: „ще отвърна на злото“; остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притчи 20:22); „Не казвай: както той стори за мене, тъй и аз ще сторя с него; ще въздам на човека според делата му“ (Притчи 24:29).

По времето на Иисус Христос обаче много юдеи започнали да приемат законите, откъснати от техния контекст и смятали, че отплатата е свещено, дадено от Бога, право. Интересно е да се отбележи, че по-късно мюсюлманите, които са заели много от Стария Завет за своята свещена книга, Корана, не разбрали истинския дух на закона, даден на Божия народ, и отхвърляйки разкритото ни от Иисус Христос значение, повториха закона за отплатата по много безкомпромисен начин.Трябва винаги да помним в опитите си да разберем истинското значение на учението на Спасителя, че Той се беше заел да проповядва Евангелието на Царството, да разкрие нормите за поведение на онези, които ще принадлежат на Божието Царство и да обяви Божията правда. По-рано в Своята проповед на планината Той каза на учениците Си, че ако тяхната праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, те няма да могат да влязат в Царството (5:20). Тяхната праведност оправдава това, което е било сторено и само това, без да се стига до отмъщение. Този закон, даден като междинна и временна стъпка, е създаден, за да подготви човека и после да отстъпи място на по-висш закон. В светлината на този принцип, обявената от Иисус Хрисотс цел – не да наруши закона, а да го изпълни или усъвършенства – става все по-ясна и по-ясна.

Християнинът тогава ще надмине по-малката праведност на фарисея, защото не само няма да „върне зло за зло“, а дори ще бъде готов да приеме, заради Царството небесно, още рани. Това е един от съществените елементи на усъвършенстването, което Господ изисква от нас и не е изненада, че Той обобщава цялото Си учение за Закона с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (5:48). Това изискване е, от чисто човешка гледна точка, невъзможно за изпълнение. От друга страна, ние го получаваме от Него, Който не само ни го е заповядал, но го е и изпълнил и ни е дал благодатта да се се променим по Негов образ. Върховното приложение на този принцип, който Бог ни дава, е изразено в Неговите собствени думи на кръста: „ Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34).

В стих тридесет и девети, „Аз пък ви казвам да се не противите на злото“, св. Иоан Златоуст казва, че „злото“ (το πονερο, на гръцки) в действителност означава „лукавия“, дявола. С други думи, ние трябва да виждаме в несправедливите дела и вредата, която другите ни причиняват, работа на самия дявол. Така че това не е просто общо или абстрактно „зло“, а самият дявол, за когото ни е казано „да се не противим“. Със сигурност Той би искал ние да се съпротивляваме на дявола, но не и като „отговаряме на огъня с огън“. Да отмъстиш на обидилия те твой брат би било не само безсмислено, а по-лошо; защото дяволът, който настройва брат срещу брата, ще е щастлив да ни види как се опитваме да изравним нещата, като си отмъщаваме. Истинското съпротивление на лукавия е да върнеш за злото с добро, да сложиш край на гнева, който е причинил първоначално раната, с единственото оръжие, на което дяволът не може да се противопостави – любовта.

Отците обясняват, че както в живота на Господа, винаги съществува възможността да се наложи да простим на някого, който нарочно ни е наранил, също така е много по-вероятно да бъдем призовани да приложим този принцип по друг начин. Блажени Августин например ни дава този съвсем практически начин:

Що се отнася до състраданието, тези, които го изпитват в изобилие, го раздават на онези, които те обичат, така, сякаш те са техни собствени деца, или някой много скъп приятел, който боледува, или малки деца, или умопомрачени хора, от чиито ръце те често понасят много неща; и ако това е нужно за тяхно добро, те дори са готови да понесат повече, докато отмине слабостта на възрастта или на болестта. И тъй, що се отнася до тези, които Господ, лекарят на душите, поучава да се грижат за ближните си, какво друго можеше да ги научи, освен те също да понасят тихо немощите на онези, чието добруване искат да увеличат? (Проповедта на планината на нашия Господ, XIX, 57).

Тук, както и във всички „нови“ заповеди, които досега Иисус Христос ни е дал, откриваме Неговия основен принцип – любовта. Законът е даден, за да може човекът да се научи на любов. По-късно Той ще обобщи Закона в отговор на въпроса „Коя заповед е най-голяма в закона?“, като обяви, че първата и най-голяма заповед е да се възлюби Господ, а втората е да възлюбиш ближния си като себе си (Матей 22:36-39). Върховният акт на любовта е да обичаш врага си, да обичаш толкова дълбоко, че да правиш добро на онези, които правят зло на теб.

Глава шестнадесета

Както видяхме, нашият Господ отхвърля закона „око за око и зъб за зъб“ и дори изисква от последователите Си предразположение да поемат и други обиди и неправди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39). В добавка Той изисква един вид себеотричане, което повечето хора, дори християните, смятат за непрактично. Съвременният християнин вероятно ще отмине примерите в стихове четиридесети и четиридесет и първи като може би подходящи за Иисусовото време, но съвсем не за сложните обществени ситуации на своето собствено. И все пак заповедта е още в сила: този, който „търси Божията правда“, трябва да желае да даде повече, отколкото се полага да дава.

Двете възможности („да се съдиш“ и да бъдеш принуден „да вървиш една миля“) съвсем не са пресилени или невероятни. Вероятността средностатистически човек да бъде въвлечен в съдебно дело е по-голяма в настоящето, отколкото когато и да било преди и може просто да е невъзможно да се избегне някакъв вид самозащита. Заплетеността на съвременния закон (с всичките му вратички, измежду които самата идея за добро и зло се губи, алчността на някои адвокати, които провокират хората да се съдят и понякога преувеличената страст да се защитават правата на престъпниците) прави съдебната система все по-малко и по-малко способна да издава справедливи присъди. И все пак, това, което ни вълнува тук, е християнската позиция в съгласие с учението на нашия Господ пред лицето на подобно изкривяване на справедливостта. В стих двадесет и пети на нас ни се казва да се помирим с противника си (да бъдем „благоразположени“ към нашия обвинител). Това включва не само желанието да стигнем до разбирателство с него, но и реални опити да направим това; стихът също ни напомня, че дори в такова затруднено положение Христовият закон за любовта и прошката трябва да ръководи нашите мисли и действия. По-нататък трябва да отхвърлим всяко изкушение да вземем повече, отколкото ни се полага, дори ако това може да ни се размине законово. При подобен „извънсъдебен“ подход към правни проблеми не трябва да мислим само за нашата собствена полза или преимущество, а да се загрижим и за благополучието на „противника си“.Относно въпроса с това, кога човек е принуден да върви една миля и Господнята заповед да извърви две мили наместо една, може да се отнесе по-специално към правото на римския легионер принудително да набира работници сред неримските граждани. Това не остава обаче без възможност за приложение в нашия собствен съвременен живот. Колко често сме принудени, поради най-различните си отношения, да правим различни неща за някого? Колко често отвръщаме при тези обстоятелства с неохота и негодувание? Тук имаме чудесната възможност да научим ценен урок, да станем по-търпеливи и щедри, ако само направим повече, отколкото сме длъжни – с други думи, да извървим и втората миля.

Изискването в стих четиридесет и втори („Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“) е съвсем не така строго и в действителност е много по-лесно за спазване. Това е нещо, което се случва на повечето от нас почти ежедневно. И все пак, поради честото повтаряне, ние не рядко губим търпение и забравяме, че Господ все още очаква от нас да следваме не само Неговата заповед, но и Неговия пример.

Споменахме по-горе благополучието на „противника“ и необходимостта да се погрижим и за него. Отците наблягат на двустранната полза, която може да се извлече от истинското следване на тези заповеди на Иисус Христос. Първо, ние облагодетелстваме себе си духовно, като се учим да бъдем търпеливи, милостиви и прощаващи. После, с примера си ние подпомагаме другия човек, който вероятно ще бъде изумен, дълбоко впечатлен и може дори да се обърне към Христовия път поради нашето „необичайно“ поведение, поради нашето нежелание да отвърнем на насилието с насилие, на „огъня с огън“ (вж. св. Иоан Златоуст, „Върху Матея „, Проповед XVIII).

Останалото от тази част от проповедта на планината (тоест останалото от глава пета на Евангелието от Матея) е посветено на любовта – добродетелта, която трябва да ни владее във всяко наше ежедневно дело с другите.

Омразата към Божиите врагове, изпитвана от Божия народ, макар да не е специално записвана или заповядвана, изглежда, беше приемана за естествена (вж. Псалом 138:19-22 и 139:9-11) и по времето на Иисус Христос очевидно включва тези, които имат друга религия, както и хора от други националности или раси. От само себе си се разбира, че този вид омраза не само съществува днес, но и е доразвита. Той обаче не ни дава извинение да мразим когото и да било, било личен враг или човек от друга раса, вяра или националност. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (стих четиридесет и четвърти). Тези думи не се нуждаят от допълнително обяснение или разискване.

Целта на живота в Иисус Христос, даден чрез силата на Светия Дух, е да станем деца на небесния Отец, да станем поданици на Царството небесно. Пътят, който води до Царството, е пътят на любовта и прошката, както се подчертава в почти всичко казано от Христа в тази проповед. Той има воля за онези, които биха Го последвали: Той поставя изискванията към човешкото поведение не защото са логични или разумни, а точно защото те са Неговата воля за нас. Не може да се даде по-голяма причина да сме добри с враговете си, противниците си, опонентите си или съперниците си, за да ги обичаме, освен тази: „Вашия Отец Небесен.. . оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (стих четиридесет и пети). И най-лошите сред хората обичат семействата си и подобните на тях. Онзи, който ще бъде наистина дете на Царството, ще обича всички без разлика. Понякога това високо уважение към всички се проявява в простия поздрав, в това да не пренебрегнеш някого – накратко, в това да си спомниш достойнството на другия като Божие чедо. Съвсем не подхожда на един християнин да откаже да говори с някого – дори най-големият грешник поздравява собствените си братя.

Главата завършва с познат стих – „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (стих четиридесет и шести). Божието съвършенство ни беше показано в Неговата любов към нас: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9). „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас“ (Римляни 5:8). Проповедта на планината ни показва, че пътят към съвършенството е пътят на любовта, на Бога и на нашия ближен.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IY