Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава осма

В Матей 5:17 Иисус Христос прави първата Си препратка, в която ние научаваме за закона: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците…“ Откриваме обаче, че свети евангелист Лука е записал други думи от Господа, които сякаш ограничават закона до вид подготовка за проповядване на Евангелието и което сякаш предполага, че Евангелието ще замести закона: „Законът и пророците бяха до Иоана…“ (16:16). По-нататък Евангелието от Иоан изглежда да противопоставя закона и Евангелието: законът „бе даден чрез Моисея, пише Иоан, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17). Свети апостол Павел, който познавал закона вероятно по-добре от другите апостоли и бил ревностен негов защитник преди обръщането си, решава проблема за връзката между закона и Евангелието така: „Законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра“ (Галатяни 3:24). За него преданото следване на Христа и Неговото учение е потвърждение на закона: „Унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона“ (Римляни 3:31).

Тази част от Проповедта на планината (Матей 5:17-20) съдържа съществени обяснения за връзката между Царството, обявено от Иисус Христос и Стария Завет. Той се кани да разкрие новия закон; авторът на Посланието до евреите ще каже по-късно, че промяна в свещенството е наложила промяна в закона (7:12). Юдеите, дори и да не спазвали закона, го почитали много като пълно и окончателно откровение на Бога към човека. За тях би било трудно да приемат като обещания Месия Човек, който обявил за Своя цел да замести закона на Моисей с друг. Вероятно за да успокои страховете им и предвиждайки възраженията им, Той обявил, че не е дошъл да нарушава, а да изпълнява (на гръцки „πλεροσαί“ означава „да довърша“ и „да усъвършенствам“). Както ще видим по-късно, Той наистина потвърждава нравствените правила на закона, но Той също разкрива и духа на тези правила.

Важно е също да се отбележи, че Той заявява Своята власт над заповедите. Това разбираме от повторенията преди всеки от шестте примера, които следват: „Слушали сте, че бе казано на древните… Аз пък ви казвам…“ (стихове 21-22; 27-28; 31-32; 33-34; 38-39; и 43-44). Църквата винаги е учила, че Словото Божие е Законодателя, Онзи, Който говори с Моисей, когато в началото са били дадени заповедите. И така, когато Той беше дошъл в света и „живял между човеците“, той довършил по Своята мъдрост и план това, което бил разкрил. Той учил, че да се върши Божията воля е не просто съобразяване със законите, а по-скоро покорство и любов, искрено обръщане.

Преди да продължим с обсъждането на другите три стиха (28-30) от тази част на глава пета, поучително би било да разгледаме начините, по които Иисус Христос наистина „изпълнил закона и пророците“. Следващите откъси са от шестнадесетата проповед върху Евангелието от св. Матей на св. Иоан Златоуст:

Пророците Той изпълни, като потвърди със събитията на живота Си и делата Си всичко, което беше казано за Него: по тази причина евангелистът обикновено казва при всеки случай: за да се изпълни това, което беше казал пророка (ците)…А закона Той изпълни не само по един начин, а също по втори и трети. По единия, като не престъпи ни едно от правилата на закона. За [доказателство] че наистина Той изпълни всичко, чуйте какво Той казва на Иоан Кръстителя: Защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда [Матей 3:15: „правда“ тук означава ритуалните пречиствания като обрязване и кръщение]. А на юдеите Той също каза: кой от вас ще ме укори (смъмри или осъди) за грях (Иоан 8:46). А на учениците отново: иде князът на този свят (дяволът), и в Мене той няма нищо (никакъв грях, та да ме обвини) (Иоан 14:30). А пророкът също, векове преди, беше казал за Него: не е сторил грях (Исаия 53:9).

В друг смисъл Той изпълни закона, като даде възможност да го изпълнят онези, които вярват в Него. Той осъждаше греха на плътта, така че правдата на закона да може да се изпълни в нас, които ходим не по плътта (Римляни 8:34). Защото законът се стремеше да направи хората праведни, но нямаше силата да го направи.

Той дойде и донесе пътя на праведността чрез вяра и тъй затвърди това, което законът имаше за цел…

Но ако някой попита правилно, той ще открие друг, трети смисъл, по който това беше сторено… в сбора закони, които Той щеше да им даде. Защото казаното от Него не е отмяна на предишните, а извеждане от тях и изпълнение.

Глава девета

Иисус Христос разкри, че целта на Неговото идване била да изпълни Закона и Пророците: това Той направил като Сам спазвал закона, разкривайки истинския му дух и значение, и като го усъвършенствал. Той изпълнил пророчествата, като направил точно каквото те предсказали за Него.

Сега Той наблягал на трайната природа на закона и необходимостта целият да бъде изпълнен: „Истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“ (Матей 5:18). И най-малката подробност ще бъде изпълнена. „Йота“ (ιωτα на гръцки) се отнася за еврейската буква „йод“, буквално най-малката от двадесет и двете съгласни, а „чертица“ (κεραια на гръцки) вероятно означава обикновен декоративен елемент при писане. Смисълът на казаното от Господа е очевидно: Той има предвид целия закон.

Иисус Христос потвърждава закона, а от това ние трябва да разберем, че неговите морални правила не са по никакъв начин относителни спрямо времето или мястото: те са абсолютни, защото са от Бога. Те ще траят до края на времето, „докле премине небето и земята“, и преди това окончателно събитие, всички пророчества в Стария Завет ще се случат.

Той не се отклонява от основната тема на Своята проповед, Царството небесно, и когато предупреждава: „Който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (стих 19).Две неща са от особен интерес тук: първо, идеята за „най-малките“ заповеди, загатвайки, че някои са с по-голяма тежест от други. Всъщност равините често правят разлика между „тежки“ и „леки“ заповеди в закона. Светите отци обаче, изглежда, не смятат, че Господ е имал това предвид, когато е казал „най-малките тия заповеди“. Апостол Яков ни дава ключ да разберем намерението на Господа, като пише: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен за всичко“ (Яков 2:10).

Второто интересно нещо в този стих е, че този, който наруши една от тези „най-малки заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно“. Може ли това да означава, че такъв грешник има място, макар и по-долно, в Царството? Отците (като св. Иоан Златоуст и блажени Августин), изглежда, са на едно мнение, що се отнася до значението, което Господ дава в това изявление. Те смятат, че Той просто загатва за времето на всеобщото възкресение и на страшното пришествие (Златоуст, Проповед XVI, „Върху Матея“). Свети Иоан Златоуст продължава, като посочва, че би било в противоречие с учението на Господа да се даде място в Царството, макар и „най-малко“, на онзи, който нарочно наруши закона и се опита да подтикне други да направят същото. Във времето, когато Царството дойде в своята пълнота и сила, той просто ще бъде осъден. В този смисъл той ще бъде „най-малък“.

Учениците не трябвало да изпълняват и проповядват стария закон, който не бил практикуван в пълнота от учителите, книжниците и фарисеите, а усъвършенствания и допълнен закон. Праведността на учениците трябвало да е по-голяма от тази на старите учители, много от които без съмнение се придържали към предписанията му. Сега обаче не става въпрос за такъв вид спазване, а за подчиняване на волята пред Бога, за пълно обръщане към Него и Неговия път. Без това ще е невъзможно да се влезе в Царството небесно. За вярно спазване на закона, както той се разбирал в Стария Завет, наградата била материална: благополучие, земно добруване и щастие. След идването на Иисус Христос ние разбираме, че този вид награда е била само символична или „модел“ (защото би била само временна) на върховната награда, вечен живот в Царството. Такова е, в крайна сметка, значението на всички старозаветни „модели“. Свети Иоан Златоуст ни казва така: „То вече не е земя, в която тече мляко и мед, нито пък спокойни старини, нито пък много деца, нито пшеница и вино и дребен и рогат добитък: а Небеса, и хубавите неща в Небесата, и осиновяване, и братство с Единородния, и участие в наследието, и слава, и царуване с Него, и онези неизброими награди. А що се отнася до това, че сме получили по-голяма помощ (благодатта на Светия Дух), чуйте св. апостол Павел, когато казва, „и тъй сега няма никакво осъждане за ония, които са в Христа Иисуса и живеят не по плът, а по дух, защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта“ (Римляни 8:1-2)“ (Проповед XVI, „Върху Матея „).

Глава десета

Както видяхме, нашият Господ Иисус Христос не дойде да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. По време на служението Си като учител Той не само не отменил никоя от заповедите, Той ги подсилил и разкрил техния дух и истинско значение. Стана ясно на тези, които са Го чули, че заповедите не са дадени за да наложат тежко, невъзможно бреме на човека, нито пък, за да го ограничат или контролират. Напротив, те са дадени поради Неговата милост и безкрайна любов към този, когото Той е създал по Свой образ и подобие. Неговата воля е човекът да бъде ръководен във всичките си отношения от милост и любов. И макар народът Му често да приемал закона Му като ограничение на свободата си – като тягостен правилник от неща, които „трябва“ и „не трябва“ – Той им го дал, за да могат те да се научат да обичат Него и ближния си. Бог е любов (1 Иоан 4:8), а Неговата любов е действена във всичко, което Той прави и е направил за човека, в творението, в Неговата божествена грижа и в изкуплението. „Какво е човек, та… обръщаш върху него вниманието Си“ (Иов 7:17). „Защото Бог толкоз обикна света…“ (Иоан 3:16). Любовта е принципът, залегнал във всички заповеди. Когато Го попитаха коя „заповед е най-голяма в закона“, Иисус Христос отговори: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Матей 22:36-40; Лука 10:26-27). Това не е нова идея, въведена от Иисус Христос, а винаги е била идея в духа на заповедите дори на Стария Завет (вж. Второзаконие 6:5 и Левит 19:18). От друга страна, Господ наистина добавил ново измерение на заповедите: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34-35). Новото в тази заповед е изразената воля на Сина Божи да се обичаме един друг, както Той е обичал нас – тоест със себераздаваща, безкористна, жертвена любов. Такава заповед Той дал на учениците Си, след като им казал за Своята смърт за човечеството.Сега, когато Господ започнал да показва как заповедите трябва да бъдат разбирани и спазвани от Неговите ученици, Той решава да даде пример с тези думи: „Слушали сте, че бе казано на древните…“ (Забележете, че е „на древните“, а не „от древните“, както го предават някои преводи.) Синът Божи е Законодателят и Той е Този, Който разкрил Божията воля на Моисей в началото, но Той предпочел да говори за даването на заповедите в страдателен залог, „бе казано“. Свети Иоан Златоуст мисли, че ако Той беше казал „Аз казах на древните“, щеше да бъде по-трудно за слушателите Му да оценят посланието Му, тъй като можеше да са по-загрижени от това, че той се отъждествява с божествения Законотворец, факт, който не е от значение сега. Ако беше казал, „Моят Отец каза на древните“, можеше да бъде изтълкувано, че Той противопоставя волята на Отца на Своята. Смисълът на акцента, който Той поставя тук, е, че е дошъл моментът да се даде пълното съдържание на заповедите и мотивът за това да бъде разбран. Той казва също, че много повече ще се очаква от Божия народ при Новия Завет, отколкото при Стария (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Когато разберем, че Бог е дал заповедите като напътствия в живота на любовта, можем да оценим защо Той започва Своите обяснения с истинското значение на шестата заповед, „Не убивай“. Убийството е следствие на точно обратното на любовта – омразата, която няма място в живота на този, който следва Христа. Проповедите на Господа през целия Му земен живот ще подчертават тази истина отново и отново. По-късно св. апостол и евангелист Иоан ще напише нещо като обобщение на Христовото учение за любовта (1 Иоан З и 4): „Нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“. Който изпадне в омраза, тогава, нарушава шестата заповед: „всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (1 Иоан 3:15).Точно както нашият Господ по типичен начин въвежда примерите за Неговия „нов“ закон със „Слушали сте, че бе казано на древните“, Той започва и Своето обяснение на всеки с „Аз пък ви казвам“. Коментарът на св. Иоан Златоуст върху тези откъси съдържа тази забележка:

Виждате ли власт в съвършенство? Виждате ли поведение, достойно за законодател? Е, кой сред пророците някога е говорил така? Кой сред праведните мъже? Никой: а те казваха, „Тъй рече Бог“. Но със Сина не е тъй. Защото те оповестяваха заповедите на Господаря си, а Той – на Отца Си. И когато казвам, „на Отца Си“, имам предвид Неговия собствен. Защото „Мое“, казва Той, „е Твое, и Твоето Мое“ (Иоан 17:10). И те имаха свои съслужители, за които да законодателстват, Той – Свои собствени служители (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Глава единадесета

Когато нашият Господ Иисус Христос е разкрил връзката си със Закона и Пророците**, Той сериозно предупредил последователите Си: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Матей 5:20). Праведността като цел на живота на религиозния човек била нещо познато на учениците, както и на всички юдеи: тя се споменава в целия Стар Завет и се разбира като „правилното поведение на човека, нравствеността или добросъвестността на неговия живот, в съответствие с волята на Бога“. Очевидно е станало обичайно праведността сред юдеите да означава буквално подчинение на закона и хората, които открито не нарушават някоя от заповедите, да се смятат за праведни. Същинският смисъл на закона бил или погрешно разбран, или изкривен: „Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те (юдеите) се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3).

Когато Господ казва „Слушали сте… Аз пък ви казвам“, Той обявява, че ще опише Божията правда, праведността, която се очаква от Неговите последователи. Подходът Му е да формулира закона или заповедта в най-прост вид, без и намек за отмяна, и после да надникне зад закона и да покаже Своята (тоест законодателската Си) загриженост за това какво е в сърцето на човека, какво е неговото духовно състояние. Тук Той изпълнява пророчествата, засягащи новия закон и Новия Завет:

Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет… След ония дни… ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им… (Иеремия 31:31, 33).И ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат Мой народ, пък Аз ще бъда техен Бог (Иезекиил 11: 19-20).

Първата заповед, която Господ обяснява е шестата (от десетте): „Слушали сте, че бе казано на древните: не убивай; а който убие, виновен е пред съда“ (Матей 5:21). Той без съмнение започва оттук, защото убийството и неговите причини са откровено отрицание на любовта, която пък е основният принцип във всички Божии заповеди към човеците.

Омразата е противоположна на любовта и е форма на убийство, както ни казва св. Иоан (1 Иоан 3:15). Омразата може да е лична, но може да е и безлична: някои мразят хора, които дори не познават; някои дори пожелават смъртта на непознати. Каквато и форма да приеме, омразата разкрива пълна липса на любов, липса на уважение към ближно човешко същество и отхвърляне на основната идея, че всички сме създадени по Божи образ.

Господ отива по-далеч от непосредствената причина за убийството: Той се интересува от „причината на причината“ и ни казва, че това, което се крие зад омразата, е гневът: „Всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда“ (Матей 5:22). Гневът може да се прояви открито или не. Човек може да е толкова гневен на друг, че всички връзки с него се прекъсват и така, в ума си, той изтрива неговото съществуване и го убива духовно.

Гневът може също да доведе и до друг вид убийство – убийство на характера. Трите случая, онагледени от Господа, са нещо като притча – всяко състояние на ума и съпътстващите го действия предсказуемо водят до следващото. Всяко е отделна степен в процеса: първо гняв, после да обидиш някого и да покажеш презрение и накрая да обидиш някого така, все едно да го прокълнеш. Използваните думи са донякъде относителни, но това, което Господ казва е съвсем точно. Можем да градираме трите степени на проявите на гнева така: когато някой заслужава съд от съдиите в обществото; когато той нарече някого празноглав или смахнат, това води след себе си до съд пред духовните водачи; и когато той отнеме човешкото достойнство на някого, когато го унижи, тогава това води до съда на Бога. „Който се гневи… и каже на брата си „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена“ (стих 22).

Юдеите са свикнали да носят жертва в храма в Иерусалим за опрощаване на греховете. Като използва този обичай за пример, Господ казва на учениците си какъв трябва да бъде духът на жертвоприношението и преклонението: даровете са неприемливи за Бога, ако приносителят храни в сърцето си нещо против друг. Ние не трябва да отказваме прошка, да таим обида в сърцата си или злоба, дори когато другият човек очевидно греши.

Помирението е Христовият път: точно както Той помири човека с Бога чрез Себе Си, макар че човекът беше този, който се беше отделил, така също Той ни е разпоредил да се помирим един с друг. „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (23-24).Последните два стиха от тази част (25-26) се отнасят до прощаването и помирението в този свят, но те ни казват и важни неща за последствията за духовното състояние на човека, ако той не успее да се помири:

Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант.

Вероятно по-буквален превод на някои от думите в тези стихове ще помогне по-лесно да разберем значението на казаното от Господа тук. „Помирявам се“ (εβνοόν на гръцки означава „благоразположен съм“); „противник“ (αντιδικοκος) е обикновено обвинител, този, който обвинява друг в несправедливост. Трябва да побързаме да се разберем с този обвинител, дори когато съдебното дело е предстоящо („докле си още на път с него“). Това може да предотврати всички неприятни последствия от ходенето в съда (да бъдеш предаден на съдията, на пристава, и накрая отведен в затвора). Буквално, човек трябва, ако е възможно, да избягва да прекарва определено време в затвора, затвора на човешката съвест; тоест съвестта на човека, която не е направила опит да уреди въпроса по мирен начин, е затвор, от който е трудно да бъдеш освободен. Колкото и да е вярно цялото това разсъждение, основното е, че помирението, прошката и любовта са в сърцето на този пример и Божият съд е този, който трябва да е най-голямата ни грижа.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Когато в Евангелието се споменават Законът и Пророците, трябва да се има предвид, че става дума за двата от трите дяла на Свещеното Писание на Стария Завет (Закон, Пророци, Писания), според делението, възприето в еврейската равинистическа традиция. Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IQ