Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава първа

Свети апостол Матей ни казва, че нашият Господ Иисус Христос е започнал общественото Си служение с обявяването на царството Божие: „Покайте се, защото се приближи царството небесно (Божие)“.Проповедите на Иисус Христос започват едва след Неговото кръщение, когато се разкрива, че Той е Божи Син, един от Светата Троица, и след Неговото изкушаване от дявола, от което се вижда, че Той е напълно покорен на Божията воля.

Когато св. евангелист Матей въвежда първото обръщение на Иисус Христос към народа с израза „Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва…“ той определено говори за времето, когато Господ чува, че Иоан Кръстител е затворен в тъмница.

Иоан обявил, че „Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене“ (Матей 3:11). Това е последното пророческо изказване на предтечата. Неговото служение отстъпва пред това на Оня, който е не само обект на неговото пророчество, но и на всички пророци преди него. В евангелието според св. Иоан, Кръстителят обявява, че неговото служение е приключило: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (3:30). Свети евангелист Лука набляга на разликата между проповядването на Иоан и на Иисус: „Законът и пророците бяха до Иоана: оттогава се благовествува царството Божие, и всеки насиля да влезе в него“ (16:16).

Първото изявление на Иисус Христос, „Покайте се, защото се приближи царството небесно“, има няколко възможни значения. Първото евангелие отбелязва това като едновременно същност и тема в проповедите на Кръстителя (3:2). Така Иисус удостоверява истинността на проповедите на Своя предтеча; Той Се идентифицира като Оня, за Когото Иоан е проповядвал.

Това също изяснява целта на Неговото въплъщение и Неговия живот сред нас: Царството небесно се е приближило. Помирението, общуването с Бога и спасението са достъпни за цялото човечество. Небето е слязло на земята, защото Самият Син Божи е станал човек, живее сред човеци и общува непосредствено с тях.

Макар присъствието на царството да не е било винаги забелязвано в началото, дори от апостолите, Господ Се открива на трима от тях със Своята слава и власт непосредствено в Преображението. Думите Му точно преди заслепяващото събитие на планината Тавор не оставят никакво съмнение за връзката между неговото присъствие и идването на Царството: „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие, дошло в сила“ (Марк 9:1) или „докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си“ (Матей 16:28), или „докле не видят царството Божие“ (Лука 9:27).Едновременно с това се дава и същественото условие за влизане в Царството – покаяние. Човек не може да се помири с Бога, да общува с Него или да очаква спасение без дълбока промяна в ума (или сърцето). С други думи, човек трябва да възприеме цял нов светоглед, ново отношение, да разпознае греховното си положение, да изпита съжаление за него, да признае нуждата си от Спасителя и да Му се довери.

Като призовава своите ученици, Иисус Христос продължава проповедите си, най-вече в синагогите, тъй като Той е дошъл първо за евреите. Тях Той подготвял в течение на векове за Своето идване. Сърцето на Неговото послание винаги е „евангелието на царството“ (Матей 4:23; Лука 8:1). Той изпрати учениците Си да лекуват и проповядват както Той правил (Лука 9:2; Матей 10:7). Какво им е поръчал Той категорично да възгласяват? Че Царството Божие се приближава до тях (Лука 10:9).

И това продължава през цялото Му земно служение (Матей 4:23; 9:35; Марк 1:14). Всички споменавания на Царството са твърде многобройни, за да бъдат изредени тук, но в тях можем да разграничим три значения на „царството“. В едно от значенията си това е живот в Бога, следването на Божиите заповеди и Неговата правда (Матей 6:33; Лука 12:31). Това е и идеята на толкова много от притчите, в които Той казва, че Царството небесно е като (освен другите неща): синапово зърно, квас, имане, скрито в нива и търговец, който търси хубави бисери (Матей 13). В Блаженствата виждаме, че царството се постига с беднота на духа, чрез преследване заради правдата (Матей 5:3, 10). И вероятно най-важно от всичко е казаното от Него, че Царството Божие е сред нас (Лука 17:21).

Царството достига до човека и пряко чрез Божията намеса в света. Започваме да разбираме, че Бог основава общество в света, но което е отделено от света. На учениците Си Той казва: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Иисус Христос е основал Своето царство сред хората, като им е разкрил какъв трябва да бъде истинският живот на човека според волята Божия. Ясно е също, че е смятал онези, които са били Негови последователи, за съставящи царство отделно от света около него. Свети евангелист Иоан е записал отговора на Иисус Христос пред Пилат за това цар ли е Той: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството ми не е оттук“. В голямата свещеническа молитва, записана от същия евангелист (Иоан 17:6, 16), Господ обявява, че „човеците, които си Ми дал от света… не са от света“ (очевидно те все още са в него).

Глава втора

Разгледахме две от трите различни, но свързани значения на Царството небесно, които успяхме да разграничим в учението на нашия Господ. Първото е Царството Божие, което вече съществува в онези, които вярват в Иисус Христос и живеят според Неговата воля в Неговата Църква със силата на Светия Дух. Второто е Царството като отделно общество (Църквата) в света, чийто дом и съдба е вечното царство на Иисус Христос в бъдещия век. Преди да преминем към третото значение на царството, смятаме, че е важно да посветим част от нашето разказване на самото царуване на Господа.Иисус Христос е роден като Цар на юдеите. Влъхвите дошли и търсили да Го почетат точно като такъв. „Де е родилият се Цар юдейски?“ (Матей 2:2). Ангелът обявил на пресветата Дева: „И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки и царството Му не ще има край“ (Лука 1:32-33). Макар Той да отхвърлил опитите да Го направят „цар“ в светски смисъл (Иоан 6:15), Той приел приветствията на хората в Иерусалим, като влязъл в града точно преди страстите Си: „Благословен Царят, Който иде в име Господне“ (Лука 19:38; вж. също Матей 21:9; Марк 11:9-10 и Иоан 12:13-15). После, в отговор на въпроса на Пилат в съда, Иисус Христос приема титлата: „Ти казваш, че съм цар. Аз за това се родих…“ (Иоан 18:37), а Пилат заповядва въпреки протестите на юдеите, надписът на кръста да бъде „Иисус Назорей, Цар Юдейски“.

Но това не е царуване, каквото някои от юдеите са очаквали. Царството Божие е във, но не е от този свят и водачите на този свят не могат да го проумеят. Онези, които се радвали на славата да бъдат „религиозни“, водачите на Израил, не били угодни на Бога. Всъщност, онези, които те презирали са по-желани от Бога от тях: „истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие“ (Матей 21:31). Те чули страшната Му присъда, когато Той разказал притчата за лозето: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Матей 21:43). Те знаели, че Той говорил за тях (стих 45).

Царството на Иисус Христос, докато го има сега в хората, които водят богоугоден живот и докато съвпада с „отделното общество“ във, но призовано извън този свят – Църквата – то е вечното царство на Иисус Христос (Лука 1:33), което ще започне с Неговото второ пришествие (Матей 25:31-46).

Многобройни откъси в евангелията показват, че Царството на Иисус Христос не само е започнало в този век, но принадлежи също и на бъдещия век. Други Му говорели за Царството като бъдеща реалност, и вместо да отхвърли идеята, Той им показвал в отговорите Си, че те не грешат. Например майката на Заведеевите деца моли за специално място в Неговото царство за двамата си сина. Макар че Той предсказа, че те ще преживеят същите страдания като Него, Той също казва: „Да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец“ (Матей 20:21-23). В друг случай мъдрият крадец, разпънат с Господа, Го помолил: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:42-43).

Иисус Христос също учи, че всички, които изоставят всичко и Го последват, ще получат духовна награда за тяхната преданост в сегашния живот и в бъдещия свят. „Няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца, заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век живот вечен“ (Лука 18:29-30).

Царството, което Иисус Христос основава, съществува в настоящето, но ще се осъществи в своята пълнота в идния свят. „И Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство“ (Лука 22:29-30). Тези, които принадлежат на Христовото царство на земята, Църквата, ядат и пият на трапезата Му по време на евхаристията, нещо което самò по себе си предсказва празненството на Месия в бъдещия век. Неговото обещание към апостолите, че те също ще седят на тези тронове, съдейки дванадесетте израилски племена, очевидно разкрива бъдеща действителност.През четиридесетте дена след Възкресението, според свидетелството на св. евангелист Лука (Деяния апостолски 1:3), Иисус Христос говорил с учениците Си за неща, свързани с Царството Божие. Това, което им казал, без съмнение е имало общо с Царството, на което те са се наслаждавали, с Неговото присъствие и с Църквата, която ще стане продължението на Неговото присъствие в света след Възнесението, както и с Царството, изцяло осъществено след края на времето.

По-късно св. апостол Павел ще обясни връзката между „Царството на Христа“ и „Царството Божие“. „А след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила“ (1 Коринтяни 15:24). Така завършването на делото на Иисус Христос, Богочовека, се възприема като събиране на мъже и жени в Неговото царство, на Негови ближни, от целия този свят; представяне на царството пред Отца като Негово последно дело в работата Му като Свещеник и Цар. Тогава Царството, основано от Иисус Христос, ще се отъждестви с Царството Божие.

Глава трета

Въведението на свети евангелист Матей към обширния текст на Иисусовите поучения, които наричаме „Проповедта на планината“, е кратко и привидно просто изявление: „Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той като отвори устата Си, поучаваше ги…“ (5:1-2).

Въпреки краткостта на това изявление, повечето от отците на Църквата, които са ни оставили коментари на „проповедта“, го намират за изпълнено със значимост. За тях (св. Иоан Златоуст и блажени Августин например) всеки израз в тези два стиха е казан с цел, за да създаде подходящата рамка за разказа за Господните поучения.

„Като видя народа“ – Иисус, проповядвайки и изцелявайки, често се оказва следван от големи тълпи хора. Този случай е един от няколкото в които, макар че състрадание не Му липсва никога и дори изцелява тълпите, Той сякаш иска да се оттегли и дори да се скрие от тях (вж. Марк 3:9; Лука 5:16 и Иоан 12:36). Предвид цялото служение на Иисус Христос като учител, можем само да стигнем до извода, че Той е имал Свое собствено „разписание“ за работата Си и за разкриването на Своята личност. Трябва също да помним, че в няколко от случаите Той предупредил учениците или други да не казват никому какво Той е направил или на какво те са били свидетели (Матей 8:4, 16:20, 7:9; Марк 7:36, 8:26, 30, 9:9; Лука 5:14, 8:56, 9:21). В този случай Иисус Христос се отдръпнал от тълпата по специална причина, както ще видим по-долу.

„Той се възкачи на планината“ – отците виждат в планината нещо повече от просто място да се скриеш. Тъй като Иисус Христос се кани да разкрие всички най-основни моменти в учението Си, да даде Своя нов закон, Той се качил на планина, точно както Моисей се е качил на планината, когато дал стария закон. Има обаче съществена разлика между тях: Моисей се качил на планината, за да получи закона от Бога, така че да може да го предаде на народа. Иисус Христос, който е Самият Законодател, от Когото старият закон е дошъл, сега се качва на планината, за да даде Своя нов закон.Свети евангелист Иоан ни казва, че законът е даден чрез Моисей, но благодатта и истината са дошли чрез Иисус Христос (1:17). Сам Иисус Христос обявява, че Той е истинският Хляб на живота, който е слязъл от небето. Моисей, от друга страна, е бил само инструмент на Божията грижа за Неговия народ; хлябът, който те получавали от небето, чрез него символизирал истинския Хляб от небето (вж. Иоан 6:32-35).

„И когато седна – казва блажени Августин, Той обучавал седнал, защото това е присъщо за достойнството на учителския пост“. Може би е подходящо да се посочи, че Иисус Христос седял, защото Той не бил само мъжът, когото те всички виждали, но Той бил също и вечният Бог. Той не предавал нечие учение, а Своето собствено. На което и място да беше седнал, то е било, съвсем буквално, тронът на Бога.

„Учениците Му се приближиха до Него“ – целта на Иисусовото оттегляне от тълпата без съмнение била да може Той да обяви Своята воля първо на онези, които е избрал да бъдат Негови апостоли, онези, които Той щял да изпрати да обявят Неговата воля. Така Той показва, че те, които ще образуват Неговата Църква, ще бъдат въведени в тайните на Царството (Лука 8:10) и че Той ще изпрати Своята Църква да обяви приближаването на Царството (Матей 10:7) и да продължат делото Му (Иоан 20:21).

„И Той като отвори устата Си“ – съвсем очевидно е, че за да проповядва, човек трябва да „отвори устата си“, и все пак евангелистът явно смята за важно да го каже, когато започва да пише за учението на Господа. За св. Иоан Златоуст включването на това не е без цел. Той казва, че дори в мълчанието си Господ никога не спирал да поучава. Самото Му присъствие и начинът, по който Той се движел сред хората и се отнасял с тях, били красноречиви „проповеди“.И най-накрая, евангелието казва „поучаваше ги“. Учениците били първите, които Той учил, но Неговото послание е предназначено за цялото човечество. Както Бог избрал да разкрие истината за Себе Си и за човечеството като Сам Той стане Човек, така Той избрал да продължи да използва човешкия глас, този на Своите апостоли, за да разпространи Своята истина по целия свят.

Това, което следва, по думите на блажени Августин, е „съвършеният образец на християнския живот“, най-основният образец на поведение за всички онези, които следват Иисус Христос. Принципите, които се съдържат в „проповедта“, са Божиите морални изисквания към човечеството. Истините, разкрити в нея, са абсолютни и вечни; те не могат да бъдат променени или приспособени да паснат на времето, макар че днес има такива вярващи, които наричат себе си християни, а се опитват да направят точно това.

Глава четвърта

Господ започнал обществените Си проповеди, като обявил приближаването на Царството небесно. „Царството“, както Той използвал думата, се отнася за духовното състояние на човека, когато той е в присъствието на Бога; за обществото (Църквата), което Той призовал от обществото в този свят; и за живота с Бога в бъдещия свят. Ние трябва обаче да разберем, че съществува отношение или начин на мислене, който е необходим за придобиването на Царството и който е ясно забележим при тези, които стават участници в него.

Иисус Христос, като последния и най-велик пророк, обявил най-пълно от всички пророци преди Него истината за човечеството. Учението на Иисус Христос е пълно с изненади от светска гледна точка. Онези неща, които Той обявява и показва като добродетели и преди, и сега не се приемат: хората, които Той нарича блажени (или „щастливи“), светът би нарекъл окаяни. Може би затова гръцката дума μακάριος най-добре се превежда като „блажен“, „щастлив“ би могло да бъде разбрано в материален смисъл.

Такъв е случаят със света, в който Иисус Христос е роден – света на юдейската религия и света на римската политика. Очевидно много юдеи разбрали очакването на Месия в тяхната собствена традиция от съвсем светска гледна точка. Формалното членство в националната църква на Израил, както и формалното спазване на ритуалите и моралните изисквания, е достатъчно. Тяхното добруване обикновено се смятало за доказателство за тяхното благочестие и за Божието благоразположение. За римлянина самата държава била бог за народа: всеки човек бил задължен първо да служи на държавата, а всеки бил заменим. Силата, смелостта, амбицията, гордостта и егоцентризмът били добродетели, заслужаващи похвала и напълно приемливи за гражданите на Империята.

Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.

Когато Иисус Христос отведе учениците Си встрани от множеството, за да им разкрие същността на Своето учение, в първата си дълга проповед, Той започнал, като обявил определени отношения, начини на мислене и стремежи като белези за набожен живот и като средство за постигане на Царството, което Той е обявил. Той описва като „блажени“ онези, които притежават това отношение и начин на мислене. Блаженството, за което Той говори, е щастието, принадлежащо на онези, които усещат царуването на Бога в живота си; това е щастието, чрез което те научават за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието присъствие в най-пълен смисъл.

От съвсем човешка гледна точка би било трудно да се разбере как хората, описани в тези Блаженства, могат да са щастливи, освен може би дотолкова, доколкото могат да получат известна степен на самоудовлетвореност от своята „добродетелност“. Това със сигурност не е целта на Блаженствата, понеже такива са и чувствата на фарисея в притчата (Лука 18:10), чиято гордост бе осъдена от Господа.„Бедните духом“ са смирените, тези, които осъзнават собствените си грехове и факта, че зависят за духовното си израстване и за смисъла на живота си от Бога, а не от собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на греховете си. Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а отправната точка за смирението е любовта, любовта към Бога и любовта към ближния. Въпросът „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не с видял?“ (1 Иоан 4:20) може да бъде зададен и така: „Който не е смирен пред брата си, когото е видял, как може да бъде смирен пред Бога, Когото не е видял?“

„Плачещите“ са не просто сантиментални хора, които ридаят при най-малкото предизвикателство, а тези, които оплакват (или дълбоко съжаляват за) греховете си. Те също оплакват и греховете на другите, но тук отново не става въпрос за лична праведност или осъждане, а за любов и състрадание.

„Кротките“ са тези, които живеят, осъзнавайки колко са недостойни, с търпение и в мир с ближните си. Тези, които живеят във вражда с другите, не могат да влязат в Царството Божие, новата земя, която кротките ще наследят.

„Гладните и жадните за правда“ са тези, които „първом търсят царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). Те се стремят към Божията справедливост и истина не само заради тях самите, но и заради другите. Тези хора може да не са изобщо нахранени и напити в земен смисъл, но със сигурност са, в духовен.

„Милостивите“ са тези, които поради своята любов знаят как да прощават. Те са тези, които получават милост, върховната милост, спасението на душите си и Царството Божие. Господ каза: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“ (Матей 6:14).

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Im