Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

4. Съдът на Месията, пети април, тридесета година

Ден по-късно Иисус се появява във вътрешния площад на храма, наречен „Женски двор“ и сяда под навеса край касите за пожертвувания. В пасхалните дни хората обикновено извършвали ежегодния си принос. Много от тях, с идването си, изсипвали пари с шепи, но вниманието на Иисус е привлечено от една бедно облечена жена, която пуска в касичката две дребни монети. Като извиква учениците, Той изрича: „Истина, истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всички, що дадоха за съкровищницата. Те от излишъка си дадоха, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше. Пусна цялата си прехрана[1]„. Единственото, което радва и трогва сърцето на Иисус в Иерусалим, е жертвата на бедната жена.Намирайки се в самия център на църковния живот, Той вижда недъзите му, замаскирани под показно величие. Край Него, снизходително отговаряйки на поклоните, шестват надменните законници. Техните „тефилини“ – превръзки на челото с текстове от Тората, и другите им атрибути на набожност, се набиват в очите на всички, но колко малко те отговарят на духовното състояние на тези хора! Иисус вижда и учени, които с часове обсъждат най-дребните подробности от наредбите; вижда и фарисеи, които по пътя се препъват в камъните, за да демонстрират пълното си откъсване от света. Иисус знае колко лесно проникват в тази среда честолюбивците, които впоследствие се опиват от властта си над душите. Още пророк Иезекиил е казал за подобни пастири, че „те пасат самите себе си“. Дори светлината на библейското Откровение сякаш помръква в тази задушна атмосфера на самодоволство и лицемерие.

Защо още в Галилея повечето от книжниците се опълчват срещу Иисус? Та нали тогава Той крие месианството Си? А благовестието за Отца, призоваващ заблудилите се деца, би трябвало да пробуди всеки, който е верен на учението на пророците. Следователно книжниците са загубили главния смисъл на пророческата проповед. Признавайки на думи, че основа на Тората е любовта към Бога и човека, те продължават да заменят духа на Закона Божи със система от формални задължения и култови правила. Пророк Михей учи:

О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: Само да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдни дела, и смирено да ходиш пред твоя Бог[2].

А фарисеите, особено учениците на Шамай, са потънали в дебрите на ритуализма и казуистичните тълкувания. Познавайки из основи каноните, те ги превръщат в оръдие на господство над „невежите“. На тази почва възникват множество злоупотреби, достигащи почти до цинизъм.Христос иска да предпази Църквата от тази съблазън, от „фарисейския квас“, и да покаже по примера на израилевите пастири каква опасност може да я заплашва. Обръщайки се към учениците, Той казва:

На Моисеевото седалище са седнали книжниците и фарисеите.
Затова всичко що ви кажат да пазите – пазете и вършете;
а според делата им не постъпвайте. Защото те говорят, а не вършат.
Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят на плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат.
И всичките си работи вършат, за да ги видят човеците.
Разширяват „тефилините“ си и увеличават ресните на дрехите си,
обичат първо място на гощавките
и предни седалища в синагогите,
и поздрави по тържищата,
и – да им казват човеците: „рави“.
Задето изпояждат домовете на вдовиците
и лицемерно дълго се молят,
те ще получат по-голямо осъждане.

А вас нека не ви наричат „рави“,
защото един е вашият Учител, а всички вие сте братя.
И никого недейте нарича свой отец,
защото един е вашият Отец – Небесният.
И нека не ви наричат наставници,
защото един е вашият Наставник – Месията.
А по-големият между вас да ви бъде слуга.
Защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен,
а който се смири, ще бъде въздигнат[3].

Отказвайки се от авторитарната власт над хората, Иисус завещава и на апостолите Си само една власт – властта на любовта и служението.

Но това не означава, че Той е готов на компромис с двуличието и неправдата. Когато Христос влиза в Иерусалим, съпроводен от виковете „Осана!“, Той се представя като кротък Цар на помирението; когато отговаря на въпросите на богословите – действа като мъдър Наставник; сега е часът, когато е длъжен да се покаже като Пророк-изобличител.

В проповедта Си Той не засяга зилотите и садукеите, чиито дни и без това са вече преброени. Първите сами подготвяли гибелта си, раздухвайки пламъка на войната; другите представлявали шепа богати клерикали, които с всяка година губели поддръжката на народа. Истински представители на старозаветната Църква са били книжниците, равините, тълкувателите, принадлежащи към фарисеите. Иисус не отрича и не принизява заслугите им; Той открито говори, че апостолите сеят върху почва, вече разорана от наставниците на вярата. „Други се трудиха, а вие влязохте в техния труд[4].“ Но тъкмо това признание на книжниците стоварва върху тях огромна отговорност и прави греха им двойно по-тежък.Христовото изобличение е истински съд на Месията над онези, които искат да се „откупят“ от Бога посредством обреди и дарове, които се смятат за каста, единствено притежаваща ключовете на спасението. Над града и над столетията, над религиите и църквите звучи Словото на Сина Божи, сечащо като меч:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето затваряте Царството Небесно пред човеците!
Нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето обикаляте море и суша,
за да привлечете поне един последовател;
и когато това стане,
правите го син на геената,
дваж по-лош от вас.

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето давате десятък** от гьозума, копъра и кимиона,
а сте изоставили най-важното в Закона:
правосъдие, милост и верност.
Това трябваше да правите,
и онова да не оставяте.
Водачи слепи!
Комара прецеждате,
а камилата поглъщате!

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери,
задето чистите отвън чашата и блюдото,
когато вътре те са пълни с грабеж и неправда.
Слепи фарисеино! Очисти първом извътре чашата и блюдото,
за да станат чисти и отвън.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
понеже приличате на варосани гробници,
които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и нечистота. Тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни,
а извътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.

Горко вам книжници и фарисеи, лицемери,
задето зидате гробници за пророците,
и украсявате паметниците на праведниците, и казвате:
„да бяхме живяли в дните на нашите бащи,
не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците“. С това сами против себе си свидетелствате,
че сте синове на ония, които са избили пророците.
Преизпълнете, прочее, мярата на бащите си!
Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането в геената?
Затова и Божията Премъдрост рече: „Ето, Аз пращам при вас пророци,
и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете,
а други ще бичувате в синагогите си
и ще изгонвате от град в град.
Да падне върху ви всичката кръв праведна,
пролята на земята: От кръвта на Авел до кръвта на Захария,
син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника“.
Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род[5].

Със страх, затаили дъх, хората сигурно са слушали Иисус. Ударът, нанесен по маската, я разсича, и под нея се показва духовната пустота.

За никого досега Иисус не е говорил толкова рязко. Той съчувства на грешници и заблудили се; по-късно ще прости на учениците Си малодушието им, а на Петър – отричането. Не ще упрекне и самия Юда. Дори „хулата срещу Сина Човешки“, по думите на Иисус, може да бъде опростена. Само към едно нещо Той не ще прояви снизхождение: към фарисейската карикатура на благочестието, която е равносилна на кощунство спрямо Духа Божи.

Евангелието не разказва как възприемат учениците изобличителната реч на Господа, но по всяка вероятност тя е всяла в душите им тревога. Макар апостолите и по-рано да са чували от Учителя подобно нещо, но едно е да говориш така в Капернаум, а друго тук – в Иерусалим, където фарисеите са влиятелна партия. Сега вече е трудно да се надяват дори и на частично помирение.Но възможно ли е Месията завинаги да бъде в конфликт с признатите вождове на народа? Или пророчеството за Иерусалим като столица на бъдещето е лъжа? За какво тогава Иисус е дошъл в този град?

На апостолите толкова силно им се иска да вярват, че святото място и Божият Дом ще станат Христов дял, където ще се утвърди Неговото Царство. Нали Той сам отстрани светотатците от храма и го нарече „Молитвен дом“.

Като не се решават да си признаят за обзелите ги съмнения, те повеждат с Иисус разговор за храма. Един от дванайсетте се надява да предизвика у Него възхищение от грандиозните постройки на светилището.

– Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!

– Виждаш ли тия големи здания? – отвръща сурово Иисус. – Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат[6].

Апостолите са смаяни; най-малко са очаквали такъв отговор. Ясно им е, че това е присъда и то последна.

Потиснати, без да кажат дума, те излизат след Иисус през портата. Мрачни мисли ги завладяват, а в душата на Юда навярно се надига истински бунт. Ако по-рано у него едва е мъждукала искрица вяра в Учителя, сега тя окончателно угасва. Човек, Който пророкува гибел на храма, не може да бъде Месия! Той обеща на учениците Си победа, а в действителност само оскърби блюстителите на Закона и настрои срещу Себе Си целия град. Или е безумец, или е лъжец! Рано или късно властите ще се справят с Назаретеца. Но какво ще стане с тях, Неговите привърженици? Ясно, че и тях не ще пощадят. Трябва час по-скоро да си осигури защита и да помогне на архиереите да заловят Иисус.

През това време Христос започва да се изкачва на Елеон. По пътя Той се спира и сяда на склона. Повечето ученици, без да Го дочакат, са се разотишли; с него са само Симон, Андрей и синовете Зеведееви.

Иисус мълчи, гледайки заспиващия град, който се разстила в краката Му. Над хълма цари вечерната тишина; отблясъкът на залеза пламенее върху гребена на храма, позлатява кулите; въздухът се изпълва с мириса на есенни треви и млади листа.

Учениците се досещат, че Иисус мисли за Иерусалим. Страх ги е. Тъжно им е. Градът, където всеки камък може да разкаже за мъдреци и пророци, за смъртни наказания и боеве, за горещи молитви и упования… Колко дълго чака Избавителя и след като Го дочака, не Го позна!…

Най-накрая апостолите нарушават мълчанието. Кога ще стане това? Кога ще се изпълни присъдата над храма? Може би след това ще настъпи денят, който те силно желаят: Синът Човешки ще яви славата Си и ще въздигне над света вечния месиански храм.

И тогава Христос започва да говори за края.

„От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято“ – казва Той. Така и близката катастрофа на старозаветния свят ще се отбележи с низ от личби[7]. Ще се появят лъжепророци и лъжемесии, увличайки мнозина след себе си. „Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане. Ала туй още не е краят.“ Верните на Иисус ще бъдат подложени на жестоки гонения. „Тогава мнозина ще се съблазнят, и един други ще се предадат, и един други ще се намразят. И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта.“И накрая ще се появи последният зловещ признак: „Дето бъде трупът, там ще се съберат орлите.“ Трупът, това е обреченият Иерусалим, не намерил в себе си сили духовно да се възроди, а орлите – имперските римски знамена.

Навярно в същия този момент, когато Иисус е говорел за тях, край западните стени вече са се стягали отрядите на Пилат, пристигащи обикновено в града за Пасха. Сред тях са и войниците, които след два дни ще приковат към кръста Сина Човешки и дори някои от онези, на които ще им бъде съдено след четирийсет години да изпълнят присъдата над Давидовия град.

„А кога видите Иерусалим обграден от войски – продължава Иисус, – тогава знайте, че е наближило запустяването му; тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините.“ На мястото на олтара, оставен от Бога за човешките грехове, ще се появи „мерзостта на запустението“, за която се говори в книга на Даниил: идолопоклонниците ще завземат и ще осквернят светинята[8]. Те ще властват дотогава докато не свършат „времената на народите“***

Самите апостоли и техните съвременници ще видят крахът на старозаветната цитадела: „Истина ви казвам, няма да премине тоя род****, докле всичко това не се сбъдне.“

Но не само Юдея ще изпита силна покруса. „След скръбта на ония дни“ целият свят ще бъде обхванат от бури. Христос ги обрисува с цветовете на апокалиптичните писания. Ще настъпят времена на безпросветен мрак, ужас и агония. „Ще въстане народ против народ, и царство против царство. Ще има големи трусове, и на места мор и глад. Ще има и страхотии, и големи поличби от небето, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение*****; тогава човеците ще примират от страх в очакване на онова, що ще връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“ Както гибелта на Иерусалим е „начало на родилните мъки“, тъй и световните катаклизми са само предизвестие за последния съд. Той идва внезапно. Никой, дори и ангелите, не знаят ни деня, ни часа, когато ще настъпи. Самият Син Божи, смирил Се, се отказва от това познание. А верните не бива да пресмятат „времената и сроковете“, а да бъдат бдителни, като живеят в постоянна молитва и готовност да дадат отчет пред Господа. За тях идването на Иисус в Славата Си означава радост от срещата, окончателно сливане с Господа. „Ще видите Сина Човешки да иде на облаци, със сила и слава голяма. А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“

Пророчеството на Христос, произнесено на Елеон, е една от най-мъчните загадки в Евангелието. Първите християни, под влияние на Юдейската апокалиптика, я решават лесно: малко време след падането на храма Христос ще се яви, за да царува над света. Дори когато се убеждават, че думите Му са изтълкувани повратно, много вярващи продължават да живеят под знака за близкия свършек на света. Безчетен брой пъти са се появявали сектанти, които възвестявали настъпването на Страшния съд и дори посочвали деня. Обзети от мистичен ужас, хората захвърляли работата си, дома си, отивали в горите и пустините. Понякога есхатологическото чувство заразявало почти цялата Църква[9]. Но неизменно се сбъдва Христовото слово за тайната на последния час, известна само на Отца.

Кое е породило това многовековно недоразумение?

Някои екзегети смятат, че пророчеството за края принадлежи не на Христос, а на евангелистите, или по-скоро на ония източници, от които те са черпили; че в съзнанието на първите християни думите на Иисус за участта на храма се слива с идеята за края на света. Наистина, евангелията не са стенограма и е възможно в тях при предаването на Господните слова да са отразени вярванията на ранните общини[10]. Но кое е породило самите тези вярвания? Само народната фантазия ли? И нима те биха могли да са толкова устойчиви, ако Христос не им бе дал основание за това? Нека си припомним, че още началото на Неговата проповед в Галилея е свързано с вестта за идването на Царството Божие. Да се изхвърли есхатологическата тема от Неговото учение, означава да се отиде твърде далече.

Други богослови, смятайки, че Иисус Христос чисто по човешки е могъл да се заблуди, са склонни да виждат грешка у Него Самия. „Иисус – казват те, – е живял в очакване на близкия край.“ Но такова виждане е неприемливо за християнското съзнание и противоречи на Евангелието. Благовестието на Иисус, взето в пълния си обем, подразбира занапред дълъг период от време, предшестващ идването на Царството. Това се вижда, както вече казахме, дори и от притчите за зърното, за нивите, за дървото, за кваса[11]. А и самата Елеонска проповед на Господа включва тази перспектива. „Времената на народите“, посочени от Него, са съвсем неопределен период. Той нарича разоряването на Иерусалим и световните бедствия „начало на родилните мъки“. Думите „близко при вратата“ трябва да се приемат по-скоро в мащабите на пророчествата, които обикновено обрисуват „хиляда години като един ден“. Това не са земни, а божествени мащаби.По думите на Христос, Той ще се яви в славата Си, но не преди времето, когато „ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи[12]„. Трудно е да си представим, че Христос в дадения случай е имал предвид само няколко десетилетия. Ние знаем, че това условие и след двайсет века далеч не е изпълнено. Дори и страни, като че ли вече християнизирани, често остават в неведение за същността на Евангелието.

Но ако Христос говори за далечно бъдеще, защо призовава учениците Си да бъдат нащрек? Какво отношение има към тях онова, което ще се случи след хиляди години?

Редица съвременни тълкуватели смятат, че в Евангелието ние имаме „осъществена есхатология[13]„. Онова, което Христос нарича „явяване на Сина Човешки“, съдещ света, е Неговият собствен живот, смъртта Му и възкресението Му. Идването на Сина Божи наистина е било съд, който продължава във вековете.

Тази мисъл навярно може да се потвърди от много изрази на Иисус: „На съд дойдох Аз на тоя свят“; „Сега е съд над тоя свят[14].“ И все пак онези, които внимателно четат Евангелието, трябва да признаят, че Христос говори за Съд не само в смисъл на Своето служение. Неговото благовестие е неотделимо от старозаветните пророчества, които сочат пътя на човечеството към свършека на времената, към съвършеното тържество на Царството.

Защо в Евангелието темата за края на Стария Завет се преплита с темата за Съда и темата за края на историята? Вероятно Христос съзнателно ги е приближил, защото съществува тайнствена връзка между трите събития: Въплъщението, смъртта на Христос и последната криза на света.

Явяването на Спасителя е начало на „месианската ера“: Бог навлиза в живота на човечеството, приближава се до него толкова непосредствено, колкото никога преди. Тъкмо тази среща представлява Съдът, влизащ в сила от момента, в който унизеният Месия, вестител на любовта и правдата, поставя хората пред избора: да Го признаят или да Го отхвърлят.

Старозаветната Църква като носителка на Откровението вече неведнъж е била осъждана от Бога. Когато хората са се отказвали да слушат словото Му, възвестено чрез пророците, те са се лишавали от небесен покров и са попадали в робство у езичниците. Съдено е през седемдесета година тази трагедия отново да се повтори, защото „Иерусалим не узна времето, когато беше посетен“. Но жребият на Иерусалим е предобраз на продължаващия съд Божи; християнският свят го изпитва върху себе си: Рим, Александрия, Константинопол.

Новият народ Божи, приемайки Христовия Завет, носи същата отговорност, както и древния Израил. Затова той ще преживява „съдните дни“, докато борбата между доброто и злото не достигне връхната точка на напрежение, и тогава ще се извърши последният съд, преломът, пробивът на историята отвъд нейните предели, очистването и преобразяването на света.

Древните хора не са могли да си представят богоявлението по друг начин, освен в ореола на космическите катастрофи. Затова, следвайки традицията на пророците и Самият Иисус говори за гаснещо Слънце и падащи звезди. Но символиката на тази апокалиптична икона не бива да се приема за точно описание на събитията.Евангелската есхатология по същество не се съсредоточава върху явните знамения на съда. Той се извършва „незабележимо“. От времето, когато Бог стана човек, всяка душа се явява на съд. Съдът се стоварва изневиделица върху безгрижните и лекомислените, както се е стоварил и върху старейшините на Иерусалим. Говорейки за това, Иисус посочва не далечното бъдеще, а онова, което се случва днес и винаги. „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, като примка.“ Близостта на Бога се открива само на бодърстващите, а другите остават слепи и неподготвени. „Както в Ноеви дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се омъжваха до оня ден, в който Ной влезе в ковчега“, така и във всяка епоха хората живеят, без да подозират, че Съдията е близо[15].

Иисус изразява заповедта да бъдем винаги нащрек и готови да застанем пред Господа в няколко притчи, които разказва след пророчеството за края[16]. Техният основен мотив е идването или внезапното връщане на Онзи, Който отсъства. Това се отнася и до Месията, и до съда над света след Неговото земно служение. Христос сякаш подготвя учениците Си за раздялата, за да не се поддадат на слабост и духовна дрямка, когато тя настъпи.

„Ако стопанинът на къщата знаеше в кой час ще дойде крадецът, той щеше да стои буден и нямаше да остави да му подкопаят къщата.“ Човек трябва също така да прилича на слугата, когото господарят е оставил да се разпорежда в къщата. Ако изпълнява волята на господаря в негово отсъствие, той е благословен. „Ако пък лошият слуга каже в сърцето си: „закъснява господарят ми“, и започне да бие другите роби, такива като него, да яде и пие с пияниците, – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае и ще го разсече надве****** и осъди на еднаква участ с лицемерите: там ще бъде плач и скърцане със зъби.

В друга притча Христос уподобява Царството Божие, идващо внезапно, на жених, когото шаферките на невестата веднъж чакали. Според обичая те трябвало да го посрещнат със запалени светилници. Но от десетте девици само пет се били запасили с масло за лампите. Женихът се забавил по пътя и те задрямали. В полунощ се чул вик: „Ето, младоженецът иде!“ Предвидливите излезли да го посрещнат, а на останалите светилниците угаснали: свършило им се маслото. Когато те отишли да купят и се върнали, вратата била вече затворена и женихът не ги пуснал вътре.Да бъдеш готов, означава да се трудиш за Господа. На това ни учи четвъртата есхатологическа притча. Господарят, преди да замине в далечна страна, оставя на трите си слуги различно количество таланти*******. Двамата се постарали да преумножат полученото, а третият заровил таланта в земята. Щом господарят се завърнал, той по достойнство оценил труда на усърдните слуги, а нехайния наказал.

В какво се състои този труд? Отговорът на въпроса се съдържа в притчата за Царя, Синът Човешки, Който отделя овците от черните кози********. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна:

„Дойдете вие, благословените от Отца Ми,
наследете Царството,
приготвено вам от създанието на света.
Защото гладен бях, и Ми дадохте да ям,
жаден бях, и Ме напоихте,
гол бях, и Ме облякохте,
странник бях, и Ме прибрахте,
болен бях, и Ме посетихте,
в тъмница бях, и Ме споходихте.“

Тогава праведниците ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме?
Или жаден, и напоихме?
Кога Те видяхме странник, и прибрахме,
или гол, и облякохме?
Кога Те видяхме болен, или в тъмница,
и Те споходихме?“

А Царят ще им отговори:
„Истина ви казвам:
доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя,
на Мене сте го сторили.“

Тогава ще каже на ония, които са от лява страна:
„Идете от Мене, проклети, в огън вечний,
приготвен за дявола и неговите ангели.
Защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям,
жаден бях, и не Ме напоихте,
странник бях, и не Ме прибрахте,
гол бях, и не Ме облякохте,
болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Тогава и те ще Му отговорят:
„Господи, кога Те видяхме гладен,
или жаден, или странник, или гол,
или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“

Тогава Той ще им отговори:
„Истина ви казвам:
Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките,
и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка,
а праведниците – в живот вечен“*********.

И тъй, ако за света като цяло времето на съда е скрито под непроницаемия покров на бъдещето, то всеки човек и днес вече стои пред Сина Човешки и Той го изпитва. Неговото Царство е тук, „сред нас“. Тъничка преграда ни отделя от Божието горнило. „Не знаете – казва Христос на учениците Си – кога ще дойде господарят на къщата: привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване. И да не би като дойде ненадейно, да ви намери, че спите: каквото вам говоря – говоря го на всички: БЪДЕТЕ БУДНИ!“
______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Църковен данък. Бел. авт.

***Тоест езичниците. Бел. авт.

****Тоест сегашното поколение. Бел. авт.

*****Морските вълни – библейски символ на сатаната. Бел. авт.

******Тоест изобличава. Бел. авт.

*******Талант – мярка равна на 26 кг. сребро. Бел. авт.

********В Палестина козите обикновено са черни. Бел. авт.

*********Вж. по-горе стр. 97 и следващите. Бел. авт.

[1]. Марк 12:41-44; Лука 21:1-4. О жертве на храм смотри Изход 30:12; 2 Паралипоменон 24:4-10; Неемия 10:32; Мишна, Шекалим, 1 сл.

[2]. Михей 6:8.

[3]. Матей 23:1-12; Марк 12:38-40; Лука 20:45-47. Прямая заповедь, воспрещающая титул „отец“, осталась, по-видимому, неизвестной в большинстве церквей в эпоху устного Евангелия. Около 57 года апостол Павел пишет: „Даже если вы имеете тьму наставников во Христе, вы имеете, однако, не многих отцов, ибо родил я вас во Христе Иисусе через Евангелие“ (1 Коринтяни 4:15). Впоследствии этот обычай именовать руководителей Церкви „отцами“ утвердился, несмотря на слово Господне. Блажени Иероним пытается объяснить такое противоречие следующим образом: „Подобно тому, как по естеству один Бог и один Сын не препятствует другим, чтобы они назывались богами и сынами, и единый Отец и Учитель не препятствует другим, чтобы они назывались несвойственными им именами“ (Блажени Иероним, Толкование на Матфея, IV).

[4]. Иоанн 4:38.

[5]. Матей 23:13-36; Лука 11:42-52. „Десятина“ распространялась на все виды пищи, в том числе и на специи (Маасрот, 141). „Премудрость Божия“ есть, вероятно, название не дошедшей до нас апокалиптической книги; свр. 3 Ездра 1:32. Авель и Захария – первый и последний праведники, павшие жертвами убийц, которые фигурируют в Библии.

[6]. Матей 24:1-2; Марк 13:1-2; Лука 21:5-6. О том, что обличения Христа не означали отвержения ветхозаветного благочестия как такового, свидетельствуют аналогичные протесты против ханжества в среде самих книжников. Например, в трактате Песикто Раба, 22, говорится: „Есть люди, которые возлагают на себя тефиллин и облекаются в талит и, однако, грешат“.

[7]. Эсхатологическая речь Христа находится у Матей 24:3-42; Марк 13:3-32; Лука 21:7-36. По мнению многих современных экзегетов, она входила в отдельный сборник („Малый Апокалипсис“), из которого черпали сведения евангелисты.

[8]. Напомним, что в книга Даниила (12:11) „мерзостью запустения“ назван языческий алтарь, поставленный в иерусалимском храме царем Антиохом IV. Срв. 1 Макавей 1:54.

[9]. Смотри 1 Солуняни 5:1-6. В первые века христианства было множество эсхатологических движений (например монтанисты). В Средние века конец света ожидали в 1000, 1033, 1260 гг. Многие бедствия (эпидемии, междоусобицы) воспринимались как знамения Конца. Эсхатологичными были при своем возникновении анабаптизм, русское старообрядчество, адвентизм, иеговизм и др. Несколько раз сроки Второго пришествия „назначались“ в XIX и XX вв.

[10]. Смотри епископ Кассиан, Христос и первое христианское поколение, с. 85.

[11]. „Чем глубже мы вникаем в притчи, тем яснее чувствуем, что Христос не мог бы их говорить, если бы Он был уверен в наступлении конца мира при Его современниках“ (Олдгам, Г., Учение Иисуса Христа. Перев. с англ. СПб., 1912, с. 189).

[12]. Матей 24:14.

[13]. Эту мысль впервые четко сформулировал Чарлз Додд. „День Сына Человеческого – говорит он, – означает вневременной факт. Он связан с историей, поскольку укоренен в историческом кризисе приходом Иисуса“ (Dodd, Ch., The Parables of the Kingdom, p. 81).

[14]. Иоанн 9:39; 12:31; срв.3:19.

[15]. Матей 24:37-42; Лука 17:26-30.

[16]. Матей 24:43-51; 25:1-46; Марк 13:32-37; Лука 12:35-48; 19:12-27; 21:34-36. Притча о минах у Лука, очевидно, есть лишь вариант притчи о талантах.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4K4

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ТРЕТА. КЪМ ГОЛГОТА

3. Лозето на Отца, втори-четвърти април

Шумът край източните порти привлича любопитството на много граждани. Когато виждат Човека, Който върви начело на процесията, пееща химни, те с учудване питат: „Кой е Този?“. Поклонниците с гордост отвръщат: „Това е Иисус, Пророкът от Назарет Галилейски.“Иерархията се чувства напълно объркана. Не са очаквали такъв буен израз на народна любов. „Цял свят тръгна подире Му“ – с тревога казват един на друг старейшините[1]. Изглежда всичките им усилия са отишли напразно. Засега не бива да се предприемат никакви открити действия срещу Назаретеца. Това би означавало сами да тласнат хората към бунт. За Пасха в Иерусалим се стичат стотици хиляди юдеи; в препълнения кипящ от хора град всяка погрешна стъпка може да доведе до взрив.

През това време Иисус преминава по празничните улици, слиза от ослето и влиза с учениците Си в оградения храм. От Него очакват някакви необикновени думи и постъпки, но Той мълчаливо оглежда светилището като цар, който иска да провери владенията си, и с приближаването на нощта тръгва обратно за Витания.

Спътниците на Иисус навярно изпитват известно разочарование. Нищо не се случва, няма никакви знамения. Но те се надяват, че след като приеме царски почести, Иисус ще прояви месианската Си власт и ще им открие по-нататъшните Си намерения.

В понеделник сутринта Христос отново идва в храма. Но вместо да призовава привържениците на борба с езичниците, Той прави същото, което и преди три години – заповядва на търговците да напуснат пределите на Божия дом. Продавачите и купувачите започват да се възмущават, а Иисус без да ги слуша, преобръща масите на менячите и пейките с птици, предназначени за продан. Той настоява да престанат да нарушават Закона, забраняващ да се пренася стока през двора в храма[2].Навярно болшинството от присъстващите на площада са одобрили такъв решителен натиск.

Това е първата проява на Месията, открито явил се на народа. Тя е обърната срещу унизяването на вярата и профанацията на култа. Нали много хора са мислели, че принасяйки жертва и давайки я на свещениците, можеш да се смяташ за очистен от греховете. Затова пазарът до олтара не ги смущавал.

Втората проява е изцелението на болните, наобиколили Иисус от всички страни. Спасител на страдащите, Той идва да възвести новия живот, милосърдието на Отца.Без да знаят как да постъпят, свещениците само питат Иисус кой Му е дал правото да се разпорежда в храма?

– И Аз ще ви попитам нещо. Ако ми отговорите, тогава и Аз ще ви кажа защо имам тази власт. Кръщението Иоаново от небето ли беше или от човеците?

– Не знаем – следва уклончив отговор. Нали те наричали Иоан бесноват, но сега, в присъствието на народа, садукеите не рискуват открито да хулят умъртвения пустинник.

– И Аз няма да ви кажа с каква власт върша това.

Иисус неслучайно споменава за Кръстителя, в чието лице духовенството и книжниците отхвърлят Божия вестител.

– Дойде при вас Иоан по пътя на праведността, и вие му не повярвахте, а митарите и блудниците му повярваха; вие пък, като видяхте това, не се разкаяхте отпосле, за да му повярвате[3].

Всички пророци се сблъскват с противодействието и ненавистта на лъжепастирите. Гордостта и властолюбието се опълчват срещу избраниците на Духа. Още по-трудно е да се очаква, че старейшините ще повярват на Човек, Когото обикновените хора наричат Месия.

И този път Иисус пояснява мисълта Си посредством притча със сюжет, навеян от Исаия, обичащ да сравнява Израил с лозе, а Бога – със стопанин[4].

Веднъж, разказва Иисус, собственикът на голямо лозе заминал, надявайки се на усърдието на лозарите си. Когато настанало време за гроздобер, той пратил слугите си „да му приберат плодовете.“ Но лозарите едни набили и прогонили, други убили. Това се случило няколко пъти. Накрая стопанинът пратил при тях собствения си наследник, като казал: „Ще се засрамят от сина ми.“ Но лозарите не се опомнили. Те решили да завладеят цялото имение и щом момъкът отишъл при тях, извели го извън лозето и го убили.

– И тъй – пита Иисус служителите на храма, – като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?

– Злодейците ще предаде на заслужена смърт, а лозето ще предостави на други лозари, които ще му дават овреме плодовете – отвръщат те.

– Никога ли не сте чели в Писанието:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни?

Старейшините разбират, че в притчата се говори за тях, че ще им се отнеме лозето на Божия народ. „И търсеха повод да Го хванат – казва Марк, – но се побояха от народа.“ А Иисус след това вече открито заявява: „Царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, принасящ плодове[5]„. Господ не само че лишава от власт духовните вождове на Израил, но и прави чеда на Царството всички ония, които изпълняват волята Му, независимо от произхода им.И сякаш в отговор на пророчеството пристига неочаквана вест – Филип и Андрей съобщават: някакви гърци-прозелити, дошли в Иерусалим на поклонение, били чули за Христос и помолили Филип да ги срещне с Него.

„Дошъл е часът да се прослави Син Човешки“ – казва Иисус. Но за да не помислят учениците, че Той говори за земна слава, отново им напомня каква участ Го очаква. „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод[6].“ Заради изкупителния Си подвиг Месията се отказва от всичко, което на този свят е скъпо на хората, от самия живот.

А прозелитите? Отзовава ли се Христос на молбата им? Евангелията не говорят за това, но очевидно разговорът се е състоял и те, навярно, са станали първите Му чужди последователи. Това косвено се потвърждава от думите на Иосиф Флавий, които могат да се смятат за достоверни**. Той пише, че Иисус „учи хората, доброволно приемащи истината и привлича към Себе Си много от тях, включително и елини[7]„.

Но радостта на Христос и учениците Му, предизвикана от появата на тези „нови овце“, помръква от мисълта за самодоволните водачи, които са завладели лозето на Отца. Те не желаят да вникнат в Господния призив и отново мрачна сянка надвисва над Божия народ. Между двата Завета зейва пукнатина.

Христос не крие от апостолите мъката Си: „Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час.“

Когато Той изрича тези думи, от небето се разнася глас, подобен на гръмотевичен удар. Някои мислят, че наближава пролетна буря, но останалите са обзети от мистичен ужас. Дочули са гласът на невидимия Божи вестител.„Отче, прослави името Си!“ – моли се Иисус. Обръщайки се към хората, Той говори за Съдния ден, за дявола, когото Синът Човешки ще свали от престола му. Но Месията ще удържи над него победа само след като стане Жертва. „А когато Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си[8].“

През това време в двореца на Каиафа сякаш са забравили за Иисус. Всеки момент очакват пристигането на Пилат с голям отряд. Изобщо през пасхалните дни клириците си имали много грижи. Но в действителност Синедрионът не се е отказал от мисълта да се разправи с опасния Пророк. Само че е решено: за да се избегнат смутовете, делото да се отложи, докато не мине празникът[9]. Самият Иисус след като изгонва търговците от храма, повече не се проявява. Това успокоява садукеите, позволява им да не бързат.

Само група лица, настроени най-непримиримо, продължава да плете паяжина около Иисус. Най-удобно е да Го провокират към някаква политическа крачка или изказване, за да привлекат към Него вниманието на прокуратора; тогава Пилат сам ще се заеме с Галилееца, а църковните власти ще бъдат невинни в очите на народа.

„Иродианите“ – привърженици на партията, която се опира на римляните, се заемат да осъществят тази задача. Към тях се присъединяват и слушателите от фарисейските школи, въпреки че винаги са враждували с „иродианите“. Застанали пред Иисус, тези хора си дават вид, че изпитват към Него уважение, но искат да знаят само мнението Му за данъка, който се изплаща на императора. Самò по себе си такова обръщение към Учителя изглежда напълно естествено. На Изток мъдростта на наставниците се измервала с това как те разрешавали спорните въпроси, които им се поставяли. Но в дадения случай явно се готвел капан. Ако Иисус кажел, че данъкът трябва да се плаща, значи е враг на Израил. Ако кажел, че не трябва – можело да се представи пред Пилат, че е един от подстрекателите срещу Рим[10].

– Учителю – лукаво се обръщат към Него пратениците, – знаем, че си справедлив и с никого не се съобразяваш, защото не гледаш на ничие лице, но наистина поучаваш на път Божи. Трябва ли да се дава данък на кесаря, или не? Да плащаме или да не плащаме?

– Що ме изкушавате? – отвръща Иисус. – Покажете Ми един динарий.

Подават Му една монета от тези, с които се плаща данъкът. Върху нея е профилът на императора и надпис: „Тиберий, кесар, син на бог Август“.

– Чий е този образ и надпис?

– На кесаря.

– Давайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.

Отговорът ги изумява. Те разбират, че капанът им не е сполучил. Иисус поставя в затруднение самите тях, посочвайки езическата монета. Тъй като юдеите включват в употреба императорските динарии, за тези пари няма по-добър начин да бъдат изразходвани, освен като се дават на неверниците. А кое принадлежи Богу? Това се вижда не само от учението на Иисус, но и от всички книги на Стария Завет. Човек трябва да отдава на Бога цялото си същество.Впоследствие започнали да разбират Христовите думи за Божието и кесаревото в разширен смисъл, отнасяйки ги към въпроса за Църквата и държавата. Но такова тълкуване едва ли е обосновано[11]. Единственото, което е могло да произтича от отговора на Христа, даден на „иродианите“, е отказът от зилотския път към свобода. Положението е било по-различно, отколкото през Макавейските времена. Рим не се намесвал в духовния живот на народа. А въстанието можело само да донесе на Израил нови беди. Това става очевидно четиридесет години по-късно, когато, въвлечени от „ревнителите“ в безнадеждна война, юдеите се лишават и от храма, и от държавата.

С всеки изминат ден апостолите все по-ясно осъзнават, че, независимо от триумфалното посрещане в Иерусалим, Месията е като във враждебен лагер. Те се чувстват спокойни едва привечер, когато, отминавайки Кедрон, се изкачват на Елеонската планина.

Прекарват нощта на различни места: най-често в Гетсимания, понякога в дома на Лазар или на приятелите му. Но на сутринта Иисус отново се връща в шумния град, където Го очакват слушателите или Го дебнат противниците.

Законниците измежду садукеите смятат, че е под тяхното достойнство да разговарят с Галилееца. Само веднъж, срещайки Го край храма, тези надменни хора решават да Го смутят с неудобен въпрос. Те знаят, че Иисус, както и фарисеите, признава бъдещото възкресение на мъртвите, което за тях било чиста измислица. Според садукеите вярата във възкресението противоречи на Свещеното Писание; те отхвърлят онези книги от Библията, в които се говори за това.

Какво ще стане, питат садукеите, с жената, ако тя надживее седемте си мъже, умиращи един след друг? За чия жена ще се смята в бъдещия век?

Убедени, че са поставили селския Рави натясно, те вече били готови да прихнат, когато Иисус отговаря: „Не от това ли се заблуждавате, задето не знаете Писанията, нито силата Божия? Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, а са като ангели на небесата. А за мъртвите, че ще възкръснат, не сте ли чели в книгата на Моисея, как Бог му каза при къпината: „Аз съм Бог Авраамов и Бог Исааков, и Бог Яковов“? Той не е Бог на мъртви, а Бог на живи. И тъй, вие много се заблуждавате[12].“Присъстващите фарисеи не могли да не се зарадват, че старите им съперници са заставени да млъкнат. Иисус сега им се сторил Учител, напълно достоен за уважение. Фарисеите се събрали около Него и започнали разговор. И когато Иисус казал, че основата на Закона, е любовта към Бога и към ближния, някои от тях почти били готови да Го признаят за техен съмишленик[13].

Все пак онези, които не бързали да променят мнението си за галилейския Пророк, поискали да Го подложат на още едно изпитание[14]. Те довели при Иисус една жена, уличена в изневяра, и попитали дали трябва, според древния Закон, да я пребият с камъни?

По това време този обичай едва ли се е спазвал; единствено садукеите, привърженици на суровите углавни наказания, са могли да го защитават. Но фарисеите искали да се възползват от инцидента[15]. Надявали са се, че Иисус, проповедник на милосърдието, този път недвусмислено ще се опълчи срещу Закона.Учителят дълго не им отговаря и, навел глава, замислено чертае нещо на пясъка. Но тъй като те продължават да настояват, Той казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“, а после отново почва да изписва по земята някакви знаци. Възцарило се мълчание. Когато след известно време Иисус отново вдига очи, вижда, че жената стои пред него съвсем сама. Обвинителите, изобличени от собствената си съвест, незабелязано са се скрили.

– Жено – попитал Иисус, – къде са те? Никой ли не те осъди?

– Никой, Господине.

– И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.

След тази случка никой от фарисеите не смеел повече да изпитва Иисус. Те сякаш дори били съгласни да се помирят с Него. За тях било неприемливо само едно: как е възможно Човек от народа да се смята за Месия или най-малкото да допуска тълпата да Го нарича така. Знаейки за тези съмнения, Иисус извикал фарисеите и попитал:

– Какво мислите за Месията? Чий Син е?

– Давидов.

– Как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки:

Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти. И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той Му е Син[16]?

С това въпросът за човешкия произход на Месията се изтласква на втори план. Месианската тайна се съдържа не толкова в принадлежността към царския дом, колкото в това, че Избавителят седи отдясно на Отца и е Син Божи, Господ на света.

Фарисеите нищо не могли да възразят. Думите от псалма наистина са загадъчни. Но казаното от Иисус е било още по-трудно за възприемане.

______________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Вж. по-долу стр. 269 и следващите. Бел. авт.

[1]. Иоанн 12:19.

[2]. Матей 21:12-13; Марк 11:15-17; Лука 19:45-46; смотри гл. 6, прим. 6; о запрещении проносить что-либо через территорию храма смотри Флавий, И., Против Апиона.

[3]. Матей 21:23-27, 32; Марк 11:27-33; Лука 20:1-8.

[4]. Срв. Исаия 3:14; 5:1 сл.

[5]. Матей 21:33-46; Марк 12:1-12; Лука 20:9-19. Аналогичной притчей, но в форме „символического действия“, принятого у пророков (срв., например, Исаия 8:1-4; Иеремия 19:1-15; Иезекиил 4:4-8), было проклятие бесплодной смоковницы – символа тех, кто не принес „плода покаяния“ (Матей 21:18 сл.; Марк 11:12 сл.; срв. Лука 13:6-9).

[6]. Иоанн 12:20-24.

[7]. Флавий, И., Арх. XVIII, 3.

[8]. Иоанн 12:27 сл.

[9]. Матей 26:4-5; Марк 14:1-2. Позднее, как мы увидим, они изменили свое намерение.

[10]. Матей 22:15-22; Марк 12:13-17; Лука 20:20-26.

[11]. „Это привычное толкование – замечает епископ Кассиан, – успокаивает нашу ленивую мысль, да и нашу христианскую совесть, когда она встречается лицом к лицу с запросами государственной власти, по большей части равнодушной, а то и прямо враждебной Церкви. Мы склонны утешать себя тем, что и кесарь, о котором говорит Господь, был язычник и возглавлял языческое государство… Слово Христово… касается частного вопроса и отвечает на него в общей форме… Но если Господь и признает за вопрошавшими Его обязанности по отношению к государству, Он говорит о государстве как о некой чуждой силе… Господь проводит различение между Божиим и кесаревым“ (еп.Кассиан (Безобразов). Царство кесаря перед судом Нового Завета. Париж, 1949, с. 10 сл. Смотри также Аскольдов, С., Христианство и политика, Киев, 1906, с. 15 сл.).

[12]. Матей 22:23-33; Марк 12:18-27; Лука 20:27-40.

[13]. Марк 12:28-34.

[14]. Иоанн 8:1-11. Этот эпизод отсутствует в самых ранних рукописях IV Евангелия. По-видимому, отрывок заимствован из какого-то древнего утраченного текста. По своему характеру он больше соответствует не обстоятельствам праздника Кущей, к которому он приурочен в поздних манускриптах, а первым дням Страстной недели.

[15]. Смотри Флавий, И., Арх. XX, 9, 1.

[16]. Матей 22:41-45; Марк 12:35-37; Лука 20:41-44.

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4JT

(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

Първа глава

Теоретичен анализ на изследваната проблематика§1. Социално-педагогически и богословски аспекти на възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у децата

Състоянието на детската престъпност в България и действията на държавните и обществените институции за нейното ограничаване от началото на XX век до днес не може да даде пълна и точна представа за изследваната категория деца. По-скоро вниманието на заинтересованите към дадената проблематика би следвало да се концентрира по посока на необходимостта от своевременно прилагане на системен и диференциран подход от страна на държавата и обществото към решаването на жизненоважния въпрос за бъдещето на всяка нация – децата. „Този въпрос се отнася до превенцията на детската престъпност независимо от обществено-политическото и социално-икономическото положение през отделните периоди в историята на страната“ (65, с. 43). „Борбата с наркоманията и разпространението на деструктивни култове е трудна и противоречива. Само комплексен, а не опростен подход при установяване на причините и условията може да обоснове профилактичните мерки, чието приложение значително би ограничило възможността хиляди български деца да станат жертва на тези дегенериращи младото поколение криминални фактори“ (65, с. 249).

Това е така, защото употребата на наркотични вещества и психоактивни субстанции заедно с влиянието на деструктивните култове и окултни практики са сложно явление, обусловено от редица социално-педагогически, духовни, психологически, правни и биологически предпоставки. „Подценяването на тези фактори води след себе си тежки за нравственото, психическото, физическото и социалното изграждане на личността на децата последици при възникване и утвърждаване на противообществената нагласа у тях“ (65, с. 233). „Нарастването на криминалната активност и противообществените прояви, както и задълбочаването на негативното девиантно поведение на част от непълнолетните лица в страната през последните двадесет години налагат обществена необходимост от научни изследвания на причините, условията и механизмите на пораждане, развитие и респективно на противодействие на тези отрицателни социални явления през XXI век“ (12, с. 7-8).

Но парадигмата на тази проблематика ще разгледаме систематично в следващите глави и параграфи на изследването.

1.1. Понятиен апарат на изследването

„Всяка област от научното познание съдържа в себе си специализирана материя, която освен със своята насоченост се характеризира и със своя специфичен терминологичен апарат“ (65, с. 73). Затова правилното и „задълбоченото възприемане на общотеоретичните[51] положения (във възпитанието на децата) и научно-методическите послания на отделните творци (специалисти в дадена сфера) не би било възможно без запознаването със семантичното значение на най-характерните и често използвани понятия“ (65, с. 73). „Превенцията на детската престъпност също разполага със специфичен педагогически, юридически и социологически терминологичен апарат, чрез който се третират проблемите в тази материя“ (65, с. 73-74). И така ще започнем с понятията, идентифициращи субекта на противоправното деяние и характера на противоправната дейност.

Според член 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето: „Дете означава всяко човешко същество на възраст под 18 години, освен ако съгласно закона, приложим за детето, пълнолетието настъпва по-рано[52].“ Тази дефиниция автоматично заема място във вътрешното законодателство на страната по КонвПрава Дет.[53] по силата на разпоредбите на член 49 от същата във връзка с чл. 5 (4) от Конституцията на Република България. Затова и според член 2 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.): „Дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години“ (виж ЗЗДет.). Малолетни деца са физическите лица, които не са навършили 14-годишна възраст (виж член 3 ЗЛС). За своите противоправни деяния тези физически лица не носят наказателна отговорност, а могат да им бъдат налагани съответните възпитателни мерки (виж член 32 НК). Тези мерки се съдържат в член 13 на ЗБППМН и се отнасят за: малолетни деца от 8- до 14-годишна възраст, които са извършили общественоопасни деяния (виж член 12 на ЗБППМН).

„Допълнителното указване на долната възрастова граница – 8 години – определя пълната неотговорност за извършените постъпки на децата, недостигнали до тази възраст“ (65, с. 74). Предвид казаното: Малолетен право¬нарушител е всяко малолетно лице от 8 до 14 ненавършени години, което е извършило общественоопасни деяния, заради които следва да му бъдат наложени възпитателни мерки за въздействие по ЗБППМН. Непълнолетни деца са: „Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст (виж член 4 от ЗЛС). По отношение на непълнолетните, които са извършили противоправни действия, в наказателното законодателство са предвидени особени правила. Тоест наказателноотговорни са непълнолетните, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години, само когато са могли да разбират свойството и значението на деянието и да ръдководят постъпките си (виж член 31 (1) от НК). „В зависимост от степента на вината и обществената опасност на деянието, както и от това, доколко сами са ръководили постъпките си, на не¬пълнолетните се налагат наказателни мерки по член 62 от НК или мерки за въз¬питателно въздействие“ (65, с. 74) по член 13 от ЗБППМН. В този смисъл и непълнолетен правонарушител е всяко лице на възраст от 14 до 18 ненавършени години, което е извършило престъпление или други правонарушения[54].

Противообществени прояви в буквален смисъл са деянията, които се извършват в нарушение на правилата на обществото. Или противообществените прояви са: „различните форми на престъпност, нарушенията на правовия ред и отклоненията от правилното развитие и възпитание на малолетните и непълнолетните“ (виж член 1 на ЗБППМН). Наказателният кодекс третира престъплението като: … общественоопасно деяние (действие или бездействие), извършено виновно и обявено от закона за наказуемо“ (виж член 9 от НК). Девиантно поведение[55] е това, което „противоречи на обществените норми и подлежи на морални и правни санкции“ (65, с. 82).

Понятийния апарат на „българското законодателство не съдържа точно определение за „детската престъпност“ (което е сериозен нормативен и законодателен пропуск). Но тя може да се отъждестви със събирателно понятие, което включва в себе си съвкупността от всички прстъпления и правонарушения, извършени от малолетни и непълнолетни лица, за които компетентните органи предприемат предвидените от закона мерки от възпитателен или наказателен характер“ (65, с. 82). Понятието „групова детска престъпност“ дава представа за един от „способите за извършване на противообществени прояви, престъпления и други правонарушения от малолетни и непълнолетни в съизвършителство между две и повече лица“ (65, с. 82). В този смисъл превенцията на детската престъпност (от латински – praeventio) в буквален превод означава „предотвратяване“. Тоест недопускане на престъпността, на болестта, на негативните чувства, на негативизма в междудържавните отношения при децата и така нататък. Тази дейност, „свързана с предотвратяването на престъпността (в частност детската), е един от основните обекти на изследване от страна на криминологическата и педагогическата наука“ (65, с. 82-83).

Въз основа на казаното дотук, ще обобщим казаното от гледна точка на други хуманитарни науки, например че: Дете според медицината, биологията и психологията е човек, който не е достигнал зрелост, в биологичен смисъл това е човек във възрастта между раждането и пубертета.

Според антропологията, етиката (морала) и педагогиката деца на своите родители са и възрастните хора, независимо на колко години са. Някои дефиниции за детето включват и фетуса[56] – нероденото дете. За синоним на дете могат да се ползват невръстен[57], подрастващ[58], малолетен или непълнолетен (в зависимост от навършените години). Периодът, в който хората са деца, се нарича детство, като децата от мъжки пол са момчета, а от женски пол – момичета.

В най-ранната биологична[59] фаза на живота си, обикновенно на възраст до една-две години, децата се наричат бебета или невръстни деца, след това са подрастващи, а във възрастта на пубертета са наричани тийнейджъри или младежи, също и с традиционните български названия юноши (за момчета) и девойки (за момичета). Току-що родените деца се наричат новородени. Докато са все още бебета, децата играят сами и обикновено не обичат да дават или делят играчките си с други деца, като поотраснат малко, започват да допускат и други деца. Това става обикновено около тригодишна възраст. Когато достигнат училищна възраст, повечето деца са изградили някакви основни качества и могат да участват в групови игри.

Много важно значение за психическото, физическото и умственото развитие на децата имат както играчките, така и контактът с възрастните хора (семейната среда), особено родители и други роднини. Децата се опитват да подражават на близките си нравствено в семейните и личните отношения, визиращи любов, себеотрицание, всеотдаденост на семейството или неуважение, егоизъм и агресия. Затова и децата имат права[60], гарантирани от Конституцията (основния закон) на всяка държава по света. Както споменахме в увода, грижата за децата в България изисква непрестанно преосмисляне на съществуващата законова уредба с цел преодоляване на противоречията с международните стандарти и осигуряване на максимална защита на правата на подрастващите.

В този ред на думи ще обобщим, че от гледна точка на наказателното право (релевантно за изследването) ни е известно, че в българския Наказателен кодекс има легално определение за наказателноотговорно лице, дадено в член 31, алинея 1. Тази разпоредба обявява за наказателноотговорно пълнолетното лице, навършило 18-годишна възраст, което е в състояние на вменяемост и е извършило престъпление. Това определение съдържа три основни качества: 1) човек, 2) определена възраст и 3) вменяемост. А в алинея 2 е предвидено, че непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.

Според съдебната практика лицата могат да носят наказателна отговорност от 00.00 часа в деня, когато навършват 14 години. Въз основа на посочената законова уредба трябва да приемем, че по българското наказателно право субект на престъплението може да бъде само физическо лице, достигнало определена от закона възраст, което притежава нормална психика. В това определение са посочени основните три качества за субект на престъплението, които са дадени кумулативно. Принципното правило е, че основание за наказателна отговорност е извършване на престъпление. Без такова деяние няма и наказателна отговорност.

Престъпният деец обаче може да бъде само лице, което притежава определени качества. Тези качества не обосновават наказателната отговорност, но са необходими, за да може лицето въобще да бъде субект на престъпление и ако извърши такова, да носи наказателна отговорност. Преди всичко субектът на престъплението е само физическо лице – човек. Всякакви други живи или мъртви същества не могат да бъдат субект на престъпление. На първо място, когато определя кой може да бъде наказателноотговорно лице, НК посочва само пълнолетно или непълнолетно лице. С тези понятия в българското право винаги се отразяват определени възрастови граници на хората и само те притежават качеството „възраст“ в посочения смисъл.

Но с оглед предмета на изследване ще споменем, че „българското право, медицина или психология не дават определение на окултната болест[61]„. И така, не става ясно какъв е генезисът на девиантното и криминалното поведение на децата – жертви на наркотици и деструктивни култове (ползващи окултни практики).

Принципът в българското наказателното право[62] е, че наказателноотговорни са пълнолетните лица. Но никъде не е дефинирано в българското наказателно право, че върху личността на даден индивид може да е упражнено „психическо насилие“ под формата на „ментално обсебване“ чрез окултизъм. По този начин пълнолетни или непълнолетни лица в това състояние стават невменяеми или полувменяеми субекти на правото. Но нека продължим по-нататък. С оглед на особеностите в наказателноправните системи на отделните страни е възможно пълнолетието да настъпва по-рано от 18-годишна възраст или по-късно. За да може едно физическо лице да бъде субект на престъплението, то трябва да е достигнало предвидената в закона възраст като период от време, който е изминал от раждането на лицето. Като поставя изискването за достигната определена възраст, Наказателният кодекс отчита, че човек започва да се развива от момента на неговото раждане, но измененията, в които се проявява това развитие, продължават и след раждането. Развитието на човешкия индивид е продължителен процес и се отнася до три основни изменения на личността: физически, психични и обществени. Развитието на човека има свои степени.

Само при определена степен на физическо, духовно и обществено развитие може да се очаква, че даден индивид е в състояние да се съобразява с интересите на обществото и с изискванията, които то предявява към него. В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят наказателно: малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Според разпоредбата на член 32 (1) от НК те не са наказателно отговорни. Това положение е императивно. Иначе казано, малолетните лица въобще не носят наказателна отговорност. На тях се налагат само възпителни мерки по Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Следователно лицата под 14 години, независимо от своето индивидуално развитие, са негодни за субекти на наказателна отговорност. Те не отговарят за извършеното, въпреки че по своето обективно съдържание то може да носи признаците на един или друг престъпен фактически състав. Непълнолетни вече споменахме са лицата, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години. Само че сега ще ги диферинцираме. Те се разделят на следните групи: непълнолетни наказателно отговорни и непълнолетни наказателно неотговорни. Разпоредбата на член 31 (2) от НК приема, че непълнолетните поначало са достигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки.

Въпросът за тяхната психическа и социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично установяване. Не бъде ли тя изрично установена, непълнолетното лице не може да бъде субект на престъпление и да се окаже наказателно отговорно (51, с. 201-203). Предвид на нуждата от изрично установяване на тази зрелост може да се каже, че по отношение на непълнолетните е налице индивидуално оборима презумпция за липса на такава зрелост. Оборима презумпция за незрелост – оборването на тази презумпция става съгласно член 31 (2) от НК: „Непълнолетно лице, навършило 14 години, но ненавършило 18 години, е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.“ Ако лицето има относително по-бавно индивидуално развитие, което за тази възраст е в рамките на нормалното, непълнолетният не е в състояние да разбира свойството или значението на своето деяние или да ръководи постъпките си, смята се, че той, макар нормален и здрав, не е навършил онази минимална възраст, която би го правила достатъчно зрял и би позволила подлагането му на наказателна репресия. В такъв случай въпросът за неговата вменяемост не се поставя на разискване. Според разпоредбата на член 31 (1) от НК пълнолетни са лицата, навършили 18 години. По отношение на тях е налице необорима презумпция за зрелост и остава да се разисква само въпросът за вменяемостта им, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право. Пълнолетните отговарят на общо основание. За да може едно лице да бъде субект на престъпление, то трябва да притежава нормална психика (която може да бъде под въздействието на фрустрация[63]). В закона е посочено, че престъплението трябва да е извършено в състояние на вменяемост. В нашия НК няма легално определение за вменяемост, но има за невменяемост – член 33 (1) от НК: „Не е наказателноотговорно лицето, което действува в състояние на невменяемост[64], когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си“. Такова лице не е наказателноотговорно, спрямо него могат да бъдат приложени само принудителни медицински мерки.

Изхождайки от горното, възниква въпросът, възможно ли е децата, жертви на наркотици и деструктивни култове да са невменяеми в конкретни ситуации?

„Невменяемостта[65] се определя чрез психиатричен критерий, свързан с причините, които засягат психиката на субекта на деянието по начин, който го прави невменяем (умствена недоразвитост – вродено слабоумие или олигофрения – дебилна форма, имбецилност и идиотия), като последната степен винаги изключва вменяемостта“ (90, с. 44). Тоест „вменяемостта визира постоянно разстройство[66] на съзнанието вследствие на психични болести[67] – шизофрения, параноя, маниакално-депресивна психоза и други; временно разстройство на съзнанието вследствие на физически или психически травми, нарушаващи нормалната мозъчна дейност. Като вменяемостта трябва да съществува в момента на извършване на деянието“ (27, с. 73-74).

Настъпилата след момента на деянието невменяемост няма материално-правно значение. В този случай се прилагат предвидените в закона медицински мерки. Отношението на българското наказателно право към подрастващите е изразено в принципното разбиране за наказателната неотговорност на известна категория лица – малолетните във всички случаи и безусловно (член 32 (1) от НК), а относно непълнолетните, доколкото не са могли да разбират свойството и значението на деянието или да ръководят постъпките си – член 32 (2) от НК. Делението на възрастовите групи – малолетни, непълнолетни, пълнолетни, е с оглед на това, дали включените в тях субекти могат да носят наказателна отговорност. Следователно възрастта и по-точно ниската възраст имат много голямо значение в наказателното право. Тя служи най-напред и преди всичко за определяне наличието на субект на престъпление и наказателноотговорно лице. По нея се решава дали е изпълнено второто им основно качество, след чието установяване подлежи на изследване само вменяемостта. Ниската възраст също така може да обоснове предвиждане в самия закон на по-леки наказания, както и други предвидени в закона облекчения. Тоест тя може да служи за диферинциация както на наказателна отговорност, така и на наказанието, което има за цел превъзпитание на криминално проявените субекти. „Превъзпитанието като понятие от социално-педагогическата работа и теорията на възпитанието е целенасочена възпитателна и самовъзпитателна дейност, потискаща негативните качества и стимулираща възстановяването и усъвършенстването на притежаваните и появяващите се позитивни качества на детската личност“ (65, с. 90). Изхождайки от последното, по целесъобразност няма да навлизаме повече в понятийния апарат на този етап, тъй като това ще става постепенно в следващите глави и параграфи на изследването.

1.2. Същност на наркоманиите и злоупотребата с психоактивни вещества

Наркоманията, най-общо казано, е състояние на психическа или комбинация от психическа и физическа зависимост към даден вид психоактивно вещество (ПАВ) с въздействие върху централната нервна система, при което се изработва зависимост от приемането ѝ. От медицинска гледна точка наркоманията е хронично рецидивиращо заболяване[68], при което са налице неврохимични и молекулярни промени в мозъка. Под термина „пристрастяване“, който понякога се използва като синоним на наркомания, би следвало да се разбира по-скоро привикване към някакво поведение или състояние. Когато говорим за наркомания или зависимост, ще поясним, че става въпрос за различни видове пристрастявания към дадено наркотично и психоактивно вещество или хазарт, компютърни игри, секс, сърфиране в интернет и прочее.

Пристрастяването[69] е процес на създаване на психическа и/или физическа зависимост към определено вещество или греховно действие. Обикновено пристрастяването е процес, който се развива с времето. Пристрастяването може да се разглежда и като продължаване на употребата на вещество или извършването на греховната дейност въпреки негативните последствия, свързани с тях. Удоволствието и насладата, които са изпитани първоначално, обаче с продължението на употреба на веществото или греховната дейност води да необходимост от употребата им, за да се възвърне нормалното състояние (състоянието отпреди започването). Този процес се свързва с промените в мозъчната биохимия и структурните изменения на мозъка, които настъпват след употребата на „пристрастителя“, наричан още наркотик[70]. След като премине ефектът от еднократна употреба, човек рядко изпитва неконтролируема нужда. Някои наркотици могат да доведат до неприятни странични ефекти (гадене, главоболие, обърканост) още при първата употреба, но в повечето случаи водят до приятни усещания. Точно те обикновено са причината човек да реши да употреби отново и да продължи да употребява по-често, което впоследствие може да доведе до пристрастяване. Тоест човек се пристрастява към нещо, което му харесва. Думата „пристрастяване“ произлиза от думата „страст“ – силно желание, отдаване и обезумяване[71].

Какво представлява зависимостта към психоактивните вещества?

Съществуват доста зависимости към някои определни групи вещества – опиати (хероин, морфин и други), кокаин, бензодиазепини (лексотан, диазепам/реланиум), транксен, ксанакс и други), психостимуланти (екстази, амфетамин и други), алкохол (ракия, водка, уиски, джин, вино, бира и други), барбитурати[72], както и влечение към халюциногенни средства: канабисови производни (марихуана, хашиш), LSD, халюциногенни гъби и други (145, с. 19-25).

Причини за възникване на наркоманията:

Използването на наркотиците води до болестна зависимост на организма (145, с. 7). След честата употреба на упойващите вещества психиката на наркомана става много лабилна, което го подтиква да търси начин да задоволи наркотичната жажда с още една доза. В този етап се проявява и толерантността към приспособяване на организма с определената наркотична доза. Тъкмо затова наркозависимият преминава към непрестанно увеличаване на първоначалните си дози или към употреба на по-силни наркотични вещества.

Симптоми и причини за наркоманията

Причините на един човек за злоупотреба с наркотици са многобройни (145, с, 17-20). Влечението към наркотика (халюцигена) се поражда от слабата воля и психичната нагласа, че наркотикът ти помага да премахнеш или избегнеш проблемите си. Наркоманът поддържа съзнанието си в заблуда и чувство на задоволеност, добро настроение, успокоение или възбуждане.

В симптоматиката на наркоманите има общи явления.

Извън употребата на наркотични вещества болните са потиснати или раздразнителни, неработоспособни, понякога тревожни, напрегнати и обсесивно-компулсивни[73]; особено опасно е настъпването на депресивно-реактивно състояние, водещо до самоубийство (145, с. 17-20).

В основата на всяка наркомания се явява даден грях или греховна потребност, която става неудържима за промяна на настроението, за успокояване и приятна релаксация, за разведряване и облекчаване, „за повишаване на работоспособността и жизнената сила“, за премахване на болката, за опияняване или леко упойване. Това е всъщност бягство от една непоносима действителност в един изкуствен „рай“ на упойката, на безболезнеността и в света на „мечтите“. Наркоманията прави хората, които употребяват системно опиати, да бъдат:

– безволеви

– нетрудоспособни

– антисоциални

След като действието на наркотика премине, наркозависимият се чувства:

– неспокоен

– къса дрехите си

– изпотява се

– не може да работи

За да премахне тези неприятни усещания, наркозависимият е принуден да приеме наркотик, но вече в увеличена доза. Едни от признаците, по които можем да разберем, че даден човек е пристрастен към наркотиците, са:

– необичайни и непредсказуеми промени в настроението и навиците;

– еуфорично, сънливо или депресивно поведение; необяснима загуба на интерес към приятели, близки, училище, работа, любими занимания;

– неадекватно и безпричинно агресивно поведение;

– наркозависимият започва да лъже и да краде, за да си осигури поредната доза

Наркоманите не трябва да бъдат изолирани от обществото (145, с. 20-25). Напротив, те трябва да са сред близките хора и обществото, зависимият трябва да се стреми да избягва местата, на които се разпространява наркотикът. Стремежът у тези болни да държат в тайна употребата на опиати се обяснява със страха им, че могат да бъдат обвинени или наказани с презрението на обществото. Ако не им се помогне навреме, може да се създаде порочен кръг – засилване на стремежа към наркотиците, което довежда до още по-тежки увреждания и до фатален изход. Учените не очакват чудеса в борбата срещу пристрастяването към кокаина. За разлика от хероина, кокаинът действа не на една, а на три различни болкопотискащи системи в човешкия организъм. Наркозависимите, които правят опити да се откажат от кокаина, преминават през критичен период, период на безжизнена апатия, който ги принуждава пак да тръгнат по пътя на наркотика. В най-добрия случай последователите могат да се надяват за комбинация от лекарства за отслабване на усещанията през различните фази на лечението, усещания като желание за още наркотици или за състояние на депресия.

Темата за наркоманията е сравнително важна за нашето общество, а представите за диапазона и пораженията на това зло поляризират отношението на хората към него. Разбира се, набавянето на дрога, което може да стане без особени затдруднения и употребата ѝ, както и прекомерната консумация на алкохолни напитки или злоупотребата със специални лекарства изискват навременна намеса на държавните институции, на Православната църква, както и на цялото общество. За пристрастяването на младия човек към наркотиците (а при пристрастяването особено важна е възбудата), специалистите определят следните по-важни детермиращи фактори: психологични, социални и невробиологични. Семейството е един от основните фактори, който може да предразположи децата към порока на злоупотребата с наркотични вещества. Употребата на наркотици от самите родители, особено алкохолизмът на бащата или недостатъчната бдителност на майката, са съществени предразполгащи фактори. Въпреки тези твърдения не може да се говори за пълна наследственост на пристрастеността към наркотици. Тя се изключва и поради още едно съображение – наркоманиите обхващат широк спектър от индивидуални особености, които се повлияват от социалната и културна среда.

За пристрастяването към наркотици помага средата, в която живее и се учи младият човек. Тези, които търсят „радости“ от опиатите, се сприятеляват с наркомани и създават много устойчиви връзки, нещо, което рядко се случва с младежи ненаркомани. Липсващият родителски надзор и влиянието на училището косвено съдействат децата да се включват в групи, които използват дрога и ги превръщат в свои членове със силна психична зависимост (147, с. 74-75). От богословска гледна точка наркоманията е грях, тя е болест и спътник на греха, свидетелство за духовния упадък на обществото и за безсилието ни да изправим пътя си в съответствие с Божиите закони (148, с. 144).

Анализът на духовния живот на засегнатите от наркоманията семейства показва, че повечето юноши и девойки произхождат от семейства на невярващи, които нямат понятие за Бога, за Църквата и за духовния живот (148, с. 145).
________________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[51]. Теория на възпитанието – разглежда същността на възпитателния процес, принципите и методите на възпитание, различните страни и задачи на възпитанието, както и условията и специфичните средства за тяхното решаване.

[52]. Тук става въпрос, че в националното законодателство за децата в някои страни се признава за настъпването на пълнолетие възрастта с една или две години под или над посочените 18 години.

[53]. КонвПрава Дет. – Конвенцията за правата на детето на ООН от 1989 година, ратифицирана от Великото народно събрание на Република България през 1991 година.

[54]. „За извършени маловажни административни нарушения от непълнолетни“… наказващите органи изпращат съставените актове на местните комисии за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за налагане на мерки от възпитателен характер“ (виж член 29 от ЗАНН).

[55]. Трябва да се прави разлика между девиантно и дезадаптивно поведение, въпреки че при тях е налице идентитет. Дезаптивно поведение – Теория на Р. Драйкурс – Драйкурс пръв идентифицира 4 основни мотива за дезадаптивно поведение: избягване на неуспеха, внимание, отмъщение, власт. Тези мотиви предизвикват подобни контрачувства в хората, които ги обкръжават. Срв. http://www.psyoffice.ru

[56]. Фетус (на латински: fetus), или плод, се нарича зародишът при животните и човека. Развива се в матката на майчиния организъм, като получава необходимите за развитието му кислород и хранителни вещества от кръвта на майката посредством плацентата. Матката служи като среда за пренасяне на необходимите на плода метаболити и като филтър, който може да предпази фетуса от някои неблагоприятни фактори в кръвта на майката. Кръвообращението на плода (фетуса) е напълно самостоятелно и неговата кръв никога не се смесва с тази на майката.

[57]. Невръстен – в детска възраст, младенчески, непълнолетен, малък, недорасъл, детски и прочее.

[58]. Подрастващ – понятие за юношеската възраст на децата, което обуславя техния разстеж и развитие.

[59]. Биологичното развитие на детето представлява изучаването на процесите и механизмите, съпътстващи физическото и психическото му развитие, от момента на раждане до достигане на полова зрялост.

[60]. Правата на детето са човешки права на децата с подчертано внимание към правата на специална закрила и грижа, осигурявани на младите, включително правото на общуване с двамата биологични родители, на човешка идентичност, както и правото на основните нужди като храна, платено от държавата образование, здравеопазване и наказателното право, подходящо за възрастта и развитието на детето. Интерпретациите на правата на децата варират от позволяване за децата на способността за автономни действия до прилагане на законова и държавна грижа за освобождаване на децата от физически, умствени и емоционални злоупотреби. Терминът „дете“ според социологията (за разлика от правото) не се отнася непременно до непълнолетен и може да включва също и пълнолетни независими деца. В международното право няма дефиниции за други термини, използвани за деца, като юноши, младежи, тийнейджъри. Срв. http://www.sacp.government.bg

[61]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, истерии, фобии, параноя, депресии, проявяващи се в симптоми на шизофрения или психичен автоматизъм в медицински аспект, а според пастирската психология окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност. Срв. Божков, Б., Опасността за обществото от окултните практики в обществото, С., 2012, с. 84. Окултната болест е феномен, който трудно може да се опише с оглед на психичните, религиозните и соматичните преживявания, усещания, страдания и чувства, които изпитват жертвите на окултни практики, но най-общо може да се поясни, че видимите белези на окултно страдащите се изразяват в сериозно нарушение на социалното функциониране в семейството, обществото, работата, образованието и други. Затова окултната болест е свързана с много соматични и психични заболявания и нарушение на социалното функциониране на личността. В такова състояние много хора не осъзнават истинската причина за депресията си или загубата на контрол в живота и независимо че лекуват депресивното си състояние с медицински средства, не могат да излязат от това състояние, като дори се влошават в много от случаите. Това се отнася до много от хората в състояние на алкохолна болест или феномена на наркоманията. Понятието феномен произлиза от латински език и означава явление. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се значително. Понятието феномен (оттам и феноменология) означава също и вътрешната страна на нещата, най-вече на преживяванията на хората.

[62]. Вж. Национална стратегия за превенция и противодействие на асоциалното поведение и престъпленията на малолетни и непълнолетни, приета с Решение № 17 на Министерския съвет от 13.01.2003 година.

[63]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под 3 форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

[64]. „Невменяемостта и вменяемостта са качества на психиката, които са от значение за наказателното право. С понятието невменяемост се отразява отсъствието на възможност дадено физическо лице да избира и владее своето поведение при познаване на нещата или да си налага да върши или да не върши нещо. Невменяемостта е налице, когато отсъстват било интелектуалният и волевият елемент на вменяемостта, било само волевият елемент в постъпките и действията. Невменяемостта е легално определена в член 33 (1) от НК, според която разпоредба разглежданото състояние на психиката се дължи на умствена недоразвитост или на продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието и се изразява в това, че невменяемото лице не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си. Докато вменяемостта е качество на психиката на субекта и се изразява във възможност за нормално осъзнаване на фактите от действителността и връзката между тях, както и за волево насочване на постъпките“. Срв. Стойнов, А., Наказателно право. Обща част, С., 1999, с. 119.

[65]. Юридически критерий за невменяемост. При него или лицето не разбира свойството на извършеното, или не може да разбере значението на извършеното, или не може да ръководи постъпките си. Достатъчно е наличието на едно от трите условия, за да се направи извод за невменяемост. 1) да не разбира свойството на извършеното – лицето не си дава сметка, какви ще са последиците от неговото деяние, какво ще следва като извърши нещо. 2) да не разбира значението – да не осъзнава оценката на другите за това поведение, какво мнение преобладава в обществото за това поведение. 3) да не ръководи постъпките си – у лицето да липсва волева овладимост на постъпките и разбиране на тяхното свойство и значение. Изброените психични състояния на невменяемост са характерни за окултно пострадалите хора.

[66]. „Клиничните описания на разстройствата на личността следват феменологичната традиция в психопатологията и са представени по отделни категории (диагнози). В специализираната литература съществуват много описания на едни и същи диагнози, които акцентират обаче на сходни черти. Повечето клинични психолози и психиатри се придържат основно към описанията на Fish – новата психопатология и нейните модификации.“ – В: Попов, Г., Психопатология, феноменология и методика, Варна, 2013, с. 223.

[67]. „Ръководството за диагностика и статистика на психичните разстройства (на английски: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (DSM)) e предложено от Американската психиатрична асоциация (American Psychiatric Association). Досега има разработени 4 версии, като в момента действа последната, 4-та версия, известна като DSM-IV. Тя е само за психичните разстройства, които се разпределят в 17 основни категории. Класификацията на психичните разстройства по DSM-IV е следната: Разстройства на психиката; Нарушения в развитието; Нарушения във физическото развитие; Влияние на стресови фактори; Оценка на социалното функциониране“. Срв. http://www.dnes.bg.

[68]. Срв. http://www.ncn-bg.org.

[69]. Пак там.

[70]. Пак там.

[71]. Пак там.

[72]. Барбитуратите са група вещества, производни на барбитуровата киселина, които действат като депресант на централната нервна система и по силата на това имат широк спектър от реакции – от леко успокоително до анестезия. Те са ефективни също като анксиолитици, хипнотици и антиконвулсанти. Имат потенциал да създадат пристрастеност както физическа, така и психологическа. Барбитуратите са вече до голяма степен заменени с бензодиазепини в рутинната медицинска практика, например при лечение на тревожност и безсъние, най-вече защото бензодиазепините са значително по-малко опасни при предозиране. Барбитурати все още се използват обаче като цяло за анестезия и за лечение на епилепсия. Те потискат дихателния център, затова не се препоръчват при бронхиална астма, белодробен емфизем и мозъчна травма.

[73]. Обсесивно-компулсивното разстройство, също ананкастно разстройство, е разстройство, свързано с тревожността, характеризирано от недоброволни натрапливи мисли. Когато страдащият започне да приема тези натрапливи мисли, тогава започва да развива тревожност, основана на страха, че нещо лошо ще се случи. Страдащият чувства, че принудително трябва да извършва ирационални, отнемащи време действия, за да отстрани тревожността.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4JE

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава двадесет и осма

Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете (Матей 7:15-20).В цялата проповед на планината нашият Господ говори за царството на Бога едновременно като за днешна реалност, началото на което е поставено в света с Неговото идване и като крайно осъществяване на Божия замисъл за човечеството в бъдещия свят. Той описва живота, който трябва да водят онези, които стават Негови ученици, а следователно поданици на царството. Той посочва пътя, който води към вечен живот заедно с Него в царството.

Към края на проповедта Господ говори за нещата, които могат да станат пречка за онези, които искат да Го следват. В двата стиха, които разгледахме в предната част, Го откриваме да казва, че човек наистина трябва да направи обмислен избор – първо да Го изповяда („тесните врата“) и после да Го последва („стесненият път“).

Тъй като има толкова много възможности пред човека, особено в нашето плуралистично общество, за голям брой хора Иисус Христос и Неговият път са просто една от многото възможности да се задоволят „духовните потребности“ на човека. От чисто светска гледна точка, да избереш Христос може да е много непривлекателно; без значение колко много опити може да е имало да се нагоди Христовото учение към изискванията на обществото, остава си фактът, че Неговата истина, всичко, което Той е казал за Бога и човека, е абсолютната истина, а тя не може да се приспособява към различните времена и места.

Не само обществото като цяло, с популярните си тенденции, новия си морал и всеобщото си вероотстъпничество, ще направи следването на Христа трудно, но ще има и много сладкодумни, обаятелни и популярни лидери, които ще изопачат истината и ще привлекат множество последователи. Те може да изглеждат като истински пратеници на Бога и да изглежда, че помагат на другите да бъдат истински ученици на Христа, но всъщност те ще бъдат лъжливите пророци, за които Господ ни предупреждава. Те ще подлъгват паствата, понякога нарочно, но често, защото те вече са били сами подлъгани.

„Лъжливият пророк“ не е нова идея за учениците, защото във времената на техните праотци е имало много такива. Божият народ е предупреждаван за тях многократно (вж. Второзаконие 13:1-5; Иеремия 6:13; 23:16-32; Иезекиил 22:23-28; Софоний 3:3). Господ не само ще повтори това предупреждение (Матей 24:5, 10¬:11), но и апостолите ще кажат на християните да внимават за лъжливи учители, апостоли и пророци (Деяния апостолски 20:29; 2 Коринтяни 11:13-15; 1 Иоан 4:1; 2 Иоан 1:7).

Най-очевидният лъжлив пророк е онзи, който учи във вяра, в която той сам не вярава. Няма значение колко големи са неговите познания, няма значение колко добре говори и няма значение колко последователи може да привлече и да бъде възхваляван за талантите си, липсата му на вяра и неговата неискреност могат само да отклонят другите от правия път.

Свети апостол Петър казва, че е имало „лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и, като се отричат от Господа,… и мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен“ (2 Петр. 2:1-2). И тъй, еретикът е друг лъжепророк и неговото учение ще бъде причина за покваряването на мнозина. Първата и основна ерес е, разбира се, „отричането на Господа“ или, както казва св. Иоан, „защото в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът; такъв човек е прелъстник и антихрист“ (2 Иоан 1:7). В тази ерес се включват всички лъжливи учения, древни и съвременни, за това кой е Христос и каква е мисията Му. Много съвременни „християнски“ учители преобразяват Господа според собствените си идеи или според вкусовете на времето. Те „разказват измислици от сърцето си, а не това, що иде от уста Господни“ като лъжливите пророци от стари времена (Иеремия 23:16).Лъжепророк е онзи, който подвежда хората за това какво Бог иска от тях. Той Го прави снизходителен Бог, Който е търпим към и дори благославя каквото и да се хареса на човека да направи. Той превръща пътя на Христа в леко постижимо удоволствие. Той превръща пътя на Христа в лековата религия, като изхвърля наказанието, рая и ада на заден план и убедително опровергава твърдението на Господа, че който тръгне след Него, трябва да се отрече от себе си и да поеме кръста Му. Той обещава спасение веднага, материално богатство и излекуване. Той може и да съумее да покаже знаци и чудеса, за да потвърди учението си, но знаците и чудесата не са винаги от Бога, а със сигурност не са, ако те изопачават Евангелието на Иисуса Христа. Божият народ е предупреден за това:

Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим“, – ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа. Господа, вашия Бог, последвайте, от Него се бойте, заповедите Му спазвайте и гласа Му слушайте, и Нему служете и към Него се привързвайте (Второзаконие 13:1-4).

Един лъжепророк създава чувството, че няма противоречие между пътя на Иисуса Христа и пътищата на този свят. Той пренебрегва предупреждението на Господа, че „ ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил“ (Иоан 15:18) и блаженството „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“ (Матей 5:11). Накратко, лъжепророци са онези, които казват, „мир! мир!“, а мир няма“ като лъжепророците от древни времена (Иеремия 6:14).

Глава двадесет и девета

Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матeй 7:21-23).

Господ говори с авторитет от началото на тази беседа или проповед. Той, като пророците преди Него, обявява волята на Бога за човека и разкрива подробно какво трябва да бъде поведението на онези, които ще Го последват. Но за разлика от древните пророци, Той не започва Своите поучения с твърдението, че „слово Господне е било към Него“. Той оповестява Божията правда и говори за Царството на Бога, без да споменава каквато и да било роля, която да Му е била отредена. Той говори и поучава „като такъв, който има власт“ (стих двадесет и девети), а по-късно ще се каже за Него, „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46).Той непрестанно ни насочва към връзката на човека с Бога, тоест към Своя Отец, Който е на небето, без все още да определя Своята собствена функция и място в тази връзка. Сега обаче в стихове двадесет и първи и двадесет и втори, откриваме поразителна разлика; Той вече не е оня, който просто оповестява Божията воля. Той е точно Този, Който се нарича „Господ“, или ще бъде наречен „Господ“, от онези, които желаят да влязат в царството небесно. Той очевидно ще бъде техният съдия: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден… и тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал…“ По-късно, Той ще премахне всички съмнения както за естеството на съда, така и за Своето положение на Съдия. „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи…“ (Матей 25:31-32).

Особено важно е да се отбележи, че Господ говори тук за спасението на хора, които по някакъв начин през живота си ще се смятат за Негови ученици. Те ще знаят, че Той е Господ, и ще се обърнат към Него, ще призоват името Му в молитва. И така сега чуваме Иисус да казва, че простото Му признаване за Господ и призоваването Му не е достатъчно да осигури влизане в царството небесно. Какво тогава трябва човек да направи, за да се спаси? Нищо не може да е по-ясно – той трябва да изпълнява волята на Отца си на небето. Изповядването на вярата, заявлението, че си последовател на Иисус Христос, трябва да бъде последвано и подкрепено от този вид живот (отново Божията правда), за който Той говори в цялата проповед на планината. Виждаме, че вярата и делата вървят ръка за ръка и че старият спор – кое е нужно за спасение? – е безсмислен. Немислимо е някой да бъде привлечен към Христа, да приеме Неговото учение, да Го изповяда като такъв, какъвто Той определено потвърди, че е, и после да стигне до извода, че няма значение как живее живота си и че, противно на всичко, което Господ казва, той няма да бъде съден за нещата, които е направил. Такъв човек в действителност би заменил Божията воля със собствената си; той ще изработи за себе си различна правда, грях, в който св. апостол Павел обвинява Израил (Римляни 10:3). (Имало е, очевидно, объркване между „делата на закона“, тоест обредните дела или изпълняването на обредите, чрез които човек не се спасява, и „добрите дела“ които са резултат от вярата в Христа.

В стих двадесет и първи Господ говори за всички онези, които биха заявили, че са християни. В стих двадесет и втори обаче акцентът сякаш се променя към онези, които са приели водещи позиции в християнската общност или са станали дейни разпространители на вярата в Иисус Христос. Сега е лесно да се види защо тези доста страшни преценки непосредствено следват Неговото предупреждение за лъжепророци. Някои наистина са пророкували в Негово име, след като погрешно са разчели Писанията и са се опитали да ги разберат, откъснати от техния контекст, Църквата. Някои „пленителни“ проповедници са превърнали в своя постоянна професия обяснението на Откровението на св. Иоан Богослов, като вземат почти целия текст за проповедите си оттам и виждат препратки към съвременни събития на всяка страница. Хиляди хора са били подведени от този вид проповядване и са получили напълно изкривена представа за Евангелието.

Други имат служение да прогонват зли духове или да лекуват с вяра. Някои от тях безсрамно мамят с хипноза или със силата на внушението и се преструват, че лекуват благоразположени сътрудници. Някои получават голяма слава и богатство за тези неща, правени в името на Христа. На такива Той ще каже, „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“.Както с повечето неща, лесно е за нас да чуем само онази част от учението на Господа, особено от предупрежденията Му, която сякаш не се отнася до нас, а до всеки един друг. Това, което трябва да разберем тук, ако наистина бихме били Негови ученици, е, че Той няма да приеме лъжа и преструвка от никого от нас.

Глава тридесета

И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването ѝ беше голямо (Матей 7:24¬27).

Така Господ довежда проповедта на планината, първия записан по-дълъг текст от учението, до своя край. Показателно е, че Той го прави с притча – първата – защото притчата ще бъде средството, чрез което Той по-късно ще преподава и онагледява истините, които човечеството има нужда да чуе и разбере.

Едва когато обобщава своето учение към края на проповедта, той заявява, че учението е Негово собствено, както и на Отца Му; в същото време Той определя Себе Си като Този, Който накрая ще съди човека. Тук отново Той нарича тези думи Свои и както вече отбелязахме, хората, които Го чули, разбрали, че Той ги учил „като такъв, който има власт, а не като книжниците“, които можели само да четат закона на хората. И тъй, по едва доловим начин, Той е обявил Себе Си за Месия, Сина Божи, Праведния Учител, когото Израил е чакал.

Притчата е проста, но съдържа същността на отговора, който Господ очаква от човека, като му разкрива Божията воля: „всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява“. Апостолите ще повторят това по много начини, например: „Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си“ (Иаков 1:22).

Господ учеше подробно за начина на живот, който хората трябва да водят. Той показа, че този Негов път не е просто спазване на ред определени изисквания, а обръщане, съзнателно отдалечаване от злите пътища в този свят, затрогване от Божията любов към човека, съзнателен избор да живееш в подчинение на Неговата воля. В проповедта Господ говори за нашата връзка с Бога и с нашите ближни; Той разкрива истината за човешките отношения, истина, която е абсолютна и непроменима, защото това е истина, която идва от Бога и би била най-естественото нещо за човека, създаден по образ Божи, ако греховете не му пречеха.И тъй, християнският живот е този, който е изграден на основата на истината, проповядвана от Иисус Христос. Но този живот трябва също да бъде граден: човек съзнателно приема Христовия път като свой собствен, а после попива духа на този път и го прави свой на основата на опита. Това трябва да направи, без значение колко непрактично то може да изглежда, без значение колко непопулярен той може да стане, без значение в какво противоречие с обществото около него може да се окаже.

Този вид християнски живот не може да бъде разтърсен от големите кризи, които се случват в човешкия живот. Каквито и нещастия да сполетят християнина, тъй като основата е сложена и къщата построена на тази твърда основа, която е Иисус Христос, нищо не може да го събори. Дъждът, придошлите реки и ветровете (светът, плътта и дяволът) не могат да подкопаят сградата на вярата във и покорството към Иисус Христос: никакъв смут или злочестина, никакви лъжливи обвинения или заговори, никакви съкрушения, смърт или загуба на приятели, никаква болест или страдание не ще разрушат къщата, построена на такава твърда основа.

Царството небесно като обиталище на праведните в бъдещия свят и като даденост, на която началото вече е поставено в този свят, е повтаряща се тема в цялата проповед. Окончателното постигане на царството ще настъпи в бъдещия век; царството небесно на земята е общност от поклонници, която си проправя път към тази пълнота. Божията истина е разкрита на поклонниците, които следват Христос: на тях са им дадени стойностите и критериите, според които да живеят. Като цяло Господ набляга на бъдещата награда, която очаква онези, които вярват в Него и спазват Неговите заповеди. Свети Иоан Златоуст забелязва също, особено във връзка с тази последна притча, че това щастие (наградите и утешенията за добродетелния живот), което ще достигне пълнотата си едва в бъдещия свят, ще е вече характеристика на истинските последователи на Иисус Христос в този свят. С други думи, те ще осъзнаят, че добродетелта и набожността ще бъдат далеч по-утешителни и възнаграждаващи дори в този сегашен живот, отколкото богатството, силата, властта и славата. Така, след като са изградили върху скала, твърдата основа, живот, угоден Богу, те стават неуязвими за нападение, непоколебими във вярата си и непоклатими пред изкушенията, съмнението и обезсърчаването.

От друга страна, къщата, с основи положени в пясъка, се разрушава лесно във времена на трудности или смут. Идеята, съдържаща се в тези думи, може да бъде изразена и така: дори човекът, който вярва в Иисус Христос, признава Го като Спасител, може да има задръжки да поеме отговорността или да не желае изцяло да се подчини на Христовите думи. Той ще отслабне или ще загуби вярата си, когато бурите на този живот се разразят върху него. Този човек ще бъде послушен раб Божи, докато не изникне противоречие между това, което той иска да направи, и това, което Иисус Христос му казва, че трябва да направи.Благоразумният човек е този, който знае, че това, което е избрал за основа на живота си – тоест твърдата скала Иисус Христос и Неговото учение – не само го прави поданик на Божието царство, тук и в следващия свят, но и му носи истинското щастие на този свят, защото това е Божият промисъл за него. За да направи този избор, той без съмнение трябва да рискува много, поне доколкото се отнася до обществото. Той трябва да отхвърли много от мимолетното лъжовно щастие, което обещава един живот без вяра. Глупавият човек обаче избира да слуша гласа на този свят, а не на Самия Господ. Той поема по лесния път, като следва само онази част от учението на Господа, която намира за удобна или привлекателна и си мисли, че може да има всичко, което светът предлага и все пак да достигне царството небесно. „И тя [тая къща] рухна, и срутването ѝ беше голямо“.

Глава тридесет и първа

Проповедта на планината е най-дългата цяла част от учението на Господа, записана в Новия Завет. Само св. евангелист Матей я е представил като беседа; евангелието на св. Лука съдържа много от същите поучения, някои като подобна „проповед“ (6:20-49), а други са разпределени из текста му (11:9 и 12:22-31 например). Някои изследователи на Библията мислят, че евангелист Матей е събрал в една проповед слова, представени в различни случаи, а други мислят, че евангелистите са си припомнили и записали в евангелията си само отделни части от една проповед. Вероятно истината е, че Господ е повтарял в повече от един случай много от същите тези истини и уроци и следователно няма смисъл да се поставя под въпрос истинността на представеното от който и да е от евангелистите. Какъвто и да е случаят, виждаме, че има последователност, определено развитие на идеите, съдържащи се в трите глави (5-7) от евангелист Матей. Темата им са царството Божие, приближаването на което Иисус Христос е обявил в началото на общественото Си служение, както и характерът и поведението на онези, които биха станали Негови поданици.

Поученията, съдържащи се в проповедта на планината, се отнасят до тези, които са склонни да приемат Христовото учение, защото преди това са приели Него като Син Божи, Спасител, Избавител и Месия. Учениците са тези, които се качили на планината, за да Го чуят. От друга страна, „народът“ трябва също да Го е чул, защото накрая, както казва Матей, „народът се чудеше на учението Му“.

Дори от тази подробност може да се извлече съществен урок. Иисус Христос продължава да се обръща към приближените Си хора, към нас, които сме християни и членове на Неговата Църква, със същите силни, революционни поучения, а една доста по-голяма група, цялото общество, съзнава какво Той учи, дори и да не Го приема като единственият истински Изразител на Божията воля за човека. Онези, извън кръга на приближените, биха могли с основание да се зачудят защо днешните Му ученици с такава готовност приемат нормите на този свят вместо Неговите.

И още нещо важно: Христовите норми за човешко поведение и Неговите формули за „блаженство“ са в стряскащо противоречие с възприетите идеи на обществото. Затова, за да приеме Неговото учение за единствения истински пътеводител по пътя към живота, човек трябва да признае Него за такъв, какъвто Той твърди, че е: Пътят, Истината и Животът. С други думи, широко разпространената склонност Иисус Христос да бъде възприеман само като вдъхновен Учител или Пророк, може да доведе до отчаяние, защото Той проповядвал идеал, който за човешките условия и според човешките възможности е непостижим. Нещо повече, идеалът не винаги е практичен или полезен и следването му може да доведе човека до сблъсък с обществото. Само Неговата сила да преобразява и упътването на Светия Дух, Който Той изпраща, могат да направят пътя Му желан и после постижим.

Когато Господ обещал да изпрати Светия Дух, Той всъщност предупреждава всички ни, че Неговото учение не може да бъде разбрано, освен по вдъхновение от Светия Дух.

Това ви казах, бидейки с вас. А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм говорил… Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести (Иоан 14:25-26; 16:12-15).Проповедта на планината е повече от „кратко изложение на Христовото учение“, повече от „Магна харта на Царството“, повече от „манифест на Царя“, макар да е наричана така. Тя е непосредствена среща на човечеството с разкритата истина. Словото Божие е говорило на Моисей и е разкрило същността на Божиите изисквания към човека. Моисей и всички онези Божии хора, които са го следвали в течение на еврейската история, са говорили с власт, но с власт, която им е била дадена и която те трябваше да призовават. Сега същото Слово Божие, божественият Законодател, след като бе приел човешка природа и бе влязъл в човешката история, говори направо на човечеството. Той е властта и всички, които са Го чули, почувствали разликата между този Учител и всички останали учители, които те и бащите им са познавали. Той разкрива тук, в началото на Своето служение сред човеците, че ако човек трябва да изпълни предназначението си като създаден по образ Божи, животът му трябва да бъде основан на любов към Бога и любов към ближния. Предписанията и законите в Проповедта не са норми, до които човечеството е достигнало, а вечната, абсолютна Божия истина.

Що се отнася до жените, Иисус Христос се показа като Учител, Който преобърна общоприетия религиозен, морален и обществен начин на мислене. Това, което се казва в края на проповедта на планината – „народът се чудеше на учението Му“ (Матей 7:28) – би могло да опише реакцията на хората на цялото Му проповедническо служение. Когато първосвещениците и фарисеите попитали стражите, изпратени да Го арестуват, „защо Го не доведохте?“, слугите могли само да отговорят, „Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46).
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Jt

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава двадесет и трета

Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Матей 6:33)Когато Господ ни казва да „търсим царството на Бога и Неговата правда“, си припомняме, че основната тема в цялата проповед на планината е „царството“. Първите Му записани думи са: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“; в тази Негова първа разширена проповед Той показва как тези, които Го следват, трябва да постигнат царството и как то се проявява в живота им.

Това, което Той ни казва сега, е, че нещото, което мотивира последователите Му, е придобиването на царството. Всички тревоги и занимания на този свят, онези грижи и надежди са земни и трябва да бъдат преодолени от християнина, без значение колко важни или естествени може да ни изглеждат. Най-голямата пречка по пътя на един човек, тръгнал за царството на Бога, е тревогата за неговата собственост и осигуряването на бъдещето. Тези две неща могат да се превърнат, почти без да го осъзнаваме, в основен обект на нашата страст. Те пречат на нашето духовно развитие: как можем да примирим християнското учение за служение, с имуществото си на този свят, с езическата идея за егоистично придобиване на все повече и повече земни съкровища? Как можем да възложим цялата си вяра и упование на Бога и все пак да бъдем изключително загрижени за сигурността на утрешния ден? Не можем да забравим суровия урок, преподаден ни чрез Господнята притча за богатия, който толкова успял и чиито блага се умножили толкова много, че трябвало да събори житниците си и да построи по-големи, за да си осигури безгрижно бъдеще. „Безумнико, нощес ще ти поискат душата“ (Лука 12:16-21).

Какво се има предвид под „Неговата правда“? „Правда“ е превод на δικαίοσίνη, дума, използвана често в Стария и Новия Завет и особено в писмата на св. апостол Павел. В основата си тя означава състоянието на човек, който живее в съгласие с Божията воля. Сред евреите обаче тя придобила формално, правно значение. Тъй като законът е израз на Божията воля за човека, онези, които изпълняват закона, често само външно, се смятат за „праведни“. Без съмнение за това разбиране на правдата говори апостолът в Римляни 10, когато казва: „Защото без да разбират (народът на Израил) Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда, понеже завършък на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ… понеже със сърце се вярва за оправдаване“ (стихове 3-4, 10).

„Но първом търсете…“ Думата „първом“ е от първостепенно значение тук. Отговорът на Христовия последовател на това, че Той е дошъл при нас и е основал царството сред нас, трябва да бъде съсредоточаване на всичките му усилия да изпълнява Неговата воля. Окончателното постигане на царството ще бъде, разбира се, в бъдещия век, но ние влизаме в него сега, в настоящия живот; в нашия собствен, личен живот ние трябва да се стремим да живеем като деца на царството. Тревожните мисли за нещата, които занимават невярващия, са недостойни за един християнин. И тъй, ако царството на Бога и Неговата правда са първа наша грижа, всички тези неща „ще ни се придадат“. С други думи, към придобиването на Царството ще се добавят всички неща, от които се нуждаем, но Той няма предвид, че ще бъдем възнаградени с богатства. Нужна е огромна вяра, за да живееш живота на дете на царството; това без съмнение е най-голямото възможно приключение, достъпно за човека, защото това означава да възложим цялата си вяра на Бога и Неговата любяща грижа.

Последният стих от глава шеста съдържа две мисли, които често се разбират погрешно, а ако бъдат разбрани, се отхвърлят от онези, които се смятат за практични хора. Но трябва да осъзнаем, че „не се грижете [или „не мислете“] за утре“ е предназначено за онези, които разбират, че първото правило за техния живот е да търсят Божието царство и правда, за онези, които нямат задръжки да възложат цялата си вяра на Бога. То не е отправено към онези, които биха стигнали само до средата на пътя и биха се опитали да съчетаят някакво упование в Бога с малко подсигуряване, просто в случай че упованието „не сработи“! От друга страна, това не е оправдание за бездействие; св. апостол Павел поправя това недоразбиране на Господните думи във Второ послание до Солуняни (3:8-12).

„Утрешният ден сам ще се грижи за своето.“ Има много начини, по които може да се прояви ненужна грижа за бъдещето и нехристиянска тревога за това какво ще се случи. Някои хора провалят настоящето си, като се тревожат за старостта, здравето си, работата си, отношенията си с другите и дори за службата си на Бога. В едно цялостно посвещаване на Бога с вяра и радост бъдещето е винаги светло.„Доста е на всеки ден злобата му.“ Това може да се каже и така: всеки ден има своето зло (не непременно „порочност“) – нещастия, проблеми, недоразумения, несправедливости, лоши отношения с другите, нужди и прочее – защото такова е греховното състояние на човека. Защо да не се захванем, с Божия помощ, да решим тези проблеми, които вече изпитваме, без да си добавяме грижи за неизвестното бъдеще? Свети Иоан Златоуст перефразира Господнята заповед така:

Това ви заповядвам не поради друго, а за да мога да ви избавя от ненужни тревоги. Защото даже днес да си мислил за утре, и утре ще трябва да мислиш. Защо тогава да поемаш това, що е в повече от днешните грижи? Защо да караш деня да получи повече от нуждите, които са му отредени и заедно с тези му проблеми да му добавиш също и теглото на утрешния ден; и всичко туй, когато нямаш възможност да облекчиш другия с тази добавка, а се предаваш на желанието за ненужни проблеми? (Проповед XXII, „Върху Матей“).

Глава двадесет и четвърта

Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Матей 7:1-2).

Свети евангелист Лука записва тази заповед като една от поредицата сбити характерни поучения на Иисус Христос. Изборът му и подредбата ни казват нещо много важно за духа на заповедта да не съдим. „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете“ (6:36-38). Свети апостол Павел на няколко места в посланията си повтаря Господните думи и разсъждава върху подразбиращото се в тях: често е истина, че този, който съди друг, сам е виновен за същото, за което съди (Римляни 2:1), и дори да не е, той трябва да остави всяко осъждане най-накрая на Иисус Христос, защото Той единствен е способен на истинен, безпристрастен съд (Римляни 14 и 1 Коринтяни 4:1¬5).

Апостолите и отците на Църквата съвсем последователно ни напомнят в коментарите си върху тази заповед на Спасителя, че ни е забранено да съдим и осъждаме друг човек, наш брат. Лошият, греховен и пагубен начин на живот (жизнен стандарт!), действия, мнения и дейности, трябва не само да бъдат разпознавани като такива, но и да бъдат осъждани, защото те отричат и противоречат на Божията воля за човека както ни е разкрита от Иисус Христос в Евангелието.

Вероятно в цялото Евангелие няма по-добро онагледяване на принципа, прилаган тук, от случая с „жената уловена в прелюбодейство“ (Иоан 8:3-11). Книжниците и фарисеите, онези пазители на „буквата на Закона“, очевидно са събрали значителна група хора, млади и стари, за да изпълнят наказанието, определено в Закона, убийство с камъни. Но те използвали случая, за да „изкушат Иисус“, тоест да разберат колко верен е Той на Закона. Страшната присъда на Иисус, „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“, е всъщност осъждане и обвинение за тях, и така те всички се разотишли, по-старите и по-младите, и тя останала сама с Господа. Той не я осъдил, но Той очевидно осъдил самия грях, защото ѝ казал да си иде и да не греши вече.Новият и по-висш закон, разкрит ни от Иисус Христос, се основава на любовта, а тази любов се проявява в милосърдие и прошка. Царството, което Той основа сред човеците, се ръководи от този закон, а не от външни предписания. Самодоволството, което би довело един човек да съди и осъжда друг, е нещото, което Сам Господ недвусмислено съди и осъжда тук. Човекът, който натрапчиво осъжда други за техните дела и отношение, е много вероятно виновен за същото по някакъв начин, или пък е виновен за друго, също толкова осъдително, та се надява да се скрие зад своята нетърпимост. Един от най-често срещаните човешки недостатъци е да се сравняват собствените слабости с тези на другите и да се открива, че собствените заслужават по-малко порицание.

И накрая, целият съд принадлежи на Бога, а Неговият съд „пада наистина върху ония, които вършат такива дела“, както ни припомня св. апостол Павел (Римляни 2:2). Нашият съд никога не е според истината, не само в случаи като онзи, споменат по-горе, но във всички случаи. Нашият съд е обусловен от нашите собствени грехове: нито един от нас не би могъл „първи да хвърли камък“.

За съжаление и много иронично, периодът на Великия пост, когато сме призовани към истинско разкаяние за нашите грехове и по-голяма любов към нашите братя, ни дава много случаи на самодоволство. Това е особено вярно, що се отнася до традициите на поста и присъствието на великопостните богослужения. Човек не трябва да е угрижен за това какво правят другите, а за това какво той сам прави. Свети апостол Павел обобщава духа на поста и подходящото за християнина поведение така: „Който не яде, да не осъжда оногова, който яде… всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“ (Римляни 14:3, 12).

А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Матей 7:3-5).

Съдържащият се в тези три стиха дълбок и жизненоважен урок за човека, който би бил Христов ученик, би могъл да се предложи и така: преди да тръгнеш да „помагаш“ на другите в техния нравствен и духовен живот, преди да се опиташ да поправяш другите, дори преди да се опиташ да обърнеш други към Неговия път, погрижи се да помогнеш на себе си, поправи себе си и обърни себе си.

Понякога имаме много по-големи недостатъци или грехове от онези хора, на които бихме помогнали. Подходящо е да отбележим думите на св. апостол Павел към онези юдеи, които смятали себе си за по-висши от неевреите само защото те са избраният народ и имат Закона.Ето, ти се казваш юдеин, и на закона се облягаш, и с Бога се хвалиш, и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. Прочее, как ти, който учиш другите, себе си не учиш? (Римляни 2:17-21).

Глава двадесет и пета

Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат (Матей 7:6).

Трябва да помним, че Господ в цялата проповед на планината говори на децата на царството, Неговите собствени избрани ученици и онези, които чрез тях щяха после да повярват в Него. Тези деца не само получават най-ценната истина за всичко, което е в действителност от значение за Бога, за човека и живота, но тя е поверена на тях и те носят неумолима отговорност за нея. Те имат задължението да свидетелстват за нея, да я живеят, да я обявят на света и в същото време те имат задължението да я почитат, да я защитават и пазят, дори да умрат за нея.

„Светинята“ е първото от всички мъдрости и познания, с които са надарени тези, получили истината. Затова само тези, които са получили Божията истина, разкрита чрез Иисус Христос, знаят за Бога, човека и живота. Това познание е свято, тъй като не е било открито или извлечено от човек, и никой не може да се меси в него, да го променя, наглася или приспособява към човешките изисквания, то не може да се обновява, не може да се примирява или сравнява с други истини. С други думи, това е абсолютна Истина и никой не може да я направи по-малко изискваща, за да не се засяга. Тя не може да бъде разкъсана и изучавана като философски идеи или течения. Не може да се постави наравно с учението на който и да било религиозен водач или основател на религия, дори ако случайно отделни, определени части от нечие учение съвпадат с Христовата истина.

„Псета“ може да ни се стори прекалено силна дума, с която да характеризираме враговете на истината, но Господ използва този израз за онези, които отричат Неговото учение, и за онези, които правят себе си недостойни да го получат. Отричането на истината може да приеме много форми. Например човек може да постави под въпрос логиката или последователността, или дори практичността на учението на Спасителя. Такъв човек може да чувства, че изводите, до които е стигнал за тези неща, са по-подходящи или задоволителни. Той може да си помисли, че нравственото учение на Спасителя е било обусловено от нравите и отношенията по Негово време. Той може да смята истината за относителна или следствие от исторически опит. И накрая, той може да чувства, че не е важно в какво вярва човек или той може да не се интересува от истината. Да дадеш тази света истина на псетата, означава, освен всичко останало, непрекъснат опит да се разкрие истината на онези, които опърничаво я отхвърлят, които са нелечимо безбожни или светски настроени и биха я подигравали и „стъпкали с краката си“. Свети апостол Павел казва на Тит: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит 3:10).

От друга страна, тази заповед на нашия Господ има пряко приложение към някои съвременни случаи. Особен такъв случай е склонността на някои християни да омаловажават нуждата на човечеството от цялата истина. Това е грехът на някои видове икуменизъм, в които „разликите“ се оставят настрана в интерес на обединение, което е лъжливо и повърхностно и в интерес на приемането, признаването (на някого или на нещо, бел. ред.) или пък на някаква материална полза.

Но, могат да кажат някои, нима нашият Господ не ни заповядва да проповядваме от покривите каквото сме чули (Матей 10:27)? Това със сигурност означава, че сме длъжни да обявяваме истината публично и че е грях да пазим Христовото учение скрито. Често сме признавали вината си в това отношение, тъй като малцина извън Православната църква знаят какво ни учи тя. Бихме съгрешили против тази заповед, ако, поради прекомерна либералност и искреност, водим безсмислени диалози с представители на други изповедания, чиято основна цел е да покажат превъзходството на техните вярвания.Друг съвременен проблем, с който често се сблъскваме, е споделянето на светото причастие с онези, които не са православни. Поради новия либерализъм, възприет от някои други църкви, нашата Църква бива често подигравана, че не е в общение с другите. Отците ни учат, че даването на причастие на някой, който може да не приема пълнотата на вярата, за когото представянето на тайнствата е съмнително, или който може да има различно разбиране за самото причастие, е пряко и сериозно нарушаване на тази заповед. Ние не наричаме тези хора псета, защото те може да са невинни или несведущи. Вината пада върху онзи, който небрежно раздава това, което е свето.

От „Не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат“ ние разбираме по същество същото нещо като от „не давайте светинята на псетата“. Има обаче едно допълнително значение, според което този израз трябва да се разбира.

Онези, които живеят в нарушение на Христовото нравствено учение, не могат да бъдат допуснати до причастие, докато не се покаят и не променят начина си на живот. Дори когато някой настоява, че е православен, работи за Църквата, посещава службите редовно и наистина дава своя дял, той не може да бъде допуснат, ако е виновен за някои видове греховно и неприемливо поведение. Това би включвало онези, които настояват на правото си да прелюбодействат, онези, които живеят в незаконен съюз, пияниците, измамниците, виновните за аборт или друга форма на убийство, онези, които хранят омраза в сърцата си, не желаят да простят, търсят отмъщение. Това са само част от нещата. Господ ни предупреждава за последствията от небрежното споделяне на Неговата света истина и Неговите свещени тайнства с онези, които не са способни да ги получат. Те оскверняват истината, защото не я получават, и те правят светите неща обект на подигравки, защото не ги разпознават, точно както свинете не знаят що е бисер. Те „се обръщат и ни разкъсват“, като излагат на показ нашата разпуснатост, като се подиграват на нашата небрежност и нашия неуспех да застанем твърдо зад истината.

Глава двадесет и шеста

Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори. Има ли помежду ви човек, който, кога му поиска син му хляб, да му даде камък, и кога поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате на чадата си добри деяния, колко повече вашият Отец Небесен ще даде блага на ония, които Му искат? (Матей 7:7-11).

Много съвременни тълкуватели, особено сред неправославните, смятат този откъс за „самостоятелен“, без връзка с предишната заповед да не се дава светинята на псетата. Светите отци обаче (свети Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин например) го приемат като неразделна част от целия дял на проповедта, който разглежда християнското поведение и пътя към светостта.

Ако не беше свързан, лесно можеше да бъде тълкуван просто като обещание да се изпълни всяка молба, както всъщност този откъс се разбира от много християни. Опитът от това как са молили за нещо (често за някаква материална облага) и не са го получили е накарал някои хора да се съмняват в ползата от молитвата, а други са загубили вяра.Отново трябва да си припомним, че Господ е поучавал децата на царството за пътя към светост и усъвършенстване. Точно както разбираме, че предупреждението да не даваме светинята на псетата и да не хвърляме бисерите си пред свинете има общо с това как пазим светото учение и тайнствата на Иисус Христос от оскверняване, така също трябва да разберем обстоятелството, че начинът, по който най-често се проваляме в изпълнението на тази заповед, няма нищо общо с другите хора и техните недостатъци: причината е в това, че ние самите сме недостойни да получим Божията истина, в нашето безразличие към нея, в нашето лекомислие при получаването на Неговите светини (в причастието).

Затова, за да сме достойни да получим и после да се причастим със светините, трябва да превърнем Божията слава, Неговата правда, Неговата светост в обект на всички наши желания и на нашата воля. За да го направим, ние не трябва „да правим усилия съвсем сами, но също да призовем помощ от горе: и тя със сигурност ще дойде и ще пребъдва с нас, и ще ни подкрепя в нашите усилия, и ще прави всичко лесно. Поради туй Той ни заповяда да молим, но и обеща да ни даде“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XXIII, „Върху Матей“). Следователно първо трябва да знаем, че най-важно е нещото, за което молим; и това не може да е друго, освен да се подчиним на Божията воля за нас. Осъзнаем ли веднъж, че това е, за което трябва да молим, ние трябва действено да се стремим към него. Трябва да обърнем нашето съзнание или нашето умствено предразположение в действие. Това е, което намираме, ако търсим: живот според образеца на Христа. След цялата тази подготовка, с нашата воля и нашите действия, обърнати към Бога и Неговата правда (6:33), ние най-накрая ще можем да се приближим до вратите на Господа и да похлопаме.

И затуй не унивай, о човече, нито пък показвай по-малко ревност за добродетел, отколкото някои желаят богатство. Защото неща от този вид често си търсил и не си намирал, макар да знаеш, че не е сигурно дали ще ги намериш, ти все тъй пускаш в ход всякакво търсене. А тук, въпреки факта, че имаш обещание да получиш със сигурност, ти не влагаш дори частица от същото усилие и не показваш и малка част от онази настойчивост. Затова Той каза, „хлопайте“, да покаже, че дори ако не ти отвори вратата веднага, ти трябва да продължиш с усилията си (св. Иоан Златоуст, пак там).

И трите повелителни форми, „искайте“, „търсете“, „хлопайте“, предават продължително усилие: продължавайте да искате, да търсите, да хлопате.

Господ после онагледява мисълта Си с прост пример, който всеки може да оцени. Синът на един човек в наивността си, моли за това, от което има нужда, тоест за това, за което знае, че има нужда, хляб. Той има нужда да яде и моли за хляб. Бащата не би се подиграл на сина си и не би го излъгал, като му даде нещо, което прилича на питка или малък хляб, тоест камък. Нито пък би му дал змия (вероятно змиорка, която не се смята за риба и затова е забранена в Закона), ако поискаше риба. По същия начин, ако помолим за нещо, от което смятаме, че имаме нужда, но всъщност нямаме, Господ няма да ни го даде. Ако ни го дадеше, ние щяхме да бъдем излъгани, защото щяхме да получим от Бога неща, които биха ни направили още по-свързани с този свят, отколкото сме: богатство, успех, физическо благополучие и дори здраве. В резултат на това Той би прекъснал нашето развитие за постигане на Неговата правда и в крайна сметка това би попречило на нашето единение с Него. Родителят отвръща на желанието на детето си, когато то изразява истинска нужда. Небесният Отец знае от какво имаме нужда (6:32) и Той със сигурност се отзовава: Той дава добри неща (а не просто какво да е) на онези от нас, които Го помолят.

„Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците“ (7:12).

По този начин Господ обобщава християнската норма на поведение. Не трябва да имаме друг пример за отношенията си с нашите ближни, освен начина, по който нашият Господ се отнася с нас. „Прочее“ свързва тази заповед с всичко, което Той е казал преди. Ако очакваме да получим, когато помолим, да намерим, когато търсим и да ни се отвори вратата, когато хлопаме, ние трябва да дадем, и ние трябва да отворим вратата на онези, които имат нужда и молят за нашата помощ. Законът и пророците бяха обявили това, но дори Божият народ не бе успял да го разбере. Сега Той възлага същото задължение, но дори по-строго, на онези, които биха били Негови ученици и биха влезли в Неговото царство.

Глава двадесет и седма

Като казва, че трябва да правим на човеците това, което искаме те да правят на нас и че това е изпълнение на „закона и пророците“, нашият Господ Иисус Христос подчертава факта, че Той не въвежда нова идея. Законът е изложил в големи подробности Божиите изисквания към човека, що се отнася до отношенията с ближния (вж. Левит 19:9-18). Свети Иоан Златоуст отива дори по-далеч, като заявява, че „Очевидно е, че добродетелта е според нашата природа; че ние всички знаем по себе си нашите задължения; и че не е възможно да се извиним, че не знаем“ (Проповед XXIII, „Върху Матей“). Сигурно е, че ако законът да правим на човеците това, което искаме да правят на нас принадлежи на човешката природа, то е, защото човекът е създаден по образ Божи.

Важно е да отбележим също, че някои други религии имат закон, който, погледнат повърхностно, е същият като тази заповед, но всъщност е точно обратен на закона, даден от Бога на Неговия избран народ и потвърден от Неговия въплътен Син в началото на Неговото обществено служение. Те казват по същество: „Не правете на другите това, което не искате да правят вам“. Ако човек последва това предписание, той би бил доволен да се изолира от другите, да не прави нищо за ближния си, дори да бъде безразличен към положението на ближния си, и все пак да бъде религиозен. Пътят на Христа е действен, а не пасивен.

Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Матей 7:13-14).

Местоназначението или целта на християнския живот е царството на Бога. Това е „Животът“, към който води тесният път. Сам Иисус Христос е „тесните врата“, които отварят пътя, водещ към живота, защото Той каза – „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан 14:6), Онези, които са избрали да следват Иисус Христос, вече са тръгнали по този път и тук, към края на „проповедта“, Господ започва да говори на учениците Си, че пътят, който ще следват, ще бъде пълен с трудности и изпитания и не ще бъде изборът на мнозинството.Вероятно няма по-очевидно от това указание на нашия Господ, приложимо към времената, в които живеем. Изкусително е да се следват тенденциите и насоките на обществото, вместо да се стои твърдо зад непопулярни принципи. Дори някои църкви са се поддали и са възприели популярни морални становища и доктринални идеи, които са в пряко противоречие с това, което учи нашият Господ Иисус Христос, толкова силен е натискът да бъдеш приет, и да не бъдеш различен. Това развитие в други църкви в действителност ни засяга, но ефектът, който то вече е започнало да има върху членовете на нашата Църква, е този, който наистина ни тревожи и става належащо да припомним на верните, че нравствените истини, преподадени ни от нашия Господ Иисус Христос, са съвършени и поради това не могат да се променят, за да паснат на времето. Очевидно е за всеки пастир, че много от хората в нашите църкви споделят отношението към учението и нравствеността, които преобладават в обществото. Понякога ни се казва, че цялата ни система е остаряла и че е по-добре да се събудим и да се променим или да се изправим срещу неизбежното отдръпване на нашите собствени хора.

Да се възпротивиш на догматичния и морален релативизъм, означава човекът да се постави в непопулярно малцинство, дори да бъде приобщен към членовете на най-странните секти и всякакви други, които се опитват да вървят против течението. Едно от първите изпитания, на които един последовател на Иисус Христос е изложен в наше време, е страхът да бъдеш отхвърлен като някой, който вярва в нещо от миналото или като умопомрачен (обществото често обявява дисидентите си за луди). Голяма смелост се изисква да поемеш риска на общественото отлъчване.

„Тесните“ врата е изповядването на Иисус Христос, а тесният път е този, който човек трябва да следва като следствие на това изповядване. Не можем да заявим, че Иисус Христос е нашият Господ, Бог и Спасител и в същото време да се пригаждаме към нормите на поведение, установени от мнозинството, вместо към Неговите норми. Малцина наистина са онези, които имат достатъчно вяра да устоят на съблазънта да се отклонят от тесния път. Другата порта е широка и привлекателна, защото тя предлага успех и признание от човеците, които я избират и следват. Средният, „нормалният“ член на обществото най-често прави точно това.

Последствията от едно безбожно общество стават все по- и по-очевидни дори за най-големите скептици. Започваме да ставаме свидетели на унищожението, до което води широкият и лесен път. Безразборните полови отношения, свободната любов и нравствените отклонения вече взеха своя данък. Равнодушието към Божията воля за човека, що се отнася до брака и семейството, е изпълнило нашите градове с бездомни деца и бегълци, самоубийства и отчаяние дори сред младите, които обикновено са изпълнени с надежда и очакване. „Ситуационната етика“, проповядвана дори от някои духовници (според която в някои ситуации човек може да лъже, изневерява, краде и мами), почти е унищожила доверието, честта и почтеността на личността в обществения живот. Пътят, който води към живот, към царството на Бога, е изпълнен с трудности и изпитания; за да го следваш, е нужна вяра в Бога и обещанията на Иисус Христос. Той е казал, че игото Му е благо, а бремето Му е леко и всички трудности могат да се понесат, ако човек никога не изпуска от поглед живота, който Той ни е обещал.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Jh

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава седемнадесета

В първата част от Проповедта на планината (Матей, 5) Господ, след като обявява, че Царството Божие се приближава, разказва на учениците Си за природата на обръщането, което ги прави деца на царството. Тъй като царството се отнася не само за бъдещото царуване на Бога в идния свят, но и за Неговото царуване сега в сърцата на хората, Иисус Христос ги учи как да търсят първо „царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). След като, по думите на св. апостол Павел, хората, „без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3), целта на Господа била да обяви точно каква е Божията правда, като я противопоставил на човешката.

Откриваме как Господ описва в глава шеста, че принадлежността на Божието царство влияе на целия човешки живот. Няма нито една страна на живота, която може да остане непроменена или необърната от прякото разкриване на волята на Бога и Неговите изисквания към човека, които Иисус Христос проповядва. И Той започва с религиозния живот.

Трите основни прояви на набожност сред юдеите, откак Бог е сключил Своя завет с тях, са били милостиня, молитва и пост. Набожен човек се е смятал този, който е давал милостиня, молил се е и е постил. Учениците на Иисус Христос без съмнение приемали за даден факта, че ще дават милостиня, че ще се молят и ще постят, тъй като Той не дошъл да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. Като говори за тези неща, Той потвърждава, че тези три изисквания ще останат най-главни сред формите на служение и богопочитание, които децата на царството ще следват.

Св. Иоан Златоуст (Проповед XIX, „Върху Матея“) казва така:

Христос изкоренява в останалата част от проповедта най-тираничната страст от всички, гнева и лудостта по отношение на тщеславието, което извира в тези, правещи добро. Но след като Той ги е отвел към самообладание, Той продължава, за да изчисти примеса (който съблазнява или разваля), който тайно се препитава с него (с тщеславието – бел. ред.).

Най-голямото изкушение, което се появява, за да развали човешкото решение да върши Божията воля, най-често използваното оръжие на дявола, способно да унищожи и най-добрите човешки намерения, е желанието да бъдеш признат и оценен от другите. Дори когато човек е воден от истинско чувство на състрадание, той често открива за себе си, че не иска добрите му дела да останат незабелязани. Понякога благотворителността се прави по съвсем погрешна причина: за да станеш известен като филантроп. Когато чуем, че Господ казва в Матей 6:1, „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец“, ние разбираме, че Той осъжда нещата, направени за показ, защото те в действителност не са направени за другите, а за нас самите. Колко често виждаме филантропите в наши дни да бъдат снимани как подават чек на някой предствител на социална агенция, или още по-лошо, да подават кошница храна на някой човек в нужда в Деня на благодарността или на Рождество Христово.

Със сигурност това е, което Господ има предвид, когато казва, „не тръбѝ пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“. Той нарича тези щедри хора „лицемери“ – (χγποκρίτε) – дума, която първоначално е означавала „актьор“. А думите, преведени „за да ви видят“, τχεατιναί, е да ви видят в театъра, τχεατρον.Човек може да възрази, че не винаги е възможно да се направи добро дело, без то да бъде видяно поне от човека, който се възползва от този акт на щедрост. Но Господ говори за намерението: πρός пред глагола означава „за да“ или „с цел да“. И тъй заключението е, че тези, които извършват делата си на милосърдие, за да бъдат видени и оценени от другите, „получават своята награда“. Те получават каквото са желали и това е всичко, което получават: „няма да имате награда при Небесния ваш Отец“.

Същинската праведност се опитва дори да избегне себе си. Когато Господ казва в стих трети – „А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната“, Той без съмнение има предвид, че истински праведният човек – този, който наистина се е обърнал към Неговия път – прави доброто си дело спонтанно, отвръща с готовност на нуждите, дори не помисля за себе си, че прави добро и вероятно се изненадва, ако бъде похвален или му се благодари.

„Та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“. Бог присъства навсякъде и знае не само всяко дело, което се прави, но също и намеренията или мотивите зад него. Наистина ще има награда за истински праведните и тази награда ще се даде открито, но не в този живот. Дори ако делата ни са скрити от другите в този свят, когато всички са призовани пред страшния съд на Христа, те ще бъдат разкрити.

Глава осемнадесета

И кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда (Матей 6:5).

Така Господ продължава да поучава учениците Си, що се отнася до практикуването на християнския живот. Точно както беше започнал тази част от проповедта с указания за духа на раздаване на милостиня, за това що е истинска благотворителност, сега Той им казва какво е да се молиш. И отново Той казва – „Кога се молиш…“, както беше казал, „Кога правиш милостиня…“ и както ще каже, „Кога постите…“, като показва по този начин, че трите основни дела на набожност, извършвани от юдеите, ще бъдат практикувани и от последователите Му.

Очевидно винаги е имало религиозни хора, които са искали да впечатлят другите със своето благочестие. Нещата не са се променили много: точно както има някои „правещи милостиня“, които дават само за да бъдат видени от другите, така съществуват и онези, които искат да бъдат познати като хора на молитвата. Те съумяват да направят така, че да има други, които да ги наблюдават в дълбокото им благочестие. Те скръстват ръце, бият се в гърдите и обръщат очи към небето. Те правят по-дълбоки поклони от който и да е друг (всички тези жестове са добри и естествени за молещия се човек, ако единственото му желание е да се моли, да почита и хвали Бога). Те често получават възхищението на тези, които ги виждат. Когато Господ казва – „Те вече получават своята награда“, Той има предвид, че възхищението е размерът на наградата им.Ние трябва да се молим, съзнавайки винаги нашата недостойност, с разкаяние, с вътрешни сълзи, но не трябва и да мислим, че има нещо лошо, ако болката, която чувстваме вътрешно, намери израз и външно. Лошо би било, ако на външния израз не съответстват вътрешни чувства. Думите на Господа, дадени на пророк Иоил за евреите, свидетелстват за факта, че дори в Стария Завет духът на истинската молитва е бил същият:

Но и сега още казва Господ: обърнете се към Мене от все сърце с пост, плач и ридание. Раздирайте сърцата си, а не дрехите си… (Иоил 2:12-13).

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (стих шести).

Означава ли това, че трябва винаги да се молим сами, а не в присъствието на други? Ами общата молитва на Църквата? Все пак много от молитвите в службите са в множествено число: „Молим Ти се“, „Хвалим Те“ и прочее. А после и Сам Господ казва по-късно: „Защото, дето са двама или трима, събрани в мое име“ (специално за молитва, според предходния стих), „там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). Очевидно Христовите ученици и Неговите последователи трябва да се молят заедно. Има места в евангелията, където Той ни показва, че това е волята Му. От друга страна, ние се молим със същия дух на преданост към Бога, а не с желанието да впечатлим другите и насаме, и с други. Свети Иоан Златоуст казва:

Тъй както ако влезеш в килера си и затвориш вратата, ако го правиш за показ, вратите не са ти от полза… Той иска ти… дори да затвориш вратите на ума си… и ако ние, които се молим и умоляваме, не внимаваме в това, що правим, а се разсейваме и блуждаем, как да очакваме Бог да ни обърне внимание? („Върху Матея“, Проповед XIX).

А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него (стихове 7-8).

Сега Господ е сменил единственото число с множествено: докато в стихове пети и шести Той ни учеше, използвайки „ти“, сега той използва множественото „вие“. От това можем да разберем, че Той иска от нас да се молим заедно, както и сами. Изразът „не говорете излишно“, е превод на гръцкия με δατταλογεσετε, „бръщолевене“, „използване на празни думи“ или „лекомислено говорене“. Езичниците очевидно са се молели с формули или магически фрази, които или не са разбирали, или просто са повтаряли отново и отново, без да чувстват нито любов, нито благочестие. За християните има опасност, ако използват християнските молитви по същия начин. Излишното говорене самò по себе си няма стойност. Молитвата, която излиза от сърцето, дори ако е многословна, е молитва, която достига небето. Бог не се трогва и не отговаря на нашите нужди само защото сме ги крещели отново и отново или защото рецитираме автоматично правилната формула.

Последното предупреждение разкрива също колко неподходящи са егоистичните молби или такива неуместни просби като „царства, и слава, и надвиване над врагове, и изобилно богатство и изобщо всичко, което въобще не ни засяга“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Ние се молим, защото имаме нужда да говорим с нашия Отец и понеже Той ни обича, ние Го обичаме. Молим се, за да Го прославим и да изразим нашата пълна зависимост от Него. В молитва ние изразяваме нашето желание да съобразим живота си и употребата на нещата, които ни е дал, с Неговата воля. Ние изразяваме нуждите си в молитва не защото Той не знае от какво се нуждаем, а защото, изброявайки ги, ние обявяваме скромното си желание да бъдем доволни от това, което Той ни дава. Всъщност ние казваме – „ние мислим, че имаме нужда от тези неща, но ако Ти знаеш, че аз нямам нужда от тях, аз смирено приемам Твоята воля за мен“.

Глава деветнадесета

След като показа на учениците духа на молитвата, Господ им дава молитва за образец: „А молете се тъй“ (Матей 6:9). Макар Иисус Христос да не им нарежда изрично да използват точно тези думи на молитвата, Църквата от самото начало, приемайки я за най-съвършената от всички молитви, я е повтаряла отново и отново точно както Той ни я е дал. Тя се използва в общата молитва в Църквата и в личните молитви на всички християни.Свети евангелист Лука е записал молитвата като отговор на горещата молба на учениците, „Господи, научи ни да се молим“ (Лука 11:1). В Евангелието на св. Матей тя е част от учението на Господа за молитвата в проповедта на планината.

„Отче наш, Който си на небесата!“

Като използва „наш“, Господ отново подчертава една характеристика на християнската молитва: ние винаги се молим, мислейки за нашите братя и сестри, без значение дали се молим сами или заедно с други. „Отче“ е име, което показва нашата връзка с Бога. С Него говорим като с любящ баща и се обръщаме към Него с любов и доверие. Когато Той добавя, „Който си на небесата“, Той ни казва, че в молитва ние първо издигаме умовете и сърцата си от земните грижи и съсредоточаваме вниманието си върху Него като свет и съвършен и от Когото ние зависим. Има много други случаи, когато Иисус Христос споменава Отца Си и използва същото определение, „Който си на небесата“.

„Да се свети Твоето име“

Преди всичко друго, като Божии деца, ние молим името Му да се слави в нас, в нашия живот и дори в нашите най-съкровени мисли. С други думи, нашето първо прошение в молитвата е напълно неегоистично: да живеем по такъв чист начин, че Бог да бъде прославен от другите хора. Както св. апостол Павел можа да обяви, след като се беше обърнал и беше проповядвал вярата, която някога търсеше да унищожи – „Прославяха Бога за мене“ (Галатяни 1:24).

„Да дойде Твоето царство“

После обявяваме целта и стремежа на нашия собствен живот като християни: Царството Божие да стане реалност сред нас и в нас дори в този живот в настоящето, тъй като царството вече е там, където има любов. Това прошение също изразява нашия копнеж по Второто пришествие на Иисус Христос и по окончателното установяване на Царството Божие в бъдещия свят. „Какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден“ (2 Петр. 3:11-12).

„Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“

Когато молим Божията воля да се изпълни на земята както е на небето, ние молим тя да се изпълни най-първо в нас и чрез нас**. Трябва да бъдем покорни, винаги търсещи да разберем каква е Божията воля за нас (Ефесяни 5:17). Също така присъща грижа е за последователите на Иисус Христос Божията воля да бъде изпълнена и чрез други. Ние не само скърбим, че не е, но се и трудим, за да се изпълни. Ангелите и светците на небето следват волята Му – „които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му“ (Псалом 102:20). Това трябва да е и нашето най-искрено желание.

„Насъщния ни хляб дай ни днес“

Първото прошение, в което молим за нещо, свързано с нас, е молба за онова, от което ние всички най-много се нуждаем: насъщния ни хляб. Този хляб, както ни учи Божието слово, се разбира поне по три начина. Самата дума „насъщен“ е превод от гръцката επιούσιον. Това буквално означава „над същността“ и някои от отците на Църквата (като св. Кирил Иерусалимски) учат, че това означава духовния хляб на Евхаристията, най-чистото тяло на Господа. Той казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът“ (Иоан 6:51). Насъщният хляб е също словото Божие, което насища всеки вярващ. „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4).

Насъщният хляб е също така всичко, което е нужно за нашия живот. Макар Бог със сигурност да знае нашите нужди, ние изразяваме едновременно и нашето смирение и нашата зависимост от Него, като молим за тях. Важно е също за християнина да осъзнае, че той не трябва да моли за голямо богатство или за повече, отколкото има нужда. Когато моли за хляб, той не трябва също да забравя нуждите на другите, особено на онези, които наистина са гладни и лишени от нужното им.

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“

Отново нашите молби трябва да са посветени на духовния ни живот преди всичко друго, а нищо не е по-важно в живота на един християнин от това да му бъдат простени греховете. „Дългове“ се използва, за да обозначи всякакъв вид простъпки, тъй като самата дума предполага задължения и към Бога, и към ближния ни, дългове на поведение и чувства, които не сме изплатили (ако се оспори, че в съвременния език „дългове“ обикновено има нещо общо с пари, може също да се посочи, че „простъпка“ означава и нарушение на граница на владение). Както ще ни каже Сам Господ малко по-късно, не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не искаме да простим (Матей 6:14-15). Прошката е в основата на християнския живот.

„И не въведи нас в изкушение“

Някои хора имат много проблеми с това прошение като си мислят, че то намеква, че Сам Бог ни изкушава. Свети апостол Яков изяснява значението на това прошение: „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото, след като бъде изпитан, ще получи венеца на живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат. Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (Яков 1:12-14).

„Но избави ни от лукавия“

Последното прошение в молитвата е за избавление не само от злото, но и от онзи, който е причината за него, лукавия, дявола. Ние заявяваме нашето желание и намерение да отхвърлим злото и сатаната с помощта на Бога. В Господнята молитва (обикновено наричана „първосвещеническата молитва“) преди разпятието Му Той се моли всичките Му ученици да бъдат опазени от злото (Иоан 17:15). И накрая, това е молитва за това да успеем да преминем житейския си път, ненаранени от злото в този свят (Галатяни 1:4).

„Защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.“Макар много коментатори да приемат за дадено, че това славословие е допълнително добавено към стих тринадесети и не е съставлявало част от оригинала, то е възприето и включено в текста още в ранните дни на Църквата. Свети Иоан Златоуст го разглежда като принадлежащо към възприетия текст и го обсъжда в своите „Проповеди върху Матея“. Нашата Църква го използва като „възглас“ след изричането на Господнята молитва с добавката „на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и вовеки веков. Амин.“

Глава двадесета

Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Матей 6:14-15).

Веднага след като поучава учениците Си как и за какво да се молят, Господ отделя едно от прошенията, това, в което ни учи как да молим за прошка, сякаш за да подчертае основното му значение (в стих дванадесети Господ беше нарекъл греховете ни οφειλέμα [дългове], а тук Той използва παρατòμα – буквално, „погрешна стъпка, опущение, подхлъзване“). Той вече е казал, че трябва да молим за прошка само ако ние самите сме склонни да простим. Сега Той отива дори по-далеч, като не оставя никакво съмнение за това какво се изисква, за да получим прошка за греховете си и оскърбленията против другите. Не можем да очакваме да ни бъде простено, ако ние самите не даваме прошка. Не се правят никакви изключения: не става въпрос дали другият човек носи вина, или дали заслужава или не нашата прошка.

Очевидно е, че Господ все още има предвид Своята молитва Отче наш, тъй като Той продължава учението си върху прошката. Нашият небесен Отец е този, който ще ни прости: учениците, както и ние, сме деца на любящия Отец на небето. Нашето призвание е да бъдем там, където е Отец, тоест на небето. Сякаш Господ казва, че с такъв Отец и такова призвание не би било подходящо за нас да имаме друга цел в живота си освен да сме подобни Богу. „А нищо не ни прави толкова подобни Богу както когато сме готови да простим на грешните и злосторниците; точно както Той учил преди, когато е говорил за това как Той „оставя слънцето да грее над лоши и добри“ (Матей 5:45) (св. Иоан Златоуст, Проповед XIX, „Върху Матея“).

„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда“ (Матей 6:16). Тук забелязваме преди всичко, че Господ казва, „кога постите“, като по този начин показва, че Той по никакъв начин няма да отмени древната благочестива практика на въздържане. По-късно Той ще отбележи още по-ясно и категорично, че постът ще се практикува от Неговите ученици (Матей 9:14).

Често приемаме, че Господ не прави нищо повече от това да ни предупреждава за опасностите, в които може лесно да изпаднат съзнателните християни – да направим показна нашата набожност – и че Той говори само на онези, които наистина постят. Макар да е вярно, че такова предупреждение е дадено тук, св. Иоан Златоуст посочва, че има загатнато и друго, което е по-лошо: престорения пост, носенето на „тъжното лице на поста, но без поста въобще, прикривайки се с извинение по-лошо от греха им“ (Проповед XX, „Върху Матея“). Във всеки случай при всеки друг показ на набожност търсената награда, тоест похвалата и възхищението на другите, е наистина единствената награда, която такива актьори (гръцки τχεατιναί) получават.

Господ е използвал множественото число, за да подчертае факта, че цялата общност на Неговите ученици почита Бога с дела и молитви, но сега Той се обръща към всеки един от нас в единствено число, за да покаже, че имаме наша собствена лична отговорност в тези неща. „А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:17-18).Предписанието „помажи главата си и умий лицето си“ не трябва да се разбира буквално, точно както е и с „влизането в скришната стая и заключването на вратата“. Християните не трябва нито да се срамуват от тези добри дела, поста и молитвата, нито да се страхуват от другите, когато разберат, че те ги изпълняват. Смисълът е, че това, което е в сърцето, е от значение. Християните влизат в съкровени отношения с Бог: те се молят поради любовта си към Него; те постят, защото целият им материален, физически живот се владее от и е подчинен на духовния им живот. Храната е единственото абсолютно необходимо нещо за поддържането на този физически живот и това, че я използваме, става знак за връзката с духовния живот.

Цялото учение на Иисус Христос за даването на милостиня, молитвата и поста е обобщено в стихове 19-21: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ясно е тогава, че за да притежава Царството Божие, човек трябва да бъде изцяло променен. Трите дела на благочестие, които трябва да се практикуват от християните – истинското раздаване на милостиня, истинската молитва и истинският пост – са едновременно средства за постигане на тази промяна и белези за нейното протичане. Нашето назначение е това Царство: поклонникът, който тръгва по пътя към Царството, трябва да се освободи от всяко заробване, било то богатство, било то славолюбие или известност. Съкровищата му на земята са крехки и могат лесно да бъдат отнети. Истинското съкровище е всичко, което ни подготвя за живота в Божието присъствие в Неговото Царство, било тук в очакване или в бъдещия век. Тези съкровища са духовни, но сигурни и трайни; не могат да бъдат отнети. Ако богатството (алчността), славолюбието (гордостта) и известността (отхвърлянето на всичко освен на собствената личност) са нечии истински съкровища, там е и сърцето му; и той няма Бога, а идол на мястото на Бога.

Глава двадесет и първа

Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? (Матей 6:22-23).

Тези два стиха довършват мисълта, въведена в параграфа от стихове 19-¬21: „Не си събирайте съкровища на земята… защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. И сега, за да накара учениците да разберат по-добре духовното съкровище, което човек трябва да си събира, Господ използва физически образ. Първото твърдение, „Светило [лампа, от λυχνος] за тялото е окото“, означава, че зрението установява и обуславя движението и възможностите на цялото тяло. Целта обаче е да се онагледи фактът, че каквото е умът (сърцето) за душата, това е окото за тялото. Това става видно от следващото казано: „Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“. Гръцката дума χαπλους е, по наше мнение, правилно преведена „всеотдайно“ (single – в текста, който епископ Дмитрий цитира. В българския синодален превод думата е „чисто“ – бел. прев.), и означава „всеотдайност на ума, на погледа, на целта и на убеждението“. Думата има сродни значения като „неразделен“ или „искреност“. Някои преводачи са се отклонили, като са използвали „щедро“, „непокътнато“ или „здраво“ като еквивалент – не че тези значения са напълно погрешни, но на нас ни се струва важно да запазим за контекста идеята за искреност.

Ако съкровищата на човек са изцяло на земята (вж. стих деветнадесети), окото му е пълно с гледката и насладата от тези неща, и сърцето (умът) им се наслаждава. Ако сърцето му е непокварено или чисто, той е блажен и „ще види Бога“ (блаженство шесто; Матей 5:8). Обратното също е вярно: ако той вижда само Бога и се наслаждава на Неговия Закон, гледката на неговите съкровища на земята не може да се сравнява с гледката на Бога – и оттам необходимостта окото да бъде „всеотдайно“. Господ вече ни кара да предчувстваме основната истина, която Той ще обяви малко по-късно: „Никой не може да слугува на двама господари… Не можете да служите на Бога и на мамона“ (стих двадесет и четвърти).

Цялото тяло е изпълнено със светлина, Божията светлина, в резултат на тази всеотдайност на погледа. Макар умът да е отговорен за греха, тялото е това, което изпълнява греховните намерения. И така тялото, чиято лампа или светлина е окото, е пряко свързано или с праведността, или с греховността.

Обратното на тази „всеотдайност“ е злото: „ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно“. Тогава няма значение колко здраво е тялото физически; ако окото е пълно с безбожни гледки, с онези земни съкровища, събрани на земята, тялото отвръща на тази гледка, като се предава изцяло на греха – и това, което може да е светлина, става тъмнина: „И тъй, гледай: светлината, що е в тебе, да не е тъмнина“ (Лука 11:35).

Човекът, който, опитвайки се да бъде християнин, се разкъсва между любовта си към Бога и любовта си към нещата от този свят, се оказва с един вид двойна гледка и в ужасно състояние на объркване. Той не може вече да различи земното съкровище от небесното. „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото за горчиво!“ (Исаия 5:20). Това е вероятно най-голямата дилема на съвременния християнин: мисълта, че въпреки това, което Господ казва, той може да си събере съкровища едновременно на земята и на небето. Този вид раздвояване на начина на живот и на вярност е не по-приемлив в наше време, отколкото по времето на земното служение на Господа. Времената и условията са се променили, но връзката между Бога и човека, както и Божиите изисквания към човека, не са.

Светлината, която е станала тъмнина и е изпълнила цялото тяло, е наречена голяма тъмнина, защото в нея няма светлина въобще. Св. Иоан обобщава християнското послание така:

И благовестието, което чухме от Него и възвестяваме е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината: ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях (1 Иоан 1:5-7).

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона (стих двадесет и четвърти).

В проповедта на планината Господ учи учениците си за естеството на обръщането, което ще ги направи деца на Царството Божие. Той им показал как това обръщане ще се прояви в техните ценности, в отношението им, във връзките им с другите, накратко в целия им живот. Той продължава после да им разкрива пътя към съвършенството – малко по малко. Той ги води от една идея към друга, винаги с цел да им покаже най-голямото изискване на Бога към човека.Неизбежно е за този, който тръгва да служи Богу и да живее според Неговите заповеди, да има срещи със силите на злото, които ще създадат напрежение между неговата любов към Бога и влечението му към преходните неща на този свят.

Всичко, което Той е казал преди, сега е доведено до връхната си точка с простичкото твърдение, че никой човек не може да служи на двама господари. Единият от тези господари е властта на златото (мамон). Този господар е способен накрая да разруши у робите си всяка любов към Бога. За съжаление има такива, които смятат себе си като изключение от правилото, че не може да се служи на двама господари. Свети Иоан Златоуст перифразира Господните думи и обобщава смисъла, който Той влага в тях:

И тъй, богатството ви наранява не само по този начин, че въоръжава крадци против вас, не в това, че затъмнява умовете ви до най-силна степен, но също и в това, че ви откъсва от служение на Бога, като ви прави пленници на безжизнени съкровища, и по два начина ви вреди: първо, като ви кара да бъдете роби на туй, що трябва да владеете; и после, като ви откъсва от служение на Бога, Комуто, най-вече, е необходимо да служите (Проповед XXI, „Върху Матея“).

Глава двадесет и втора

Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото? (Матей 6:25).

Както показва въвеждащото „затова“, тази заповед на Иисус Христос е пряко свързана с казаното преди. „Не можете да служите на Бога и на мамона“. Той продължава, като ни казва в какво се състои служението на мамона, да не би някой да си помисли, че не е виновен, като се опитва да прави точно това.

Двете думи „служите“ и „мамона“ изискват известно обяснение, за да можем да разберем целия откъс, започващ от стих двадесет и пети. Гръцкият глагол δουλευείν (който превеждаме като „служа“) е свързан с δουλος („слуга“ или „роб“). Следователно както и да си представяме връзката си с Бога, Господ ни казва, че Бог изисква от нас да бъдем Негови слуги или роби (виж бележката – б. р.)***. Апостолите често са започвали посланията си, назовавайки се например „Петър, слуга или раб Иисус Христов“. „Мамон“ е арамейската (или еврейска) дума за богатства и се използва непреведена в гръцкия текст на Новия Завет. Тя може да означава пари, имущество или собственост. Всички тези значения се свеждат до едно: всичко, което човек има или притежава, било то много или малко. Колкото и малко да е според нашите разбирания, ако ние станем негови роби, то се превръща в „мамон“ за нас, нашето богатство, и накрая наш бог. Така, да бъдеш роб на Бога и роб на мамона едновременно, е невъзможно.

В стиха, цитиран по-горе, чуваме Господ да казва на учениците Си и разбира се, на нас, как дори най-неочакваните неща могат да станат „мамон“. Отново трябва да отбележим двете основни думи в първия ред: „не се грижете“ и „душа“.

Гръцката дума μεριμνάτε означава „да бъдеш свръхзагрижен“ или „да бъдеш твърде заинтересован“ за нещо. Думата предполага тревога или мания, която разсейва човека от неговата цел и разделя интересите му (спомнете си какво беше казано по-горе: „Ако твоето око бъде всеотдайно…“). Пσγχε може да означава и живот, и душа; тук (в английския превод, използван от епископ Дмитрий – бел. прев.) е живот, обратното на смърт или одушевено съществуване. Това е животът, който Бог е дал на човека, и животът, над който Той е Господар.

Заповедта на Иисус Христос е лесна за разбиране; но може да изглежда изненадващо, че Той е отделил две универсални и съществени черти на нашия живот, за да онагледи опасността от това да паднем в служба на мамона. Как посрещането на нуждата от храна и облекло за нас става пречка за нашата служба на Бога? Отговорът е прост: прекалената тревога за тези две неща може да превърне нещо съвсем нормално и благословено от Бога в нещо ненормално и осъдено от Него. „Понеже мнозина, за които ви съм често говорил, а сега дори със сълзи говоря, постъпват като врагове на кръста Христов; техният край е погибел, технят бог е коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното“ (Филипяни 3:18-19). „Желая мъжете… също така и жените, облечени прилично, … не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи“ (1 Тимотей 2:8-9).

Без съмнение е вярно, че винаги е съществувало изкушение, дори сред християните, да превръщат храната и облеклото в нещо много повече от естествен отговор на нуждата да се храним и обличаме. В съвременното общество хората биват заливани с реклами, замислени да създадат мания за претенциозно облекло и луксозна храна. Средностатистическият християнин приема почти без да поставя под въпрос равнищата (нашия „висок стандарт на живот“), които подобни реклами му втълпяват (рекламната индустрия се извинява, като твърди, че просто отразява търсенето в обществото). Много християни не виждат конфликт между прекомерните си тревоги за прехраната и облеклото си и християнските си принципи. Някои изтъкват в своя защита, че само сектите изискват простота и скромност, коренна промяна на начина на живот в отговор на вярата си (макар да е вярно, че много секти наистина изискват отричане или жертване на определени неща, това е, защото за тях тези неща са зли сами по себе си. В християнската вяра употребата на нещата е тази, която ги прави лоши).

В древната Църква известна простота във всички области на живота била общоприета за всички християни. Едва след установяването на Църквата като държавна религия и влизането на цели народи в Църквата били снижени очакванията и правилата и станало относително често срещано (и приемливо?) християните да си позволяват лукс и охолен живот. Идеалите, проповядвани от Иисус Христос и апостолите, обаче завинаги останали в съзнанието на Църквата и се проявяват по два известни начина: чрез монашеството и чрез Великия пост. И в двата призивът за скромен живот е от основна важност. В монашеството мъжете и жените свидетелстват за обстоятелството, че е възможно съвсем буквално да се следва учението на Иисус Христос, без значение какво одобрява обществото. През Великия пост всички християни са призовани да се върнат към простичък живот, проста храна и облекло, да се откажат от забавления и повече да се съсредоточават върху връзката си с Бога.

В стихове 26-31 Господ подчертава любящата грижа на Бога, Божието провидение. Ако нашият небесен Отец „храни птиците небесни“ и „облича полските кринове“, колко повече Той би се погрижил за нас, които сме много повече в мислите Му от тях! Тези същества неизбежно изпълняват предвидената им роля. Човекът, от друга страна, не винаги го прави; той е различен, защото има в себе си образа Божи, ума си, даден му от Бога и свобода на избора. Той, за да изпълни ролята си в живота, има нужда от вяра в Бога. Преголямата грижа за благополучие, удобство и сигурност са доказателство за липсата на вяра. Християните често живеят без вяра, сякаш няма Бог, и по тази причина са не много по-различни от невярващите езичници („неверниците“) в своя материализъм. Всъщност те си правят богове от апетита си, от телата си и от благополучието си.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тоест Бог иска да изпълняваме волята Му. Но това не е служене на един деспот. Не, това е служене на Бог, който е Любов. Нашето служене не е продиктувано от някаква принуда, а от едно от най-ценните неща, които Бог ни е дал – свободната воля – б. р.

***По-скоро на християнството. – Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4J4

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава дванадесета

В псалом петдесети, св. пророк и цар Давид се моли: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (12). В началото на Проповедта на планината нашият Господ обявява „чистите по сърце“ за блажени. Когато Той разкрива истинския дух на Божиите заповеди, става ясно едно от най-важните значения на тази чистота или непорочност на сърцето.Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействувай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (27-28).

След като Той ни беше показал, че има повече от един начин да убиеш, че гневът в сърцето на човека може да стане духовен убиец, сега Той преминава към втората от заповедите, които са предназначени да внушат любов в сърцата на мъжете и жените, а не да ограничават свободата им. Той надниква отвъд простата заповед „не прелюбодействай“, за да уличи онази нечистота, която в крайна сметка се намира в това деяние. Със сигурност заповедта остава в сила, но Той ни учи, че основната злина се крие в егоистичния дух и задоволяването, които изкривяват половия акт и го отделят от любовта.

Двете чувства, гневът и страстта, които са причина за толкова много зло и които толкова много хора смятат за съвсем естествени и следователно негрешни сами по себе си, могат да бъдат променени и да се осъществят според Божията воля. Необходимо е обаче да разберем, че човек не може да постигне тази промяна просто като реши да я направи. Тя може да бъде постигната най-вече като осъзнаем първо, че Божията воля за човека е да се пази от злото. После, ставайки дете на царството, на Божието владичество, той може да се освободи чрез силата на Светия Дух точно от тези неща, които го поробват и го правят дете на властта на този свят.

Господ ни учи още, че външното спазване на закона не е това, което се изисква от Неговите последователи, а напротив – обръщане, което слага край на самото желание, скрито зад нарушаването на закона. Той отхвърля опитите на някои да се оправдаят, такива, които мислят, че няма значение какво има в сърцето, стига то да не се превърне в действие, или пък, че те не са чак толкова отговорни за нечистите си мисли.

Господ обобщава вредата, свързана със сексуалните мисли, с израза „който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си“. Отците на Църквата (св. Иоан Златоуст, св. Амвросий и блажени Августин сред много други) също изследват многобройните начини, по които човек може да „погледне с пожелание“. Понякога всичко остава само в ума, или като спомен, или като въображаемо действие. В нечестивия ум това може да достигне до момента да бъде неволно или да изглежда сякаш е било провокирано, но такъв ум вече е под контрола на лукавия, който непрекъснато провокира човека и желае да го пороби. Не е рядко, когато някои се възбуждат, като гледат рисунки, снимки и дори филми, като доказват на себе си, че не са виновни, докато не приложат мислите си на практика. Но този вид самоеротика е не само греховен и нарушение на Христовата воля да не „поглеждаме с пожелание“; той е сигурен начин да отслабим себе си духовно и да убием нашия дух.И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената (29-30).

Господ забранява да се „поглежда на жена с пожелание“, а сега продължава (с метафора според св. Иоан Златоуст) да изследва причините за нечистото сърце, а окото е очевидно онази част от тялото, свързана с „поглеждането“. Тялото или плътта обаче не е това, което трябва да се обвинява; има нещо друго зад плътта: умът, духът и волята. Очевидно да бъдеш ослепен с едното око, няма да направи сърцето чисто. Има ситуации и хора, които създават обстоятелства за грях, било с мисъл, дума или дело. Отците ни уверяват, че тук Господ ни заповядва да се освободим от обстоятелствата, водещи до грях, а не да се осакатяваме.

Да обърнем внимание какво казва за това св. Иоан Златоуст (Проповед XVII, „Върху Матея“): ,,И отново, ако Той говореше за части на тялото, Той нямаше да говори за едно око, не само за дясното око, а за двете. Защото този, когото го накърнява дясното му око, съвсем очевидно ще си навлече същото зло и с лявото. Защо тогава Той споменава дясното око и добавя ръката? За да ни покаже, че не за части говори Той, а за онези, които са близо до нас. И тъй, „Ако – казва Той,- обичаш някого сякаш той ти бе наместо дясно око; ако го мислиш за тъй полезен за теб, че да го цениш наместо ръка, а той наранява душата ти; тях ти трябва да отсечеш“. И отбележете си ударението, защото Той не казва „Отдръпни се от него”, а за да покаже пълнотата на отделянето, „извади го и хвърли от себе си“. Отново, от самите ситуации и хора, които ни провокират към грях, трябва да се отделим ние. От друга страна, този, който ни провокира, може да го прави несъзнателно. Ако това е така, тогава отделянето ще е от полза и за двете страни. Ако обаче неговата провокация е съзнателна, вие ще помогнете на него, като сложите край на неговите опити да ви накърни. И накрая, с тези заповеди Господ показва любовта Си към всички хора и волята Си те да се обичат един друг. Това е истинската основа на новия, неподправен живот, разкрит ни, когато Той стана човек и ни показа какъв трябва да бъде човекът.

Глава тринадесета

Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека ѝ даде разводно писмо“. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодействува; и който се ожени за напусната, той прелюбодействува (Матей 5:31-32).

Господ прави връзка между „Казано бе също: ако някой напусне жена си…“ и Второзаконие 24:1-4, където изглежда, че Божията първоначална заповед е доста либерална: сякаш се одобрява практика като съвременната, в която човек може да се отърве от съпруга или съпругата, които не му харесват. По-късно, когато фарисеите поставили под въпрос Неговото учение, Иисус Христос обяснил привидното разминаване, като разкрил Божията воля така: „Поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй“(Матей 19:8).Свети Иоан Златоуст ни припомня, че законът за „разводното писмо“ не бил основен закон, а бил даден на Божия народ, за да ги предпази от по-големи грехове, (вж. Проповед XVII, „Върху Матея“). Последната част на цитирания горе стих е много съществена: „но отначало не беше тъй“. Някои от отците на Църквата са на мнение, че моралът през времето на патриарсите е бил много по-висок от този през периода след бягството на Израил от Египет. (вж. блажени Августин, За катехизацията на начинаещите (оглашените), 19-33; и особено св. Юстин Мъченик, Разговор с юдеина Трифон, глави 19-21, където той показва, че след като евреите се отвърнали от Бога, те установили определени неща, такива като обрязването и почитането на съботата, за да си спомнят за Него и Неговия договор с тях. Те посочват, че Ной и Мелхиседек не са били обрязани, нито пък са спазвали съботата, но са били угодни Богу. Същото се казва и за отпускането при спазване на основните закони за човешкото поведение.) Моисей често трябвало да моли Бога да отслаби товара на точното спазване на Неговите заповеди поради непостоянството на народа на Израил. Някои от отците виждат в Христовото учение възвръщане към призива за светост и чистота на народа отпреди Изхода.

Божиите заповеди, преформулирани и засилени в учението на Христа, изглежда на пръв поглед, че се обръщат само към мъжете. Вероятно причината да постъпва така е била предразположението на Неговите слушатели, които са били запознати със закона и биха могли да не Го разберат, ако съществено се е отклонявал от традиционния начин, по който те го разбирали. Той без съмнение в тази част от Своето учение, която засяга закона, утвърдил първо Себе Си като истинския Законодател. Докато продължавал да разкрива Божиите нравствени изисквания към човешкия род, ще става ясно, че мъжете и жените имат еднакво достойнство и еднаква отговорност пред Бога за своето поведение. Той е много по-строг в учението си за развода и прелюбодеянието, което е резултат от него, когато обявява без уговорки: „Всеки, мойто напуска жена си, и се жени за друга, прелюбодействува, и всеки, който се жени за напусната от мъж, прелюбодействува“ (Лука 16:18). С други думи, не просто съпругът кара напуснатата си съпруга да прелюбодейства, но и той също, ако се ожени повторно, прелюбодейства. Същото се отнася и за жената, която започва раздялата (Марк 10:12).

И все пак Той е позволил един повод за развод – прелюбодеяние или невярност. Такава забранена връзка е причинявала вече разрив в брака. „Закоравялостта на сърцето“, приписвана на юдеите, не отсъства и сред „новите юдеи“, тоест християнския народ; и Църквата със своята власт да развързва и връзва, дадена ѝ направо от Иисус Христос, позволява някои разводи и дори повторни бракове, но винаги когато е намесена някаква форма на изневяра.

Свети Иоан Златоуст предупреждава тези, които имат законническо мислене, които могат да намерят за себе си оправдание за развод по някакви други причини, като казва: „Затова, видите ли, след това Той набляга на становището Си без уговорки и надгражда този страх като крепостна стена, убеждавайки съпруга за голямата опастност, че ако все пак прогони жена си, той става отговорен за нейното прелюбодеяние. И тъй, да не би като ви кажат, „извади си окото“, да предположите, че това е казано за жената: Той добавя навреме тази поправка, като разрешава тя да бъде прогонена само по един начин, но не по друг“ (пак там).Отново виждаме в този аспект на учението на Иисус Христос заложената мотивация за всички човешки отношения – любовта. Обръщането към Иисус Христос и Неговия път трябва да сложи край на „закоравялостта на сърцето“, защото обръщането означава точно промяна в сърцето. Бракът трябва да се разбира като божествена институция, в която мъжът и жената имат най-голяма възможност за любов и неегоистично отдаване. В природата на децата на Царството е да отразяват Божията любов във всички свои връзки, но особено в единството на брака. Онези, които Господ нарича блажени в началото на Проповедта, не са вече способни на самозадоволяване и егоцентризъм, които са основните мотиви зад развода. „Защото този, който е благ, и миротворец, и беден духом, и милостив, как той ще прокуди жена си? Този, който е свикнал да помирява другите, как той ще бъде в несъгласие с нея, която е негова?“ (св. Иоан Златоуст, пак там).

Глава четиринадесета

Слушали сте още, че бе казано на древните: ,,клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си“. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Иерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен. Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия (Мат. 5:33-37).

Принципът, за който говори Господ в тези редове, винаги е бил вземан на сериозно от по-голямата част от еврейския народ. Подразбираше се, че човекът ще спазва обещанията си. Било е немислимо да се кълне лъжливо или да се лъжесвидетелства в Божие име (Левит 19:12). Така се е разбирало съдържанието на заповедта „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“, макар тя да включвала и неблагочестивата практика да се използва лековато и богохулно Божието име. „Ако някой даде оброк Господу, или се закълне с клетва, като наложи зарек на душата си, той не бива да престъпва думата си…“ (Числа 30:3). „Ако дадеш оброк на Господа, твоя Бог, незабавно го изпълни, защото Господ, Бог твой, ще го изиска от тебе, и върху тебе ще легне грях“ (Второзаконие 23:21).

Практиката да се правят такива оброци или клетви не била позволена от Моисеевия закон и дори се наказвала. Затова, когато Иисус Христос обявил – „Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак“, привидното противоречие трябва да е стреснало учениците. Все пак Той им дал да разберат, че Той изпълнява и усъвършенства закон, който пак Той им е дал първоначално.

Отците (и особено св. Иоан Златоуст, към когото често се обръщаме за обяснение на Писанието) откриват в тези стихове точен пример за това как Господ усъвършенства Своя собствен закон. Целта на стария закон, казват те, била да подготви народа за новия закон; първата и най-важна стъпка в този процес беше хората да се изведат от идолопоклонничеството. Спомняме си, че евреите, освободени от Египет чрез непосредствената намеса на Бога, изпаднали в идолопоклонничество: „Тогава Израилевите синове почнаха да правят зло пред Господа и да служат на Вааловци;… и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи…“ (Съдии 2:11-12). „И наистина, за същата клетва, е било наредено в стари времена да не се кълнат на идоли“ (св. Иоан Златоуст, Проповед XVII, „Върху Матея“). И тъй, клетвата, за която се отнася Божията заповед, предхожда пълната забрана на клетвите по-късно, когато принципът да се служи на един Бог е вече напълно утвърден. В тези Си поучения Господ показва на учениците какво е имал предвид с това тяхната „праведност да надмине праведността на книжниците и фарисеите“ (Матей 5:20).

Новата заповед, „Да се не кълнете никак“, трябва да се разбира в светлината на тази нова праведност, а не просто като допълнителен, по-строг закон. Цялата редица качества, които правят човека блажен – бедните духом, милостивите, чистите по сърце и прочее – са белези на изцяло нов начин на живот. И така, ако човек живее праведно, според това разкриване на Божията воля, той няма нужда от каквато и да било клетва – неговият живот и истината, според която живее, са негови свидетели. Ако той обещае нещо, той го спазва; ако обяви, че нещо е истина, характерът му е такъв, че той не може да бъде заподозрян в лъжа. Ако той каже „да“, той има предвид „да“, а ако каже „не“, значи „не“. Тези откъси разкриват безкрайната Божия мъдрост в подготвянето на един определен народ за последно откриване на Неговата правда, така че, чрез този народ, целият свят и всички народи да познаят Него. Точно това откровение виждаме в думите и делата на Иисус Христос.

Тъй като фарисеите смятали клетвата, направена в Божие име, за обвързваща, те търсели да спазят „буквата на закона“, като се кълнели в небето, земята, Иерусалим и дори в собствената си глава, така че клетвата да не бъде безусловно обвързваща. Иисус Христос специално забранява този вид буквоедско и уклончиво заклеване, защото небето е Неговият престол, земята подножие на нозете Му, Иерусалим е Неговият град, а човек не може да промени природата дори на косата на главата си. Смисълът е, че всичко е не само Божие творение, но че Той владее всички неща, и тъй като Той е навсякъде, всички клетви и обещания са по същество направени в Негово име и в Негово присъствие.Когато Той казва, „Каквото е повече от това [да, да; не, не], то е от лукавия“, Той насочва към обстоятелството, че присъствието и влиянието на дявола в човешкия живот и общество, който постоянно работи против Бога, причинява недоверие сред хората. Самите християни са понякога виновни, че се поддават на неговото влияние, а понякога стават и негови жертви. От тях, като членове на светското общество, се изисква да дават „кесаревото кесарю“, като се кълнат в съда, дават клетви за вярност и прочее. Като правят това, те участват, в известен смисъл, в злото на този свят. Те не трябва да приемат леко и с радост такова поведение, което не съответства на Божията воля за тях, точно както и съгласието да воюват за страната си. Един християнин, който търси Божията правда, трябва да осъзнава това и да се разкайва за него дори когато вината не е негова.

Християнският живот, както ни учи нашият Господ, е живот, в който истината се търси и прилага. Заедно с истината можем да споменем честността, надеждността и непокътнатостта. Езикът на християнина трябва да е изчистен от глупост, лекомислие и нечестност. Той трябва да не се обвързва с клетви, дори това да е дребен навик, на който той не придава значение. И отново, волята на Бога е Неговият народ да живее напълно в съответствие с правдата, която Той разкрива чрез Иисус Христос, да не лъжат, а да изпълняват истината, да имат общение с Него и да ходят в светлината (вж. 1 Иоан 1:6-7)

Глава петнадесета

Отците на Църквата като цяло виждат разкриването на Божията воля за човека като нещо постепенно. За тях това, което някои хора приемат за несъответствие между закона и Христовото нравствено учение, между „Слушали сте, че бе казано на древните“ и „Аз пък ви казвам“, е само привидно. Те наблягат на плана, според който Бог подготвял евреите за Своето окончателно откровение, план, който, в състоянието на грехопадение при човека, естествено, предполага развитие стъпка по стъпка. Те знаели, че неспособността на някои да примирят Стария Завет с Новия ги е довело до отхвърлянето на първия; например маркионитите и по-късно манихеите. Те имат отговор за онези, които не могат да разберат как същия божествен Законодател може да е дал и така наречения „закон за отплатата“ (Левит 24:17-20), който нашият Господ споменава в Матей 5:38, и Неговия закон за непротивенето на злото. Той казва: „Слушали сте, че бе казано: „око за око и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“.

На първо място, отците не разбират онзи „стар закон“ като просто даващ право на човека, против когото е сторено зло, да си отмъсти по същия начин, нито пък го разбират като ограничение на произволното отмъщение. Без съмнение, от времето когато бил даден закона, сред евреите е имало такива, които осъзнавали истинското намерение в него: да предотврати наранената страна да си отмъсти за стореното зло, като нанесе още по-голяма рана на обидилия го. Ако вземем под внимание целия Стар Завет, намираме навсякъде идеята, че отмъщението принадлежи Богу (вж. Второзаконие 32:35; Псалом 93 и Иеремия 20:12). Отмъщението е изрично забранено: „Не казвай: „ще отвърна на злото“; остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притчи 20:22); „Не казвай: както той стори за мене, тъй и аз ще сторя с него; ще въздам на човека според делата му“ (Притчи 24:29).

По времето на Иисус Христос обаче много юдеи започнали да приемат законите, откъснати от техния контекст и смятали, че отплатата е свещено, дадено от Бога, право. Интересно е да се отбележи, че по-късно мюсюлманите, които са заели много от Стария Завет за своята свещена книга, Корана, не разбрали истинския дух на закона, даден на Божия народ, и отхвърляйки разкритото ни от Иисус Христос значение, повториха закона за отплатата по много безкомпромисен начин.Трябва винаги да помним в опитите си да разберем истинското значение на учението на Спасителя, че Той се беше заел да проповядва Евангелието на Царството, да разкрие нормите за поведение на онези, които ще принадлежат на Божието Царство и да обяви Божията правда. По-рано в Своята проповед на планината Той каза на учениците Си, че ако тяхната праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, те няма да могат да влязат в Царството (5:20). Тяхната праведност оправдава това, което е било сторено и само това, без да се стига до отмъщение. Този закон, даден като междинна и временна стъпка, е създаден, за да подготви човека и после да отстъпи място на по-висш закон. В светлината на този принцип, обявената от Иисус Хрисотс цел – не да наруши закона, а да го изпълни или усъвършенства – става все по-ясна и по-ясна.

Християнинът тогава ще надмине по-малката праведност на фарисея, защото не само няма да „върне зло за зло“, а дори ще бъде готов да приеме, заради Царството небесно, още рани. Това е един от съществените елементи на усъвършенстването, което Господ изисква от нас и не е изненада, че Той обобщава цялото Си учение за Закона с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (5:48). Това изискване е, от чисто човешка гледна точка, невъзможно за изпълнение. От друга страна, ние го получаваме от Него, Който не само ни го е заповядал, но го е и изпълнил и ни е дал благодатта да се се променим по Негов образ. Върховното приложение на този принцип, който Бог ни дава, е изразено в Неговите собствени думи на кръста: „ Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34).

В стих тридесет и девети, „Аз пък ви казвам да се не противите на злото“, св. Иоан Златоуст казва, че „злото“ (το πονερο, на гръцки) в действителност означава „лукавия“, дявола. С други думи, ние трябва да виждаме в несправедливите дела и вредата, която другите ни причиняват, работа на самия дявол. Така че това не е просто общо или абстрактно „зло“, а самият дявол, за когото ни е казано „да се не противим“. Със сигурност Той би искал ние да се съпротивляваме на дявола, но не и като „отговаряме на огъня с огън“. Да отмъстиш на обидилия те твой брат би било не само безсмислено, а по-лошо; защото дяволът, който настройва брат срещу брата, ще е щастлив да ни види как се опитваме да изравним нещата, като си отмъщаваме. Истинското съпротивление на лукавия е да върнеш за злото с добро, да сложиш край на гнева, който е причинил първоначално раната, с единственото оръжие, на което дяволът не може да се противопостави – любовта.

Отците обясняват, че както в живота на Господа, винаги съществува възможността да се наложи да простим на някого, който нарочно ни е наранил, също така е много по-вероятно да бъдем призовани да приложим този принцип по друг начин. Блажени Августин например ни дава този съвсем практически начин:

Що се отнася до състраданието, тези, които го изпитват в изобилие, го раздават на онези, които те обичат, така, сякаш те са техни собствени деца, или някой много скъп приятел, който боледува, или малки деца, или умопомрачени хора, от чиито ръце те често понасят много неща; и ако това е нужно за тяхно добро, те дори са готови да понесат повече, докато отмине слабостта на възрастта или на болестта. И тъй, що се отнася до тези, които Господ, лекарят на душите, поучава да се грижат за ближните си, какво друго можеше да ги научи, освен те също да понасят тихо немощите на онези, чието добруване искат да увеличат? (Проповедта на планината на нашия Господ, XIX, 57).

Тук, както и във всички „нови“ заповеди, които досега Иисус Христос ни е дал, откриваме Неговия основен принцип – любовта. Законът е даден, за да може човекът да се научи на любов. По-късно Той ще обобщи Закона в отговор на въпроса „Коя заповед е най-голяма в закона?“, като обяви, че първата и най-голяма заповед е да се възлюби Господ, а втората е да възлюбиш ближния си като себе си (Матей 22:36-39). Върховният акт на любовта е да обичаш врага си, да обичаш толкова дълбоко, че да правиш добро на онези, които правят зло на теб.

Глава шестнадесета

Както видяхме, нашият Господ отхвърля закона „око за око и зъб за зъб“ и дори изисква от последователите Си предразположение да поемат и други обиди и неправди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39). В добавка Той изисква един вид себеотричане, което повечето хора, дори християните, смятат за непрактично. Съвременният християнин вероятно ще отмине примерите в стихове четиридесети и четиридесет и първи като може би подходящи за Иисусовото време, но съвсем не за сложните обществени ситуации на своето собствено. И все пак заповедта е още в сила: този, който „търси Божията правда“, трябва да желае да даде повече, отколкото се полага да дава.

Двете възможности („да се съдиш“ и да бъдеш принуден „да вървиш една миля“) съвсем не са пресилени или невероятни. Вероятността средностатистически човек да бъде въвлечен в съдебно дело е по-голяма в настоящето, отколкото когато и да било преди и може просто да е невъзможно да се избегне някакъв вид самозащита. Заплетеността на съвременния закон (с всичките му вратички, измежду които самата идея за добро и зло се губи, алчността на някои адвокати, които провокират хората да се съдят и понякога преувеличената страст да се защитават правата на престъпниците) прави съдебната система все по-малко и по-малко способна да издава справедливи присъди. И все пак, това, което ни вълнува тук, е християнската позиция в съгласие с учението на нашия Господ пред лицето на подобно изкривяване на справедливостта. В стих двадесет и пети на нас ни се казва да се помирим с противника си (да бъдем „благоразположени“ към нашия обвинител). Това включва не само желанието да стигнем до разбирателство с него, но и реални опити да направим това; стихът също ни напомня, че дори в такова затруднено положение Христовият закон за любовта и прошката трябва да ръководи нашите мисли и действия. По-нататък трябва да отхвърлим всяко изкушение да вземем повече, отколкото ни се полага, дори ако това може да ни се размине законово. При подобен „извънсъдебен“ подход към правни проблеми не трябва да мислим само за нашата собствена полза или преимущество, а да се загрижим и за благополучието на „противника си“.Относно въпроса с това, кога човек е принуден да върви една миля и Господнята заповед да извърви две мили наместо една, може да се отнесе по-специално към правото на римския легионер принудително да набира работници сред неримските граждани. Това не остава обаче без възможност за приложение в нашия собствен съвременен живот. Колко често сме принудени, поради най-различните си отношения, да правим различни неща за някого? Колко често отвръщаме при тези обстоятелства с неохота и негодувание? Тук имаме чудесната възможност да научим ценен урок, да станем по-търпеливи и щедри, ако само направим повече, отколкото сме длъжни – с други думи, да извървим и втората миля.

Изискването в стих четиридесет и втори („Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“) е съвсем не така строго и в действителност е много по-лесно за спазване. Това е нещо, което се случва на повечето от нас почти ежедневно. И все пак, поради честото повтаряне, ние не рядко губим търпение и забравяме, че Господ все още очаква от нас да следваме не само Неговата заповед, но и Неговия пример.

Споменахме по-горе благополучието на „противника“ и необходимостта да се погрижим и за него. Отците наблягат на двустранната полза, която може да се извлече от истинското следване на тези заповеди на Иисус Христос. Първо, ние облагодетелстваме себе си духовно, като се учим да бъдем търпеливи, милостиви и прощаващи. После, с примера си ние подпомагаме другия човек, който вероятно ще бъде изумен, дълбоко впечатлен и може дори да се обърне към Христовия път поради нашето „необичайно“ поведение, поради нашето нежелание да отвърнем на насилието с насилие, на „огъня с огън“ (вж. св. Иоан Златоуст, „Върху Матея „, Проповед XVIII).

Останалото от тази част от проповедта на планината (тоест останалото от глава пета на Евангелието от Матея) е посветено на любовта – добродетелта, която трябва да ни владее във всяко наше ежедневно дело с другите.

Омразата към Божиите врагове, изпитвана от Божия народ, макар да не е специално записвана или заповядвана, изглежда, беше приемана за естествена (вж. Псалом 138:19-22 и 139:9-11) и по времето на Иисус Христос очевидно включва тези, които имат друга религия, както и хора от други националности или раси. От само себе си се разбира, че този вид омраза не само съществува днес, но и е доразвита. Той обаче не ни дава извинение да мразим когото и да било, било личен враг или човек от друга раса, вяра или националност. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (стих четиридесет и четвърти). Тези думи не се нуждаят от допълнително обяснение или разискване.

Целта на живота в Иисус Христос, даден чрез силата на Светия Дух, е да станем деца на небесния Отец, да станем поданици на Царството небесно. Пътят, който води до Царството, е пътят на любовта и прошката, както се подчертава в почти всичко казано от Христа в тази проповед. Той има воля за онези, които биха Го последвали: Той поставя изискванията към човешкото поведение не защото са логични или разумни, а точно защото те са Неговата воля за нас. Не може да се даде по-голяма причина да сме добри с враговете си, противниците си, опонентите си или съперниците си, за да ги обичаме, освен тази: „Вашия Отец Небесен.. . оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (стих четиридесет и пети). И най-лошите сред хората обичат семействата си и подобните на тях. Онзи, който ще бъде наистина дете на Царството, ще обича всички без разлика. Понякога това високо уважение към всички се проявява в простия поздрав, в това да не пренебрегнеш някого – накратко, в това да си спомниш достойнството на другия като Божие чедо. Съвсем не подхожда на един християнин да откаже да говори с някого – дори най-големият грешник поздравява собствените си братя.

Главата завършва с познат стих – „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (стих четиридесет и шести). Божието съвършенство ни беше показано в Неговата любов към нас: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9). „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас“ (Римляни 5:8). Проповедта на планината ни показва, че пътят към съвършенството е пътят на любовта, на Бога и на нашия ближен.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IY