Постоянното присъствие на Христос в света след Неговото възнесение е многолико. То  взема  най-различни  форми  и  се  проявява  по  най-различни начини. Тук ще спрем вниманието си само върху някои от тези форми и начини.Христос присъства в света – не само в духа на вярващите, нито дори само в богоподобния дух на всеки човек, а също и в природния свят. Всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, Което се въплътило в историческото лице на Иисус Христос и чрез Неговата човешка природа влязло в света и възприело в Себе Си неговите елементи. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата My цялото им воинство” (Псалом 32:6). „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало… Светът чрез Него стана” (Иоан 1:3, 10). Бог „създаде всичко чрез Иисус Христос” (Ефесяни 3:9). „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено” (Колосяни 1:16).

Щом светът е сътворен чрез божественото Слово, то във всичките си сфери и пластове на битие и живот носи в себе си печата на Неговата творческа десница и пo-близко или по-далечно сияние от Неговата вечна слава. Който чрез вярата отвори очите на душата си за богосъздадеността на природата в цялото и безкрайно многообразие и неизразимо величие ще долови интуитивно в нея постоянното невидимо присъствие на Христос и ще се възхити от блясъка на Неговото сияние в нея.

Поради своята богосъздаденост чрез Словото „тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари   ще   бъдат   освободени   от   робството   на   тлението   при   славното освобождение   на   синовете   Божии” (Римляни 8:19-21). „Очакванията”   и „надеждите” на тварите да бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии (Римляни 8:19-21). „Очакванията” и „надеждите” на тварите да бъдат освободени от робството на тлението намират оправдание и възможност за изпълняване чрез въплъщението на Бог Слово, чрез видимото My пребиваване в света, чрез изкупителния My подвиг на Голгота и чрез постоянното My невидимо присъствие в света като негов Изкупител и Спасител. „Бог примири света (kosmon) със Себе си чрез Христа” (2 Коринтяни 5:19).Фьодор Михайлович Достоевски непосредствено почувствал, дълбоко преживял и прекрасно художествено изразил тайната за постоянното присъствие на Христос в природата чрез беседите на старец Зосима. Той разказва как в своята младост, отдавна вече, близо преди четиридесет години, обхождал с отец Анфима цяла Русия, събирайки подаяния за манастира. Веднъж нощували с рибари на брега на голяма река. Към тях се присъединил благороден момък, селянин, около осемнайсетгодишен. „И виждам аз – разказва за него Фьодор  Михайлович  Достоевски  чрез устата на старец Зосима, – гледа той пред себе си, умилно и ясно. Нощта е светла, тиха, топла, юлска, реката широка, от нея се издига пара и свежест, излеко плесне рибка, птичките млъкнали, всичко е тихо, благолепно, всичко се моли Богу. И не спим само ние двамата, аз и този момък, и разговаряме за хубостите  на  Божия  свят  и  за  великата  му  тайна.  Всяка  тревичка,  всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват сами и, виждам аз, разпали се сърцето на милия момък. Изповяда ми той, че обича гората, горските птички; бил птицелов, всяко тяхно подсвиркване разбирал,всяка птичка умеел да примами; no-добро нещо от това – да си в гората, аз, казва, не зная и всичко е добро. „Вярно – отговарям му, – всичко е добро и великолепно, защото всичко е истина. Погледни – казвам му – коня, голямо животно, което стои близо около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им; каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма грях, защото всичко е съвършено, всичко, освен човека, е безгрешно и Христос е с тях преди да бъде с нас”. „Че мигар – пита момъкът – и те имат Христос?”  „Та как може да бъде иначе – казвам му, – защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче за Христос, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето – казвам му, – скита се из гората страшната мечка, грозна и свирепа, и съвсем не е виновна за това”. И му разказах как отишла веднъж мечка при един велик светец, който живеел в гората,  в  малка  килийка,  и  се  умилил  над  нея  великият  светец,  излязъл безстрашно срещу нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си, казва, Христос да бъде с тебе”, и отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост. И се умили момъкът за това, че мечката си отишла без да стори пакост и че Христос е с нея. „Ах, казва, колко е хубаво и чудесно всичко Божие[232]!”Идеята  за  постоянното  Христово  присъствие  в  природата  намерила художествен израз и в творчеството на Никос Казандзакис. Творбите на Никос Казандзакис се ползват с известност далеч зад пределите на отечеството му. Заради активното му участие в борбата за мир и за литературното му творчество той бе удостоен през 1956 година от Световния съвет на мира с високата награда за мир. Тук за нас е интересно едно от съчиненията на Никос Казандзакис – романът му „Христос отново разпнат”, който за кратко време обходи света.

Никос  Казандзакис  още  в  самото  начало  на  романа  си  описва  как изглежда селският мегдан в Ликовриси в третия ден на Великден. Литургията току-що е свършила. Денят е хубав и приятен, блести слънцето, леко ръми, лимоновите цветове миришат, дърветата напъпват, тревата се съживява. Сред тази вълшебна природна картина авторът долавя как „от всяка бучка земя се възнася Христос[233]!”

И така, всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, въплътено в  историческото  лице  на  Иисус  Христос.  Следите на Неговата божествена премъдрост и всеблагост могат да бъдат прочувствани и забелязани навсякъде в творението. Христос тясно е свързан с цялото творение както чрез божествената, така и чрез човешката Си природа. Неорганичната и органичната природа, следвайки законите на необходимостта и влеченията на инстинктите, по свой начин върви по пътя на своето назначение. Така тя несъзнателно долавя постоянното присъствие на Христос в себе си, възвестява Неговата велика тайна и благовести за спасението чрез Него. Всичко е сътворено чрез божественото Слово и за Него и доколкото то съществува и осъществява назначението си, следва  разпоредбите  на Словото, служи My  и  все  повече  се изпълва  със сиянието на Неговата неземна слава.В още по-висша степен Христос пребъдва във всеки човек. Последният е сътворен по Божи образ и в някаква мярка съзнава и следва в живота си Христовия закон на правдата и любовта. Est Deus in nobis – говорили още древните римляни. Те били сигурни, че всеки човек носи в душата си някакъв божествен или, пo-точно, богоподобен дух. Първоизворът и вечният извор на живота е Бог Слово. Навсякъде, където струи живот и още повече където този живот е пълноценен, където той цъфти в красота и съвършенство, той винаги идва от Бог Слово. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе” (Иоан 1:4-5). В душата на всеки човек струи малко поточе от живота на Бог Слово. Този живот го крепи в света. Той осветлява пътя му към истината, правдата и любовта. Той го насочва от  времето  към  вечността. Тази  светлина,  която  животвори  човека  и  го направлява към пътя на спасението, е толкова лъчезарна, че никой мрак не може да я обземе и да я угаси.

Някои древни отци и учители на Църквата, като св. Юстин Философ и Мъченик,  Ориген,  св.  Атанасий  Велики  и  блажени  Августин,  възприели  и изпълнили с християнско съдържание учението на древните стоици за logos spermatikos – за семенния разум. „Семената” на божественото Слово са вложени във всичко съществуващо, но най-вече в създадената по Божи образ човешка душа. Според св. Юстин Философ и Мъченик по силата на вложения и наличен във всяка човешка душа Логос видни езически мъдреци дълго време преди Рождество Христово се издигнали до предчувствието и частичното познание на някои християнски принципи, както и до сравнително възвишен добродетелен живот.Тях той причислява към числото на дохристиянските праведници[234]. По такива и други подобни съображения блажени Августин твърди,   че „това, което ние наричаме християнство, съществувало винаги, от началото на света до явяването на Христос в плът[235].”

Присъствието на божественото Слово в човешката душа преди въплъщаването My било помрачено от греха и смътно долавяно. Следователно то не можело да привежда човешките души до благодатно покаяние, към изкупление и спасение.При въплъщаването Си Бог Слово се свързал неразривно с човешката душа. Тогава той ѝ станал много по-близък и тя лесно може да почувства Неговото присъствие в себе си било поради богоподобната си природа, било поради сродството си с Неговата богочовешка природа. Всяка човешка душа е способна да почувства невидимото присъствие на Христос в себе си и да откликне на Неговия зов към покаяние и спасение. Обръщането на човешката душа към вярата в Христос е тайнствен процес, който не може да се обясни без живото чувство за Христовото присъствие в нея и за Неговото благодатно въздействие върху нея. Характерен в това отношение е случаят с езичника Корнилий, римски стотник от Кесария, за когото разказва книга „Деяния на светите апостоли” (глава десета). Той само чрез пламенната си вяра в Бога, чрез благочестието, богобоязливостта и добродетелността си се почувствал толкова близко до Иисус Христос, че станал достоен да има видението още преди да е чул евангелската проповед и се удостоил да получи кръщение с Дух Свети преди още да бил кръстен с вода.

Една от формите, в които се проявява присъствието на Христос в света, е незамлъкващото благовестие на Христовото слово, на Евангелието. Който чете или слуша с вяра евангелското слово, той не може да не долови в него невидимото присъствие на Иисус Христос. В Евангелието тупти живото сърце на Иисус Христос, в него е съхранен за вечни времена живият дух на Иисус Христос;  от  него  се  излъчва  непрестанно  Христовата  просвещаваща  и освещаваща сила. „Никой – казва Алберт Айнщайн – нe може да чете Евангелието, без да почувства действителността на Иисус. Пулсът на Неговата личност тупти във всяка дума[236].”Евангелското слово е Божие слово, а не човешко. Чрез него Сам Господ Иисус Христос ни разкрива великите тайни на богопознанието и спасението, зове ни да Го следваме в живота си, да вървим по пътя на нравственото усъвършенстване и чрез изпълняване на заветите My да влезем в дивните чертози  на  вечния  живот.  Чрез  благовестието  на  евангелското  слово  Сам Христос стои пред вратата на човешкото сърце и чука; ако някой чуе гласа My и отвори вратата, Той влиза при него и вечеря с него (Откровение 3:20).

Особено нагледно е представено как се преживява присъствието на Христос в евангелското слово от споменатия писател Никос Казандзакис в романа му „Христос отново разпнат”. Неговият главен герой Манольос започва да чете Евангелието, за да открие живия образ на Христос и да го изобразява в душата и в живота си. Евангелското слово го завладява изцяло и го освежава като студена вода. Той като че ли придобива крила, на душата му олеква. На всяка страница, във всяка дума от Евангелието той вижда Христос да шества заедно с него, наблюдава дивните Му дела и жадно поглъща божествените Му слова. Авторът разказва:

„Сякаш за първи път срещаше Христос, сякаш за първи път чуваше гласа Му! Защото за първи път видя Христос да вдига към него очи и да му казва тихо и подканващо: „Следвай Me!” И тогава Манольос щастлив, мълчалив, вървеше след Христос, ту по росната трева на Галилея, ту по песъчливите брегове на езерото Генисарет, ту по острите камъни на Юдея… А вечер се изтягаше под някоя маслина и гледаше през посребрените ѝ листа как блещукат звездите. Колко синьо и дълбоко беше небето, когато Христос бе с него, колко чист и лек като дъх бе въздухът и как благоухаеше земята!Вчера бяха отишли заедно в малкото селце Кана на сватба. Христос влезе в къщата като жених и всички се зарадваха като Го видяха, и се изчервиха като булки. Булката и младоженецът станаха, дадоха клетва, след това поканените насядаха на кушетките и започнаха да ядат и пият. Христос вдигна чашата, благослови младоженците, каза няколко думи, много обикновени, но младоженците почувстваха изведнъж, че бракът е тайнство, че мъжът и жената са два стълба, които крепят земята… Започна веселбата, виното се свърши. Христовата майка се обърна към Сина си: „Дете мое, виното се свърши…” Раздвижи се девствената сила в гърдите на Христос. За първи път Той щеше да протегне ръка и да заповяда на веществото да се претвори. Като орле, което се кани да литне за първи път и разперва боязливо силните си криле, тъй и Христос стана бавно, излезе на двора, надвеси се над шестте урни с вода и се огледа в тях. И щом лицето Му се отрази в тях, водата изведнъж се превърна във вино. Христос се обърна към Манольос, който Го бе последвал в двора, и му се усмихна…

Един друг ден, спомни си Манольос, беше много горещо, хиляден народ се беше събрал на бреговете на езерото. Христос влезе в една лодка, заедно с Него влезе и Манольос; той приемаше в себе си сладкото Му слово като семе… Сеячът бе излязъл да посее семето си… Манольос чувстваше сърцето си като благодатна земя и семето поникваше, ставаше трева, тревата ставаше клас, а класът – хляб, върху който беше начертан голям кръст.Един ден пък те вървяха сред зрелите жита, беше пладне и всички огладняха. Христос протегна ръка, откъсна клас, откъснаха по един и учениците My, откъсна и Манольос: всички започнаха да ронят едно по едно зърната от класовете и ядяха. Колко сладко беше това зелено жито, пълно с мляко, как насищаше тялото и душата! Над главите им чуруликаха лястовички и следваха и те, като малки ученици, Христос, а в краката им бедните полски цветя бяха облечени no-богато и от цар Соломон.

Един фарисей ги покани в своя дом. Манольос застана до вратата, за да гледа. С каква пренебрежителна снизходителност прие фарисеят Христос в палата си! Не изми краката My, не поръси косите My с благоуханна вода, не Го целуна в знак на мир… И изведнъж, в момента, когато ядяха мълчаливо, въздухът приятно  замириса  и  при  тях  влезе  жена  с  разтворена  гръд  и златисторуси  коси  с  алабастров  съд,  пълен  със  скъпа  благоуханна  вода. Манольос я видя и се изплаши… Коя беше тази жена, той я беше виждал някъде, но не си спомняше къде. Жената коленичила в краката на Христос, счупи съда с благоуханната течност, изля я върху светите My крака, след това развърза косите си и избърса краката My, като плачеше… Христос се наведе, постави ръката Си върху русата ѝ глава и се чу приятният My глас: „Простени са, сестро Моя, всичките ти грехове, защото силно обичаш…[237].”

Оттогава Манольос не се отделя от Евангелието, защото чрез него се отварят очите на душата му да вижда живия Христос и да черпи от Него сили в трудния си подвиг на истински християнин. Той често си спомня разказа на отец Манасис, при когото по-рано бил послушник. Веднъж дошъл да го види един отшелник, който останал през целия ден при него. Той отварял очите си за миг и след това пак бързо ги затварял. „Отвори очи, отче – казал отец Манасис. – Отвори очи да видиш чудните Божи творения”. „Аз затварям очи – отвърнал му отшелникът – и виждам Този, Който ги е създал”. По същия начин и Манольос често затваря очите си, за да види Христос и да чуе гласа Му. Той прочита по едно изречение от Евангелието, след това затваря очите си. Тогава пред  душата  му  се  явява  Христос.  В  прохладната  нощ  той  вижда  ясно Спасителя, облечен в бяло, да върви напред, а след Него – учениците Му. Вмъква се и той, скришом, последен, в свитата[238]. Манольос върви след Христос, стъпка по стъпка, уверено, от онзи миг, когато Христос се беше родил във Витлеем и бяха дошли овчарите да Му се поклонят. Манольос преживява, че и той е заедно с тях и Му пее „Осанна” край яслите. Проследявайки земния живот на  Иисус  Христос,  както  е  описан  в  Евангелието,  Манольос  придружава Христос до великия ден на светлото Му възкресение, когато Той излезе от гроба и влезе в сърцето Му[239]. Когато приятелят на Манольос, Янакос, го запитва как ще понесе трудния подвиг на саможертвената служба на ближните си, той, показвайки Евангелието, му отговаря: „Ами че аз не съм сам. Христос е с мене[240].”Окрилен  от  Христос, Манольос взел велико решение: да изостави уединението си, да напусне планината и да слезе при хората, за да им служи по Христовия образец.

„Манольос – продължава Никос Казандзакис – слизаше от планината и се чувстваше лек, сякаш не стъпваше на земята, а хвърчеше; и изведнъж му се стори, че архангели бяха разперили крилете си и го сваляха от скала на скала, сякаш беше някакво пухкаво облаче, несено от лек ветрец. Зад него тичаше запъхтян Янакос, но не можеше да го настигне.

– Сякаш криле са ти пораснали, Манольос! – викаше му той. – Поспри се малко, да те настигна!

Но Манольос чувстваше крилете под краката си и не можеше да чака. Как можеше да каже на крилата: „Спрете, да почакаме Янакос!”

– Искам, но не мога, Янакос – извика му той. – Бързам.

Същите тези крила го носеха, когато затваряше очи и вървеше след  Христос, Който сееше Божието Слово по хубавата земя и по камъните. Как хвърчеше само, следвайки Христос, от Генисарет в Юдея, стъпвайки леко по малките любими селища Капернаум, Кана, Магдала, Назарет, заедно с верните си приятели – и след това с един скок прекрачваше Самария и оттам в любимите места край Иерусалим – Витания, Витлеем, Витавара, Иерихон, Емаус!… Така летеше и днес Маньолис и слизаше в Ликовриси, сякаш пак следваше стъпките на Христос[241].”Не само този герой на Никос Казандзакис, но и всеки човек, който чете евангелските повествования със сърдечна вяра и топла обич, вижда пред cебe си живия Христос, Който му открива възможност да бъде съзерцател на дивните Му дела и да се наслаждава от небесната красота и сладост на божественото Му учение. Тогава сърцето прелива от изблици на възторг и щастие. То се изпълва с неземна нежност и безгранична обич и неудържимо облива в тях целия свят. След като види живия Христос да беседва с него от редовете на Евангелието, да го  призовава  за  Свой  последовник  и  да  му  възлага  свещената  мисия  на благовестник в света, вярващият се обзема от силно желание да възвестява Божието слово на всички твари – на камъните, на животните, на хората. При изпълняването на това си желание той преодолява пречките, защото той не е сам – Христос е с него. Той не се бави, не иска да пропусне нито един миг; той лети с устрем напред, защото пред него върви Христос с крилатия Си дух и големите Си крачки.

Тъй като Евангелието е Слово Божие и чрез него Сам Господ Иисус Христос ни открива абсолютните истини на богопознанието и спасението, то никога няма да загуби своята ценност и валидност. Иисус Христос каза: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Матей 24:35; Марк 13:31; Лука 16:17). Поради вечната ценност и валидност на истините, които Христос открива на света чрез Своето Евангелие, то ще се благовести на всички народи през всички времена. Иисус Христос изпрати учениците Си по целия свят да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15; 13:10; Матей 28:19-20). Близо двадесет века се сбъдват думите: „Словото Господне пребъдва довеки”, които апостол Петър отнася към Евангелието (2 Петр. 1:25). Вдъхновеният духовидец от остров Патмос видял ангел да лети посред небето, той имал вечно Евангелие, за да благовести на земните жители, на всяко племе и коляно, на всеки език и народ (Откровение 14:6). Евангелието е непреходно и вечно; неговата сила е безкрайна и ненадмината от никоя книга, защото то съдържа в себе си живото слово на въплътения Бог Слово и защото всяка негова дума крие зад себе си невидимо присъстващия Христос Бог.По силата на Своето божествено присъствие Иисус Христос е навсякъде в света. Той едновременно е трансцендентен и иманентен на света. „Всичко и във  всичко  е  Христос” (Колосяни 3:11).  Все  пак  може  да  се  твърди  напълно основателно, че никъде другаде постоянното невидимо присъствие на Христос не е така осезателно доловимо за вярващата душа както в светата Църква. Още преди да бъдат положени основите на светата Църква като мистичен съюз на вярващите Господ Иисус Христос каза: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20). Щом двама, трима или повече души вярват в Христос, събират се в Негово име и с общи усилия се стараят да осъществяват Неговите възвишени принципи, те вече образуват Църква Христова. В нея обитава Господ Иисус Христос не само чрез вярата в Него и в Неговото божествено слово, а и мистично-реално. Църквата Христова не е обикновено човешко общество, където се събират обединени от една идея хора. Църквата Христова е богочовешки организъм; тя е мистично тяло Христово. Неин Глава е Господ  Иисус  Христос,  а  всички  вярващи  в  Него  са  живи  членове  на мистичното My тяло. Без мистичното присъствие на Христос между вярващите в Него няма Църква. Христос е „Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Които изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:27; Колосяни 1:24).

Между Христос като Глава на Църквата и вярващите в Него като членове на Църквата съществува тясно духовно и благодатно единство. Чрез тайнствата на Църквата вярващите се приобщават с Христос, Духът Господен се вселява в техните сърца, живее в тях и ги изпълва. Който няма Духа на Христос, той не е Христов (Римляни 8:9-11; Ефесяни 3:19) и не принадлежи към Църквата. На тези, които са усвоили изкупителните заслуги на Христовата първосвещеническа жертва, Бог възстановява богосиновството им и им изпраща в сърцата Духа на Своя Син (Галатяни 4:5-6).Най-пълно се осъществява мистично-реалното единение между Христос и вярващите в Него чрез св. Евхаристия; там във вид на хляб и вино за живот вечен вярващите се причастяват с истинското тяло и с истинската кръв на Иисус Христос. Господ Иисус Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него… Който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан 6:56-57). Ние бихме могли да възкликнем заедно с българския архиерей: „О, какво величие, каква пълнота и снизхождение на любовта Божия към нас! Господ не само прие кръстната смърт на Голгота, за да ни изкупи от греха, проклятието и смъртта, да ни отвори дверите на вечното спасение, но Той превърна  Своята  Голгота  във  вечна  трапеза  на  любовта  Си  към  нас[242].”Евхаристийното общение на вярващите с Христос ги съединява с Него в един дух. „Който се съединява с Господ, един дух е с Него” (1 Коринтяни 6:17).

В Църквата Господ Иисус Христос е в непрестанно благодатно общение с вярващите, изпълва ги със Своя дух и им дава Своята сила. Чрез вярата и любовта вярващите пребъдват в Христос и Той в тях: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, така и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, ще ви бъде” (Иоан 15:4-7). Пребиваването в Христос, в което се изразява принадлежността към Църквата, не се състои нито само в изповед на Христовото име, нито само във вяра в Христовото учение, нито дори само в мистично единение с Христос. Пребиваването в Христос е състояние на духа, при което цялата душа на вярващия е обладана от Христос и ръководният и движещ център на нейните сили е Той.Пребиваването в Христос означава да имаме Христов ум. Чрез него Господ дава на вярващите в Него да разбират всичко (2 Тимотей 2:7). Но никой човешки ум не може да разбере всичко, ако не се подхранва непрестанно от Неговите жизнени сокове. От сърцето са изворите на живота (Притчи 4:23). „Кога мъдрост влезе в сърцето ти, и знанието ще бъде приятно за душата ти, тогава разсъдливостта ще те брани, разумът ще те варди, за да те спаси от зъл път, от човек, който говори лъжа, от ония, които напущат правите пътеки, за да ходят по тъмни пътища; от ония, които се радват, вършейки зло, които се възхищават от зла развала, чиито пътища са криви, и които блуждаят по свои пътеки; за да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог” (Притчи 2:10-17). Тази мъдрост Христос излива в сърцата на вярващите, като чрез вярата се вселява в тях; тогава те, утвърдени в любовта, могат да проумеят що е ширина и дължина, дълбочина  и  височина  и  да  познаят  Христовата  любов,  която превъзхожда всякакво значение (Ефесяни 3:17-19).

Мъдростта, която Христос влива в човешките сърца чрез пребиваването Си в тях, никога не остава бездейна. Тя винаги се отлива в дела на дейна обич и дава много плодове, защото целта на поръчението е да се породи любов от чисто сърце, oт добра съвест и от нелицемерна вяра (1 Тимотей 1:5). Делата са най-правилният критерий, най-вярното мерило както за истинността и дълбочината на мислите, така и за чистотата и искреността на сърцето. Убежденията и сърдечните разположения притежават пълна ценност, само когато се отлеят в съответни на тях добри дела. Напълно в духа на това и Христовото пребиваване в  душите  на  вярващите  непременно  се  отлива  в  дела  на  християнска добродетелност, в многообразните прояви и плодове на християнската обич. „Ако спазите Моите заповеди – говори Господ Иисус Христос – ще пребъдете в любовта Ми” (Иоан 15:10). Христовите заповеди са приятни и свети не само да бъдат четени или слушани от амвона в храма; тяхната красота и светост не проличават никъде така ярко както когато се осъществят от християните в живота им.Постоянното присъствие на Христос в света се долавя от вярващите в любовта и чрез любовта. „Любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан 4:7-8). Господ Иисус Христос е въплътената любов. Чрез въплъщението, живота и изкупителния My подвиг Божията любов слезе на земята и няма да я напусне, докато чрез своята сила не я претвори и преобрази, за да стане обиталище на човеци, които в живота и постъпките си и ще се вдъхновяват само от обич и ще живеят в братска взаимопомощ и в братско разбирателство. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Иоан 4:16).

Пребъдването в Христос е пребъдване в любовта, защото Христос е въплътената любов и защото за Него имат вечна ценност делата на любовта. Вяра без съответни на нея дела на любов е мъртва (Яков 2:17-20). Любовта към Христос е велика сила. Но тя не е отделима от любовта към създадените и възлюбени от Него хора, от Неговите братя. Нещо повече, ние не можем да видим Иисус Христос нито с телесните, нито с духовните си очи, а също така не можем да почувстваме Неговото постоянно присъствие в света и в нашите души, ако не обикнем Неговите братя. „Бога никой никога не е видял. Ако, любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта My е съвършена у нас… Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си” (1 Иоан 4:12; 20-21).

Най-истински се чувства присъствието на Христос в света в лицето на Неговите  малки  братя – на  човеците,  към  които  ние  сме  проявявали Христовата  обич. Тази  истина  нагледно  е  разкрита  от  Иисус  Христос  в пророческата му проповед за страшния съд. Според тази проповед във великия съден ден Господ Иисус Христос ще отнесе към Себе Си всички наши дела, които ние сме извършили на нашите ближни.„Кога дойде Син Човечески в славата Си, и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се събират пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната My страна: дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Me напоихте; странник бях, и Me прибрахте; гол бях, и Me облякохте; болен бях, и Me посетихте; в тъмница бях, и Me споходихте. Тогава праведниците ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога те Видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете, от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Me напоихте; странник бях, и не Me прибрахте; гол бях, и не Me облякохте; болен и в тъмница, и не Me споходихте. Тогава и те ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Матей 25:31-46).

Основната  идея  на  тази  Христова  проповед – за постоянното My присъствие в лицето на нуждаещите се хора – е послужила за сюжет на прекрасния разказ на Лев Николаевич Толстой под надслов „Дето е Любовта, там е и Бог[243].”Този разказ ясно показва как Господ Иисус Христос поради безпределната Си обич  към  нас  не  само  ни  е  позволил  да  долавяме  интуитивно  Неговото присъствие в света и да се приобщаваме в Църквата мистично с Него, но също така ни е предоставил възможност да му служим, да My извършваме добрини в лицето на Неговите най-малки братя – всички наши ближни – и по този начин да изживяваме най-висшата радост и да ставаме  все по-достойни за неизказаните блаженства в Божието небесно царство.В многоликите образи на страдащите и нуждаещите се наши ближни Христос обхожда цялата земя, моли ни да Го приемем, да Го подкрепим, да облекчим мъките My, да направим по-лек кръста My в живота. В лицето на всекиго, който изнемогва от глад и моли за милостиня, Христос гладува и моли да споделим с Него хляба на своята трапеза. Манольос, главният герой на Никос Казандзакис  от  споменатия  му  роман „Христос  отново  разпнат”,  като  се застъпва за бездомните и гладни бежанци от турските издевателства, казва: „Христос гладува и иска милостиня[244].”

По-нататък  Манольос  разказва  на  тримата  си  приятели – Янакос, Михелис и Костандис -случка с неговия старец в манастира, отец Манасис. Този калугер се измъчвал от едно свое желание; искал да отиде и да се поклони на Божия гроб. Обикалял той села, събирал милостиня и след много години, вече  старец,  успял  да  събере  тридесет  лири,  които  били  необходими  за пътуването му. Извършил покаяние, взел разрешение от игумена и потеглил на път. Току-що бил излязъл от манастира и видял дрипав, буден и измъчен човек, който наведен събирал трева. Той чул тоягата на калугера да тропа по камъните и вдигнал глава.

– Къде отиваш, отче? -запитал го той.

– На Божи гроб, братко, на поклонение. Да обиколя три пъти Божия гроб и да се поклоня.

– Колко пари имаш?

– Тридесет лири.

– Дай на мене тези тридесет лири, защото имам жена и деца, които гладуват. Дай ми ги, обиколи три пъти около мене, а след това падни на колене и ми се поклони.

Калугерът извадил кесията си с тридесетте лири, дал я на бедняка, обиколил го три пъти, след това паднал на колене и му се поклонил. После се върнал в манастира си.

Едва след много години Манольос разбрал кой бил този бедняк, когото срещнал старецът му близо до манастира.

– Кой е бил той – запитали с тревога приятелите му?

Манольос се поколебал известно време и отговорил:

– Христос.Тримата приятели подскочили. Сторило им се, че изведнъж сред тях в тъмнината се показва тъжен, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени крака от дългия път Христос. Те почувствали в себе си със страх, с тържество, незримото Му присъствие. Дълго време не можали да проумеят. Какво можели да кажат? Към кого можели да се обърнат? Не виждали никого, обаче никое тяло не им се бе сторило толкова действително и осезаемо, колкото този незрим въздух с образ на скромен човек сред тях.

Листата на смокинята се разклатиха, нощта отново се изпълни с ухание на зрели смокини. И тъй, както седяха и вдишваха дълбоко тази миризма, четиримата почувстваха това невидимо присъствие да прониква в тях и да изпълва от главата до петите цялото им тяло. Всички си спомниха как, когато бяха още деца и сърцата им бяха невинни, същото това незримо присъствие изпълваше душата им във великия петък, когато се причастяваха.

–  Като  моя  духовен  старец,  отец  Манасис  –  разказва  по-нататък Манольос – и аз, слугата, имах големи планове. Не ме побираше кошарата ми, не ме побираше селото; мечтаех да се кача на голям кораб, да отида накрай света, да намеря изкуплението си. Мислех, че Божи гроб е много далече, накрай света. Пренебрегвах този къс земя, на който съм се родил… Но сега разбрах. Христос е навсякъде, обикаля вън от селото ни, чука по вратите ни, чака и проси от сърцата ни. Беден, гладен и без покрив е Христос с това богато село, където живеят и царуват агите… Беден е, а има и деца, които гладуват. Проси, чука по вратите и по сърцата и Го пъдят от врата на врата, от сърце на сърце.Манольос се изправи, лицето му блестеше в тъмнината.

– Братя – извика той. – Ние ще Го приберем, ще My отворим вратите и сърцата си. Преди не Го виждах и не Го чувах. Сега Го виждам и Го чувам. Миналата вечер, когато Янакос се изкачи да ме намери горе в самотата ми, чух Го да ме зове ясно, да вика името ми и слязох в селото. Мислех, че ме вика, за да умра, но не ме е викал за това. Сега знам защо ме е викал и реших… Братя, реших да изменя изцяло живота си, да се откажа от миналото, да прибера Христос от улицата.

В изпълнение на великото си решение Манольос отива при богатите селяни от Ликовриси, за да ги увещае да приемат прогонените от турците бежанци като свои родни братя. Същевременно Манольос казва:

– Братя, искам да ви говоря за Христос, прощавайте, че съм неграмотен и не знам да плета словата. Но вчера, когато седях пред кошарата си – слънцето тъкмо залязваше – дойде Христос и седна до мене на пейката, спокойно, простичко, тъй, както сяда съсед. Държейки празна торба, въздъхна и я просна на земята. Краката My бяха покрити с прах, петте рани от гвоздеите бяха се отворили и от тях течеше кръв.

– Обичаш ли Ме? – каза ми Той с тъжен глас.

– Учителю – отвърнах аз – заповядай ми и ще умра за Тебе.

Той поклати глава, усмихна се, но не продума. Дълго стояхме така, и аз не се решавах да проговоря. Най-после My казах:

– Уморен си, Учителю мой. Краката Ти са покрити с прах и кръв. Откъде идваш?

– Обикалям селата – отвърна ми Той, – минах и през Ликовриси. Децата Ми гладуват, носех тази торба, за да слагам вътре подаянията… Гледай, връщам се и торбата Ми е празна. Уморих се…

Той замълча пак. Двамата гледахме слънцето, което залязваше. Изведнъж се чу пълния My с болка глас:

– Какво стоиш ти, който казваш, че Me обичаш, какво стоиш спокойно, отпуснато, със скръстени ръце? Ядеш и пиеш, удобно разположен, четеш думите, които съм казал, плачеш, когато четеш за Моето разпъване, а след това се изтягаш на постелята си и спиш. Не те ли е срам? Така ли Me обичаш? Обич ли наричаш това? Стани!

Аз скочих и паднах в краката My.

– Господи, грешен съм, прости ми!

– Вземи си гегата и върви да намериш хората, не се страхувай, говори им.

– Какво да им кажа, Господи? Аз съм неграмотен, беден, страхлив, когато видя насъбрани много хора, изплашвам се и бягам. А сега ме изпращаш да им говоря: какво да им кажа?

– Върви да им кажеш, че съм гладен, че чукам по вратите, протягам ръка и викам „Милостиня, християни!”

Селяните слушаха с отворени уста, развълнувани и чувстваха полека-лека да ги обхваща някакъв странен страх, сякаш виждаха наистина Христос да обикаля бос, да чука по вратите им, да иска милостиня, а отвътре да My викат: „Бог да се смили над Тебе!” и да Го пропъждат…

– Братя мои – извика Манольос – сестри, мъже и жени от Ликовриси! Не по свое желание идвам; как щях да се осмеля аз, слугата, простия, да говоря и  да   давам  съвети на богатите стопани, на славните  първенци и на старейшините? Не по свое желание идвам, Христос ме праща! Казвам думите, които Той ми поръча да ви кажа: „Гладен съм! – вика Христос. – Дайте милостиня, християни!” Който даде милостиня на бедните, дава на Господ…

Селяните откликват на този пламенен зов, отправен към тях от Христос чрез устата на Манольос. Той изпълва с радост душата му и той казва на поп Фотис, ръководителя на бежанците:

– Отче, виждаш ли, не се отчайвай. Жив е Христос, крачи по земята, видяха Го някои сърца и Му отвориха, смелост[245]!”Който чрез силата на вярата и чрез делата на любовта не само чувства присъствието на Христос в душата си, но също види Неговия образ в лицето на всеки нуждаещ се ближен и чрез него My служи, той е окрилен от неземна сила. Христос винаги и навсякъде е с него; Той го подкрепя в труден подвиг и му дава сили да го извърши леко и с радост. Който почувства Христос в себе си и тръгне по Неговия път да служи на хората, той хвърчи от радост, сякаш на раменете му порастват криле и той подскача с лекота от камък на камък по стръмния път на християнските добродетели.

Ако обаче не виждаме Христос в лицето на нашите братя и не Му служим, като задоволяваме техните нужди, ние подлагаме на нови страдания Христос –  отново  възлагаме  върху  плещите  Му  тежкия  кръст,  пак  Го повеждаме по трудния път към Голготското възвишение, разпъваме Го на кръст и Му причиняваме безмерни страдания и мъчения. Поради безграничното Си човеколюбие,  поради  безпределната  Си  обич  към  всички  хора,  в  чието сътворяване Той участвал чрез предвечното Си естество, в които Той вложил искра от Своя безсмъртен дух и чиято плът Той възприел за тяхно спасение, Господ Иисус Христос страда със страданията на всяко човешко същество. Човешкото тяло на Господ Иисус Христос е прославено и възнесено на небето. То обаче съдържа в себе си човешко сърце, изпълнено с божествена обич. Това сърце по тайнствен начин е свързано с всички човешки същества и подобно на огромен  приемател долавя  в  себе  си  трепетите  на  всички  човешки  сърца, откликва на техните болки и страдания, изживява ги като свои.

Сред нашия народ се срещат поверия, че Христос слиза на земята и в различни човешки образи, например на изнемощял старец, или на закъснял странник, или на облечен в дрипи пътник, или на изгладнял просяк спохожда хората. Ако някой прояви милост към Него и Му засвидетелства обичта си, било като Го подслони под своя покрив, било като сподели с Него скромната си трапеза, било като облекчи страданията Му, той си спечелва голяма заслуга и скоро се удостоява с богато възнаграждение. Много народни умотворения имат за свой сюжет подобни мотиви.В разказа си „Стари хора” Йордан Йовков обрисувал два взети от народа образа – на дядо Васил и на баба Въла. Тези кротки старци живели самотно на село. Баба Въла отишла с Петровица и с Гунчовата Неда да прекопаят нивата. Хич не ѝ дошло наум, че било празник. Като започнали да копаят сетила се баба Въла, че е празник.

– Да си вървим – рекла тя – грехота е.

– Няма нищо, бабо Въло, кой ти гледа сега празник – отговорила Петровица и разправила, че в някое си село, в нивите, излязъл стар човек. Повикал едно момче и му казал да му донесе хляб. Момчето донесло хляб и старецът, като го разчупил, вътре в хляба се показало кръв. Старецът рекъл: тази година ще има голям берекет, ама ще има и война, и се изгубил.

– Да си вървим, грехота е – рекла пак баба Въла.

– Не, стой – казала Петровица.

Изведнъж, като се обърнали, видели стар човек с голяма брада – такъв един… като че е слязъл от някоя икона. Гледал ги, гледал, поклатил глава и рекъл:

– Не е хубаво, дето работите на празник. Не е хубаво…

Тогава Неда и Петровица грабнали мотиките – и към село. И баба Въла подире им, откъснали ѝ се краката. Като дошли до селото и се обърнали – човека го нямало.

Баба Въла запалила кандилото пред иконата и разказала за случилото се на дядо Васил. Той ѝ казал, че това са бабини деветини. Поръчал ѝ да приготви нещо за ядене, че приближавал обяд. Той отишъл в кръчмата, но не стоял дълго там и се върнал пак вкъщи. Намерил баба Въла по-объркана и по-уплашена.

– Знаеш ли, че онзи човек дохожда? – казала тя. – Поиска ми нещо и аз му дадох новата ти антерия, вълнената…[246]В този разказ е намерило художествено въплъщение дълбокото убеждение на народното съзнание, че в образа на старци Христос ходи по земята. Чрез тях Той приканва народа да тачи своите празници, да не отстъпва от своите вековни традиции и да проявява братска обич и милосърдие към немощните и страдащите, към изпадналите в нужда и беда.

В романа „Преспанските камбани” Димитър Талев прекрасно описал как изстрадалият български народ очаквал идването на братските руски войски, за да  го  освободят от турското иго. Непосредствено  преди  обявяването  на освободителната война всяко българско семейство се подготвяло да посрещне достойно братята освободители. Същото било и в град Преспа.

На Чисти понеделник всички преспанки почистват къщи и дворове, варосват и мият – всичко да светне за милите гости. Черги перат, килими изтупват – на чисто да стъпи дядо Иван. Разтворени са всички врати, отвсякъде лъха на чистота и свежест, от стените – на прясна вар, всичко трепти измито, изпарено, подновено. По полиците блестят излъскани медните съдове, светлеят и стъклата на малките прозорци, които цяла зима не са отваряни.

Андрея Венков влиза по чорапи вкъщи, по изпарените черги и килими. Баба Бенковица го посреща край огнището, но се вижда, че едва се държи на нозете си от умора. И тук всичко трепти от чистота, стените са варосани и стаята изглежда no-широка. На оджака свети газена лампа, измито блести и нейното стъкло. В ъгъла гори кандилото – измито е и то, старата жена е сипала ново дървено масълце, сияе сребърният венец около пожълтялото скръбно лице на Богородица. Андрея се оглежда:

– Хубаво, майко. Ти като че ли Господа Бога ще посрещаш…

– Ами да, синко… Нели чакаме мили гости, нели чакаме тая година Сам Господ да влезе во сека християнска къща… Старата жена се прекръсти с премалялата си ръка[247]. Тук народното съзнание вижда образа на Христос въплътен в братските руски войници. Чрез тях Христос идва да извърши саможертвения подвиг на освобождението.Нашият поет Пенчо Славейков в стихотворението си „Моето внуче” от сбирката „На острова на блажените” изразил идеята за постоянното присъствие на Христос в света, включително и в родната ни страна. В това си поетично произведение поетът същевременно излял мъката си, затова че не приемаме винаги Христос в сърцата си и не следваме свещените My завети за обич към брата.

„Аз имам внуче, дивно мило дете,

и то веднъж, преметнало ръцете

около мойта шия, ме запита:

„Да беше жив Христос и като скита

тук на земята, вуйко, ако мине

по нашенско, – къде ще се отбие

да си почине?”

На това запитване на милото си внуче поетът отговаря:

„Мое свидно дете,

Христос е жив. И често Него лете

са виждали по нашенско да ходи

когато зреят ниви хлебородни

и с тиха ги усмивка благославя”.

Като съобщава това, поетът обаче бърза с болка на сърце да обясни на внучето си, че главно поради социалните неправди и икономическото подтисничество в нашата страна по онова време Иисус Христос никъде не бил приеман и поради това отминавал с наведено от скръб чело.

„Но Той не се отбива, не остава

тук никъде, ни в град, нито на село.

Той отминава, свел скърбящо чело

в мълчание. Навред е тук студено

и неприветно. Няма уморено

сърце поделена во сърца корави.

Какво Христос по нашенско ще прави – отдето са на земната тревога

безумствата пропъдили и Бога!

По нашенско са небесата низки;

и нашите чувства само са огризки

от хляб, замесен с квасът на отрова…

Христос минава през таз земя сурова, – за другаде отива Той с усмивка, без да завърне тука на почивка.”

Все пак Иисус Христос и тогава е можел да намери в нашата страна хора, които със своите светли мисли и чисти чувства били достойни за Неговото високо внимание, за Неговата нежна милувка и братска целувка. Такива били децата.

„Дечица само, дето поминува,

ако съзре, Той тихо ги целува –

тях, праведните в тая земя грешна…

– Той досега не те ли нейде срещна[248].По цялата земя, по всички страни, навсякъде, където има хора да страдат, да копнеят по истината, да се борят за правда в живота и да проявяват обич в отношенията и делата си, вярващата душа открива присъствието на Иисус Христос в света и долавя Неговото благотворно въздействие върху човешките сърца.

Отношението на хората към присъствието на Иисус Христос приема три форми:

Първо, то може да не бъде възприемано и поради това да не бъде признавано. Та нали дори и през онези велики исторически дни, когато „Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14), тоест когато Словото най-реално и осезаемо не само чрез органите на духа, но и чрез сетивата на тялото присъстваше в света, пак имало хора, които не Го познали, не признали божественото My достойнство и Го отхвърлили? „В света беше и светът чрез Него стана, но светът не Го позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Иоан 1:10-11). Днес възприемането на Христовото присъствие в света е no-трудно. То може да се постигне само чрез голямо напрежение на духовните сили; душата трябва да бъде нравствено чиста, сърцето трябва да бъде  чувствително  за  трепетите  на  доброто;  само  тогава  могат  да  бъдат доловени  най-светите  вълни,  които  изпуска    из  себе  си  божественото присъствие на Христос в света.

Второ, човек може да бъде безразличен към присъствието на Христос в света – да не проявява духовен интерес към него, да не напряга духовните си сили, за да Го възприеме и да не върши нищо, за да откликне на зова, който Той отправя към него като императив за формиране на поведението и дейността му. „Духът на тежестта” често пъти обзема човека и го притиска до земята. Тогава той не може да възприеме божественото веяние, което се носи на всякъде и всичко обгръща със себе си (Римляни 8:5-7).Трето, вярата в доброто, жаждата за истина и правда, борбата за мир и нравствено съвършенство и най-вече делата на братолюбието отварят човешката душа за нежното сияние, което излъчва из себе си постоянното Христово присъствие в света. Веднъж отключила се за Христос и възприела Го в себе си чрез покаянието и вярата, човешката душа се ражда за обновен живот и се изпълва с неизказаните дарове и сили на богосиновството. „На всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). Когато човек чувства с духа си присъствието на Христос в света и особено обитаването My в собствената си душа, тогава той придобива  крила  и  лети  неудържимо  по  лествицата  на  нравственото съвършенство и към висините на спасението.

В преживяването на постоянното присъствие на Христос в света могат да настъпят и действително понякога настъпват временни колебания и съмнения. Дори може да се случи на вярващия да не вижда Христовия образ в душата си, да не чувства Христовата сила в мишците си, да потъва в маловерие, да се обзема от отчаяние. Психологията на религиозното съзнание познава много случаи, когато вярата се колебае, обаче не отпада напълно. Тогава вярващият подобно на бащата на момчето, обзето от ням дух, вика и със сълзи казва: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми!” (Марк 9:24). Такива съмнения и колебания във вярата имат и положително значение за усилване, задълбочаване и възвисяване на религиозния живот – те често пъти водят към по-висше разбиране за Бога и към по-силна обич към Христос. Вярата всекидневно трябва да се извоюва, Христос непрекъснато трябва да бъде откриван, защото Той е пълнота на живот и съвършенство – в Него винаги може да се види нова страна, незабелязана досега духовна висина.Двама от Христовите ученици, когато отивали от Иерусалим за село Емаус, се разговаряли помежду си за събитията, които станали с техния Учител, след като Той бил отнет от тях и подхвърлен на кръстна смърт. Тъжни мисли и чувства ги обзели; те мислели, че завинаги са загубили Христос. В този миг обаче Сам Господ Иисус Христос приближил до тях, вървял заедно с тях и беседвал с тях, разяснявал им тайните пътища на Божия промисъл и те все още не можели да Го познаят. Накрая пердето паднало от очите им и те познали в лицето на своя обикновен наглед спътник Иисус Христос. Така се случва с много вярващи, които понякога те чувстват Христовото присъствие в света, в себе си и в жизнения си път. Те се обземат от тревога и живеят в мъка от Неговата загуба. Те обаче не бива да се отчайват, защото пак ще намерят Христос – своя Спасител – и пак ще се радват с неизмерима радост на Неговото духовно присъствие. Блез Паскал се намирал в подобно душевно състояние, когато Христос му се явил и го утешил със словата Си. „Ти не би Me търсил, ако не бе Me вече намерил[249].”

Когато зима скове в ледената си прегръдка земята, по нея замира цъфтящият живот. Дърветата загубват зелените си листа, които радват окото и лъхат прохлада сред зноен ден. По полетата не се вижда нито едно цветенце, което да ни омайва с красотата и благоуханието си. Всичко в природата като че ли е заспало мъртъв сън, защото слънцето е скрило своя животворен лик и не гали земята с топлите си лъчи. Но нима ще кажем, че слънцето въобще е изчезнало, че то е  престанало  да  съществува?  Съвсем  не. Там  някъде  в небосвода, зад гъстите мъгли и надвисналите облаци слънцето продължава да извършва своите закономерни движения и да излъчва из себе си живителна светлина и топлина. Слънцето не може да бъде забелязано с просто око, но то продължава да съществува и да упражнява своето благотворно въздействие върху земната гръд – без него всеки живот в нея би изгаснал и ние бихме потънали в безпросветната тъма на ледената смърт.Нещо подобно става и с човешката душа. Изразявайки се образно, ние можем да кажем, че и човешката душа преживява във вярата си зимни дни. Мъглите на греховете и облаците на пороците дотолкова могат да закрият за човешката душа божествения лик на въплътеното Слънце на правдата, че тя никак да не чувства Неговото постоянно присъствие в света. Тогава небето на вярващата душа се помрачава и нейните светли пориви се вледеняват. И все пак вярващата душа диша и живее, търси своя божествен Спасител и се бори по някакъв начин да Го намери, да Го върне в сърцето си. И Господ не е далеч от нея. Той не ще я остави да загине в нейната самота и безпомощност. Силата на Божията благодат „в немощ напълно се проявява” (2 Коринтяни 12:9).

Христос със Своя божествен дух присъства навсякъде. Обаче до Него човешката душа може да се извиси и да достигне само по тесния път на подвизите в добродетелност и благочестие. На този път Христос стои и чака човешката душа; там тя непременно ще Го срещне и ще се зарадва на Неговото присъствие.

Дори и тогава, когато някоя душа тръгне по широкия път, Христос пак не я изоставя и не я обрича на гибел. По най-различни начини Христос ѝ напомня за предстоящата опасност и иска да пробуди у нея силите на доброто за съпротива и да я върне от пътя на злото. Класически е примерът с фарисея Савел, по-късния апостол Павел. Преди да се обърне към Христос и да стане Негов благовестник по целия свят, той преследвал учениците и последователите на Господа. Но на път за Дамаск, където Савел отивал да воюва с християните, той бил озарен от силна светлина, паднал на земята и чул глас, който му казал:

– Савле, Савле, защо Me гониш?

– Кой си Ти, Господине? – запитал Савел.

– Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен (Деяния апостолски 18:9-10).

[234]. Justinus Philosophus et Martyr, Apologia prima pro Christianis. cap. 46; Apotogia secunda. cap. 8 et 10. (J. P. Migne. Patrotogiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. Tomus VI. col. 398, 458 et 460.)

[235]. Цит. по A. Jeremias, Die ausserbiblische Ertoserwartung, 1927, S. 6.

[236]. Cnисание „Geisteskampf der Gegenwart”. Gutersloh 1930, S. 235.

[237]. Никос Казандзакис, пос. съч., 182-183.

[238]. Пак там, с. 187.

[239]. Никос Казандзакис, пос. съч, с. 235.

[240]. Пак там, с. 186.

[241]. Пак там, с. 188.

[242]. Смоленски Епископ Тихон, Вярвам в Светия Дух, списание „Духовна култура”, С., 1947, кн. 5, с. 10.

[243]. Л. Н. Толстой, Повести, разказы, сказки и легенды, Полное собрание художественных произведений, Париж 1934, т. VIІІ, кн. 27, 133-144.

[244]. Никос Казандзакис, пос. съч., с. 41.

[245]. Никос Казандзакис, пос.съч., 221-223, 246-247, 251.

[246]. Йордан Йовков, Събрани съчинения, С., 1956, т. ІV, 47-120.

[247].Димитър Талев, Преспанските камбани, ІІ изд., С., 1956, 425-427.

[248]. Пенчо Славейков, На острова на блажените, Събрани съчинения, С., 1958, т. ІІ, 185-186.

[249]. Blaise Paskal, Gedanken. Ubers. von Wolfgang Ruttenauer, Sammlung Dieterich, Bd. 7., Leipzig, S. 301

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).