Някои от древните мъдреци не  се задоволявали  да  доизразят само жалкото състояние,  в  което  се  намирало  човечеството,  подхвърлено на постоянни теоретични заблуди и морални падения. Те ясно съзнавали, че нощта на незнанието трябва да бъде разпръсната и че зората на вечната истина и правда трябва да изгрее над света. Това разбира се не е по силите на някой смъртен  човек. Древногръцкият   мъдрец   Хераклит   Ефески   признава,   че човешкият дух не може да се издигне до висшето разбиране; то е присъщо само на божествения дух; дори най-мъдрият човек изглежда само като маймуна в сравнение с Бога[210].  Вследствие на това древният свят съзнавал, че само Бог е в състояние да му открие истините, чрез които той може да се изтръгне от мрака на незнанието, да осмисли съществуването си и да постигне вечно спасение. Това съзнание винаги вървяло ръка за ръка с крепката надежда на народите, че Бог няма да остави човечеството вечно да се лута в безпътица, сред незнание и поквара. Вярата в Бога винаги се съпътствала от съзнанието, че Бог е вечно благ и че неговата милост е безпределна. Та нали самата дума „Бог” почти на всички езици е образувана от корен, който означава добро, благо, любов! Господ е благ и милостта My е вечна (Псалом 135). Щом Бог е вечно благ и милостта My безпределна, то Той „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до  познание на истината” (1 Тимотей 2:4; Иезекиил, 18:32; 33:11). Вярата в Божията  благост и основаната върху нея надежда, че Бог ще просвети човечеството със Своята светлина  на  истината,  винаги  са  били  будни  в  съзнанието  на  човечеството. У най-различни народи се съхраняват предания за крепката вяра в загубения рай и за идването на месианско време, за настъпването на златно бъдеще, когато Сам Бог ще слезе при човеците, за да бъде техен Учител, Наставник, Изкупител и Спасител. Божествен Учител и Спасител е бил жадно очакван не само от необразованите народни маси, но и от най-издигнати представители на древната наука и фолософия. „Необходимо е да почакаме – говори Сократ на Алкивиад в Платоновия диалог „Алкивиад” – Онзи, Който ще ни научи как да се отнасяме към Бога и към хората… Той, както у Омир Атина казва на Диомед, ще вдигне от очите ни мрака[211].”  Платон, който напълно споделя това убеждение на великия си учител, го изразил на няколко места в знаменитите си философски съчинения. Той пише: „Вие бихте останали като в сън, ако Бог не би изпратил някого другиго, който да ви вземе под своя грижа[212].”  Месианските очаквания особено били будни у Израил и сред езическите народи преди самото идване на Иисус Христос. Да приведем две свидетелства за това! Самарянката заявила на Иисус Христос: „Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести” (Иоан 4:25). А неоплатоническиян философ Порфирий пише за такива, които, „като се стремят към истината, твърдят, че за тях е необходимо появяването на боговете, за да могат чрез свидетелство, облечено в такъв достоверен авторитет, да постигнат успокоение от своите съмнения[213].”  Времето на съкровените очаквания и на възпитателната подготовка се изпълнило и светът бил озарен от божествената и незагасващата светлина на Христовото благовестие. Многоочакваният божествен и вечен Учител слязъл на земята и открил Себе Си на света чрез следните думи: „Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота” (Иоан 8:12). Очертаното величие на благата, от които вечно ще се насища и на които непрекъснато ще се радва светът, се изпълнило, изпълнява се и винаги ще се изпълнява: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина” (Исаия 9:2; Матей 4:16; Лука 1:79).

Едва ли някой би оспорил, че между учителите с всемирна слава челно място заема Иисус Христос. Много векове човечеството се учило и продължава да се учи от Него; то слушало и слуша със затаен дъх Неговите думи, защото вижда в Него божествен Учител, в Чиито слова е внедрена жизнена мъдрост и правда. От всяка дума, излязла из устата на божествения Учител-Христос, лъха  животворен  дух,  който  повдига  и  насърчава,  освежава  и  окуражава, вдъхновява и окриля, влива бодрост и вяра в красотата и вечността на правдата и любовта. Такъв учител, Когото вековете са признали и Чиято мъдрост се предава от поколение на поколение, без да губи чара и обаянието си, жизнената си и спасителна сила, с право може и трябва да бъде наречен вечен Учител.Величието на Иисус Христос като вечен Учител се основава на два факта: на Неговата богочовешка природа и на божествения произход и характер на Неговото учение. Поради Своята богочовешка природа Иисус Христос не е обикновен човешки Учител, а Учител-Пророк, Който проповядва божествена, а не човешка мъдрост. Много пъти в Новия Завет Иисус Христос е наречен Пророк. Народът почитал Иисус Христос като Пророк и се обръщал с това наименование към Него. При това Иисус Христос никога не възразявал на народа да Го нарича Пророк (Матей 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17: 9:7-8; Иоан 4:19; 6:14; 7:40). Господ Иисус Христос Сам наричал Себе Си Пророк, макар и не направо, а в трето лице (Матей 13:57; Лука 4:24; 13:33). Нищо не било в състояние да лиши Иисус Христос от пророческото My достойнство в съзнанието на неговите ученици.

Да илюстрираме това с разказ от новозаветната история!

Иисус Христос е разпнат на кръст и погребан в гроб. Вестта за Неговото възкресение все още не е пуснала здрави корени в душите на учениците My. Двама oт тях пътуват от Иерусалим за Емаус. Те разговарят помежду си и разсъждават за събитията,  на  които  били  свидетели  около  залавянето, осьждането, разпъването на кръст и погребването на скъпия им Учител. Към тях се приближава възкръсналият Иисус и се включва в разговора им. В своята тъга и в своя увлекателен разговор Христовите ученици не са в състояние да съсредоточат погледа си върху непознатия им спътник, за да Го познаят. Те все още не са уверени в Христовото възкресение, обаче вярата им в изключителната учителска дарба и мисия на Иисус е безспорна за тях. Нали цели три и половина години те са хранили гладните си души с божествения хляб на Христовото слово! Нали жадните им души се напоявали с живата вода на вечния живот, която изтича из всяка дума, отронена като бисер от божествената уста на Иисус Христос! Поради това вярата в божествената учителска дарба и мисия на Иисус Христос е твърда, непоклатима и несъкрушима като гранитна скала. Пред непознатия си Учител те Го засвидетелстват като „Пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ” (Лука 24:19). Св. апостол Петър в своя проповед нарича Иисус Христос Пророк, като отнася към Него пророческите думи на Моисей: „Господ, Бог ваш, ще въздигне вам от братята ви Пророк като мене” (Деяния апостолски 3:22; Второзаконие 18:15).Иисус Христос заема изключително и единствено място сред учителите-пророци. Разликата между Него и останалите пророци е безкрайно голяма. Другите са пратени да свидетелстват за светлината (Иоан 1:8), а не са сами светлина; те учат, просвещавани от Светия Дух (2 Петр. 1:21). Иисус Христос пък е самородна, самосветеща, божествена и незагасваща светлина, защото Той е вечната ипостасна Истина. Христовата светлина на вечната истина, правда и любов е предназначена да просвещава всеки човек, който идва на света (Иоан 1:5:9). Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм светлинага на света” (Иоан 8:12; 9:5). Всепобедната светлина на Христовата вечна истина и правда свети в мрака и мракът не може да я обземе и загаси.

Вечната учителско-пророческа мисия на Иисус Христос винаги е била ясно съзнавана от Него. Той назовавал Себе Си учител в истинския и пълен смисъл на думата. Той изобличил книжниците и фарисеите, защото без да притежават  качества  на  истински  народни  учители  и  още  по-малко  на религиозни наставници, обичали да бъдат назовавани от народа учители. Веднага след това Иисус Христос се обърнал към учениците Си и им казал: „Вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всички вие сте братя; и наставници недейте се нарича: защото един е вашият Наставник – Христос” (Матей 23:8-10). Пред римския прокуратор Пилат Понтийски Иисус Христос определил мисията Си в света с думите: „Аз за това се родих и за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината” (Иоан 18:37). Ученици и народ, приближени и далечни, близки и чужди назовавали Иисус Христос Учител. Иисус Христос приемал това обръщение като напълно отговарящо на Неговата мисия и на Неговото служение. Веднъж Той казал на учениците си: „Вие Me наричате Учител и Господ, добре казвате, понеже съм такъв” (Иоан 13:13). Цялата Си обществена дейност Иисус Христос провел в постоянно учителстване. „И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите  им, проповядваше Евангелието на царството (Иоан 18:37). В съзнанието на апостолите и народа, на Христовите противници и врагове – на учените крижници и фарисеи – образът на Иисус Христос се очертавал като пътуващ Учител – Рави. Някои от тях направо виждали и признавали, че в лицето на Иисус имат пред себе си особен, изключителен, божествен Учител. Един юдейски началник, на име Никодим, който същевременно бил и учител Израилев (Иоан 3:10), като дошъл при Иисус Христос нощем My казал: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог” (Иоан 3:2). Подобно на Никодим при Иисус Христос дошъл и законник, за да Го запита коя заповед е най-голяма в Закона. И този юдейски първенец  се  обърнал  към  Иисус   Христос   с общоприетото за Него обръщение „Учителю” (Матей 22:36; Лука 10:25). Друг юдейски началник, богат момък, като запитал Иисус Христос какво добро да извърши, за да наследи вечен живот, също така Го нарекъл Учител, и то благ Учител – „Учителю благий” (Матей 19:16: Марк 10:17; Лука 18:18). Иисус Христос възразил на този момък, защото Го нарекъл Учител.От приведените евангелски текстове е ясно, че Иисус Христос се явил на земята  като  единствен  и  изключителен,  божествен  и  вечен  Учител  на човечеството. Той не може да бъде сравняван с никой друг учител на света. Не само великите световни учители, но и боговдъхновените Христови апостоли като че ли загубват пред Иисус Христос учителското си достойнство и се озовават в редиците на учениците. Това се дължи на обстоятелството, че Иисус Христос не е обикновен Учител; Той е богочовешки Учител; Той е божествен Учител или Богоучител на всички народи през всички времена. Ето защо когато Иисус Христос наричал Себе Си Учител в собствен смисъл на думата, Той не надценявал Себе Си, както правели и правят мнозина самозвани учители. Иисус Христос  е  въплътено  предвечно  Слово,  въчовечилият   се вечен Логос, въплътената Божествена Софѝя;  в  Него  са „скрити  всички  съкровища  на премъдростта и на знанието” (Колосяни 2:3). Иисус Христос е Истината (Иоан 14:6) и неизчерпаемият извор на пълноценната и животворната истина, която се добива чрез непосредствено съзерцаване на неизменната и вечна истина-действителност – Бога, а не чрез абстрактно  мислене,  силогистично  умуване  и  хипотетични  предположения. „Ние – казва Иисус Христос за Себе Си на Никодим – говорим за това, що знаем, и свидетелстваме за снова, що сме видели” (Иоан 3:11). Всички други световни учители били подхвърлени на заблуждаване и само чрез постоянното превъзмогване на собствени и чужди заблуди са напредвали по пътя към истината. В това отношение Иисус Христос е изключение. Той не се движи по човешки път към истината, който е стръмен, труден и осеян със заблуди. Иисус Христос върви по божествения път към истината. Той я съдържа в Себе Си и я съзерцава непосредствено. Иисус Христос като предвечен Логос е бездънен извор на божествена мъдрост. Всяка дума на Иисус Христос е божествено откровение. Чрез Своето слово Той саморазкрива Себе Си – ипостасната Истина. Поради това Христовото слово е слово на вечната истина, която блести със сияйна и незалязваща светлина.

Христовите слова са изпълнени с животворен дух и одухотворяващ живот и са неподправено отражение на вечната божествена истина, от която идва животът, която всичко животвори и чрез която се постига съвършен, вечен живот. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците” (Иоан 1:4). Който  слушал Иисус  Христос,  бивал  пленяван   от Неговите слова; те просвещавали ума му, трогвали сърцето му, увличали волята му. Христовите слова завладявали целия човек, омайвали го, покорявали го за истинската свобода и за съвършения живот. Който чуел Христовата реч, така се увличал от нея, че забравял всичко друго; житейски грижи и неволи, телесни нужди и потребности. Слушателите на Иисус Христос с часове, с дни не можели да се откъснат от Него, не можели да се освободят от чара и омаята на Неговите слова – те ги поглъщали жадно и неуморно като насъщна храна. „Думите, що ви говоря – казва Иисус Христос, – са дух и живот” (Иоан 6:63). И този, който възприемал тези думи – дух и живот – със сърцето си, а не само с ушите си, никога не забравял и не изоставял Иисус Христос. Той придобивал същото умонастроение, каквото имал св. апостол Петър, когато казал на Иисус Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот” (Иоан 6:68).Словото на Иисус Христос е необикновено, чудно. Всяка Христова мисъл диша живот, всяка Христова дума е пълна с пламък. Постоянно учудване предизвиква Христовата проповед. „И чудеха се на учението Му, понеже Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците” – свидетелстват очевидците на въздействието на Христовото слово (Марк 1:22; 11:18; Лука 4:32). Никой не може да се противи докрай на Христовата мъдрост; нито учените фарисеи, нито школуваните  книжници,  нито  свободомислещите садукеи. При всички изкуствени въпроси и напрегнати диспути Иисус Христос посрамявал Своите врагове и ги побеждавал със силата на Своята божествена мъдрост, с убедителността на Своята ненадмината аргументация и с мощта на Своята омайна реч. Евангелист Матей разказва как Иисус Христос със Своите въпроси изумил фарисеите, заставил ги да замлъкнат и да признаят превъзходството на Неговото божествено учение пред тяхната книжна мъдрост. Този разказ завършва така: „И никой не можеше да My отговори ни дума; и от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита” (Матей 22:46).Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да заловят Иисус Христос били поразени и обезоръжени от Неговото необикновено, чудно и властно слово. Те оставили Иисус Христос невредим, върнали се с празни ръце при господарите си и им обяснили причината, поради която не Го заловили със следните думи: „Никога човек не е говорил тъй Както Тоя Човек” (Иоан 7:46).

Христовото слово прониква в глъбините на душата, възпламенява свещена искра у човека и го превръща във факел. Двамата пътници от Иерусалим за Емаус слушали изумителното слово на своя непознат Спътник, радвали се на Неговата неземна прелест, а когато се отворили очите на сърцата им, те си казали един на друг: „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лука 24:32). Тази сила – да възпламенява сърцата – Христовото слово запазило до днес и ще я притежава винаги, защото то е вечното слово на въплътения Бог Слово.„С  тиха  и страшна,  като  че  ли  не  тукашна  светлина  се  отделят Христовите слова от всички човешки слова, тъй че те веднага могат да бъдат разпознати” – забелязва върлият отрицател на божественото достойнство на Иисус Христос, Ернест Ренан[214]. Ако сравним Евангелието с която и да е друга книга на Новия Завет, веднага ще доловим и ще почувстваме несравнимото превъзходство на Христовите слова пред всички други. Неземната красота и голямата художественост,  божествената  дълбочина  и  благодатната  сила  на Христовите слова не са останали скрити и за Алберт Айнщайн. Той свидетелства: „Никой не може да не признае факта, че Иисус е живял и че Неговите слова са чудно красиви. Дори ако някои човеци по-рано са казали подобно нещо, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено, както Той[215].”

Иисус Христос не съставил книги и не записал мислите Си. Нито един peд не е написала ръката My. Едва ли някой от апостолите и слушателите на Иисус Христос е записвал проповедите и беседите My. Все пак словата на Иисус Христос така са се врязали в съзнанието на последователите My, че те с удивителна точност са възпроизвели някои от тях в евангелията.И всеки, който чете Евангелието и се вдълбочи в съдържанието му, веднага долавя,  че  чете  божествени  слова,  а  не  човешки.  Поради  своя  божествен произход  и  характер  и  поради  абсолютно  ценното  и  вечно  валидното  си съдържание Евангелието се отличава от всяка друга книга. То дори не следва да се нарежда с другите книги, защото е единствена и изключителна книга. Всяка друга книга с времето остарява и загубва сила и влияние; след едно или няколко прочитания тя става безинтересна. Не е така с Евангелието. То е вечно нова и съвременна книга. То е винаги интересно и ценно. Нещо повече, ние имаме сериозни основания да твърдим, че човек колкото повече чете Евангелието, толкова повече се увлича от него, толкова то му става no-интересно, толкова повече го цени и никога не желае да се раздели с него. Разказват за Наполеон, когато бил заточен на остров „Св. Елена”. Като посочил Новия Завет, сложен на стол до него, казал: „Никога не се уморявам да го чета и всеки ден го чета с еднакво възхищение. Евангелието не е книга, а жива сила, която побеждала всичко, което поиска да ѝ се противи. Чистотата на Евангелието, която пленява душата, принадлежи на Бога, а не на света[216].”

Христовите думи са прости, но  в тях се съдържа неземна художественост, небесна пленителност, божествена дълбочина и благодатна сила; те говорят направо на човешкото сърце. Никой не притежава такава способност – най-възвишени истини да излага в обикновени образи и картини, сравнения и притчи от всекидневния живот, за да може всеки да ги разбере. Достатъчно е човек само веднъж да чуе или да прочете която и да е Христова притча или беседа, за да се запечата тя в сърцето му завинаги и той никога да не я  забрави. „Иисус  Христос – вярно  забелязва Блез Паскал  –  говори  за великите предмети така просто, като че ли съвсем не е мислил върху тях и въпреки това тъй определено и ясно, че всеки напълно добре чувства колко много Той знае за тях. Тази яснота и дълбочина, съединени с простотата, са чудни[217].” Иисус Христос – признават дори Негови отрицатели като известния еврейски учен професор д-р Иозеф Клаузнер – „бил велик майстор на притчата. Неговите сравнения са красиви, къси, достъпни; те са взети от всекидневния живот и дават в проста форма дълбоко по съдържание нравствено поучение”. Наред с инструмента на Своите прекрасни притчи Иисус Христос си служил с чудни сентенции. Също  и  те  са  кратки, обаче  изразителни;  в  тях  има художествена  красота  и  божествена  дълбочина. „Те –  според  израза  на споменатия еврейски учен Иозеф Клаузнер – проникват в сърцата като остри стрели и се превръщат в незабравими народни епиграми и поговорки. Поради това и Неговите ученици можаха да запомнят повечето от Неговите сентенции почти без изменение така, както Той ги бе изрекъл, почти всички те носят печата на Неговата велика, изключителна личност и по нищо не може да се разбере, че те са дошли до нас чрез много различни ученици[218].” Много векове са изминали, но  Христовите  изрази  нищо  не  са  загубили  нито  от  своята  художествена красота, нито от своето дълбоко съдържание. Да приведем някои от тези, които не могъл да се въздържи да не посочи професор Иозеф Клаузнер:„Здравите нямат нужда от лекар, а болните” (Матей 5:12; Марк 2:17; Лука 5:31); „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” (Лука 9:60; Матей 8:22);„Слепи водачи на слепци” (Матей 15:14);„Комара прецеждате, а камилата поглъщате” (Матей 23:24); „Варосани гробници” (Матей 23:27); „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството Божие” (Матей 19:24; Марк 10:25; Лука 18:25); „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Матей 26:41); Марк 14:38); „Който от вас е без грим, нека пръв хвърли камък” (Иоан 8:7); „По-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деяния апостолски 20:35).

Цялото евангелие е изпъстрено с прекрасни изрази, които го оформят като единствена книга не само поради божественото му съдържание, но и поради високата му художествена ценност. „Който познава в тях – нека запитаме с думите на Иозеф Клаузнер – един изключителен и необикновен Човек, надарен с велика способност да схваща същественото, сърцевината на работата и така да я изкаже в кратка, изразителна сентенция, че целият ѝ смисъл да обгърне и на слушателя да се наложат незабравими заключения[219]?”

Освен това Христовата реч притежава чудна звучност и тайнствена музикалност. От всяка Христова дума лъха поезия, която гали душата и омайва сърцето. На човек, който се вслушва проникновено в евангелските слова, се струва, като че ли е овладян и унасян от вълшебните звуци на божествена симфония. Поради това си свойство Христовите слова се носят върху крилете на своята неземна музика през всички векове и омайват със своя чар всекиго, който разтваря сърцето си за тях.Несъмнено  най-голямата  ценност  на  Христовото  слово  се  състои  в неговото божествено съдържание, в откритите и вечно откриваните чрез него велики и спасителни истини. Поради божествения си произход и божествената си същност съдържанието на вечното Христово учителство не може да бъде обхванато, изложено и изяснено в пълнота от никой човек. Също и съборните усилия не са в състояние да изчерпят до дъно и да изложат в пълнота Христовото учение. То е божествено учение, поради което никога не може да бъде предадено адекватно с човешки слова, образи, символи, понятия и категории. Евангелист Иоан е изразил най-точно идеята за необхватността на Христовото учение. Той завършва Евангелието си с признанието: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25).

Основният предмет на Христовата учителска дейност е Самият Той, защото само чрез Него може да се постигне познание за Бога, тъй като Той е въплътен Бог, и за човека, тъй като Той като Богочовек е истински човек, и за целта и назначението на човешкия живот, тъй като Той е пътят, истината и животът (Иоан 14:6), и за вечното спасение, защото Той е Спасител на целия свят, на всички човеци (Иоан 4:42; 1 Тимотей 4:10) и живот вечен (Иоан 6:20). За разлика от всички други религиозни и морални учения евангелската проповед е христоцентрична. Иисус Христос е животворно средоточие, от което излизат като от радиуси и се разпростират лъчи върху всички останали предмети, до които се докосва евангелското слово. Ако евангелското учение бъде лишено от Иисус Христос – неговия главен предмет и животворен център – и бъде превърнато във висша идея на разума, плод на общото духовно развитие на човечеството или в някаква анонимна творба, тогава то ще загуби голяма част от присъщата му ценност и цялата си спасителна сила. Без Иисус Христос няма Евангелие, няма и евангелско учение. Само Иисус Христос като въплътен Логос и вечен учител може да известява Евангелие – радостно, блажено, спасително учение.Тук е уместно да припомним следния афоризъм на Лесинг, който обичал да повтаря Лев Николаевич Толстой: „Религията е истинска, не защото са я проповядвали светите хора, а светите хора са я проповядвали, защото е истинска[220].” Не подлежи на съмнение, че основното във всяко учение, включително и във всяко религиозно учение, е истината, която е ценна заради своята истинност и заради своите добри последици за човечеството. Предвид на това, когато преценяваме логичната и прагматичната ценност на дадено учение, ние се интересуваме на първо място от неговото съдържание, а не от неговите проповедници. И все пак не е без значение, включително и за установяване логичната и прагматичната ценност на дадено учение, кой и какъв е неговият съставител и разпространител. Истината и животът в най-висшите си прояви винаги вървят ръка за ръка и в своя вечен първоизвор се намират в битийно единство и в неразделна цялост. Божието битие е пълно с живот и истина и животът на Божието битие винаги е светлина за човеците (Иоан 1:4). В нашия пространствено и временно ограничен живот главно поради несъвършенството на нашата природа и поради нашата греховност истината, особено религиозната и моралната, намира достъп и прием у тези, които поради нравствената си чистота или поне поради  сърдечната  си  разположеност  към  нея,  копнеят  по  нея  и  отварят духовните си очи за нейната светлина. „Истината – пише Блез Паскал – в това време е толкова много затъмнена и лъжата е така много разпространена, че истината не може да бъде позната, ако не бъде обичана[221].” Обаче пълно обича истината само онзи, който поради емпиричната нагласа на душата си чувства вътрешното  си  сродство  с  нея. „Светлината  дойде  на  света,  но  човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеше делата им бяха лоши. Защото всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да останат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Иоан 3:19-21). Следователно обстоятелството, че свети хора са проповядвали религията, има огромна практическа и гносеологическа ценност; то свидетелства в полза на нейната истинност и може да бъде използвано също като аргумент, макар и страничен, в подкрепа на нейната истинност и ценност.Връщайки се към евангелското учение изтъкваме, че то повече от всяко друго религиозно-нравствено учение  е  свързано   със своя известител. Евангелското учение е благовестие за спасението, което се извърши  чрез въплъщението, проповедта и подвига на Христос Спасителя и което се усвоява от човеците чрез силата на вярата. Без Иисус Христос няма евангелско учение, както няма и не може да има и християнство, а заедно с това няма и никакво спасение. Никаква висша идея на разума не може да спаси душата, ако не получи историческо осъществяване. Иисус Христос осъществи божествената идея  за  човешкото  спасение;  поради  това  Той  е  основният  предмет  на евангелското учение и вечният извор на идващото чрез Него спасение. „Под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Спасителна сила за човешката душа носи само името на Иисус Христос защото спасението се извършва чрез усвояване благодатните дарове на Неговия изкупителен подвиг и чрез живот в съзвучие с божественото Му учение. Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление чрез благовестието (sia tou euanggeliou)” (2 Тимотей 1:10).

Напълно в съответствие с това и евангелският морал не може да се отдели от личността на Иисус Христос, без да се отреже от своя живоносен извор и без да се превърне в безжизнена, безпомощна и суха абстракция. Евангелският морал не е философско-етическо учение, а благодатен живот чрез Иисус Христос и в Него. Тази истина прекрасно е разкрита от Иисус Христос  в  следната  образна  реч,  обърната  към  учениците  My: „Аз  съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят. Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте,  и  ще  ви  бъде” (Иоан 15:1-7).  Истините  на  евангелския  морал освещават, тъй като свързват в мистично единение с Бога. Учителството и първосвещеничеството не са отделени и отделими у Христос Богочовека. Иисус Христос е вечен Учител, защото Той заедно с това е и вечен Първосвещеник; Неговите истини имат не само познавателни функции, те не просвещават само разума. Христовите истини имат божествен, свят характер; те просвещават разума, защото обновяват духовно човешкото сърце, освещават човешкия дух и го възраждат за живот в святост на истината. Ето защо Иисус Христос — вечният Учител — се възправя едновременно и като вечен Първосвещеник и се моли на Своя небесен Отец за Своите верни: „Освети ги чрез Твоята истина” (Иоан 17:17). Тук  ясно  е  подчертано,  че  Христовите  истини  имат  както учителска, така и първосвещеническа функция; те едновременно просвещават и освещават.  По-нататък  в  първосвещеническата  Си  молитва  Иисус  Христос посочва още пo-ясно, че Той е съединил в богочовешката Си личност и дейност функциите на вечното учителство с тези на вечното първосвещеничество, като казва: „За тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината” (Иоан 17:19).

Разбира се, евангелският морал съдържа в себе си принципи, които имат безспорно етическо значение и които могат да бъдат преценявани и от гледище на етическата им ценност. Ще споменем за основния принцип на евангелския морал – заповедта за любов към Бога и ближния. Погледнато от етическо гледище този принцип има високо  нравствена  ценност;   той извършил революционен прелом в моралните разбирания и в нравственото поведение на човечеството. Докато моралът на езически свят се издигнал в лицето на най-ярките  си  представители  само  до  добродетелите –  мъдрост,  умереност, мъжество и справедливост  и  може  да бъде обозначен  като  етика   на благоразумието, Иисус Христос открил на света новата и най-висша нравствена ценност – безкористната любов; поради това християнският морал в собствен смисъл на думата е етика на любовта. Възвестената и изисквана от Иисус Христос дейна братска обич между всички хора е вечен творчески извор на непрестанен нравствен и социален възход и сияе пред съзнанието на човечеството като вечен идеал по пътя на неговото усъвършенстване.

Като самооткровение на въплътилия се вечен Логос евангелското учение съдържа в себе си на първо място разкритие и изяснение на най-великата истина – тази за Бога. Сега всеки, който желае да познае Бога, има сигурен път за това; той се намира в богочовешкия образ на Иисус Христос и в евангелското учение. Преди идването на Иисус Христос пътят на богопознанието бил покрит с почти непроницаем мрак – от една страна, от езическите митологични представи на суеверия и от друга страна, от философските спекулации и лъжеучения. Иисус Христос чрез собствения Си живот и с божествените Си слова учил, че Бог е Творец,  Промислител  и  небесен  Отец.  Иисус  Христос  не  говорил  само  с въодушевление за Бога като кротък, благ и любещ небесен Отец, но и с делата Си откривал пред всички възможност да почувстват кротостта, благостта и обичта на въплътения в Него Бог. Иисус Христос чувствал Бога в сърцето Си, живял с Бога в душата Си, проповядвал Бога в делата Си; Той наистина бил едно с Бога, и неразделен от Него. „Аз и Отец – говорил Той – едно сме… Отец е в Мене и Аз съм в Него” (Иоан 10:30-38; 14:10-11; 17:21). Бог е наш небесен Отец, Който ни обича безпределно; ние сме Негови синове, които трябва да обичаме Бога – своя небесен Отец – и всички хора – нашите братя поради общия ни небесен Баща. Нашите отношения са изпълнени с любов, защото Сам Бог е любов (Иоан 4:8-16). Учението на Иисус Христос за Бога е най-възвишено и ненадминато; то е чудно богословие на любовта. Проповядваният и открит от Иисус Христос Бог не е страшен самодържец и жесток тиранин, който не издига преграда пред всемогъщата Си воля и осъществява всяка своя прищевка. Евангелският Бог е онтологична и ипостасна любов. Заради това за Него няма по-подходящ земен образ от този на бащата. Бог, Когото Иисус Христос благовести и откри на света за вечни времена, е небесен Отец. В името на Иисус Христос и по силата на възстановеното ни чрез Него богосиновство, ние всички сега не изпитваме робски страх пред Бога; чрез изпратения ни от Бога в сърцата Дух на Неговия Единороден Син ние се чувствуваме Божии синове и придобиваме дръзновение да се обръщаме към Бога с думите: „Авва, сиреч, Отче!” (Галатяни 4:6).Познание на Бог Отец и общение с Него можем да осъществим само чрез Иисус Христос. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец – казва Иисус Христос – и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина и комуто Синът иска да открие” (Матей 11:27). В заключение на тези мисли подхожда да приведем разсъжденията по този проблем на Блез Паскал. „Ние можем – пише той – да познаем Бога само чрез Иисус Христос. Без този Посредник не е възможно никакво отношение с Бога. Чрез Иисус Христос ние познаваме Бога. Всички, които са дръзвали да познават и да изследват Бога без Иисус Христос, са постигнали незадоволителни резултати… Само в Иисус Христос и чрез Него познаваме Бога[222].”

[212]. Цит. по Хр. Лютард, пос. съч., т. I, с. 153.

[213]. Neander, Denkwurdigkeiten I. 28. Цит. по Хр. Лютард, пос. съч., т. І, с. 153 и 334.

[214]. Renan. Vie de Jesus. LXXXI. Цит. по Д. Мережковский. Иисус Неизвестный. Београд 1935. Т. І, с. 41.

[215]. „Geisteskampf der Gegenwart”, Gutersloh 1930, S. 235.

[216]. Филип Шафф, Иисус Христос чудо истории. СПб., 1886, с. 30.

[217]. Blaise Pascal, Gedanken. Ubertr. von Wolfgang Ruttenauer. Sammlung Dieterich. Bd. 7. Leipzig S. 269. Cp. Franz Hettinger. Apotogie des Christentums. Fteiburg im Breisgau 1915. Bd. II. S. 513.

[218]. Joseph Klausner, Jesus von Nazareth, Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Ubers. von Dr. Walter Fischel. Berlin 1930 S. 570.

[219]. Joseph Klausner, пос. съч., с. 570.

[220]. Л. Н. Толстой, Круг чтения. Берлин 1923, т. II, с. 163. Л. Н. Толстой, Пътят на живота, С., с. 23.

[221]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 319.

[222]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 281 и cл.

[223]. Gotth. Eph. Lessing. Die Erziehung des Menschengeshlechts. §§ 58-60. (Lessings Werke. Neu herausg. von Franz Bornmuller. Leipzigs Werke. Neu herausg. von Franz Bornmuller. Leipzig. Bd. V. S. 624-625).

[224]. Blaise Pascal, пос. съч., с. 282.

[225].  Н. В. Гоголь, Авторская исповедь. (Н. В. Гоголь. Сочинения, Изд. 16. СП. б. 1901, т. VІІІ, с. 29).

[226].  Цит. по Karl Pfleger, Geister, die urn Christus ringen. 3 Aufl., Salzburg-Leipzig 1935. S. 187, 215.

[227]. Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Vers 1066-1067. Universal-Bibliothek, Leipzig, S. 35.

[228]. Goethe, Faust. Der Tragodie erster Teil. Vers 1810-1815, пос. изд., с. 56.

[229]. Эрнест Ренан, Жизнь Иисуса, СПб., с. 105. Вж. проф. прот. П. Я. Светлов, Християнское вероучение в апологетическом изложении, изд. ІІ, Киев 1912, т. ІІ, 413-414.

[230]. Джавахарлал Неру, Откриването на Индия, С., 1955, с. 90.

[231]. Tihamer Тоth, Die Lehre Christi. Ubertr. von P. Bruno Maurer. Freiburg im Breisgau, 1935, S. 149-150.