В контекста на духовната ситуация книгата на професор Иван Панчовски показва и обосновава превъзходната ценност на християнския нравствен идеал, проследява осъществяването му в Христовото общество под влияние на изменящия се социален, културен и политически живот, указва пътища за познаване на Иисус Христос в светлината на опита, критичния разум и Божието откровение. Защото свободата е духовна категория, а не природна: „Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода!” (2 Коринтяни 3:17).

Днес науката дълбоко прониква в същността на битието и в структурата на човека, без да удовлетворява напълно духовните търсения на хората. Тя не говори за  богосъздадеността  на  човека,  за  мястото  му  в  космоса,  назначението  и призванието  му,  отхвърля  есхатологията  като  ненаучна  и  лишава  човека  от очаквания да осъществи най-светлите си надежди. Човекът се измъчва, защото не познава себе си и загубва вяра в бъдещето си. Същевременно той интуитивно чувства влечение към Бога; дръзва да се доближава до Него чрез упорит труд, да съизмерва силите и делата си с Божиите, да се уповава на Бога. Човекът търси Бога, за да разбере себе си и света. Постигането на осъществимата през земния и отвъдния живот човешка цел изисква да вникваме в тайнствената природа на Бога и вечността, за да придобиваме пълно знание за себе си, да се озаряваме от светлината на божествената истина, за да разбираме смисъла на живота си, да се подготвяме достойно за бъдещия съд, където Извършителят на нашето спасение ще въздаде на всеки заслуженото.В книгата си “Личността на Иисус Христос” авторът анализира свидетелстващи за действителното съществуване на Иисус Христос на земята исторически паметници, характеризира богочовешката Му личност, разказва за учителското достойнство и постоянното Му присъствие в света.

В първата глава професор Иван Панчовски насочва вниманието на читателя върху следните по-важни подтеми на монографията: величието и духовната мощ на Иисус Христос; превъзходството на Богочовека над народи, царства, гениални мъже и езически мъдреци; направленията на Неговата мисия – освобождаване и изкупуване на човека от греха, основаване на Църквата, изграждане Царството Божие на земята, запазване целостта на творението и живота в света.

Във втората  (основната) глава на изследването авторът привежда в пет главни групи древни исторически свидетелства за истинността на Христовата личност. В трите юдейски исторически паметника („Юдейски древности” на Иосиф Флавий – I век, „Талмуда” и древния есейски документ), съставляващи първата група, Иисус Христос е представен като народен Учител, проповедник на възвишен морал и извършител на чудни дела. В класическото си произведение „Юдейски древности” Иосиф Флавий говори също за описани в евангелията лица и събития. Напълно достоверни сведения за живота на Иисус Христос авторът почерпва от написаното от предстоятеля на есейската община в град Иерусалим (съвременник на Иисус Христос) писмо до негов събрат в Александрия. Съществуването на Иисус Христос според съставителите на Талмуда било също безспорно. Наистина те остро критикували духа на евангелията, но никога не отхвърляли тяхната автентичност и историческото съществуване на Иисус Христос.

На второ място в същата глава професор Панчовски излага историческите свидетелства на по-забележителни римски историци и писатели-езичници от I и III век. В тях историческата личност на Иисус Христос вярно е засвидетелствана от Корнелий Тацит, от историка Гай Светоний, Плиний Млади, неоплатоническия философ Целз и други. В съчиненията си тези автори правдиво са записали исторически  събития  от  живота  на  Иисус  Христос;  тяхната  достоверност  се потвърждава от съответни текстове в новозаветните книги. В съчинението си „Истинско слово” Целз критикува християнското учение, но със свои свидетелства или  със  свидетелства  на  съвременници  потвърждава  събития,  свързани  с учителското дело на Иисус Христос. Той се стараел да обясни Христовите чудеса по свой път, без същевременно да се съмнява в истинността им. Със същата сериозност авторът говори и за Христовите апостоли. Всички римски документи, в които  са  записани  сведения  за  Иисус  Христос,  свидетелстват  за  Неговата историчност.Макар че авторът най-напред привежда доказателства на езически писатели за живота на Иисус Христос, първостепенна важност той придава на новозаветните книги. Най-достоверни сведения за Иисус Христос ни съобщават Неговите ученици – светите апостоли. Двадесет и седем новозаветни книги (съставени от девет автори) по един и същи начин разказват за земния живот на Спасителя. При това несъмнената автентичност на тези книги е установена по научен път. Откровението на св. евангелист и апостол Иоан – най-ранно съставената новозаветна книга (написана вероятно три десетилетия след Христовата смърт), ясно свидетелства за Иисус Христос.

Историческият характер на Иисус Христос се потвърждава от намерили място в историята на Рим кратки животописи на Спасителя. Извършеното при Публий Квириний преброяване на населението на римската империя е точно установено и записано от образования евангелист Лука. Астрономическите   изследвания   на   Иоханес   Кеплер (1603)   върху   изгряването   на Витлеемската звезда – сочила пътя на тримата мъдреци, се потвърждават от по-старата и от съвременната астрономия. Градината на Матария в Египет е съхранила достъпни за изследователите следи от времето, когато там пребивавало светото семейство.  Също  записаният  в  древни  римски  документи  Ирод  Велики  бил действителен цар, а избиването на витлеемските деца под двегодишна възраст е и психологически потвърдено историческо злодеяние.

Според  автора  най-истинно  свидетелство  за  съществуването  на  Иисус Христос е Иоан Кръстител. Неговият живот е изключително ценно свидетелство, тъй като е описан в евангелията и е отразен от Иосиф Флавий. „Той дойде да свидетелства за истината, та всички да повярват чрез него” (Иоан 1:7).

Авторът по-нататък се спира на подробно записаните съдебен процес и кръстна смърт на Иисус Христос. Участвалите в процеса лица и регистрираните събития от последните дни на Иисусовия живот са основно изучени и доказани; документално е потвърдено съществуването    през    този    период на първосвещениците Ана и Каиафа, на Пилат Понтийски – прокуратор на Юдея във времето на император Тиберий, площадът пред съдилището на Пилат Понтийски, Голгота, гробът на Иисус Христос и други.

За  много  сериозно  свидетелство  професор  Панчовски  приема  Христовата плащеница – източник за утвърждаване на вярата в Спасителя. Тялото на Иисус Христос било свалено от кръста в края на петъка, за да не остане върху кръста през започващия от вечерта, около един час след залез слънце, велик съботен ден (Иоан 19:31).   Поради   недостатъчното   време (през   съботното   денонощие,   чието приближаване се възвестявало чрез тръбни звукове, юдеите не напускали дома си и не извършвали никаква работа) тялото било бързо завито в напоената с благовония плащеница и положено в каменния гроб, без да бъде предварително измито и приготвено според юдейския погребален обичай. Вероятно в промислителния Си план Бог предвиждал върху плащеницата да се отпечата за свидетелство през вековете божественият образ на Иисус Христос с Неговите рани. Извършените от специалисти  върху  плащеницата  многократни  научни  анализи  потвърждават записаното в св. Евангелие, допълват го и го обосновават.За истинността на Иисус Христос съществуват неоспорими нравствени свидетелства,  които  професор  Панчовски  разви  в  други  свои  съчинения.  Докато нравствените  гении  на  човечеството  въплъщават  в  себе  си  една  или  друга добродетел, Иисус Христос е достигнал нравствено съвършенство; в духовния My образ били хармонично съчетани всички добродетели. Той бил безгрешен и свят. Неговият въпрос към най-злите My врагове: „Кой от вас ще Me укори в грях?” (Иоан 8:46) до днес не е получил потвърдителен отговор от никой добросъвестен човек, защото всеки чувства нравственото величие, божественото съвършенство и безгрешността на Учителя от Назарет. Христовите ученици единодушно свидетелстват, че Той не е извършил  никакъв грях (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:27; Евреи 4:15).Дори враговете My признават нравственото My съвършенство. Със съзнание за вина предателят Юда Искариот признава: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4). След като разследвал обвиненията против Иисус Христос, Пилат Понтийски заявил пред юдейските властници и пред целия народ: „Не намирам никаква вина у Тогова Човека.” (Лука 23:4).

Живото   Христово   слово,   съществуването   на   светата   Църква   и   на християнската религия по целия свят, мъченическата смърт на хиляди Христови апостоли,  изповедници  и  последователи,  огромната  богословска  литература, храмостроителството и хуманизирането на човешките нрави авторът квалифицира като безспорни свидетелства за съществуването на Иисус Христос. Нито един античен автор историк или писател не се съмнявал в историческото съществуване на  Иисус  Христос.  Векове  наред  учени  и  неучени,  вярващи  и  невярващи, израилтяни и отрицатели на християнската религия потвърждават историческия характер на Христовата личност.

В третата глава е очертана богочовешката същност на Христос. Учениците и съвременниците на Иисус Христос Го мислели за необикновен човек. Гениални мъже се опитвали с ума си да проникнат в личността и учението My и с помощта на богословски   и   философски   категории   да   ги   характеризират   и   тълкуват. Същевременно боготърсители и светци със сърцето си се приближавали към Иисус Христос, възприемали Го в себе си и вярвали в богочовешката My личност и в спасителната My мисия. Днес мнозина отново по двата пътя се устремяват към Богочовека, защото той не е само човек, макар да е живял като съвършен човек на земята. Иисус Христос е чудно съчетание на съвършена божественост и истинска човечност. Според църковното учение Той едновременно е Бог и човек, Син Божи в истинския смисъл на думата, въплътено Слово. В тази глава авторът привежда оценки  и  характеристики  на  знаменити  писатели,  историци  и  философи  за богочовешката личност на Иисус Христос.

В четвъртата глава професор Иван Панчовски говори за учителското достойнство на Иисус Христос. На страниците на културната история на човечеството са записани имената на велики учители, които пръскали светлина сред народите, но тяхното дело се простирало само в границите на човешкото учителство. Духовният глад на хората и интересът им към месианизма се засилвали и те закопнявали по божествен учител. В лицето на най-издигнатите си синове (Хераклит Ефески 544-483 година преди Рождество Христово, Сократ 469-399 година преди Рождество Христово, Платон 428-347 година преди Рождество Христово) те очаквали Бог или боговдъхновен човек, който да прогони мрака от очите им и да ги научи как да се отнасят към Бога и помежду си. Авторът разкрива основите, върху които се основава величието на Иисус Христос като вечен Учител и Утешител на угнетените, както и разлика между Него и останалите учители.Иисус Христос извършвал чудеса, чрез които изцерявал тела и души, блестял  с  нравствена  чистота  и  безгрешност,  властно  благовестил  божествената мъдрост; думите My били прости, но съдържателни, говорещи направо на сърцето; от гледна точка на художествената си простота и на божествената си дълбочина Неговите притчи и сентенции са ненадминати. Чрез неостаряващото Христово учение надникваме в съкровената си същност и придобиваме знания за духовния свят. Днес Господ Иисус Христос чрез светата Църква учи хората както преди двадесет века братята си в Палестина.

За постоянното присъствие на Иисус Христос в света авторът говори в последната глава. След възнесението на нашия Изкупител светите апостоли по-дръзновено и по-безстрашно проповядвали словото My; Иисус Христос не бил вече с тях, но те били изпълнени с Неговия дух. В действителност Иисус Христос присъства   у   всички,   които   жадуват   за   Неговата   истина,   осъществяват провъзгласената от Него правда, изпълняват заповедта My за любов към хората. Авторът говори за живото Христово присъствие и за блясъка на Неговото сияние в природния свят и, у хората (всеки човек е сътворен по Божи образ и в определена степен изпълнява в живота си Христовата повеля за любов към ближния), за Неговите трансцендентни и иманентни действия, за видимото My присъствие у болните,  бедните  и  страдащите,  у  милосърдните  и  добротворците.  Днес  по-средством тях Той се движи сред нас, обхожда света и общува с нас. Най-доловимо обаче е присъствието My в светата Църква; тук чрез св. Евхаристия вярващите реално се съединяват с Иисус Христос.

В труда си професор Иван Панчовски разглежда по-важните, а не въобще всички христологични теми. Въпреки все пак стеснения идеен спектър на книгата Личността на Иисус Христос чрез нея проникваме в сърцевината на християнската религия, тъй като в лицето на Учителя от Назарет се открива Света Троица. Чрез Иисус Христос Бог влива в сърцата ни Духа Си, за да преобразяваме и обновяваме действителността,  да  осъществяваме  в  живота  си  непреходните  нравствени ценности, да бъдем достойни Божии следовници.

Увод

Две хиляди години християнството заема важно място в живота на човечеството. То е било и продължава да бъде огромна духовна сила.

Къде е неизчерпаемият първоизвор на тази сила?

Вярващият човек знае от непосредствен духовен опит, че първоизворът е богочовешката личност на Иисус Христос. Въпреки това в различни времена се проявявали тенденции да бъде отделено християнството от Иисус Христос; то се представяло като еклектичен синтез от езически митове и митични философски учения или като създание на апостолите Петър, Павел и Иоан. Един от споменатите Иисусови апостоли бил положил основите на християнството, а не Иисус Христос. Поради това всъщност трябвало да се говори за петринизъм, павлинизъм или иоанизъм, а не за християнство. Следователно християнството се оставя без Иисус Христос, без Неговата богочовешка личност, без Неговото възвишено учение, без Неговата изкупителна жертва и без Неговото постоянно духовно присъствие в Църквата и в света.Тези тенденции сами по себе си са странни. Човек се удивлява и недоумява защо е трябвало на апостолите Петър, Павел, Иоан или на някое друго неизвестно лице да създава учение, като в неговата основа полага мит. Тази странност се усилва още повече и придобива напълно загадъчен и алогичен, дори изцяло невероятен характер, като се има предвид, че вярата и проповядването на мита за Иисус Христос три века е трябвало да се заплаща с високата цена на преследвания, гонения, мъчения и смъртно наказание. В цялата Римска империя проповедниците и изповедниците на Иисус Христос били обявявани за врагове на държавата и на целия човешки род, поради което били изгаряни на клади, разпъвани на кръстове, хвърляни на цирковите арени за разкъсване от диви зверове, избивани със и без съд, подлагани на преследвания и мъчения. И въпреки това за нищо на света не се отричали от вярата си в Иисус Христос, а не в Петър, Павел, Иоан или в някой друг апостол. С Неговото свято и спасително име претърпявали нечовешки изтезания и с песни на уста отивали дори в страшните обятия на смъртта.

В християнството всичко е свързано с Иисус Христос и без Него то се разпръсква като дим и не оставя след себе си никаква следа. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето на Иисус Христос. Християнството води своето начало от Иисус Христос; Той е негов Основател и невидим Глава на Църквата.

Живецът на християнството се състои в жива вяра в Иисус Христос и в благодатно общение с Него; то е живот в Иисус Христос, чрез Иисус Христос и за Иисус Христос.  Християнството  е  единство  на  вярващите  в  Църквата,  а  и  Църква Христова. В нея се влиза през вратата на св. Кръщение, а то е Кръщение в името на триличния Бог, Чието Второ Лице е въплътено в Иисус Христос. Никой не достига при Бог Отец освен чрез Иисус Христос (Иоан 14:6), защото само чрез Него ние се помиряваме с Бога и възстановяваме загубеното си богосиновство. Никой не получава даровете на Светия Дух и не води благодатен живот без Иисус Христос, защото Утешителят – Духът на истината и живота, Който вечно изхожда от Отец, се изпраща чрез Иисус Христос и в името на Иисус Христос (Иоан 14:26; 15:26). Никой не е действителен член на Църквата Божия и не може да извърши християнско дело, не може да възпита у себе си християнска добродетел, не може да напредва по пътя на християнското усъвършенстване, не може да придобие венеца  на  вечния  живот,  който  Христос  Бог  ще  възложи  на  тези,  който  са възлюбили Неговото явяване (2 Тимотей 4:8; Откровение 2:10), ако не живее в благодатно общение с Иисус Христос, ако не пребъдва в Него и ако не черпи от Него сили за обновен живот и за светоподвижничество. Който пребъдва в Иисус Христос – в него той дава добър плод, защото без Иисус Христос не можем да вършим нищо (Иоан 15:5).

Иисус Христос е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото нe е станало нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Ето защо Той е вечният извор на живота и светлината, на истината и красотата, на правдата   и   любовта –  на  всичко  възвишено  и  божествено  в  света,  на съвършенството, на пълнотата и на блаженството във вечността. Земният живот на Иисус Христос е най-великото средоточие; в него предвечното божествено Слово се докосва до земята и възприема в Себе Си човека, за да осени земята с небесното сияние на вечността и да отвори за смъртния човек чертозите на вечния живот. Тъй като Иисус Христос е въплъщение на предвечното божествено Слово, Той Сам е вечен;  в  Неговото  богочовешко  лице  се  среща  и  свързва  вечността  преди сътворяването  на  света  с  вечността  на  новата  земя  и  новото  небе.  Поради предвечната Си божествена природа и поради вечната Си спасителна мисия в света „Иисус Христос – според думите на Блез Паскал – е целта на всичко и центърът, към който всичко се стреми. Който познава Него, той познава основата на всички неща[1].”Следователно за вярващото съзнание не само християнството, но целият духовен живот на човечеството в известен смисъл е христоцентричен. Вярващият не се смущава от обстоятелството, че видимо Иисус Христос бива тук и там отричан! Това са епизоди в христоцентричния вътрешен живот на света и във великото му движение към вечността, чийто център е Иисус Христос. Тази богооткровена философско-историческа истина особено настойчиво се внедрява в съзнанието на вярващите от св. апостол Иоан Богослов и  от св. апостол Павел. Св. апостол Иоан Богослов последователно разкрива тайната за въплъщението на предвечния Бог Слово в историческото лице на Иисус от  Назарет, чрез Когото всичко стана и без Когото не стана нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Той е алфа и омега, начало и край, първият и последният; Той е Онзи, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят (Откровение 1:8, 10, 17; 2:8; 21:6; 22:13).  В  същия  дух  св.  апостол  Павел  учи,  че  чрез  въплътения  в историческото лице на Иисус от Назарет Единороден Божи Син е създадено всичко, що е на небето и що е на земята, видимо и невидимо. Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи. Нещо повече, не само чрез Него, но и за Него е създадено всичко. В Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота, и чрез Него да помири със Себе Си всичко, било земно, било небесно (Колосяни 1:17, 19-20; Ефесяни 1:2, 10). Бог Го високо издигна и My даде име, което е пo-горе от всяко име, та в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Филипяни 2:9-10; 1 Коринтяни 15:27-28; Ефесяни 1:20- 22).

На  Христовата  личност  и  в  най-скромна  служба  на  Неговата  духовно-обновителна и спасителна мисия в света са посветени следващите размисли. Дано те послужат личността и образът на Иисус Христос да бъдат долавяни все по-пълно в божествената им премъдрост, в светото им съвършенство, в сияйната им красота и в безмерната им духовна сила!

Мисията на Иисус Христос в света

Сияйният образ и божествената мисия на Иисус Христос две хиляди години занимават човешките умове и вълнуват човешките сърца. В съзнанието на милиони хора се утвърждава мисълта, че Иисус Христос е най-забележителната личност в световната история. Много идеи от Неговото възвишено учение са вградени в основата  на  европейската  духовна  култура.  Духовното  развитие  на  света  в значителна степен е обусловено от вярата в богоподобното достоинство на човека и в свещения дълг към взаимно уважение и братска обич между хората. Тази вяра възпламени в света и продължава да поддържа нейния свещен огън в сърцата на милиони вярващи Иисус Христос чрез спасителното Си учение, чрез божествения Си пример и чрез основаната от Него Църква. Откакто Иисус Христос извести на света тази вяра, милиони човеци живеят с нейните основни начала, вдъхновяват се от тях и ги осъществяват в живота си. И в този смисъл Иисус Христос си извоюва безсмъртие и Неговата мисия в света е вечна. Без Иисус Христос светът не би съществувал, тъй като тогава той би трябвало или да се разруши, или да бъде подобен на ад[2]. Светът продължава да съществува и човечеството се радва на живот и на щастие и поради това, че образът на Иисус Христос е изваян в сърцата на много вярващи и че Христовата благовест непрестанно смекчава техните сърца и облагородява техните души. По тази причина те се прекланят пред величавия образ на Иисус Христос и работят за преуспеха на великото дело, към което Иисус Христос ги призовава; с личния си живот и с обществената си дейност изграждат духовните основи на Царството Божие на земята – царство на мир и братолюбие.Благовестието за Иисус Христос стига до човешките души по различни понякога неразбираеми пътища. Почти всеки човек, който чуе нещо за величавия образ на Иисус Христос и по някакъв начин влезе в обсега на излъчващото се от Него небесно обаяние бива обзет от духовно вълнение. При раждането на Иисус Христос   мъдреци   от   далечни   страни   били   подтикнати   да   предприемат продължителни и трудни пътешествия, за да видят светия образ на божествения Младенец и да търсят обнова и спасение чрез Него. През целия земен живот на Иисус Христос множество човеци се тълпели около Него – всички искали да видят дивния My образ, да се насладят на властното My слово, да почерпят вдъхновение и сила от Него за живот, щастие, за усъвършенстване и за спасение. Евангелският разказ за Закхей – началника на митарите – не е единичен случай. Мнозина като него искали да видят Иисус Христос, тичали пред него, покачвали се по дървета и устремявали жаден поглед към божествената My осанка. По времето на Неговия тържествен вход в Иерусалим народът на многолюдния свещен и престолен град My устроил сърдечно посрещане и My оказал високи почести, на каквито едва ли се е радвал някой властелин на света. В лицето на Иерусалим бил представен целият свят. Фарисеите в озлобението си казвали помежду си: „Ето, цял свят тръгна подире My” (Иоан 12:19)! Между дошлите в духовната столица на тогавашния свят имало евреи, други местни жители на Палестина и елини. И те като всички други копнеели да видят и да чуят Иисус Христос – божествения Учител и Месия. Те се приближили до апостол Филип от Витсаида Галилейска и го молели: „Искаме да видим Иисуса” (Иоан 12:21).

Наистина, величествен и внушителен трябва да е бил външният вид на Иисус  Христос –  особено  когато  възвестявал  непреходните  начала  на  божественото Си учение и когато извършвал чудеса. Тогава всички с непреодолим копнеж се стремели към Него. Иисусовата външност служила като огледало на най-чистата душа, на най-великия дух, защото в Иисус „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9). Най-проникновено изразил тази страна от богочовешката природа на Иисус старозаветният пророк Давид. Всеки, който би могъл да види Иисус Христос в ненадминатото My съвършенство и в цялата My покоряваща прелест, би възкликнал с пророческите думи на Псалмопевеца: „Ти си най-прекрасният от синовете человечески; благодат се изля от Твоите уста; затова Бог Те е благословил навеки. Препаши на бедро меча Си, о Силний! Препаши се с Твоята слава и красота! И в това Твое украшение побързай, седни в колесница заради истината, красотата и правдата, и Твоята десница ще Ти покаже чудни дела” (Псалом 44:3-5). Свещеното Писание почти не ни дава сведения за осанката на Иисус Христос, за Неговия външен внушителен и привклекателен вид, за Неговия благ и респектиращ поглед, за проникновените и милващите My очи. От евангелските повествования обаче се добива впечатление, че цялото същество на Иисус Христос излъчвало достойнство и пораждало обаяние; то привличало душите и пленявало сърцата.

Блажени Иероним в резултат на многогодишните си научни изследвания върху земния живот на Иисус Христос и на молитвените си съзерцания на Христовото богочовешко  величие  непосредствено  до  Витлеемската  пещера  писал: „Огнен пламък и звезден блясък светили от очите на Христос и величието на Божеството сияело в лицето My[3].” Чрез величието на Божеството, което се отразявало в Иисусовото лице и сияело в Иисусовите очи блажени Иероним си обяснявал властта на Иисус Христос над човешките души. Само едно движение, само един поглед, само една дума били достатъчни, за да тръгнат хората след Него, да оздравеят болни, да избягат демони из човешки души, да възкръснат мъртви, да утихне буря, да паднат на земята въоръжени слуги на заслепени  първосвещеници.  При  първата  Си  среща  с  Филип  Иисус  Христос отправил към него само поглед и казал няколко думи: „Върви след Мене”. Това било напълно достатъчно, за да накара Филип да остави род, семейство, занаят, да последва неизвестния Пророк и Учител (Матей 4:19) и да посвети целия си живот в служба на Него. Погледът, думите и делата на Иисус Христос обайвали, пленявали и привличали не само прости галилейски рибари, но и учени мъже – пред-ставители на тогавашната духовна аристокрация. Не само апостоли, но и книжници се обръщали към Иисус Христос с думите: „Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш” (Матей 8:19).Духовното  величие  на  Иисус  Христос  поразявало  враговете  My  и  ги изпълвало  със  страх.  Осквернителите  на  Иерусалимския  храм  побягнали  от свещената ревност, която пламтяла в очите и словата на Иисус Христос (Иоан 2:15-17). Разярени противници на Иисус Христос искали да го хвърлят от Назаретското възвишение в пропастта. Волята и ръцете им обаче били парализирани от мощта на Христовото божествено величие и Той спокойно и невредим продължил пътя Си (Лука 4:29-30).   Предвожданите   от   Юда   Предател   военни   и   слуги   на първосвещениците и фарисеите търсели Иисус Христос с фенери и оръжие в ръце. Иисус Христос, като знаел какво трябвало да стане с Него, за да се изпълни великата My изкупителна и спасителна мисия в света, излязъл от сянката на маслиновите  дървета,  отишъл  насреща  им  и  ги  запитал: „Кого  търсите?”  Те отговорили: „Иисуса Назорея”. Иисус Христос им казал: „Аз съм.” Как били изречени тези две думи – „Аз съм” – с какъв внушителен тон, какъв бил изразът на   Христовото   лице,   какъв   бил   погледът   My   при   тяхното   произнасяне, евангелистите  не  разказват.  За  всичко  това  можем  да  съдим  по  тяхното въздействие. Въоръжените войници и слуги, като чули тези думи, отдръпнали се назад и паднали на земята (Иоан 18:3-6).

Сигурно и ние днес искаме да видим чудния образ на Иисус Христос, да погледнем в бездънните My очи, в които блести небесно сияние и се отразява безкрайна любов; да слушаме божествените звуци на Неговия глас, които са укротявали бури, изгонвали бесове, изцерявали болни и възкресявали мъртви; да устремим взор в лицето My, което сияело на Таворската планина като слънце; да се допрем до възкръсналото My пречисто и прославено тяло, което победило смъртта и тлението. Това можем да сторим, но с очите на сърцето си – чрез погледа на вярата и чрез подвига на любовта си. Да не скърбим, че не можем да видим Иисус с физическите си очи! Очите на душата виждат по-проникновено; тайните които се откриват пред тях са no-велики; радостта, която ни изпълва чрез тях е no-чиста и никога не престава. Иисус Христос като казал на скептичния апостол Тома, че повярвал в Него, защото Го видял възкръснал с телесните си очи, прибавил: „Блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). Чистотата на сърцето отваря духовните очи на вярващите и чрез тях те винаги съзерцават Бога, защото Го носят в себе си и живеят в Него и чрез Него. Който може да каже като св. апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20), той непрекъснато съзерцава Христовия образ в Heговата неземна прелест и в неговата божествена мощ и слава, Такъв човек никога не може да бъде отделен от Иисус Христос и нищо не може да го лиши от блаженството да съзерцава дивния My образ, да се вдъхновява от Него и да My служи. Най-висшето и единствено истинско щастие за вярващия се състои в това: да възприеме в себе си Иисус Христос и да води християнски живот. Християните – според свидетелството на св. апостол Петър – обичат Иисус Христос, без да са Го видели, и вярват в Него, без да Го виждат; това обаче не им пречи да се радват „с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8). Поради това всеки вярващ може да изповяда заедно със св. апостол Павел: „Аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, – ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христос Иисус, нашия Господ” (Римляни 8:38-39).Не само св. апостол Павел и другите Христови апостоли, но безброй хора до днес са видели и виждат с очите на сърцето си Иисус Христос в Неговата ненадмината духовна красота и сила. Те са възхитени от Него и Го обичат с цялата си душа; чрез Него те осъзнават смисъла на живота си и постигат целта на съществуването си. Поради това те пазят Иисус Христос в най-съкровените кътчета на душата си, за да не би някой да Го похити там и по този начин да им причини нещастие без Него. Известният мислител и писател Анри Барбюс изповяда: „И аз видях Иисуса. Той ми се откри в красотата на съвършенството. Аз Го обичам: притискам Го до сърцето си и ако потрябва, ще Го оспорвам на другите[4].”

Ние копнеем по Иисус Христос и Го търсим в някаква форма и степен, защото чрез Него намираме и познаваме себе си, нашия път към съвършенство, нашето щастие и спасение. Великият руски писател Н. В. Гогол в своята „Авторска изповед”  разказва  как  чрез  вдълбочаване  в  човешката  душа  и  чрез  нейното изучаване неусетно дошъл до вярата в Иисус Христос. Той четял с увлечение книгите на „душеведците” и изследователите на човешката природа. „Всичко – пише той, – където се изявяваше познание за хората и за душата на човека, от изповедта  на  светския  човек  до  изповедта  на  анахорета  и  пустинника,  ме занимаваше и по тази пътека неусетно, почти без сам да зная как, дойдох до Христос, като видях, че у Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното, на която стоял Той[5].”

Образът на Иисус Христос се отразява във всичко велико и възвишено; неговото сияние може да се забележи върху всяка човечна проява и постъпка. В този смисъл всеки би могъл да каже като Блез Паскал: „Аз виждам Иисус Христос във всички лица и в себе си[6].” И когато сме потиснати и трудно повдигаме погледа на душата си, за да съзерцаваме небесното сияние на Иисус Христос, и тогава да не униваме и да не се отчайваме. Щом копнеем по Иисус Христос и Го търсим, Той вече е близо до нас и ние ще Го намерим. Мъка налегнала душата на Блез Паскал, защото не можал да намери и да види сияйния образ на Иисус Христос. Тогава в душата си той чул кроткия глас на божествения Учител и Спасител: „Утеши се! Ти не си Me търсил, ако не си Me вече намерил. Аз мислех за тебе в Моята борба със смъртта. Аз пролях кръвта Си за тебе[7].” И наистина, може ли Иисус Христос, Който прие образа на роб и проля пречистата Си кръв за нашето спасение, да не ни откликне, когато жадно копнеем по Него и с цялата си душа Го търсим? Иисус Христос навсякъде и винаги се разкрива като всевластен Цар на небето и на земята, като кротък Учител и Наставник, като Утешител на угнетените и страдащите. В Църквата Божия ние можем да вкусим пречистото My тяло и честната My кръв, мистично да се слеем с Него и да се обогатим духовно чрез Него. Тогава ние чрез непосредствен духовен опит ще познаем, че Иисус Христос е вечният Учител, вечният Първосвещеник и вечният Цар, пред Когото ще „преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10).Пред Иисус Христос се преклонил и гениалният Гьоте. Веднъж той в интимен семеен кръг „възхвалявал величието на Иисус Христос … все по-сериозно, все no-пламенно, с все повече нарастващо вдъхновение, докато накрая се облял в поток от сълзи[8]…” Човек може да не вярва в божествеността на Иисус Христос, но при добросъвестно отношение към Него той се прекланя пред Него, както направил Гьоте –  „като  пред  божественото  откровение  на  най-висшия  принцип  на нравствеността[9].”

Нищо в този свят не е трайно и вечно. Всяко земно битие и съществуване носи върху себе си печата на променливостта; то е подчинено на закона за преходността. Всичко е „като сън – като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва” (Псалом 89:6). Вторият хор от Шилеровата трагедия „Годеницата от Месина или враждуващите братя” художествено изразява закона за преходността: