(Кратко изложение на основните истини на православието с оглед на различията, които се срещат в другите християнски църкви)

Иеромонах д-р Антим Шивачев

Различия между християнските църкви относно догмата за Св. Троица

Всички християнски църкви признават този догмат, тоест те вярват че Бог е един; че Той съществува в три лица, различни помежду си, но неразделни в един Бог.

При все това Римската църква е нарушила косвено догмата за Св. Троица, като е прибавила в Символа на вярата, след “Който изхожда от Отца” и “от Сина”, на латински Filioque.

Тази прибавка станала най-напред в Испания през VII век. В VII век тя прониква и във Франция, където обаче намерила ревностни противници.

В началото на IХ век Карл Велики по политически съображения предложил на папа Лъв II да одобри тая прибавка. Папата обаче не се съгласил на това.

През месец ноември 809 година Карл Велики свикал един събор на запасните епископи в град Аквизграна по въпроса за Filioque. Съборът обаче не приел тази прибавка в Никео-Цариградския символ. Недоволен от това, императорът, който искал на всяка цена да отдели Западната църква от Източната, изпратил пратеници от събора до Рим с особено послание (писмо) до папата. В писмото той излагал до римския първосвещеник всичко, каквото било направено на споменатия събор. Понеже последният не е могъл да стигне до желаното решение, Карл Велики настоятелно молил папата сам той да потвърди новия догмат.

В посланието се казва, че този въпрос – за изхождането на Светия Дух, бил отскоро повдигнат: “Quaestatio quae de Spiritus Sancti processione est nuper extora”… Както се вижда, и самите най-ярки защитници на прибавката признавали, че това е новост, която те сега искат да провъзгласят за догмат.

Пратениците се постарали да докажат пред папата истинността на новоизмисления догмат въз основа на места от Свещеното Писание. За тази цел те тълкували местата посвоему, както им било изгодно. Същото правели и за места от съчиненията на светите отци по въпроса, на които те придавали съвсем изопачен вид. Папата, след като ги изслушал, им позволил да изповядват учението за изхождането на Светия Дух по тяхната вяра и разбиране. Същевременно обаче той забранил категорично да се прибави към Символа на вярата думата Filioque и прибавил: “Ако бяхте ме питали, преди да захванете по такъв повреден начин да четете Символа, аз бих ви казал, че не е позволено нищо да се прибавя към него, защото това е противно на съществуващите установления. Сега вие, които сте се показали способни да се възвисите до разбирането на такава висока тайна, вярвайте, както учите, но без никакво повреждане на вярата.”А за да потвърди и на дело думите си и за да се запази неповреден Никео-Цариградският символ завинаги в паметта на западните християни, папата, след като изслушал доводите на пратениците, заповядал да се вреже дума по дума този символ без прибавката Filioque на две сребърни таблици: на едната било писано на гръцки, а на другата – на латински, и заповядал да се поставят те в базиликата на св. Петър в Рим. Под таблиците заповядал да се изрежат следните знаменити думи: “Това поставих аз, Лъв, от любов към православната вяра и за запазването ѝ от повреждане” (Haec Leo posui amore et cautela orthodoxae religiones). За този акт на папата свидетелстват всички западни писатели – и древни, и нови.

Атанасий Библиотекар, западен писател от IХ век, в животоописанието на този папа казва: “От любов към православната вяра и за да се запази тя от повреждане, този папа заповядал да се направят две сребърни таблици и върху тях да се вреже Символът – върху едната на гръцки, а върху другата на латински.” Петър Дамаскин пък, писател от Х век, допълва това свидетелство така: “Блаженият папа Лъв на сребърните таблици, които стоят над светия прах Павлов между другите символи на своята вяра, казва: и в Духа Светаго животворящаго, Който от отца изхожда, Който заедно с Отца и Сина се прославя и слави.” Между другите древни западни писатели същото потвърждава и Петър Ломбард, а след това Барони, Белармин и много други.

Карл Велики останал недоволен от решението на папата. Под негово влияние и понеже владенията му се простирали в по-голямата част от средна Европа, прибавката Filioque се приела от много поместни църкви в царството му. Източната църква е протестирала против това нововъведение на Запад. Гласът  ѝ обаче останал нечут. След време и самата Римска църква приела изцяло тази прибавка в Символа на вярата. Това станало през ХI век по изричното желание на император Хенрих I. От това време вече прибавката “и от Сина” (Filioque) се приела навсякъде от западните църкви.Вътрешният живот на Църквата, свързан с външни обстоятелства, добил съвсем друга физиономия на Запад, коренно различна от тази на Източната църква. Последната твърдо се придържала към апостолското учение, както в отношение към клира и епископите, така и в отношение към светската власт. Догмите и обредите в богослужението били запазени в най-голяма чистота и цялост на Изток. Никой никога не си е позволил, нито пък някога ще си позволи самопроизволно да ги променя и нарушава. На Запад обаче паралелно с усилването на папската власт до безграничност всеки ден се правели нововъведения, които хващали толкова по-дълбоки корени, колкото повече закрепвала новата папска теория. Изтокът не е могъл да остане равнодушен към тези събития в Западната църква.

Още в средата на ХI век цариградският патриарх Михаил Керуларий заедно с други епископи, проникнат от християнски дух, написал едно благо писмо до папата. В него се посочвало, че е  нужно запазване на мира в Църквата, строго спазване на учението на древните отци и да не се раздробява чрез нововъведения самото тяло Христово. Този християнски акт предизвикал в гордия папа Лъв IХ неоправдан гняв. Нещо повече, той се осмелил да нарече източните православни “еретици”, провъзгласил папската непогрешимост и заплашил православните епископи с вечно проклятие, ако не се подчинят на него, наместника Христов на земята.

През 1054 година бил свикан велик събор в Цариград в присъствието на императора и на Цариградския, Антиохийския, Българския патриарх[5], на митрополита на Кипър и на много други епископи. На този събор са били разгледани всички онези вероизповедни нововъведения, които дотогава били приети на Запад, както и Filioque, пресният евхаристичен хляб, постенето в съботни дни и други девет новости, които Михаил Керуларий отбелязва в своето послание. След като било доказано с ред факти, че за Рим е невъзможно да се възвърне към древната съборна и апостолска Църква, било осъдено единодушно новото учение и името на римския папа било изключено от църковните диптихи. Това решение на събора после подписали и Александрийският и Иерусалимският патриарси, които нямали възможност лично да присъстват на събора. Последно името на римския папа било споменато в Православната църква през 1054 година.

През ХVI век Англиканската църква и протестантите не обърнаха внимание на прибавката Filioque и първата го запази заедно със Символа на вярата и след отделянето ѝ от Рим.Англиканската Църква поиска по-късно дори да оправдае тази прибавка по примера на Римската църква. За тази цел тя употреби две средства, от които първото се стреми да покаже Сина като второстепенно начало в Св. Троица. Второто пък се заключава в привеждане на някои изопачени мисли на светите отци, за да се докаже, че прибавката е съгласно преданието на древната Църква.

Православната църква много лесно доказва, че в Св. Троица е невъзможно да съществува нещо второстепенно; че свойството на Началото е изключително личното свойство на Отец и невъзможно е да се отдаде то на Сина в каквато и да било степен, без да Му се отдаде същевременно и една част от личността на Отец, без следователно да се подкопае догматът за Св. Троица. Тази Църква лесно доказва също, както вече беше споменато, че едни от привежданите доказателства от светите отци са чисти измислици на противниците, други са изопачено предадени и че достоверните места се отнасят до посланието, до пращането на Светия Дух, а не до вечното Му изхождане.

Извършената прочее на Запад прибавка в Символа на вярата е не само едно беззаконно и неоправдаемо дело на една Поместна църква, но носи в себе си още и едно заблуждение, явно противно на правото вярване, запазено само на Изток.

Прибавката «и от Сина» (Filioque) не е православна. Тя трябва непременно да се махне от Символа на вярата, защото е един израз, толкова чужд на Словото Божие, колкото и на истинското предание, което се пази от древната съборна и апостолска Църква.

Изкупление

“И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден според Писанията; и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.”

След като научи хората на истината, Иисус Христос, Синът Божи, бе разпнат на кръст и пострада по времето на Понтий Пилат, римски управител на Юдея. Той предаде на смърт своето човешко естество, за да оживотвори така и да възсъздаде човечеството за един възроден и възобновен живот. Спасителят наистина извърши великото дело на спасението. Той бе разпнат и претърпя смъртта си доброволно, като прие върху себе си по волята на Бога Отца и по своето милосърдие греховете на целия свят, а с това  и отговорността за тях. Страданията и смъртта на Иисус Христос, Който бе не само безгрешен човек, но и Син Божи, имат безкрайна цена пред Божието правосъдие и надминават всяка отговорност, която лежеше върху човеците за техния първороден грях. Защото Спасителят преизобилно удовлетвори Божието правосъдие за човешките грехове през всичките времена и напълно примири нас, хората, с Бога. Не трябва обаче да се забравя, че макар Иисус Христос и да заглади със страданията Си нашите грехове, всеки един човек частно се освобождава от тях само тогава, когато се съедини с Христа чрез жива вяра в Него; чрез такава любов, от която да се вижда изпълняването на Неговите заповеди, и чрез такива дела, когато взема живо участие в учредените от Него тайнства.Иисус Христос възкръсна на третия ден след смъртта Си, както за това бе предсказано в пророческите книги. Новото възкръсване от гроба бе знак за това, че сме помилвани, тъй като Неговата смърт и погребение бяха наказание за нашите грехове. Спасителят след смъртта Си, преди още да възкръсне, слезе в ада – в обществото на отхвърлените от Бога души, проповяда им и всички, които повярваха в Него, въведе със Себе Си в рая.

Господ Иисус Христос, след като извърши нашето спасение чрез смъртта и възкресението Си, в четиридесетия ден се възнесе с тялото Си на небето и седна отдясно на Бога Отца, тоест не само като Син Божи, но и като Богочовек възприе първата Си слава и участва с Отца в управлението на света.

При свършването на света Спасителят пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите. На този съд на всекиго ще въздаде според делата му, ще отдели праведните, ще образува Своето царство, което не ще има край.

Видимият свят ще бъде разрушен и самата земя ще бъде стопена от пламък (2 Петр. 3:12).

Различия между християнските църкви относно догмата за изкуплението

До последните няколко столетия Римската църква беше в съгласие с Изтока относно догмата на изкуплението. Днес обаче съвсем не е така. Между католическите богослови в това отношение владее една голяма неразбория. Едни се придържат към учението на древната Църква, а други са измислили други нови учения. Категорията на последните е по-голяма от първите и те се съгласяват повече с папските були. Затова учението на втората категория богослови можем да смятаме като меродавно и автентично учение на днешната Римска църква.

Ето по-главните точки, по които се различава Рим от източната Православна църква.

1)Нашите дела са основата на нашето оправдание, защото ние заслужаваме първата благодат. С други думи, нашето оправдание зависи от собствената наша воля, а не от благодатта Божия, която ни се дава даром чрез заслугите на Иисус Христос.

Това латинско учение, което е полупелагианизъм (от Пелагий, стар еретик, осъден с Несторий на Вселенския събор в Ефес през 413 година), се основава на булата Unigenitus (Първородни), която Римската църква приема за правило на вярата.

2)Според учението на католиците светиите имат преизобилни (свръхдлъжни) заслуги или добри дела, които съставят едно съкровище. Последното се намира в ръцете на папата, който го разпределя и раздава както си иска било на живите, било на мъртвите посредством отпущенията на греховете, или така наречените индулгенции (indulgences).

Това католическо учение противоречи на православното вселенско начало, според което никой няма пред Бога лични заслуги и всяка наша заслуга се заключава просто в заслугата на Иисус Христос. Последната се прилага и на нас. Чрез нея само ние получаваме и спасението си.3)Пресвета Дева Мария, която според католиците не била зачената с първородния грях, съставлявала изключение от човечеството. Тя съдействала за нашето изкупление. Тя е и нашата ходатайница точно така, както и Иисус Христос е ходатай. Тя при това е допълнение на Св. Троица.

Чудовищно е това заблуждение на Рим, който е отстъпил от православното понятие за изкуплението. А знае се какво е учението на древната Църква, което гласи:

1)Иисус Христос е единственият наш ходатай; 2)Той е бил изкупител на целия човешки род без никакво изключение; 3)Ние получаваме оправданието си чрез съединяването си с Него във вярата; 4)Началото, както и края на нашето спасение ние дължим на благодатта Божия, дадена ни даром; 5)Добрите ни дела не са нищо друго освен дар Божи, тоест прилагането върху нас на заслугата на Иисус Христос; 6)Светиите са намерили спасението си само чрез заслугата на Иисус Христос. Следователно католическото предполагаемо мнимо съкровище на преизобилните им дела и заслуги е лъжлива измислица на папския черен трибунал.

Учението на Англиканската църква относно догмата за изкуплението и оправданието е почти напълно съгласно с учението на Православната църква. Това се вижда от изложението на вероучението ѝ –  членове 9, 10, 11, 12, 13, 14 и 15, които се допълват един друг. От тях  изхожда точно и пълно учението за оправданието чрез вярата и делата, които се раждат от вярата и без които тя би била мъртва и не би била вяра оправдаваща.

Протестантите признават, че човек се оправдава без дела на закона само чрез вярата или чрез едната вяра.

Още Лутер с лукава цел повредил смисъла и порядъка на думите в Свещеното Писание, които изобличават заблужденията на протестантите. Когато този реформатор срещнал голямо противоречие на своето новоизмислено учение – за оправданието чрез едната вяра без добрите дела на християнската любов – в думите на св. апостол Иаков (Иаков 2:14-26), тогава той се осмелил да изхвърли цялото това послание от канона на светите книги. Това е станало, когато нито разместването на думите, нито повреждането на смисъла могло да помогне. Тази тактика следват и българските протестанти, които променят смисъла на цели понятия в Свещеното Писание, там където те могат да бъдат изобличени в заблуждение (например църковната одежда фелон те са превели с япанджак, понеже не признават никакви църковни одежди). В славянската Библия – 2 Тимотей 4:13, е казано: “Фелон, егоже оставих в Троаде у Карпа, грядый принеси и книги, паче же кожания.” А в протестантската Библия, Цариград, печат Матеосян, 1914 година, е казано: “Когато дойдеш, донеси япанджака, който съм оставил в Троада при Карпа, и книгите, а най-паче кожените.”

Ето прочее как учи за оправдаването на човека пред Бога апостол Иаков, брат Господен, посланието на който протестантите така безогледно отхвърлят:

“Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата? Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото – каква полза? Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват и треперят. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Нали с дела се оправда Авраам, нашият отец, като положи върху жертвеника сина си Исаака? Видиш ли, че вярата съдействуваше на делата му, и чрез делата вярата стана съвършена? И изпълни се Писанието, което казва: “повярва Авраам на Бога, и това му се вмени за оправдание”, и той биде наречен приятел Божий. Видите ли, че човекът се оправдава с дела, а не само с вяра? Също тъй нали с дела се оправда и блудницата Раав, като прие съгледвачите и ги изведе по друг път? Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва“ (Иаков 2:14-26).Тези боговдъхновени думи на св. апостол Иаков съвършено опровергават новоизмисленото учение на протестантите – за оправданието на човека изключително с вярата. Те са така ясни и положителни, че не допускат никакви претълкувания. А какво е направил Лутер? Той не е мислил дълго, не се е побоял да отхвърли истинността на цялото послание на апостол Иаков и с тази своя дързост отстъпникът на дело е поставил началото на това възмутително и оскърбително за божествената Христова религия обстоятелство, което вършат днес неговите последователи. А знае се как се отнасят те сега със Свещеното Писание. Знае се какъв е резултатът в това отношение на възникналата в Германия така наречена новотюбингенска школа на протестантските богослови-рационалисти, които вече имат последователи навсякъде. Известно е, че тази немска школа е отхвърлила истинността и на самото Четвероевангелие.

Свети Дух

[Вярвам] и в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който изхожда от Отца, Комуто се покланяме и Когото славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Третото лице на Св. Троица е Светия Дух, Който изхожда от Бог Отец, но не чрез раждане, както второто лице, а по един особено непостижим за нас начин – чрез изхождане. Понеже има едно естество с Отца и Сина, Той заслужава и еднакво с Тях поклонение и прославяне. Дух Свети чрез спасителното си действие ни дарува благодат. Той съобщава живот на всички твари. Така щото по Негово вдъхновение са написани всички свети книги. Дух Свети бе, Който и в деня Петдесетница слезе върху апостолите във вид на огнени езици, просвети ги и укрепи във вярата на Христа и чрез тях просвети цялата вселена. Той и досега продължава да действа върху вярващите, като ги просвещава във вярата и укрепява тяхната сила да правят добри дела. Неговите дарове се преподават от Църквата на верните чрез светите тайнства.

Различия между християнските църкви относно учението за Светия Дух

Вселенските събори – в Никея (325 година) и в Цариград (381 година), не прибавиха нищо към думите: “Който изхожда от Отца (Иоан 15:26)”, защото светите отци бяха единодушно убедени, че човешкият разум не трябва да прибавя нищо към Божието откровение. При все това обаче Западната църква, както имахме вече случай да се уверим в това, не остана вярна на тези Вселенски събори. Тя внесе към “от Отца изхождащ” нова прибавка – “и от Сина” (Filioque) и с това се отклони и отстъпи от учението на древната Църква за Светия Дух.Римската църква изврати учението за Светия Дух, както и това за непогрешимостта на Църквата. Тя се осмели да приписва прерогативи на папата, които Иисус Христос е обещал само на християнското общество във вселенската му съвкупност, и то докато се управлява от Светия Дух, както това по-рано подробно се изтъкна.

Англиканската църква и протестантите отхвърлят всяка непогрешима власт в Църквата. Така например те отричат постоянното действие на Светия Дух и противоречат по този начин на Свещеното Писание, според което Иисус Христос трябва да пребивава в Църквата Си до скончание века, а Светият Дух трябва да я управлява.

Църквата

[Вярвам] и в едната, свята, съборна и апостолска Църква.

Господ наш Иисус Христос, за да запази и разпространи в света Своето спасително учение, за да осветява всички вярващи в Него чрез тайнствата и за да ги ръководи към вечния живот чрез особено предназначени за това лица, е образувал от Своите последователи общество, което се нарича Църква, както видяхме още в самото начало. Тази Църква е една, свята, съборна и апостолска. Тя е една затова, защото нейният глава е един – Христос.  Една е приетата от Него вяра, един е Божият Дух, Който действа в светите тайнства и поставя пастирите на Църквата. Всяко общество, което признава за свой глава Иисус Христос, но точно не съдържа от Него проповяданата вяра или пък се е отклонило от учредените от Него свети тайнства и от свещеноначалието, не е Църква, а еретическо или разколническо общество.

Църквата е свята поради своя глава и по действащия в нея Дух Божи, по държимото от нея учение, тайнства, иерархия и по своята цел.

Тя е съборна и вселенска затова, защото се управлява съборно и е предназначена да се разпространи по цялата вселена и да съществува през всички времена до свършека на света. Тя е апостолска, защото след Иисус Христос е основана и разпространена от апостолите и от тях вече непосредствено е получила Христовото учение, тайнствата и иерархията.Още от учредяването на Църквата първите архипастири, придружавани от свещеници и дякони, са събирали събори, където са били обсъждани въпроси за защитата на вярата. Едни от съборите са били поместни, а други общи или вселенски, защото те са представлявали цялата Църква. На тези събори са се разглеждали въпроси на вярата и са били постановени общи правила или канони за добрата управа на цялата Църква в света.

Относно догматическите въпроси първите вселенски учители се задоволили само да засвидетелстват постоянно и повсеместно приета вяра и да я противопоставят на новите теории, които някои са искали да въведат в Църквата.

От съвкупното свидетелство на епископите изтича постоянното и повсеместно свидетелство на Църквата за вероучението. На това пък постоянно и повсеместно свидетелство се отдава и непогрешимостта.

Ако Църквата в своята съвкупност не би била непогрешима, ако би могла да се уклони от истината, тя не би била стълп и крепило на истината. В такъв случай и сам Иисус Христос не би пребивавал вече с нея съгласно обещанието Си и би престанал да е най-висш първосвещеник и глава на Църквата. От друга страна, и Дух Свети би престанал също да я управлява. С други думи, Църквата не би съществувала. Следователно тя е непогрешима.Непогрешимият прочее орган на св. Църква е целокупността на епископите, които единствени са представители и отглас на вселенската Църква във всички времена.

В този смисъл и Вселенските събори са непогрешими.

Православната Църква признава само седем Вселенски събора: 1.Първи Никейски, свикан през 325 година от триста и осемнадесет отци; 2.Първи Цариградски, през 381 година, сто и петдесет православни епископи; 3. Ефески, през 431 година, двеста отци; 4.Халкидонски, през 451 година, шестстотин и тридесет църковни отци; 5.Втори Цариградски, през 553 година, сто шестдесет и пет епископи; 6.Трети Цариградски, през 681 година, сто седемдесет и четири отци; 7.Втори Никейски, през 787 година, триста и тридесет или триста шестдесет и четири църковни отци.

Всички други събори, свикани на Изток или на Запад, нямат вселенски характер.

Членовете на Църквата, умрели или живи, стига само да не са изгубили достойнството си, като такива се намират в неразривно общение помежду си. Те всички се молят едни за други и си помагат взаимно.

Онези, които са оставили този свят и са приети на небето, съставят тържествуващата Църква, защото са се удостоили с венци на правдата. Всички вярващи пък, които са живи, съставят видимата или войнстваща Църква, защото те се намират още в борба против злото.

Достойнството на един член на Църквата се губи, когато той бъде осъден на другия свят. Тук на земята той губи това право чрез схизмата или разкола, чрез някоя ерес, чрез отстъпничеството или отлъчването от св. Църква.

Схизматик се нарича онзи, който се отделя от законните пастири на Църквата и отказва да се подчинява и признава властта им. Еретик пък е онзи, който по един или друг начин отхвърля някоя откровена истина, определена от вселенската Църква. Отстъпник е онзи, който явно се отрича от християнската вяра. Отлъченият пък е виновникът, който е изключен от църковно общение на вярващите по решение на законната власт.

Всички останали християни, добри или лоши, са членове на Църквата. Казваме добри или лоши, защото сам Спасителят е казал, че Църквата Божия е подобна на нива, в която има и плевели, смесени с пшеницата, и че това ще бъде така до свършека на света (Матей 13:24-31).

Във външното си съществуване и спрямо светските власти Църквата може да се намира или в свободно положение, или пък в покровителствано, гонено и угнетявано състояние. Независимо от това тя може да живее според обстоятелствата във всички тези състояния.

Когато Църквата е свободна, членовете ѝ са длъжни като граждани да се покоряват на установените законни власти. Когато е покровителствана, тя не трябва да жертва на държавата нищо от вероучението си и от съществените си учреждения. Когато Църквата е също гонима и угнетявана, членовете ѝ нямат право да въстават против законно установеното правителство.

_____________________________

*Източник – http://velikdunchev.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[5]. В 870 година в Цариград се свиква Вселенски събор, който обаче на Запад не се признава за такъв, макар и да са присъствали представители на всички центрове на християнската Църква. На този събор се е канонизирал българският архиепископ. Според професор Златарски той е много важен за нашата история, понеже се давала гаранция за бъдещата самостойност на Българската Църква, която я ограждала от всякакви по-нататъшни посегателства било от Цариград, било от Рим.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…