Бисер Божков

ГЛАВА ТРЕТА

Духовният път на монашеството като следване на Христовия пример и секуларността

Под секуларност, тук в частност, имаме предвид светски­те международно-правни норми и представи за монашество­то.Въз основа на накратко посоченото църковно законода­телство, валидно и през XXI век за всички Поместни правос­лавни църкви, всеки епархийски манастир в територията на дадена Поместна църква се намира под върховната власт на епархийския архиерей или на Епархийския съвет. Тук обек­тивно ще разгледаме съотношението на понятията епархийс­ки и ставропигиален манастир във връзка с техния църковно-юридически статус[107]. Всеки ставропигиален [108] манастир на територията на дадената Поместна православна църква се намира под ведомството и юрисдикцията на висшата духов­на власт (Св. Синод) на тая Църква. Следователно, атонски­те манастири не са абсолютно суверенни по каноничен сми­съл, както уточнихме по-горе. Защото „суверенността“ (коя­то е относителна и условна) като цивилно юридическо поня­тие е основана на правото на „ставропигиалност“ по канон.

3.1. Статутът на атонското монашество според международното и конституционното гръцко право

Във връзка с темата за историята и настоящето на Атон отново ще посочим силния натиск върху Република Гърция от страна на някои сили и фактори в Европейския съюз, дейс­тващи чрез неговите институции, който цели да склони гръц­кото правителство и парламент да бъде отменена хилядолет­ната забрана[109] Света Гора да се посещава от жени[110], както е постановено в Атонския Органичен устав на Света Гора (ОУСГ) и Конституцията на Ρепублика Гърция. (Статутът на Света Гора е уреден в чл. 105 от Конституцията на Ρепублика Гърция.)

В историческа ретроспекция, може да се направи и един кратък анализ на международния характер на атонския въп­рос, който в миналото е добил двоен смисъл: 1) като въпрос на международното право и 2) като въпрос, който широко занимава православната общественост.

3.2. Сан-Стефанският мирен договор и атонското монашество

При сключването на Сан-Стефанския мирен договор през 1878 година, с чл. 22 се постановява: опазването на църковните имоти, правата и привилегиите на руските атонски манас­тири, от които обстоятелства – правнорелевантни права и привилегии (преимущества) – се ползват и другите манасти­ри и религиозни учреждения на Атон-Света Гора. Но този член остава без законова сила, когато в Берлинския договор от месец юли на същата година е постановено с чл. 62: Монасите на Атонската Гора, откъдето и да произхождат, запазват владенията и преимуществата си и се ползват без изключение с пълно равенство в правата и преимуществата[111]. По време на Балканската война[112], когато Атон и фактически (1912 година), и правно – с Букурещкия мирен договор (1913 година) – премина­ва от Турция във владение на Гърция, в Лондон по балканс­кия въпрос се провеждат през месец август 1913 година съвещания на посланиците на Великите сили, на които доста подробно то­зи въпрос е бил разглеждан, но до неговото решение не се стигнало[113].

3.3. Берлинският договор и Севърският общ мирен договор и техните определения за монашеската общност на Света Гора

След края на Първата световна война Севърският мирен договор (между Великобритания, Франция, Италия, Япония, Гърция и Турция) от 10 август 1920 година (предвид многото турс­ки малцинства, оставащи в минаващите към Гърция турски територии) задължава Гърция да пази правата и свободите на малцинствата в юрисдикцията на своята държава[114]. Тук най-ясен относно историята и настоящето на Атон е чл. 13 от сключения в Севър международен договор между Великите сили и Гърция, който гласи: „Гърция се задължава да пази и признава традиционните права и свободи, с които се ползват и са се ползвали негръцките монашески общини, съгласно чл. 62 на Берлинския договор от 13 юли 1878 година…“. С други думи, упоменатият Севърски договор, като признава владеенето на Атон от Гърция, повтаря чл. 62 от Берлинския договор (но вече задължението от Турция преминава към Гър­ция), като за смисъла на твърдяното посочва 62-ри член от Бер­линския договор[115]. При това чл. 16 от Севърския договор пос­тавя под протекцията на Обществото на народите постанов­лението си за защита на малцинствата. И в решението от 26 септември 1924 година Обществото на народите[116] изразява готовността си да дава тази защита[117].Това са повечето релевантни международни норми за Атон в международното право, които собствено се свеждат до чл. 62 от Берлинския договор: атонските монаси (респектив­но, монашеските общности), без оглед на техния произход (националност), запазват владенията и преимуществата, с ко­ито се ползват негръцките манастирски общности. В тази връзка, може да се отбележи, че текстът на цитираното по-горе международно постановление говори за права и преиму­щества на монаси и монашески общности от негръцки про­изход и за равнопоставеност – равноправност с монасите от гръцки произход. Цитираните обстоятелства са в симфония и с каноните на Вселенските събори на едната съборна Пра­вославна църква. Защото в цитираните юридически текстове не се визират наличните към края на XIX век негръцки атон­ски монаси на Света Гора, като не се говори за никакво огра­ничаване на достъпа до Атон от чужденци – не гърци, които са потенциални кандидати за монашески живот на атонска­та планина.

Тоест, едва в края на XX век е станало де факто възмож­но по нормален ред да се приемат на Света Гора безупречни лица (кандидати за монаси) и от негръцка народност и граж­данство[118]. Без връзка на континюитет и заместителство в тези права, постановленията (нормите) на международното пра­во по отношение на Света Гора губят своя морален и духовен смисъл, логиката и духа на църковните канони. Това е така, защото как би се поддържал този духовен смисъл в цитира­ните международни постановления (които гарантират на инородни монаси и на манастирски общности опазване на вла­денията им и на традиционните им права и преимущества, подобно на монасите гърци), ако същевременно не се гаран­тира морално и законово достъпът на Атон на безупречни от гражданска страна (православни) лица, желаещи да станат монаси, без оглед на техния (национален или държавен) про­изход, които да поемат по установената вековна атонска тра­диция владенията на съответните им инородни монаси да се ползват с преимуществата, правата и свободите, наравно с гръцките монаси?!

Следователно всички Поместни православни църкви трябва в законна (канонична) форма, според международни­те[119] и граждански правни норми или във формална духовна форма според Свещеното Предание и учението на Православната църква, да изтъкват и поддържат етическата основа и прав­да в защита на желаещите от целия православен мир (свят) да станат атонски монаси. Само върху тази основа и в това осветление ще се съживи и засили на Света Гора съборната единност и братолюбива угледност, тъй като Атон има вели­ко духовно минало, а и настояще на Крепост на Православи­ето, в един исторически изпитан във времето път на мисио­нерски и подвижнически подвиг.

Предвид изложените по-горе обстоятелства, може да се направи следният извод: Гръцката държава[120] и Вселенската патриаршия всячески полагат грижи за светогорските ма­настири, покровителстват ги и фактически защитават пра­вата и свободите им и днес, в настоящето на XXI век. Така например, гръцката държава дарява щедро и безвъзмездно атонските манастири, постоянно ги подпомага по всякакъв начин.А православните на Ρепублика Гърция милеят за Света Гора и смятат за чест и благословение, когато могат да допринесат за укрепването и утвърждаването на светогорските манасти­ри, а държавата им (Гърция) е гарантирала пълна сигурност и духовна неприкосновеност на всички исторически, култо­ви, художествени, книжовни и други духовни ценности и па­метници на Атонската планина.

3.4. Духовно измерение на атонското монашество в миналото и днес

През последните няколко години в нашия духовен живот се промениха много неща. Забелязва се всеобщо съживяване на християнството. Откриват се и се украсяват пустеещи до­сега древни храмове, строят се нови, реставрират се и се за­селват манастири, мнозина – особено младите хора – започ­наха да идват в Църквата и да приемат светото Кръщение. Молят се, изповядват се, причастяват се, благоговейно целу­ват християнските светини. Епископите, свещениците, мона­сите са на почит сред народа. Хората ги уважават, готови са да им помагат, за да се възстанови разрушеното от неверието. Ние засега не знаем какви са и колко дълбоки са извори­те на това оживление, както и дълго ли ще продължи този жив интерес. Неведоми са пътищата Господни. Но на става­щото днес в живота на Православната църква вероятно мо­жем да гледаме с надежда. Трябва много да се радваме за всеки, който, обърнал се от греховния живот към християнс­твото, е дошъл в Църквата. Та нали човек започва да живее пълноценно и животът му придобива смисъл едва когато встъпи в Христовата църква! Радостно е оживлението и в манастирския живот, желанието на много млади хора да жи­веят уединено и по-дълбоко и сериозно да вникват в тънкос­тите на духовния живот. Думата „манастир“ стана модна сред младежта. Появяват се и много желаещи да приемат мона­шеството. Но тук – колкото и похвални да са тяхната ревност и въодушевление – е необходимо голямо внимание. Тези пре­дупреждения и размисли ще са полезни както за тези, които сега живеят в обител или само мислят да се насочат натам, така и за онези, у които се е зародило и се оформя намерени­ето да поемат по иноческия път. Когато се обърне и вкуси сладостта на християнския живот, душата веднага разпозна­ва в него нещо близко и родно на себе си – защото по приро­дата си всяка душа е християнка. Затова всеки човек, дори най-грешният и най-ожесточеният, може чрез покаянието да се обърне и да открие в Христовата църква свой роден дом. Но не така е при монашеството. Манастирът не за всеки се оказва роден дом, а и не всички са желани там (имаме пред­вид желаещите да приемат монашеско пострижение). За да се присъедини естествено и хармонично към семейството на монасите, човек трябва да има някакво тайнствено вътреш­но родство с това семейство, както например е необходим музикален слух, за да се присъединим съзвучно към пеещ хор от различни гласове. Монашеството е велика Божия тай­на и далеч не всички могат да постигнат същността му.

Според много православни християни Света Гора в нас­тоящето е евангелски символ на Небесното царство. Затова, предвид казаното дотук, Атон е наистина Божията Градина на Пресвета Богородица в исторически, есхатологически и духовен смисъл. В този ред на мисли, може само да допъл­ним казаното с един цитат от Новия Завет: „Небесното мис­лете“ (Колосяни 3:2), „Небесното търсете, тъй като нашето живелище е на небесата“, според св. ап. Павел (Филипяни 3:20).

Света Гора е монашеска общност, а монашеството е жи­вот според евангелския пример. Монашеството е „дихание“ на Църквата[121]. То е духовното око на Църквата и като тако­ва е съкровено духовно явление, в което за обикновения свет­ски човек е непосилно да проникне. И това е така, защото, от една страна, в човешката душа и сърце може да „чете“ само техният Творец, а от друга, монахът може да бъде разбран и правилно опознат само от този, който му е сроден по душа, а такива сродни души[122] са събрани именно на Света Гора. То­ва означава, че който посети Атон и се опита прибързано[123] да определи душевността на монаха, а още повече да се стре­ми да я разгадае, то вероятността да сгреши е твърде голяма. Същевременно, светското разбиране за монашеството в ис­торически аспект е толкова по-неправилно, колкото е по-принизено духовното (православното) виждане в обществото на съответната Поместна църква и нейна държава.

Относно разбирането за монашеството, в ретроспекция виждаме неговата древна библейска история от примерите във Ветхия Завет на пълно отричане от света и изцяло посвещаване на Бога, като например при назореите[124]. А още по-недвус­мислено това е подчертано при св. пророци Илия и Елисей, които живеели в пустинята и спазвали целомъдрие[125] и нестежание[126]. Такъв е бил и св. Иоан Предтеча, който също живеел в пълно въздържание в Йорданската пустиня. Разбира се, в своя чист и завършен вид монашеството се разкрива в Новия Завет чрез личността на Пресвета Дева Мария, която, както знаем, още от раждането си е била посветена на Бога, а по-късно сама дала обет завинаги да запази своето девство.В опазването на монашеските обети се състои истината на духовния живот на монасите. Чрез тяхното изпълнение те имат за цел да заемат мястото на онези ангели, които отпад­нали, тоест монашеството е пътят на равноангелския живот[127] в Христа. Така стремежът към подвижнически живот в него­вите форми на изразяване, каквито са девството, постът и бдението, е бил характерен и за първите три века от живота на Църквата. Но за монашеството, разбирано в неговия собс­твен смисъл, а именно – като доброволно и съзнателно уеди­нение чрез отдалечаване от света, можем да говорим едва след IV век.

В исторически план монашеството се обособява като оп­ределен начин на живот вътре в Църквата във времето, кога­то Империята (Римската) става християнска. Тогава именно започва и въцърковяването на целия познат тогава свят. И в този вече въцърковяващ се свят, в тази вече Християнска империя „PAX ROMANA – PAX HRISTIANA“, започва и бяг­ството от света в пустинята на първите анахорети. Тоест, за­почва оттеглянето в пустинята, търсенето на „другото жи­телство“, намиращо се отвъд „дадеността на града“, което е категоричен показател за църковно самосъзнание. Защото едната и съборна Църква има духовна въпиюща нужда и не­обходимост от подвижници, които да напомнят за нейната същност и мисия – да бъде в този свят, но едновременно с това – да не е от него, без оглед на обстоятелствата къде се реализира – в Света Гора, Египет, Палестина, Сирия или Мала Азия, както и от вида, в който се изразява – отшелничест­во или киновия.

Монашеството като „дихание“ на Църквата се различа­ва от всичко, което има светски (секуларен) характер. Но то­ва не е проява на егоизъм или съзнание за самодостатъчност, но напротив – на дейно участие в освещаването на све­та и осъществяване на Царството Божие тук, във времето и на земята. Като се основават именно на този стремеж на мо­нашеството да съхрани и изрази същността на духовния жи­вот, светите отци често подчертават, че монашеството безс­порно е продължение на апостолските времена и на живота на ранната Църква, а монасите са людете, „живеещи по еван­гелски“; те са равноангелският чин хора, които, обгърнати от покаянието, се стремят неотклонно да се придържат към Христовите заповеди. Ето защо всеки православен монах, кой­то живее според евангелския идеал, е Христов апостол, мъче­ник и пророк. Монашеството е пророчески, апостолски и мъ­ченически живот[128], а ако желаем да разберем в какво се из­разява неговата сърцевина, то достатъчно е да си припом­ним блаженствата от Проповедта на планината[129].

В тази връзка не е възможно да забравим и имената на преподобни Антоний Велики и преподобни Пахомий Велики, както и стра­ховитата Тиваида, „откърмила“ толкова титани на духа – ве­ликата пустиня, която като земна даденост е безплодна и из­горена, но същевременно е духовно озарена от тяхната свя- тост. Тези учители, чието опитно духовно знание е необходи­мо за всеки вярващ, ни учат да вървим по „тесния път“ на спасението и да живеем според абсолютния идеал на Еванге­лието. За да разбираме истинския смисъл на Свещеното Пи­сание обаче, би трябвало да започнем от доброто познаване живота на светиите[130]. Защото те са нашият безопасен път към истината и нашите духовни водачи. Те са онези, които на дело са изпълнили Божиите заповеди за любов към Бога и любов към ближния. Те са, които истински и докрай ни обичат, дори и когато съвсем не заслужаваме това. И накрая, те са, които, бидейки хора по естество, са станали богове по благодат. Затова и любовта им към нас не е само човешка, страстна и непостоянна, а е придобила божествен и неизме­нен характер.

Събитията от живота на Иисус Христос, тоест евангелския образец за богоуподобяване по благодат, имат важно значе­ние за нас – тези, които сме тръгнали по Неговия път. Свети­те отци казват, че човекът е образ на Иисус Христос, а някои допълват – и на Света Троица. Прониквайки в образа на Спа­сителя и следвайки Неговия път в света, можем да разкрием и действителния път на човека в този живот и свят.За да придобием известно понятие за състоянието и об­раза на човека във вечността, ни помага тайнството на Пре­ображението. Това събитие представлява разкриване на бо­жественото чрез нетварната светлина, излъчваща се от бо­жествения свят. Душата, която се намира в сърцето на чове­ка, е център на божественото начало в него. В душата са скри­ти всички потенции на човека, без оглед на времето, но проя­вяващи се във времето. Човешката душа е способна да възп­риема благодатта и действията на Божия Дух. Тялото на чо­века е много високо ценено в православното богословие, за­щото то е Божие творение и храм на Светия Дух (1 Коринтяни З:16, 6:19-20). В Православието тялото не е обект на унижение и презрение, нито на възхваляване и обожествяване. Според християнската антропология тялото е съвършен инструмент на Духа, чрез който Той се проявява творчески и съзидател­но. Човекът също е призван за вечността, той е участник в нея посредством духа си, но след Второто пришествие на Гос­под Иисус Христос човекът ще бъде участник във вечността и с тялото си. Човекът е образ на Бога (Битие 1:26, 27), Който е светлина (Иоан 1:5), която светлина Спасителят изяви чрез събитието на Преображението Си.

Следователно тялото на човека във вечността ще излъч­ва подобна на Таворската светлина; то ще бъде преобразено­то човешко тяло, на което ще е чужда сегашната земна плът: „А нашето жилище е на небесата – ни поощрява и учи св. апостол Павел, – отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа. Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко“ (Филипяни 3:20­21). Тогава божествената светлина видимо ще се отразява в човешкото тяло. Това ще бъде преобразеното тяло на човека (Филипяни 3:21), с преобразения негов ум (Римляни 12:2) при Второто пришествие на Господа наш Иисус Христос тук на земята.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Православното монашество на Света Гора и в миналото, и днес е израз на дълбокия човешки стремеж към единение и непрестанно общение с Бога и по Бога[131], чрез постоянно по­каяние, молитва и пребиваване в Божията благодат. Според православното учение ние хората сме призовани да съдейст­ваме[132] усърдно на Божията благодат, като приемаме този дар на Светия Дух по силата на свободната си воля и в нея (благодатта) да извършваме нашето спасение. Този, който с дълбока вяра и смирена благодарност приема извършеното от Спасителя, той приема и Неговия призив: „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48), и още: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста и да Ме последва“ (Матей 16:24).

В приведените евангелски перикопи недвусмислено се под­чертава какъв е смисълът на човешкия живот, а именно – следване на Господа Иисус Христос. Това следване на Спаси­теля означава ние, смъртните човеци, да станем вечни, да се преобразим в богове по благодат[133]. В този смисъл човешки­ят род, което ще рече всички човеци, са призвани да се богоуподобяват (обожват) по благодатта[134] на Дух Свети, и то в този свят, където сме зависими от материалното и където се „превиваме“ под тежестта на греха. Разбира се, с оглед зада­дената тема и пряката ѝ връзка с темата за монашеството, трябва да уточним, че християнското благочестие е не само личен, но и еклисиологичен въпрос. Това означава, че про­мяната на нашето индивидуално поведение се изразява в лич­но и динамично общение с Бога в благодатния живот на Цър­квата (Тяло Господне) като богочовешки организъм.Затова и в светата Литургия непрестанно чуваме призи­ва: „Нека сами себе си и един други, и целия си живот на Христа Бога да отдадем“. Всъщност, точно в това непрекъс­нато предаване и отдаване се изразява и тайната на христи­янския подвиг[135]. И както човешкото битие и човешкият об­раз е икона на Първообраза (Сина и Слово Божие Богочовека Иисус Христос), така и животът, който всеки човек води като християнин, трябва да бъде икона на Неговия богочо­вешки подвиг. Така еклисиологичната същност на правос­лавното монашество въобще, и в частност на Света Гора, се потвърждава и от монашеските обети за послушание[136], це­ломъдрие и нестежание. Следователно християнската аскеза (подвижничество, б. р.) и християнското разбиране за чо­вешкия подвиг в историята не се основават върху отхвърля­не на видимата реалност, защото отвъдността, последната реалност, не е пренебрегване на историческата „отсамност“, но напротив – тя е нейното най-дълбоко потвърждение. За­щото именно чрез Боговъплъщението, тоест чрез Христовия живот и присъствие тук на земята, последната реалност (есхатонът[137]) всъщност става пълнота на видимата, на земна­та реалност.

В тази връзка, според св. отци (сравни книга „Добротолюбие“), монасите напускат света и се отдалечават в „пустинята“, ко­ето обаче не означава, че те лишават света от духовното си присъствие. Напротив, монасите обичат света и чрез любов­та си към всеки човек извършват своето служение извън све­та, „в пустинята“, но непрестанно молейки се за него. Проти­воположността „свят – пустиня“ е антитеза не между две ге­ографски места, а между два начина на живот, защото аскезата никога не е била въпрос на география[138].

Много са текстовете от Свещеното Писание, които пот­върждават уверението на християнската вяра и твърдяното от християнската аскетика, че всяко място може да стане владичество на Господа: „Благославяйте Господа, всички Не­гови дела, по всички места на Неговото владичество“ (Псалом 102:22). От казаното дотук, става ясно, че хората могат да се вслушат, но могат и да пренебрегнат, съгласно свободната си воля, Божия зов за спасение, което показва, че всяко разумно творение, че всеки човек може да бъде владение на Господа и храм на Светия Дух, или пък неговото сърце може да се пре­върне в място и обиталище на злото.

Противопоставянето на пустинята и света е преодолимо, защото в Христа имаме евангелската истина за Боговъплъщението[139]. В максимализма и предаността на монасите на Света Гора[140], а и в целия православен мир, светът открива своята мярка, с която съизмерва съществуването си, осъзна­вайки, че главното у човека е жертвеният дар на неговото същество. Или казано по друг начин – монашеството е жи­вот според евангелския образец за следване на Христа, спо­ред трудния, но пряк и благословен от Бога духовен път на спасението.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Извори:

1. Атонски патерик, част 1. Света Гора – Атон, 2003.

2. Афон в Православ. богосл. „Енциклопедiя“, том II, Пе­тербург, 1901.

3. Аскетически опити, том 1, Света Гора Атон, 2005.

4. Гяуров, Хр. Въведение в православното догматично бо­гословие. С., 1958.

5. Добротолюбие I, II, III, IV, V том. Света Гора – Атон, 2000.

6. Кратка история на Зографския манастир. Света Гора – Атон, 2005.

7. Йеромонах Висарион (Зографски). Хиоските светци. Житие и чудеса на св. Матрона Хиоска. Света Гора – Атон, 2013.

8. Преп. Иустин, Попович. Догматика на Православната Църква. Света Гора, 2006.

9. Св. Йоан Синаит. Лествица. Света Гора, 2006.

10. Симеонов, М., йером. Собраше церк. уставов Конст. патриархата. Казан, 1932.

11. Сава Хилендарец. Исторически очерк на Света Гора Атонска. – Периодическо списание на Българското книжов­но дружество, 60, 1899, 951-986.

12. Старецът Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора – Атон, 2013.

13. Старецът Паисий Светогорец. Слова. 4 том. Света Го­ра – Атон, 2007.

14. Состоянiе монашества в Византiской церкви. Казан, 1904.

Статии в църковни издания:

1. „Църковен вестник“, бр. 1. Царство България, Орга­на на гр. Църква, 1928.

2. „Църковен вестник“, бр. 2. Царство България, Орга­на на гр. Църква, 1928.

3. „Църковен вестник“, бр.19. С., 1933.

4. „Църковен вестник“, бр. 37. С., 1933.

5. „Църковен вестник“, бр. 11. С., 1934.

6. „Църковен вестник“, бр. 6, 2003.

Научни издания и пътеписи:

1. Б. Милев-Огин, М. Берберов. Атон – легенда жива. С., 1981.

2. Болутов, Д. Български исторически паметници на Атон. С., 1961.

3. Кисьов, Сл. Атон – свещената земя. Пловдив, 2011.

4. Ковачев, М. Българско монашество в Атон. С., 1967.

5. Кънчов, В. Св. Гора: Пътни бележки. – Библиотека (Приложение на екзарх. в-к „Новини“),1961.

6. Л. Прашков, А. Шаренков. Паметници на културата на Света Гора Атон. С., 1987.

7. Стаматова, Кл. Въведение в Православното догмати­ческо богословие. С., 2007.

8. Темелски, Хр. Атонската Света Гора и показател на светите и паметници. С., 2002.

9. Чиликов, Ст. Въведение в богословието на Отците. Пловдив, 2007.

10. Цанков, Ст. Света Гора и нейното съвременно състо­яние. ГДА, 1953 /1954.

11. Е. Perilla. Le Mont Atons, Paris, 1927.

12. Kadas Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

13. Mitropolit Stefan. Le Mont Athos et son autonomie. Sofia, 1936.

Електронни ресурси:

http://www.agion-oros.net/Άγιον Όρος//

http://www.inathos.gr/Mount Athos//

http://www.gtp.gr//

http://www.allempires.com//

https://www.bg-patriarshia.bg//

http://www.pravoslavie.bg//

http://www.leonidas-studios.gr//

http://www.svyat.com//

http://www.agion-oros.gr//

http://www.pravednik.wordpress.com//

http://www.mountathosarea.org//

http://www.agion-oros.de//

http://www.holymountain-agionoros.blogspot.com/Mount Athos (agion oros)//

http://www.inathos.gr//

https://www.allempires.com//

https://www.athosweblog.com//

Двадесетте манастира в Света Гора са подредени в стриктна йерархия:

1. Манастир Велика Лавра (I. Μ. Μεγίστης Λαύρας) – осно­ван през 963 година, престолен празник 5/18 юли, денят на преп. Атанасий Атонски (Трапезунд).

2. Манастир Ватопед (I. Μ. Βατοπαιδίου) – oснован през 972 година, престолен празник 25 март/7 април, Свето Благовещение.

3. Манастир Ивирон (I. Μ. Ιβήρων) – основан през 972 година, престолен празник 15/28 август, Успение Богородично.

4. Хилендарски манастир (I. Μ. Χιλανδαρίου), сръбски – ос­нован през 1197 година, престолен празник 21 ноември/ 4 декемв­ри, Въведение Богородично.

5. Манастир Дионисиат (I. Μ. Διονυσίου) – основан през 1375 година, престолен празник 24 юни/7 юли, Рождество на св. Иоан Предтеча.

6. Манастир Кутлумуш (I. Μ. Κουτλουμουσίου) – основан в края на XIII век, престолен празник 6/19 август, Преображе­ние Господне.

7. Манастир Пантократор (I. Μ. Παντοκράτορος) – осно­ван през 1363 година, престолен празник 6/19 август, Преображе­ние Господне.

8. Манастир Ксиропотам (I. Μ. Ξηροποτάμου) основан през X век, престолен празник 9/22 март, в деня на светите 40 Севастийски мъченици, и на 14/27 септември – Въздвижение на св. Кръст.

9. Зографски манастир (I. Μ. Ζωγράφου) български – ос­нован през X век, престолен празник 23 април/6 май, денят на св. Георги Победоносец.

10. Манастир Дохиар (I. Μ. Δοχειαρίου) – основан през X век, престолен празник 8/21 ноември, в деня на Архистратиг Михаил, и на 1/14 октомври, в чест на иконата на Божията Майка „Скоропослушница“.

11. Манастир Каракал (I. Μ. Καρακάλλου) – основан в края на X век, престолен празник 29 юни/12 юли, денят на свв. апостоли Петър и Павел.

12. Манастир Филотей (I. Μ. Φιλοθέου) – основан през 990 година, престолен празник 25 март/7 април, Свето Благовещение, и 24 август/6 септември – св. преподобни Козма Етолийски.

13. Манастир Симонопетра (I. Μ. Σίμωνος Πέτρας) – осно­ван през 1257 година, храмов празник 25 декември /7 януари – Рож­дество Христово, и на 22 юли/4 август – Св. Мария Магдали­на.

14. Манастир Св. Павел (I. Μ. Αγ. Παύλου) – основан през X век, престолен празник 2/15 февруари – Сретение Господне, и 28 юли/10 август – денят на св. Павел Ксиропотамски.

15. Манастир Ставроникита (I. Μ. Σταυρονικήτα) – осно­ван през 1541 година, престолен празник 6/19 декември – денят на св. Николай Чудотворец.

16. Манастир Ксенофонт (I. Μ. Ξενοφώντος) – основан през XI век, храмов празник 23 април/6 май – денят на св. Георги Победоносец.

17. Манастир Григориат (I. Μ. Γρηγορίου) – основан през 1345 година, престолен празник 6/19 декември – денят на св. Нико­лай Чудотворец.

18. Манастир Есфигмен (I. Μ. Εσφισμένου) – основан през XI век, престолен празник на Възнесение Господне. Монаси­те в Есфигменския манастир не поменават Константинопол- ския патриарх и не са в канонично общение с другите свето­горски манастири, а са в общение с гръцките старостилци.

19. Манастир Св. Пантелеймон (Русик) (I. Μ. Αγ. Παντελε­ήμονος), руски – основан в началото на X век, престолен праз­ник 27 юли/9 август – денят на св. Пантелеймон.

20. Манастир Констамонит (I. Μ. Κωνσταμονίτου) – ос­нован през XI век, престолен празник 27 декември/9 януари – денят на св. великомъченик Стефан.

_________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 542. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[107]. Виж по-долу тълкуванието на понятията „суверенност“ и „ставропигиалност“ на атонските манастири.

[108]. „Всъщност понятията: „суверенност“ и „ставропигиалност“ от­носно атонските манастири в никакъв случай не може да означават независимост от властта на църквата, в областта или територията на която се намират, а да са в зависимост от друга поместна (външна) православна църква с оглед на народността на братята монаси в кон­кретния атонски ставропигиален манастир. Това принципно е нес­праведливо канонически, и ако някъде се случва, е явна проява на филетизъм и антиканонизъм, обстоятелства недопустими за едната православна Църква. В подкрепа на казаното ще приведа: основното каноническо начало, изтъкнато в много канони (като например в пра­вило 2 от II Вселенски събор и паралелните му правила, на I Вселенски събор 6 правило, на III Вселенски събор 8 правило, на IV Вселенски събор 17, 19, 28 правила; на Трулския събор 36, 39 правила и други) е, че органите на църковната власт във всяка Поместна църква дейст­ват само в определената на тая църква територия и, като така, не мо­гат да се намесват в делата на друга Поместна православна църква. А освен това почти през цялата многовековна църковна история на Атон – Света Гора не познава никаква друга поместна върховна църковна юрисдикция и ведомственост над себе си освен оная на Вселенската патриаршия, освен с къси промени по време на държавното владение над Атон от невизантийски православни и неправославни държави“. В: Цанков. Ст., цит. съч., с. 319-320.

[109]. „Според атонските предания в началото жените са имали дос­тъп (през IV век) до Света Гора. Но той бил забранен при следния слу­чай: Плакидия, дъщерята на византийския император Теодосий, връ­щайки се от Рим във Византия, по пътя пожелала да види Света Гора и особено Ватопедския манастир, построен с даренията на нейния ба­ща (Теодосий Велики). Тя пристигнала направо на Ватопедския прис­тан (Ватопедският манастир има директен излаз на море, тоест приста­нище); била тържествено посрещната и въведена в манастира с подо­баващи почтителност и церемониалност. В умилително благогове­ние тя се приближила към храма, снемайки от себе си царственото величие, така се смирила, че не искала да влезе в църквата през глав­ната врата, а минала през страничната, северната; и вече искала да влезе от притвора в основния храм (наоса), когато изведнъж я пора­зил гласът на Пресветата Богородица, излизащ от нейната икона, из­писана в стената ниша. „Защо си тук – казал строгият глас, – тук жи­веят монаси, а ти си жена; защо даваш повод на врага да воюва с тях чрез престъпни помисли? Нито крачка напред! Отдалечи се, ако ис­каш добро за себе си!“ Поразена от страх, царската дъщеря мълчали­во се оттеглила от обителта и от Света Гора, и в памет на това събитие издигнала храм на името на свети великомъченик Димитър (това станало през 382 година) – в съседство с иконата, от която се чул гласът на Пресвета Богородица и Приснодева Мария. Затова светите атонски отци законоположили и регламентирали в своите устави за Атон, че нито една жена няма да проникне в тайните на атонското подвижничество – което е изпълнено свято и досега към днешна дата“. Кратка история на Зографския манастир, Света Гора, с. 2005, с. 12-13.

[110]. В юридически аспект, тук може би става въпрос за чл. 10 от Договора за учредяване на ЕО, която разпоредба гласи, че държавите членки (ДЧ) на ЕО/ЕС трябва да вземат всякакви и най-вече законо­дателни мерки относно премахването на всякакви форми на „пряка и непряка“ дискриминация основана на всякакъв признак, в това число основан фактически и на пол.

[111]. Цанков. Ст., цит. съч., с. 323.

[112]. Пак там, с. 323.

[113]. „Тогава и там се сблъскват две гледища за положението на Атон: едното – гръцкото, според което Атон да е част от гръцката държава, без да се засяга църковната страна на живота на манасти­рите в Света Гора. Другото гледище, поддържано от Русия (и руските монаси на Атон, подали за това до православната конференция ме­морандум, срещу който пък гръцките монаси подали два свои мемо­рандуми), било Атон да бъде една независима неутрална (интернаци­онализирана) територия, която да се самоуправлява (от един центра­лен съвет на всички атонски манастири) под протектората на пра­вославните държави (Гърция, Русия, Сърбия, Румъния и България). Но понеже Англия и другите Велики сили подозирали в тази поста­новка – предложение, целящи политически домогвания на Русия (във връзка с владението на Средиземноморието), то това руско предло­жение не било прието. Защото във връзка с руското предложение Ан­глия (на чиято територия е Кипърската православна църква) и Авст- роунгария (на чиято територия са се намирали тогава три поместни православни църкви: 1/ Буковинско-Далматинската; 2/ Карловицката; и 3/ Сибивската) – поискали, ако бъде прието руското предложе­ние, то в протектората над Света Гора да влизат Англия и Австроунгария, а освен това последната държава поискала да се гарантира юри­дически на нейните поместни православни църкви правото – „свобо­дата“ да основават свои манастири на Атон. Предвид на гореочертаните разногласия до никакво позитивно споразумение не се е стигна­ло. Междувременно се приключва Междусъюзническата война, с Бу­курещкия мирен договор, в който наистина не се говори нищо за Атон, обаче след установената след него демаркационна линия между Гър­ция и България територията на Света Гора остава на Гърция. Като в тази връзка Русия след това води допълнителни дипломатически пре­говори с Гърция по атонския въпрос, но тези преговори приключват безуспешно, при което вече избухва Първата световна война и се идва до Севърския и Лозанския мирни международни договори между съ­ответните субекти на международното право“. Цанков. Ст., цит. съч., с. 323.

[114]. Пак там, с. 322-323.

[115]. Пак там, с. 322-323.

[116]. Обществото на народите е субект на международното право, предшественик на ООН (създаден 1948 година във Вашингтон).

[117]. „Севърският мирен договор между Великите сили и Турция обаче остава почти само на книга, тъй като Мустафа Кемал подновява вой­ната и побеждава Гърция, като след това следва сключване на при­мирието на Конференцията за мир в Лозана на 24 юли 1923 година, когато се подписва мирен договор с кемалистка Турция, по който договор Турция запазва владенията си в Анадола и Източна Тракия с Одрин, а Гърция задържа Западна Тракия (с Атон) и остава задължена да пази гореупоменатите права и свободи на малцинствата. Към тоя до­говор от Лозана има редица приложения, в 16-то от които (подписано от Турция, Гърция, Англия, Франция, Италия и Япония) се заявява, че сключеният в Севър международен договор за защита на малцин­ствата се поставя в действие“. Цанков, Ст., цит. съч., с. 323.

[118].  Пак там, с. 324.

[119]. В това отношение трябва да се отбележи и акцентира, независи­мо от един от основните принципи на Правото на Европейския съюз (Върховенството на Закона), което постига целите си на базата на гос­подството си, че според Лисабонския договор и в последната му редак­ция, е закрепена норма, регламентираща абсолютен и задължителен диалог на държавите членки (ДЧ) на ЕС с Църквата. Разбира се, в ни­какъв смисъл не може да се каже, че Правото на ЕС закриля Правос­лавието, но това е друга тема, която не е предмет на това изследване.

[120]. Цанков. Ст. Цит. съч., с. 324-325.

[121]. Срв. Стаматова, Клара, Въведение в Православното догматическо богословие. С., 2007, с. 346.

[122]. Пак там, с. 346.

[123]. Тук визирам представителите на Европейските институции – като секуларни международноправни субекти.

[124]. Стаматова, Клара, цит. съч., с. 346.

[125]. „Думата целомъдрие, един от трите монашески обети не трябва да се приема просто като синоним на безбрачието, защото с това ней­ното богато съдържание не се изчерпва. Неоспоримо е, че като пъл­нота на мъдростта, като живот според евангелския идеал, като въз­държание от прекомерно задоволяване на телесните потребности, це­ломъдрието е необходимо и в брака. Монашеското целомъдрие обаче, което обема в себе си и безбрачието като един от основните си еле­менти, е цялостна устременост към Бога, желание всяка постъпка, всяка мисъл, всяко движение на душата да бъдат съобразени с изпъл­няването на Божията воля. Така като цялост, като пълнота на мъд­ростта целомъдрието е равнозначно на пребиваването в Бога с всич­ки душевни сили. Именно целомъдрието поради казаното по-горе е и възстановяване по дух на цялостното девствено състояние на човека от Едем“.

[126]. „Нестежанието е единият от трите монашески обети, свързан с насочеността на монашеското съзнание към непреходното духовно бо­гатство, с оглед на което доброволната нищета и отказът от притежа­ване на земни блага не означава, че монахът не може да има лични вещи, а че той не трябва да проявява никаква привързаност към тях. Като се отрича от богатства, монахът започва да изпълнява онази евангелска лекота на духа, която не го привързва към нищо освен към Бога“. В: Стаматова, Клара,  цит. съч., с. 351.

[127]. Разбира се, ако се разсъждава по светски, не може да се осъзнае смисълът на казаното, затова е нужно да се гледа вътрешната, духов­ната страна на монашеския живот, а не само външната.

[128]. Стаматова, Клара, цит. съч., с. 347.

[129]. Вж. Матей, пета глава.

[130]. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Нека светите отци те приве­дат към Евангелието като свое възлюбено чедо… Мнозина, всички, отхвърлили безумно и гордо светите отци, пристъпили непосредстве­но, със сляпа дързост, с нечист ум и сърце към Евангелието, са падна­ли в гибелно заблуждение“. Аскетически опити, том 1, Света Гора, 2005, с. 40-41.

[131]. Основно човешко право (правото на вероизповедание) закрепе­но в чл. 9 на Европейската конвенция за защита на основните права и свободи на човека и индивида (ЕКЗПЧОС), която е инкорпорирана в Лисабонския договор.

[132]. Синергия (гръцки език) – съдействие, взаимопомощ, съвместно дейс­твие.

[133]. Чиликов, Ст., Въведение в богословието на Отците, Пловдив, 2007, с. 216.

[134]. „Св. Григорий Палама ясно говори, следвайки традицията на св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и най-вече на св. Максим Изповедник, че чрез енергиите ние ставаме «богове по благодат», ка­то основна разлика на християните със Сина Божи е, че Той е Бог по природа (Триади 2, 3)“. Чиликов, Ст., цит. съч., с. 216.

[135]. Виж по-долу за послушанието.

[136]. „Послушанието означава изпълняване на Божията воля, която се изразява в Църквата и в духовното ръководство, и от която произ­тичат най-правилните решения в живота на човека. Всъщност в тази връзка, монашеското послушание е всеотдайно вслушване в Божията воля, в Божия промисъл за човека, което води и до зараждане на без­гранично доверие към Бога, и още стремеж във всичко да Му бъдеш покорен. Така монахът с благодарност осмисля случващото се тако­ва, каквото е: той смирено приема от Божията ръка както радостите, така и страданията, както здравето, така и болестите, както добрите хора, така и злите по сърце. Живеейки по този начин, монахът дости­га до дълбок вътрешен покой, до непрекъсната радост в Бога, радост, която не може да бъде засенчена от никакви външни въздействия. Подобно на Иисус Христос, Който „смири Себе Си и стана послушен дори до смърт – до смъртта на кръста“ (Филипяни 2:8), монахът се стре­ми да бъде докрай послушен на Бога“. В: Стаматова, Клара, цит. съч., с. 350-351.

[137]. Православната есхатология (като наука за последните време­на) е устременост към Идващия Христос.

[138]. Пак там, с. 352.

[139]. Която истина (и тайна) е една и която освещава двете природи на човешкото съществуване при монашеството, като ги показва до­пълващи се и оправдаващи се една друга, за да изградят оная пълно­та, която е била носена от въплъщението. Затова във византийското богословие срещаме данни, че монашеството, заедно с водосвета и опе­лото са съвсем отделни църковни тайнства (от другите седем тайнст­ва в Църквата).

[140]. Срв. Цанков. Ст., цит. съч.