Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ПЪРВА

І. Общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет

1. Понятие за Свeщено Писание на Нов Завет

Сътворението на човека по образ и подобие Божие предполага отношения между Твореца-Бога и сътворения човек, предполага промисъл от страна на Бога и послушание от човека. Човекът обаче съгрешил. Неговата святост изчезнала. Съвестта се помрачила. Волята отслабнала. Между човека и Бога застанал грехът, който ги разделял.Необятната Божия любов дала начин и средство за премахване на греха. Бог промислил и обещал Спасител за падналото човечество. В определеното от Божия промисъл време този Спасител, Божият Син Иисус Христос, се въплътил, за да изпълни Своята мисия. Тази мисия има две основни части:

1. Иисус Христос съобщил възвишеното Си учение относно вярата и нравствеността за спасението на човешкия род.

2. Чрез смъртта и възкресението Си изкупил човечеството от греха. Всичко това е запазено в Свещеното Писание и Свещеното Предание, легнали в основата на св. Православна църква.

Под новозаветно Свещено Писание разбираме сборник от свещени книги, писани по Божие вдъхновение от Христови апостоли или техни непосредствени ученици, в които се излага животът, дейността и учението на Спасителя Христос, изкупителното Му дело, установените от Него Тайнства, основаването и разпространението на Църквата, както и развитието на това учение от Христовите апостоли.

Известно е, че съществува и друг сборник от свещени книги, а именно старозаветните, където се описва историята на богоизбрания еврейски народ от грехопадението до идването на Спасителя Христос.Тези два сборника носят общото име Библия: ta biblia (множествено число от to biblion – книжка, писмо). Това название се среща у св. пророк Даниил (9:2 – ta biblia, книгите) и в първа Макавейска книга (12:9 – ta agia biblia, светите книги). Употребява се също в първо и второ послание на св. Климент Римски до коринтяни. А от времето на Ориген названието влиза в обща употреба. Прието в латиноезичната християнска книжнина, то се възприема като съществително в единствено число (biblia), употребено за пръв път така от Бонавентура (1221-1274).

Други имена, които носят старозаветните и новозаветните книги, са: “Писания” (grafai), “Писание” (grafоv, gramma ), “Свети (съответно Свещени) Писания” (iera grammata). Тези названия, употребявани за старозаветните книги, започнали да се употребяват и за новозаветните книги. Така се получават названията: “Свещено Писание на Стария Завет”, “Свещено Писание на Новия Завет” или общото название “Свещено Писание”

Научната богословска литература употребява думата канон. Казва се: “канон на свещените книги”, “библейски канон”, “старозаветен канон”, “новозаветен канон”. Църковно право: “Правило, закон, норма”. Литургика: “Църковна песен, съставена от няколко ирмоса и тропари, разпределени в отделни песни”. Думата канон е гръцка (kanwn от гръцката дума kavn – тръстика); има много значения, които могат да бъдат разпределени на четири групи:

1. Прът, линия, инструмент за определяне на прави и отвесни линии.

2. Правило, образец, пример (Филипяни 3:16);

3. Плоча или дъска – надписана, таблица, списък, каталог сборник;

4. Дял (2 Коринтяни 10:13), данък – граждански или църковен.

Библията се нарича “канон” поради това, че:

а)тя е сборник от разни свещени книги и

б)съдържа правила за вяра и живот – “твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми” (Псалом 118:105).Това понятие започва да се употребява в първите десетилетия на християнската ера. Ориген, Евсевий Кесарийски, св. Атанасий Велики, св. Иероним наричат новозаветните свещени книги “канонически книги”.

От думата kanwn (канон) произлиза и глаголът kanonizw със значение “приемам в канона”; заедно с него често се употребява и глаголът ekklhsiazw (“въцърковявам”), за да се означи, че Църквата признава известна книга за каноническа.

2. Названието “Свещено Писание на Новия Завет”

2. 1. Понятието “Завет”

При работа със Свещеното Писание неизбежно срещаме понятието “завет”, съответстващo с определенията “стар завет”, “нов завет”. То е заимствано от старозаветните текстове на Библията. В еврейския оригинал стои tyrb. В превода на Стария Завет, известен като “Превод на седемдесетте (преводачи)”, на латински  Septuaginta, думата tyrb се среща двеста и седемдесет пъти, предадена с гръцкото съществително diaqhkh (на латински testamentum). Съвсем естествено понятието преминава и в новозаветните книги, в чийто оригинален гръцки текст diaqhkh се среща тридесет и три пъти (от тях седем пъти – в старозаветни цитати), разпределени така: четири пъти в синоптичните Евангелия, два пъти в Деяния на св. апостоли, двадесет и шест пъти в св. апостол-Павловите послания (само в Евреи – седемнадесет пъти!), един път в Откровение на св. Иоан Богослов[1].

2.2. Старозаветната употреба на понятието “завет”

Първоначално, в старозаветните книги, понятието berit (tyrb) се употребява за означаване на завета на Бога с израилския народ още от времето на Авраам. Етимологически разгледана, думата означава “разпореждане” (съответно – с материална или духовна собственост), “завещание”, “последна воля”. Гръцкото съответствие (diaqhkh) произхожда от глагола diatiqhmi – подреждам, поставям в определено състояние; правя завещание, определям (нещо). В правния му смисъл понятието е употребено в Галатяни 3:15 (”човешко завещание, утвърдено вече, никой не разваля, нито допълня”) и Евреи 9:16-17 (“защото, дето има завещание, необходимо е да последва смъртта на завещателя; понеже едно завещание добива сила само след смърт”). В преносен смисъл diaqhkh означава разпореждане, волеизявление по даден въпрос, съответно – съюза, който Бог сключил с Авраам и с потомците му, а това е именно основното, срещано в новозаветните книги значение, тоест завет. В такъв смисъл думата се среща в Галатяни 3:17 (“законът не отменя утвърдения по-преди от Бога завет за Христа”), 4:24 (“това са двата завета, единият от Синайската планина…”), на много места в Посланието до евреите и в други послания на св. апостол Павел, а също така и в онези места, където се предават думите на Иисус Христос от Тайната вечеря, когато Той установява тайнството св. Евхаристия и говори за Своята кръв на “новия завет” (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20; 1 Коринтяни 11:25).2.3. “Завет” като определение за библейските книги

Още през времето на Моисей свещените старозаветни книги почнали да се наричат “книги на завета”: “И взе книгата на завета и прочете гласно пред народа” (Изход 24:7). По-късно започнали да наричат “книги на завета” всички свещени старозаветни книги (4 Царства 23:2, 21; Сирах 24:25; 1 Макавейска 1:57). По подобие на старозаветните постепенно започнали да наричат и новозаветните писания “книги на завета”. Интерес представлява употребата на думата “завет” в 2 Коринтяни 3:14, където св. апостол Павел говори за четенето на “Стария Завет”: “И до днес, кога се чете Ветхият Завет, остава неснето същото покривало, което се снима чрез Христа”.

2.4. Понятието “Нов Завет”

Названието “Нови Завет” (h kain diaqhkh) почнало да се употребява през апостолския век.

Евсевий Кесарийски (Църковна история история V, 16, 3): “един от монтанистите наричал свещените новозаветни книги “Нов Завет”. Същото название се среща у Ориген (За началата ІV, 1, 1) и Тертулиан, като след III век става общоупотребително.

Думата diaqhkh (еврейски tyrb – berit, латински testamentum) има значения:

1. завещание, разпореждане, заповед;

2. съюз, договор.

В Стария Завет тази дума се употребява и с двете значения:

а)Бог съобщава, заповядва, обещава (Битие 17:4; Изход 19:5).

б)Бог сключва съюз, договор с човека. Своите обещания, заповеди Бог съобщава на човека във форма на договор, съюз и така човек е заставен да слуша и изпълнява Божията воля.

Тези книги, в които бил изложен заветът на Бога към човека, тоест божественото откровение, били наречени “книги на завета”. В старозаветните книги е изложено божественото откровение до идването на Иисус Христос. В новозаветните книги е изложено божественото откровение след Иисус Христос.За двата завета се говори у св. пророк Иеремия: “Ето настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и дома Юдин нов завет, не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя” (Иеремия 31:31-32). Също и книгите на Новия Завет говорят за двата завета на човека с Бога: “Това е Моята кръв на Новия Завет” (Матей 26:28; Марк 14:24; Лука 20:20; 1 Коринтяни 11:25).

Названията Стари и Нови Завет се употребяват понякога и със значение за време. Стари Завет – времето преди Христос. Нови Завет – времето след Христос.

3. Произход на новозаветните свещени книги

Иисус Христос е проповядвал Своето учение, Той не е писал нищо. Един само случай е споменат в Свещеното Писание, където се говори, че Иисус писал: когато довели при него жената, хваната в прелюбодеяние. “А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание” (Иоан 8:6). Евсевий Кесарийски цитира в църковната си история едно писмо от Христос до едеския цар Авгар, намерено в архивата на град Едеса. Това Иисус Христово писмо е отговор на писмо от царя Авгар до Христос.

Това писмо е имало свои защитници, но днес се счита за апокрифно от всички учени.

Устната проповед на Христос е имала голяма сила и влияние върху сърцата и душите на човеците. “Никой не е говорил тъй, както тоя човек” (Иоан 7:46). Тая устна проповед е била квас за заквасване на вселената. От нея произхожда, като пръв и особено важен източник за Христовото учение – Свещеното Предание, пазено в Църквата.

Устно проповядвали първоначално и Христовите апостоли. Иисус при изпращането им на проповед ги напътствал: “Което ви говоря в тъмнина, кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите (Матей 10:27). “Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца Ми, който говори във вас” (Матей 10:20). Тази Апостолска проповед е имала голяма сила. “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват нам” (Лука 10:17).

След смъртта и възнесението на Христос, християнството започва да напредва по цялата римска империя. Явява се нужда от подробни писмени сведения за живота, учението и изкупителното дело Христово, за да се разяснят някои истини от Христовото учение, да се опровергаят възникнали лъжеучения и да се дадат напътствия на новооснованата Църква Христова. Тази нужда предизвиква появата на новозаветните книги: четири канонически Евангелията; Деяния Апостолски; седем съборни послания; четиринадесет Павлови послания и Откровението на апостол Иоан Богослов.

Новозаветните писатели са писали по Божие вдъхновение.  Дух Свети говорил чрез тях не само в проповедите им, но и в писаните от тях книги. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки…. Утешителят, Дух Свети, когото Отец ще изпрати в Мое име, той ще ви научи на всичко, и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Иоан 14:16, 26).

4. Писатели на свещените новозаветни книги

Едни от свещените книги са написани от апостолите на Иисус Христос, а други от непосредствени ученици на апостолите, под тяхно ръководство.

Думата апостол (”о апостолос” от глагола “апостелло” – изпращам) значи пратеник. Иисус Христос имал два вида апостоли:

а)В тесен смисъл на дванадесетте Му избрани от Него ученици, за да бъдат постоянно при Него в земния Му живот и да Му помагат при проповядването и новото спасително учение. “А когато настана ден, повика учениците си и избра от тях дванадесет, които ги нарече апостоли” (Лука 6:13),

б)В широк смисъл са избраните по-късно седемдесет други, за проповядване на учението Му. “След това Господ избра и други седемдесет и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където сам щеше да отиде” (Лука 10:1).Апостоли със специално възложени задачи, избрани от Христос, са братята Господни (Юда и други), Павел и други “Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името ми пред народи, царе и синове Израилеви (Деяния апостолски 9:15).

В древния християнски паметник “Учение на 12-те апостоли” се говори за харизматични апостоли, имащи мисионерско назначение, да проповядват по разни страни.

На избраните от Христос апостоли се дават права и обещания: “не сте вие, които ще говорите, а духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:20). “Ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител… Дух Свети… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14:16). А това обещание важи и за устната им проповед, и за Писанията, тоест за свещените новозаветни книги. От дванадесетте апостоли са писали книги: Матей – Евангелие; Петър – две послания; Иоан – Евангелие, 3 послания и Откровение.

От другите апостоли са писали книги: Яков – послание; Юда – послание; Павел – 14 послания. От непосредствените ученици на апостолите са писали книги: Марк – Евангелие; Лука – Евангелие и Деяния Апостолски. Евангелист Марк бил спътник и сътрудник на апостолите Петър и Павел, и е записал апостол-Петровата проповед за Иисус Христос в Евангелие, одобрено от апостол Петър. Евангелист Лука бил спътник и сътрудник на апостол Павел. Евангелието му според Оригеновото свидетелство било одобрено от апостол Павел. Според древното предание евангелист Лука бил един от седемдесетте апостоли – един от двамата пътници за Емаус (Лука 24:13). Някои древни църковни писатели твърдят, че евангелист Марк е бил един от седемдесетте. Възприема се мнението, че той е бил младежът, който следвал загърнат в платнище след Христос при залавянето Му (Марк 14:51-52).

5. Боговдъхновеност на свещените новозаветни книги

Св. Православна църква приема, че и Старият, и Новият Завет са боговдъхновени (qeopneusto“ – “боговдъхновен” от Qeos“ – Бог и pnevw – духам, вея, дишам).

За боговдъхновеността на Свещеното Писание се говори в:

а)Символа на вярата: “вярвам и в Светия Дух, Господ животворящ, Който изхожда от Отца, Който се почита и слави наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”.

б)Свещеното Писание: “Дух Господен говори в мене и словото Му е на езика ми” (2 Царства 23:2); “никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Под “свети Божи човеци” се разбират писателите на старо- и новозаветните книги. “Нам Бог откри това чрез Своя Дух” (1 Коринтяни 2:10). “Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличение, изправление и назидание в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). “Един неделен ден бях обзет от Дух и чух зад себе си силен глас като тръба, който казваше: Аз съм Алфа и Омега, първият и последният; и туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия (Откровение 1:10-11). Тези библейски цитати от Стария и Новия Завет показват боговдъхновеността на цялото Писание.

в)Църковни писатели: св. Климент Римски – “Вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Светия Дух (До Коринтяните 45:2). Св. Ириней Лионски – “Ние знаем твърде добре, че Писанието е съвършено, защото е изречено от Словото Божие и неговия Дух”. Св. Юстин Мъченик, Теофил Антиохийски, Св. Климент Александрийски, Ориген и други приемат безрезервно боговдъхновеността на Свещеното Писание.

г)Възвишеното съдържание на Писанието предполага божествен произход. Жан Жак Русо: “Признавам, че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. Погледнете на философските книги с всичкия техен блясък и важност, колко малки изглеждат те в сравнение с тази книга. Възможно ли е тъй възвишената и в същото време тъй простата книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото този, за когото тя разказва, да е бил само човек? Много по-естествено е да се допусне, че действително е съществувал Този, Който дал материал за тази книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човеци за да я напишат”.По въпроса за боговдъхновеността има следните теории:

1.Механична теория. Свети Дух диктувал на библейските писатели и те механически записвали слушаното от Него. Привърженици в древно време били Атинагор и други; след реформацията били протестантските богослови Байер, Данхауер и други. В ново време тая теория няма привърженици.

2.Последваща боговдъхновеност (”инопирацио субсеквено”). Библейските книги при писането им не били боговдъхновени. Такива те станали след като Църквата ги признала за такива. Привърженици: Лесий, Хамел, Бонфрер и други.

3.Подпомагаща боговдъхновеност (”инспирацио конкомитанс”). Бог не вдъхновявал пряко библейските писатели, а ги подпомагал при писането на книгите им. Основател: Мартин, Йоан и Иан.

4.Лична боговдъхновеност. Библейските писатели са боговдъхновени; поради това всичко, което те пишат е боговдъхновено. Основател – Шлаермхер.

5.Частична боговдъхновеност. В Библията е боговдъхновено само учението за вяра и нравственост. Привърженици: Келер, Кремор (протестанти) и Ленорман (католик).

6.Целокупна боговдъхновеност. Всичко в Свещеното Писание е боговдъхновено и свръхестествени и естествени истини. Цялата Библия е Слово Божие, следователно не може съдържанието ѝ да се дели на боговдъхновено и небоговдъхновено. Тя е плод на хармонична дейност на Светия Дух и библейските писатели, като при писането ѝ, те не са изгубвали свободата и самосъзнанието си. Привърженици: всички католически богослови и мнозина видни православни богослови като Д. Леонардов, П. Легорски и други.Бог пряко и косвено подбуждал към писане и вдъхновявал библейските писатели. “ запиши това за спомен в книгата” (Изход 17:14). “И туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия” (Откровение 1:11) – Това е пряко подбуждане и вдъхновение. Косвено Бог подбужда евангелист Лука да напише своето Евангелие. При боговдъхновението, свещените писатели не загубвали свободата, самосъзнанието и личните си качества, което обяснява различието на книгите в Библията по стил и изложение. Има думи в Библията, които на пръв поглед изглеждат маловажни, но при вникване се открива значението им. Например: “Кога дойдеш, донеси фелона, що оставих в Троада у Карга, и книгите, особено кожените (2 Тимотей 4:13). Тия думи, обаче, хвърлят светлина върху живота на апостол Павел, което е от значение за тълкуването на неговите послания.

Грешки и заблуждения и Библията не може да има. Може да се срещнат грешки, допуснати при преписването, или случки, които те описват от гледна точка на тяхното време, а за нас изглеждат неверни. Например Моисей нарекъл слънцето в сравнение със звездите голямо светило, защото така то се вижда; днес науката доказва противното. Иисус Навин говори, че слънцето е спряло, за да може Израилевият народ да изтреби враговете, защото тогава се е мислело, че слънцето се върти около земята.

Понятието боговдъхновеност се разглежда от две страни:

а)като свойство и качество на свещените библейски книги;

б)като психологически акт у свещените писатели при написването на книгите им, тоест такова състояние, при което те съзнателно и свободно, запазвайки своите индивидуални качества, записват това, което Бог по разни начини им вдъхва.

Правото за определяне, кои книги са боговдъхновени и кои не, принадлежи на Църквата. Затова и Църквата определя канона на Свещеното Писание. Ако една книга е призната за боговдъхновена, тя се включва в канона на Свещеното Писание, което показва, че боговдъхновеността е необходимо условие за приемане на известна книга в библейския канон.

6. Число на новозаветните свещени книги

По причина, че новозаветният канон е приключен (понеже в него е изложено Новозаветното Божествено откровение), не може да се очаква увеличение на новозаветните свещени книги. На брой те са двадесет и седем: четири Евангелия (Матей, Марк, Лука, Иоан); Деяния Апостолски; седем съборни послания (на Яков, две на Петър, три на Иоан, и на Юда); четиринадесет Павлови послания (до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Колосяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите); Откровение на апостол Иоан.Времето на приключването на Новозаветния канон е апостолският век. “Аз ще помоля Отца и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки… Той ще ви научи на всичко и ще ви напомня всичко, що съм ви рекъл” (Иоан 14, 16, 26).

Относно числото на Новозаветните писатели (осем) и книги (двадесет и седем) – защо не са повече или по-малко – не можем нищо да кажем, защото то е дело на Божия промисъл.

Някои богослови въз основа на следните две места твърдят, че имало и други новозаветни книги, които не са се запазили до нас.

а)“Писах ви в писмото си да нямате общение с блудници” (1 Коринтяни 5:9). Тук обаче, става дума за първото послание на апостол Павел (5:2, 7), където той съветва коринтяните да изключат от своята среда блудника-кръвосмесник.

б)“След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а това из Лаодикия прочетете и вие” (Колосяни 4:16). И от тук не можем със сигурност да заключим, че е имало специално послание до Лаодикийската църква. Тук навярно се касае за някое послание на Лаодикийската църква до апостол Павел, занесено на него от представителя ѝ Епифаст, което апостол Павел намирал за потребно да бъде прочетено от колосяните.

7. Редът на новозаветните свещени книги в Библията

Редът на Новозаветните свещени книги, възприети от св. Православна църква, е следният: 1. Евангелие според Матей; 2. Според Марк; 3. Според Лука; 4. Според Иоан; 5. Деяния Апостолски; 6. Съборно послание на Яков; 7. Първо на Петър; 8. Второ на Петър; 9. Първо на Иоан; 10. Второ на Иоан; 11. Трето на Иоан; 12 на Юда; 13. Послание на апостол Павел до Римляните; 14. Първо до Коринтяните; 15. Второ до Коринтяните; 16. До Галатяните; 17. До Ефесяните; 18. До Филипяните; 19. До Колосяните; 20. Първо до Солуняните; 21. Второ до Солуняните; 22. Първо до Тимотей; 23. Второ до Тимотей; 24. До Тит; 25. До Филимон; 26. До Евреите; 27. Откровение на апостол Иоан.

Този ред е запазен в много древни новозаветни ръкописи, у св. Кирил Иерусалимски, св. Атанасий Александрийски, св. Епифаний, св. Иоан Дамаскин, в 59 (60) правило на Лоадикийския събор и други.В римокатолическата Библия съборните послания са поставени след апостол-Павловите послания. Лутеровият превод запазва реда на римокатолическата Библия, като, преди посланията на Яков и Юда, поставя посланието до Евреите. В Мураториевия паметник, в доста древни ръкописи, у Евсевий Кесарийски, в решенията на съборите в Ипон (323 година) и в Картаген (397-ма и 419 година) се запазва редът на римокатолическата Библия.

В Синайския кодекс, книгата Деяния на апостолите е поставена помежду апостол-Павловите послания и съборните послания, които са в края на Библията. В 85 апостолско правило, при св. Августин и Теодор Мопсуестийски тази книга е след съборните послания и пред Откровение.

8. Деление на новозаветните свещени книги по съдържание

І. Исторически книги са Евангелията и Деяния, описващи живота на Христос и на първата Църква.

ІІ. Поучителни са седемте съборни послания и четиринадесетте Павлови послания. Апостолските послания са поучителни, защото в тях се дават поучения за вярата, нравствеността и живота в Църквата.

ІІІ. Пророческа книга е Откровение, в което се разкрива бъдещата съдба на Христовата Църква.

Някои богослови различават и четвърта група: законоположителни, като поставят в нея Евангелията, в които се излагат законите на Християнската вяра и нравственост.

За употреба в църковното богослужение, свещените новозаветни книги се делят на Евангелие и Апостол, като в Евангелието влизат четирите Евангелия, а в Апостола всички останали новозаветни книги. За това деление говорят св. Игнатий Богоносец, св. Ириней, Климент Александрийски и други.

9. Език и форма на свещените новозаветни книги

Всички новозаветни книги са писани на гръцки език. Изключение прави Евангелието от Матей, писано на еврейски и преведено на гръцки, на който език е и запазено до нас.

По форма свещените новозаветни книги делим на: 1. Евангелията; 2. Деяния; 3. Послания; 4. Откровение.

10. Деление на свещените новозаветни книги на зачала, глави и стихове

Църковната употреба на новозаветните книги предизвикала делението им на перикопи (отделни откъслеци) или зачала (на славянски). Затова деление свидетелстват св. Климент Александрийски, Тертулиан, Дионисий Александрийски.

През V век Александрийският дякон Евталий разделил Деяния и всички послания на 57 перикопи, които се четели през неделите и други празнични дни в годината. Тези перикопи били много дълги. Дали е разделил и Евангелията Евталий на перикопи, не е известно. Възможно е преди него да е имало подобно деление, тъй като още през IV  век в Църквата съществувала практиката да се четат отделни избрани места от Новия Завет на неделни и празнични богослужения. За тази практика има сведения у св. Иоан Златоуст, св. Августин.

По-късно избраните места поставяли в отделни сборници, наричани лекционарии или еклогадии. Сведения на Запад за това има около V век, на Изток по-късно. Сборник, съдържащ отдели от Евангелията, се нарича “евангелистарион”, а от другите новозаветни книги – “праксапосталос”.

Деления на новозаветните свещени книги на:

а)Зачала – за църковна употреба. Матей – 116; Марк – 71; Лука – 114; Иоан – 67; – всичко 368. Деянията и посланията Апостолски – 335 зачала. Откровението не се разделя, понеже не се употребява при богослужения. Делението на новозаветните книги е станало по подобие на старозаветното. Моисеевото петокнижие било разделено на 54 парасхи; а от другите старозаветни книги били извадени 85 хафтари. И едните, и другите били четени през празнични и съботни дни на годината.Съставянето на евангелските хармонии изисквало делението на новозаветните книги на перикопи (зачала). Тациан (172 година) съставил първа хармония, в която обобщава текста на четирите Евангелия. Амоний (III век) – александриец, съставя друга хармония, като привежда текста от евангелист Матей, а останалите Евангелия сравнява с него. От тази хармония се възползвал Евсевий Кесарийски като разделил Евангелие според Матей на 355 части; Марк – на 236; Лука – на 342; Иоан – на 232, и съставил 10 евангелски канона-таблици.б)Глави – за частна употреба. Това деление е от древно време и много разнообразно: Едни делят евангелието от Матей на 76 глави, други на 88, трети на 174. Едни глави били по-големи, други по-малки. В VI век неизвестен автор разделил новозаветните книги на глави, наречени титли.

Днешното деление на глави било извършено от канцлера на парижкия университет, по-късно Кентърберийски епископ, Стефан Лангтон (починал 1228 година). Доскоро това деление погрешно се е приписвало на кардинал Хуго от Св. Каро (починал 1268 година)

в)Стихове. Горните деления не били достатъчни. Имало нужда и от деление на стихове. Такова деление на Деяния и посланията било извършено в 462 година от александрийския дякон Евталий, за по-удобно четене при богослужение. Всеки стих съдържал толкова думи, колкото могли да се изговорят на един дъх, като се спазвал определен смисъл в стиха. Отначало всеки стих се пишел на отделен ред, после по няколко стиха наред, като се отделяли със знаци, които знаци се заменили с препинателни знаци. Днешното деление на стихове било извършено от парижкия печатар Роберт Стефан (1551 година), но с доста много грешки.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Johannes Behm. Der neutestamentliche Begriff  diaqhkh.- ThWNT, Bd. 2, S. 132.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.