Архимандрит Серафим Алексиев

За един пастир, който е затворен в себе си, който малко се интересува от духовния живот на пасомите, самотността му може би, даже го радва. Но за призвания пастир, който гори от ревност по Божието дело, който желае да види пасомите си устремени към Бога, който люби беззаветно всяка поверена му душа, чувството, че духовните му деца не го разбират, го гнети ужасно. При това чувство той би могъл да стигне до отчаяние, ако не би прибягвал към молитвата, която пренася пастира от тая печална земна действителност в тържествуващата Църква – както прекрасно се изразява митрополит Антоний[6].  Защото – това трябва да се подчертае – молитвата има тая чудна сила да пренася молещия се от земята на небето. Колкото по-пламенна е молитвата, толкова по-живо е чувството за Божията близост и за небесната помощ на праведниците, преминали отвъд. Когато пастирът искрено се моли, жадната му за чисти възторзи душа получава дивна утеха от чувството, че над него е тържествуващата църква, гдето Бог отрива всяка сълза от очите на Своите верни. Тогава пастирът съзерцава победните венци на подвизвалите се преди него и вижда как Божията благодат ги е правела от немощни силни, от колебливи – непобедими!Молещият се пастир и в най-голямата си самотност е обкръжен от невидимата помощ на тържествуващата Църква. Чуден пример за това имаме в Библията. Сирийският цар, който тръгнал на война срещу израилтяните, искал да хване жив св. пророк Елисей, в когото виждал голям враг на своите успехи. Светият Божи угодник бил беззащитен със своя слуга срещу многобройните сирийски пълчища. Но той бил в постоянна молитвена връзка с Бога. Една сутрин градът Дотаим, гдето се намирал св. пророк Елисей със слугата си, осъмнал целият обсаден от много неприятелска войска, коне и колесници. Слугата, който излязъл навън, пръв видял това, уплашил се и извикал: «Уви, господарю! Какво да правим?» Божият пророк отговорил: «Не бой се, защото ония, които са с нас, са повече от ония, които са с тях». Елисей се помолил, казвайки: «Господи, отвори му очите да види!» Господ отворил очите на слугата и той видял, че цялата планина била пълна с коне и огнени колесници около Елисей…!(4 Царства 6:8-17).

Но св. пророк Елисей се е молел! Затуй е изпитал непостижимата Божия помощ. Тъй и истинският пастир, който често възнася в молитва душата си към небето, се чувствува обкръжен от обществото на ангелите и светците. Тогава той не е вече самотен, както не е самотен един гражданин, който постоянно среща свои роднини и приятели из градските улици[7].

Ние нямаме достатъчно духовен опит, за да усещаме непосредствено тия неща. Молитвата е чудно общение с небето, с Бога, с небожителите. Издигни мислите си нагоре, въздъхни молитвено от сърце, и ти си вече в обществото на Божиите светии.

Архиепископ Серафим Богучарски, който имаше дълбок молитвен живот, често казваше: «Ние нямаме представа колко са близко светците до нас и как са готови да ни помагат. Само когато умрем, ще се убедим в това, защото ще го видим».

Ето тъй, с молитва, пастирът надмогва духовната си самотност, укрепява се в подвига си и получава Божията помощ. Ако ние изпълняваме, в рамките на възможното, съвета на св. апостол Павел за непрестанната молитва (1 Солуняни 5:17), самотността ни ще бъде надмогната.

Веднъж, при едно събеседване със свещеници в град Саратул през 1904 година, отец Иоан Кронщадски бил запитан: «Кажете, батюшка, при Вашите постоянни пътувания с какво запълвате Вие свободното си време?» – Отец Иоан отговорил: «Аз се моля, аз постоянно се моля. Аз даже не разбирам как може да се прекарва времето без молитва. Наистина, молитвата е дишане на душата[8]».

Но някой може да зададе въпроса, както това прави митрополит Антоний: «Постоянното молитвено настроение няма ли да бъде препятствие за изпълнение обществените обязаности на свещеника[9]?» – Напротив, постоянното молитвено настроение ще подпомага всякога пастира да изпълнява дълга си образцово и безупречно. Това молитвено настроение ще възгрява любовта в сърцето му – любовта към Бога и към ближните, които често са упорити в злото, слабохарактерни, малодушни, маловерни, неблагодарни, неподатливи на добро влияние.

Но толкова е груба действителността! – ще ни се възрази. – Нима молитвата може да я преобрази? — Да, може! Помислете, колко е твърд камъкът, и колко е мека водата. И все пак тая мека вода с постоянно капене може да пробие твърдия камък. Тъй и постоянната молитва с капчиците на благодатта може да пробие бронята на грубата действителност и да я преобрази.

Пастир, който постоянно се моли, е сила. Той може да посрещне с духовна твърдост и пренебрежителността, и недружелюбността и ожесточението на светските люде от своята енория и да продължи да им влияе благодатно, като им показва своето искрено благоразположение.

Пастир, който постоянно се моли, напредва в духовния живот. Колкото повече сам той се усъвършенства, толкова по-снизходителен става към немощите на другите и толкова по-лесно ги цери. Той придобива великия дар на търпението и милосърдието.

Пастир, който постоянно се моли, става силен да носи на плещите си недостатъците на вярващите от цялата своя енория.

Пастир, който постоянно се моли, чрез допирането си до великия магнит – Бога – става сам малък магнит и започва да привлича човешки души. Молитва – ето преодоляването на пастирската самотност.

5. МОЛИТВАТА – СИЛА ЗА ПОМАГАНЕ НА ДРУГИТЕ

Всеки пастир трябва да се упражнява усърдно в подвига на молитвата, за да придобие молитвен дар. Придобиването на молитвен дар има важни последици за пастирската дейност.

Ние видяхме вече, че пастирът, който постоянно се моли, чрез връзката си с Бога добива вътрешна опора, която го прави непоклатен в изпитанията. Но молитвеният дар има благотворни отражения и върху пасомите. Да споменем някои от тях!

1)Един пастир, който сам усърдно се моли, може да научи и пасомите си да се молят. Огън от огън се пали. Нагледният молитвен пример на пастира поучава и заразява.

Енории, които имат за пастири добри молитвеници, са огнища на истински молитвен живот. А ако някъде е угасвало молитвеното горене, туй свидетелствува, че там пастирите не са умеели да се молят.

Трябва да признаем, че не всички свещенослужители горят в молитвен огън. Често много по-добре се молят от нас нашите пасоми. Ние четем молитви, но сърцето ни остава хладно. Где у нас такива молитвеници, които плачат от умиление пред Бога? Где у нас смирено, непоказно, искрено молитвено горене на сърцето? У нас се считат за добри служители на олтара свещеници, които имат добър глас, ясна дикция, хубава стойка, приятна външност, изящни движения и които казват красиво стъкмени проповеди.

Всички тия качества не са за пренебрегване. И те могат да послужат, като дарове Божии, за прослава на Божието име… Но… друго нещо се иска, за да бъде човек добър молитвеник: иска се пламтяща в благочестие душа, иска се умилено, чувствително за Бога сърце, иска се устремен към Бога ум. Ето такъв пастир може да научи и пасомите си да се молят;

2)Един пастир, който е придобил молитвен дар, при всяка треба, при всяко обществено богослужение, при всяка частна молитва върши като молитвен ходатай за пасомите си великото Божие дело на земята; той или им изпросва Божиите милости, или при неполучаване на тия милости ги учи на постоянство в молитвата, докато получат желаното или, ако не е угодно на Бога да изпълни просбата, ги води кьм смирено преклонение пред Божията премъдра и непостижима воля.

Тъй чрез молитвения си дар той ги възпитава в смирение, във вяра, във всеотдайна преданост на Божия промисъл, в добродетелност. Ползата тук е всестранна: получи ли се Божията милост, укрепва се вярата в силата на молитвата и се предизвиква благодарност към Бога. Не се ли получи онова, за което се молим, възпитава се смирението у вярващите, които тогава дълбоко съзнават, че не са достойни за Божиите милости, и затова не смеят да роптаят, че Бог не е изпълнил молбата им, а се примиряват с това, което Господ прати;

3)Молитвеното настроение на пастира повече от всичко друго издига авторитета му сред вярващите. Ако се задълбочим в отношението на пасомите към пастира, ще видим, че вярващите преди всичко искат от техния пастир да бъде той добър молитвеник. Хората по това оценяват пастира си — дали вярва дълбоко в Бога, дали има вътрешно благочестие и дали има молитвено сношение с небесния мир.

Народът мъчно може да бъде излъган в преценката си за своите пастири. Някой може да поиска да се представи за добър молитвеник, без да е такъв. Вярващите ще почувствуват показността и преструвката. Те търсят не театралност, не фалш, а искреност и скромност.

Любими пастири на народа са молитвениците. Тях той обгражда с уважение, тях той счита за свои наставници и ръководители, към тях се обръща за съвети в затруднителните случаи на своя живот. Молитвеният подвиг на пастирите привлича доверието на вярващия народ към тях. Без молитвен дар и най-културният и изискан пастир е в най-добрия случай само приятен събеседник, но не и душепастир, приятен гост на дома, но не и пророк Божи, не и молитвен посредник между земята и небето.

Защо е бил толкова обичан и тачен отец Иоан Кронщадски? – Заради молитвения си дар! Силната молитва го е направила всеизвестен. Той е бил отрупван с писма и телеграми от Русия и дори от чужбина. Всички просели от него да се моли за тях.

6. КАК СЕ ПРИДОБИВА МОЛИТВЕН ДАР?

Какво да правим ние, свещенослужителите, за да станем добри молитвени ходатаи за поверените ни християнски души? Има ли начин да се придобие молитвеният дар?

Трябва веднага с радост да кажем, че има начин за придобиване на тоя дар:

1)Първото условие да станем добри молитвени ходатаи за другите е да знаем да се молим за себе си. А това е възможно, когато почувствуваме собственото си недостоинство, когато видим своята окаяност пред Бога, когато скъсаме с ослепяващата ни гордост, тоест когато се смирим.

Един млад свещеник-идеалист, който обаче нямал понятие от истинския духовен живот в Христа, застанал един ден на молитва пред св. Престол. Той служил св. литургия и искал всичко да преживее, както подобава. Бил проникнат от уважение към себе си и от чувство за собствено достойнство. Щом стигнал до Херувимската песен и почнал да чете молитвата «Никтоже достоинъ оть связавшихся плотскими похотьми и сластьми приходити, или приближитися, или служити Teбe, Царю славы» и пр., изведнъж почувствал, че тия думи противоречат на разбиранията му за собствено достойнство. Те му се сторили непонятна остаряла формула и той решил, че трябва св. литургия да се реформира!

Този млад пастир бил съвсем погрешно ориентиран. Той дори не знаел, че със светски настроения не бива да се пристъпва към Престола Божи, че гордото чувство за собствено достойнство е недостойно за духовния пастир. Вместо да иска да реформира св. божествена литургия, пълна с най-дълбоки изповеди на християнското смирено сърце, той е трябвало да реформира себе си.

Колко често и днес се случва духовници да искат да реформират прекрасни неща и порядки в Църквата само поради това, че те са се отчуждили от тях вследствие отстъплението си от духовния живот. Да реформираме и обновим себе си! Ето отгде ще дойде обновлението в Църквата!

Никога пастирът не бива да мисли високо за себе си. Той не трябва да се носи над енориашите си върху гордите криле на някакво чувство за превъзходство. Ние сме поставени не да господстваме над причта, а да даваме «пример на стадото» (1 Петр. 5:3), следвайки трогателното поведение на Пастиреначалника, Който, бидейки Господ и Учител, уми като последен слуга нозете на учениците Си (Иоан 13:5) и рече за Себе Си: «Аз съм сред вас като прислужник» (Лука 22:27).

Смирение – ето първото условие, за да придобие пастирът молитвен дар. Ако молитвата е благодатен дар, то за получаването му е абсолютно необходимо смирението, защото по думите на словото Божие «Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат» (1 Петр. 5:5);

2)Второто условие за придобиване молитвен дар е създаването и поддържането на дълбоко покайно чувство в себе си. Това покайно чувство стои в тясна връзка със смирението. Без него то е немислимо.

Покаянието се ражда от неосъждането на ближните и от виждането на своите грехове, според думите на св. Ефремовата покайна великопостна молитва. А не осъжда ближните си и вижда своята греховност само смиреният. Гордият не може да види себе си. Той не може да опознае слабите си страни, да осъзнае недостатъците си. Той всякога се надценява и се смята за добър, прав, безукоризнен. Затуй гордият не може да се кае.

Единствено смиреният е склонен да се самоукорява и да търпи, когато други го укоряват! Само той вижда недостатъците си и може дълбоко да се кае за тях. В душата на смирения лесно се поражда с помощта на покаянието истинско молитвено настроение. Смиреният неволно започва да вика като митаря: «Боже, бъди милостив към мене грешния!» (Лука 18:13).

Отец Иоан Кронщадски, великият молитвеник, изповядва за себе си пред братя свещеници: «За своето душевно състояние аз мога да ви кажа, че изпълнявам древното велико правило: познай себе си. Това е собствено и съдържанието на целия мой живот: и досега аз не преставам да опознавам себе си. Чрез това аз познавам своята безпомощност във всички отношения, а туй ме кара да се смирявам[10]».

3)Но някои могат да се оплачат: “Душата ми е суха. Не се трогва ни от покаяние, ни от смирение. Сърцето ми е станало безчувствено. Как мога да го привикна да се моли?…”?

Можеш, братко, стига да употребиш усилие на волята, стига да се самопринуждаваш кьм молитва. Защото самопринуждението е третото условие за придобиване молитвен дар.

Царството Божие не се дава току-тъй без оглед на личното участие в постигането му. Трябва подвиг, нужни са усилия за спечелването му. Затуй е казано: «Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят» (Матей 11:12). Как се разбира това насилване?

По учението на светите отци всеки вярващ в Христа трябва да насилва себе си, да се принуждава да върши добро. Тъй се придобива всяка добродетел. Например, нямаш любов към ближните, а искаш да я придобиеш. Върши дела на любов, макар и без любов. И в края на краищата ще се сгрее от любов сърцето ти. Нямаш смирение. Търпи укори и несгоди! Смирявай се насила, когато други те обиждат! Прояви твърдост на волята! Не бързай да си отмъщаваш! И ще се смириш. Нямаш молитвен дар. Принуждавай се към молитва! Отначало ще се молиш без охота, със себепринуждение. Молитвата ти ще бъде не пламенна, а суха. Но ако упорстваш и постоянстваш, Бог, като види усърдието ти, ще ти даде накрая такава благодат, че молитвата ще потече обилно и леко от сърцето ти. Тук трябва само постоянство. Та тъкмо в това се състои молитвеният подвиг.

Недей казва: «Душата ми е суха! В нея не гори огънят на молитвата!» По-суха ли е тя от сухото дърво? Но ако вземеш две сухи трески и дълго и упорито ги търкаш една о друга, в тях ще се появи огън и те ще се запалят!… Недей говори: «Сърцето ми е твърдо като камък!». Защото и кремъкът,тоя най-твърд камък, като се удря с други камъни, може да роди искра и оттам да се подхване огън!

Чудното е тук това, че един предмет, който няма в себе си огън, дава огън! Та нима душата ти, която е приела огъня на Божията благодат още при кръщението, а после се е удостоила със слизането на огнения Дух Свети при ръкоположението, няма да роди божествената искра на пламенната молитва, ако ти усърдно се упражняващ в молитвения подвиг?! Разказвали са ми за една бабичка, която тъй разпалвала огъня си: ще зарови от вечер недогорелите въглени в пепелта, а сутринта ще разрови мангала и ще потърси някое въгленче, което още не е съвсем угаснало. И щом открие някъде макар една искра, взима това въгленче и започва да го раздухва: духа, духа, докато то цялото се разпали и от черно стане пламтящо, огнено червено. Тогава с него тя запалва огъня си.

Тъй и ние, ако искаме да придобием пламенна молитва, ще трябва да духаме, да духаме, докато искрата на молитвената заложба в душата ни се разгори в буен благодатен огън.

Ленивецът и най-доброто лозе може да превърне в пущинак. А трудолюбивият и от пущинака прави цветуща градина;

4)Четвъртото условие за придобиване молитвен дар е постоянното съсредоточаване вниманието ни в молитвените думи. Тук трябва да се води усилена борба с разсеяността. Щом се отклони вниманието ти, връщай го към предмета на молитвата! Все някое слово може да засегне сърцето ти и да го трогне. Ако се упражняваме упорито в борба с разсеяността, ще стигнем най-сетне до състоянието съсредоточено да се молим и ще придобием молитвен дар.

Когато запитали великия молитвеник отец Иоан Кронщадски как той е достигнал до такава съсредоточена молитва във време на св. литургия, той отговорил: «Аз постигнах това само по пътя на привичката. Да се научи човек бързо да се съсредоточава в молитвата, да владее себе си — това е голяма задача. Чрез продължителна работа над себе си можем да достигнем това. Тук е твърде необходимо покаянието, бързото възпроизвеждане на образа Христов или на кръста Господен в душата и пълно съзнаване на своята духовна омърсеност и безпомощност[11]».

И тъй, борбата с разсеяността, упорито напрежение на волята при съсредоточаване вниманието ни в молитвените думи, ето начинът за разпалване на молитвения дар у нас;

5)Петият способ за придобиване на молитвен дар е повеждането на безпощадна борба с нашите страсти.

Някой ще възрази: «Какво общо има между страстите и молитвата, та едното да е в зависимост от другото?»

Чували ли сте поговорката: «Зъб го боли, та куца»?

Някои са се смеели над тази поговорка. Но днес медицината е доказала нейната правота. Всичко в човешкия организъм е свързано едно с друго. Ако се яви гранулом в зъбите, насъбралата се там гной се разнася по тялото и може да атакува бъбреците, ставите и други органи, и вследствие на зъбобола действително да започне човек да куца, понеже е придобил например ставен ревматизъм. Извадете болния зъб и куцането може би ще престане.

Тъй е и в духовната област. Когато човек е обхванат от разни страсти, не може да се моли. Той куца духовно… Страстта е обхванала душата му, заела е мисълта му. Такъв човек във време на молитва мисли все за това, към което е привързан чрез страстта си, а не за Бога. Той е неспособен да се моли. «Зъб го боли, та куца».

Един малък пример. Някой свещенослужител се е пристрастил към тютюнопушенето. Той не може пет минути без цигара. Сутрин, още щом стане от леглото, първата му грижа е да намери кутията с цигарите. Но ето, в неделя и на празник той е длъжен да служи света литургия. Можете ли да си представите каква мъка ще изпълва душата му поради липсата на цигарите и каква ще да е молитвата му през дългата няколкочасова божествена служба! Само поради това дори заслужава ние, свещенослужителите, да се откажем от тютюнопушенето!

Митрополит Антоний казва: «Ако в душата на някого има някаква суетна мисъл, която поглъща неговото внимание и енергия, то такъв човек става неспособен за молитва… Когато лошо похотливо желание владее безпрепятствено човека, той не е способен да се моли. Божият Дух се отдалечил от Саул, когато у последния се зародило престъпно, завистливо отношение към Давид[12]».

7. РАСТЕЖ В МОЛИТВАТА

Ако един човек придобие навика и нуждата да се моли, то не значи, че е постигнал вече всичко. В молитвения подвиг има степени. В него може да се усъвършенстваме, да растем.

Учителите на духовния живот различават три вида молитви: 1)молитва на волята; 2)молитва на ума; 3)молитва на сърцето.

1)Когато човек, тръгнал по пътя на нравственото самоусъвършенстване, придобие най-напред желанието да се моли, той стои на първата степен на молитвата – волевата молитва. Той няма още нито истинско молитвено настроение, нито в ума си богатството от духовни мисли и религиозни представи, а само се старае да изпълнява добросъвестно установеното молитвено правило. Такъв човек, ако е мирянин, трябва да чете утринните и вечерни молитви според молитвеника и всяка неделя да посещава божествената литургия, колкото и да му се вижда тежко това при неговата умора. А ако е свещеник, длъжен е, освен утрините и вечерни молитви, срещу всяка литургия да чете още и положените малко повечерие, канони и един акатист отвечер, а сутринта, подир утринните молитви, – още и молитвите преди св. Причастие, според както това е указано в Каноника. Това е абсолютно необходимо[13]. Ако някой и това не изпълнява, той стои по-ниско и от първата степен на молитвата.

Митрополит Антоний прекрасно съветва: «Свещеникът не бива да се извинява с туй, че нямал време (молитвата е негово най-важно дело), нито с вътрешния си хлад или разсеяност; изправността при изпълнение на ежедневната молитва е най-доброто и неизбежно средство против тях; той не бива да слуша и помисъла, който му внушава леност и самосъжаление. Колкото повече пастирът се отпуска, съкращавайки установените молитви, толкова повече ще се отегчава от тяхното изпълняване[14]»;

2)Втората степен на молитвата, това е молитва на ума. Достигналият тая степен е добил способността да съсредоточава своя ум, своето внимание върху словата на молитвата. Той е победил вече разсеяността. А когато тя пак се появи, той бързо се справя с нея. Той е подчинил ума си на своята воля.

За да се издигне човек до тая степен, трябва да се приучи да чете по-бавничко молитвите и да се замисля над всяка тяхна дума. За тая цел са нужни дълги и упорити упражнения. Нищо в тоя свят не се постига без труд. Ако физкултурниците, за да развият телата си, се упражняват усилено и често пъти, с риск да се убият, скачат, хвърлят се, борят се, колко повече ние трябва да напрегнем волята си, за да се научим да се молим съсредоточено. Заслужава в името на вечното ни спасение да се отдадем на най-усърдни духовни упражнения.

Светите отци много са писали върху молитвения подвиг. Те всички препоръчват приучаването бавно и смислено да се четат молитвите;

3)Най-висшата степен на молитвата е молитвата на сърцето. Нея са постигнали онези, които, като се молят, живо чувстват и дълбоко преживяват всичко, което е включено в съдържанието на молитвата, които със сълзи на умиление се каят постоянно за греховете си, които пребъдват в непоклатно смирение и благодарност към Бога за всичко: и за милостите, и за изпитанията.

Този род молитва са постигали светците. Борейки се със страстите си, те са достигали до такава духовна чистота, че молитвата се е изливала леко и непринудено от техните облагодатени сърца. Молитвата е била за тях извор на най-големи утешения. Тя ги е преизпълвала с най-голяма радост в Духа Светаго. Такава молитва са постигали понякога и обикновени християни, които са прекарвали живота си в непрекъсната бдителност над своята съвест.

Митрополит Антоний, като разглежда трите вида молитва, основателно предупреждава, че трябва да се пазим от сантименталната молитва, която много прилича по външен вид на благодатната молитва на сърцето. Докато последната се постига много трудно и се явява обикновено като резултат от усилено покаяние, задълбочено смирение и решителна борба със страстите, сантименталната молитва се достига без това правилно подвижничество, само по пътя на волевите упражнения и нервните преживявания. Такива хора, макар и преизпълнени с дремещи страсти, си въобразяват, че са постигнали съвършенство и лесно изпадат в религиозно-болнави екстази и изстъпления. Те си мислят, че са достигнали в молитвата благодатни състояния и възвишени настроения, когато в същност са излъгани от бесовете. Такава самоизмама или по-право бесовска измама се нарича на духовен език прелъстеност (на славянски език прелест).

Какво трябва да правим, за да избегнем опасността да бъдем прелъстени от бесовете? Ето прекрасният съвет на митрополит Антоний: «Преди всичко трябва да се пазим да подражаваме на западните учители, допускащи непосредственото напрежение на самото чувство, по което тъй много са разсъждавали тамошните духовни писатели-сантименталисти. Православните богослови-аскети твърде неодобрително се отнасят към възгледите на последните. Те справедливо твърдят, че на човека е дадена непосредствена власт и над действията на волята, и над вниманието на ума, но не над чувстванията на сърцето, каквато той получава само на висшите степени на духовния живот; а ако някой си въобрази, че я има в обикновеното си естествено състояние, заблуждава се, като приема физическите усещания за духовни чувствания. Действително, ако за човека е недостъпно изведнъж, при едно пожелание само да се проникне от умиление или страх, то нервните натури могат без труд да си създадат тези телесни усещания, от които обикновено се придружават означените чувства, и да си въобразят, че те са достигнали желаните настроения. Самоизмамата от такъв род неминуемо води към прелъстеност или духовно самозаблуждение, укореняването на което подчинява подвижника на бесовския дух на самомнението и на властта на врага[15]». Тогава молещият се започва да вижда светлини през време на молитва или да преживява други «свръхестествени» явления, или дори да съзерцава «небесни» видения, макар че не е очистил сърцето си от присъщите му страсти и пороци. Такова състояние е много опасно. То води към гибел, защото душата на прелъстения, намирайки се под пълното влияние на лукавия, не съзнава това, а е изпълнена с доволство, самолюбие и тънка духовна гордост. Много трудно е да вразумиш такъв човек, че той е на крив път.

Митрополит Антоний посочва следните разлики между състоянието на прелъстеност и благодатния дар на сърдечната молитва:

1)Онзи, който се намира в състояние на прелъстеност, след усърдна молитва или възторжено четене на словото Божие, или след проповед, или след някое добро дело, вместо очаквания покой и вътрешен мир, чувства непонятно безпокойство и смътно съмнение или раздразнителност, или осъждане на другите, въобще – вътрешна разстроеност, която обаче не се съпровожда от самоукоряване и покаяние;

2)Прелъстеният от своята сантиментална молитва се поддава в личния си молитвен живот и в своето църковно обществено служение на такива прояви, които, като допадат само на неговия изопачен вкус, причиняват на ближните огорчение и възбуждат у тях, а после и у него самия, злоба и кавги. Такива са например сляпо-законническото придържане о буквата, рязко изобличителните проповеди още в началото на пастирското служение, прекаленият пост, който внася спорове в семейството и пр.;

3)Прелъстеният се услажда от продължителността на своята молитва, виждайки в нея доказателство за силата на своята воля и гледайки на нея като на заслуга пред Бога;

4)Стремежът на прелъстения към оригиналничене, желанието му да се отдели от другите в молитвените си преживявания или да се отличава от тях било по държанието си, било по подвизите си, както и самомнителното себенатоварване с по-тежко молитвено правило, отколкото е установеното, — всичко това е доказателство за недоброкачествена молитва, защото в основата ѝ лежи не смирение, а гордо желание за показност и похвала. Към такива самочинни подвизи обикновено се проявява безпримерно усърдие, обаче то се поддържа не от чиста съвест, а от един тънък горд помисъл[16].

Който се стреми да избягва старателно всички тия неправилности при молитвения си подвиг, може да се надява, че с Божията помощ ще напредва в молитвения си растеж.

Благодатните молитвени състояния не са във властта на човека. Често пъти те се отнемат и човек, привикнал да се моли със сълзи, пак остава като че без криле за по-късо или по-дълго време. Господ допуща това, за да се смиряват молещите се и да не помислят, че без Божията помощ, сами по себе си, те могат да се издигат до високите преживявания на благодатните умиления. Молитвеното настроение се дава от небето. То не идва само от достойнството на човека.

Но Бог не оставя ревностните Свои служители в дълги изпитания. Заради техните духовни чеда, Той се смилява бързо над тях. След като ги е смирил, Той им връщамолит веното настроение, за да възнасят те към Божия престол молбите и въздишките на своите пасоми.

Колко е милостив Бог и как Той обогатява Църквата Си с молитвено настроени свещеници, се вижда от факта, че и до днес в много села и градове има макар и неползващи се с голяма известност, но силни, благодатни и дълбоко смирени молитвеници, които сияят като запалени светилници в дадена духовна околия, които всякога със сълзи се молят, които горят и възнасят като кадилен тамян благоуханните си молитви към небето. Тия, макар и неизвестни молитвени ходатаи за грешното човечество пред Бога, са невидимите стълбове, върху които се крепи селото, градът, околията, страната[17]!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Силни думи за това, какво е праведникът като молитвен ходатай за вярващите пред Божия престол, са казани във втора глава на четвърта книга Царства.

Когато наближило времето св. пророк Илия да бъде грабнат на небето във вихрушка, св. пророк Елисей, неговият предан спътник, предчувствайки това, не се отделял от него. Св. пророк Илия на няколко пъти се опитвал да се откъсне от Елисей под предлог, че Бог го праща ту във Ветил, ту в Иерихон, ту на Йордан, но св. Елисей вървял все по стъпките му. Най-сетне, когато стигнали река Йордан, св. Илия ударил с кожуха си по водата и двамата пророци минали през реката по сухо и стигнали на отвъдния бряг. Там неочаквано се явила огнена колесница и огнени коне, на които св. Илия се понесъл във вихрушка към небето. Тогава св. Елисей от преголяма скръб, че се разделя с наставника си, раздрал дрехите си и извикал следните многознаменателни думи: «Отче мой, отче мой, колесница на Израил и негова конница!»…

Какво искал да каже пророк Елисей с тия думи?

Колесницата и конницата са били древни бойни средства. Който владетел е имал повече колесници и конници, е побеждавал враговете си. В последния миг от земния живот на св. пророк Илия св. Елисей дава най-пълноценното признание на своя наставник, че той е бил бойната сила на Израиля – негова колесница и конница!

Как? Слабият Илия? Той да е бил бойната сила на своето отечество? Колко пъти той е бил преследван от нечестивия цар Ахав! Колко пъти е бил принуждаван да бяга! Нима той е бил военната мощ на Израиля?

Да! Заради него Бог е пазел целия израилски народ. Не оръжията на Израил са го пазели от враговете му, а огнената молитва на св. пророк Илия!

Божията сила «се в немощ напълно проявява» (2 Коринтяни 12:9). Това се е доказвало хиляди пъти в историята. Слабите на вид последователи на Господа са били по-силни от силните на тоя свят! И са ги победили! «Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните» (1 Коринтяни 1:27). Това е парадоксът на Божията победа! Не беше ли и прикованият на кръста Христос Победител! «Тази е победата, която победи света – нашата вяра!» (1 Иоан 5:4).

«Едни с колесници, други с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим» — казва псалмопевецът и продължава: «Те се поколебаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави» (Псалом 19:9).

Как става това чудо – слабият да побеждава силните? – Чрез огненото оръжие на молитвата! Който знае истински да се моли, мистично се съединява с Всемогъщия и става сам силен. Един пастир, колкото и да е слаб, владее ли оръжието на молитвата, може победоносно да се бори срещу всички врагове на спасението. Ако душата му гори в молитва, той е огнена колесница и непобедима конница за своите енориаши.

Дано Бог удостои нас, свещенослужителите, с тази Своя велика милост да станем, всеки в кръга на своята пастирска дейност, колесница на верния Божи народ и негова конница!

Буди! Буди!

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 2-3, с. 34-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[6]. Пос. съч., с. 65.

[7]. По митр. Антоний, пос. съч., с. 65.

[8]. И. К. Сурскiй, Отецъ Iоаннъ Кронщтадтскi, т І, Белградъ, 1938, с. 174.

[9]. Пос. съч., с. 66.

[10]. И. К. Сурскiй, пос. съч., с. 173.

[11]. Пос. съч., с. 175.

[12]. Пос. съч., с. 69.

[13]. Митр. Антоний, пос. съч., с. 70.

[14]. Пос. съч., с. 70.

[15]. Пос. съч., с. 73.

[16]. Митрополит Антоний, пос. съч., с. 73.

[17]. По Митрополит Антоний, пос. съч., с. 74.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник – http://pravoslavie.domainbg.com.