(Към 1600-годишнината от блажената му кончина – 397/1997)

+ Главиницки епископ Иоан Стойков

Светите отци на Църквата се явяват със своя живот истински Христови последователи за всички времена. Те са високи образци на нравствен подвиг, непоколебима вяра в Господа, самоотвержено, близко на ума и сърцето учение за вяра в Бога и светост на Църквата. Освен учението за вярата и нравствеността, в техните творения се съдържат дълбоки изследвания за съзерцателни предмети,  сведения „по разни науки”, „свято изкуство в словото” и пастирското служение. Болшинството от тях по дарбите на ума и по познанията превъзхождат съвременните им учени. Затова техния високонравствен живот и литературно наследство предизвикват голям интерес от страна на верните синове на Христовата Църква и предимно от страна на нейните пастири.

Светител Амвросий принадлежи към числото на тези знаменити пастири, отци и учители на Западната Църква, които със своите трудове, подвизи и личност представляват украшение не само на своето високо звание, но и на целия християнски свят. От неговото учение се ръководи Пастирското богословие.

Свети Амвросий, като Христов първосветител, привлича към себе си погледите на всички, които обичат Христа и Неговата Църква. Той е известен като забележителен иерарх на Западната Църква и всестранен учен на своето време. Той е първи от отците и учителите на Западната Църква, който внася своето учение в богатата съкровищница на пастирския опит, като има и творения, които се ползват с безпределно уважение не само към най–близкото към него време, но и след това. Своето пастирско учение този свети отец излага в книгата „За задълженията на свещенослужителите”. Учението на св. Амвросий за пастирското служение, се съдържа в тази знаменита книга, в която по–обстойно и систематически са изложени неговите пастирски възгледи във вид на обширна система. Неговият възглед за пастирското служение, личното осъществяване на пастирския идеал, неговите възпитателни методи, пастирско въздействие на пасомите, трогателна грижа за устройването не само на религиозно-нравствения, но и битовия живот на духовенството, самоотверженост, покорно носене на различни скърби и болести – се явяват паметник на неговия  живот и дълбоко православно учение.

Свети Амвросий, епископ Медиолански, се прославя със своя живот и  богословски трудове, затова е канонизиран не само от Западната, но и от Източната Църква, което се явява важен фактор в работата на икуменическото сближаване.

Учението на св. Амвросий за пастирството е неоценим бисер за православните пастири на всички поколения: бивши, настоящи и бъдещи, а особено за младите пастири, които нямат дължимия жизнен опит.В тази книга се съдържа неизмеримата висота на образа на пастирството и се разкрива цялата пълнота на отговорността на пастира пред Бога и хората и неговото пастирско служение. Всичко това трябва да чувства и съзнава съвременния пастир. За да достигне това, пастирът трябва да знае, как учи за пастирството св. Амвросий.

Доколкото животът на св. Амвросий и неговата пастирска дейност са неотделими от учението за пастирството и се явяват негова съставна част, то настоящата статия се излага с биография на светителя.

Свети Амвросий, епископ Медиолански е роден около 340 година в Трир[Ioann 1995:15; Иоан 1991:19]. След ранната смърт на баща му, майка му се завръща в Рим. Тук младият Амвросий получава образованието си. Изучава риторика и право, за да се посвети след това, верен на традициите на рода, на държавна служба. Като адвокат той проявява голямо красноречие, което му спечелва завидна известност и почит. По препоръка на префекта на Италия – Проб, той е назначен около 370 година от император Валентиниан I  за управител на провинциите Лигурия и Емилия (Горна Италия), със седалище в Милано.

Благодарение на своите високи нравствени качества и образцова служба младият Амвросий спечелва благоразположението на всички. Наскоро починал миланският епископ (арианин) Авксентий. Между православни и ариани възниква остър спор във връзка с избора на нов епископ. За да предотврати нежелани последици, в качеството си на управител на провинцията, Амвросий присъства, в храма, където са  били събрани клирът и народът, за да изберат нов епископ. Неочаквано, според свидетелството на Павлин, се чува глас: „Амвросий да бъде епископ”. И за православни, и за ариани това е Божие указание. Единодушно те решават, че новият милански епископ трябва да бъде Амвросий, защото те знаят, че в негово лице ще имат честен, твърд и способен иерарх. Приема св. Кръщение и, след като в продължение на осем дни преминава съответните иерархически степени, е ръкоположен, вероятно на 7 декември 374 година, за епископ и заема миланската епископска катедра [Ioann 1995:19; Иоан 1991:23]. Това избиране на Амвросий за епископ Медиолански е признато от западните светители и одобрено от източните. В числото на първите лица, явно съчувстващи на избора на св. Амвросий за епископ бил св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той му пише приветствено писмо: „И така, Божи човече, понеже ти не от човек си приел Христовото Евангелие, или си се научил на него, но сам Господ от съдиите на тази земя те е изкачил на катедрата на апостолите, то подвизавай се с добрия подвиг, лекувай недъзите в хората, ако се е докоснала до някого болестта на арианското безумие; … Ние можем да бъдем близки помежду си с духа, макар по местото на живеене на земята да сме твърде отдалечени един от друг”[Василий Велики1902:35.50].

Вярващият народ не остава измамен в своите надежди, че добрият управител ще бъде още по–добър като епископ. Миланската епископска катедра получава твърд и непреклонен във вярата епископ, смел и неуморим защитник на православието и учител на вярващите, любвеобилен закрилник на бедните и непоколебим стълб на Църквата. Свети Амвросий почива на 57-годишна възраст на Великата събота, 4 април, срещу нощта на светлия празник Великден в 397 година[Ioann 1995:30; Иоан 1991:42].

Въпреки голямата си заетост като архиепископ, св. Амвросий ни оставя много съчинения. Повечето от тях са плод на проповедническата му дейност, като след произнасянето им са преработвани и разширявани. Те са представляват отделни книги.

Своя възглед за пастирството св. Амвросий е изложил в своето съчинение: „За задълженията на свещенослужителите” (De officiis ministrorum)[Ambrosii 1977:21,358; Иоан 1988]. В него той дава на свещенослужителите подробни наставления, относно техния живот, поведение и служение. Особено внимание обръща той върху качествата, външността и развлеченията на църковните пастири.

Пастирите, преди всичко, трябва да притежават истински християнски качества. Като проповедници на любовта Божия, те трябва да се отличават с благопристойност, скромност, умереност и предпазливост. И то не само в делата си, а и в думите си. На християнския пастир е прилично скромното мълчание, когато то е потребно; а то е потребно, когато говоренето е безполезно[Ambrosii 1977:I,2,5; I,3,9]. Езикът му да пази най-строга дисциплина: да знае, кога да каже дума и кога да замълчи [Ambrosii 1977:I,5,18-20].Туй последното особено е потребно, когато го завладява гнева, а още повече при разгневен неприятел. Който съумее да запази мълчание в гняв, или кога го злословят, той ще се научи да говори благоразумно и благопристойно [Ambrosii 1977:I,3,13;I,5,17].Самото наше мълчание, във време на което другите добродетели като че бездействат, трябва да бъде следствие и действие на скромността. Ако то произлиза от малоумие и гордост, то е порок и безчестие; но ако е плод на скромността, то заслужава от всички похвала и одобрение.Пастирът и в разговора трябва да пази приличие, та да не би из устата му да излезе нещо срамно [Ambrosii 1977:I,2,6-8]. Защото това най–много унижава и осквернява човека. Дори и в Евангелието е казано, че не храната осквернява човека, а онова, що излиза из устата го осквернява (Матей 15:11). Понеже това у простия народ се счита безчестие и срамно, то още по–прилично е за проповедника на чистотата и светостта. Разговорите на свещеника трябва да бъдат тихи и приятни [Ambrosii 1977:I,2,6]. Съдържанието им – поучително и доброжелателно. Целта им – възраждането и нравственото съвършенство на събеседниците. Гордостта да бъде чужда за него. Шегите, при сериозни предмети, да се избягват, особено неуместните, които могат да унизят предмета на разговора [Ambrosii 1977:I,23,102-103]. През думите се вижда тежестта и силата на ума. Затова пастирът трябва да подбира думите си и да избягва излишното в разговора. Речта да бъде ясна, разделна, приятна, не груба[Ambrosii 1977:I,22,99-101]. Гласът трябва да бъде естествен, нито твърде висок, нито твърде тих: „Какво да кажа за гласът, как не това, че, по моето мнение – съветва св. Амвросий, – той трябва да бъде естествен и искрен; (което се касае) до мелодичността на гласа, то тя, (както на мен ми се струва), е дар на природата, а не плод на изкуството. Произношението трябва да бъде ясно, а гласът в достатъчна степен енергичен. Трябва да се избягва грубата и необратимата реч, макар да не следва да се ползва с артистически прийоми”[Ambrosii 1977:I,23,104;I19,84].Гласът „не трябва да бъде слаб, отпуснат и женствен (какъвто го, обикновено, нарочно правят мнозина заради особената важност), но трябва да притежава всички качества на мъжкия глас. Защото красотата в живота и се състои, да се държи за това, което съответства (на познатия) пол и (на познатото) лице. Този принцип на дейност е най–добрият; това украшение не стеснява никаква дейност”[Ambrosii 1977:I,23,104]. Гласът трябва да бъде приличен за важността на званието и съответен на светостта на служението: „(Въобще пък е нужно да се погрижим за това), тонът на речта да съответства на светостта на тайнствата”[Ambrosii 1977:I,23,104].

Даже нещо  повече. Свети Амвросий изиска от пастира на Църквата особено внимание и приличие в изкуството на пеенето. И в него, както „във всеки род на речите, – за пастирите, по думите на светия отец, – първо правило се явява скромността, да започва тихо, за този който пее под акомпанимент или без акомпанимент[1], а така също и за този, който излиза с реч, да даде на него по такъв начин скромното излизане право на продължение”[Ambrosii 1977:I,18,69]. На друго място светият отец съветва пастира: „Който иска хубаво и приятно да пее, този предварително трябва постепенно да развива своя глас. Подобно на този, който с позволени методи в борбата се стреми (да получи) венец за физическото развитие, този, укрепявайки своите членове с ежегодното управление на игрището, с голямо търпение приучва себе си към труд”[Ambrosii 1977:I,10,32].

Сериозно внимание трябва да се обръща и върху външното телодвижение и движение на пастира. То трябва да е съответно на пастирското смирение и кротост. В движението на тялото се изразява състоянието на душата и сърцето. „В движенията на тялото,  – казва св. Амвросий, – се проявява състоянието на (нашата) душа. Оттук скритото сърце на нашия човек (1 Петр. 3:4) (гледайки по неговото показване на вън) се признава (от другите) ту лекомислено, самохвално, лошо, ту, обратното, сериозно, постоянно, непорочно и благоразумно. По такъв начин, движенията на тялото се явяват глас на духът.”[Ambrosii 1977:I,18,71]. По външните действия може да се заключава и за вътрешните свойства на нашата природа. И ние, без да виждаме човешката душа, за едни казваме, че са „известни”, а за други – че са достойни; едни наричаме горделиви и високомерни, а други смирени и кротки; у някои подозираме хитрост и коварство, а у други искреност и чистосърдечие; с една реч ние съдим за другите най–вече въз основа на техните външни постъпки, телодвижения и други. Само въз основа на такива неприлични телодвижения св. Амвросий не приема в своя клир двама кандидати. По това той познава, че в тях няма пастирски души и сърца. И неговите предположения скоро се оправдават. Те и двамата по–късно отпадат от Църквата. Външните им неприлични качества са отражение на вероломството на вътрешните им духовни такива. „Вие помните, деца, – пише той, – един близък на нас човек, който, макар че изглеждаше, и препоръчваше себе си с особено усърдие, обаче от мен не беше приет в клира изключително затова, защото неговите телодвижения бяха твърде неприлични; (след това) когато в клира аз забелязах още един, който със своята горделива походка бодеше моите очи, то заповядах му да не ходи пред мене. Така аз се разпоредих, не лишавайки (обаче) него след (този) неприятен случай от длъжност: аз само му забраних да ходи пред мен. Обаче аз не се измамих в моето решение, така както и този и другия отстъпиха от църквата; по такъв начин, което откриваше походката, това се потвърди и от вероломството на техния дух. Защото през време на арианското гонение единият отстъпи от вярата, а другият, заради сребролюбие и от боязън от духовен съд над него отказа от нас. В тяхната походка ясно проникваше някакво лекомислие и самите те изглеждаха като премазани готованци.”[Ambrosii 1977:I,18,72]. Вървежът на пастиря трябва да бъде скромен. Бързо да върви, аз считам, че не е прилично за него, освен когато това изисква безотложно работата. „Не считам така също за прилично твърде бързата походка, ако към това не подбужда опасност или действителна необходимост”, – казва св. Амвросий. „Защото мнозина, запъхтели се, изкривяват, както ние можем да забележим, устата; това изкривяване на устата, – щом у тях няма настойчива необходимост (да върви така бързо), – се явява знак на тяхното озлобление. Аз нямам представа тези, които ходят бързо само в изключителни случаи, а тези, при които бързината в походката е толкова постоянна, че се обръща в привичка. Аз не одобрявам нито тези, нито другите: първите на мен се представят подобия на статуи, а вторите – летящи облаци.”[Ambrosii 1977:I,18,74]. Но има и такива, които и при тихо и плавно ходене подражават на комедиянти. „Има и такива, – казва св. Амвросий, – които в своите бавни движения подражават на комедианти, (представяйки себе си) като че ли изображения на богове на триумфални носилки или движения на клатещи се статуи, защото те на всяка крачка, като че ли, наблюдават съразмерност.”[Ambrosii 1977:I,18,73]. Простото и естествено ходене е добро и благопристойно. То изключва всяка престореност, и изразява степенност и спокойствие на духа. Престореността и неестествеността винаги са неприятни. ”Има, нали, походка, заслужаваща одобрение, – учи св. Амвросий, – това е тази, в която се проявява достойнство, степенност и важност, – признак на спокойното състояние на духа; такава тя, впрочем, бива само в този случай, ако в нея няма нито изкуственост, нито престореност, и движението (се извършва) съвършенно естественно; нали всяка престореност е неприятна. Нека движенията на тялото да управлява самата природа, а не изкуството. Ако пък в нея самата бъде забелязан какъв да е недостатък, то нека го изправи упоритият труд не заради, разбира се, изкуството, а заради самото изправяне.”[Ambrosii 1977:I,18,75].

Развлеченията и тяхното място не са безразлични за свещенослужителя на Църквата. Защото дори и най–невинните такива могат да породят нарекания на пастира. Затова той трябва да бъде много строг и внимателен при избора им. Най-безопасното и полезното в случая е свещеникът да има близко познанство със стари и опитни хора, познати по своята честност и ползващи се с всеобщо уважение и почит[Ambrosii 1977:I,20,85]. При свободното си от служебни занятия време, той може да се среща с такива приятели, ноникак не в кръчмите. Неприлично за свещеника е да играе несъответни на сана му игри. Неприлично е тъй също да участва в буйни пиршества и веселби, дето под влияние на виното може да бъде унизен от един и съблазнен от други, освен там, където ще бъде между свои и почетни хора и където повод за укори и съблазни няма да има. На такива пиршества и веселби често пъти се говорят нескромни думи за съблазнителни предмети. Пастирът тук не може нито да не ги слуша, нито да ги спре със съответна поука. Нито времето, нито мястото му позволяват това. Най–добре е той да не бъде тука. По-удобно е за него да даде скромно угощение на отбрани приятели у дома си, отколкото да присъства на чужди пиршества[Ambrosii 1977:I,20,86]. У дома си той е господар и може да дава добър пример, като такъв. Но у чуждата къща той ще бъде ограничен от етиката и волята на домакина. За развлечение на пастира могат да служат: четенето, пението, другарските беседи и духовната музика. „Защо ти – се обръща към пастира светият отец – не употребяваш за четене (Свещеното Писание) това време, когато ти биваш свободен от църковни дела? Защо ти не посещаваш Христа, защо ти не беседваш с Христа, защо ти не слушаш Христа? С Него ние беседваме, когато се молим, Него ние слушаме, когато четем Божествените Писания. Каква за нас работа до чужди домове? Един е домът, който обхваща всички. Нека по–добре (сами) да идват при нас, в когото има до нас работа? Каква е наша работа до приказки? Ние сме се задължили да служим на Христовия жертвеник, а не на хорската угодливост”[Ambrosii 1977:I,20,88]. Но празните посещения той трябва да избягва. Как на лицата, с които на пастира е безопасно и даже с полза за себе си може да има запознанство, той указва на хора „по–старши, т. е., или с епископ, или, в случай на крайна нужда, с презвитери”[Ambrosii 1977:I,20,87]. По-чести визити, съветва св. Амвросий, да се правят на Христа Господа в храма.

Относно вътрешните качества на пастирите, св. Амвросий учи, че пастирът във всичко трябва да се отличава с благоразумие; тъй като и Сам Спасителят съветва апостолите да бъдат мъдри. Благоразумието е най–необходимо качество за ръководене на паството към спасение. Пастирът трябва благоразумно да съобразява обстоятелствата на живота със своята задача и мъдро да прокарва началата на Евангелието в живота на своите пасоми. Благоразумието – това е висока и превъзходна добродетел на свещенослужителя на Христовата Църква [Ambrosii 1977:I,24,115], състои се не в практическа, житейска мъдрост или умение да живее, а в Евангелска мъдрост – в търсене на истината и познаването на Бога – Твореца на вселената[Ambrosii 1977:I,24,118]. Той трябва да е проникнат и със справедливост и любов, която въздава всекиму своето и заслуженото; която „чуждото не присвоява и презира собствената си полза, за да запази обществените права на всекиго”. Справедливостта обхваща всички отношения на пастира към обществото на хората[Ambrosii 1977:I,27,130]. Като разбира не в смисъл на езическа сурова и хладна законност тя отдава на всекиму дължимото – и е неразделна с честността и християнската любов. Вярата служи за нейно основание; Христос – е нейния образец, храмът – нейното огнище, свещенството – нейната школа[Ambrosii 1977:I,29,135-34,174]. Трябва да възпита в себе си мъжество, та ревностно да защищава вярата и радостно да търпи скърби и страдания от хората в света за името на Христа. Мъжеството на пастира не е във физическата мощ, но в нравствената сила на духа, полето на битката на което – това е ветхия човек с неговите страсти и похоти [Ambrosii 1977:I,35,175-178]. Тя се появява в миролюбието, самообладанието, в радостното приемане на страданията, в търпението и кротостта и даже самата смърт заради Иисуса Христа, в търпението и кротостта против развратения свят, в твърдото упование, че за всичките скърби на този свят се очаква награда на блаженството в Бога [Ambrosii 1977:I,36,178-40,208]. Свещенослужителите трябва да бъдат предани на Бога и с цялото си същество да Му се подчиняват до самата смърт. „Така наречената свобода на духа от огорчение, – по думите на св. Амвросий, – се състои в това, да не отслабваме ние в скърби, а в радости да не се превъзнасяме. И ако такива наставления дават на онзи, когото убеждават да приеме управлението на държавните дела, то колко пък по-старателни ние, призоваваните към служение на Църквата, трябва да вършим това, което е угодно на Бога? За да може нас да осенява силата Христова, за да можем ние да бъдем предани на нашия воевода в такава степен, за да могат (самите) наши членове да бъдат оръжие на справедливостта, – оръжие не телесно, в което царства грехът, но оръжие крепко при Бога, с което (оръжие) се унищожава грехът. Нека да умре нашата плът, за да умре в нея всяка вина и ние, като че ли станали от мъртвите, да възкръснем чрез нови дела и нрави! С такива в действителност са пълни от честно и от прилично служение подвизите на храбростта.”[Ambrosii 1977:I,37,185-186]. Да бъде въздържателен във всичко и да не се поддава на светските удоволствия и мирска суетност, дето би пострадала неговата нравствена чистота и добро име. Но особено трябва да бъде обладан от любовта на Господ Иисус Христос, Комуто той е служител. Тя може да допълни всичко у него. Към хората тя се изразява в благотворене словом и делом. „Колкото по–често те вижда народа да правиш добро – казва св. Амвросий, – толкова повече те обиква; аз знам тези, които, колкото повече раздаваха, толкова по–много имаха”[Ambrosii 1977:II,16,78].

Четвърти век в историята на християнската Църква справедливо се нарича „тържествуващ век, хубав век, бляскав век”. Никога, освен апостолския век, нито преди, нито след четвърти век, в Христовата Църква не са се появявали едновременно толкова велики светилници на вярата, учението и благочестието, както през този век. Между великите църковно–обществени дейци през четвърти век, на които човечеството е задължено за тържеството на истинската вяра над ересите, светлината над тъмнината, видно място заема св. Амвросий, епископ Медиолански. Той е съвременник на Василий Велики, Григорий Богослов, и, отчасти на Иоан Златоуст. Свети Амвросий спечелил за себе си почти такава слава между епископите на Западната Църква, каквато тези светители – между епископите на Източната Църква. Неговият живот е ознаменуван с енергична и мъжествена борба със силните врагове и притеснители на християнската вяра и благочестие. Сред всеобщия нравствен упадък, св. Амвросий остава непоклатим пастир и подвижник на Христовата Църква. Вътрешният мир на св. Амвросий произлизаот горещата любов към Бога, а неговата външна дейност се предизвиква от потребността на неговата ревностна душа.

От деня на своето епископство св. Амвросий се отличава с вярност към пастирските задължения и тяхното строго изпълнение, строгост към самия себе си и снизходителна любов към ближните. Той има голяма любов към Бога, която при него никога не се колебае. Като размисля, от каква кал (това е негово собствено изразяване за своето минало) го извлича Господ, за да го постави сред „князете на своя народ”, св. Амвросий разбира, че само отричането от своята грешна воля и братска любов към ближните, може поне с малко да Му заплати своя дълг на признателност.

Целта на живота на св. Амвросий е да обича и да служи на Господ Иисус Христос, да вярва в Него, да почита Неговото име и да страда за Него със с радост. Но любовта и вярата в Господа при него се съчетава преди всичко не заради собственото само спасение, но за назиданието и спасението но своето паство.

Целият пастирски живот на св. Амвросий преминава в размишление за божественото, в изпълнение на светите задължения и в молитвословие. Неговото слово, както и словото на светителите на Източната Църква, е просто, дълбоко назидателно и многоплодно. Неговото влияние върху християнската литература, семейния, обществения и политически живот и особено „на вътрешното устройство и външния порядък на Църквата и клира” – е твърде обширно. За миланските християни в края на IV-ти  век той е също такъв, какъвто Цицерон за римските езичници през златния век. Свети Амвросий служи е център за духовен живот, около когото се групирацялото по–добро и по–мислещо християнско население на Медиолан. Но неговият добродетелен живот, блестящо красноречие и християнско мъжество са известни не само в Италия, и не само на Запад, но и на всички на Изток и Юг. В Галия, Гърция, Мала и Предна Азия, Египет и Либия познават св. Амвросий по неговите съчинения или по слуха за неговата пастирска мъдрост и смирено величие.

Всичко гореказано за учението на св. Амвросий за пастирското служение ни убеждава в това, че съчинението на св. Амвросий „За задълженията на свещенослужителите” представлява възможно пълно изложение на практическата страна на пастирското служение. Положението на пастира на Църквата в обществото, сред  хората, – ето главната цел на пастирските наставления на св. Амвросий. При това неговият поглед на общежителните отношения на пастира открива дълбоко разбиране на интересите на обществения живот. Тук той се явява не само голям богослов–моралист, но и забележителен публицист на IV-ти век. С обхвата и разнообразието на своите практически съвети за свещенослужителите, св. Амвросий рязко се отличава от всички предшестващи го отци на Църквата – източни и даже западни. Може да се каже, че за пастира на Църквата всяко негово слово има дълбок практически смисъл и жизнено приложение. Неговият идеал за пастира на Христовата Църква е живият човек, действащ също сред живи хора. Учението на св. Амвросий не е отвлечена теория за пастирското служение. Тук, което е слово, е опит, което е съвет,  е и факт. Тук пастирът на Църквата не се откъсва, а се въвежда в живота, в обществото на хората. Свети Амвросий само се старае да му укаже тези граници в живота и неговите отношения към другите, които той, като Божий служител, не трябва да престъпва, ако не желае да унижава своето звание и високо служение.

Накрая, св. Амвросий първи от отците на Църквата сполучливо определя чертите на външното благоповедение на свещенослужителите на Църквата. В своя трактат „За задълженията …” той с отеческо търпение отбира всички условия на обикновения живот, в които се открива поведението на пастира, и с логическа, даже научна основателност го убеждава, че той нищо не трябва да пренебрегва в своето външно поведение, – че за него, като Божи служител, не съществуват действия и постъпки нравствено безразлични; че ако направо не открива в него свещено приличие, то самия непременно го изтръгва от очите на обществото и оскърбява носения от него свещен сан.

Запознаването с пастирския живот и творенията на св. Амвросий и с неговото учение за пастирството, във висша степен е полезно и назидателно за всеки пастир на Христовата Църква. Пастирите могат да го приложат в работата на пастирската практика, в края на краищата, то да послужи за слава на Православието, за Божия слава.

Библиография

Василий Велики 1902: Василий Велики, архиепископ Кесарии Каппадокийская, св. Письмо 197 к Амвросию, епископу Медиоланскому. Творения. Издание четвертое. Часть 7. Троице–Сергиева Лавра 1902.

Ambrosii 1977: Ambrosii Episcopi Mediolanensis, Santi, Opera. De officiis ministrorum. Libri Tres. Krabinger, Jo. Georgius. Mediolani. Biblioteka Ambrosiana. Milano/Roma 1977, 21-358.

Иоан, (Стойков) 1988: Амвросий, епископ Медиолански, св. За задълженията на свещенослужителителите. Превел: Иоан, (Стойков), архимандрит, к. б. (Машинопис). София 1988.

Иоан, (Стойков) 1991: Иоан, (Стойков), архимандрит, к. б. Св. Амвросий, епископ Медиолански и неговото учение за пастирското служение. (Към 1600 годишнината от неговата блажена кончина – 397/1997).  (Машинопис). София 1991.

Ioann, (Stoykov) 1995: Ioann, (Stoykov), archimandrit. Ambrosius von Mailand und seine Lehre uber den Hirtendienst. Anlaslich des 1600 Jahrestages seines Todes (397-1997). Magisterarbeit (Computerschreiben). Gustav – Siewert – Akademie. Weilheim-Bierbronnen, Kreis Waldshut. Deutschland 1995.

__________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 181-190. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук, трябва да се предположи, че св. Амвросий разбирал антифонното пение в Църквата, прието от него от Изток.

Първо изображение – авторът на статията, + Главиницки епископ Иоан Стойков. Източник – Гугъл Бг. Второ изображение – св. Амвросий Медиолански (340-397). Източник – http://www.yandex.ru.