Архимандрит Иларион

Смъртта е всеобщо явление. Родил ли се е човек, непременно ще умре. Християнинът живо вярва и е убеден, че животът не свършва тук, а продължава в отвъдния мир. Изворът на тази вяра е в сърцето на човека и затова тя е всеобща. Разкритието пък на тази вяра в пълнота е дадено в Свещеното Писание; правото изповядване на вярата в безсмъртието е в разбирането на Православната църква.

Какъв ще бъде животът на човека след смъртта – живот в блаженство или във вечна мъка, – зависи от вярата и от делата му на земята. Делата на човека в краткотрайния живот могат да определят неговото състояние за цяла вечност. Човекът трябва да помни и да не забравя, че е смъртен, за да даде правилна насока на живота си. Човек, който не помисля за смъртта, може да изпадне в гордост, а тя е първата причина за падението и греха. Човек, който не помисля за смъртта и забравя, че е временен – и да няма материалното състояние на описания в Евангелието от Лука богаташ, – в своя живот не е по-далеч от него и ще изпадне в неговото осъждане. Съзнанието за краткотрайността на живота и неминуемата смърт смиряват човека; карат го да се замисля над себе си, над своя живот – да преценява своите дела и тъй постепенно да става истински добър човек.

Помненето на смъртта прави човека по-добър. Тази истина добре е подчертана в Свещеното Писание: «Във всичките си работи помни за своя край, и во веки не ще съгрешиш» (Сир. 7:39). Паметта за смъртта се явява като указател в правия, добрия път в живота. Тя кара човека да се опомня и да насочва живота си в пътя на добродетелта. Тази истина добре са съзнавали и древните моралисти в езическия свят и затова паметта или помненето на смъртта у тях е било правило в живота. Μеmеntο mori! – е мъдрост, завещана от дълбока древност. Човек трябва да бъде готов за смъртта; да помни, че е смъртен и тази памет ще му служи като отрезвяване от увлечения в суетата на живота и подтик към добри дела. «Помни смъртта!» — това е любимо правило в живота и на езическите философи.

Разказва се за египетския цар Птоломей II Филаделф следното: На обичайните пиршества в двореца, когато виното почва да омайва съзнанието на неговите сътрапезници-царедворци, и последните почват да се самозабравят във веселието, за отрезняване, царят им напомнял за смъртта по един нагледен и силно действащ начин… И ето, сега царят е на трапезата, обкръжен от множество царедворци-ласкатели, които се надпреварват в почестите си към царя. Вечеря богата – в сребърни и златни блюда се поднасят какви ли не лакомства. Виното се разлива в златни чаши. Прислугата бди внимателно да не остане някоя чаша празна. И по средата на вечерята — в силата на веселбата, неочаквано в залата влиза домакинът на царя и с двете си ръце на красиво блюдо носи един озъбен човешки череп и устремен право към царя: «Царю, вика той, ето виж такъв ще бъдеш и ти!» Всички се сепват. Царят хвърля към всички изпитателен поглед и настава мълчание. Домакинът със странния поднос си отива; изчезва, но представата за смъртта не изчезва от съзнанието на сътрапезниците. Темата на разговора се променя: няма викове, безумен смях, горделиви и самонадеяни изказвания. Тъй паметта за смъртта и на разкошния пир смирява човека и го прави по-добър.

Ако езичниците с паметта за смъртта са усмирявали своята горда мисъл, колко повече това съзнание за помнене смъртта трябва да бъде у вярващия християнин! Езичниците не са имали ясна представа за отвъдния мир. Християнинът вярва и е убеден във възкресението; знае, че състоянието му след смъртта ще зависи от живота му на земята. Затова мъдрост древнохристиянска е – човек да помни, че е смъртен. Св. Иоан Милостиви, Александрийски патриарх, не искал да заличава паметта за смъртта из съзнанието си никога, дори и на трапезата. Той заповядал да му приготвят една гробница, но наредил да не се довършва и за лично свое постоянно напомняне за смъртта, а също тъй и за тези, които са били около него, неговият иконом във време на обеда идвал на трапезата и съвсем сериозно предупреждавал: «Владико, твоят гроб не е още довършен, заповядай да се довърши, защото не знаеш кога ще дойде смъртта!»

Последица на греха е човек да забравя, че е смъртен. А времето минава и все повече ни доближава до смъртта. «Времето нататък е късо» (1 Кор. 7:29). Младостта угасва; годините се намаляват. Времето минава незабелязано и оставя само бръчки по лицето и бели коси по главата. И каква мъка е да видиш, че си работил цял живот, без да си направил никаква стъпка към небето; че си работил само за един свят, който скоро ще се разруши и изчезне. Човекът трябва да има съзнание да се труди и подвизава временно, за да не се мъчи вечно. Изгуби ли злато, ще намери друго. А изгуби ли времето, не ще намери друго. Животът до гроба е сеитба, а след смъртта – жътва. На земята човек трябва да се труди, да очисти сърцето си, което подобно на очистена от плевели нива да процъфти и даде стократен плод на християнски добродетели.

Унесен в грижи, човек често забравя, че е смъртен и живее и мисли като че ли е вечен на земята. Всички се суетят и лутат в тоя свят без да мислят, че краят наближава. А на всички гробове по цялата земя личат неписаните слова: „Всеки, който се е родил, ще умре!” Това е неизменна истина, а смъртните погребват мисълта за смъртта, както погребват мъртвите в земята – не искат и да знаят, че човекът е пътник на земята и неговото отечество е на небето.

Няма нищо по-известно от това, че ще умрем, но няма и нищо по-неизвестно от това кога ще умрем. Смъртта не изчислява години, не изчаква старост, не щади младост, не пита, не отлага. Косачът на полето не отделя цветята от тревата, нито изсъхнала вече трева от току-що израсла – всичко покосява. Тъй и смъртта, която обичат да изобразяват с коса, като се появи покосява безразборно всички човеци – и млади, и стари. И колко правдиви са думите на Псалмопевеца: «Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече се не познава» (Псалом 102:15-16).

Смъртта е световен учител, който постоянно напомня на човека, че е смъртен: «Ще умреш, непременно ще умреш, по никой начин не ще избегнеш този край!» – вика тя на човека. Всичко на този свят е като сън и като утринна роса изчезва. И богатство, и слава – всичко преминава. Не оставя диря. Както корабът във водата и стрелата във въздуха не оставят следа след себе си, тъй изчезват и всички световни суетни неща, към които човек неразумно се привързва.

Вижте, как Бог всеки ден ни напомня за смъртта: денят умира, дава място на нощта; мракът настъпва и красотата на света се покрива с тъмен воал; всичко е тъмно и безвидно – стихва всеки шум; работата се прекратява, природата се покрива с траур и оплаква загубата на светлината. А после, денят изведнъж настъпва: слънцето изгрява и цялата природа се разхубавява и тържествува. Свещта, колкото гори, толкова и намалява – догаря и угасва. Тъй и човекът – колкото живее, толкова и краят на живота му наближава; животът се свършва и човекът умира. И колко блажен ще бъде той, ако през живота си е помнил смъртта! И който действително е разбрал, че този живот ще има предел, той може да постави предел и на своите съгрешения. Да помниш смъртта – това значи да поставиш страж-вратар на душата си, който да възбранява на злите мисли да влизат в нея. Затова, когато някой попитал свети Василий Велики – в кaкво се състои висшата премъдрост, той отговорил:

„В помнене смъртта! Когато ставате от сън, мислете, че не ще доживеете до вечерта; кога отивате на сън, размишлявайте, че може би не ще видите разсъмването на деня. Този, който всеки ден се готви за смъртта, той ще се предпази от грях”.

Помненето на смъртта обаче има значение, ако се вярва в безсмъртието. В такъв случай човек ще се стреми да бъде добър и чист в душата си, защото не знае кога ще бъде повикан пред Съдията, Който не гледа на лице и Който въздава според духовното одеяние и добродетелите на човека.

Светите отци и учителите на Църквата са имали в съзнанието си постоянно мисълта за смъртта, затова и толкова са се издигнали в духовния живот. Една от молитвите преди сън на св. Иоан Дамаскин започва тъй:

„Владико, Человеколюбивий, тоя одър не ще ли бъде за мене вече гроб, или ще озариш още със светлината на деня окаяната ми душа. Ето гроб ме чака; ето смърт ми предстои. От Твоя съд, Господи, и от безкрайните мъки се боя, а не преставам да върша зло…”

И на мнозина от светите отци скромното легло за сън представлявало същински смъртен одър.

Колко спасително е да живееш с мисълта, че животът на земята е само един миг от вечността! Тогава и да чувстваш, че животът се скъсява и краят наближава, не ще се боиш, а ще бъдеш спокоен при съзнанието, че твоята безсмъртна душа може да стане наследница на райските красоти и на вечния живот в царството на незалязващата Христова светлина.

______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 11, с. 13-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Доростолски митрополит Иларион (1913-2010), който по време на написването ѝ е архимандрит. Източник – http://dariknews.bg.