Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Oкултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 1. Тълкуване на генезиса и смисъла на невидимия свят – източник на окултизъм

Най-висшата цел на човека е да придобие знание за Бога, защото в това се състои неговото спасение. Естествено, когато говорим за знание за Бога[103], нямаме предвид интелектуално познание, а общение в съществуването, тоест по­знанието на Бога е идентично на общението ни с Бога[104]. Предвид това ние пра­вославните християни, знаем, че съществува видим и невидим свят от Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. За нас, християните, видимият и невидимият свят, сътворени от Бога, са абсолютна реалност. Освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим духовен свят – такъв, който не можем да почувстваме нито с физическото си зрение[105], със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си. Според определението в Символа на вярата, както споменахме – този невидим духовен свят е недостъпен за нашето познание (рационално или светско). Тази условно наречена духовна и ирацио­нална недостъпност би могла и да не ни вълнува, ако невидимият свят нямаше никакво отношение към човешката съдба. Но с оглед на това, че сме православ­ни християни и вярваме в Бога, предоставяйки Му своето спасение от преврат­ностите на това временно и тленно съществуване, както и своя бъдещ вечен нетленен живот, ние се уповаваме на невидимото, защото сам Бог е невидим непосредствено за нас[106], в съвременния секуларизиран свят.Според св. Иоан Дамаскин Сам Той – Господ – създал и сътворил анге­лите и сякаш с дух и невеществен огън им дал битие от нищото по образа на безтелесната Си природа: Ти правиш ветровете Свои ангели, огнените пла­мъци – Свои служители (Псалом 103:4), казва божественият свети пророк и цар Давид, за да подчертае[107] тяхната лекота, вдъхновение, плам и огромната им проницателност и неотклонен стремеж да служат на Бога, устремени нагоре и освободени от каквато и да била мисъл за вещественото. С други думи, ан­гелската същност е разумна, вечно движеща се, със свободна воля, безтелесна служителка на Бога, с безсмъртна природа по благодат; нейният вид и харак­тер са достъпни единствено за Създателя. Назоваваме я безтелесна и невеществена спрямо нас, защото в сравнение с единствено несравнимия Бог всичко изглежда грубо и веществено, а само Той е действително невеществен и без­телесен. Или ще отбележим, че ангелите притежават разумна природа, нада­рена с ум, свободна воля и желание за промяна – тоест доброволно изменчива. Всяко създание е изменчиво; неизменно остава единствено несътвореното. Разумното освен това притежава и свободна воля. Тъй като природата на ан­гелите, от една страна, е разумна и дарена с ум, тя притежава и свободна воля, а доколкото е създадена и изменчива, тя има властта да пребивава и пребъдва в доброто или да се отклонява в грешна посока. Те (ангелите) са неспособни да се разкайват (отбелязваме го и ще го повторим), ако съгрешат, защото са безтелесни. Да не забравяме, че човекът добил възможността да се кае поради телесната си немощ. Ангелите са безсмъртни не по природа, а по благодат.Всяко нещо, което има начало, има по своята природа и край. Едничък Бог съществува вечно (срв. Изход 3:14), а ако трябва да сме по-точни, превиша­ва вечността, тоест Бог е в свръхвечността. Творецът на времената не зависи от времето, Той е над него (в свръхвечността). Ангелите са втората умопостижи­ма същност, сонм, добил светлината си от първата и безначална Светлина; те не се нуждаят от говор и слух, а предават мислите и решенията си безгласно. Всички ангели са сътворени чрез Словото и са изпълнени със Светия Дух, осветени са според достойнството и чина си и участват в светлината и благо­датта. Могат да бъдат описани, когато са на небето, но са в същото време и на земята – изпрати ли ги Господ на земята, не остават на небето; не се спират пред стени и врати, ключалки и печати, защото са неограничени. Можем да ги определим и като неограничени и поради това, че Бог им дава възможност да се явяват на достойните хора не в истинския си вид, а изменени съобразно способностите на възприемащите ги. Защото несъздаденото е неограничено по природа и собствен смисъл. А всяко създание е неограничено от създалия го Бог. Затова ангелите са осветени не от своята същност, а от Светия Дух; те предвиждат благодарение на божествената благодат; не минават под вен­чило, понеже не са смъртни. Бидейки умове, те обитават само умопостижи­мото и не могат да бъдат описани телесно, по природа не приемат вид, както телата, не са триизмерни, а присъстват духовно и действат навсякъде, където им е заповядано, без в същото време да бъдат другаде. Не ни е известно дали са с една същност, или се различават[108]. Знае го единствено създалият ги Бог, Който всъщност знае всичко. Може би (ангелите) се различават по светлина и положение или светлината определя положението; възможно е да участват в светлината в зависимост от положението си и да се освещават взаимно според йерархията на чина или природата си. Ясно е обаче, че ангелите, които пре­бивават по-високо, предават на нисшестоящите светлина и знание. Те са сил­ни и готови да изпълняват божествената воля и благодарение на природната си бързина се оказват мигновено навсякъде, където ги призове божественият знак, охраняват някои земни области, управляват народи и страни по Божия повеля, разпореждат се с нашите дела и ни помагат. Изобщо, те ни превъзхож­дат по божествената воля и заповед и винаги се намират близо до Бога. Във връзка с това ангелите трудно се поддават на злото, макар да не са непоколе­бими, а сега всъщност са, но не по природа, а по благодат и с привързаността си единствено към доброто.Описваме детайлно ангелския свят: свойствата, качествата и функциите на ангелския – невидим свят, за да можем да се аргументираме обективно в изследването за източника на окултните практики. И така, продължаваме[109]: доколкото е дадено на ангелите, те съзерцават Бога, приемат тази храна (има­ща духовен характер). Макар да ни превъзхождат като безтелесни и освободе­ни от плътски страсти, все пак не са изцяло избавени от тях, защото единстве­но Божеството има това качество. Могат да се преобразяват във всичко, което Бог пожелае, да се явяват на хората и да им разкриват божествените тайни. Тяхното пребиваване на небето има една задача: да възхваляват Бога и да служат на божествената Му воля.Може да се мисли, че Свещеното Писание обособява девет небесни чина на ангелите, разпределени в три специфични класа (които по-късно ще оп­ишем подробно). Първият пребивава неотклонно около Бога и има предим­ството да се съедини максимално и непосредствено с Него – това са шес­токрилите серафими, многооките херувими и светите престоли. Вторият е класът на господствата, силите и властите, а последният, третият, е класът на началата, архангелите и ангелите. Някои библеисти смятат, че ангелите са създадени преди другите твари. Според други църковни автори пък ангели­те са се появили след възникването на първото небе. Всички са единодушни обаче, че ангелските сили предхождат сътворяването на човека. Следователно било е необходимо първо да възникне умопостижимата същност, след това сетивната и чак тогава човекът, изтъкан от едната и другата[110] същност. Онзи сред ангелските сили – сатаната, който възглавявал земния чин и охранявал земята по Божия воля, не бил зъл, а добър по природа и създаден за полезни дела, без Господ да му е бил вдъхнал и грам порочност; той обаче не оправдал светлината и честта, дарени му от Твореца, по собствена воля разрушил един­ството с природата си и се обърнал против нея, възгордял се, въстанал срещу сътворилия го Бог и пръв отпаднал от доброто в злото. Защото злото[111] не е нищо друго освен липса на добро, както тъмнината е липса на светлина, а доколкото доброто е духовна светлина, злото е духовна тъмнина. Свет­лината, създадена от Твореца, е добра – и видя Бог, всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро (Бит. 1:31), и по собствено желание се превърна в тъмнина. След нея обаче тръгна и огромно количество отпаднали, под­властни на нея ангели. Тези отпаднали от доброто и от Бога ангели са вече паднали ангели, наречени още демони или поднебесни духове на злобата. По този начин демоните (злите духове), макар да имат обща природа с ангелите, станали зли, след като доброволно отклонили сърцата си от доброто към зло­то. По-нататък те (ангелите) вече не притежават нито власт, нито сила върху нещо, защото нямат разрешение от Бога да осъществяват Домостроителство­то Му, което е очевидно при обстоятелства, подобни в кн. Йов (Йов 1:12) и евангелския разказ за свинете (Марк 5:13). Във връзка с това ще споменем, че ако Бог разреши на демоните, те имат силата да се изменят и преобразяват, както им подскаже въображението. Също така ще споменем, че: бъдещето не е подвластно нито на ангелите, нито на демоните, но те могат да го пре­дугаждат! Тоест ангелите (когато Бог им даде откровение и им заповяда да го обявят) – каквото кажат, да се сбъдва! И демоните предсказват – или като проникват в бъдещето, или, и то често, като лъжат (през устата на врачки, гледачи, ясновидци, астролози – и всякакъв род окултисти); затова не бива да им се вярва, дори често да предусещат истината по описания вече (демони­чен) начин. Защото демоните – чрез техните служители (окултисти) – имат една главна цел: да завербувати вкарат в грях максимално голям кръг от хора чрез лукавостта и уникалната си свръхинтелектуална хитрост и изобре­тателност и универсални качества, използвани при сугестията[112], тоест войната с помислите спрямо хората. Демоните – падналите ангели, познават добре Све­щеното Писание, което им помага много добре да се преобразяват пред хората като ангели на светлината[113] да подбуждат, да внушават чрез помисли и да прелъстяват хората – при практикуването на окултизъм, при разпространение на лъжеученията (ереси), примесени с окултизъм. Всички пороци и нечисти желания принципно идват от демоните, но от нас зависи дали ще устоим, или не; поради всичко това за дявола и неговите следовници е приготвен неугасим огън и вечно наказание (срв. Матей 24:41). Следователно не трябва да забравя­ме, че каквото е смъртта за хората, такова е падането за ангелите. Покаяние след него (след падението на ангелите) е невъзможно, както е непостижимо то за хората след смъртта[114] им. В потвърждение на посоченото ще споменем, че: според светите отци на Св. Църква и Свещеното Писание освен нас има и други разумни и по-висши от нас същества в невидимия духовен свят. Това е истина, която ни е засвидетелствана от най-древното и всеобщо вярване на народите. Тази истина за невидимия свят била изкривена от злоупотребите и невежеството на народите, които се покланяли на идолите, но тя е съхране­на в цялата си чистота от Божия народ. В този смисъл всички наши свеще­ни книги, като се започне от книга Битие и се стигне до Апокалипсиса[115], ни представят ангелите като действащи същества, които в този свят изпълняват заповедите на Всевишния Бог и със своите действия ограждат благочестивите хора. Така пред дверите на земния рай е бил поставен херувим с огнен меч в ръка, за да не позволи на човека, престъпил Божията заповед, да влиза в него. С посещение на ангели са били удостоени патриарсите. Веднъж например Авраам гощавал тези Божествени посланици.Също един от ангелите – Ангел Господен[116] удържал ръката му в онзи миг, когато той искал да принесе в жертва своя син Исаак. Също така Агар в пустинята била утешена от ангел. Яков видял множество ангели, които се изкачвали и слизали по стъпалата на тайнствена лествица, а на върха ѝ седял Господ (срв. Битие 28:12–13). Ангел съпровождал синовете на Израил в пусти­нята и ги въвел в обетованата земя. Вдъхновени от тези небесни посланици, Йефтай, Гедеон и другите израилски съдии разбирали Господните повели. Св. пророк и цар Давид е призовавал ангелите да пеят заедно с него свещените си песни. Св. пророк Исайя е видял небето отворено, видял е Господа, седнал на престол, и множество ангели, които Му възпявали вечна песен. Ангел Рафаил съпътствал младия Товия по време на неговото далечно пътуване, довел го об­ратно в родината му и възвърнал зрението на неговия престарял баща. Когато юдеите били във вавилонски плен, три еврейски момчета били хвърлени в огнена пещ, но между тях се появил ангел, който ги скривал от пламъка. Ан­гел избавил пророк Даниил от зъбите на лъвовете. Архангел Гавриил, който получил повелята да донесе вестта за Спасителя на света, дал на пророка ясен знак да разбере за Неговото скорошно идване. Архангел Гавриил слязъл в храма, където Захария кадял, и му предсказал раждането на син, който щял да стане Предтеча на Месията. Архангел Гавриил бил също пратен и в Назарет при Дева Мария и й възвестил, че тя ще стане майка на Божия Син. Известно време след това ангел благовестил на Витлеемските пастири раждането на предвечния Младенец и пак ангели възпявали Спасителя: Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение (Лукa 2:9–14). Сам Спа­сителят, Когото ангелите предвъзвестили, дал на хората знание за ангелите. Той ни говори за братската любов, която ги подтиква да се радват на нашето спасение. Със също такава любов те ни пазят във всички наши пътувания и житейски пътища. Ангели възвестяват на жените мироносици за възкресени­ето на Господа, а след Неговото възнесение на небето пак ангели се явяват на учениците Му и им казват, че тъй както Той се възнесе на небето, така някога по същия начин ще дойде да съди живите и мъртвите. Освен това ние знаем от Свещеното Писание, че ангел е освободил св. апостол Петър от тъмни­цата и от ръцете на цар Ирод. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов е написал за силата и могъществото на ангелите при управлението на земните царства, които са се явявали на апостолите, на мъчениците и на много други праведници.Но възможни ли са тези явявания? – ще рекат невярващите (атеистите). Може ли ангелът, който е духовно същество, да приеме видимия образ на човек, да се яви на нашите чувства, да говори и да действа пред нас? Кой пък ще може да докаже невъзможността на това? Кой е в състояние да изследва бездната на Божията премъдрост, кой може да определи безкрайните родове на творенията на Всемогъщия, да обхване с ума си необхватната стълбица от същества, за да има право да се съмнява в битието на тези, за които възвестява словото Божие? Нашата вяра в светите ангели, основана на събития, засвиде­телствани от Свещеното Писание, се потвърждава и от учението на мъдрите мъже. На всички са известни мненията по този въпрос на Сократ, на неговия знаменит ученик Платон и на много други мъдреци от Гърция и от Рим.

Истинските мъдреци за нас обаче са учителите на Църквата. Какво дивно учение за ангелите са ни оставили св. Дионисий Ареопагит, св. Григорий На­зиански, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, блажени Августин и много други св. отци и църковни писатели, почитани от Църквата. Това достоверно свидетелство на Отците и на църковните учители е потвърдено единодушно на Вселенските събори и затова Църквата винаги ни говори и ни напомня в своите богослужения за тесния съюз на ангелите с човеците. В този смисъл Старият и Новият Завет постоянно ни говорят за ангелите. От Библията става ясно как ангелите вземат участие в изпълняването на волята Божия и в какво се състои тяхното служение по отношение на хората.

Но това ще изясним и поясним подробно по-нататък.

Както казахме вече, свойствената на Бога любов Го е накарала да дарува битие на разумни същества, способни да Го опознават, обичат и участват в Неговото блаженство. Първият плод на тази любов били ангелите. Бог, като ги надарил с богати дарования (които описахме), ги вселил в небесните обите­ли. Въпреки че те били надарени със съвършенства, като твари не можели да бъдат абсолютно съвършени (което подчертаваме отново), защото само Бог, Творецът на всичко съществуващо, е Всесъвършен. Прелъстени от величието на своите ограничени съвършенства, някои от ангелите започнали да се кичат и гордеят с тези съвършенства. Според Свещеното Писание гордостта е била причината за падението на много ангели (срв. 2 Тим. 3:2; Сир. 10:15). Денни­ца[117] пръв се възгордял против своя Творец, а него го последвали, както опи­сахме, и много други ангели[118], като всички те оставили Бога. Но да оставиш Бога, значи да се лишиш от живота и да се предадеш на смъртта.Ангелите първи оставили Господа и Правосъдният Господ също така ги оставил, като ги предоставил сами на себе си. И какво станало впоследствие? Верните ангели, укрепвани от благодатта и тържествуващи със своето смире­ние, се отделили от тях и с ужас отблъснали бунтовниците, които от ангели на светлината се превърнали в ангели на тъмнината[119]. Дотогава облечени в сияние и слава, те станали обект на отвращение и ужас за цялото небе и даже за самите себе си; тези, които възпявали Всевишния, с устата си започнали да произнасят[120] хули и проклятия. Гонени от повея на Божието правосъдие и терзани от своята ярост, те с мълниеносна скорост паднали в адската без­дна, подобно на звездите, откъснати от небесния свод и падащи в граничното пространство на вселената. Ангелите, които запазили верността си към Бога, станали съвършено блажени. Те са озарени от блясъка на божествената сла­ва и светлината на Светията на светиите ги обхваща като пълноводен океан. Възхищавайки се и възторжено радвайки се при съзерцанието на богатствата на вечната красота, тези ангели чезнат в безкрайна любов и омая от своето блаженство; те славят и превъзнасят Всемогъщия Бог, Който влива в сърцата им изобилни струи от наслаждения. Без да ги задължава да напускат блажена­та небесна обител, Господ споделя с тях управлението на света. Той ги ползва като Свои верни служители при действията на промисъла. Той ги праща в света да известяват на хората Неговите заповеди за изпълнение на Неговата воля. Именно по тази причина ние ги наричаме ангели (angeloi) – тоест весто­носци. Бог ги е поставил на най-високото стъпало на Своите творения, за да бъдат те живи образци на Неговите съвършенства и достойни представители на Неговото величие. Щедростта на Бога е надарила богато тези небесни ду­хове с естествени дарования: както описахме по-горе, техният ум и познания нямат други предели освен тези, които според премъдростта Божия се полагат на сътворените духове в пределните глъбини. Ангелите също са надарени с превъзходни сили и могъщество, които им позволяват според Божието съиз­воление да въздействат на телата и на веществения свят. Тук бихме могли да си зададем много въпроси, но нашият ум бързо достига своите граници. Как­во можем да разберем ние, бедните твари, потънали в мрачната тъма? И песъ­чинката е тайна за най-мъдрия човек, а още по-малко хората познават себе си въпреки всичките ни суетни хуманитарни науки. Числото на падналите анге­ли е доста голямо, но по думите на св. апостол Павел и на възлюбения ученик на Христа – св. апостол и евангелист Иоан Богослов, множеството на блажените ангели е безчислено (срв. Еф. 6:12; Откровение 12:4). Св. пророк Даниил съзрял в своето ви­дение, че когато седна Старият по дни… хиляда хиляди Му служеха, и десет­ки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него (Дан. 7:10). Също така друг новозаветен тайновидец е видял и чул около Божия престол гласа на много ангели и броят им беше милиони (Откровение 5:11). Разбира се, тези тайновидци[121], говорейки по този начин, не са имали намерението да изчисляват броя на ан­гелите – не, те само са искали да ни дадат представа как са се вцепенявали при вида на този безчислен сонм от ангели. В това безбройно множество ангели обаче най-удивителното нещо е редът, който царува сред небесните войнства. Редът е красотата на съвършенството, на Божията премъдрост и истина.Божията премъдрост, която е сътворила всичко съществуващо и е да­рувала битие на ангелите, е разделила тези ангели на девет чина (за които вече споменахме). В Свещеното Писание се споменават ангели, архангели, сили, господства, начала, власти, престоли, херувими, серафими (срв. 1 Kоp. 1:16; Ефес. 1:21; 1 Петр. 3:22). Тези ликове по презумпция[122] са подчинени един на друг и в своето различие по дивен начин са съединени от съвърше­но съгласие. От висшите чинове към нисшите се лее светлина. Сиянието от славата на Христос, Ходатая на всички, тече от единия избран към другия, към целия сонм блажени – така реката на живота, която извира от недрата на Божеството, като прилив и отлив изпълва небесните жители. Каква възхити­телна гледка пред ума на вярващия се открива при това чудесно разнообра­зие в най-съвършеното единство и това единство в безчисленото множество. Св. Дионисий Ареопагит и другите учители на Църквата разделят ангелите на девет лика, а тези девет лика – на три чина (които описахме). Към първия чин се отнасят престолите, херувимите и серафимите, към втория – власти­те, господствата и силите, към третия – ангелите (хранители), архангелите и началата. Така цялата вселена е изпълнена с присъствието на Божеството и на безбройното множество духове – Божиите служители. Вселената – това е храм, който непрекъснато се оглася от хармоничното песнопение на тези небесни певци. Ние не можем да кажем как те общуват помежду си, но зна­ем, че те беседват един с друг и се разбират. Също така, когато отправяме молитвите си към тях като към наши молитвени застъпници, те разбират езика на нашите души. В това състояние на несъвършенство, в което ние се намираме, дали трябва да се учудваме на това, че пред нас се разкриват тайнствени глъбини, в които нашият слаб ум се губи? Нека тук добавим още една важна забележка: всички ангели се подчиняват на една съвършена йерархия[123]. Ангелът, който е поставен на висшето стъпало, е по-съвършен от онзи, който се намира на най-нисшето стъпало, въпреки че ангелът, който е най-близко до нас и стои на последното стъпало, все пак така поразява с красотата си, че ако той ни се откриеше, ние не бихме могли да понесем въз­торга от радостта и учудването си. Като си представяме този последен ангел и мислено се възнасяме от едното стъпало към другото, от съвършенството към по-голямото съвършенство, като минем през всички ликове, които се превъзхождат едни други с все по-голяма святост и които най-обилно сияят в светлината, ние най-накрая достигаме херувимите и серафимите, които светозарно сияят във вълните светлина и изливат своята светлина върху це­лия Божи град – Небесния Йерусалим.Видяхме по-горе какви бедствени последствия е причинил грехът на падналите ангели. Но поради греха си тези нещастни ангели не са се лиши­ли от естествените дарове, с които Творецът ги е надарил при създаването им. Те са се лишили от блаженството и светостта, но са запазили значи­телно голямо и проницателно разбиране, въпреки че тези останали у тях способности са им послужили за наказание. По тази именно причина св. пророк и цар Давид, според обяснението на блажени Августин, ги нарича силни. Самият Спасител, когато говори за сатаната[124], началника на пад­налите духове, го нарича князътна този свят (Иоан 12:31) и св. апостол Павел, като обяснява словото на Божествения Учител, нарича сатаната княз на въздушната власт(Еф. 2:2). Същият св. апостол разграничава при тези въздушни власти началства, власти и светоуправници на тъмата – демони­те от този век (срв. Кол. 2:15; Еф. 6:12). От това може да направим извода, че отпадналите ангели са запазили различията, които са били установени в йерархическата подредба на небесните войнства, и са били принудени да се подчинят на сатаната: на най-силния и най-злобния от тях. Но какво подчинение може да има в жилището на вечното безредие, ненавист и злоба, какво подчинение може да има между тези духове, чиито уста непрестанно бълват хули и проклятия? Божията десница ги е свалила в адската бездна (aда), но разкъсвани от своето наказание и изпепеляващия огън, те могат и от адската бездна да се разпространяват по цялата вселена. Тях ги терзаят и разкъсват ненавистта против Бога, желанието за отмъщение и отчаянието. Ето в какво се състои историята на борбата между злото и доброто – това е борбата на сатаната против Бога. Защото Божествената премъдрост поз­волява на тяхната гордост да се опълчва срещу небето, срещу небесните ангели и човека до онзи ден, в който вратите на ада ще бъдат запечатани завинаги, за цялата вечност.Много невярващи хора се надсмиват над вярването в демоните[125], но дали можем да се съмняваме в истинността на това учение, което е така не­поклатимо доказано. Това, че съществуват зли духове, които ние наричаме демони, е ясно засвидетелствано не само от Свещеното Писание и Свеще­ното Предание, но и от единодушното вярване на всички племена и народи. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която де­моните се стремят да ни погубят?

И тук ще направим главния извод в тази подглава на изследването: Като нямат възможност да нападнат Бога, те Го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват ог­ромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва нео­бяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите прес­тъпления, които също така ще споделят с него и наказанието! И дали сата­ната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил. Дали може да остане равноду­шен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога (срв. Еф. 2:13). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните по­следователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и става най-опасен тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум[126].

Следователно нужно е да си припомняме по-често тъжната история на нашите нещастия. Например как Адам и Ева падат в мрежите на дявола (срв. Битиe 3:1-3) и заедно с потомството си стават негови роби и как ние в самото си зачатие сме под неговата власт: Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми (Псалом 50:7).

И така, оставяйки грижите на Твореца, падаме чрез различните си страсти (в това число е и окултизмът) в ръцете на Неговия враг от преизподнята и на челото ни се полага печатът на отхвърлените: … всички ние живяхме някога според плътските си желания, изпълнявайки волята на плътта и на помислите, и по естество (природа) бяхме чеда на гнева, както и другите, чеда на греха. (Но) Бог (Който) е богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията (греховете), ни оживотвори чрез Христос – (защото) по благодат сте спасени, и възкреси ни с Него, и ни постави на небесата с Иисус Христос (срв. Еф. 2:3–6).

_____________________________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[103]. „Бог има Сам в Себе Си причината и всички необходими условия за битието Си“. Сил­вестър, еп., Православно догматическо богословие, Том II, С., 1913, с. 86.

[104]. Срв. Йеротей (Влахос), митрополит, Православна психотерапия, Велико Търново, 2009, с. 182.

[105]. От духовното усещане се появява духовното виждане, както казва Свещеното Писание: Вкусете и ще видите… (Псалом 33:9). От духовното виждане се усилва духовното усещане. Св. Исаак Сирин (Слово 59) казва: От делото с принуждение се ражда безмерна топлота, раз­гаряща се в сърцето от горещи помисли, идващи за пръв път в ума. Това дело и пазенето (от зли помисли) правят ума по-тънък с топлината си и му дават способността да вижда. От това се раждат различни помисли, както казахме, в дълбините на душата, което се нарича духовно видение. Тези видения раждат родилата го топлина. От тази топлина, нарастваща от благодатта на видението, се ражда изобилен поток сълзи…

[106]. Елисеев, йерей Владимир, Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения. Превод от руски, с. 1 [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[107]. Срв. Псалом (102:20–22): … Благославяйте Господа, (всички) Ангели Негови, крепки по сила, които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му; благославяйте Господа, всички Негови воинства, Неговите служители, които изпълнявате волята Му; бла­гославяйте Господа, всички негови дела, по всички места на Неговото владичество. Благосла­вяй, душо моя, Господа.

[108]. По този въпрос съществуват различни възгледи на свети отци, защото смисълът на Божественото Откровение е неограничен за разума (ratio). До духовния свят се стига само чрез вяра и живот в Христос.

[109]. Ще споменем, че перифразираме, доколкото е възможно – описанието на ангелския свят на базата на написаното от Св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на Православната вяра“, който се позовава на Свещеното Писание и Свещеното Предание на св. отци на Светата Православна църква.

[110]. Срв. св. Иоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, кн. II, гл. IV (17). С., 1996, с. 82.

[111]. Господ не участва в злото, а Той само Го допуска заради свободната воля на хората и ангелите.

[112]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива пред­стави и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано. Сугестология – окултна наука за внушението. Десев Л., цит. съч., с. 565.

[113]. Библейско понятие (срв. 2 Кор. 11:14–15): …сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако служителите му се преобразят като служи­тели на правдата.

[114]. Срв. св. Иоан Дамаскин, цит. съч., кн. II, гл. IV (18), с. 83.

[115]. Откровение или Апокалипсис е последната книга в Новия Завет (написана в 95 година след Христа при император Домициан, 82–96 година след Христа), изобилстваща със символика, каквато днес не се използва и за чието разгадаване вече не притежаваме способ освен благодатта на Светия Дух. Тази символика е била разбираема за времето, когато е писана книгата, така че авторът (св. апостол и евангелист Иоан Богослов) не изпитва нужда да дава пояснения. Откровение е пример за апока­липтична литература и е единствената новозаветна книга от този вид (въпреки че има отделни апокалиптични пасажи и другаде, например Матей 24 гл.). Но книгата Апокалипсис, наречена Откро­вение, е неповторима по своята сдържаност и пророческо съдържание (срв. 1:1 и сл.) на фона на другите познати (и обикновено анонимни) древни апокалипсиси. Колкото и да е трудна за анализ последната книга от Новия Завет, все пак е възможно в нея да са въплътени и четирите елемента: 1) свързаният с миналото, 2) историческият, 3) футуристичният и 4) поетическият. И в крайна сметка Откровение набляга и върху предаността на верните на Църквата въпреки бъдещите гонения на християните, и върху увереността, че на Бога принадлежи окончателната победа според Символа на вярата, Свещеното Писание и Свещеното Предание. Срв. Библейски речник. С., 1994, с. 385.

[116]. Според екзегетите този Ангел Господен е Самото Слово Божие – срв. Битие 22:16: И рече: …кълна се в Мене Си, казва Господ, че понеже ти направи туй нещо и не пожали (за Мене) едничкия си син…

[117]. Библейското име на дявола (Денница) в Стария Завет на Свещеното Писание: Как падна ти от небето, деннице, синена зората! Разби се в земята ти, който тъпчеше народите (Исаия 14:12).

[118]. Тези ангели се наричат паднали ангели, демони, бесове, поднебесни духове на злобата и така нататък.

[119]. Тези паднали ангели (демоните) съвременните окултисти наричат понякога астрал­ни тела.

[120]. Произнасянето на проклятия, хули и вулгаризми от хората се причиняват от демонич­ните влияния.

[121]. Трябва да се прави ясно разграничение между понятията тайновидци и ясновидци спо­ред теологията. Първите са Божии служители, а вторите са служители на сатаната.

[122]. Св. Иоан Дамаскин говори нееднозначно за ангелската йерархия, защото по този въ­прос съществуват различия сред св. отци. Срв. Точно изложение на православната вяра, кн. II, гл. IV (17). С., 1996, с. 82.

[123]. Срв. Дионисий Ареопагит, св. За небесната йерархия. За църковната йерахия, С., 2001, с. 13.

[124]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Цит. по: Смисълът на страданията. Пловдив., 1946, с. 3: …Дяволът погубва приятелите си, които изпълняват неговата воля.

[125]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Цит по: За Господнята молитва. С., 1998, с. 165: „Но има ли дявол? – Ние нарочно поставяме този въпрос, защото днес мнозина не вярват, че съществува дявол и че има бесовски зли сили. Странното е, че дори и някои вярващи в Бога люде отричат съществуването на сатаната и неговите тъмни помощници“.

[126]. Срв. Евергетинос, Т. 4, Атина, 1988.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru

Следва…

Бисер Божков

Предговор

Окултизмът и пораженията за хората от него са духовен проблем на човечеството, обществото и съвременния свят. Този проблем е окончателно и ефикасно разрешим първо с духовни и после със социални или дидактично-правни средства. Следователно към проблема с окултните практики и отрицателните вреди, настъпващи от тях, не може да се подходи само чрез юридически санкции. За това са нужни душепастирска и катехизаторска повсеместна дейност спрямо обществото от страна на Църквата. Последното условие е свързано и с религиозната просвета в общообразователните училища, която трябва да се регулира нормативно от законодателя. За пострадалите от окултните практики пък са нужни духовни грижи, механизми с пастирска духовна и социална дейност. Разбира се, всички тези мерки трябва да бъдат предприети във връзка с духовното преобразяване на хората, като държавата и Православната църква трябва да си съдействат и сътрудничат в съвместната борба с общия грях и общата болест от окултизма. Затова с поставената тема имаме надежда, че победата в нелеката духовна борба за всяка човешка душа е не само желателна, но и напълно възможна и задължителна. Това е така, защото тази духовна борба е благословена от Бога, Който не иска гибелта на грешника, но иска нашето общо спасение, тоест всички хора (и занимаващите се с окултизъм) да се обърнат към покаяние (срв. 2 Петр. 3:9). Окултните практики са грях. Грях на човека и на цялото общество, което е глухо и сляпо и не чува своята съвест (Божия глас в човека). Окултизмът в съвременния свят е свидетелство за потъването на обществото в злото и греха и нежеланието на хората да изправят пътя си в съответствие с Божиите заповеди. Затова с изследването си ще се опитаме да докажем, че в законодателството на Република България съществува празнота по отношение на общественоопасните и отрицателни вреди от окултните практики, които са психологичен, юридически и социален феномен. Ще се опитаме и да покажем – да демаскираме – религиозния манталитет на съвременния човек, който е станал аморфен и смътен. По-точно, в последните години в съвременния свят се говори за религиозни форми на митове и синкретика, произлезли от колективното подсъзнание, за което говори Карл Густав Юнг. Такива религиозни интереси, имащи вече окултен характер, са само още една форма за задоволяване егоизма на хората. Всички, дори очевидните проявления на духовния живот, се игнорират или се осмиват. Трансцеденталните духовни способности, в случая предчувствията, предвижданията, мистичните състояния, състоянието на обсебеност, пророческите съновидения и видения, ясновидството, случаите на екстериоризация и така нататък, и така нататък, не съществуват за хората материалисти или по-точно не се коментират. Изследванията на Карл Густав Юнг и на други водещи психолози и психиатри по света, свидетелстващи за живота на душата, не се оспорват, тъй като те не спорят с фактите, а ги премълчават. Предвид казаното искаме да посочим опасността за обществото от окултните практики, тъй като окултният опит и по-специално окултните целителства, гадания, предсказания, ясновидство, в това число сектантските прояви – всичко това е пряк духовен път към княза на този свят (срв. Иоан 12:31) и неговото войнство.Във връзка с това в съвременния свят има много хора, които твърдят или заявяват с лекота, че всяка религия води към Бога, стига човек искрено да я следва. Но нека си припомним думите на Спасителя: Аз съм Пътят и Истината, и Животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен (Иоан 14:6). Тези думи на Иисус Христос от Евангелието на Иоан свидетелстват, че Той отрича всички нехристиянски религии и философии, защото те не водят към небесния Отец, а водят към княза, който господства сега във въздуха – духа, който сега действа в синовете на непослушанието (Еф. 2:2-3). Това не означава, че трябва да мразим грешниците – хората, занимаващи се с окултизъм, или подвластните на окултните практики, а трябва да обичаме грешниците и да мразим самия грях с пълна омраза (Псалом 138:22), като искрено се постараем да помогнем на хората, изпаднали в духовно греховно падение под давлението на окултизма. Това може, а и се надяваме да стане едновременно с нормативна превенция на законодателя, чрез запрет – забрана за общественоопасните форми на окултните практики – и чрез създаване на рехабилитационни центрове за окултно пострадали под омофора на Православната църква, имаща духовни ресурси да лекува окултните жертви чрез даровете на Светия Дух. Защото безспорно много важна и необходима е грижата на християнския душепастир за цялата църковна епархия, община или енория като първооснова и първостепенен взаимодействащ фактор в религиозно-нравствения живот. От нея и от правилното провеждане на тази колективна душегрижа зависи твърде много успехът на православното общо или енорийско дело при окултно пострадалите християни. За това обаче преди всичко е нужен задълбочен диалог между държавата и Църквата съобразно традициите на православното вероизповедание и учението на светите отци, за което имаме надежда в Бога.А надеждата, вярата и упованието в Бога правят бъдещето като настояще. Така като православни християни се надяваме освен на държавата и на благодатната Божия помощ, защото за нас тя съществува реално.

Благодаря на всички преподаватели от юридическите факултети на СУ, ВСУ и богословските факултети на СУ и Атинския национален университет, на колеги, близки и духовници, оказали ми неоценима помощ за написването на книгата.

Предполагам също, че книгата ми има много недостатъци, но се реших да я издам с надеждата и вярата в Божията помощ, както споменах по-горе, че тази тема и изследването ми по нея биха могли да се окажат полезни в този момент за обществото.

Feci quod potii![1].

Бисер Божков

Увод

Днес, през XXI век, сме свидетели на активното, безконтролно и без­препятствено разпространение в съвременния свят на окултните[2] практи­ки, методи, учения и всякакви подобни деструктивни и вредни идеи сред хората, невежи и непросветени в духовно религиозно[3]  отношение. За да критикуваме и анализираме обективно генезиса и семантиката на окулти­зма и окултните практики в древния и в съвременния свят, трябва да изхо­дим от позицията и учението на Православната църква. Според нас същ­ността на феномена[4]  окултизъм[5]  и нетрадиционната религиозност трябва да се търси в общото явление – възраждане на мистицизма[6], в засилването на неговата поредна вълна, започнала през средата на XX век, след Втората световна война. Тя е обхванала различни сфери на общественото съзна­ние – религия, идеология, наука, изкуство, философия. Неокултоманията безспорно е кризисно духовно и социално явление за нашето съвремен­но общество. Обаче не е достатъчно в настоящия анализ да се позовем единствено на духовната криза на обществото, на раздухвания интерес (най-вече от всички медии плюс виртуалния свят) към религиозната мито­логия, окултизма и псевдомистиката. В това отношение особено важно е да се изследват гносеологичните, социалните, библейските, правните, со­циалнопсихологическите и политическите фактори. Те обуславят появата и развитието на нетрадиционните религиозни (главно окултни) практики, култове и НРД[7] у нас[8] и в глобализиращия се свят. Така днес, през двадесет и първото столетие, въпросът за окултната експанзия и практикуването на окултни практики в Република България е много актуален с оглед на последиците от тях. Те винаги са отрицателни за обществените отношения, за духовното развитие и благополучие на всеки човек, всяко семейство в обществото.За нас, православните християни, които познаваме Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо…, е ясно, че освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим свят, който не можем да почувства­ме нито с физическото си зрение[9], нито със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си.

Според определението в Символа на вярата[10] невидимият духовен свят е недостъпен за нашето познание. Тази, условно наречена, духовна недос­тъпност би могла и да не ни вълнува, ако невидимият свят нямаше никакво отношение към човешката ни съдба. Но с оглед на това, че сме православни и вярваме в триипостасния Бог, предоставяйки Му своето спасение от пре­вратностите на това временно и тленно съществуване, както и бъдещия си вечен живот, ние се уповаваме на невидимото, защото сам Бог е невидим непосредствено за нас[11], човеците, в съвременните секуларизирани[12] свят и общество. Важно е също така да споменем още в началото с оглед интердис­циплинарната насоченост на изследването, че деструктивният псевдомис­тицизъм, характерен за окултизма, окултните практики и неорелигиозните доктрини при НРД, базирани върху езичеството като цяло, претендира за мигновено разгадаване на загадките на психиката като някаква самостоятел­на[13] духовна ценност, привидно освободена от прагматизъм.

Затова настоящото изследване съдържа три глави: 1) Кратък обзор на окултните практики от древността до наши дни; 2) Обществената опасност от окултните практики; 3) Противоправност на окултните практики. В за­ключение ще направим условно, мотивирано и аргументирано препоръки за нуждата от обществен и законодателен дебат относно безконтролното про­тивоправно според ПЕС[14] лицензиране на най-тежките общественоопасни окултни практики, които имат висока степен на обществена опасност, а не са инкриминирани законово[15].В този ред на мисли ще споменем, че в Большая советская Энциклопе­дия[16] думата окултизъм има следното значение. Окултизъм (от латинската дума occultus – таен, скрит, съкровен) е общо название на ученията, при­знаващи съществуването в човека и в космоса на скрити сили, недостъпни за обикновения човешки опит, но достъпни за посветените, преминали през особена инициация[17] и специална психическа тренировка. При това целта на ритуала на посвещението в окултизъм е достигане на висша степен на съзна­нието, откриващо достъп до т. нар. тайни знания.

Тези тайни знания, базирани върху окултизма и езотеризма, постулират съществуването на нематериална реалност, която има собствени принципи, неподвластни на физичните закони и определящи ги.

В много случаи окултизмът и езотеризмът (езотериката) се определят като синоними.

В най-общ смисъл към тези учения спада всяка религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени.Езотерика[18] или езотерично се нарича всяко учение, предназначено за определен кръг хора.

Такова учение изучава тайно и предавано на поколенията знание от вся­какво естество. Докато знанието е по принцип философско или етическо и мистично, то може на теория[19] да бъде разнородно. Езотеричните учения не се концентрират в някакво географско място и според тях самите по своята идей­на същност представляват самото чисто ядро на дадена духовна традиция. Езотеризмът като вътрешно познание се приема от заблудени (опрелестени)[20] духовно хора, считащи, че са поставили в основата на ценностната си система духовното развитие.

Според тях това е познание, към което всеки трябва да подходи индиви­дуално според степента на собственото си развитие. Според езотеризма (езо­териката) всеки сам е отговорен за съдбата си. Обществата, съхранявали това учение, както и самото учение, са се наричали тайни по ред причини. Именно тези т. нар. тайни знания и учения лежат в основата на древното и днешното магьосничество[21].

От древното магьосничество днес са произлезли всички окултни прак­тики и учения в съвременния свят, например: екстрасензориката[22], биоенергетиката[23], модерните форми на ясновидството, уфологията[24], хипнозата[25], уче­нието за кармата[26], учението за агни-йога[27], кабала[28], астрологията и други не­християнски учения.В последните години окултните науки получиха твърде широко разпрос­транение, особено в средите на научната интелигенция[29] в целия свят. Немал­ка роля за това са изиграли произведенията на Елена Блаватска и семейство Рьорих – създатели и разпространители на учението за агни-йога[30]. Принципно обаче окултните учения идват у нас, а и в съвременния свят от древността от Изток, а днес, през XX-XXI век – и от Запад, чрез криворазбрания и краен либера­лизъм[31]. До голяма степен това е свързано с развитието на идеологическия и духовен плурализъм (закрепен в международните правни норми, валидни за повечето субекти на международното право, в това число и за Република България) или вследствие на позволеността на всичко в условията на лъжедемократизацията на съвремен­ното общество. В този смисъл, от друга страна, разрушаването на правовия ред и системата на здравеопазването, осигуряваща (в социалистическия свят) безплатна медицинска помощ, а сега превърната в предмет на търговия, пос­къпването и дефицитът на лекарствата, са обстоятелства, обусловили почвата за появата на голям брой екстрасенси, магьосници[32], шамани, медиуми, зна­хари и лечители (окултисти индивидуалисти), предлагащи на всяка крачка сравнително примамлива, евтина и съблазнителна духовна, медицинска[33] или паранормална помощ с оглед суеверието и неверието[34] (окултните мислене и мироглед) на народа ни. А окултните мислене и мироглед са част от отстъплението от едната Православна църква, от нейните църковни тайнства, спо­собни да лекуват и освещават душите на хората чрез даровете на Светия Дух. Това става естествено на фона на религиозната неграмотност на хората в пра­вославния свят – с помощта на медиите[35] и последствията от атеизма. Тези са по принцип в съвременния свят основните предпоставки, довели до рязко на­растване на окултното целителство, което привлича в огромни, деструктивни мащаби невярващи, слабо и неправилно вярващи хора. Това става вследствие на религиозния синкретичен[36] мироглед на обществото ни. Последните съж­дения се отнасят и за съвременните хора, които изгарят от любопитство да получат информация от отвъдния свят за съдбата и за бъдещето си, като не съзнават какво точно ги очаква, тоест каква е цената на информацията за бъ­дещето. А цената (за досега с окултните практики) е като начало окултна болест[37], при която се развива сериозна психосоматична деградация на личността в много аспекти (медицински, духовни, психологически и др.). Големият проблем, също обуславящ актуалността на поставената тема, е фактът, че дър­жавният апарат в лицето на трите си власти: законодателната, изпълнителната и съдебната – няма обективна представа за високата степен на обществената опасност[38] от окултните практики у нас (въпреки че държавата, като особен субект на правото, трябва принципно според КРБ[39] да гарантира живота, дос­тойнството и правата на личността и да създава условия за свободното разви­тие на човека и на гражданското общество[40]).Според необоримата презумпция на основния ни закон Република Бъл­гария е правова държава[41]; всеки гражданин на Република Бъл­гария има право на живот; по­сегателството върху човешкия живот и здравето се наказва като най-тежко престъпление[42]; никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко и безчовечно или унижаващо отношение; никой не може да бъде подлаган на медицински, научни или други опити (например: под въздействието на окултните практики) без неговото доброволно съгласие[43]. Изхождайки от ка­заното, можем да зададем риторичния въпрос – защо по принцип окултните практики са опасни и противоправни за обществото, държавата, психиката на личността, семейството, потомството – децата, които са бъдещето на Бъл­гария? Отговорът на този въпрос се съдържа в това, че: при хипнозата, астрологията, баячеството, гадателството (различните форми на предсказа­ние), ясновидството, контактьорството, екстрасензориката[44], нумерологията[45], медиумите[46], спиритизма[47], хиромантията, видовете йога[48], трансцендентална­та медитация (ТМ), телекинезата[49], психокинезата, класическото и вуду-ма­гьосничество, прекодирането на съзнанието чрез баене и врачуване (леене с восък, леене на куршум и др.) и най-вече при хипнотичните сеанси с цел наси­лие над човешкото съзнание (чрез прекодиране на съзнанието с помощта на матрица[50] – програма с чужди воля и мисли) и парапсихологията[51] се използ­ват методи и практики за директно, вероломно, насилствено въздействие върху: 1) човешката психика[52], съответно и 2) соматика. Това става чрез потискане на свободната човешка воля[53] (чрез паранормални – окултни техни­ки и практики) и изработване у хората на поведение, подчинено на чуждата воля: волята на хипнотизатора, екстрасенса, магьосника или поръчите­ля на окултните услуги. Така, въздействайки върху подсъзнанието на човека, извършителите на окултните процедури адресират и внедряват в психиката му  (душата) на адресата – човешкия индивид, своя деструктивна програма на мислене и общественоопасно поведение[54].Чрез окултните практики може обективно да се моделира по пагубен на­чин за душата (психиката) и обществото поведенческият модел (по поръчка) на всяка една отделна личност. Тези психични състояния (модели на поведе­ния) водят до параноидна шизофрения, синдрома на Кандински и Клерам­бо[55], епилепсия, хистерични пристъпи, тежки депресии и много други форми на тежка психопатия, проявяваща се най-често в суициди. Това по принцип са състояния на окултно заболяване – окултна болест, която реално е тежко състояние на психопатия, психично разстройство на личността. Тези заболя­вания – болести, свързани с окултизма, имат не само медицински и духовен аспект, но и противообществен характер. Защото окултните практики вина­ги водят до отрицателни промени в действителността на обществените от­ношения. Ще споменем отново, че състоянието на окултна болест[56] е почти непонятно за медицината: светската психиатрия, неврология, кардиологията и пр. Тоест цивилните лекари (невролози, психиатри, кардиолози и др.) в Република Бъл­гария са безпомощни и некомпетентни (условно) да лекуват пострадали хора от ок­ултни нападения. Дори повечето светски лекари и медици в секуларизирания свят[57] не могат да поставят разумна и обективна диагноза на хора с окулт­но заболяване след внимателна анамнеза на окултно пострадалите. Защото, след като премине в съзнанието на адресата-субект насилствено внедрената му[58] програма-матрица[59] от окултиста извършител, поведението, постъпките и дори начинът на мислене на окултно пострадалия или окултно нападна­тия субект се определят пряко от тази окултна програма[60]. Следователно този човек-индивид (нападнат окултно) вече няма почти никаква свободна воля и така тази личност става реален биоробот-психопат. Окултно нападнатите изпадат в соматични аномалии – с критично кръвно налягане (хипертония); главоболие; остра сърдечна недостатъчност и невралгия – съпроводена с не­престанни бодежи в сърцето; виене на свят; задух – недостиг на въздух – и др. Днес принципно най-съвременната медицина е в невъзможност да диагно­стицира обективно причините за подобни физически състояния вследствие на окултна болест. Окултно пострадалите хора често стигат до тежки инфаркти; инсулти; онкологични заболявания; диабет; проблеми с щитовидната жлеза; имунологични нарушения; неврози[61]; биполярни разстройства; суициди[62]; раз­лични форми на шизофрения; епилепсия. Но отново акцентираме: медицина­та (психиатрията, клиничната психология, неврологията и др.) не може да им помогне адекватно! Причината е там, че тези психосоматични състояния имат изключително най-вече духовен (и частично соматичен) характер. Освен това окултизмът довежда до тежка, неосъзната[63] психосоматична деградация на личността, проявяваща се в социопатия, депресия, безизходица и регресив­на хистерия с произтичащи от това финансови, социални, юридически и лич­ни проблеми. Много често окултизмът е причина за престъпна съставомерна деятелност, криминално мислене и поведение. На окултно атакуваните или пострадалите им се струва, че по своя воля и по свое желание вършат повече­то свои постъпки, дори и криминалните деяния, осъществени със злоумисъл (dolus malus). В действителност обаче окултно пострадалите[64] изпълняват волята на друг човек (поръчителя на окултната услуга), тоест на чужд, все­лен[65] насилствено в тях зъл дух, който ги командва и им внушава (сугестира) определени мисли според целта на извършителя (окултист) или според окулт­ната поръчка (задание) на поръчителя. Такова насилствено парапсихологично и духовно въздействие ограничава личността и волята на човека, променя поведението, характера и дори мисленето му. Такъв човек заприличва и става, както казахме вече, фактически реален биоробот (психопат), човек с болна душа[66] (психика). В окултните жертви се потъмнява насилствено Божият об­раз, заложен във всеки човек по благодат. Независимо от това колко лош и пропаднал е конкретният човек, Божият образ у хората се изразява в това, че човек има свойства, присъщи на Бога – разум, свободна воля, безсмъртна душа и пр. Окултистите обаче принципно отнемат на човека свободната воля, дадена му от Бога, и му натрапват[67] насилствено своята деструктивна воля, като променят начина му на мислене и поведение и внедряват вероломно в хората негативни енергия[68] и мислене. Затова окултистите насилствено по­тъмняват образа Божий, заложен трансцендентно в хората. Така окултистите или окултните формации унижават окултно нападнатите човеци и подчиняват на себе си[69] (или на поръчителя на окултната услуга) душите на конкретните адресати – човешки индивиди (окултни жертви). Тук, за да не се отклоняваме от учението на Свещеното Предание и светите отци, ще споменем, че послед­ните съждения по своя секуларен характер имат за цел да внесат обективност в настоящото изследване, а нямат за цел отклоняване от учението на Светата Православна църква. Съгласно учението на светите отци на Църквата човек може да постъпва трояко – по своя воля, по волята Божия и по волята на злите духове (бесовете), която в дадения случай с окултните[70] практики се натрапва чрез посредник – магьосник, баяч, хипнотизатор, екстрасенс, гледач, яснови­дец, астролог, медиум и други[71].Това е така, защото всички окултни практики – екстрасензориката[72], био­енергетиката[73] и магьосничеството във всичките му съвременни форми (които ще изброим по-нататък), вървят по опитния път на езичеството и сатанизма. Въпреки забраната на Църквата[74] и Свещеното Писание окултистите нахлуват насилствено в духовния свят, домогвайки се до определени лечебни или въз­вишени духовни резултати[75]. Но фактически окултистите (екстрасенсите и ма­гьосниците) нахлуват в духовния свят със своите грешни и неочистени душа и сърце и естествено в такъв духовен свят те могат да общуват единствено с негативните му сили – злите духове. В Евангелието, в Проповедта на плани­ната е казано: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). А окултистите се втурват съзнателно и подсъзнателно в духовния свят, без да са очистили душата си с покаяние, с цялата си греховност, въпреки за­браната на Църквата[76] в каноните на вселенските и поместните събори и за­браната, основана на Свещеното Писание. В Православието хората не си по­ставят за цел незабавно придобиване на някакви свръхестествени (паранор­мални) способности. Целта на верните членове на Православната Църква е очистване на душата от греховете чрез покаяние, молитва, пост, въздържание, вършене на добри дела, любов към Бога и към хората. Защото в основата на християнския живот лежат любовта и вярата, съчетани с надежда в Бога, до­брите дела и аскезата (послушанието, въздържанието, нестяжанието) и така нататък. Християнският път включва нравствено усъвършенстване (чрез богоуподобя­ването по благодат): Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец (Матей 5:48). Следователно пътят на окултизма и окултните практики няма нищо общо с християнството; тези паранормални (езотерични) практи­ки, развиващи свръхестествени способности без очистване на душата от страстите, без любов и вършене на добри дела, са опасни и гибелни за хората и цялото съвременно общество. От казаното дотук следва изводът, че обще­ството в условията на преход от тоталитаризъм към демокрация и глобализа­ция е станало силно податливо на негативното влияние на окултните практи­ки, деструктивни култове, секти и пр. Това е така, защото доскоро закрепосте­ното съзнание на човешкия индивид при новите условия се чувства освободе­но от всякакви ограничения (състояние на лъже еманципация). Така войнства­щият атеизъм е заменен с постоянно нарастващо увлечение към квазимисти­цизма[77], обещаващ бързо квазичудеса. Проблемите на съвременното българско общество са обусловени от девалвацията на духовно-нравствените ценности и на правилната вяра в Бога чрез традиционното ни православно вероизпове­дание. Факт, въплътен в чл. 13, ал. 3 КРБ. Изхождайки отново от казаното, дори можем да твърдим, че в нашето секуларизирано общество съвременните хора и представителите на държавния апарат, най-вече в лицето на трите вла­сти (законодателната, изпълнителната и съдебната), заедно с четвъртата власт (медиите) не осъзнават обективно: семантично и етимологично, значението на понятията религия[78] и църква[79]. Тоест властимащите и журналистите според нас не разбират обективно тези понятия съобразно библеистиката, християнската: апологетика, антропология и еклизиология. Ето защо при крайния либерализъм се наблюдава стремеж този квазилиберализъм да бъде представен в качеството му на единствена възможност и универсална безду­ховна култура, основана върху разбирането за свободата на нравствено падна­лия човек, който не ограничава себе си в нищо – като абсолютна ценност и мерило за истината. Тази посока е обуславяща развитието към глобализация на цивилизацията, а в християнския свят тя се сравнява от мнозина с постро­яването на Вавилонската кула. Тук става дума за въпроси, чието решение е способно да определи до голяма степен бъдещия облик на цивилизацията в XXI век. Проблемът обаче е в това, че либерализмът е не само философска концепция за управление на държавите и на свободата на личността и за еман­ципацията на човека. На практика тази фундаментална идея се реализира и развива в съвременната икономика и политика, в обществения живот. Оттук в някое отношение произхождат гражданските свободи, демократичните ин­ституции, пазарната конкуренция, свободата на словото, свободата на съвест­та; те са всичко онова, което е включено в обема на понятието съвременна цивилизация. Затова много хора, когато се запознаят с аргументите на право­славното учение против либералния стандарт, изпадат едва ли не в мистичен ужас, съзирайки в критиката на либерализма[80] посегателство срещу принци­пите на фундаменталните права и свободи на човека, и подозират православ­ните едва ли не в трайно отричане на демокрацията. Във връзка с това хрис­тияните, живеещи литургичен и евхаристиен живот, са обявявани за религи­озни фанатици и така нататък. Обаче ние, православните, знаем, че богооткровените истини за смисъла на човешкия живот са еднозначно въплътени в учението и в Свещеното Предание на Светата Православна църква, която има привилегията съборно да тълкува и благовести Свещеното Писание. В последно време мно­го млади и съвременни хора се увличат от различни окултни практики, вярва­ния, в това число от участие в окултни (сектантски) общности и общуване с хора, които открито или прикрито практикуват окултизъм, необезпокоявани и дори легитимирани от държавния апарат. Затова една от основните задачи на из­следването ни е да докаже, че Министерството на правосъдието, Министер­ският съвет и други ведомства от изпълнителната власт легитимират неправо­мерно според ПЕС практикуващите окултизъм чрез лицензи, разрешения и сертификати. Това обаче са общественоопасни практики – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Така държавният апарат допуска съвременните българи (имащи интерес към окултизма) стрем­главо да се насочват към окултните практики и да приемат всичко безрезерв­но. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (срв. Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е, че тези хора се утеша­ват с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасе­ние. Как да им се обясни, че са направили неправилен избор? Те не са наме­рили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната свята, съборна (вселенска) и апостолска Църква[81] (вж. член IX от Символа на вяра­та). Колко опасни заблуждения (духовни прелести), колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху ос­новата на християнството. Всеки препоръчва своите мисли за правилни, все­ки възхвалява своята църква, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди най-вече и конкретно чрез окултизма. А съвсем малко са хора­та, които се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата исти­на, къде е спасението, коя е спасяващата Църква. А Църквата е една – един­ствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, няма и да прибави верови истини и дух, практики, несъгласни с Хрис­товата истина. През всички векове Православната църква пази първоначална­та Христова вяра, защото само тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди. Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени Христови църкви няма и не може да съществуват. Да допускаме възможността Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да й надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Следователно съществува само отпадане от Църквата. И безспорно отпадналите, отделилите се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи чле­нове на Тялото Христово – Църквата[82]. Затова трябва да се намери начин, обективиран в спешна катехизация[83] на съвременните хора, за да не бъдат те увличани несъзнателно и съзнателно от разни и чужди учения (Евреи 13:9) и най-вече от окултните практики (древни и съвременни). Защото в тези учения – окултни практики, преобладава духът на този свят, те противоречат на Зако­на Божи, помрачават ума и душата. Безконтролното практикуване на окултни­те практики ограничава духовната свобода, стеснява свободната човешка воля, с която избираме добро или зло, нарушава спокойствието на хората, смущава социалната, обществената и духовната дейност, спъва нравственото извисяване, с една дума – осуетява спасението на човека. Окултизмът е преч­ка за развитието на гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ. Защото общественото значение на всеки вид човешка дейност се определя от кон­кретните обществени условия – всяка дейност се осъществява при конкрет­ните обществени условия на време, място и обстановка, тоест в определена об­ществена среда. От момента на своето начало всяко човешко поведение за­почва да променя съществуващата действителност.Така, от една страна, поведението става нов елемент от нея, а от друга страна, въздейства и върху един или няколко елемента от действителността и по този начин ги променя, променяйки и обществената обстановка като цяло[84]. В настоящото изследване за опасността за обществото (обществената опас­ност)[85] от окултните методи ще се опитаме да докажем историческата обусло­веност на конкретните криминални деяния, пряко свързани с окултните прак­тики. Престъплението винаги уврежда или застрашава определени обществе­ни отношения, какъвто е случаят с практикуването на окултизъм. Това е така, защото по презумпция престъплението[86] е исторически обусловено обществе­но явление, което обяснява и различното отношение на законодателя към него в различните исторически периоди[87]. Престъпното деяние е общественоопас­но, тъй като причинява отрицателни и общественоопасни последици. Такъв е случаят с използването на окултните практики. Общественоопасните после­дици пък не могат де юре да настъпят, ако деянието не е осъществено или ако не е фактически инкриминирано в легислатурата[88], а отрицателните вреди (ad hoc) от окултните практики са юридически факт. Именно това принципно по­ложение поставя и проблемите за причинната връзка между поведението на дееца – престъпник, и отрицателните изменения в действителността, както и за нейното значение в наказателното право[89]. В този смисъл престъпността е относително самостоятелно и променливо социално и обществено явление за реалността на обявените от закона за престъпления човешки прояви, възник­нало със създаване на държавата и закономерно съществуващо в обществото[90] още в най-древни времена и епохи, например по времето на древните гръцки полиси. С последните съждения целим аргументирано да докажем нуждата от обществен и законодателен дебат относно обществената опасност при прак­тикуването на окултизъм. Тъй като понастоящем този сериозен проблем с окултните практики не е обсъждан, не е изследван научно и задълбочено, съ­ответно опасността от окултните практики не е анализирана сериозно и за­дълбочено едновременно през призмата на православното богословие (патро­логията, библеистиката, апологетиката и църковната психология), кримино­логията, клиничната и юридическата психология, биофизиката, наказателно­то, антидискриминационното, конституционното и европейското право, при което в сферата на теологията и предвид темата на изследването можем да отбележим някои от по-значимите трудове досега на определени автори от­носно окултизма в православния свят. Това са изследванията и книгите на дякон Андрей Кураев (Сатанизъм за интелигенцията); доцент д-р Димитър Митев (Христос и духовете на земята, 2000); йеромонах професор д. м. н. Анато­лий Берестов (Числото на звяра; Да останеш жив); йеромонах Висарион Зо­графски (Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста, част 1 и 2, 2011); св. Игнатий Брянчанинов (За чувственото и духовното виждане на духовете); йерей Владимир Елисеев (Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения); Георги Стоянов (Сектите – ловци на души, 1996); професор д-р Александър Дворкин (Сектоведение, 2000); Димитрий Авдеев (Православна психиатрия, 2003); св. Никодим Светогорец (Какво трябва да знаем за магиите); Огнян Христов (Християнството сре­щу магиите и екстрасенсите, 2011); йеромонах Серафим Роуз (Православие­то и религията на бъдещето, 1997). Естествено може да пропуснем или пък да не изброим обективно всички трудове на светите отци[91] на Църквата и пра­вославно насочени автори[92], които имат съвременно звучене за генезиса и проблемите, свързани с окултизма. В горните редове само маркирахме акту­алността на темата, доколкото е възможно това в секуларно и духовно измерение на фона на близо 50 години атеизъм. Вероятно вследствие на половин век атеизъм бихме казали също, че малко е написано в интердисциплинарен ас­пект (правно-богословски) с оглед осъществяване на обективна информация[93] и превенция на хората и обществото от окултизма и окултните практики. Ето защо изследването ни има актуален характер по отношение на правата и за­конните интереси на хората и обществото през XXI век. Разбира се, много са факторите за казаното и това са главно тези 50 години атеизъм, през който период съзнателно се е потъпквало уважението към Православната църква у нас. Обстоятелства, наложени насилствено от светското образование и кому­нистическия режим, който се е стремял буквално да угаси вярата на народа в Бога и да ограничи възможността обществото да разбере обективно каква е същността на християнството и Църквата. Не без значение е възходът на кул­та към окултизма в България (НРБ), прокламирането на който е започнал пре­ди няколко десетилетия от кръга на Людмила Живкова[94], Александър Лилов, семейство Рьо­рих, Ванга, Свилен Русев, Нешка Робева и много други интелектуалци, плюс представителите[95] на ЦК на БКП. Освен атеизма (насаждан насилствено) у народа ни отделни личности (окултисти) са били толерирани от комунистиче­ския режим. Това е отворило вратите на нетрадиционните (нехристиянски) религии с окултна доктрина да проникнат в държавата ни, а традиционните покровителствани от държавата индивидуални окултисти са практикували за духовна вреда на хората и обществото. Във връзка с това като правило окул­тистите са прокламирали почти винаги, че имат дарба от Бога и се стремят да помагат на хората, че са: пророци, пророчици, светии, но така ли е в действи­телност? Възможно ли е чрез окултизъм да се помага на обществото и отдел­ната личност? Не, разбира се – защото според учението на Православната църква окултните практики са форма на открит или прикрит сатанизъм. Не­зависимо от последното обаче посочените по-горе фактори оказват благопри­ятно влияние върху процеса на утвърждаване на нетрадиционната окултна квазирелигиозност в обществото ни. Това е така, защото историята сочи, че новите и старите (езически) култове винаги са се появявали на етапа на криза в дадено общество – духовна, икономическа, политическа, социална и т. н. В такъв момент религиозно търсещите хора се опитват да открият изход от тази духовна безизходна ситуация и попадат на окултна лъжедуховност, изразява ща се в древно езичество и неоезичество, паганизъм или неопаганизъм и раз­лични форми на магьосничество[96]. Тук ще цитираме йеромонах Висарион (Зо­графски), автор на книгата Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на ан­тихриста: „За официално признаване на Ванга около средата на 60-те годи­ни значителна роля изиграва Институтът по сугестология[97] към БАН с ръ­ководител професор д-р Георги Лозанов[98]. Какво в действителност показват изследванията на неговия екип, който анкетира хиляди посетители, описва над 7000 случая, записва стотици Вангини сеанси на магнетофон? Истина­та е, че научните изследвания не стигат до никакъв категоричен извод. Всъщност, както ще видим от собствените думи на професор д-р Георги Лозанов, той и досега си остава в неведение каква е истинската природа на Вангини­те прогнози[99].“ По тази причина в следващите редове ще опишем и тълкува­ме генезиса на невидимия свят. Детайлното ни изложение и тълкуване на не­видимия духовен свят е с цел обективност по отношение на окултните прак­тики и техния обективен източник. За тази цел ще използваме инструментите и лексиката на правото, медицината, антропологията, философията, психоло­гията, психиатрията и други. Главен наш подход в изследването ще бъде сравни­телно-аналитичният. Разбира се, предвид интердисциплинарната насоченост на работата ще приложим в богословски аспект: 1) апологетично критичен метод и 2) историко-правен и аналитичен метод. Следователно целите на тази книга–изследване са посочване на необходимостта от дефиниране на санк­ции[100] в наказателноправен аспект на неинкриминираните общественоопасни окултни прояви в Република България, свързани пряко с отрицателните последици от окултни­те практики спрямо хората, живота и здравето им. Във връзка с това ще отбе­лежим, че в много ДЧ в Европейския съюз и по света има нормативно регули­ране на правоотношенията, проблемите и вредите, свързани с окултните практики. Правната науката за опасните култове осъществява в световен мащаб и сравнителноправни изследвания. Чрез тях се съпоставят решенията на чуждестранните правни системи, за да се разкрият постиженията и слабите страни на националната правна система, както и да се черпи от чуждестран­ния опит съобразно националните особености. Както е известно от ПЕС, във връзка с темата за окултните практики, за обособяването на самостоятелен отрасъл на правната система (ad hoc – пакет от закони за превенция от ментал­ното обсебване на индивида) не е достатъчно съществуването на самостоя­телни кръг обособени нормативно обществени отношения. Необходимо е държавата да отчете спецификата и значимостта на тези отношения, за да ги подложи на правно регулиране чрез задължителни правила за поведение, скрепени с държавна санкция. Изхождайки от горното, имаме надежда, че след време ще се породи обществен и законодателен дебат в областта на нака­зателното право[101] и нормативната база, свързана с правото на вероизповеда­ние относно общественоопасните последици[102] от безконтролното практику­ване на окултизъм. За последното имаме и вяра (1 Кор. 13:13).

_______________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Feci quod potii (лат. ез.) – направих каквото можах.

[2]. Срв. Евтимий (Сапунджиев), архимандрит, Кратък наръчник по християнска апологетика, С., 1942, с. 69–70.

[3]. Принципно много често се спекулира с понятието религия и в него се привнасят неприсъ­щи белези. Религия е богословски термин, определящ духовните аспекти на нашия светоглед и отношението ни към заобикалящата действителност. Социологията, психологията, политология­та, историята и много други хуманитарни науки имат свое определение за религията, което отго­варя на техните научни парадигми. При наличието на много дефиниции на понятието религия ще се спрем на етимологията на думата. Думата религия (religio) е с латински произход и се извежда от няколко глагола: Цицерон в своето съчинение De natura deorum, lib. II, 28, 71–72 („За приро­дата на боговете“) я извежда от глагола relegere, който означава „поставям настрана“, „отделям настрана за особена употреба“ или „отбирам нещо измежду обикновените неща“. В преносен смисъл означава „отнасям се към нещо с особено внимание и почит“. Servius Sulpicius и Masurius Sabinus (живели през I век след Христа) извеждат понятието религия от глагола relinqere, което означава „оставям“. Лактанций – църковен писател от IV век след Христа – в съчинението си Divinae instutiones, lib. IV, cap. 28 (“Божествени наредби“) извежда думата от глагола religare, което означава „свърз­вам“, „съединявам“. Блажени Августин в съчинението си Di civitate Dei, X, 3. al. 4, (“За Божия град“) посочва глагола reelegere, който има значение на „възсъединявам“. При възсъединяването логично имаме връзка, която в някакъв минал период е прекъсната и след това е съединена. Едва така понятието религия придобива обективно значение на възсъединените връзка между Бога или съюз на човека с Бога. Срв. Янакиев, протоерей, С. Невидимата заплаха. С., 2002, с. 10.

[4]. Понятието феномен произлиза от латински език и означава явление. В съвременната българска лексика то е придобило смисъл на нещо необичайно, открояващо се значително.

[5]. Окултизъм (лат. оccultus – таен) – изучаване и практикуване на обвити в тайнстве­ност явления; учение за съществуването на задгробни, неподдаващи се на научно проучване сили и явления. Алхимията и астрологията се квалифицират като представители на окултните науки; дори съществува хипотеза, че те са в основата на възникването на точните науки (или че точните науки се използват при окултните практики). В този смисъл редица явления – ма­гьосничество, кабала, метафизика, телепатия, телекинеза, левитация, спиритизъм, астрология, парапсихология, не се подчиняват на законите на позитивната наука. Десев, Любен, Речник по психология. С., 1999, с. 332.

[6]. Мистицизъм – тайни култове, тайни учения, тайнства; при будизма – нирвана, при кабалистите – Енсоф, при християнството – Божествената същност. 1) Естествен мисти­цизъм – той въоражава човека с природна способност, например привидения, целителства, ясновидство, телепатия и други; 2) окултен мистицизъм – той е свързан със съзнателния  стремеж на човека да проникне в неподвластния на естествознанието тайнствен невидим и духовен свят на човека, природата духовете с цел познания на тайни използването на скритите им сили. Виж древното изкушение на змията към Адам и Ева: … и ще бъдете като богове (Битие 3:5); 3/християнски мистицизъм е възможен в Православието чрез аскеза (пост, молитва, нестяжание, въздържание и послушание). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 282–285.

[7]. Нови религиозни движения (аналог на думата секта или сектантска формация в сектознанието).

[8]. Стоянов, Г., Сектите – ловци на души, С., 1996, с. 75.

[9]. Умът и сърцето принадлежат към областта на духа, поради което духовното зрениесе нарича още и умно зрение. Затова възприемането чрез ума и сърцето на помисли и усещания, които идват отвън, се нарича духовно зрение. Но тези наши духовни очи често биват слепи в съвременността.

[10]. Символът на вярата е приет на първите два вселенски събора през 325 година в Никея и 381 година след Христа в Цариград и затова се нарича Никео-Цариградски символ на вярата, тоест Символ верую е догмат – вероопределение на едната Вселенска църква. Във връзка с това ще споменем, че: „За Бога в първия член на Символа на вярата се казва, че Той е Творец на всичко видимо и невидимо. Значи: всичко, което съществува извън Бога, е Негово творение. Бог е първата при­чина, ясно е, че от никого не е създаден. Защото: ако се каже, че е създаден, тогава не е първата причина и следователно не е Бог.“ Маринов, Б., Ал. Величков, Наръчник на апологета. С., 2006, с. 110.

[11]. Елисеев, йерей Владимир. Православният път към спасението и източните и окултните мистични учения. Превод от руски, с. 1. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[12]. Секуларизация (лат.) – термин, който се употребява относно разделеността между църква и държава.

[13].  Антропоцентризмът и егоизмът в секуларния и глобализиращ се съвременен свят.

[14]. ПЕС – Право на Европейския съюз.

[15]. Кроу, Б. Уилям, История на магията, вещерството и окултизма, С., 1997, с. 235–237.

[16]. Большая советская энциклопедия, т. 18, М., 1974, с. 348.

[17]. Инициация – посвещение.

[18]. Езотеризъм (фр. esoterisme) – религиозна или окултна норма, която забранява да се разкриват пред непосветени тайните извори на вярата. Речник на чуждите думи в българския език. С., 1982, с. 278.

[19]. „Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и мно­гопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната про­света и силата на вярата.“ Thursday, 17 March 2011, Цит. доцент Костадин Нушев. Xристиянство, окултизъм и магия. Църквата и езическите ритуални практики. http://bogoslovi.bg

[20]. Прелест (църк. славян. ез.) – духовна заблуда, духовна болест и пр. За прелестта, присъща на всички хора, преподобният Симеон Нови Богослов казва: „Нашият Господ Иисус Христос точно затова е и слязъл при нас, защото е поискал да ни освободи от плена и от най-злата прелест.“ В крайна прелест изпада онзи, който е развил в себе си присъщото за хората самопрелъстяване, гордостта. Встъпил е в общение с дявола и е станал негов храм и оръдие. Източникът на прелест, както и на всяко зло, винаги е бил дяволът. „Изобщо една от причините за прелестта е гордостта“ (св. Григорий Синаит).

[21]. Според чл. 190, т. 5 от Устава на БПЦ, приет от VI Църковно-народен събор на 11.12.2008 година в Рилската св.обител, публикуван в Църковен вестник, извънреден брой от 09.01.2009 година, ма­гьосничеството и врачуването са църковни провинения. Това е така и според каноните на Вселенските събори.

[22].  Екстрасензорика – екстрасензорното възприятие (ЕВ) е амбициозен термин за означа­ване на редица езотерични феномени, за които се твърди, че съществуват, като ясновидството, телепатията (умствената комуникация), предварителното познание, телекинезата, психокине­зата и др. Срв. Корсини, Дж. Реймънд. Енциклопедия по психология. С., 1998, с. 284.

[23].  Биоенергетика (биоенерготерапия) – термин, използван за означаване на своеобразна терапия с цел осъзнаване биотоковете в тялото, тяхното усещане, изясняване на нарушенията във функцията им и възстановяване на хармонията тяло–душа чрез премахване на ненужните задръжки. Биоенерготерапията е свързана с вегетативната терапия на В. Райх, създадена през 50-те години в САЩ от учениците му А. Лоун и Дж. Пиеракос. Десев, Л., цит. съч., с. 65.

[24].  Уфология – наука за НЛО (извънземни индивиди).

[25].  Хипноза (от гр. хипнос – сън) – въведен от английския лекар Джеймс Брайд (1843) тер­мин, с който се означава граничното звено между естествен сън и различни форми на патоло­гичен сън; близко до съня състояние, предизвикано изкуствено чрез фиксиране вниманието на хипнотизирания субект върху блестящ предмет и чрез внушение, при което хипнотизираният субект изпълнява всякакви команди на хипнотизатора. Хипнотизираният сън се предизвиква от хипнотизатора най-често чрез вербално-речево внушение. Десев, Л., цит. съч., с. 668.

[26].  Цитат от окултното учение за кармата на бедността и богатството: В това се състои големият замисъл, играта на Господ. Като присъства във всеки от вас, Господ отначало създа­ва илюзия, а след това я разрушава. По подобен начин детето прави пясъчен замък и след това го разрушава, за да построи друг, по-съвършен замък. И всеки път неговото творение става все по-съвършено, все повече се приближава до съвършенството и всеки път превъзхожда по съвършенство всяко предишно творение. Вие сте подобни на Бога и по същия начин имате въз­можност да творите и да създавате съвършени образци в своя живот. Някои индивиди предпо­читат да вървят по собствен път и изграждат своя живот и заобикалящата ги действителност по стандарти, които са далеч от съвършенството. Също: ..Бог ви позволява да експериментирате.[Електронен ресурс] http://terrafim.wordpress.com.

[27].  Агни-йога (йога на огъня) – деструктивна окултна практика (окултно движение), която е тясно свързана с традицията на окултизма, като за нас е интересно да научим как се разбира в нея вътрешната чистота. В християнството покаянието е средство за очистване от греха. За очистване говори и класическата йога. Понятието за вътрешна чистота присъства и в агни-йога. Как се разбира в нея тази вътрешна чистота? Ето какво пише по този повод майката на агни-йога. Е. И. Рьорих в писма до своите ученици: Прогонвайте всяка нечиста мисъл, заменяйки я с мисъл за благо. Бързайте да очистите духа с широки съзидателни мисли за чу­десното бъдеще.. (16, с. 46). Очиства само покаянието пред Господа, но за него в агни-йога не се споменава, защото в нея Христос е само човек. В това се усеща силният повей на будизма, който е оказал несъмнено влияние върху формирането на окултните възгледи на: Е. И. Рьорих и Н. К. Рьорих, с. 9–10. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[28]. Кабала – термин от еврейски произход, който буквално означава предание, тайно уче­ние, в по-разгърнат смисъл на думата – еврейско религиозно мистично учение, пълно със суе­верие, чиито представители се занимават с тайнствено тълкуване на думи и цифри; в преносен смисъл – нещо неразбираемо, загадъчно. В арабския език кабала означава буквално задълже­ние; в древността – робство; в книжовния език – духовно робство, пълна зависимост. Десев, Л., цит. съч., с. 212.

[29]. Срв. Кураев, диакон Андрей, Сатанизм для интелигенции. M., 1997, с. 3–4.

[30]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах, Числото на звяра, С., 2004, с. 6.

[31]. Президентът на САЩ Айзенхауер е заявил: …Нашето правителство няма никакъв сми­съл, ако то не е основано на базата на дълбока прочувствена религиозна вяра; каква вяра, за мен не е важно. Сп. САЩ: икономика, политика, идеология, 1979, бр. 6, с. 29.

[32]. Срв. Осипов, А., цит. съч., с. 286–287.

[33]. Тук ще акцентираме, че хомеопатията не е медицина и в някои форми е неомагьосни­чество.

[34]. Главната и обща мисъл още в древността в кн. Съдии на Стария Завет е ясно изразена в речта на пророка Самуил по случай помазването на Саул за цар (срв. 1 Царств. 12:6–25) – всич­ки нещастия за евреите произлизали и произлизат от тяхното неверие в Бога.

[35]. Обикновено представителите на българските медии са непросветени в духовно и ре­лигиозно отношение. Така те на подсъзнателно ниво се явяват деструктивни пропагандатори и легитиматори на окултизма, т.е. сеячина злото. Тези обстоятелства са видни от: 1) много­бройните окултни телевизионни предавания, дори на живо, за: астрологията, екстрасенството, медиумите, врачките, лъжелеченията и др.; 2) окултните – книжарници, книги, вестници, спи­сания, статиите и информацията в тях на тази тема.

[36]. Религиозната синкретика е състояние на духовна заблуда (прелест): субективна вяра едновременно в Христос, Буда, Кришна, Корана, кабала, кармата, съдбата, предопределението, фатализма, извънземните и звездите – обстоятелства, свързани с човешката вяра, които взаим­но се изключват.

[37]. Окултната болест е съвкупност от: биполярни разстройства, неврози, психози, исте­рии, фобии, параноя, депресии – проявяващи се в симптоми на шизофрения или психоавто­матизъм в медицински аспект, а според пастирската психология: окултната болест е форма на бесноватост, обсебеност и обладаност.

[38]. Обществена опасност – термин от наказателното право, неюридически признак на престъплението.

[39]. КРБ – Конституция на Република България (съкращение, което ще бъде използвано в изследването).

[40]. Чл. 4, ал. 2 КРБ (в сила от 13.07.1991 г.; изм. ДВ, бр. 12 от 06.02.2007).

[41]. Виж чл. 4, ал. 1 КРБ.

[42]. Виж чл. 28 КРБ.

[43]. Виж чл. 29, ал. 1 КРБ.

[44]. Екстрасензорно възприятие – непосредствено или пряко, но паранормално познание, осъществено по начин, независим от известните нормални сетивни пътища („шесто чувство“). Допуска се, че съществува у някои хора (още от дълбока древност), но дълго време е прене­брегвано и игнорирано от учените. Едва в по-ново време екстрасензорното възприятие (явна окултна практика) е предмет на проучване в изследователски лаборатории в повечето големи страни. Най-популярната такава лаборатория е основана през 1930 г. от Дж. Б. Райн в универ­ситета в Дъръм (Северна Каролина, САЩ). Десев, Л., цит. съч., с. 146.

[45]. Номерология (нумерология) – подобно на астрологията, номерологията също предла­га анализ – предсказване, на това, което човек представлява, и на това, което би могъл да стане. Съвременната астрология е до голяма степен вдъхновена от философа от VI век преди Христа. Пита­гор, който вярвал, че числата представляват същността и качествата на нещата. По този начин анализът на името на човека може да разкрие какъв тип характер му е присъщ. Възгледите на Питагор за числата били доразвити от средновековния кабалист Корнелиус Агрипа в книгата  „Окултната философия“, публикувана за първи път през 1553 г. Невил, Друри, Т. Грегъри. Окултизмът. С., 1998, с. 203–204.

[46]. Медиум – лице, което според представата на спиритистите може да бъде посредник между хората и духовете (проводник на зли духове в материалния свят); фокусник. Десев, Л., цит. съч., с. 269.

[47]. Спиритизъм (окултна практика) – характерна особеност на спиритизма (нехристиянско учение) е мнението, че става действително общение на хора с душите на умрелите чрез посред­ничеството на особени хора, наречени медиуми. Вярването във възможността да се призовават духове или души на умрели хора е известно от дълбока древност. То е имало широко разпрос­транение при древните вавилонци, халдеи, египтяни, гърци и други народи. Нехристиянски религии и учения. С., 2001, с. 32.

[48]. Йога (санскр. yoga) – съединение, съсредоточаване на мисли – съзерцание, древна и самобитна индийска система от средства и практики (пози и движения) за телесно и душевно укрепване на човека, за неговото самоусъвършенстване и хармонично укрепване, религиозно-мистично учение, възникнало през IV–II век преди Христа, чиито представители целят чрез специални упражнения да постигнат самовглъбяване и съединение на човека с природата; хората, практи­куващи окултната практика йога, имат за цел да овладеят т. нар. свръхестествени сили и така чрез тях да слеят собствената си душа с бога. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 210.

[49]. Телекинеза (от гр. tele – далеч, в далечината, и kineo – привеждам в движение) – въз­действие върху предмети чрез биополе, предизвикано от психическо напрежение. Следовател­но телекенезата малко изучено и спорно, макар и обективно фиксирано, паранормално явление – обект на парапсихологията. Срв. Десев, Л., цит. съч., с. 582.

[50]. Окултната инфилтрация на матрици (чужда воля) в съзнанието на хората става чрез мантри и хипноза.

[51]. Парапсихология – област на психологията (научна дисциплина), която се занимава с изключителни, рядко срещани, тайнствени, свръхестествени феномени на човешката психи­ка. Към парапсихичните или паранормалните явления се отнасят обикновено ясновидството, свързано с безкрайно съвършенство на диференцировъчната способност на човека; телепати­ята; телекинезата; или психокинезата (преместване на предмети чрез психическо въздействие посредством биополе без физическо докосване); екстрасензорните (извънсензорните или суб­сензорните) усещания и възприятия, при които предмети и явления от действителността се възприемат с още неизвестни сетива. Срв. Десев, Л., цит. съч., с. 350.

[52]. Според православното учение човекът е двухотомно същество, състоящо се от тяло и душа.

[53]. Виж разпоредбите на чл. 29, ал. 1, вр. ал. 2 КРБ.

[54]. Престъпният резултат от това внедряване на окултна програма в съзнанието на окулт­ните адептиможе да се търси в статистиката за най-тежките престъпления по смисъла на чл. 115, вр. чл. 116 НК (убийства, представляващи опасен рецидив), осъществени с особена жес­токост на извършителя.

[55]. Синдром на психичния автоматизъм, наречен на учените Кандински и Клерамбо, ХІХ век.

[56]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах, цит. съч., с. 14.

[57]. В Руската федерация има много лекари – православни духовници; те са изключение.

[58]. Според окултната лексика – тази матрица може да бъде внедрена, вселена, инфилтри­рана, кодирана.

[59]. Това е опит да се обяснят секуларно формите на обладаност и бесноватост, познати ни от Свещеното Предание и Свещеното Писание, тоест не е опит за отклоняване от светоотеческото учение, а опит за внасяне на обективност.

[60]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах, цит. съч, с. 35.

[61]. Невротизъм – термин, употребяван от английския психолог Ханс Айзенк за означаване тревожността и емоционалната нестабилност на хора, които се подценяват или надценяват и често изпадат в хистерия. Десев, Л., цит. съч., с. 312.

[62]. Суицид – фактически опит за самоубийство; суицидни мисли – патологични мисли за самоубийство.

[63]. Несъзнавано – съвкупност от процеси, които влияят върху действията и постъпките на човека, но убягват от съзнанието му, изтласквани извън сферата на съзнанието от моралния контрол. Несъзнаваните сили се проявяват като лапсуси или грешки при писане и говорене, забравяне, като съновидения и невротични симптоми. Десев, Л., цит. съч., с. 318.

[64]. Окултно пострадалите, ако не бъдат терминирани физически чрез съответната окулт­на практика, често изпадат в състояние на психотичен и психосоматичен синдром, който се развива обикновено по типа на известния синдром на психичния автоматизъм на Кандински и Клерамбо.

[65]. Внедрен – вселен (инфилтриран – лат.).

[66]. Най-често окултно пострадалите извършват престъпления от всякакъв характер и са склонни към самоубийство (форми на суицид); склонни са към злоупотреба с големи коли­чества алкохол, употреба на наркотици; склонни са и към домашно насилие – все обществено­опасни деяния и прояви.

[67]. При окултната атака разстоянията (дори и хиляди километра) между субектите и обектите на окултното нападение или въздействие – нямат значение, както при молитвите между хората (един за друг) към Бога. Това е така, защото молитвите към Бога се принасят от небесните чиноначалия, а при заклинанията и мантрите, причиняващи окултните атаки, действат подне­бесните духове на злобата. В описанието на невидимия свят (1-ва глава на книгата) са описани свойствата, качествата и възможностите на ангелите.

[68]. Негативна енергия е окултно понятие, заменящо духовното понятие в теологията – зли духове.

[69]. Пак ще споменем, че правим опит за описание на психичното състояние на окултно пострадалите, без да имаме за цел да се отклоняваме от светоотеческото учение на Православ­ната църква.

[70]. Окултизъм „всъщност идва от думата скрит, таен и в този аспект може да се търси някаква бледа връзка с невидимата Божия сила. Но едно е Божията благодат, която е светлина и просвещава човека, а друго е окултизмът, който може да се види във всички нехристиянски религии, защото там също се говори за чудеса. Само че кой е източникът на тези чудеса, това е въпросът! И отговорът не е никак приятен – това са тъмните сили“. Срв. Висарион, йеромонах, За Ванга и Дънов: Отзвукът. С., 2011, с. 59-60.

[71]. Всички тези окултни практики се използват от повечето деструктивни ню ейдж сек­тантски формации.

[72]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 8: … Съвременното терминологично многообразие с нищо не променя характера и същността на окултната дейност. Разликата е единствено в конкретните прояви на външно променилия се съвременен свят…

[73]. Биоенергетиката е производна на биоенерготерапията (окултна форма на лечение).

[74]. Православната църква има рязко отрицателно отношение към окултните методи на лечение: съгласно правилата на св. Василий Велики хора, които се занимават с вълшебство и магьосничество, подлежат на същата църковнонаказателна санкция като тази по отношение на убийците на хора.

[75]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 6.

[76]. Съгласно правилата на VI Вселенски събор прибягващите за помощ към вълшебници подлежат на шестгодишна епитимия. Същото се отнася за чародейци, обаятели, както и за тези, които правят талисмани. Които упорстват в това и не се отказват да го вършат, следва да бъдат отлъчени от Църквата. Срв. Правилата на св. Православна църква, том 2, С., 1912, с. 266.

[77]. Срв. Стоянов, Г., Цит. съч., с. 95.

[78]. Религия: за православните – вярата в Бога, в свръхестественото, в чудесата, в молит­вите (че ще бъдат чути), в догмите (веровите истини) и Божия закон. Подобен е смисълът на интерпретацията на Бл. Августин (430 г. сл. Хр.), който смята, че терминът религия произлиза от латинския глагол reelеgere, т.е. възсъединявам се. Или понятието религия означава възсъе­диняванеи възобновяванена загубения съюз – неразривната връзка на човека с Бога: Ние се стремим към Неговата любов и когато я достигнем, се успокояваме – получаваме мир в души­те си… В този смисъл произходът на думата религия визира два основни момента: съедине­ние и благоговение, за което се говори в религията като за благоговейно единение и общение (съединение или възсъединение) на човека с Бога. Литургичното измерение на този тайнствен смисъл се изразява в евхаристийното общение при църковното тайнство – Причастие.

[79]. Романидис, протопрезвитер, Иоан. Цит. по: Кратка православна светоотеческа догматика, Ру­енски манастир, 2007, с. 84: „… Църквата е тяло Христово, което се състои от всички вярващи в Христос, които участват в първото възкресение, имайки залога на Духа, или, с други думи – предвкусването на обожението.“

[80]. Критиката на либерализма е например критика към лъжедемокрацията в посткому­низма.

[81]. Това са четирите еклисиологични свойства на Църквата според православната еклисиология.

[82]. Срв. Дюлгеров, Д., За единството на Църквата. – В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ (ГДА) 1956–1957, том 6, с. 1–27.

[83]. Катехетика (гр. кatehzis – устно поучение, оглашение) – педагогика в теологията и въ­ведение във вярата на оглашените (некръстените). Това е ставало в катахумените на древната християнска църква.

[84]. Стойнов, А., Наказателно право. Обща част. С., 1999, с. 141.

[85]. Обществена опасност – термин в наказателното право, неюридически признак на прес­тъплението.

[86]. Чл. 9, ал. 1 НК: „Престъпление е това общественоопасно деяние (действие или без­действие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.“

[87]. Стойнов, А. Цит. съч., с. 143.

[88]. Легислатура – национално законодателство (нормативна база).

[89]. Стойнов, А. Цит. съч., с. 180.

[90]. Станков, Б. Криминология. Теоретични основи. Варна, 2008, с. 131: …Това определение огрубява действителността, но с оглед на познанието и задачите, които изпълнява крими­нологията, дава възможност да се направи опит за разкриване съдържанието на престъп­ността.

[91]. Ще отбележим, че св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст (три­мата светители) са написали много беседи, библейски тълкувания и трудове, свързани с про­блематиката на езичеството и древния окултизъм и пагубното им духовно влияние за хората в християнския и нехристиянския свят.

[92]. Не можем да не споменем апологетичните трудове на Михаил Калнев, архим. Евтимий (Сапунджиев).

[93]. Според Конвенцията на ООН, свързана с правото на информацията, информацията е крайъгълен камък на всички основни човешки права с оглед източниците и легислатурата на международното право.

[94]. Людмила Живкова открито е толерирала мисионерската дейност на Международното общество за трансцендентална медитация на Махариши Махеш. Вж. Стоянов, Г. Цит. съч., с. 84. Така първоначално преди 40 години в НРБ са проникнали окултни групи, занимаващи се с йогизъм.

[95]. Срв. Ванга светицата, С., 2010, с. 151. Александър Лилов, член на Политбюро на БКП, а след 10.11.1989 година – лидер на БСП във ВНС и следващите НС: … Срещите ми с Ванга винаги са ме впечатлявали, тъй като тя е изключителен феномен. Това, че науката в досегашното ѝ състояние не може да го обясни, съвсем не означава, че феноменът го няма…

[96]. Правило 24 на Анкирския поместен църковен събор: „Онези, които употребяват ма­гьосничество и държат езически обичаи или водят някои в домовете си, за да им врачуват или да ги очистват (от магии), нека попаднат под правилото за петгодишна епитимия по ус­тановените степени: три години да припадат и две години да се молят, без да се причастяват със светите тайни.“ Правилата на св. Православна църква. Том 2. С., 1912, с. 611–612.

[97]. Предмет на сугестологията са внушенията и начинът на въздействието им върху човека.

[98]. Проф. д-р Георги Лозанов, ръководител на Научноизследователския институт по сугес­тулогия към БАН през 80-те години на XX век, починал 2012 година в гр. Сливен.

[99]. Висарион (Зографски), иеромонах, Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на ан­тихриста. Част 2 (Ванга – портрет на една съвременна магьосница). Света Гора, Атон, 2011, с. 20–21.

[100]. Според НК, чл. 36 (1): Наказанието в НП се налага с цел да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави; да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и да се въздейства възпи­тателно и предупредително върху другите членове на обществото; (2) Наказанието не може да има за цел причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

[101]. Наказателното право като публичноправен отрасъл се занимава с всичко, което се случва, но не трябва да се случва в обществените правоотношения. Това е основната разлика между Наказателното право и останалите правни отрасли. Наказателното право не се занимава с позитивно регулиране на обществените отношения, а регламентира отрицателни обществе­ни прояви. При наказателното право няма ограничение в обхвата на обществено регулиране. В наказателното право се регулират най-съществените обществени отношения независимо от тяхното поле и сфера. Това могат да бъдат: престъпления срещу държавата, собствеността, личността, мира и човечеството. В наказателното право се използват различни средства от ГП за въздействие спрямо лицата, които са извършили престъпление.

[102]. Важно условие за действие на една наказателноправна норма (свързана с тежките об­щественоопасни форми на окултизъм) е деянието да е прогласено за престъпление преди мо­мента на извършването му. В тази връзка материалният наказателен закон може да си взаимо­действа със специален закон (lex specialis)  се придава обратна сила на наказателноправните норми. Друго важно условие в НП за прилагането на една наказателноправна норма тя да съобразена с новото наказателно законодателство, действащо към момента на влизане в сила на присъдата, след извършване на деянието.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Следва…

Венцислав Каравълчев

„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез слово или чрез наше послание” (2 Сол. 2:15)

Православната църква, която съхранява в чистота и пълнота древната християнска вяра, неизменно утвърждава, че само в нея – в „едната, свята, съборна и апостолска Църква” – на човека в пълнота се дава и спасителната Божия благодат. Божият промисъл е отредил източникът за вярата да бъде един: Свещеното Предание. То е онази неизчерпаема съкро- вищница, която едновременно пази, гарантира и вярно преподава Словото, Което „стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14). Преданието (гр. παράδοση, лат. traditio) непрестанно се актуализира и се потвърждава в хилядолетния духовен опит на светците и целия Божи народ. Въпреки вековната си история, то не е нещо застинало, нещо мъртво, нито е устен опит, който се предава като легенда или мит от поколение на поколение, а е живо и динамично, тъй като съдържа в пълнота (πλήρωμα) Истината, която освещава и спасява човека.

Православната църква никога не е давала свое богословско определение за Свещеното Предание, макар мнозина да се изкушават да търсят такова. И това не е случайно, а е израз на отличителната черта на православното богословие, което за разлика от това на Римокатолическата църква е изключително пестеливо на формулировки и предпочита апофатичния подход към истините за Божието явяване в света пред катафатичния. Ето защо и текстовете, които в Православната църква са придобили догматичен характер, свидетелстват за Преданието, но „никога не бива да се възприемат като изключителни негови носители. [Те] само припомнят Преданието и посочват неговите граници, без да го подменят, влизайки в ролята на някакъв ‘хартиен папа’[1].” Западният схоластицизъм, напротив, ощетява вярата, като я описва в сложен набор от ограничаващи и лишаващи я от свобода, а следователно и от жизненост, правила и определения. Православието пък е живо, точно защото оставя огромно пространство на свободата, на живия опит на Църквата. Преданието се ражда от опита от всяка лична среща с Бога и тъй като всеки човек е различен, то и индивидуалната му среща с Бога е уникална, неповторима. Тази многообразност на Преданието обаче не означава, че то е някакъв механичен сбор от индивидуални духовни опитности. Преданието е църковно, тоест общностно, именно защото описва различните прояви на Срещата на човечеството с откриващия ни се в Църквата троичен Бог.

Много е важно да се отбележи, че не всичко от църковния живот през вековете има авторитет на Свещено Предание. Единствено онези предания – писани или устни, – които предават опита от спасението, се вливат в неизчерпаемия океан на Свещеното Предание, което е толкова богато и неописуемо, колкото богати и неописуеми са и дарованията на Светия Дух, които Той излива върху вярващите през вековете.

Затова Преданието е невъзможно да бъде определено, да бъде вкарано в каквито и да било конкретни рамки: и Писанието, и устното предание, и творенията на Отците, и богослужението, имащо естествения си завършек в св. Евхаристия, и всички останали тайнства, и каноните, и решенията на съборите, и молитвата, и иконописта – въобще цялата човешка история на спасението, от Петдесетница до днес, ражда Преданието, като жив опит на Църквата.

Източникът на Свещеното Предание е сам Бог Отец, Който чрез Сина и Светия Дух се разкрива на човечеството, за да се върне човечеството чрез Бога в Бога. Светата Троица е началото, историята, настоящето, бъдещето и краят на Преданието. Субектът на това предание е Сам Синът Божи, Който стана Син Човечески, за да изкупи, подготви и преведе Творението в есхатона (бъдещия век), за да станат човеците синове на Бога[2]. Ако се опитаме да говорим за Преданието в достъпна форма, можем да кажем, че то представлява предвечният Божи план за спасението на човечеството, за чието осъществяване Бог ни е дал всичките необходими средства. Тези средства, които имат характер на жалони по пътя към Царството Божие, Църквата постоянно осъвременява езиково и екзегетично, за да бъдат те понятни за всички хора, независимо от това, в коя и каква историческа епоха живеят.

Връх и средоточие на Преданието безспорно е светата Евхаристия, в която Този, Който е Причината и Източникът на всичко, е и принасящ Се, и принасян, и приемащ, и раздаван. Евхаристията е мястото на най-важната, на най-същностната лична среща на човека с Бога. Място, където небето и земята се сливат, а времето изчезва, където се осъществява събирането на началото и края на Преданието, където е предвкусването на есхатона, на Царството Божие. В Евхаристията е не само действителното присъствие на истинния Христос, Който е „пълнотата” на Преданието[3]. Там е и възможността „да Го вкусим” и приемем в себе си.

Кое е първо: Писанието или Преданието?

Често можем да чуем едно крайно погрешно разделение, правено включително и от православни богослови, че източник на нашата вяра е Свещеното Писание и, ако нещо в него липсва или не е достатъчно добре изяснено, то прибягваме до Свещеното Предание. Това разграничаване се прави дори в сериозна богословската литература, като се стига дори до противопоставяне на Свещеното Предание на Свещеното Писание. Това до голяма степен е дошло като наследство от Реформацията, от характерната за протестантизма „самодостатъчност на Писанието” (Sola Scriptura), а също така и от полемизиращите с Реформацията контрареформисти, които в стремежа си да защитят Свещеното Предание, на свой ред също акцентират върху това разделение. Под това двойно влияние този тип разделение е влязъл в много от православните катехизиси, които са силно повлияни от западната схоластика, безкритично усвоена от православието през XVI и XVII век. Според католическата концепция, Писанието и Преданието са два различни и самостоятелни начина за съхраняване и разпространение на Божието Откровение, които взаимно се допълват. Според това разбиране, една част от Откровението, което Църквата получава чрез апостолите, е писмено фиксирана в книгите на Свещеното Писание, докато друга част от апостолската проповед не е била веднага записана, но се е предавала устно. Тази втора част, заедно с наследството на Отците и учителите на Църквата, е според тях Свещено Предание. Схематичният подход обаче, макар и удобен, не е в състояние да отговори на въпроса защо е необходимо Преданието да допълва Писанието? Защото, ако нещо ще се нуждае от допълване, това би означавало, че самото то е непълно, незавършено, несъвършено, което само по себе си го прави дори опасно за ползване. Твърдение като горното влиза в пълно противоречие с учението на древната Църква, че Свещеното Писание съдържа всичко, което е необходимо да знаем за нашето спасение.Трябва ясно да заявим, заедно със св. Дионисий Ареопагит, че Свещеното Писание е част от Свещеното Предание[4]. Самото Свещено Предание в исторически план е много по-древно и с по-дълга история от Свещеното Писание. Достатъчно е да си зададем въпроса, откъде се е появило Писанието? Единствено в исляма съществува концепцията, че Коранът е неръкотворен, че е дело на самия Бог, че съществува предвечен небесен архетип на книгата, който е спуснат на земята по чудесен начин. В християнството подобен архетип на Свещеното Писание няма. В живота на отделни личности в човешката история, като се започне с праотците Адам и Ева, са протичали редица събития, възприемани като Божие откровение. Тези събития са се предавали от уста на уста, от поколение на поколение, като постепенно броят на преживяванията, тоест на събитията е нараствал. На един определен етап тази устна традиция, това устно предание започнало да бъде записвано, но това става едва при пророк Моисей. Вярата на Авраам, на Ной и на самия Моисей до получаването на Декалога не е имала писмен авторитет. Сам Господ Иисус Христос не учи апостолите и народа чрез писмено слово, а с проповед, с примери и дела – защото Словото говори пряко на човешкото сърце. Апостолите също в началото учат устно. В първите няколко десетилетия от живота на Църквата вярващите „черпят живот” единствено от устното предание. Самият канон на записаното Предание или на Откровението – Свещеното Писание – е съставен пък още по-късно. Често записваното се е нуждаело от пояснения. И би било твърде опростено твърдението, че най-важните книги от това, което е било записано, са формирали Свещеното Писание, а най-важното от техните тълкувания става Предание. Всъщност Писанието е централна, най-важна и неделима част от Преданието.

Бележитият руски богослов Владимир Лоски формулира прекрасно истината, че ако Свещеното Писание и всичко, което може да бъде изказвано писмено или с помощта на други символи, са различни начини да бъде изказана Истината, то Свещеното Предание е единственият начин тази Истина да бъде възприета[5], както и че Свещеното Писание не е основа на религиозната вяра, а че то самото е основано на религиозния (духовния) опит и е негово отражение[6]. Дори нещо повече, като се основава на историческата правда и на обективността Лоски обобщава, че Църквата е могла да съществува без Писание, но не и без Предание. А това е така, защото Църквата винаги е обладавала Богооткровената истина, която е преподавала в своята проповед, а силата на проповедта е живото слово, което не изпитва необходимост от писмено изражение[7]. Не по-малко красноречив е св. Филарет (Дроздов): „Боговдъхновеността на Писанието е неизменна…, (то е) надежден вид на Преданието”[8]. Така, ако искаме да обобщим казаното дотук, трябва да кажем, че Свещеното Писание е неизменна, главна съставна част на Свещеното Предание, негова най-важна форма, дадена, за да бъде съхранено Божието Откровение – с точност и без никаква промяна. То съдържа цялото знание, необходимо за нашето спасение, но още не е достатъчно, за да можем да разберем смисъла на това знание. За да бъде позната буквата, е необходимо действието на Светия Дух. Изкушенията на Христос в пустинята красноречиво говорят за това. Дяволът се опитва да изкуши Христос тъкмо чрез цитати от Писанието, но търпи крушение, тъй като му е чужд Духът, вдъхновил Писанието. Буквата, както казва протодякон Андрей Кураев, е слаба, необходим е Дух. „А Духът се намира в Църквата, ето защо буквата е само отправната точка за смисъла, а той се разкрива в Преданието”[9].

 Църковното предание vs. идола на миналото

Друга важна черта на Преданието на Църквата, която за съжаление също е обект на превратни тълкувания, е неговото развитие според нуждите на времето. За мнозина почитатели на традициите Свещеното Предание е нещо мъртво, застинало на предела на VII-VIII век или в най-добрия случай в съдбоносния за Византия XV век. Подобно схващане е изключително невярно и граничи с хула срещу Светия Дух, Който винаги – по неведом, неизследим начин – действа в Църквата. Свещеното Предание е живо, то е свободен творчески аскетичен процес, ръководен от Светия Дух, Който никога не излиза от рамката, която Сам Си е поставил – рамката на Откровението. Вътрешната динамика на Свещеното Предание позволява то да бъде разбираемо за вярващите във всеки отделен исторически момент, за да може да изпълнява основното си предназначение, а именно спасението и теосиса (обὸжението) на творението. Както казва старец Софроний (Сахаров), нашето време има нужда от написването на нови молитви, тъй като Типикът вече не покрива всички нужди на епохата, в която живеем[10].

Отец Софроний не само говори за тази необходимост, но и я оделотворява като оставя богато наследство от прекрасни, дълбоко прочувствени молитви за всяка нужда: утринни, за починали, за болни и страдащи, за освещаване, за всяка потреба и т. н., и т. н.[11] Подобно на св. Иоан Кронщадтски, старец Софроний съставя и сам употребява в св. Литургия нови литургични молитви, в това число такива преди Херувимската песен, на Великия вход, преди освещаването на св. Дарове, задамвонни и други, като – трябва да подчертаем – това творчество винаги е вярно на Свещеното Предание[12]. Мнозина неукрепнали във вярата навярно биха се съблазнили от всичко това, дори биха го определили като дързост, но истината е, че тук се срещаме с едно от най-автентичните свидетелства за творческата сила на Светия Дух, която постоянно действа и се открива в Църквата чрез изобилните дарове на благодатта, изливана върху „чистите по сърце”. Неразбирането на Писанието, което е следствие от непознаването на Преданието, води до изкривената представа, че в Църквата всичко е застинало и консервативно. Свещеното Предание обаче не е механично пренасяне или предаване на веднъж кодифицирано християнско учение. То непрекъснато се подновява, така както и нашият живот се обновява в Христа и тук ясно трябва да кажем, че обновяването, подновяването нямат нищо общо с „новаторството”. За съжаление, мнозина в Църквата днес, без дори да се опитват да изяснят за себе си тези процеси, поставят знак на равенство между процеса на обновяване на Преданието и новаторството, разбирано като нововъведение, тоест противоречащо на вярата учение. В този смисъл „новаторството” действително е модернизъм, чужд на Църквата духовен опит или възгледи, които са несъвместими с Откровението, но няма нищо общо с това, за което говорим.

Обновяването на Преданието е динамичен процес на предаване от поколение на поколение на плодовете на Божието разкриване в света – посредством писмено и устно слово, чрез богослужение, музика и т. н. – несекващо Богоявление, което човеколюбиво снизхожда към културния опит на обществото, към езика и начина на живот. Извор на това постоянно обновяване на Преданието е Самият Бог, Който по този начин дава на всички хора възможност да станат причастни Нему, тоест на Живота. Бог не се гнуси от никоя епоха, нито има „културна среда”, достойна за Него. Условно казано, обновява се единствено формата – тя е тази, която търпи промяна, за да може съдържанието (което остава неизменно) винаги да достига в пълнота до сърцата и умовете на вярващите, независимо от това дали са живели във времето на Христос и на апостолската проповед или, както ние днес, две хилядолетия след нея.

Същевременно мнозина от онези, които се обявяват срещу всеки вид обновяване на изразните форми на Преданието, сами изпадат в друга опасна крайност: приемат за „свещено предание” всичко, което, поради една или друга причина, е просъществувало достатъчно дълго време във фолклора на веровата традиция и по този начин стигат до недопустимото смесване на Преданието с обичаите. Това превръща самото Предание в криворазбран традиционализъм, в идол на култа към миналото. Сляпото обвързване с отминали изразни средства, с народни „благочестиви” вярвания, обреди и представи няма нищо общо със Свещеното Предание, а е вид фетишизиране на вярата. Псевдоконсервативността попада в плена на своите собствени, абсолютизирани от самата нея модели, докато православието, по думите на отец Георги Металинос, е в съгласието на миналото и бъдещето в едно настояще, което може да се изразява в свои форми и свои начини[13]. Така, този тип традиционалистично „предание” често се отдалечава до такава степен от Свещеното Предание, че престава да има каквито и да било истински допирни точки с него. На този тип псевдоконсерватизъм точно определение дава Ярослав Пеликан: „Преданието – пише той – е живата вяра на мъртвите, докато традиционализмът е мъртвата вяра на живите”[14]. В това, да го наречем условно, „народно предание” влизат обичаи, легенди, митове, фолклорни вярвания, суеверия и пр., облечени в благочестива форма и задължително подкрепени със страховити „светоотечески” примери, които обаче нямат нищо общо с живота и нравствеността на конкретните светци. Достатъчно красноречив в този смисъл е св. Киприан Картагенски, който пише: „Господ казва: ‘Аз съм истината’, а не ‘Аз съм обичаят’ (Consuetudo)[15].” По думите на отец Георги Металинос най-голямата опасност за православието е превръщането му в табу, в боготворене на историческите образи в него, в резултат от което периферното се настанява на мястото на центъра: вярата се превръща в ритуал, а фарисейщината – в благочестие[16].

Не един и двама са попадали под укорите на някои от главните носители на това предание в църквите – възрастни жени (понякога и мъже), грижещи се за чистотата на храма, за продажбата на свещите и т. н. Проблемът обаче е действително сериозен, тъй като от него страдат и свещенослужителите, а за съжаление и епископатът ни също не е имунизиран срещу подобно заболяване.

Казаното неминуемо повдига въпроса за Свещеното Предание и за неговото опазване и вярно преподаване. Църквата е тази, която по думите на апостол Павел е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), защото тя е съградена върху основата на апостолите и на пророците, като „крайъгълен камък е сам Господ Иисус Христос” (Еф. 2:20). Църквата, която е народът Божи, събранието на вярващите, на всички нас, които сме повярвали и чрез св. Кръщение сме станали „членове на Божието семейство” (Еф. 2:19), движими от Светия Дух (2 Петр. 1:21) се явява и гарант за чистотата на Свещеното Писание. Епископът пък е този, който не само е носител на апостолската приемственост, но още, наследявайки „престола” на апостолите, е длъжен да ги наследи и в начина им на живот. Църквата е над епископа, но той е този, който ръководи делата ѝ, той е редно да бъде главният надзорник (επίσκοπος) и гарант за съхранението и вярното преподаване на Свещеното Предание[17]. За огромно съжаление, историята на Църквата изобилства от примери, свидетелстващи, че често това задължение на епископите за апостолския им начин на живот се пренебрегва или дори съвсем се забравя. Все пак друго древно правило гласи, че „епископът е Църквата, докато е в Църквата”, тоест той е гарант за Преданието, но не a priori, по силата само на епископското си ръкоположение. Затова е необходимо да напомним, че най-важният и краен гарант, че „портите адови”[18] няма да надделеят над Църквата е „народът Божи”. Както и да не забравяме, че Църквата е иерархична, но не и клерикална.

И отново със съжаление трябва да отбележим, че под влияние на схоластицизма в последните няколко века се наблюдава недопустимо преекспониране на иерархичния характер на Църквата за сметка на царственото свещенство (1 Петр. 2:9). Превръщането на свещенството във „всё и вся”, изолирането на „лаоса” (на миряните) от съборността на Църквата, превръща харизмата[19] на свещенството от естествен в изкуствен център на църковния живот. Изолирането на Божия народ, нещо изцяло чуждо на Свещеното Предание, е в основата и на кризата в енорийския ни живот, където активното участие на лаоса и харизматичното свещенство в общото дело (литургията) днес е сведено до пасивността. На много места участието на миряните в богослужебния живот на Църквата се свежда до едното пасивно наблюдение на случващото се в храма, от активни участници те се превръщат в неми зрители. Даваме ли си обаче сметка за опасността, която крие това абдикиране на лаоса от неговите задължения и права, за сметка на иерархията? Може би напомнянето на една от най-съществените части от Послание на източните патриарси от 6 януари 1848 година би дало добра представа за тази опасност: „У нас (в православието) нито патриарсите, нито Съборите никога не са могли да внесат нещо ново, защото пазител на нашата вяра е самото тяло на Църквата, тоест самият народ (лаос)”[20]. Думи, потвърждавани неведнъж в историята на Църквата. Защото е имало събори, свиквани от светци[21], имало е и съборни решения, предложени пак от светци[22], имало е събори, подписани от почти всички епископи на Църквата[23], сред тях и от св. отци. И на всички тези събори императори, патриарси и папи са приемали ереси, които впоследствие са били отхвърлени от Църквата[24]. Защо това е така ли? Само и единствено защото, както пише Алексей Хомяков, техните решения не са били признати за глас на Църквата от целия църковен народ – „от този народ и в тази среда, където по въпросите на вярата няма различия между учения и невежата, свещенослужителя и мирянина, мъжа и жената, господаря и поданика, робовладелеца и роба, където, по Божие усмотрение, отрокът получава дара на вѝдението, на младенеца се дава словото на премъдростта, ереста на учения епископ се оборва от неграмотния пастир, за да бъдат всички единни в свободно единство на живата вяра, която е проявление на Духа Божи”[25].

Хилядолетният живот на Църквата изобилства от подобни „критични” моменти, в които по силата на всяка човешка логика православието е трябвало да рухне, когато в Преданието е трябвало да навлязат нововъведения и то да бъде „модернизирано”, но точно тогава, по думите на апостола, се е проявявала благодатта, силата Божия[26]. Ярки примери за това са животът и дейността на светци като Атанасий Велики и Амвросий Медиолански, Максим Изповедник и Марк Ефески и много други. А какво да кажем за живота на св. Григорий Паламà, на този истински светилник на православието? Жертва на дворцови интриги, предаден от най-близки съратници, оставен сам, затворен, съден от двама патриарси, съборно осъден и обвинен в многобожие, анатемосан, отлъчен… Но Бог поругаван не бива. Още преди смъртта си той е оправдан, а само девет години след нея и канонизиран, за да стане първият светец на Православната църква, чиято канонизация има официален характер, а днес паметта му да се чества два пъти: на 14 ноември и във втората седмица на Великия пост.

И така, да се приобщи към Свещеното Предание на Църквата е нещо, което е от жизненоважно значение за всеки православно вярващ. Особено в модерния и задъхан наш век, когато никой няма време да се спре и да се вслуша в тихия глас на Църквата. Когато нейният призив „елате и вкусете колко е благ Господ” остава заглушен от по-мощни и агресивни духовни послания. Когато агресивни гласове дори в самата Църква, непознаващи опита, предаван в Свещеното Предание от векове, убеждават другите, че именно те са неговите автентични, съвременни носители. И колкото по-далеч са такива хора от благия дух на Христовото благовестие, толкова по-агресивни са възгледите им, а за мнозина те се оказват и по-убедителни именно заради своята категоричност и своя радикален характер. Влезлият в Църквата човек естествено изпитва копнеж за коренно обновление в живота си, което Христос наистина може да му даде. За да се случи обаче чудото на срещата с Бога, се изисква причастност към опита на онези, които преди нас са Го срещнали и са Го познали. Изборът на пътя е критичен. Ето защо трябва да сме крайно бдителни, да не би в центъра на живота ни на мястото на Христос, да се окаже „обичаят”, който нито спасява, нито животвори.

_______________________

*Източник http://karavaltchev.blogspot.com.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад на професор  протоиерей Г. Металинос, представен на 8 септември 2011 година по време на Седмицата на православната книга в град Варна.

[2]. Виж Кураев, А., Традиция. Догмат. Обряд. С., 1996, с. 37.

[3]. Виж Иоан 14:6.

[4]. Roques, R., L’Univers Dionysien, Paris 1954, p.226.

[5]. В подкрепа на своите думи Владимир Лоски привежда и част от 1 Кор. 12:3: „… и никой не може да нарече Иисус Господ, освен със Светия Дух”.

[6]. Лоский,  В. Н., „Предание и предания” – В: На страже истины, Москва 2007, с. 117-160.

[7]. Пак там,с. 122. Подобна мисъл изказва и св. Иоан Златоуст в своята беседа върху Евангелието според Матей – PG, 57, 13-15.

[8]. Филарет Московский, Слова и речи, т. IV,Москва 1882, с. 97.

[9]. Кураев, А., цит. съч., с. 87.

[10]. Архимандрит Софроний (Сахаров), Молитвенное приношение, Москва 2004, с. 14.

[11]. Част от тези молитви са събрани в изданието цитирано по-горе.

[12]. Пак там.

[13]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[14]. Pelikan,  J., The Vindication of Tradition, New Haven and London 1984, p.65.

[15]. PL 3, 1103 B.

[16]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[17]. Срв.: Св. Ириней Лионски, Epistolae, 33:1.

[18]. Мат. 16:18.

[19]. Използвам термина „харизматично свещенство” (дарът на свещенството), което се получава при ръкоположението, за да го разгранича от харизмата (дара) на царското свещенство на миряните, който се получава при св. Кръщение. В този смисъл, богослужението (литургията), което в същността си е общо дело – на миряни и свещенство – се е превърнало в ритуал, в който харизматичното свещенство е поело до голяма степен и ролята на царското.

[20]. Христианское чтение, ч. ІІ, 1849, с. 162. Разяснения по текста на Посланието могат да бъдат намерени в: Хомяков, А., Полное собрание сочинения, т. ІІ, Москва 1900, с. 157.

[21]. Например свикания от св. Константин Велики събор в Антиохия през 341 година.

[22]. Полуарианският символ на вярата на св. Епифаний Кипърски, приет на Анкирския събор от 358 година, където се отхвърля единосъщието прието на Първия вселенски събор в Никея.

[23]. Решенията на влезлия в историята на Църквата и в Преданието като разбойнически събор в Ефес 449 година.

[24]. Освен по-горе споменатите събори имаме предвид и тези в Селевкия от 359 година, в Константинопол от 360 година, в Никея от 360 година, в Сирмиум от 351 и 357-359 година и др.

[25]. Хомяков, А., цит. съч.

[26]. Срв. 2 Кор. 12:9.

Първо изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Източник на второто изображение – http://www.yandex.ru.

Лев Тихомиров

Започнах беседата си от очакванията за близкия свършек на света, които сега се разпространяват сред християните. Как да се реши въпросът правилни ли са тези очаквания, много ли време остава на света да живее и струва ли си да се грижим за поддържане на християнската мисия, а още повече ­ за поддържане на християнската държавност?

Мнозина тълкуватели на Откровението стигат да извода, че краят на света е много близък. Оберлен[1] през тридесетте години (на XIX век, бележка на преводача) не се надявал на повече от 200 години живот на света. Към същото мнение се придържа и Владимир Соловьов. Полковник Бейнинген[2], “разшифровайки” някаква “пророческа азбука”, определя края на света през 1932 година.

Струва ми се обаче, че всички тези изчисления и предположения са много субективни, дори когато субективизмът се облича външно в математическата форма на изчисленията на полковник Бейнинген…

Откровението ни представя общия ход на историческия процес от епохата на Спасителя до края на света и изброява периодите на развитие, което Църквата и светът предстои да претърпят за това време. Но мисля, че в предсказанията на Свещеното Писание не може да се намери никакво основание за изчисляване на времето, което е отсъдено да изживее светът в течение на своето развитие.

Спасителят ни е посочил само общите признаци за настъпването на свършека на света. Що се отнася до хронологията, Евангелието съдържа, първо, една твърде неясна фраза: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне (Матей 24:34) и второ, изказването: А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец (Матей 24:36). Така че, без да определя срок, Спасителят е заръчал да го очакваме винаги: бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето (Марк 13:33). Краят ще настъпи неочаквано, но ние сме длъжни да го имаме предвид, следейки доколко светът е узрял за собствената си кончина: От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято (Матей 24:32).Същите наставления ­ винаги да очакваме края, но без уточнение на времена и срокове ­ се съдържат у св. апостол Павел: сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя. Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел (1 Сол. 5:2-3). Св. апостол Петър напомня, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години ­ като един ден (2 Петр. 3:8) и повтаря: ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем (2 Петр. 3:10)…

Подобно на Спасителя, и апостолите посочват някои признаци на явяването на антихриста и на Второто пришествие на Господа, но напълно отричат определянето на каквито и да било срокове. Указанията пък относно това, дадени в Откровението, са направени в твърде неопределени изрази. Някои хора се стараят да ги разгадаят, но ми се струва, че пророчеството е изложено в достъпен вид съвсем не с цел да бъде улеснено неговото разгадаване.

Във всеки случай виждаме, че краят на света е бил очакван още във времената на апостолите. Св. Иоан Богослов пише: Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време (1 Иоан. 2:18). Св. апостол Павел по повод сключването на бракове говори: Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат… защото е преходен образът на тоя свят (1 Кор. 7:29, 31).

В онези времена очакванията за свършека на света у християните са били така напрегнати, че се е налагало самите апостоли да увещават вярващите да не преувеличават неговата близост. Например св. апостол Павел в Посланието си до солуняни дава забележителни указания относно условията, при които ще настъпи краят на света и които по негово време още не са били назрели. Може би именно за да покаже, че предстои още дълъг път, е било дадено и Откровението, което, макар да говори: Времето е близко (Откровение 22:10); Ето, ида скоро (Откровение 22:12), със самото съдържание на разкритата в него картина на бъдещето пояснява, че тази близост е относителна.

И в следващите епохи подобни напрегнати очаквания за свършека на света неведнъж са се повтаряли, но всеки път са се оказвали погрешни.

Под такова съмнение поставям и сегашните очаквания[3]. Във всеки случай ми се струва, че хора като Оберлен и Владимир Соловьов, в своите опити да узнаят времето на свършека на света, стъпват на по-здрава почва, отколкото полковник Бейнинген. Те се основават не на цифрови изчисления, а на оценката за духовно-нравственото състояние на човечеството. Дали са правилни техните очаквания за близкия край, или не, ние не знаем, но ми се струва, че със Своите думи: От смоковницата вземете подобие (Матей 24:32), Спасителят Сам посочва именно такъв начин на предвиждане, което, предполагам, означава следното: наблюдавайте духовно-нравственото развитие на света и когато забележите признаците за свършека, знайте, че времето е близко.

Самият аз не се наемам в тези редове да правя каквито и да е предвиждания. Но не е безполезно да си представим общата картина на световната история от гледна точка на развитието на Божието дело.

А тя ми изглежда такава:

Господ Бог е изпратил в света Спасителя, Който с действието на Светия Дух е въздигнал [падналото] човечество към спасение. Силата на Божията благодат е била дадена на човечеството, та [чрез нея] то да съзижда от себе си Църквата, ­ Невестата Христова, в която трябва да се съединят с Христа в определения за това срок всички, желаещи да се спасят.

От своя страна силите на злото (древната змия), отстоявайки своето господство, са се напрягали да воюват срещу Бога в същата тази човешка среда. За целта те са замислили някаква тайна на беззаконието (2 Сол. 2:7), която е влязла в действие още от апостолско време.

И ето, сред човечеството се води борба между доброто и злото. Тя представлява разгръщащ се процес, чиито отделни периоди са посочени в Откровението, но продължителността на тези периоди, а оттук ­и цялостният срок на живота на света, не са посочени. Според мен тези срокове изобщо не са назначавани от Бога в смисъл на нещо неизбежно, насилствено, а само са предопределени (в смисъл предвидени ­ бележка на преводача) по силата на Божието всезнание (всеведение).

Да си припомним учението на св. апостол Павел за предопределението. Господ е предопределил всичко, но само в смисъл, че Той, като всезнаещ, онова, което е предузнал, него е и предопределил (срв. Рим. 8:29).

Обикновеният разум, който притежават хората и в още по-голяма степен ангелите и демоните, може да предвиди само това, което е логичен извод от състоянието на нещата и от съотношението на силите. Но когато става дума за действия на свободната воля, тук логиката не може да предвиди нищо. По тази причина сатаната не знае дали ще успее да погуби изкушавания от него светец. Ако сатаната със сигурност знаеше, че няма да успее в своите усилия, той вероятно не би си губил напразно силите. Но той не може да знае това. Той само вижда, че според състоянието на душевните си сили този човек може да падне и дори понякога му се струва, че непременно ще падне. Но изкушаваният има пориви на свободната си воля, която може да се насочи към доброто или към злото. Действията на тези пориви сатаната изобщо не е способен да предвиди. Само Божественият Разум знае всичко това, но не чрез логически умозаключения, а чрез пряко всезнание (всеведение) ­ защото Той съзерцава самата картина на бъдещето, макар тя да е още ненарисувана…

Именно поради Своето всезнание Господ знае целия бъдещ ход на борбата между доброто и злото и въз основа на този ход предопределя спасението на едни и гибелта на други.

В световния ход на борбата между доброто и злото е отредена огромна роля на свободата на човека да избира доброто или злото. От тази свобода зависят успехът и на едното, и на другото, оттук ­ продължителността на един или друг стадий в борбата, и в резултат на всичко ­ цялостният срок на световното развитие.

Св. апостол Павел говори на солуняните, че денят Господен не ще настъпи, докато първом не дойде отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта (антихристът), чието явяване сега се задържа от нещо и който ще се яви щом това задържащо[4] бъде отнето изсред нас (2 Сол. 2:3-7 ­ по славянския превод). Кога ще бъде отнето задържащото и ще се открие възможност тайната на беззаконието да вземе връх? Струва ми се, че това може да стане винаги. Още през апостолските времена идването на антихриста се е считало за възможно, но оттогава са минали 1900 години, а него все още го няма, макар частни “антихристи” ­противници на Христа, да е имало и преди деветнадесет века. Самият тайнозрител[5] е считал за вероятно вече да е дошло последното време. Но въпреки това последното време тогава не настъпило. Времената и сроковете са скрити и за самите ангели. Те не са били открити дори на Сина Човешки, доколкото Той е бил и човек (Марк 13:32). Струва ми се, че всичко се обяснява единствено с това, че в действителност сроковете зависят от усилието на свободната човешка воля към доброто или към злото. Волята на Господа е такава: да се спасят колкото се може повече хора, и може би стремежът на свободната човешка воля към Бога е тъкмо задържащото, което не позволява на антихриста да се появи. Съществува обяснение, че задържащото, това е действието на Светия Дух. Но действието на Светия Дух няма да се отнеме, докато у самия човек не се появи отстъпление от свободната му устременост към Бога.

Такова действие на свободната воля е могло да настъпи още в апостолските времена. Ако по Божието предведение се беше оказало, че да се спасят, да бъдат с Бога ще пожелаят само малцина вярващи от първоначалната Църква, то задържащото щеше да бъде отнето още тогава и краят на света щеше да последва незабавно. Действителният антихрист бързо би израснал от някой “частен” антихрист на онази епоха. Затова Спасителят и апостолите още тогава са предупреждавали християните да бъдат готови. Но самото това предупреждение е пораждало нови пориви на свободната воля към съзиждане на Тялото Христово (Църквата) и Господ, предвиждайки голямото множество хора, които ще пожелаят да се спасят, не е отнемал задържащото изсред тях.

Така е било по времето на апостолите, така е било и после, така ще бъде и всякога. Антихристът винаги е готов да се появи, стига само да го пуснат сред себе си самите хора. Сегашното време има много признаци за края на света и онези, които ни предупреждават: “Деца, последни времена са”, имат морално право… Нашите времена са наистина последни, но са такива поради своя характер, поради засилването на силите на злото и поради отслабването на стремежа на хората към Бога. А дали хронологически тези времена са наистина последни? Мисля, че ние не можем да знаем това. Според мен, ако свободната воля на хората, макар и поразена от гнусния вид на мерзостта на запустението, отново се възправи и се устреми към Бога, то антихристът, даже да е съвсем готов да влезе в нашите врати, пак ще бъде отхвърлен в своята бездна, докато настъпят по-благоприятни за него условия.

И тъй, мисля, че срокове изобщо не са положени. Сроковете зависят от нас, хората, от свободната ни склонност към доброто или към злото, към Бога или към сатаната.

Три фактора определят продължителността на всеки период от световната история и на нейния краен предел във времето. Два от тях са непроменливи, а третият е изменчив. Сатаната всеки миг се сили да завладее света и за целта винаги има подготвен антихрист. Другият фактор ­ спасителната Божия благодат, независимо от времената, всякога е готова да ни защити. По цели и стремежи тези две сили[6] са напълно противоположни, но и двете са постоянни в непрекъснатостта на усилията си за постигане на своите цели и стремежи. Но съществува и трети фактор, ­ самият човек. Усилието на неговата свободна воля да търси Бога или сатаната е променлива величина. Но тъкмо действието на тази воля решава въпроса за сроковете на времената. Усилието и действието на свободната човешка воля са предварително известни на Господа Бога и в този смисъл и Божественото действие на благодатта, и допускането на злото са предопределени. Но всичко това е предузнато и предопределено винаги с отчитане на свободната човешка воля, която Господ не насилва в никаква посока.

Струва ми се, че точно това обстоятелство ­ зависимостта на историческите срокове от самите нас ­ е причината тези срокове да не са ни открити. Знанието за тях би свързвало нашата свободна воля с различни съображения: “още не е близо” или “все едно ­ нищо не може да се направи”. Освен това е необходимо нашето действие или бездействие да се определя не от подобни съображения, а от свободното ни търсене на доброто или злото, от свободното ни желание да бъдем с Бога или обратното ­ със сатаната.

От тази гледна точка християнинът трябва не да изчислява историческите срокове, а да преценява духовно-нравствената зрялост на доброто и злото в света и да отчита действителното негово състояние, за да се бори за доброто срещу злото и да съзижда делото Божие. В този смисъл наистина е нужно и полезно да различаваме личбите на времената (Матей 16:3). И, струва ми се, само с тази цел те са ни посочени от Спасителя. В такъв дух и Откровението казва: Блажен е, който пази пророчествените думи на тая книга (Откровение 22:7).

______________________

*Източник  http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Оберлен, Карл Август (1824­-1864), немски протестантски богослов. От 1849 година преподавал в Тюбингенския университет, а от 1851 година до края на живота си бил професор по богословие в Базел. Отначало се намирал под влиянието на идеите на Хегел и тюбингенската школа, а в последните години от живота си се увлякъл от апокалиптически мистицизъм, израз на който станала книгата му “Пророк Даниил и Откровението на св. Иоан” (изд. 1854, преведена на руски през 1882 година) – бележка на преводача

[2]. Полковник Бейнинген – адвентист от началото на ХХ век, който изнасял в Петербург беседи на тема “Идването на Спасителя през 1932-1933 година.”

[3]. Тук Лев Тихомиров говори за очакванията в предреволюционното време, в началото на ХХ век – бележка на преводача.

[4]. В много от светоотеческите тълкувания под задържащото се разбира законната власт на императора самодържец, който със своя авторитет и сила бди над порядъка в обществото и удържа развитието на злото в него.

[5]. Така е прието да се нарича св. апостол и евангелист Иоан Богослов, който е записал в книгата “Откровение” тайнствените пророчества за съдбата на Църквата и света – бележка на преводача.

 [6]. Разбира се, по същество не е допустимо каквото и да е сравнение между Бога Творец и Неговата нетварна благодат, от една страна, и сатаната ­ паднала твар, от друга. Очевидно авторът допуска такова сравнение само в рамките на един специфично философски поход към разглеждане на проблема. Известно е, че в по-късно издание на своята статия Лев Тихомиров е направил бележка в този смисъл, но за съжаление не разполагаме с точния ѝ текст – бележка на преводача.

Първо изображение – авторът, Лев Тихомиров. Второ изображение – второто пришествие на Господ Иисус Христос. Източник на двете изображения http://www.yandex.ru.

Проф. д-р Иван С. Марковски

В историческата наука най-важното условие за установяване истинността на едно събитие е да се посочи времето и мястото на това събитие, тоест кога и къде е станало то. Тоя исторически принцип е приложим при установяване истинността и на великото събитие – раждането на Богочовека Иисус Христос, Пророка от Назарет, роден във Витлеем.

В малкото Галилейско планинско градче Назарет, заобиколен от пъстроцветни поляни и красиви хълмисти възвишения, живял праведният Иосиф, за когото била сгодена св. Дева Мария, майка на Младенеца Иисус. Според родословието у евангелист Матей (1:1-16) и у евангелист Лука (3:23-33) Иосиф бил от Давидовия род, по занятие дърводелец (Матей 13:55). В своя занаят той обучил и Самия Иисус (Марк 6:3). Така Светото Семейство се препитавало със своя труд и разполагало със скромни средства. За Иосиф евангелистите разказват много малко; той бил праведен и благочестив, всяка година водил семейството си в Иерусалим за празника Пасха (Лука 2:41). По-късно в Евангелието за него не се говори; от това може да се заключи, че той трябва да е умрял преди Иисус да започне Своята обществена дейност. В предсмъртните часове на кръста Спасителят поверява майка Си на св. евангелист Иоан.

След обручването на Дева Мария с праведния Иосиф тя продължавала да води тих и благочестив живот в неговия дом в Назарет.Един ден, когато девицата Мария уединено се предала на молитва или чела Свещеното Писание, в стаята влязъл Ангел Господен и ѝ казал: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените” (Лука 1:28). Внезапното появяване на небесния благовестник в нейната девическа стая, и то във време на молитва, естествено възбудило в нея недоумение и тя почнала да размишлява, какво означават тия думи. В това време Ангелът продължил: „Не бой се Мариям, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния…” (Лука 1:30-32).

След като получила такова велико и тайнствено благовестие, Пресветата Дева бива обхваната от силно желание да сподели тая си радост с някой близък на сърцето ѝ. Много естествено тя си спомнила за своята близка сродница Елисавета, която сама получила подобна радост – от нея се родил Иоан Кръстител. Елисавета била един вид втора майка на Мариям по време на възпитанието ѝ в Иерусалимския храм, където съпругът на Елисавета – Захария, бил свещеник. „И стана Мариям през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Иудин” (Лука 1:39). Или по-право това е било малко село, на запад от Иерусалим на разстояние около 20 километра. Сега то се нарича „Горная”, „Нагорная” (планинска страна). Тук се стига през доста разнообразна и хубава хълмиста област, известна на местното население под името „Аин Карим”, което ще рече: източник на лозя. И сега наоколо има лозя. Тук е руският девически манастир „Горная”, основан в 1871 година от известния началник на руската мисия архимандрит Антонин. От запазените тук развалини някои учени правят заключение, че още в IV век върху мястото, дето бил домът на свещеник Захария, имало построена църква за увековечаване на великите събития, станали тук; тая църква после била разрушена. Сега манастирските килии са разположени поотделно и амфитеатрално сред цветя и дървета в хубава градина, тук и българските поклонници се радват на голямо гостоприемство.След завръщането на Дева Мария от посещението у Елисавета, „оказва се, че тя е непразна от Духа Светаго” (Матей 1:18). Праведният Иосиф, за да предпази Mариям от всякакви укори на околните, формално встъпил с нея в брак, взел я в своя дом – „и прие жена си”, гдето очаквала да се изпълни небесното обещание. Но обстоятелствата така се стекли, че това велико събитие не станало в Назарет, а в друг град, за който също било предсказано от пророците. Назарет обаче си остава свещен град за всички християни, понеже тук е бил отгледан и израстнал Спасителят.

И сега в Назарет се сочи мястото, дето бил домът на праведния Иосиф и където е станало явното свето Благовестие. Св. царица Елена построила над дома на Светото Семейство първата тук християнска църква, която била често разрушавана. От тоя дом са запазени три стаи във вид на пещери, изсечени и издълбани в мек варовник. В тия подземни помещения се сочи, къде е била работилницата на дърводелеца Иосиф, комуто Младенецът Иисус помагал.

В малкото градче Назарет, сред райска котловина, продължавала да живее Дева Mария – линията на Стария Завет, след завръщането от бягството в Египет.

Назарет се намира на разстояние 140 километра северно от Иерусалим, почти в средата на Галилея. Около въпроса за историята и древността на този галилейски град в последно време се повдигна доста голям спор от американеца Вилиан Бениамин Шмид, немеца Артур Древс и други. Те твърдят, че в началото на християнската ера тоя град не е съществувал. Като основание привеждат обстоятелството, че за него не се споменава нито в Стария Завет, нито у Иосиф Флавий, нито в Талмуда. Обаче както историческите, тъй и археологическите данни не са в полза на това твърдение. Премълчаването не е още доказателство.Не е нито странно, нито необикновено, че Назарет не се споменава в Стария Завет и у Иосиф Флавий. Това е лесно обяснимо, като се знае, че тоя град в древно време е бил незначително селище без всякаква бележитост, или пък нито е бил място, свързано с някакви важни събития. Напротив, дори в очите на апостолите, Назарет е бил незначително селище, от което не може да излезе нещо бележито.

Що се касае до Талмуда, погрешно е да се твърди, че тук не се споменава името на град Назарет. В трактата Санхедър (43, а) буквално се казва: „В навечерието на празника Пасха Иисус от Назарет беше повесен…”

Едно от много важните доказателства, че Назарет е стар град и че той бил известен като населено място още преди християнската ера, е съществуването и до днес на назаретската чешма, известна под името „Извор на св. Дева Мария” или „Мариин извор”, който е най-силният и пълноводен в цялата котловина. Той никога не пресъхва и водата му е приятна за пиене. В апокрифното евангелие на Иаков се говори, че св. Дева Мария първоначално при тоя извор получила своето благовестие. Тук тя идвала да си налива вода. Отпосле светата Майка идвала с Младенеца Иисус при тоя извор. Той и досега си остава най-важната градска чешма, която главно задоволява назаретчани с вода.Много естествено е, че за лишената от много извори Палестина там, където има постоянна изворна вода, ще има и заселище, заделеното място от хора. Така че „Изворът Дева Мария” както днес, тъй и в далечното минало е задоволявал нуждата от вода на първите назаретски заселници.

Освен археологични данни, получени в последно време, за старинността на Назарет имаме и исторически сведения. Например в една иудейска елегия (плачевна песен) на Елеазар Калир, почиваща на стар мидраж, името на Назарет се споменава като свещеническо място. Тоя град е бил един вид станция на свещениците, които се отправяли за иерусалимския храм, когато им идвала чредата за служене.

Наистина, свещен град е Назарет, в който има толкова свети места, свързани с живота на пречистата Дева Мария и нейния Божествен Син. Справедливо тоя град се нарича божествен, изпъстрен с множество църкви, манастири, църковни заведения, приюти, болници и пр. – живи паметници за живота и делото на Чудния Пророк от Назарет и на Светото Семейство. Но изпълнението на назаретското благовестие станало в друг град – във Витлеем.

Цяла Галилея, където живеели Дева Мария и Иосиф, и пó на юг Самария и Иудея принадлежали към римската империя като заробени страни. По това време римски император бил Август. Той издал заповед – да се направи преброяване по цялата му земя (Лука 2:1). Такива народни преброявания били известни и в древно време. Те служили тогава, както и днес, за постигане на две цели: първо, да се узнае броят на годните за носене на оръжие и второ, да се определи всеки, колко данък може да плаща на царската хазна, според имуществото си и богатството което притежавал. Затова всеки бил длъжен да отиде в родното си място, откъдето произхождал, за да бъде преброен и да посочи материалното си състояние. Тъй като Иосиф водел своето родословие от цар Давид, то, за да „запише” името си, трябвало да отиде във Витлеем, родния град на неговия велик царствен прадядо. Без да гледа на дългия и труден път, Иосиф решил да вземе със себе си Мария, която също произхождала от Давидовия род и не могла да не желае да посети родината на своите славни праотци, особено сега, когато наближавало времето за раждането на Сина Давидов. Това преброяване (Census) се отнася към зимата на 749 година от основаването на Рим. То е било „първо, когато Кириний управляваше Сирия” (Лука 2:2). Такива преброявания са ставали на всеки 14 години, както за римските граждани, така и за разните провинции. И евангелист Лука правилно отбелязва, че то било първо във времето на Кириний, тоест според официалните римски документи, когато сенаторът Сулпиций Квириналий бил легат на Сирия, а Сатурний – римски прокуратор в Палестина.С голяма радост двамата назаретски пътници стигнали до пред градието на Витлеем при една странноприемница, където смятали да пренощуват. Когато се отбили тук, оказало се, че тя била препълнена от народ, дошъл от разни краища, за да се запише, и нямало място. Тогава Светото Семейство, за да има някакъв подслон и се предпази от настъпилия нощен хлад, решило да се приюти за нощуване в принадлежащата към странноприемницата пещера, която служила и за прибиране на домашни животни. И тук, в тая бедна обстановка, се родил Царят на света – Спасителят Христос.

Светът нищо не е знаел за случилото се. Изморен от нескончаемата злоба на деня и от грижи, робският палестински народ бил потънал в дълбок сън. Не спали още само няколко бедни и простодушни пастири от съседните села, които пазели подред повереното им стадо от вълци и разбойници. Наоколо царувала мъртва тишина, нарушавана отвреме навреме от слабото блеене на овците. Във висините се разстилало безоблачно небе, изпъстрено с чудни ясноблестящи звезди, които безмълвно гледали от небесния свод, тъй както преди около хиляда години на това място, по същите тия полета, пасял своето стадо царственият Давид. „И ето, яви се пред тях (пастирите) Ангел Господен, и слава Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенеца повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:9-14).

Когато ангелският хор замлъкнал, пастирите учудени от всичко, което видели и чули, отново дошли на себе си, веднага решили да отидат във Витлеем, за да видят какво се е случило там и какво е това, за което им било възвестено. По пътя за Витлеем в предградието те открили странноприемницата и в принадлежащата към нея пещера „намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите» (Лука 2:16) – точно тъй, както им било благовестено; те били първите поклонници на новородилия се Христос в пещерата на рождението.Тази пещера днес представлява богато украсена подземна църквица. В нея се влиза през два входа посредством 13-15 стъпала, които влизат надолу почти в правоъгълен подземен коридор 12.50 метра дълъг, 4 метра широк и 3 метра висок, цял изсечен в скала – това е пещерата на Св. Рождество.

Самото място на рождението Христово се намира в източната страна на пещерата и представлява полукръгла, сводообразна ниша. Това място е означено със сребърна звезда, поставена тук на пода под олтарната маса на църквицата с надпис: „Hiс de virgine Maria Jesus Christus natus est”, което ще рече: „Тук се е родил Иисус Христос от дева Мария”. В това подземие се сочи и мястото на яслите.

Не е известно колко време Светото Семейство е прекарало в бедната пещера, но може да се предполага, че околните хора от състрадание към младата майка и чудесния Младенец, за когото и разказвали пастирите, не закъснели да намерят по-удобно помещение или в самата странноприемница или в някой частен дом във Витлеем. Там на осмия ден, в изпълнение на закона „дадоха му името Иисус, наречено от Ангела”. „А когато се изпълниха дните на нейното очистване според закона Моисеев (Лев. 1:4), донесоха Го в Иерусалим, за да Го представят пред Господа” в храма (Лука 2:22). Тук той бил приет от праведния Симеон: „Той Го прегърна”, а пророчица Ана, като видя Светия Младенец, „славеше Господа и говореше за Него на всички, които очакваха избавление в Иерусалим” (Лука 2:38).

След настаняването на Светото Семейство във Витлеем, то останало да живее известно време тук под беден покрив и в неизвестност. Между това вестта за раждането на Месия почва все повече и повече да се разпространява и стига и в по-далечни предели; още повече, че за нея възвестила и самата природа с необикновеното появяване на небесната звезда.

В халдейската земя, между реките Тигър и Ефрат, имало прочути мъдреци, които се занимавали с научно наблюдение на небесните светила и се славили със своите предсказания за предстоящи световни събития във връзка със станали необикновени небесни явления в звездния свят. Всяко появяване на нова звезда, според тяхното учение, свидетелства за появата на някакъв велик човек на земята, чийто живот и подвизи ще имат голямо влияние в съдбата на народите. Затова новата звезда, която мъдреците видели, предизвикала у тях твърде голям интерес. Освен това те, като прочути мъдреци, не са могли да не знаят за вярването на мнозина, които очаквали скорошното идване в света на някакъв необикновен тайнствен цар и че той щял да се яви в малката Иудея.

Множество писмени документи и нови разкопки ни доставят удивително точен материал за всеобщността на тия очаквания; те ни говорят също за астрономически наблюдения отпреди хилядолетия в разни страни. При това положение много естествено е, щото мъдреците от Изток, които видели необикновената звезда, възвестяваща раждането на Месия, да се отправят за главния град на Иудея – Иерусалим и да питат: „Де е родилият се цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним” (Матей 2:2).От най-древно време се е задавал въпросът, каква е била тази звезда? Че тук се касае за необикновено небесно явление, в това библейският текст не оставя никакво съмнение. За небесните явления компетентни са астрономите, от тях можем да очакваме отговор и разяснения, които да отговарят на днешните познания на науката.

Ако приемем, че това е било неочаквано светло проблясване на небесния свод, то в такъв случай са възможни две обяснения, а именно: Витлеемската звезда е била или някаква комета, или ново звездно съчетание (конюнкция), като изключим обикновеното явление на падащи звезди.

Такива предположения са известни още от най-древно време. Ето какво пише например църковният писател, големият мистик и екзегет Ориген, живял в края на II и началото на III век след Христа в Александрия: „Аз съм на мнение, че звездата, която забелязали мъдреците от Изток, е била нова звезда, която няма нищо общо със звездите, що често се явяват като запалени по небесния свод в пространството”.

Археологични разкопки и находки на писмени паметници доставиха в последно време удивително точни материали върху подобни астрономически явления в миналите столетия. Сега имаме множество записки и наблюдения от гърци, римляни, вавилонци, египтяни и китайци, в които необикновените астрономически явления се свързват с важни исторически събития.

Особено интересни са наблюденията на Кеплер. Няколко дни преди празника Рождество Христово, на 17 декември 1603 година, големият математик и дворцов астроном Иохан Кеплер през нощта на тоя ден седи високо на своята наблюдателница в Хратшин край Прага и наблюдава със своя скромен далекоглед приближаването на две планети. Астрономите наричат такова явление конюнкция (съчетание), когато две небесни тела се намират върху един и същ градус небесна дължина. Понякога тия две планети така се приближават една до друга, че изглеждат като голяма, силно светяща звезда. През тази нощ на 17 декември 1603 година, планетите Сатурн и Юпитер един вид си дали среща в съзвездието Риба.

При неколкократните пресмятания на своите астрономически отбелязвания Кеплер случайно попаднал на едно съобщение от иудейския учен писател Абарбанел. То съдържа намек, който упражнил впоследствие голямо влияние, тъй като иудейските астролози при подобно положение на планетите Сатурн и Юпитер, тоест при тяхната конюнкция в съзвездието Риба, обясняват раждането на Месия. По-късно Кеплер открива, че това също съчетание на двете планети станало по време на раждането Христово.

Задава се и друг въпрос: защо е трябвало мъдреците от Изток да пътуват за Палестина и там да се осведомят за причините на необикновеното явление, което наблюдавали? Защото, според тогавашните астрономически схващания, тяхното видение означавало появата на могъщ цар на запад от Халдея, където е Палестина. Те искали лично да преживеят станалото и със собствените си очи да се уверят в истинността му. И наистина, те тръгнали за Витлеем, виждайки звездата пред себе си, тъй както св. евангелист Матей разказва: „И ето, звездата, която бяха видели на изток (в тяхната източна страна), вървеше пред тях…” (2:9). Те много се зарадвали, понеже тя грейнала точно над къщата, дето бил Младенецът. Евангелист Матей казва, че те влезли в къща (2:11), защото сигурно Светото Семейство се преместило от пещерата в някоя къща във Витлеем, както споменахме. След като се поклонили на Младенеца и Му принесли своите дарове, те не се върнали в Иерусалим, а, според полученото откровение насън, се завърнали в страната си, за да не би цар Ирод да узнае от тях где се намира Младенецът и да Го погуби.

Всяка година милиони човеци по света слушат историята за мъдреците от Изток и за Витлеемската звезда, която е неразделен символ на Рождество Христово и която виждаме от най-древно време до днес изобразена на разни паметници и художествени произведения. Всичко това потвърждава историческата истина за раждането на Господа Иисуса Христа във Витлеем във времето на Римския император Август (27 година преди Христа до 14 година след Христа).

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1964, кн. 1, с. 18-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru