Росен Миланов

Аскезата присъства навсякъде в религиите на земята. Това свидетелства за жаждата на човека към нещо по-висше (макар и често неговото търсене да е в погрешна посока). Аскезата е присъща и на християнството. В същността си тя е духовен подвиг, а не само усамотение и отдалечаване в уединение, макар много често да се съпровожда от тях. Най-великите отци на Църквата са били и са аскети. Въз основа именно на съзерцателното търсене на Бога е развито църковното учение, богослужение и дисциплина.

Макар монашеството да не съществува в организирана форма през първите три века от историята на Християнската църква, аскезата има своите богати проявления и през този период в лицето на девствениците и отшелниците. С началото на монашеството аскетическата жажда намира по-голямо удовлетворение.

Западното монашество е изпъстрено с много аскетически примери. Това, което за Изтока е пустинята, за Запада е провинцията. Уединението можело да бъде постигнато в семейното имение (villa), но за това често служели планината или островът. Особено характерна за Запада е тази островна аскеза, или островно монашество. Св. Амброзий Медиолански[1] пише за него: И тъй, морето е скривалище на сдържаността, упражняване на въздържанието, уединено и сигурно пристанище на сериозността, тишина в този век, трезвост в света; след това – подтик към благочестие за вярващите и предани на Бога мъже – за да се състезават с гласа на тихо плискащите се приливи песните на тези, които пеят псалми, островите да звучат със спокойната музика от светийските вълни и да се огласяват от хвалебните песни на светиите[2].

Два са най-големите центрове за островна аскеза на Запад през първите векове на християнското монашество – остров Галинария (срещу Генуа) и групата на Леринските острови. Леринските острови[3], от които най-известните населявани от  монаси са Лер (или Леро) (днес Сент Мергьорит) и Лерин (или Лерина) (днес Сен Онора), се намират до южното крайбрежие на днешна Франция, срещу Кан. Монашеството там (в манастира, известен като Лерин) изживява своя най-голям разцвет през V–VI век. Най-известните отци от това време са: св. Хонорат Арелатски, св. Хиларий Арелатски, св. Капразий, св. Максим Реиски, св. Фавст Реиски, св. Поркарий, св. Евхерий Лугдунски, св. Винценций Лерински, св. Луп Трикасински, презвитер Салвиан Масилийски, св. Цезарий Арелатски.

Леринските отци са автори на редица съчинения, предмет на изучаване от изследователите на светоотеческата литература. Темите, които се засягат в тези съчинения, са свързани с духовния подвиг на християнина (тоест с аскезата). Наистина, на Лерин са съставяни догматически трактати, като тези за Свещеното Предание (Commonitorium I и II) на св. Винценций Лерински и за благодатта и свободата на волята (De gratia et libero arbitrio) на св. Фавст Реиски, или полемико-философски трудове, като този за Божия промисъл (De gubernatione Dei) на презвитер Салвиан Масилийски. И все пак можем да кажем, че свързващата мисъл във всички лерински съчинения е тази за аскетическия живот като опитно изживявана православна вяра, и по този начин догматиката и християнската философия придобиват аскетически смисъл[4].

Една от водещите теми в съзерцателното аскетическо богословие на леринските отци е отричането от света. Но как е представено това отричане, каква e неговата същност, какви са подбудите за него и целта му?

I. Същност на отричането от света

В Свещеното Писание и светоотеческата литература присъства неизменно противопоставяне между духовно и светско, между „царство Божие” и „царство на света” (Откровение 11:15), въобще между Бога и света. В това отношение основополагащ е текстът от Първото послание на св. апостол Иоан Богослов: Не обичайте света, нито онова, което е в света (1 Иоан 2:15). Неправилно би било да се търси в тази апостолска повеля някакъв принцип, обусловен от конкретното време на властващо езичество и гонения за Христовите последователи. Светоотеческата традиция, изразена в аскетическите писания от следващите, „спокойни” и „християнски” времена в християнизираната, но съвсем не християнска империя, не позволява цитираните апостолски думи да се отнесат единствено към мрачните първи три века от историята на Християнската църква.

Разбирането на светите отци за света и неговото гибелно влияние сякаш е изразено най-добре у св. Исаак Сирийски (VII-ми век век). Протоиерей Георги Флоровски систематизира така неговите мисли: Светът се състои от страстите като от свои съставни елементи. (…) И излизането от света е преди всичко нова нагласа на ума. Светът е разсеяност и разсейване, течение на страстите, а отричането от света е съсредоточеност, събиране и събраност, устойчивост и твърдост, или постоянство на душата[5].

В християнската литература на латинския Запад има една много често използвана дума – conversio. Германският изследовател Матиас Скеб много добре изяснява, че значението на думата conversio в паметниците на латинската християнска литература отначало е било едно, а после се е променило. С това първоначално се означава приемането на християнската вяра, а впоследствие (от края на IV-ти век, когато християнската религия е утвърдена) – започването на монашески живот (независимо дали в отшелничество, манастир или дори в света)[6].

Отричането от света не означава оттегляне на някое тихо и спокойно място с цел почивка. Това може би щеше да бъде смисълът на една „светска аскеза”, каквато, разбира се, не може да съществува поради непреодолимото противоречие между понятията „свят” и „аскеза”. Християнската аскеза изисква духовна борба за победа над страстите и придобиване на добродетели.

Св. Фавст Реиски (починал около 495 година)[7] е вероятно третият абат на Леринския манастир, известен с догматическото си съчинение За благодатта и свободата на волята. От него са запазени също така няколко проповеди, насочени към монасите на Лерин, чиято главна тема е борбата със страстите и нападенията на злите духове, а също така и грижата за деня на Господния съд. В първото от неговите запазени слова се казва: На това място, превъзлюбени, сме се събрали не за почивка, не за сигурност, а за битка; за борба, за състезание тук излязохме; към войната, която трябва да проведем с пороците, тръгнахме[8]. По подобен начин за делата на аскетическия живот говори в една своя проповед и св. Цезарий Арелатски (починал 542 година)[9]. На друго място той казва: Братя превъзлюбени, за това сме събрали на това място – да можем да се освободим за нашия Господ, а не за тези дела, на които се радва нашият враг[10].

Св. Евхерий Лугдунски (починал около 450 година)[11] заемал в света висока длъжност, но заедно със съпругата си Гала и двамата си синове Салоний и Веран (и двамата по-къснешни епископи и светци на Църквата) се оттеглил на Лерин. Според думите на св. Павлин Ноленски (починал 431 година), св. Евхерий, неговата съпруга и децата му живеели на Лерин като бегълци от шума на този свят[12]. Св. Евхерий оставил ценното съчинение: De contemptu mundi et saecularis philosophiae (За презрението към света и светската философия). В него като че ли най-ясно е изразена разликата между светски и християнски живот, макар по един или друг начин за това да става дума и в почти всичките творби на св. Евхерий. Противопоставянето между „светско” и „духовно”, както вече бе споменато, се среща още на страниците на Свещеното Писание. Св. Евхерий цитира ключовото място в Свещеното Писание по този въпрос – Не обичайте света, нито това, което е в света (1 Иоан 2:15), но добавя, разяснявайки причината: … защото всичко това с коварни краски гали нашия взор[13].  Съблазните на света винаги са опасни за човека, желаещ духовен живот. И във времето на св. Евхерий и в днешно време лошите примери, които ни заливат отвън, са много повече от добрите. А силата на примера, както ни казват светоотеческите слова, е много голяма.

Св. Хонорат Арелатски (починал 429 или 430)[14] се смята за родоначалник на организирания монашески живот на Лерин. Той дошъл там вероятно през 410 година, след като дълги години трупал аскетически опит и ценни наставления в манастирите на Изтока (Египет и Палестина). През 426 година той бил избран за епископ на Арелат (днес Арл), който по това време бил голям християнски център на Южна Галия. Неговият най-близък ученик – св. Хиларий Арелатски (починал 449 година)[15], напуснал също светския живот. Той последвал своя учител в Арелат и три години по-късно, през 429 година наследил неговата епископска катедра, отличавайки се със свят и добродетелен живот и ползвайки се поради това с всеобщо уважение. В Слово за живота на св. Хонорат Арелатски, написан от св. Хиларий, се казва за делата на светеца: Невероятно е колко големи бяха неговите грижи за това, скръб да не потиска някого, да не мъчи някого светска мисъл[16]. В тези думи се изяснява смисълът на отричането от света: да бъдем свободни от грижи, за да се стремим с цялата си душа към Бога.

Светът и светският начин на живот трябва, така да се каже, да има своята алтернатива – тоест онова, което идва след отричането от света. В случая с монасите от Лерин – това е „пустинята” и животът в нея. Но думата „пустиня” в християнски смисъл има по-различно значение. Това не е някаква определена географска област, не означава дори и място със сурови климатични условия. Външното за християнския аскет не е от особена важност; то е следствие от неговото търсене и желание за освободеност от земните дела, от общуване на материално ниво с другите хора. Там, където присъства тази свобода, това е християнската пустиня – пък била тя и островно кътче сред морето или океана. В светоотеческата литература от остров Лерин присъства една Похвала на пустинята (De laude eremi) – пак от св. Евхерий Лугдунски. Тя е отправена към споменатия св. Хиларий. В нея св. Евхерий определя пустинята като място за молитва (locus orationis) – поради това че Бог се е молел именно там[17].

Отричането от света често означава отричане от земната родина. За отците-аскети на Лерин земната родина няма значение, в съгласие с апостолските думи: … защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евреи 13:14). В тази връзка можем да кажем, че у леринските отци не присъства някаква форма на патриотизъм, който за съжаление днес често се изтъква като най-важен смисъл на християнската (респективно православната) вяра (вярата като основа и крепител на нацията). В Животът на св. Хиларий Арелатски житиеписецът говори за св. Хонорат, когото младият Хиларий придобил за наставник: В родината, от която любовта към небесното го беше оттласнала, обичта към толкова чеда го призова обратно[18].

Отричането от света с право заслужава наименованието обръщане. Обръщане, но накъде? Християнските отци са категорични – това е обръщане преди всичко навътре към самия себе си, към глъбините на душата, където се съзира и Бог, където се постига и самопознание, и богопознание. Св. Евхерий казва: Знаеш това, което ти се полага да обичаш, а самия себе си не знаеш да обичаш?! Навън е това, което обичаш; извън теб е онова, за което копнееш. Обърни се по-скоро към себе си, за да бъдеш по-скъп на себе си ти, отколкото твоето[19]. В същия смисъл са и думите на св. Павлин Ноленски към ученика на блажени Августин Лиценций, с които той му дава съвет за връщане към своето (в случая – tua) от чуждото (aliena) и го призовава да не губи време за външното (externa)[20].

Интересен е пътят на аскета след неговото отричане от света. Мнозина от леринските отци в своя живот отново се връщат в света, като стават епископи на различни градове в Галия. Св. Хонорат и св. Хиларий един след друг са на катедрата в Арелат, а св. Максим (починал 460 година)[21] и св. Фавст – в Реи. К. Франк пише по този повод: Островният манастир се превърнал в значителен разсадник за клира на Южна Галия[22]. А Р. Бояджиев твърди за манастири като Леринския: В тези ценобии (манастири – скоби мои) по уникален начин се преплитат аскеза, антична ученост и култура[23]. Това още веднъж ни доказва, че след като усъвършенстването на духа в неговия път към Бога се е извършило в определена степен, вече придобитото богатство може да се сподели и с други.

II. Подбуди за отричането от света

Ута Ранке-Хайнеман задава следния въпрос: Защо монасите са оставяли всичко и са отивали в уединение?[24], и малко по-надолу в същата своя статия сама отговаря: Постоянно срещаме любовта към Бога като мотив да се напусне светът[25], допълвайки още: Те (монасите – скоби мои) излизали от света, за да могат по-добре и по-дълбоко да обичат Бога[26]

За леринските отци светът и животът в него (и „според него”) е пленничество. Св. Евхерий говори за този плен и за неговите причини: Има две главни неща, както мисля, които най-вече държат хората победени в делата на този свят, и след като чувствата са били прелъстени, свързват уловените със съблазнителна любов: желанието за богатство и достойнството на почестите[27]. В Животът на св. Хиларий Арелатски пък разказът за периода на светеца на остров Лерин започва така: След като оковите на грижите бяха счупени и силите – предадени на Твореца, с такъв Водач встъпва (Хиларий – скоби мои) в земния рай на Леринския остров[28].

В този контекст за леринските отци отричането от света е начало на духовния подвиг – поне на неговата най-важна, най-висша част. Но отричането от света е условие, а не самоцел. Разбира се, пред леринските отци не стои въпросът, дали може християнинът да живее аскетически и да се усъвършенства духовно в света. В западната аскеза обаче примерите на аскетически живот в света са многобройни. Тук важи казаното от Румен Бояджиев: …единението с божественото не е възможно да се осъществи в големия град с неговия шум, активен форумен живот, арени и театри; просветлението идва от усамотението на село, извън градските стени. На Запад провинцията изпълнява донякъде ролята на пустинята за източното монашество[29].Но както отбелязва малко по-нататък същият изследовател: Това движение не трябва, разбира се, да се абсолютизира[30]. Отричането от света на Запад има многообразни проявления и приема различни форми. Леринското е най-ярката и пълна негова форма, най-висше негово проявление.

В За презрението към света[31] се изброяват личности, като примери за отричане от света (и светската философия) – св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисенски, св. Василий Велики, св. Павлин Ноленски, св. Хиларий Пиктавийски, св. Иоан Златоуст и така нататък. Общата причина за отричането от света и светската философия е това, че всички те са пожелали тази небесна философия[32]

Но избирането на небесната философия трябва да бъде осъществено от всеки един християнин, не само от монасите. Непонятно е в такъв случай проявяващото се и до днес неодобрение към отричането от света (да, наистина, то в една или друга степен означава отделяне от семейство, дом, роднини). Презвитер Салвиан Масилийски е автор на За Божието управление[33], както и на Срещу скъперничеството (Към Църквата)[34]. От него са запазени няколко писма. Най-известното сред тях е четвъртото. Тук той (заедно със съпругата си Паладия и дъщеря си Ауспициола) се обръща с молба за примирение към своите тъст и тъща. Предисторията е следната. Салвиан бил християнин, но пожелал да се ожени за произхождащата от езическо семейство Паладия (което, впрочем, не получило одобрението на християнската общност). Ала Салвиан успял да спечели съпругата си, както и родилата им се дъщеря за християнската вяра. Всички те заедно решили да се оттеглят от света и да живеят аскетически на Лерин. Макар и родителите на Паладия Хипатий и Квиета междувременно също да се присъединили към Християнската църква, те не можели да понесат аскетическото оттегляне на Салвиан и неговото семейство. В тази връзка Салвиан пише (към Хипатий): Но защо се сърдиш ти, който, откакто стана християнин, престана да имаш и погрешни причини (за гняв – ск. м.)?![35]

Защо отците на Лерин толкова обичат пустинното уединение и се стремят към него? Св. Евхерий показва величието на пустинята с пример от живота на Спасителя: отвеждането Му в пустинята и победата над дявола там[36], завършвайки с думите: О, велика похвала на пустинята – дяволът, който победи в рая, да бъде победен в пустинята![37]. За св. Евхерий пустинята е мост към небесата[38]. След това идва закономерното заключение: И тъй, ще нарека заслужено тази пустинна обител един престол на вярата, ковчеже на добродетелта, светилище на любовта, съкровищница на благочестието, склад на правдата[39].

Разбира се, християнският възглед за живота е различен от светския. Това е в основата на противопоставянето между духовно и светско. Разбирането на този различен светоглед може да помогне за определяне на подбудите за отричането от света. В Животът на св. Хиларий Арелатски авторът пише за своите възгледи: Аз пък… проповядвам в смирението благодат, в презрението към света – мъдрост, в любовта към Твореца – правда, в умъртвяването на плътта – благоразумие, в сравняването на вечните награди – сила…[40]

Големият американски духовник и богослов иеромонах Серафим (Роуз) (починал 1982 година) е почитал особено много православните западни светци. Тази любов е била присъща и на неговия духовен наставник и архиепископ на Сан Франциско св. Иоан Шанхайски (починал1966 година)[41]. Отец Серафим пише: Любовта към пустинята като към убежище от житейските бури и суетата и като място на напрегната духовна война заради царството небесно, както и преклонението пред живелите там преподобни[42], изпълнили земите на Запада с благоуханието на своите подвизи на благочестието – ето това е, което вдъхновявало младите новообърнати християни на Запада да търсят пустините на Галия и да узнават там от първа ръка, от опитни старци и от собствен опит, духовното учение на източните отци[43].

Св. Евхерий подчертава че пустинята не трябва да се осквернява не само с грехове, но дори и с житейски грижи: И тъй, потвърдена е от Бога светостта на мястото със светостта на завета; в него (както смятам) Бог едновременно и скрито възвестява и това, пристъпващият към пустинята, да се освободи от предишните връзки на житейските грижи и от предишните окови, за да не оскверни мястото[44]. От казаното пък следва, че животът в уединение е едно ново начало, където не е позволено нищо старо – изисква се освобождаване от грижите и оковите.

III. Цел на отричането от света

На Запад аскетическият живот е бил разделен на две главни направления – монашески живот и аскетически живот в света. Това е възможно, защото, както казва Румен Бояджиев: Една истинска аскеза не се състои главно в планирането и осъществяването на почти спортни „постижения“ и тренировки, потискащи съня, глада, студа и болката, а в това един издигнат вярващ човек да търси с радост личното извисяване и общението с Абсолютното[45]. Тоест аскезата не е самоцел; тя има една висша цел, за достигането на която трябва да се положат усилия.

Разбира се, отричането от света има за цел усъвършенстването на душата по нейния път към Бога. Усъвършенстването е в основата на спасението на душата – в християнски смисъл спасението означава здравето на душата, както ни показва значението на думата (една и съща за спасение и здраве) в древните езици (старогръцки, латински[46]). Радостта, изпълваща душата на християнина, който следва своята цел, се нарича блаженство. Блаженството пък започва още тук, на земята, а в много по-пълна степен е присъщо на бъдещия живот.

Според християнското разбиране състоянието на блаженство, предвкусването на бъдещия живот още тук, на земята може да се нарече святост. Църквата винаги е имала по-особено разбиране за светостта, в сравнение с наложилото се днес в масовото съзнание. Още на страниците на Свещеното Писание на Новия Завет прави впечатление честото използване на думата светии по отношение на всички вярващи християни, стремящи се към спасение, което неминуемо включва постоянно усъвършенстване. Повечето от християнските светци не са канонизирани на събори, с определени юридически актове, а критерий за тяхната святост е било църковното съзнание, признанието на вярващия народ, който, убеден в тази святост, е започвал да почита тези хора и в определен ден от годината тържествено да чества тяхната памет.

В Похвала на пустинята св. Евхерий Лугдунски описва плодовете на пустинното уединение (респективно на отричането от света): Не е неплодородна (както се вярва), не е празна онази пустинна почва, нито са безплодни скалите на сухата пустиня. Нейният жител прибира там многократен добив и стократен плод (вж. Матей 13:8,23) (…) Там земеделецът ще пожъне богата реколта… Там се намира и „Живият хляб“, „Който слиза от небето“ (Иоан 6:51, 50)[47].

В края на За презрението към света… св. Евхерий засяга въпроса за състоянието на човека, достигнал висота на християнския си живот[48]. Този човек е обичан от Бога. И на него Бог дава несъмнено много повече, отколкото на всички хора, които без разлика от своето духовно състояние материално са облагодетелствани в много отношения. За праведните (… iustis) Бог се явява въздаятел (на благодеяния)[49]. На тях Той ще върне (rependet), докато на другите дарява (largitur)[50].

Но само Бог може да даде истинско щастие. Светът не е способен на това. В едно обширно изследване на Клеменс Каспер, посветено на богословието и духовността на остров Лерин през пети век, срещаме следните размисли върху съчинението на св. Евхерий Лугдунски За презрението към света и светската философия: Животът в света е обременен с нещастия, от всички страни се притиска от страдания. От тъмно зло се угнетява той и от неправда се разтърсва. Пълен е с грижи, несигурен – поради вихъра на трудностите[51]. В такъв смисъл св. Цезарий Арелатски обръща внимание на една страна от наградата на праведните (в случая – аскетите), свързана с настоящия живот – те печелят дори само от това, че са намразили света и са се отделили от него. Той казва: Знаем, ясно е, че за духовното служение, на което се отдадохме, голямо е в бъдеще положеното въздаяние; но ако погледнем добре: в същото това дело, което по някакъв начин вършим, и в настоящия век притежаваме вече част от наградата. И разбира се, голям е плодът на живота – да сме могли да презрем света и да сме започнали да служим на Бога…[52].

Отричането от света, презрението към него и неговия светоглед носят радост. Тази радост е изписана на лицата на аскетите и се проявява в техните обноски. Св. Хиларий разказва за св. Хонорат: В неприветливостта на пустинята доставяше утеха със своето лице, с такава голяма радост приемайки всички, сякаш ги бе очаквал…[53] Св. Фавст пък насърчава: Ето защо блажена е онази душа, която, докато живее добре в братството, е радост за мнозина и много от нея или се назидават, или се просвещават[54].

Разбира се, възможното за християнина съвършенство, спасение и духовно здраве – цел на аскетическия живот – има своята противоположност. Това е състоянието на всички онези, които не са приели духовния подвиг, а са вървели по някакъв друг път. В аскетическите съчинения споменатото противопоставяне е особено силно, като липсват характерните за множество съвременни така наречени „християнски“ съчинения уклони и увъртания. Св. Евхерий в За презрението към света… говори така за онези, които не се стремят към християнското спасение: Наслаждението на кратковременния живот не постигат, на това на вечния не могат да се надяват. От временните блага не се ползват – не, не ще се ползват и от вечните![55]

***

Отричането от света е основа на християнската аскеза. То присъства в подвига и словата на леринските отци през най-големия период на разцвет на монашеския остров – V-VI век. В съчиненията на св. Евхерий Лугдунски За презрението към света и светската философия и Похвала на пустинята то получава най-точен израз, като се осветляват различни негови страни. Също така отправените предимно към монаси проповеди (на св. Фавст Реиски, на св. Цезарий Арелатски) с езика на църковната риторика запознават с делата на живота в уединение и подбуждат читателя към него. Различните Vitae (жития) от остров Лерин (на св. Хонорат, на св. Хиларий) ни представят духовно извисени личности, осъществили на дело християнското отричане от света. Макар и във всички тези произведения да не се намира систематично изложение на християнското нравствено учение за отричането от света, все пак читателят получава представа за неговата същност, която не е самоцелна, а се разбира като освобождение от греха и суетата за по-нататъшно свободно усъвършенстване на духа. Това означава отричане от така наречената „светска философия”, от светския начин на мислене, изпълнен с много заблуди и непостигащ истината за смисъла на съществуващото. Главна подбуда тук се явява любовта към Бога, която е обхванала аскета и която се разгаря все повече, будейки у него желание за непрестанно общуване с Бога. Тази любов води обхванатите от нея до усамотение, до „пустинята” (eremus). Общуването с Бога в уединението има за цел постигането на възможната за човека степен на съвършенство. Съвършенството носи блаженство на неговия притежател и блажената радост започва още тук на земята, за да продължи безкрайно на небесата – във вечността.

_______________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1].Имената на западни светци и църковни автори ще бъдат давани с оглед на тяхното изписване на латински. По отношение на определенията към тях, свързани с названията на градове, е дадено предпочитание на древните имена на градовете.

[2].Mare est ergo secretum temperantiae, exercitium continentiae, gravitatis secessus, portus securitatis, tranquillitas saeculi, mundi huius sobrietas, tum fidelibus viris atque devotis incentivum devotionis, ut cum undarum leniter alluentium sono certent cantus psalentium, plaudant insulae tranquillo fluctuum sanctorum personent. S. Ambrosius Mediolanensis. Hexaemeron. Liber III,5,23 (Patrologiae cursus completus. Series Latina (PL). Vol. 14, col. 178).

[3].Обикновено наричани просто Лерин.

[4].В тази работа ще бъде обърнато внимание почти изключително на чисто аскетическите лерински писания.

[5].Флоровски, протоиерей Георги. Източните отци – V–VIII век. Превод от руски. Б. м., б. г. С. 262-263.

[6].Вж. Skeb, Matthias. Christo vivere. Studien zum literarischen Christusbild des Paulinus von Nola. Bonn, 1997. S. 60.

[7].Памет на 27 септември.

[8].Ad locum hunc, carissimi, non ad quietеm non ad securitatem, sed ad pugnam, ad certamen convenimus, ad agonem huc processimus, ad exercenda cum vitiis bella conscendimus. S. Faustus Rhegiensis. Sermo I,1 (PL 58,869).

[9]. Памет на 27 август. Текстът е следният: Ad locum hunc, charissimi, properantes, non ad quietеm, non ad securitatem, sed ad pugnam certamenque convenimus. Ad agonem huc processimus, ad exercenda cum vitiis bella convenimus [contendimus]. S. Caesarius Arelatensis. Homilia VII (PL 67,1059). Близостта – дори и чисто езикова – е очевидна. Друг въпрос е дали това не са по-късни вмъквания в текста. Все пак безспорно е единството на светоотеческата мисъл за същността на аскезата.

[10]. Fratres charissimi, ad hoc in istum locum convenimus, ut Domino nostro vacare possimus, non his rebus, quibus noster delectatur inimicus. Homilia IX (PL 67,1066).

[11].Памет на 16 ноември.

[12]. …ab istius mundi strepitu profugam manere… (noveram). Paulinus, Pontius Meropius. Epistula 51,2 (Fontes Christiani (FC) 25/3. Freiburg im Breisgau, 1998, S. 1078).

[13]. … quia omnia haec conspectui nostro insidiosis coloribus lenocinantur. S. Eucherius Lugdunensis. De contemptu mundi et saecularis philosophiae (PL 50,722A).

[14].Памет на 16 януари.

[15].Памет на 5 май.

[16].Incredibile est quantae illi curae fuerit ne quem tristitia affligeret, ne cogitatio saecularis urgeret. S. Hilarius Arelatensis. Sermo de vita s. Honorati, episcopi Arelatensis. Caput IV,18 (PL 50,1259).

[17].S. Eucherius Lugdunensis. De laude eremi 26 (PL 50,707).

[18].Ad patriam, ex qua eum amor coelestium expulerat, tanti filii revocavit affectus. S. Hilarii Arelatensis vita. Caput II,3 (PL 50,1223).

[19].Scis ea, quae tibi obveniunt diligere, et ipsum te diligere nescis? Foris est, quod amas: extra te est, quod concupiscis. Revertere potius in te, ut sis tibi tu charior quam tua. De contemptu mundi… (PL 50,716C).

[20].Paulinus, Pontius Meropius. Epistula 8,3 (FC 25/1. S. 224). И блажени Августин говори (в обръщение към Бога) за себе си: А Ти, Господи… ме връщаше към мен самия… Св. Аврелий Августин. Изповеди. Книга осма, VII, 16. Превод от латински. София, 2006, с. 179.

[21].Памет на 27 ноември.

[22].Frank, K. S. Frühes Mönchtum im Abendland. Band I. Lebensformen. Zürich, 1975, S. 28.

[23].Бояджиев, Румен, Островното монашество на Лерин и рецепцията на източните монашески идеали в християнска Галия през V в. – В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Том 90 (9), 2000 (с. 453–480), с. 471.

[24].Ranke-Heinemann, Uta. Die Gottesliebe als ein Motiv für die Entstehung des Mönchtums. – In: Münchener theologische Zeitschrift 8 (1957) (S. 289–294), S. 289.

[25].Ibid., S. 289.

[26].Ibid., S. 290.

[27].Duae res praecipuae sunt, ut arbitror, quae maxime homines in negotiis saeculi vinctos tenent, et eblanditis sensibus, captos illecebroso amore constringunt: opum voluptas, et honorum dignitas. De contemptu mundi… (PL 50,716А).

[28].Ruptis ergo occupationum catenis, et auctori facultatibus traditis, tanto duce terrestrem ingreditur Lirinensis insulae paradisum. S. Hilarii Arelatensis vita. Caput V,7 (PL 50, 1226).

[29].Бояджиев, Румен. Ранно западноевропейско монашество. София, 1996, с. 58.

[30].Пак там.

[31].Вж. De contemptu mundi… (PL 50,718C–719B).

[32].Както говори св. Евхерий за св. Григорий Нисенски: … coelestem hanc philosophiam… concupivit. De contemptu mundi… (PL 50, 718D).

[33].De gubernatione Dei. Съчинението е в осем книги и в западната патристика има почти същото значение, както и За Божия град на бл. Августин. То представлява един вид християнска философия на историята, давайки добър пример за това, как Християнската църква трябва да изразява своята позиция по въпросите на обществения живот. Това, трябва да се отбележи, не влиза в противоречие с аскетическия принцип за отричане от света.

[34].Adversus avaritiam (Ad Ecclesiam). В него под псевдонима Тимотей Салвиан се обръща към всички вярващи да помагат с дарения на бедните (тогава това се е осъществявало чрез съдействието на Църквата)

[35].Tu autem quid suscenses, qui ex quo Christianus factus es, etiam falsas habere desisti? Salvianus Massiliensis. Epistula 4,6 (Sources chrétienes (SC) 176. Paris, 1971, p. 90).

[36].Вж. De laude eremi 22–23 (PL 50,706).

[37].O laus magna deserti, ut diabolus, qui vicerat in paradiso, in eremo vinceretur! De laude eremi 23 (PL 50,706).

[38].De laude eremi 27 (PL 50,707).

[39].Hoc igitur eremi habitaculum dicam non immerito quamdam fidei sedem, virtutis arcam, charitatis sacrarium, pietatis thesaurum, iustitiae promptuarium. De laude eremi 28 (PL 50,707).

[40].Ego autem…  in humilitate gratiam, in mundi contemptu sapientiam,  in auctoris amore iustitiam, in carnis mortificatione prudentiam, in perrenium praemiorum comparatione fortitudinem praedico… Vita… , Caput I,2 (PL 50,1222).

[41].Памет на 19 юни.

[42].В християнската традиция с думата преподобен често се обозначават като цяло монасите, а не само официално канонизираните от тях.

[43].Серафим (Роуз), иеромонах. Православная Галлия. Введение. — В: Житие отцов. Vita patrum (The Life of the Fathers by St. Gregory of Tours). Перевод с английского. Москва, 2005, с. 126.

[44].Confirmata quippe est a Deo sanctitas loci, sanctitate testimonii; in quo (ut reor) etiam illud pariter et latenter enuntiat, ut accedens ad eremum pristinis curarum obligationibus vitae se absolvat, et anterioribus vinculis expeditus incedat, ne locum polluat. De laude eremi 7 (PL 50,703).

[45].Ранно западноевропейско…, с. 13.

[46]. На латински salus, на старогръцки σωτηρία.

[47]. Non est infructuosum (ut creditur), non est illud sterile eremi solum, nec infecunda arentis saxa deserti. Illic multiplex germen, et centenos accola fructus recondit. (…) Uberi illic messem proventu colonus metet… Invenitur etiam illic panis vivus, qui de coelo descendit. De laude eremi 39 (PL 50,710).

[48].Вж. De contemptu mundi… (PL 50,726B–D).

[49].Вж. De contemptu mundi… (PL 50,726B) – Нека да помислим Този, Който е дал толкова, колко ще въздаде… (Consideremus, qui tanta dedit, quanta restituet…)

[50].De contemptu mundi… (PL 50,726C).

[51].Kasper, Clemens. Theologie und Askese. Die Spiritualität des Inselmönchtums von Lérins im 5. Jahrhundert. Münster, 1991. S. 152.

[52].Scimus quidem spirituali militiae, cui nos mancipavimus, magnam esse in futurum repositam remunerationem, sed si bene respiciamus, in hoc ipso opere quod gerimus quodammodo, etiam in praesenti saeculo iam partem praemii possidemus. Et plane magnus vitae fructus est, saeculum potuisse despicere et Deo servire coepisse… S. Caesarius Arelatensis. Homilia VIII (PL 67,1062).

[53].In squalore eremi delicias conspectu suo ministrabat, cum tanto omnes gaudio et amore suscipiens, tamquam exspectasset… Sermo… Caput IV,20 (PL 50,1260).

[54].Unde felix est illa anima quae, dum bene in congregatione versatur, multorum gaudium est, et plurimi ex ea vel aedificantur vel illuminantur. S. Faustus Rhegiensis. Sermo I,3 (PL 58,870).

[55].Voluptatem vitae brevioris non capiunt, perpetuae sperare non possunt. Bonis temporalibus non utuntur, non, non utentur aeternis. De contemptu mundi… (PL 50,723A).

Изображения: авторът Росен Миланов, св. Амвросий Медиолански, св. Викентий Лерински и св. Павлин Ноленски. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2BD