й) РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВ. ДЕВА МАРИЯ

За да не бъдем упрекнати, че представяме тенденциозно въпроса за самочинното обявяване на догмата за непорочното зачатие, определяйки това обявяване не като плод на съборната дейност на епископите, а като едноличен акт на папата, и че сме се ползвали само от православни и протестантски източници, ние ще прибегнем и към римокатолически автори.Най-отявлени привърженици на новия догмат като епископ Малу и др. признават, че свиканите епископи нямали за задача да обсъждат въпроса, а само да присъстват на този празник. Кардинал Брунели, който председателствал събранието на епископите по време на четирите заседания, на които те били запознати със съдържанието на булата, ги предупредил, че папата съвсем не е възнамерявал да събере епископите на събор, нито да ги упълномощи да обсъждат основанието на въпроса или навременността на определението – две неща, решението на които той запазва за себе си.

Същото потвърждава и кардинал Гусе (Gousset), който е написал цяло съчинение, озаглавено „La croyance générale et constante de l’Église touchant l’immaculée conception de la bienheureuse Vierge Marie“ (Paris, 1855), имащо за цел да докаже не само правотата на новия догмат, но и мисълта, че епископите не са играли никаква роля при дефинирането му, и че то е дело само на папата. Ето и неговите думи: „При все че Пий ІХ се е съветвал със св. колегия и с епископите на християнския свят, но той си е задържал правото да произнесе окончателната присъда за догмата на зачатието на Дева Мария“. Със съчинението си Гусе е целял да издигне абсолютния авторитет на папската власт, но не е досъгледал, че със същия аргумент е унищожил валидността на догмата за непорочното зачатие, тъй като е признал, че той е дело не на цялата Римокатолическа църква, а само на първия неин епископ, папа Пий ІХ, който по този въпрос е влязъл в явно противоречие с много свои предшественици. Никога в Църквата до Пий ІХ не се е процедирало така – папата еднолично със своята власт да обявява известно учение за догмат, без да пита Църквата, без да я остави тя да се произнесе по същество.

Паризис, епископ от Арас, изтъкнат ултрамонтанист, в своето малко съчинение озаглавено „Les Impossibilités“, описва церемонията по обявяване непорочното зачатие така: „В определения ден папата, който въплъщава в себе си цялата Църква, застана на катедрата на непоклатимата истина пред своите събрани братя, с които той свободно се бе съветвал, но без да иска от тях нито тяхното съгласие, нито тяхната преценка. Той стана прочее и говори сам, и утвърди като член на вярата, за всякога и за всички, че Мария е била зачената без грях“.

Тези думи на този отявлен защитник на папската власт и на папските разпоредби са по-красноречиви и по-изобличителни за папското самовластие в Църквата от всички други обвинения на противниците. Епископите нито са били канени да обсъждат, нито са имали свободата да се произнесат. Папата сам е провъзгласил новия догмат. Съборността на Църквата като принцип за решаване на важните догматически въпроси е била съвършено погазена и папско-монархическото начало възтържествувало.

Че самочинно е било догматизирано, с цел да се затвърди папската абсолютна власт в Църквата, едно неправилно учение, с което се увеличава броят на папските актове, много от тях отхвърлени от самите римокатолици като погрешни, това личи от цялата опорочена процедура на обявяването на новия догмат. Без догматическа обосновка с преки свидетелства от Св. Писание и Св. Предание, без обсъждане на въпроса от страна на цялата Църква, без събор, а в присъствието само на поканените епископи, съчувстващи на нововъведението, но въпреки това определени не да обсъждат, а да присъстват и одобряват, догматът бил обявен, анатемата за неприемането му – произнесена, Църквата била свързана с вяра в лъжовното учение.

При цялото внимателно процедиране и при всички допитвания и обсъждания в разни комисии и конгрегации, пак не било съобразено, че под тази папска анатема ще попаднат неволно и знаменити папи, светци и учени богослови на Римокатолическата църква като папите Инокентий ІІІ, Инокентий V, Климент VІ, Пий V, Инокентий ХІ и др. и като светците и богословите Анселм Кентърберийски, Бернар Клервоски, Тома Аквински, Бонавентура, Хуго де сен Виктор, Петър Ломбард, Алберт Велики и др., които решително са отхвърляли непорочното зачатие на св. Дева Мария като заблуда, да не говорим за древните велики светители и поборници за православието, които нямали и понятие от това ново учение.

Самите участващи във формалните заседания в Рим са чувствали излишността на своето присъствие. Кардинал Маки, един от защитниците на непорочното зачатие, доайен на свещената колегия, подчертава решаващата роля на папската власт в догматизирането на новото учение, като преди церемонията по провъзгласяването на догмата се обръща към папата със следните думи: „Онова, което така горещо желае Християнската църква и проси всецяло, за преумножаване на хвалата, славата и почитанието на пресветата майка на Бога, е това, щото нейното непорочно зачатие да бъде определено и предписано от Вашата върховна и непогрешима власт“. А след обявяването на догмата кардинал Маки благодарил на папата за това, че той благоволил със своя собствен авторитет да определи и узакони непорочното зачатие.

Явно е, че този нов догмат е бил дефиниран от папата и неговите приближени и наложен насила на цялата Римокатолическа църква. Порочната процедура на неговото обявяване не е от естество да го утвърди като истинско учение; напротив, тя го разобличава като новост, която няма нищо общо с вярата на древната Църква и на Св. Отци.

Известният западен църковен учител от V век св. Викентий Лерински е определил много сполучливо, коя е истинската и изначална вяра на Църквата, а именно, „quod semper, quod ubique et quod ab omnibus creditum est“, тоест което всякога, всякъде и от всички е вярвано.

Католиците се хвалят, че по времето на обявяването на догмата за непорочното зачатие на св. Дева Мария цялата почти Римокатолическа църква е вече вярвала в него. Това е отчасти вярно, защото иезуитите векове наред употребявали неимоверни усилия да насаждат тази вяра у народа. Но дори да беше то и напълно вярно, пак този аргумент не би бил достатъчен, за да оправдае догматизирането на частното мнение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Защото, както добре изяснява безименният автор на прекрасното съчинение „Le nouveau dogme en présence de l’Écriture sainte et de la tradition catholique“, Църквата „не е християнското общество от този или онзи век,… но християнското общество от всички векове… Тази Църква – една, постоянна и идентична – е каналът, по който винаги е текла богооткровената истина, откакто Богочовекът й я е поверил. Богооткровената истина й е била дадена като залог.

Иисус Христос не й е поверил мисията да я изработва (тоест сама да я измисля и съчинява – ск. м.). Във всеки век е имало в Църквата само погрешими хора, било пастири, било миряни; не е имало непогрешимост освен в постоянното свидетелстване на вековете, утвърждаващи всички заедно един догмат на вярата, вярван винаги и от всички. Когато в този или онзи век един догмат на вярата е бил оспорван или отричан, Църквата е свидетелствала за своята древна, постоянна и вселенска или повсеместна вяра. Епископите са били нейните органи, когато те са били отгласи на нейната вяра, респективно всеки за своята църква; но тяхното свидетелрство е било считано недействително, щом те са говорели лично от свое име“.

Ако латинските богослови, защитници на непорочното зачатие, се ръководят от често цитирания от тях принцип на св. Викентий Лерински, че „онова предадено учение трябва да се признава за истинско, което всякога, всякъде и от всички е било изповядвано като истинско“, те трябва сами да се откажат от новия си догмат, защото той не е бил изповядван „всякога, всякъде и от всички“. До ХІ век той е бил неизвестен. Много папи решително са го отричали. Цели католически страни дълго не са вярвали в него. Ако някои римокатолически автори се опитват да спасяват задължителността на новия догмат тъкмо с помощта на изтъкнатия принцип на св. Викентий Лерински, това е едно недоразумение.

Един например пише: „Викентий дава на всеки вярващ средство да узнава новото, внезапно появило се заблуждение като заблуждение, а именно, той предлага да се установи, дали то съответства на всеобщото съгласие на Църквата, или на свидетелството на древността“. Протоиерей Ал. Лебедев, цитирайки тази мисъл, открива в думичката „или“ хитростта на автора, който се старае да избегне неумолимата присъда на принципа на св. Викентий Лерински със софизми. Протоиерей Лебедев казва: „Това, което у св. Викентий Лерински съставлява един признак с две части, то се разпада при латинския богослов на два независими признака. Според св. Викентий онова учение е лъжливо, което е и не древно, и не всеобщо, а според латинското тълкуване онова учение е лъжливо, което е или не древно, или не всеобщо. И обратното, според св. Викентий онова учение е истинско, което е и древно, и всеобщо, а според латинското мъдруване – онова учение, което е или древно, или в известен период всеобщо. Според принципа на св. Викентий, учението за непорочното зачатие е и не древно и не всеобщо, и поради това лъжливо; а според латинското представяне то, макар и да е ново, но в половината на сегашния (ХІХ-ти, в ск. м.) век е всеобщо, следователно е и истинско. Ето латинското извращение на принципа на св. Викентий“.

Непорочното зачатие не е било постоянна и повсеместна вяра на Църквата, понеже то не е нейно учение, а чужд елемент, привнесен отвън. А то не е нейно учение, понеже не е богооткровено, тоест не се съдържа в Св. Писание, нито е предадено на вярващите от апостолите и техните приемници по пътя на Св. Предание. Догматическата дейност на Църквата се е състояла не в откриване нови догмати, които не са били известни на предишните християнски поколения, нито в обявяването за догмат на вярата на някое благочестиво частно мнение, а в определянето на някоя оспорвана или отричана от еретиците богооткровена истина, която е била винаги и повсеместно вярвана като постоянен, повсеместен и изначален догмат на Църквата.

Така че папа Пий ІХ е извършил един своеволен и страшно отговорен пред Бога и пред историята акт, като, без да държи сметка за постоянната и повсеместна вяра на Църквата, е превърнал, злоупотребявайки с властта си, едно частно мнение, появило се на Запад едва в ХІ век, и за което предишните векове нищо не са знаели, в задължителен догмат на вярата. Така се приключило обявяването като богооткровено учение, винаги вярвано от Църквата на едно мнение, което в самите римокатолически богословски среди било предмет на оспорване повече от 800 години, тоест на едно мнение, което самата върховна римокатолическа власт не е смеела да обяви за догмат на вярата в продължение на дълги векове, а ту го обявявала за неправилно учение чрез някои свои папи (Инокентий ІІІ, Инокентий V, Климент VІ), ту го закриляла, забранявайки да се нарича то ерес (Сикст ІV), ту се е въздържала да се произнася по него (Павел V, Григорий ХV), като е заявявала, че „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“ (Григорий ХV).

Можем ли да си представим тъй нерешително да е процедирала Църквата по повод например на оспорваната от арианите божествена същност на Христа! Можем ли да си въобразим, че Църквата е могла да отлага решителното си произнасяне по този въпрос с векове, докато дойде сгодният исторически момент за това? Не! Църквата веднага е казала думата си и то твърдо и решително, защото тя не е защитавала едно колебливо мнение, а една положителна вяра, вяра, която е била винаги изповядвана от истинските членове на Църквата. По божествената същност на Христа вечната Мъдрост е казала думата си в Св. Писание и в Св. Предание. Затова Църквата винаги е вярвала в тази божествена същност на Христа! Ако по въпроса за непорочното зачатие на св. Дева Мария, по признанието на папа Григорий ХV, „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“, ясно е, че, неоткрита до ХVІІ век, тя не може да бъде догмат на вярата и след ХVІІ век, защото истините на вярата са открити от Христа още на апостолите и техните съвременници (Иоан 15:15). Иначе ще излезе, че днешните римокатолици имат по-богата по съдържание вяра отколкото св. апостоли!

Всичко това показва, че с обявяването непорочното зачатие за догмат на вярата Римокатолическата църква не е формулирала един винаги изповядван и застрашен от отричане изначален, богооткровен догмат на Църквата, а едно частно, колебливо и от гледище на Божественото откровение необосноваемо и затова неудържимо мнение. Тя е чакала то да се разпространи, да се закрепи в съзнанията на вярващите и чак тогава се е осмелила да го догматизира и то по подбуди не да подсигури спасението на вярващите чрез изповядването на една истина, отричането на която води към вечна гибел, а със скритата цел да се проправи пътят за провъзгласяването на догмата за папската непогрешимост и главенство в Църквата.

Следва…