Тези мисли Фридрих Енгелс развил и в научната си статия под надслов „Книгата  Откровение”,  която  специално  е  посветена  на  проучване  на  Апокалипсиса. Тази книга – според Фридрих Енгелс – „била написана в 68 година или през януари 69 година от нашето летоброене и затова тя не само е единствената книга на Новия Завет, датата на която е действително установена, но и най-старата от тези книги. В нея ние можем да видим като в огледало как е изглеждало християнството в 68 година[74].”

Тази точна датировка на Апокалипсиса се изгражда върху съвсем положителните изследвания на професор Фердинанд Бенари, които Фридрих Енгелс с благодарност използвал. В седемнадесета глава на Апокалипсиса се говори за звяр със седем глави. Тези седем глави, както пояснява самият автор на Апокалипсиса, са седем царе, от които били паднали петима, едният още стоял, а другият още не бил дошъл, а когато се възцари, щял малко да се задържи. И звярът, който бил и който го няма е осмият; той е от седемте и щял да загине. Според тълкуванието на Фридрих Енгелс звярът означава римското световно господство, представлявано последователно от седем императори, един от които бил смъртно ранен и не царува повече, но оздравял и ще се върне, за да осъществи в качеството си на осми царството на светотатството и богоотстъпничеството. А кой е този римски император, който вече господствал веднъж, бил смъртно ранен и изчезнал, но ще се завърне като осми по ред и ще бъде антихрист? Като смятаме Август за първи по ред, втори ще бъде Тиберий, трети – Калигула, четвърти – Клавдий, пети – Нерон, шести – Галба. В текста на Апокалипсиса се казва: „Петима паднаха, а единият стои”. Това значи, че Нерон вече е паднал, а Галба съществува. Галба управлявал от 9 юни 68 година до 15 януари 69 година. След убийството на Галба за император бил провъзгласен Отон. От това може да се заключи, че Апокалипсисът е написан при император Галба, вероятно в края на неговото управление или пък най-късно през време на тримесечното (до 15 април 69 година) управление на Отон, на „седмия”. Но кой е осмият, който е бил и който го няма? Това разяснява неговото число – 666. Като се съберат числените значения на еврейските букви от името „Нерон Кесар”, ще се получи 666. Наистина по това време се мълвяло, че Нерон не е убит, а само ранен и че ще се върне с войските си. Именно по това време бил написан Апокалипсисът. От историята знаем, че не закъснял да се яви и лъже-Нерон[75].

В заключение на научните си занимания с книгата Апокалипсис Фридрих Енгелс пише: „Като достоверна картина на най-ранното християнство, картина, нарисувана от един християнин, тази книга има по-голяма ценност, отколкото всички останали книги на Новия Завет[76].”Тази датировка и оценка на Апокалипсиса се приема и потвърждава от всички съветски изследователи, които се занимавали с този проблем.

Съветските историци на философията Георги Фьодорович Александров, Бернард Емануилович Биховски, Марк Борисович Митин и  Павел Фьодорович Юдин  в  своя  колективен  труд  История  на  философията,  т.  I: Философията на античното и на феодалното общество считат Откровението на св. Иоан  Богослов  за  най-стария  християнски  документ;  то  било  написано  от малоазиатски евреин през времето, когато неговите сънародници от Юдея водели отчаяна война срещу Рим през 67 и 68 година след Рождество Христово; то било изпълнено с омраза към „вавилонската блудница” – Рим, и предсказвало нейната гибел от гнева на небесните сили[77].

Съветският учен Роберт Юрьевич Випер изразява свои съображения относно възгледите за Апокалипсиса. Според него хронологията на това ранно християнско съчинение не била напълно ясна. Все пак поне към едната част от Апокалипсиса напълно подхожда датата, предложена от Фридрих Енгелс за цялото съчинение, именно 68-69 година; това е моментът на разгара на юдейското въстание през 66-73 година. Втората част на Апокалипсиса също се била появила в тази тревожна политическа обстановка, когато още не били преминали настроенията от бурната епоха на голямото въстание и когато бъдещите християни още не били изоставили юдейските национални традиции. Въз основа на това Роберт Юрьевич Випер заявява: „Както и да би бил разрешен хронологическият въпрос относно втората част, все пак Апокалипсисът трябва да бъде считан за най-ранното от произведенията,  влезли  след  това  в  канона  на  Новия  Завет,  макар  и  по догматически съображения той да бил поставен на последно място[78].”

Историкът Николай Александрович Машкин в своя труд „История древнего Рима” пише, че най-ранният от всички християнски паметници е Апокалипсисът (Откровението на св. Иоан Богослов). Той бил написан в края на 67 или в началото на 68 година, през време на гражданската война след смъртта на Нерон[79].

Друг учен – Абрам Борисович Ранович – в научната си статия „Раннее христианство” пише, че „най-древният дошъл до нас християнски документ е Апокалипсисът (Откровението на Иоан), написан около 68 година[80].”

Особено   ревностно   и   аргументирано   отстоява   ранната   датировка   на Апокалипсиса професор Сергей Иванович Ковальов във встъпителната си статия към превода на книгата на Арчибалд Робъртсън под надслов „Произход на християнството”, излязла от печат в Лондон през 1953 година и преведена и издадена на руски език през 1956 година. Там Сергей Иванович Ковальов пише, че Фридрих Енгелс в статията си „Към историята на ранното християнство” тълкувал Апокалипсиса и установил датата на неговата поява с абсолютна точност – 68-69 година. Според Сергей Иванович Ковальов „датировката на Енгелс досега не е опровергана от никого и щом това е така, ние сме задължени в построенията си да изхождаме само от нея”. Апокалипсисът – продължава Сергей Иванович Ковальов – е „най-ранното от известните ни произведения на новозаветната литература,   което   отразява   в   себе   си   ранния   етап   на   формиращото   се християнство[81]„.

Във втория том на „Всемирная история” също се подчертава, че Апокалипсисът е едно от най-ранните произведения на християнската литература, което е написано в 68 година[82].

Същата теза изразява и Кира Леонидовна Воропаева. Тя в съчинението си „Был ли Христос?”, Москва 1956, поддържа, че Апокалипсисът е най-ранното християнско произведение; той e написан през 68-69 година[83].

Споменатите съвременни учени са напълно единодушни, че Апокалипсисът е най-ранното произведение, което произхожда от края на 67-ма или от началото на 68-ма година, тоест около три десетилетия след кръстната смърт на Иисус Христос. Поради ранния произход на Апокалипсиса в него са отразени непосредствено и най-достоверно чертите на Христовия образ и са отбелязани най-ранните фази във формирането  на  християнството.  При  това  докато  някои  представители  на отрицателната  критика  считат  авторите  на  останалите  новозаветни  книги  за митични личности, автора на Апокалипсиса те признават за историческо лице; той е Христовия апостол св. Иоан, наречен Богослов. Фридрих Енгелс е също убеден, че апостол Иоан е автор на Апокалипсиса.” Иоан – пише той, – който се представя  за  съчинител,  е  бил  твърде  уважавано  лице  сред  малоазиатските християни.  За  това  свидетелства  тонът  на  посланията  до  седемте  общини. Възможно е следователно това да е апостол Иоан, историческото съществуване на когото наистина не е напълно достоверно, но все пак е твърде вероятно. И ако автор е бил действително този апостол, това само би подкрепило нашето гледище. Това би било най-добро потвърждение, че описаното християнство в тази книга е действително същинското ранно християнство[84].”Заедно с това представители на съвременната критика поддържат, че именно защото Апокалипсисът бил най-ранното християнско произведение, в него образът на Иисус Христос бил съвсем неясен. Нещо повече, в Апокалипсиса Иисус Христос не бил представен като действителен човек и като историческа личност, а само като свръхестествено същество, като небесен спасител, като Син Божи. Следователно в Апокалипсиса митичният характер на Иисус Христос бил най-ярък; тук Иисус Христос още не се изобразява като човек, който е живял и проповядвал на земята, а бил представен само в митичния образ на агне „със седем очи и седем рога”. Това било  великденско  жертвено  животно,  но  страшно  животно,  възвестяващо свършването на света. Неговата майка била небесна дева. То още не било бог, слязло на земята, а неопределено небесно същество. Следователно авторът на Апокалипсиса очертавал мистичния и митичния образ на Иисус Христос, който бил лишен от човешки черти и от исторически характер; именно това отговаряло на истината, защото Иисус Христос никога не бил съществувал в действителност; Той бил само образ, създаден въз основа на митологичните сказания на източните народи. Едва по-късните новозаветни книги и християнските съчинения от II век започнали да обличат митичния образ на Иисус Христос с чертите, на определено историческо лице и да му придават характер на действителен човек[85].

В случая когато, от една страна, се доказва ранният произход на Апокалипсиса и се удостоверява високата му ценност като автентичен писмен паметник на древната християнска литература, а, от друга страна, се обявява обрисуваният в Апокалипсиса образ на Иисус Христос за митичен, ние сме длъжни да установим дали  наистина  авторът  на  Апокалипсиса  не  познава  Иисус  Христос  като историческо лице и не влага в образа Му никакви човешки черти и характеристики.

Преди да пристъпим към конкретно осъществяване на тази задача трябва да отбележим следното. Като имаме предвид, че Апокалипсисът не е Евангелие, а също така не може да се сравнява с книга Деяния на светите апостоли, естествено е, че в него не само няма да има, но и не следва да има подробни биографични сведения за историческия характер и земния живот на Иисус Христос. Апокалипсисът има определено предназначение – въз основа на Божие откровение авторът да разкрие каква ще бъде участта на Христовата Църква и на целия свят, да опише образа на идващия Антихрист, да определи знаменията на второто Христово пришествие, да охарактеризира самото второ Христово идване на земята, както и да представи картината на новата земя и на новото небе и на вечния живот там. Откровението на св. Иоан Богослов не съдържа в себе си Евангелието, а разкрива апокалиптичния и   есхатологичния   характер на християнството. Би било напълно странно да очакваме Евангелието и книга Деяния на  светите  апостоли  да  излагат  основите  на  християнската  есхатология,  а Апокалипсисът да описва земния образ и живот на Иисус Христос. Апокалипсисът не  е  историческа  книга  и  не  описва  минали  исторически  събития;  той  е единствената пророческа книга в Новия Завет и напълно логично е той да не описва  земния  живот  на  Иисус  Христос,  основаването  и  изграждането  на Христовата Църква, а да изобразява бъдещето на Христовата Църква и на целия свят. Този характер на Апокалипсиса е ясно определен още в началото на тази новозаветна книга, където се изяснява нейното название. Апокалипсисът на Иоан (Apokaliyis Iwannou) е „Откровение на Иисус Христос що Му даде Бог, за да покаже на рабите си онова, което трябва да стане скоро. И Той го яви, като го изпрати чрез Ангела Си на Своя раб Иоана” (Откровение 1:1; 22:6). Следователно Апокалипсисът не е историческа книга, каквито има в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Апокалипсисът е пророческа и есхатологична книга, поради което в нея не следва да търсим подробни биографични сведения за земния живот и за земната дейност на Иисус Христос.

Все пак Апокалипсисът е откровение на Иисус Христос. Поради това в него трябва да очакваме всичко да протича в духа на Христовото благовестие и да хармонира с Христовото евангелско учение. Това не означава, че в Апокалипсиса трябва да се повтарят евангелията и изобразяването в пълнота на историческия образ на Иисус Христос. Тогава той би бил безпредметен, защото не би внесъл нищо ново в Новия Завет. Поради това можем да кажем, че Христовият образ, както той е предаден в Апокалипсиса, съдържа в себе си нови черти; те обаче се изграждат върху историческия образ на Иисус Христос, както той е представен в евангелията. Следователно данните на Апокалипсиса за образа на Иисус Христос едопълнение на даденото в останалите новозаветни книги и чрез тях образът на Иисус  Христос  се  очертава  в  сравнителна  пълнота –  както  като  страдащ богочовешки Изкупител, така и като величествен небесен цар.След краткото встъпление ще преминем към нашата конкретна задача; ще проследим  дали  в  Апокалипсиса  не  се говори  за  Иисус  Христос  като  за действителен човек и като за определено историческо лице.

Още в самото начало на Апокалипсиса, където се предава благословението на седемте църкви в Асия, също се предава благословение и от Иисус Христос. Тук Той е представен като „верният свидетел” (o martus o piVtos), като „първородният из мъртвите” и като изкупител на „нашите грехове чрез Своята кръв” (Откровение 1:5). Ясно е, че тук се говори за Иисус Христос като за въплътено божествено същество. Обозначаването на Иисус Христос като „верен свидетел” се отнася до Неговото учителско-пророческо служение на земята. В оригиналния текст е употребена гръцката дума o martus, която не означава само „свидетел“, но и „мъченик”. Следователно Иисус Христос е такъв верен свидетел, Който не само с думи, но и със Собствената Си смърт запечата истината на Своето свидетелство и Своята проповед.  Второто  определение  на  Иисус  Христос  като „първородният  из мъртвите” още no-ясно се отнася към земния My живот. Той е „първородният из мъртвите”, защото като въплътен Бог в историческото лице на Иисус от Назарет е пострадал на кръста и умрял, но след това възкръснал и станал „първородният из мъртвите”. Напълно в същия дух по-нататък в Апокалипсиса явилият се на Иоан Иисус Христос му казва: „Бях мъртъв, и ето, жив съм во веки веков” (Откровение 1:8; 2:8).  Третото,  определение  на  Иисус  Христос  като  изкупител  потвърждава  и допълва второто. В него се казва, че Иисус Христос ни „…оми от нашите грехове чрез Своята кръв”. Следователно Иисус Христос не е бил само свръхестествено същество, само митичен небесен Спасител, защото едно чисто духовно същество няма плът и кръв и не може да пролива кръвта си за изкупване на човешките грехове. Нещо повече, тук напълно ясно е посочено, че Иисус Христос е въплътен Бог, че Той е Богочовек, вследствие на което е имал истинска човешка плът и кръв, Който от безпределна любов към хората е пролял Своята кръв за изкупването на човешките грехове.

Богочовешкия характер и действителното съществуване на Иисус Христос като определено историческо лице са засвидетелствани чрез обозначаването My като „Син Човешки” (Откровение 1:13; 14:14). Явилият се на св. Иоан Богослов не е само божествен Дух, само свръхестествено Същество, само небесен Спасител или само Син Божи, както се нарича по-нататък в Апокалипсиса (Откровение 2:18). Той заедно с това е и Син Човешки; Той в Своето лице съчетавал в ипостасно единство съвършено божествено със съвършено човешко естество. Отнесеното към Иисус Христос  название „Син  Човечески”  свидетелства  за  боговъплъщението  и  за богочовешкия характер на Христовата личност. Следователно в Апокалипсиса Иисус Христос е представен като Син Човечески, като Богочовек, Който живял на земята и страдал на Голготския кръст като действителен човек и определена историческа личност.

Апокалипсисът представя предимно прославения образ на Иисус Христос, Който ще бъде видян от всички при второто пришествие. Самото название „второ пришествие” съдържа в себе си указание за първото Христово идване на земята, за боговъплъщението My в човешкото лице на Иисус от Назарет и за земния My живот през времето на римските императори Август и Тиберий.

При това няколкото черти, които Апокалипсисът съдържа за човешкия образ и за земния живот на Иисус Христос, напълно се покриват със сведенията на евангелията и на другите новозаветни книги. В Апокалипсиса пише, че когато Иисус Христос се яви втори път, когато дойде „с облаците”, тогава ще Го види всяко око и най-важното ще Го видят и „ония, които Го прободоха” (Откровение 1:7). Като прочете човек тези думи, може ли да се съмнява, че в тях се говори за Иисус Христос като за определено историческо лице, което било разпнато на кръст и прободено в ребрата?

Напълно неоснователно е предположението, че думите „…ония, които Го прободоха…”, в които се съдържа „намек за разпятието” на Иисус Христос, били по-късно   добавка,   понеже,   рязко   противоречели   на   характера   на   целия Апокалипсис[86]. Установяваме,че Апокалипсисът свидетелства за боговъплъщението и за проповедническата дейност на Иисус Христос, както и за Неговото разпятие, изкупителна смърт и възкресение. Но не само в първата глава, а и на други места в Апокалипсиса образът на Иисус Христос се рисува както с божествени, така и с човешки черти. Също така и действието на божествената драма  на  изкуплението  в  Апокалипсиса  не  се  разиграва  извън  времето  и пространството.По-нататък в Апокалипсиса определено се говори за боговъплъщението. Тук Иисус Христос е наречен „лъв, който е от Юдиното коляно, коренът Давидов” (Откровение 5:5). А в края на Апокалипсиса Иисус говори за Себе Си недвусмислено: „Аз съм коренът и родът Давидов” (Откровение 22:16). Известно е от родословието, както и от други евангелски повествования, че Иисус Христос по плът е произлязъл от Юдиното коляно, от Давидовия род. Иисус Христос е наречен „лъв”, защото лъвът символизира победна сила и служи за образ на победител. И наистина Иисус Христос е представен като победител. Тук безспорно става  дума  за  изкупителния  подвиг  и  за  изкупителната победа, която Иисус Христос постигнал чрез първосвещеническото Си служение, като принесъл Себе Си в жертва за изкупването на човешките грехове. Тази победа е най-великата, защото чрез саможертвата на Иисус Христос са изкупени завинаги греховете на всички вярващи през всички времена. Поради това отпада необходимостта от по-нататъшни изкупителни жертви.

Ето защо в следния стих на същата глава от Апокалипсиса Иисус Христос е представен в образа на „Агнец, като заклан” (Откровение 5:6). Поради доброволния изкупителен подвиг и изкупителната саможертва на Иисус Христос Той е наречен „Агнец Божи” и на много други места в Новия Завет. Иоан Кръстител няколко пъти нарича Иисус Христос „Агнец Божи”. Веднъж Иоан Кръстител, като видял да отива към него Иисус Христос, казал: „Ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света” (Иоан 1:29). На следващия ден Иоан Кръстител пак видял Иисус Христос и казал на учениците си: „Ето Агнецът Божи” (Иоан 1:36). Както в Апокалипсиса, така и в Евангелието от Иоан, когато се обозначава Иисус Христос като „Агнец  Божи”  не  се  има  предвид  пасхално  или  великденско  жертвено животно, а въплътеният Единороден Божи Син, Който от безпределна и свята любов към хората Сам пожелал да се въплъти в образ на действителен човек и да принесе Себе Си жертва като агнец за изкупване на човешките грехове.

Авторът на Апокалипсиса говори ясно за изкупителната саможертва на Иисус  Христос  и  потвърждава  мисълта  от  първа  глава, седми  стих:  „ония,  които  Го прободоха”. Този израз не може да се смята за по-късно вмъкнат в текста на Апокалипсиса.  В  пета  глава  на  Апокалипсиса,  чиято  автентичност  никой  не оспорва и чието съдържание е в хармония с духа на това християнско литературно произведение, се казва съвсем определено, че Иисус Христос като Агнец Божи „бе заклан и Със своята кръв ни изкупи” (Откровение 5:9; 5:12).

В Апокалипсиса се съдържа не само „намек за разпъването” на Иисус Христос, но и определено свидетелство за него като за историческо събитие, като заедно с това се посочва и мястото, където то е извършено. В единадесета глава се говори за град Иерусалим, наречен „светия град”; в него ще бъдат пратени двама Божи свидетели, които след като завършат свидетелстването и пророкуването си в продължение на 1260 дена (42 месеца) ще бъдат убити от звяра, който излиза от бездната. Този звяр е сатаната въобще или неговото най-висше въплъщение на земята – Антихристът. Там, където е записано, че труповете на убитите двама Божи свидетели ще бъдат оставени по стъгдите на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет се добавя, „дето и Господ наш биде разпнат” (Откровение 11:8). От тези думи е ясно, че тук се говори за историческия Иисус Христос, Който бил разпнат в град Иерусалим. Свещеният град алегорично е наречен „Содом и Египет” вероятно заради голямото нечестие, което било извършено в него главно чрез разпъването на кръст на Иисус Христос или което ще бъде извършено в него в бъдеще от Антихриста. Фридрих Енгелс в статията си „Към историята на ранното християнство”удостоверява същото. Според него от Апокалипсиса следва да заключим, че Христос е разпнат в Иерусалим (11:8), но възкръсва (1:5, 18); той е „агнец”, принесен в жертва за греховете на света, и с неговата кръв са изкупени пред Бога вярващите от всички племена и езици[87]”.

Към края на Апокалипсиса още веднъж Агнецът съвсем определено се отъждествява  с  историческия  Иисус  Христос.  Там  в  описанието  на  новия Иерусалим се говори, че „стените на града имаха дванайсет основи и върху тях – имената на дванайсетте апостоли на Агнеца” (Откровение 21:14). Названието „апостоли” има определено новозаветно значение. Така се наричат най-близките ученици на Иисус Христос, чийто брой е дванадесет.В Апокалипсиса се загатва също и за Христовото възнесение. В Откровението Иисус Христос казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” (Откровение 3:21). Ясно е, че победата която постигнал Иисус Христос и за която се говори тук, не е чисто божествена, а богочовешка; в нея е участвал Иисус Христос както с божественото Си, така и с човешкото Си естество. Поради това тази победа може да бъде посочена като образец за победата на вярващите. Поради участието на човешката природа на Иисус Христос в Неговия изкупителен подвиг и в Неговата изкупителна победа Той възкръсна от мъртвите, „възнесе се на небето и седна отдясно на Бога” (Марк 16:19; Лука 24:51; Деяния апостолски 1:9). Загатването в Апокалипсиса за възнесението на Иисус Христос съвпада напълно с разказа за същото събитие на евангелията и книга Деяния на светите апостоли.

Като допълнение на това свидетелство за Христовото възнесение, а също и на свидетелствата за земния живот на Иисус Христос може да бъде приведен още един текст от Апокалипсиса. В него се говори за „жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди; тя беше непразна и викаше от родилни болки, и се мъчеше да роди”. Пред тази жена застава „голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони”, та, кога роди, да изяде детето ѝ. „И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл; и детето ѝ бе грабнато и занесено при Бога и престола My” (Откровение 12:1-5). Образът на жената тук съвпада с образа на Божията Майка. Червеният змей пък се отъждествява със сатаната, който още веднага след раждането на Богомладенеца искал да Го изяде – да Го убие. В този случай едно от въплъщенията на сатаната бил юдейският цар Ирод Велики. Той искал да убие Божия Младенец, виждайки в Неговото лице свой съперник и смъртен враг, защото както в разказа на евангелист Матей въз основа на пророчеството на пророк Михей, така и в Апокалипсиса Иисус Христос бил очакван не само като вечен Учител-Пророк и Първосвещеник-Изкупител, но и като вечен Цар, като Вожд, Който ще пасе Израиля (Матей 2:6; Михей 5:2) и ще управлява всички народи с железен жезъл (Откровение 12:5). Но и през целия земен живот на Иисус Христос сатаната чрез свои служители (големият червен змей имал седем глави и десет рога) искал да го погълне, да попречи на спасителната My мисия и да Го унищожи. Но Той след като извършил изкуплението и поставил здравите основи на спасението в основаната от Него Църква, бил издигнат и отнесен при Бога и престола My. Тук възнесението Господне е представено в аспекта на Христовата борба със сатаната, която се води както на земята, така и на небето и ще продължи до второто пришествие. Иисус Христос – според думите на апостол Павел – „трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си” (1 Коринтяни 15:25).

Обобщавайки изложеното можем да кажем следното: В Апокалипсиса се говори съвсем определено за Иисус Христос като за историческо лице; Той е въплътеният Единороден Божи Син, Който по плът произхожда от Юдиното коляно,  от  Давидовия  род;  през  земния  Си  живот  Той  открил  на хората божествената истина и за изкупление на човешките грехове бил разпнат на кръст в град Иерусалим, умрял, но възкръснал и се възнесъл на небето. По този начин се установява, че и Апокалипсисът – този древен и най-достоверен паметник на християнската литература, който е написан само около три десетилетия след Христовата смърт и чрез който, според художествения израз на Фридрих Енгелс, ”ние  навлизаме  в  светая  светих  на  ранното  християнство[88]” –  категорично удостоверява, че Иисус Христос бил действителен човек и определено историческо лице.

Събития из земния живот на Иисус Христос в съвременно осветление

За да бъде изложението изчерпателно, следва да бъдат приведени всички новозаветни свидетелства за историческия характер на Иисусовата личност и за събитията от земния живот на Иисус Христос, както и да бъде преценена тяхната историческа  достоверност.  На  първо  място  в  евангелията,  а  след  това  и  в останалите книги на Новия Завет се рисува с непринудена   убедителност   живият   образ   на   Иисус   Христос.   Който   се   вдълбочи   в новозаветните книги може да долови, че в тях тупти сърцето на живия Иисус Христос, може да чуе как звучи гласът My из палестинските градове и села, може да види как Иисус Христос виси на Голготския кръст, как предава духа Си в ръцете на Своя небесен Отец и накрая може да съгледа как Иисус Христос възкръсва и се явява на учениците Си и на други Свои съвременници. Във връзка с тази истина Алберт  Айнщайн  пише:  „Никой  не  може  да  чете  евангелията  без  да  изпита чувството, че в тях се говори за жива действителност. Пулсът на Иисусовата личност бие във всяка дума. Съвсем друго е впечатлението, което се придобива от разказите за легендарни герои от древността, например за Тезей! Тезей и други като него са лишени от действителната живост на Иисус. Не можем да не признаем факта, че Иисус е живял и че Неговите думи са чудно красиви. Дори ако някои отделни хора по-рано са казали нещо подобно, то все пак никой от тях не се е изразил така божествено както Той[89].”Новозаветните  описания  представят живия  Иисус Христос  в  напълно естествена географска, историческа, етнографска, политическа и икономическа обстановка. Това показва, че новозаветните книги са писани от хора, които са живеели в Палестина по времето на земния живот на Иисус Христос и поради това много добре са познавали географията, историята и бита на Палестина, както и религиозното,  политическото  и  икономическото  състояние  на  населяващите  я тогава народи.

Все пак напълно погрешно ще бъде да схващаме евангелията и останалите книги на Новия Завет като исторически трактати или биографични очерци и да търсим в тях най-точни и изчерпателни сведения за всяка стъпка от земния живот на Иисус Христос. Безспорно евангелистите не са били историци като Тукидид и Тацит, нито са били писатели като Светоний, а още по-малко са били исторически изследователи като съвременните научни работници. Пък и пряката задача на новозаветните писатели не била да пишат исторически трактати или биографични очерци. Те искали да предадат на съвременниците си и на следващите поколения Евангелието – благовестието за изкуплението и спасението, което се постига чрез вяра в Христос Богочовека и чрез изграждащите се върху евангелските принципи добри дела. Въпреки всичко това, когато те се докосват до едни или други събития из земния живот и из обществената дейност на Иисус Христос, те ги излагат просто и исторически вярно – така, както те са били видени от техните очи, както те са били чути от техните уши и както са били схванати от техния здрав разум.

Тъй като в обсега на тези страници не е потребно изчерпателно да се изследва историческата достоверност на всички новозаветни книги, ще се спрем само на някои събития от земния живот на Иисус Христос от гледище на новите научни изследвания. Чрез това още веднъж ще бъде удостоверен историческият характер на Христовата личност и историческата достоверност на новозаветното описание на земния живот на Иисус Христос.

^{________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

 [72]. Фр. Енгелс, Към историята на ранното християнство. — В: сб. К. Маркс и Фр. Енгелс за религията, 1957, 306-307.

 [73]. Пак там, с. 326.

[74]. Пак там, с. 193.

[75]. Фр. Енгелс, Към историята на ранното християнство. — В: сб. К. Маркс и Фр. Енгелс за религията, 1957, с. 319 и сл.; ср. с. 197.

[76]. Пак там. с. 198.

[77]. Г. Ф. Александров. Б. Е. Биховски, М. Б. Митин и П. Ф. Юдин, История на философията, Т. I: Философията на античното и на феодалното общество, С., 1946, с. 457.

[78]. Р. Ю. Випер, Возникновение христианской литературы, Москва-Ленинград, 1946.

[79]. Н. А. Машкин, История древнего Рима, Л., 1949, с. 549.

[80]. A. Б. Ранович, Раннее христианство — В: сб. Вопросы истории религии и атеизма, М., 1950, с. 257.

[81]. А. Робертсон, Происхождение христианства,  М., 1956,  21-22.

[82]. Всемирная история, Т. II., М., 1956, с. 666.

[83].  К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? С., 1957, с. 47.

[84].  Фр. Енгелс, пос. съч., с. 308.

[85]. Вж. Р. Ю. Випер, пос. съч., с. 20; Н. А. Машкин, пос. съч., с. 549; А. Б. Ранович, пос. съч., с. 257; С. И. Ковалев, пос. съч., с. 21-22; К. Л. Воропаева, пос. съч., с. 47.

[86]. С. И. Ковальов в посочената встъпителна статия към съчинението на А. Робъртсън „Происхождение христианства“, М., 1956, с. 22.

[87]. Фр. Енгелс, пос. съч., с. 309.

[88]. Фр. Енгелс, пос. съч., с. 34.

[89]. Списание „Geisteskampf der Gegenwart”, Guterstoh, 1930, S. 235.

[90]. Еusebius Heronymus, Epistola XX. Ad. Damascum, cap. 4. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, Series latina, Paris 1877, Tomus 22, col. 378).

[91]. Всемирная история, Т. ІІ, М., 1956, с. 607.

[92]. Тacitus, Arnnales, lib. II. cap. 30; lib. III. cap. 22-48. (Opera. Tubingae 1797. Vol. 1. p. 54. 91-103).

[93]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII. cap. 13. §5; lib. XVIII. cap. I. § 1. De bello Judaico. iib. VII. cap. 8. § I. (Opera. Graece et latine. Recognovit Guilelmus Dindorgius. Paris 1865, Vol. I. p. 691, 692, 695; vol. II. p. 322.).

[94]. Таcitus, Annales, lib. III. cap. XLVIII; пос. изд. с. 102-103.

[95].Tertullianus, Adversus Marcionem, lib. IV. cap. 19. (J. P Migne. Patrologiae cursus completus. Series latina. Paris 1878. Т. II. col. 405).

[96]. От огромната литература посочваме следните съчинения: Emil Schurer. Geschichte des judischen Volkes, 4 Aufl. Leipzig 1907. Bd. 1. S. 508-543; Н. Троцкий и Н. Н. Глубоковский. Квириний — В:Православная богословская энциклопедия, Сб. 1908 Т. IX. 340-347. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956. S. 329-330.

[97].Origenes, Contra Cetsum, lib. I, cap. 59. (J. P. Migne, Patrotogiae cursus comptetus. Series graeca. Series graeca. Paris 1857. Tomus XI. Col. 770).

[98]. Според Frederic W. Farrar, The Life of Christ, New York. 33-46. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. .Forscher beweisen die historische Wahrheit, Dussetdorf 1956, S. 331-338.

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

На второ място автентичността на писмото на Плиний Млади до император Траян се потвърждава по още по-безспорен начин чрез Тертулиан. Той в своето съчинение „Apologeticus” (Защита на вярата), написано около 197 година, споменава изрично за това писмо на Плиний Млади до император Траян, както и за отговора на  императора.  Тертулиан  пише: „Когато  Плиний  Секунд  управлявал  своята провинция,  едни  християни  осъждал,  други  лишавал  от  заеманите  от  тях длъжности,  но,  поставен  в  затруднение  от  голямото  им  множество  запитал император Траян какво да прави в бъдеще, посочвайки, че освен упорството им и нежеланието им да принасят жертви той не узнал за собствените им тайнства нищо друго освен това, че те се събирали преди разсъмване, за да пеят химни на Христос като на Бог и за клетвеното им обещание да изпълняват правилата на живот: да не извършват  убийства,  изневери,  измами,  измени  и  каквито  и  да  било  други престъпления. Тогава Траян му отговорил в своето писмо, че не следва да бъдат издирвани такива хора, а само тези, които били предадени на съда, следва да бъдат наказвани[51].”

Тертулиан е добре известен както с високата си юридическа и риторична култура, така и с ритористичния си морал. От това следва да заключим, че не е било възможно да бъде измамен от предполагаем интерполатор в автентичността на преписката на Плиний Млади с император Траян относно християните, а още по-малко  е  можал  сам  да  извърши  за  каквато  и  да  било  цел  литературна фалшификация. Тертулиан имал толкова високо съзнание за истината и толкова будно чувство за правдата, че никога не можел да бъде подведен и заблуден, нито пък сам да измами когото и да било и с каквото и да било. В своето съчинение „Защита на вярата” Тертулиан пише, че християните нямат нищо общо с тези, които съдействат на заблудите; те са техни врагове. Християните не общуват с тези, които изопачават истината; те сами полагат всички старания да я възстановят.

Християните не са похитители, а са пазители на истината[52]. За невъзможността на каквато и да било заблуда и измама по този въпрос свидетелства и обстоятелството, че посоченото съчинение на Тертулиан е било отправено до император Септимий Север, който веднага можел да установи по държавните архиви липсата на каквато и да било преписка между Плиний Млади и император Траян относно отношението към християните. От съдържанието на споменатото писмо на Плиний Млади е ясно, че в самото начало на II век християнството вече било масово движение. Към него се числили роби и римски граждани. Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си и по никакъв начин не могли да бъдат възвърнати към езичеството. Плиний Млади съобщава, че някои от разследваните били от двадесет години християни. Това голямо разпространение на християнството през I век и още повече непоклатимата твърдост на християните във вярата им могат да се обяснят със силното влияние на близкия спомен за живата  личност  на  Иисус  Христос.  В  писмото  се  съобщава,  че  християните възпявали Христос като Бог (carmenque Christo quasi deо). От този характерен израз на добрия стилист Плиний Млади заключаваме, че Иисус Христос бил определен човек, историческо лице, на Когото вярващите приписвали божествени качества и Го почитали и възпявали като същински Бог. “Ако Иисус Христос за вярващите в Него бил само Бог, то Плиний Млади би написал просто: „Християните възпяват своя Бог Христос”. Плиний Млади обаче пише: „християните възпяват Христос като   Бог”,   защото   той   знаел,   че   Христос   бил   човек,   който   християните същевременно почитали като Бог.

ЦЕЛЗ

С оглед разглеждания тук проблем най-голям интерес представляват възгледите на бележития римски философ Целз (Celsus[53]). Ние притежаваме малко сведения за неговия живот. Вероятно Целз е роден в град Александрия и бил приближен на римския император Марк Аврелий. Животът на Целз протекъл през II век след Рождество Христово. Той бил идеен последовател на Платон с еклектични и синкретични възгледи. В етиката си се придържал към стоицизма.В историята Целз записал името си чрез своето съчинение Logos alhdhs (Истинско учение, или Правдиво слово), което той написал през 178 година вероятно по инициатива или по поръчение на император Марк Аврелий (161-180). Целз написал това съчинение с цел да подложи на основна и всестранна критика християнството,  да  обезсили  неговите  принципи  и  да  убеди  християните  да изоставят вярата си. Според общото признание на историци, философи и богослови в съчинението на Целз са поставени почти всички поне донякъде разумни възражения против християнството с изключение на обявяването на Иисус Христос за мит. Това възражение не се среща у Целз, защото то било абсурдно както за него, който изучил основно християнството, така и за съвременниците му, за които било предназначено неговото съчинение, защото те тогава разполагали с много точни и безспорни данни за историческия характер на Христовата личност.

Самото съчинение на Целс не е запазено. Но неговото съдържание почти изцяло и дословно е приведено от бележития църковен учител Ориген в труда му „Contra Celsum” (Против Целз). В този труд на Ориген, написан през 248 година, състоящ  се  от  осем  книги,  последователно  се  цитират  дословно  тезите  от съчинението на Целз и се подлагат на обективно и съкрушително опровержение. Вероятно скоро след написването на този труд на Ориген оригиналното съчинение на Целз било загубено. Въз основа на споменатата творба на Ориген днес е възстановено почти цялото съчинение на Целз. На немски език то е възстановено от учения Теодор Кайм през 1873 година[54], на френски език – от В. Обе през 1878 година[55] и на оригиналния му старогръцки език – от О. Гльокнер през 1924 година[56].

През първата половина на нашия век много се повиши интересът към съчинението на Целз и неговите аргументи се използват отново за опровержение на християнството. Особено внимание заслужава преди всичко трудът на Абрам Борисович Ранович под наслов „Античные критики христианства” (1935). Според него съчинението на Целз заема изключително място сред произведенията на древността, насочени против  християнството:   това   най-древно   крупно произведение „…   ни   позволява   да   съдим   за   това   как   се   е   представяло християнството на просветения римлянин от II век”. Същото становище поддържа и академик Р. Ю. Випер в своя научен доклад „Цельс – обличитель христианства”, прочетен на съвместното заседание на секторите по древна история и по история на религиите в Института по история на Академията на науките в СССР, а по-късно отпечатан  в  сборника „Вопросы  истории  религии  и  атеизма” (1950).  Този изследовател си поставя задача да изложи най-характерните идеи от съчинението на Целз „Истинско учение”. Според Р. Ю. Випер Целз по своя талант и по своята ученост бил знаменит писател и политик, който се борил против християнството заради гръко-римската култура[57]. Предвид на всичко това за нас е важно да установим какво е становището на Целз към личността на Иисус Христос; дали той я счита за историческа или за митическа. За тази цел ще използваме самия текст от съчинението на Целз, както той е изложен у Ориген, като при наличност ще посочваме и превода му от Р. Ю. Випер.В своята критика против християнството Целз на първо място изхожда от юдейски извори, което е напълно естествено и уместно. Първите християни нямали по-голям   противник   от   юдейската   научна   теософия;   нали   юдеите   били непосредствени  очевидци  как  християнството  се  образувало  в  лоното  на изповядваната от тях религия и как се обособило от нея. Познавайки много добре цялата юдейска полемична литература против християнството, Целз въз основа на нея разказва за раждането и възпитанието на Иисус Христос в недействителен и кощунствен вид. Според него Иисус е роден в бедно селско семейство. Майка му се казвала Мария, жена на благочестив дърводелец. Иисус по баща произхождал от Пантера[58]. Поради Своята бедност Иисус избягал в Египет. Там Той изкарвал прехраната Си като надничар и заедно с това изучил магьосничество, което по това време познавали египтяните. Тогава Той се върнал в Палестина и обявил Себе Си за Бог, респективно за въплътен Единороден Божи Син и Месия[59].

От този разказ се разбира, че според Целз Иисус Христос бил определено историческо лице. Споменатият Р. Ю. Випер пише, че юдейският учен, чрез чиято уста Целз на първо място критикува християнството, се обръща в пряка реч „…към основателя  на  християнското  учение  като  към  живо  лице,  като  към  дързък самозванец, който като че ли съвсем неотдавна се появил в Палестина[60].” Това придава   още   по-голяма   ценност   и   авторитетност   на   свидетелството   за историческото съществуване на Иисус Христос, защото по всичко личи, че Целз го е  почерпил  от  юдейски  извор,  съставен  от  съвременник  на  Основателя  на християнството.

Целз    засвидетелствал    въз    основа    на    древни    юдейски    извори действителността на Иисусовото раждане и на Неговото кръщение от св. Иоан Кръстител. Целз се обръща към Иисус Христос чрез устата на своя учен юдеин със следната реч: „Когато те кръщаваше Иоан в река Иордан ти твърдеше, че над тебе слязла птица и че се чул глас от небето, който те обявил за Син Божи[61].” Естествено Целз не вярва в Богоявлението, което според евангелския разказ се извършило при кръщението на Иисус Христос в река Иордан, но самото кръщение според него било безспорно историческо събитие, както се вижда от приведения текст от „Истинско учение”.

Според Целз Иисус Христос бил обикновен човек, а не въплътен Единороден Божи Син, не Богочовек. Без да разбира мисията на Иисус Христос като Изкупител, Целз се обръща към Него с думите: „Какъв Бог, какъв Син Божи, щом Отецът не е могъл да го спаси от наказанието, а сам той не е могъл да го избегне?” Не – добавя Целз – твоето рождение, твоите дела, твоят живот показват, че ти си човек[62]!По-нататък Целз засвидетелства историческия характер на дванадесетте Христови апостоли. „Иисус – казва Целз – увлякъл след себе си десет или единадесет ученици, които били митари и лодкари и заедно с тях пътувал из Палестина[63]”. Вероятно Целз наброява Христовите ученици на единадесет, защото изключва от тях Юда, който чрез предателството си се показал, че не е бил истински Христов апостол.

Целз не изключва възможността Иисус Христос да е извършвал чудеса – нали и без това според него Той се научил на магьосничество в Египет. Целз говори за чудотворни изцерявания, за чудотворно умножаване на хлябове, дори за възкресяване на мъртви от Иисус Христос. Но Целз се опитва да омаловажи тези Христови чудеса като твърди, че такива и дори по-чудновати дела извършвали и други. Според Целз възпитаниците на Египет по площади извършвали срещу заплащане разни чудеса, изгонвали демони из човеци, изцерявали болни, извиквали души на умрели, показвали скъпи обеди, риби, сладкиши и лакомства, които не съществуват, движели образи на животни, като че ли са действителни, а пък само изглеждат такива[64].  

Предаването на Иисус Христос от Юда се мисли от Целз за действително, като разбира се и то бива използвано за отричане на Христовата божественост. „Какъв е този Бог – казва Целз – щом не съумял да подчини на себе си своите ученици, които или го предали или се отрекли от него…! Добрият пълководец, който командва много хиляди души никога не бива предаван; също никой главатар на разбойници, който събира около себе си злодеи и сам е архизлодей, никога не ги изоставя[65].”

Душевната борба в Гетсимания и Голготските страдания на Иисус Христос също са засвидетелствани от Целз като действителни. Те обаче в неговите очи са доказателство, че Иисус Христос бил обикновен човек, а не въплътен Бог. Иисус Христос позволил да бъде заловен, да бъде отведен на съд, да бъде унижаван, осмиван, да бъде бит от войници и накрая да бъде осъден на най-позорно наказание, да бъде разпнат на кръст и да умре[66].  

На второ място, Целз подлага на критика християнското догматическо учение от гледище на гръко-римската наука и философия. Тук особено внимание заслужава отношението на Целз към християнския догмат за въплъщението на Божия Единороден Син. По този повод Целз потвърждава не само историческото съществуване на Иисус Христос, но и определено посочва Неговия произход по плът и някои черти от Неговия телесен вид. Поради изключителната важност на този текст от съчинението на Целз ще го приведем дословно. „Ако би било нужно – пише Целз – непременно Духът Божи да се въплъти в човешко тяло, то за тази цел би трябвало да послужи видна личност, едър, красив, силен, внушителен човек, който притежава звучен глас и е красноречив. Напълно невъзможно е такъв човек, който е предназначен да въплъщава в себе си божествената добродетелност и мъдрост да не се различава от останалите хора по своите изключителни качества. А Иисус бил такъв обикновен човек, както всички други; както вие твърдите той бил дребен на ръст, некрасив, във външността му нямало благородство[67].”В този текст от съчинението на Целз се потвърждават евангелски сведения за   Иисус   Христос.   Според   Целз   Иисус   Христос   не   произхождал   от привилегирована висша класа. Той е роден, отраснал и бил възпитан в бедно семейство в галилейския град Назарет. При това според Целз Иисус Христос бил обикновен човек и по Своята външност; Той не блестял и не поразявал с телесната Си красота, както я разбирали древните гърци и римляни и както я въплъщавали в своите творби на литературата и изкуството.

В края на своето съчинение Целз пише за непоклатимата убеденост на християните в истинността и спасителността на тяхната вяра. Дори най-жестоките гонения били напълно безсилни да разубедят християните и да ги накарат да се откажат от вярата си. Заради това тук Целз вече изменя своя подход рязко да напада и язвително да осмива. Още в началото на своя труд той пише: „Никой да не мисли, че аз предлагам да бъдат заставяни християните насила да се отрекат от вярата си и да измамят властта и съдиите с присторена и лъжлива отстъпчивост. Хора, които са проникнати от възвишена мисъл, които се стремят да се сближат с Божеството, с което те чувстват сродство са достойни за уважение[68].” Сега Целз кротко предлага на християните да търпят както езическите култове, така и езическия държавен глава. Целз е склонен дори на компромис: християните да не се отклоняват от големите  обществени  празненства  и  поне  външно  да  участват  в  езическите обществени жертвоприношения; за тях това не следвало да бъде трудно, защото те и без това не вярвали в действителното съществуване на езическите божества[69].

Тук не може да бъде подлагано на критична оценка отрицателното отношение на Целз към богочовешкия характер на Христовата личност, както и неговите възгледи за моралния облик на християните не само защото това не влиза в нашия план, но и защото тази работа блестящо е изпълнена от Ориген в съчинението му „Против Целз”. Ориген излага учението на Целз последователно и с голямата си философска и богословска ерудиция неотстъпно оборва всички негови възражения и клевети по най-убедителен начин, като едновременно с това разкрива   и   аргументира   истинността,   възвишеността   и   божествеността   на Христовото учение. Това съчинение на Ориген е едно от най-дълбокомислените в цялата светоотеческа литература. То е безсмъртен писмен паметник за вечната истинност, красота, сила и спасителност на християнската вяра.Установяваме, че най-образованият и задълбочен познавач и критик на християнството през II век Целз, който основно го изучил и написал най-крупното произведение  против  него  в  древността,  също  засвидетелства  историческия характер на Христовата личност. Според него Иисус Христос чрез Своята проповед и чрез Своите чудеса поставил началото на християнството. Като прибавим към тези  свидетелства  на  Целз  древните  юдейски  и  римски  исторически  извори, приведени  no-горе,  е  ясно,  че образът  на  Иисус  Христос  не  бил  изкуствено „историзиран” от древните християни, защото това е щяло да бъде разбрано и разобличено от техните образовани юдейски и римски противници и критици. Много по-лесно е образът на Иисус Христос да бъде изкуствено митологизиран.

ДРЕВЕН РИМСКИ ДОКУМЕНТ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

Класическите  римски  езически  свидетелства  за  Иисус  Христос  получават прекрасна илюстрация и увенчание със сведенията, които са вложени в един древен римски документ. Хендрик Вилем ван Луун се задоволява в своята „История на човечеството” да отбележи и охарактеризира личността на Иисус Христос само чрез  публикуването  на  този  литературен  документ.  И  наистина,  неговото съдържание е толкова ясно, че той е напълно достатъчен да осветли историческата личност на Иисус Христос в рамките на обща „История на човечеството”. Поради това ще приведем дословно текста на този древен римски документ за земния живот на Иисус Христос. Върху него не е потребно да се коментира, защото съдържанието му е достатъчно самò да говори за себе си.

През есента на 62 година след Рождество Христово римският лекар Ескулап Култелий изпраща следното писмо на племенника си, римски офицер в Сирия:

„Драги ми племеннико,

Преди няколко дни бях повикан при един болен, именуван Павел. Той каза, че е римски гражданин, а аз мисля, че беше евреин, благовъзпитан и с добри обноски. Впрочем, научих, че е тук във връзка с дело на провинциален съд от източносредиземноморското крайбрежие. Описали ми го бяха като див и буен мъж, който говори против народа и закона. А аз намирам, че е много просветен и честен.Един от приятелите ми, който придружава често нашите войски в Мала Азия ми каза, че той произнасял проповеди за някакъв нов и странен бог. Запитах болния си вярно ли е това и подбуждал ли е народа да въстава срещу властта на нашия  многообичан  император.  Павел  ми  отговори,  че  царството,  за  което разказвал, не е от този свят. И добави някои странни твърдения, които не можах да разбера и които се дължаха може би на трескавото му състояние.

Обаче личността му ми направи силно впечатление и аз узнах с прискърбие, че бил убит преди няколко дни по пътя за Остия. По този повод именно Ви пиша настоящето. Ще бъда щастлив, ако можете да намерите в Иерусалим, когато отидете там, някои сведения за моя приятел Павел и за необикновения еврейски пророк, който бил негов учител. Нашите роби са много развълнувани от вестта за тоя така наречен Месия и някои от тях, които говореха открито за „новото царство” (какъвто и да е смисълът на тези думи) бяха разпънати на кръст. Бих желал да зная какво вярно има в тия мълви и оставам Ваш предан чичо, Ескулап Култелий.”

След шест седмици Гладиус Енза, капитан от седма галска пехотна кохорта, отговаря на чичо си:

„Драги чичо,

Получих писмото Ви и изпълних нарежданията в него. Нашата бригада бе изпратена преди две седмици в Иерусалим. В този град е имало много бунтове през миналия век, така че много малко сгради са оцелели досега. Прекарахме тук един месец и утре заминаваме за Петра, където има вълнения сред някои арабски племена. Ще използвам тази вечер да Ви дам исканите сведения, но Ви моля да не очаквате подробен доклад.

Разговарях с много старци от града, но малцина можаха да ми дадат точни сведения. Преди няколко дни в нашия стан дойде търговец. Купих малко маслини от него и го запитах чувал ли е нещо за прочутия Месия, който бил убит съвсем млад. Отговори ми, че го помни много добре, защото баща му го водил на Голгота (хълм до града), за да присъства при изпълнение смъртното наказание на този човек и да му покаже каква съдба очаква враговете на еврейския народ. Даде ми адреса на някой си Иосиф, които бил личен приятел на така наречения Месия, като добави, че най-добре ще бъде да го посетя и да го разпитам, ако желая да бъда добре осведомен.Тази сутрин отидох у Иосиф, който е много стар. Бил е рибар в едно от сладките езера в тази област. Паметта му е съвсем ясна и той ми разказа подробно всички събития, ставали в смутните времена преди моето раждане.

Тези трудове на Иосиф Флавий с научната си обективност и с високите си литературни качества извоювали на техния автор безсмъртна слава. Векове наред той бил най-популярният писател след библейските писатели и след светите отци. И днес почти всеки научен труд, който осветлява събития и лица от първите векове преди и след Рождество Христово е изпъстрен със свидетелства от неговите съчинения. Заради високите научни и литературни достойнства на Иосиф Флавий блажени Иероним го нарежда наравно със Сенека между св. Иоан Богослов и св. Климент Римски. Въпреки някои недостатъци, които съвременната критика намира в трудовете на Иосиф Флавий, те остават най-бележит исторически паметник за тогавашното време. Съчиненията на Иосиф Флавий за нас имат голяма ценност и поради това, че  потвърждават  по  безспорен  начин  историчността  на  много  събития  от старозаветната и новозаветната история включително и от земния живот на Иисус Христос, което тук специално ни интересува и следва да бъде обсъдено.

В това отношение за нас е интересно съчинението на Иосиф Флавий под наслов „Юдейски древности”, което той съставил в Рим и завършил през 94 година след Рождество Христово. В този исторически труд за миналото на еврейския народ до 66 година след Рождество Христово събитията, особено тези през последния век, са описани с голяма подробност. Напълно естествено е Иосиф Флавий тук да говори и за събития, свързани със земния живот на Иисус Христос, а също така и за Самия Него.

Ето какво говори Иосиф Флавий в съчинението си „Юдейски древности” за личността на Иисус Христос. Това място гласи дословно: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.) живееше също и Иисус, мъдър мъж,  доколкото  той  може  да  бъде  наречен  човек,  защото  той  извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. И този беше Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име[13].”Въз  основа  на  много  исторически  свидетелства,  между  които  тези  на бележития църковен учител Ориген (185-254[14]), на един сирийски апокриф от V век[15]и на цариградския патриарх Фотий (820-891[16]), следва да се приеме като напълно безспорна частичната автентичност на приведения текст от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. В общи черти неговият исторически, смисъл е следният: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б. а.), живееше също и Иисус, мъдър мъж, защото той извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си мнозина юдеи, както и мнозина елини, които го считаха за Христос (Месия – б. а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го осъди на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. И до днешен ден съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.”

Тази формулировка на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос притежава белези на оригиналния текст; тя звучи напълно естествено в устата на юдейския историк и в нея не може да се намери нещо пресилено. Тук Иисус Христос е представен като мъдър човек и като учител, какъвто Той безспорно бил в очите на вярващите и на всички обективни слушатели на Неговите дълбокомислени беседи и прекрасни притчи. Удивителните дела, за които се пише, че били извършвани от Иисус Христос, не звучат странно и невероятно в устата на Иосиф Флавий, защото той като юдейски свещеник вярвал в чудеса и понякога дори ги търсил там, където липсвали и не били необходими за обясняване на описаните в съчиненията му събитията. Накрая Иосиф Флавий казва за Иисус Христос, че Той привлякъл към Себе Си много последователи – не само юдеи, но и елини. Това свидетелство напълно отговаря на историческата истина, защото към 94 година, когато Иосиф Флавий завършил своите „Юдейски древности” християнството било вече широко разпространено не само между еврейското, но и между елинското население на римската империя; добре уредена християнска църква имало и в Рим, където живял и писал своите исторически трудове Иосиф Флавий. Следователно целият дух на така формулираното свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос се намира в пълна хармония както със съдържанието на „Юдейски древности”, така и с историческата действителност[17].

Следователно безспорно е, че според Иосиф Флавий Иисус Христос бил историческа  личност.  Това  се  потвърждава  не  само  от  споменатото  изрично свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос като „мъдър мъж” и „учител на хората”, но и от цялото съчинение на Иосиф Флавий, било като се споменава за Иисус Христос като за действителна човешка личност, а не като за някакъв обоготворяван митичен образ, било като се описват лица и събития от Новия Завет, свързани със земния живот на Иисус Христос. Нека отбележим по-важните от тези места от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий.1.В книга XX, глава девета, точка първа от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий  пише: „Ана  получил  първосвещенство;  той  бил  твърде  необуздан, неимоверно дързък и предан на сектата на садукеите, които били много сурови в присъдите си… Тъй като той имал такава природа, след като Фест умря, а Албин още беше на път, използвал случая да събере съдиите и да осъди Яков, брат на Иисус, който бил наричан Христос, заедно с някои други, които обвинил, че уж престъпили Закона, и веднага ги предал да бъдат убити с камъни[18].”

Този текст е неразделна част от разказа, в който се описва историята на рода на първосвещеника Ана. От историята е известно, че времето между смъртта на римския прокуратор Фест, управлявал Юдея от 60 до 62 година след Рождество Христово и идването на новия прокуратор Албин (62-64) бил използван от първосвещеника Ана да разпали люто гонение против християните, при което обезглавил и Иерусалимската църква, като осъдил на смърт епископ Яков, наричан брат Господен. Църковният историк Евсевий Кесарийски предава същите сведения за мъченическата смърт на епископ Яков, като съобщава причината за нея. Епископ Яков, който в Новия Завет се нарича брат Господен поради родството му с Иисус Христос, бил убит от юдейските власти, тъй като „имало опасност целият народ да повярва на Иисус[19].”

Това историческо свидетелство на Иосиф Флавий за първия епископ и предстоятел  на  Иерусалимската  църква,  апостол  Яков (Праведни)  е  изцяло автентично. В него Иисус се признава само за историческа личност, но не и за Христос – за Месия. То се среща дословно, както е известно, на три места в съчиненията  на  Ориген[20]. Ориген  използвал  такъв  екземпляр  от „Юдейски древности” на Иосиф Флавий, в който не били внесени никакви допълнения от предполагаем  християнски  преписвач.  Така  съдържанието  на  този  текст  от „Юдейски древности” удостоверява, че Иисус Христос бил известен на Иосиф Флавий като историческа личност; Той имал и брат – Яков Праведни, който е добре познат както от Новия Завет, така и от църковната история като Христов апостол и пръв епископ и предстоятел на Иерусалимската църква.

2.В книга XVІІІ, глава пета, точка втора от своите „Юдейски древности” Иосиф Флавий описва Иоан Кръстител по следния начин: „Той бе добър мъж, който увещаваше юдеите да се упражняват в добродетели, да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг, да почитат Бога благоговейно и тогава да се кръщават…  След  това  мнозина  го  последваха,  защото  те  се  бяха  напълно въодушевили от неговите речи. Ирод започна да се страхува, че огромното му влияние върху масите може да предизвика въстание, тъй като изглеждаше, че хората следваха съвета му във всичко… И така, само поради подозрението на Ирод той бе окован във вериги, бе откаран в споменатата по-рано крепост Махерус и тук бе умъртвен[21].”Така  обрисуваният  образ  на  Иоан  Кръстител  напълно  се  покрива  със сведенията за него в евангелията. Тук са отбелязани най-важните черти от строгия живот и от учителската дейност на св. Иоан Кръстител, които без съмнение потвърждават историческата достоверност на евангелския текст. При това следва да отбележим, че евангелията в много отношения ни дават по-подробни и по-точни исторически сведения за живота, проповедта и мъченическата смърт на св. Иоан Кръстител отколкото „Юдейски древности” на Иосиф Флавий. За нас е важно, че Иосиф Флавий очертава историческия образ на лице от Новия Завет – Предтеча на Иисус Христос. Автентичността на това свидетелство на Иосиф Флавий не се оспорва от отрицателите на християнството. Оттук следва изводът, че щом евангелията са исторически достоверни относно личността на Христовия Предтеча, те още  повече  са  исторически  достоверни  относно  централния  обект  на  своите повествования – Иисус Христос. Освен това цялата дейност на св. Иоан Кръстител е свързана с живота и мисията на Иисус Христос; тя не е нищо друго освен подготовка на хората да приемат идващия Спасител в лицето на Иисус от Назарет. Мисията на св. Иоан Кръстител в света се изчерпвала с ролята на Предтеча, която би била безсмислена без идващия Спасител в историческото лице на Иисус Христос. Така че безспорната историческа достоверност на личността на св. Иоан Кръстител е косвен аргумент с неизмерима логическа валидност за историческия характер на Христовата личност.

3.Иосиф Флавий в своите „Юдейски древности” и „За юдейската война” обрисувал  още  едно  свързано  с  живота  на  Иисус  Христос  лице  –  римския прокуратор Пилат Понтийски. Той бил недалновиден и жесток управител, който с неразумните си действия предизвиквал народното негодувание и след това се опитвал да го потуши с терор. За илюстрация на казаното ще приведем описан от Иосиф  Флавий  случай.  Веднъж  Пилат  Понтийски  наредил  на  окупационните римски войски да влязат нощем в Иерусалим и да издигнат на видни места в свещения град статуи на римския император, за да им бъдат оказвани почести. Народът счел това за несъвместимо — Моисеевия закон и за оскърбително за неговото   национално  самосъзнание.  Големи  тълпи  народ  се  събрали  пред Преториума на Пилат Понтийски и настоявали да се вдигнат императорските статуи. Пилат дръзко отхвърлил народното искане. Брожението сред насъбралия се народ се засилило и продължило шест дни. Римските войници се оказали безсилни да  разпръснат  тълпата.  Тогава  Пилат  заповядал  на  войниците  да  обградят събралите се с голи мечове. И това не уплашило юдеите. Те заявили, че са готови да загинат до един, но да не позволят да се нарушава Законът и да се осквернява свещеният град. Най-после Пилат бил заставен да отмени нареждането си[22].

В Новия Завет също се разказва за народни бунтове, които са станали по времето на Пилатовото прокураторстване. Евангелист Лука съобщава, че веднъж дошли при Иисус Христос хора, които My разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им” (Лука 13:1). За бунтове през време на Пилатовото управление в Юдея говори и евангелист Марк. Той разказва, че някой си Варава бил затворен „със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство” (Марк 15:7).Иосиф Флавий описал почти всички жестоки прояви в управлението на Пилат Понтийски. Чрез това описание пред очите ни оживява същият образ на Пилат Понтийски, който така вярно е описан в евангелията във връзка със съденето и осъждането на Иисус Христос. Ако образът на Пилат, както той е обрисуван в евангелията е исторически достоверен, то още повече исторически достоверно е главното действащо лице на евангелския разказ – Иисус Христос.

Историческият  характер  на  Христовата  личност  е  засвидетелстван  по безспорен начин от бележития историк на юдейския народ – Иосиф Флавий. В неговото класическо съчинение „Юдейски древности”, завършено вероятно около 94-та година след Рождество Христово се намира не само пряко споменаване за Иисус Христос като мъдър мъж, народен учител и чудотворец, Който бил разпнат на кръст при римския прокуратор Пилат Понтийски, но също така и описание на много исторически лица и събития, почти на цялата историческа обстановка, в която протекъл земният живот на Иисус Христос и която напълно вярно е обрисувана в евангелията.

ТАЛМУДЪТ И СВИДЕТЕЛСТВАТА МУ ЗА ИИСУС ХРИСТОС

Най-забележителният труд на еврейската литература от първите векове на християнската ера е Талмудът. Названието на този забележителен литературен паметник  означава „учение” (от  еврейската  дума  ламат –  уча).  Талмудът представлява сборник от определения, разсъждения, тълкувания, съвети и научни сведения,  съставени  въз  основа  на  Стария  Завет  и  на  юдейското  предание. Началото на този литературен сборник е поставено след вавилонския плен на евреите (606-536 година преди Рождество Христово). Тогава около Ездра и Неемия се събрали така наречените соферими – книжници, които имали за задача да пазят Моисеевия закон от унищожаване и да му дават вярно тълкувание. По-късно, когато се оформили идейните  течения  на  садукеите  и  фарисеите,  започнали  се  дискусии  относно разбирането  и  изясняването  на  тайнствения  смисъл  на  Моисеевия  закон. Резултатите от тези дискусии също залегнали в Талмуда. В резултат на тази многолика словесна дейност се появила Мишна, първата основна част на Талмуда. В нея се обхващали всички разпореждания и наредби за прилагането на Моисеевия закон с оглед на едни или други лица и на една или друга конкретна ситуация.

Съдържанието на Мишна обхващало устното предание, което ревностно се изучавало чрез често и продължително повтаряне. Такъв е смисълът и на названието  Мишна (от  еврейския  глагол  шана,  което  означава  повтарям  и заучавам). Текстът на Мишна, който обхваща стари предания и учения от времето главно на първия век преди и след Рождество Христово получил окончателна редакция към края на II век след Рождество Христово чрез дейността на Юда Ханасси (135-200 година след Рождество Христово), наричан още Хаккадош – Святи.Мишна придобила голям авторитет и векове наред била ръководно начало за живота на евреите. За правилното разбиране, обяснение и прилагане на Мишна се трудили учените амореи (тълковници), живели между 200 и 500 година. Техните тълкувания  на  Мишна  образуват  втората  част  на  Талмуда –  Гемара,  което означава завършък. Съответно на двете школи, в които се групирали и работили еврейските  учени  през  това  време:  палестинска (в  Тивериада  и  Кесария)  и вавилонска (в Нагарден и Сура) – оформила се палестинска и вавилонска Гемара, вследствие на което се съставили и два Талмуда: палестински и вавилонски. Последният е по-обширен и е намерил no-широка употреба.

Като имаме предвид, че Талмудът обхваща в себе си много коментари и исторически сведения, които произхождат от школата на Шамай Стари и Хилел Стари, чието време на разцвет съвпада със земния живот на Иисус Христос, напълно естествено е да търсим в този класически сборник на еврейската ученост сведения за Иисус. Разбира се ние не можем да очакваме да намерим в Талмуда голямо изобилие от точни предания за живота и учението на Иисус Христос главно по две причини:

Първо, Талмудът не е историографско съчинение, следователно в него се съдържат малко исторически сведения и второ, Талмудът е проюдейски религиозен писмен извор, поради което той почти избягва да назовава Иисус със собственото My  име  и  повече  води  фанатична  полемика  против  учението  Му.  Все  пак сведенията, които Талмудът предоставя за Иисус Христос и за учението My, ca напълно   достатъчни,   за   да   подкрепят   по   безспорен   начин   истината   за историческото съществуване на Иисус и достоверността на евангелския My образ. Ако в основата на християнството би стоял легендарен образ, а не действителната историческа  личност  на  Иисус  Христос,  съставителите  на  Талмуда  в  своята фанатична борба против тази „омразна секта”, както те наричали християнството, на първо място биха използвали този съкрушителен аргумент. На тях обаче не идвало на ум да отрекат историческото съществуване на Иисус, защото то било безспорно за тях и за техните съвременници. Тъкмо обратното, те съобщават достатъчно сведения, които потвърждават историческия характер на Христовата личност и нито едно, което би могло да бъде използвано дори като най-далечен аргумент против историчността на Иисус Христос.Тук ние не можем, пък не е и потребно, да привеждаме и анализираме всички места от Талмуда, където се говори за Иисус Христос. Заради това ще се спрем на по-характерните с оглед на специалната задача, като при това ще се ограничаваме само с най-старите, които са записани от танаитите[23] и се съдържат в Мишна  и  Бараитот[24]. Тези  сведения  притежават  много  по-голяма  историческа ценност отколкото сведенията, които амореите записали по-късно в Гемара[25].

1.Между различните имена, с които Талмудът назовава Иисус, напълно безспорно е „бен Пандера”, „бен Пантера”, „бен-ха-Пантера”, „бен Панто-ри” или „Иисус бен Пандера”, тоест Иисус, син на Пандера. Това название е много старо. Още ученият Целз през 178 година чул юдеин да говори, че родителите на Иисус били Мариам и Пантера, откъдето Иисус бил наричан бен Пантера. Като предава това съобщение Ориген обяснява произхода му с обстоятелството, че Яков, бащата на Иосиф и дядо на Иисус бил наречен „Пантер”. Оттук, според Ориген юдеите наричат Иисус, сина на Иосиф, по името на дядо My по плът „бен Пандера” или „син  на  Пантера[26]”. Учените  Нич,  Блек  и  Вернер  Келер  предлагат  друго  по-правдободобно обяснение на названието Иисус – бен Пандера. Според тях, то е неточно юдейско предаване на гръцката дума paruenoz, тоест „дева”. Юдеите, като слушали от християните, че Иисус е „син на дева” (uxoV thV paruenou), Го нарекли подигравателно „бен  ха-Пантера” – син  на  Пантера.  През  годините  това  се забравило и името Пантера или Пандера било счетено за име на Иисусовия баща по плът[27].

Какъвто и да е произходът на Иисусовото име „бен Пандера” или „бен Пантера”, и в единия, и в другия случай юдеите обозначавали с него Иисус Христос като добре познато на тях историческо лице, чиято майка по плът била Пресвета Дева Мария.

2.В Талмуда се намира едно сведение за живота на Иисус Христос, което притежава огромна историческа ценност. Дори само то би било достатъчно, за да се установи както безспорното историческо съществуване на Иисус Христос, така и достоверността на образа My, който ни се разкрива в евангелията. В споменатото място Иисус се нарича със Собственото Си име, като към него се добавя презимето „Назарянин” – Иешуа Ханоцери. Това място гласи дословно: „В навечерието на празника Пасха Иисус Назарянин беше повесен. Преди това четиридесет дни вървеше пред него глашатай, казвайки Иисус от Назарет ще бъде убит с камъни, защото се е занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра; който може да каже нещо за негово оправдание, нека дойде и го каже. Тъй като не бе представено нищо за негово оправдание, той беше повесен в навечерието на празника Пасха[28].” В един флорентийски ръкопис на Талмуда същото място е уточнено, като се добавя че повесването на Иисуса Назарянина е станало не само „в навечерието на празника Пасха”, но и „в навечерието на събота[29].”Това място от Талмуда изяснява няколко ценни исторически сведения за Иисус Христос.

Първо, според него Иисус Назарянин извършвал чудеса. Юдеите въобще, а също  така  и  мъдреците  от  Талмуда  не  са  отричали,  че  Иисус  Назарянин  е извършвал  чудеса,  но  само  ги  обяснявали  с  магьосничество.  Това  показание напълно   се   покрива   със   следното   евангелско   свидетелство: „Дошлите   от Иерусалим книжници казваха, че в Него е Веелзевул, и че изгонва бесове със силата на бесовския княз” (Марк 3:22; Матей 9:34; 12:24; Лука 11:15). Също и св. Юстин   Философ   и   Мъченик   удостоверява,   че   юдеите   наричали   Иисус „магьосник[30].”

Второ, посоченият текст от Талмуда съобщава, че според юдеите Иисус Христос съблазнявал и развращавал Израил. В евангелията на много места се говори, че книжниците и фарисеите се бояли от Иисус Христос, защото Той увличал след Себе Си целия народ. Това е един от главните мотиви за решението на юдейските властници да убият Иисус Христос. Първосвещениците и фарисеите, като се събрали на съвет, за да обсъдят какви мерки да вземат против Иисус, казали: „Тоя Човек върши много чудеса. Ако го оставим всички ще повярват в Него” (Иоан 11:47-48). А когато юдейските власти отвели Иисус Христос, за да бъде съден от Пилат Понтийски, те Го обвинявали почти със същите думи, с които формулирали обвинението против Него в Талмуда. Те казвали на Пилат Понтийски: „Намерихме Тогова (Иисус – б. а.), че развратява народа ни” (Лука 23:2; 23:14).

Трето, посоченото място от Талмуда съобщава, че юдеите обвинявали Иисус Христос във вероотстъпничество, в богохулство, в измяна на Моисеевия закон и в отпадане от праотеческата вяра. Известно е от евангелията, че именно поради такова обвинение юдейските властници осъдили Иисус Христос и искали да бъде потвърдена  тяхната  присъда  от  римския  прокуратор  Пилат  Понтийски.  При съденето на Иисус Христос от първосвещеника Каиафа, последният Го обвинил в богохулство, заради което Той заслужавал смърт (Матей 26:65-66; Марк 14:63-64; Иоан 19:7).

Четвърто, от посоченото свидетелство на Талмуда също става ясно, че въз основа на споменатите обвинения Иисус Христос бил осъден на смърт и разпнат на кръст! Тук точно се потвърждава съобщението на евангелист Иоан, че Иисус Христос бил разпнат в навечерието на празника Пасха, който тогава се паднал в събота. Според известието на Талмуда Иисус Христос „бил повесен в навечерието на празника Пасха и в навечерието на събота”. Евангелист Иоан, като пише за времето, когато Иисус Христос бил осъден и разпнат на кръст, съобщава: „Тогава беше петък пред Пасха” (Иоан 19:14). Тук е налице пълно единство между Талмуда и Евангелието не само относно кръстното наказание на Иисус Христос, но и относно деня, в който то било изпълнено.

В  тази  точка  от  съобщението  на  Талмуда  за  съденето,  осъждането  и кръстното наказание на Иисус Христос се съдържат две характерни подробности, които не се покриват с евангелския разказ. Все пак те не оспорват историчността на това събитие, а му придават само съчинена от юдейските законници версия за него, за да оправдаят себе си пред поколенията като точни пазители на закона. Тези две подробности се отнасят до следното:В евангелията не се говори за 40-дневно глашатайство преди разпъването на Иисус Христос. Напротив, в тях се говори, че Иисус Христос бил набързо осъден от Синедриона, чиято присъда веднага била потвърдена от римския прокуратор Пилат Понтийски и приведена в изпълнение. Евангелското известие за съденето на Иисус Христос е вярно, защото то отговаря на създалите се тогава обстоятелства и е в съгласие с римската съдебна процедура и римските закони, по които била произнесена окончателната присъда над Иисус Христос. Той бил наказан със смърт чрез разпъване на кръст. Поради предстоящото празнуване на Пасха юдейските властници искали бързо да осъдят и екзекутират Иисус Христос, като за това се възползвали от римската съдебна процедура и от римския наказателен закон. Но тъй като според юдейската съдебна практика след произнасянето на присъдата се предоставя възможност на осъдения в продължение на четиридесет дни да представи за себе си оправдание, съставителите на Талмуда са съчинили разказа за 40-дневното глашатайство преди изпълняването на смъртната присъда над Иисус Христос.

В споменатия текст от Талмуда по-нататък не се казва, че Иисус Христос бил разпнат, а повесен. Тази разновидност на талмудическия разказ от евангелията се обяснява с обстоятелството, че разпъването на кръст като ужасно римско наказание не е било предвидено в юдейския наказателен кодекс. Аналогичното на римското  смъртно  наказание „разпъване  на  кръст”  в  юдейската  наказателна система е „повесването”, тоест обесването на дърво. Заради това и съставителят на разглеждания талмудически текст говори, че Иисус Христос бил „повесен”, макар и да бил разпнат. За ранното обозначаване на Христовото разпъване на кръст като „повесване” авторитетно свидетелства апостол Павел. В Послание до галатяните той, като цитира думите на Моисеевата книга Второзаконие: „… проклет е пред Бога всеки, обесен на дърво[31]”, ги отнася към Иисус Христос, защото Той е можал да ни изкупи от клетвата на закона, като стане заради нас клетва (Галатяни 3:13).

3.На друго място в Талмуда се засвидетелства историческият характер не само на Христовата личност, но и на Христови ученици. То гласи: „Иисус имаше петима ученици: Матай, Накай, Нецер, Буни и Тода[32]”. Безспорно е, че назованите от Талмуда Матай и Тода са добре известните от евангелията Христови ученици Матей и Тадей (Матей 10:3; Марк 3:18). Според изследователя Самуел Краус, Накай е Христовият ученик евангелист Лука, а Нецер е форма на името на Христовия  ученик  Андрей,  брат  на  апостол  Петър[33].  Повечето  богословски изследователи на този талмудически текст отъждествяват Буни със споменатия в Евангелието на св. Иоан Богослов (Иоан 3:1-10; 7:50; 19:39) – Никодим, тъй като на друго място в Талмуда се говори за Накдемон бен Горион следното: „Името му е Буни,  а  не е  Накдемон,  но  се  нарича  Накдемон,  защото  слънцето  изгряло (арамейски накда) заради него[34]”. Бележитият еврейски изследовател на живота на Иисус Христос проф. д-р Иозеф Клаузнер мисли, че името Буни е форма на името „Иоаханни” или „Иоанни”, тоест Буни означава Христовия апостол Иоан, брат на Яков Зеведеев[35].4.Освен за споменатите Христови ученици в Талмуда изрично се говори още за св. апостол Яков който в Новия Завет се нарича брат Господен и който е бил първият епископ и предстоятел на Иерусалимската църква. Ето текстът от Талмуда: „Веднъж бен Дама, сестреник на раби Измаил, биде ухапан от змия; тогава дойде Яков от село Секхания, за да го излекува в името на Иисус бен Пандера[36].” От евангелията и още повече от книга Деяния на светите апостоли знаем, че Христовите ученици са изцерявали много болни в името или чрез името на Иисус Христос Назорея (Деяния апостолски 3:6; 4:10).

Съставителите  на  талмудическите  трактати  не  се  съмнявали,  че  Иисус Христос извършвал чудеса и че учениците My в Негово име изцерявали болни. Те обаче обяснявали извършването на тези чудеса чрез магьосничество, поради което забранявали на своите верни последователи да се възползват от силата на Иисус Христос и на Христовите апостоли да извършват чудотворни изцерявания дори в случаи на опасност за живота им. Талмудът изрично повелява: „Не позволявай да бъдеш церен от еретици, дори ако ти остава малко да живееш[37].”!При споменатия случай с бен Дама раби Измаил не позволил на ухапания от змия да бъде изцерен в името на Иисус Христос, защото това противоречало на Моисеевия закон. Преди това да му бъде доказано той издъхнал.

5.В Талмуда на няколко места се цитират мъдри изказвания на известния равин Елиезер бен Хиркан, наричан още Елиезер Велики. Той бил един от най-ранните и най-знаменити танаити, живял през І век след Рождество Христово и ако не слушал непосредствено Самия Иисус, той все пак бил много добре запознат с Христовото учение чрез връзките си с Христовите, апостоли, между които изрично споменал апостол Яков. Веднъж Елиезер бен Хиркан срещнал на горния пазар в Сепфорис „един от учениците на Иисус от Назарет, чието име било Яков от село Секхания”. Елиезер бен Хиркан заговорил Яков. Тогава този Христов ученик му разкрил някои истини от Христовото учение. За чутото танаитът Елиезер бен Хиркан казал: „Това ми харесва.” Най-характерното в случая е, че този мъдър равин противно на повечето свои юдейски събратя говори с уважение както за Иисус Христос, така и за Неговото евангелско учение. Като че ли Елиезер бен Хиркан отнася и към себе си думите на апостол Яков: „Тъй ме учеше Иисус от Назарет[38].”

6.На талмудистите били добре известни евангелията, особено евангелието от Матей, което като написано на арамейски език и предназначено предимно за християните  от  еврейски  произход,  било  най-много  разпространено  в  Юдея. Талмудистите често пъти подхвърляли съдържанието на Евангелието на остра критика  и  на  жлъчно  осмиване,  но  никога  не  отричали  автентичността  на съдържащото се в него учение. На много места в Талмуда Евангелието се нарича „Авонгиллайон” или „Авенгиллайон”. В Талмуда също се споменават някои истини от учението на Иисус Христос, които се покриват донякъде с изложението им в евангелията. Особено внимание заслужава привеждането на мисълта на Иисус Христос от Проповедта на планината: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Матей 5:17). В Талмуда тя е предадена в следната изразна форма: „Аз не съм дошъл, за да отстраня нещо от Закона на Моисей, но да го допълня[39].”В Талмуда се намират още много места, където се говори за Иисус Христос – било като се назовава направо с името My, било като се нарича с някое от посочените no-горе имена, било като се нарича просто „Пелони”, тоест „някой мъж”, „някой човек” или „някой си[40].” Тук е важно да подчертаем, че в нито едно място от Талмуда,  където  се  говори  за  Иисус  Христос  не  се  хвърля  сянка  върху историческото My съществуване. Напротив, във всички тях се говори за Иисус Христос като за определено историческо лице, като при това се дават сведения за земния My живот, които макар и да представят образа My в неверен, дори кощунствен вид, все пак напълно потвърждават историческата достоверност на евангелския текст и на описаните в него лица и събития.

Обобщавайки  сведенията  на  Талмуда  за  историческия  образ  на  Иисус Христос, ние можем да ги сведем до следните няколко точки: името на Христос е Иисус Назарянин или Иисус от Назарет; Той извършвал чудеса и увлякъл след Себе Си много израилтяни; все пак Той обявил, че не е дошъл, за да отстрани нещо от Закона на Моисей, а да го допълни; Той имал ученици, от които някои като Матей,  Тадей,  Лука  и  Яков  се  споменават  поименно;  Христовите  ученици изцерявали по чудесен начин болни в името на Иисус; в навечерието на празника Пасха, която тогава се случила в събота, Той бил осъден като „развратител” на Израил и бил разпнат на кръст.

Тези сведения на Талмуда за историческия характер на Христовата личност и за достоверността на евангелския My образ имат изключителна научна ценност, защото в тяхната автентичност никой не бива да се съмнява основателно. Талмудът е съставен, пазен и предаван от поколение на поколение от най-ревностни юдеи и равини. До него не се допирала ръката на никой християнски преписвач, за да може да внесе изменения или допълнения в текста му. Пък и образът на Иисус Христос, както той е представен в Талмуда, макар и в основните си черти да е исторически верен, е толкова изменен и кощунствено изопачен, че неговите черти не биха могли да излязат изпод перото на никой християнин.

ДРЕВЕН ЕСЕЙСКИ ДОКУМЕНТ, СВИДЕТЕЛСТВАЩ ЗА ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУС ХРИСТОС

От древните есеи, които проявявали голяма любов към истината, завидна твърдост в принципите, рядка правдивост в изказванията, висок морал в живота си и повишен интерес към месианизма, дошъл до нас един ценен документ за земния живот на Иисус Христос. Както поради средата, от която той произлязъл, така и поради ранния му произход този документ заслужава да бъде разгледан тук.Член  на  Абисинското  търговско  дружество  открил  в  Александрия  в изоставената библиотека на една сграда, обитавана по-рано от гръцки монаси, древен  пергаментен  свитък.  Той  представлява  писмо  на  латински  език.  Този ръкопис  бил  разчетен  и  издаден  на  немски  език  под  заглавието „Важни исторически разкрития за вида на Иисусовата смърт според един древен ръкопис, намерен  в  Александрия” (Wichtige  historische  Enthullungen  uber  die  wirkliche Todesart Jesu. Nach einem alten, zu Alexandrien gefundenen Manuscripte).

Това  писмо  е  написано  от  предстоятеля  на  есейската  община  в  град Иерусалим   и   е   отправено   до   предстоятеля   на   есейската   община   в   град Александрия.  От  съдържанието  на  писмото  е  ясно,  че  то  е  съставено  от съвременник на Иисус Христос и то скоро след Неговото разпъване на кръст.

Ето няколко характерни пасажи от това писмо, които очертават Иисус Христос като действителна историческа личност:

„Мир вам, мили братя! Вие сте чули за историята и за събитията, които станаха в Иерусалим и изобщо в юдейската земя.

Ако смятате, че това е един брат от нашата свещена община, за когото неговите приятели сред еврейския и римския народи разказват, че е учил, правил чудеса и пострадал в Иерусалим, то вие не напразно вярвате във всичко това. Той се нарича Иисус и е бил роден в Назарет.”

По-нататък се излагат сведения за раждането на Иисус Христос, за Неговите родители, за бягството на светото семейство в Египет и за други евангелски събития, а най-обстойно се говори за Христовата кръстна смърт.

„И когато кръстовете бяха забити в земята, трябваше наказанието над Иисус да се изпълни – към това принадлежеше и раздирането на дрехите му. Но тъй като той, след като бе бичуван, бе лишен от тях и един войник му бе дал своята мантия, то трябваше предварително да го облекат в собствените му дрехи. И според предписанието на закона и приетия обичай, дрехите му бяха раздрани…

В страшни мъки и при следобедна горещина, която в тоя ден беше необикновено голяма и изтощителна, праведникът висеше на кръста. Римските войници му взеха дрехите като плячка, както повеляваше законът. Горната дреха разрязаха на четири части, обаче долната му дреха, която не бе съшита от части, а бе изтъкана цяла, не можаха да раздерат и затова за нея хвърлиха жребие.

[13]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVIII. cap. Ill 3. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guilemus Dindorfius. Paris 1865 Volumen I. p. 699).

[14]. Origenes. Contra Celsum, lib. 1. cp. lib. II. cap.       13; Cornmentaria in Evangelium secundum Matthaeum. lib. X. cap. 17. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1862 Tomus XI. col. 745—748. 823—824; t. XIII. соl. 875 и ел.).

[15]. Prof.  E.  Bratke.  Das  sogenannte  Religionsgesprach  am  Hof  der  Sosaniden – In: „Texte  und Untersuchungen“. Neue Folge. IV. 3. Leipzig 1899 S. 271.

[16]. Photius Constantinopolitanus Patriarcha. Myriobilon sive Bibliotheka. Codd. XLVII—XLIII. (J. Р. Migne. Patrotogiae cursus completus, Series graeca, Paris 1860, Tomus 103, col. 81—85).

[17].Частичната автентичност на свидетелството на Иосиф Флавий за Иисус Христос се поддържа от много видни учени. От тях ще споменем някои: F. С. Burkitt, Kurt Linck, К. G. Goetz, W. E. Barnes, J. Phackeray, Adolf Harnack, Hitarin Feuer, Robert Eisler, Berents, GraB, Birch, Prof. Dr. Joseph Klausner,  проф.  М.  Муретов (Йосиф  Флавий  и  его  свидетельство  о  Христе. „Православная богословская энциклопедия“, С.Пб., 1906, т. VІІ, кол. 367—378), проф. Г. В. Флоровски (Живял ли е Христос? С., 1931), Д. Мережковски (Иисус Неизвестный, т. 1, Београд 1935), проф. Ив. С. Марковски (Животът на Иисус Христос, С., 1951), проф. прот. В. Зенковский (Апологетика, Париж 1957, 121—122). Проф. Б. Пиперов (Иосиф Флавий и свидетелството му за Христос — В: „Църковен вестник“, год. 56 №46, С. 1955) пък поддържа автентичността на цялото свидетелство на Иосиф Флавий за Иисус Христос.

[18]. Josepnus Flavius. Antiquitates Judaicae. lib. XX. cap. X. § 1. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guiletmus Dindorfius. Paris 1865, Vol. I, p. 786).

[19].Eusebius. Kirchengeschichte H. 23. 10. Herausgegeben von Eduard Schwartz. Kleine Ausgabe. 2. Aufl, Leipzig 1914, S. 69.

[20]. Origenes, Commentaria in Matthaeum. X. 17. Contra Celsum, lib. 1. cap. 47; lib. ІІ, cap. 13. (J. Migne, PG. t. XIII. col. 875 и cл.; t. XI. col. 745—748, 823—824).

[21]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVIІІ, cap. 5. § 2; пос. изд., т. I, 704-705.

[22]. Josephus Flavius Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ, cap. Ш, § 1: De  bello Judaico, lib. ІІ, cap. IX. § 2-3: пос. изд., т. І, с. 698; т. II.100—101.

[23]. Танаити се наричат учените от школата на Шамай Стари и Хилел Стари.

[24]. Бараитот означава „стоящи отвън“, т. е. извън Мишна, и обхваща учения или тълкувания на някои места от Мишна.

[25].  От средата на миналия век излизат от печат много съчинения, в които са събрани всички талмудически места за Иисус Христос. От по-новите заслужава да споменем поне следните: G. Dalwan. Die tatmudischen Texte uber Jesu, Leipzig 1900; Travers Herford. Christianity in Talmud and Midrasch, London 1903; B. Pick= Jesus in the Tatmud. Chicago 1913. Ср. също Joseph Klausner. Jesus von Nazareth. Seine Zeit, sein Leben und seine Lehre. Berlin 1930, S. 17-57, където е посочена повече литература. У нас по този въпрос са писали: проф. Ив. Марковски.  Животът на Иисус Христос. С. 1951. 19-24, и проф. Боян Пиперов. Сведения за Иисус из талмудическата литература — В: сп. „Духовна култура”, год. XXXVI, кн. 3, С. 1956.

[26]. Origenes, Contra Celsum, lib. I cap. 32. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857. T. XL col. 320-321). Epiphdnius. Adversus haereses. LXXVIII, 7. (J. P. Migne, PC. Paris 1863. T. XLII. col. 708—709).

[27]. Nietsch und Bleck. Studien und Kritiken, 1840, S. 116; Joseph Klausner. Werner Keller. Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956, S. 327-328.

[28]. Der Babylonische Talmud. Synhedrin. Fol. 43 a. Herausg. von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Wien 1925. Bd. VII, S. 181.

[29].  Цит. по Joseph Klausner, пос. съч., с. 29.

[30]. Justinus Philosophus et Martus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, cap. 69. (J. P. Migne. PG  t. VI. соl. 636-640).

[31]. Второзаконие 21:23

[32]. Der Babylonische Talumud, Synhedrin. Fol. 43a; пос. изд. t. VII. c. 181.

[33]. Samuel Kraub, Das Leben Jesu nach den judischen Quellen, Berlin 1902, S. 57.

[34]. Der Babytonische Talmud, Tanith. Fol. 20a; noc. изд. т. III с. 475.

[35]. Joseph Klausner, пос. съч. с. 33. Вж. Матей 10:2; Марк 3:12.

[36]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889. Ср. Joseph Klausner, пос. съч., с. 57.

[37]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 27 b; пос. изд. т. VII. с. 889.

[38]. Der Babylonische Talmud, Aboda Zara. Fol. 16 b u 17 a; Joma. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. II. с. 943.

[39]. Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 66 b; пос. изд. т. VII. с. 851; т. ІІ. с. 943.

[40].  Der Babylonische Talmud, Sabbath. Fol. 116 a — 116 b; пос. изд. т. І с. 599.

В контекста на духовната ситуация книгата на професор Иван Панчовски показва и обосновава превъзходната ценност на християнския нравствен идеал, проследява осъществяването му в Христовото общество под влияние на изменящия се социален, културен и политически живот, указва пътища за познаване на Иисус Христос в светлината на опита, критичния разум и Божието откровение. Защото свободата е духовна категория, а не природна: „Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там има свобода!” (2 Коринтяни 3:17).

Днес науката дълбоко прониква в същността на битието и в структурата на човека, без да удовлетворява напълно духовните търсения на хората. Тя не говори за  богосъздадеността  на  човека,  за  мястото  му  в  космоса,  назначението  и призванието  му,  отхвърля  есхатологията  като  ненаучна  и  лишава  човека  от очаквания да осъществи най-светлите си надежди. Човекът се измъчва, защото не познава себе си и загубва вяра в бъдещето си. Същевременно той интуитивно чувства влечение към Бога; дръзва да се доближава до Него чрез упорит труд, да съизмерва силите и делата си с Божиите, да се уповава на Бога. Човекът търси Бога, за да разбере себе си и света. Постигането на осъществимата през земния и отвъдния живот човешка цел изисква да вникваме в тайнствената природа на Бога и вечността, за да придобиваме пълно знание за себе си, да се озаряваме от светлината на божествената истина, за да разбираме смисъла на живота си, да се подготвяме достойно за бъдещия съд, където Извършителят на нашето спасение ще въздаде на всеки заслуженото.В книгата си “Личността на Иисус Христос” авторът анализира свидетелстващи за действителното съществуване на Иисус Христос на земята исторически паметници, характеризира богочовешката Му личност, разказва за учителското достойнство и постоянното Му присъствие в света.

В първата глава професор Иван Панчовски насочва вниманието на читателя върху следните по-важни подтеми на монографията: величието и духовната мощ на Иисус Христос; превъзходството на Богочовека над народи, царства, гениални мъже и езически мъдреци; направленията на Неговата мисия – освобождаване и изкупуване на човека от греха, основаване на Църквата, изграждане Царството Божие на земята, запазване целостта на творението и живота в света.

Във втората  (основната) глава на изследването авторът привежда в пет главни групи древни исторически свидетелства за истинността на Христовата личност. В трите юдейски исторически паметника („Юдейски древности” на Иосиф Флавий – I век, „Талмуда” и древния есейски документ), съставляващи първата група, Иисус Христос е представен като народен Учител, проповедник на възвишен морал и извършител на чудни дела. В класическото си произведение „Юдейски древности” Иосиф Флавий говори също за описани в евангелията лица и събития. Напълно достоверни сведения за живота на Иисус Христос авторът почерпва от написаното от предстоятеля на есейската община в град Иерусалим (съвременник на Иисус Христос) писмо до негов събрат в Александрия. Съществуването на Иисус Христос според съставителите на Талмуда било също безспорно. Наистина те остро критикували духа на евангелията, но никога не отхвърляли тяхната автентичност и историческото съществуване на Иисус Христос.

На второ място в същата глава професор Панчовски излага историческите свидетелства на по-забележителни римски историци и писатели-езичници от I и III век. В тях историческата личност на Иисус Христос вярно е засвидетелствана от Корнелий Тацит, от историка Гай Светоний, Плиний Млади, неоплатоническия философ Целз и други. В съчиненията си тези автори правдиво са записали исторически  събития  от  живота  на  Иисус  Христос;  тяхната  достоверност  се потвърждава от съответни текстове в новозаветните книги. В съчинението си „Истинско слово” Целз критикува християнското учение, но със свои свидетелства или  със  свидетелства  на  съвременници  потвърждава  събития,  свързани  с учителското дело на Иисус Христос. Той се стараел да обясни Христовите чудеса по свой път, без същевременно да се съмнява в истинността им. Със същата сериозност авторът говори и за Христовите апостоли. Всички римски документи, в които  са  записани  сведения  за  Иисус  Христос,  свидетелстват  за  Неговата историчност.Макар че авторът най-напред привежда доказателства на езически писатели за живота на Иисус Христос, първостепенна важност той придава на новозаветните книги. Най-достоверни сведения за Иисус Христос ни съобщават Неговите ученици – светите апостоли. Двадесет и седем новозаветни книги (съставени от девет автори) по един и същи начин разказват за земния живот на Спасителя. При това несъмнената автентичност на тези книги е установена по научен път. Откровението на св. евангелист и апостол Иоан – най-ранно съставената новозаветна книга (написана вероятно три десетилетия след Христовата смърт), ясно свидетелства за Иисус Христос.

Историческият характер на Иисус Христос се потвърждава от намерили място в историята на Рим кратки животописи на Спасителя. Извършеното при Публий Квириний преброяване на населението на римската империя е точно установено и записано от образования евангелист Лука. Астрономическите   изследвания   на   Иоханес   Кеплер (1603)   върху   изгряването   на Витлеемската звезда – сочила пътя на тримата мъдреци, се потвърждават от по-старата и от съвременната астрономия. Градината на Матария в Египет е съхранила достъпни за изследователите следи от времето, когато там пребивавало светото семейство.  Също  записаният  в  древни  римски  документи  Ирод  Велики  бил действителен цар, а избиването на витлеемските деца под двегодишна възраст е и психологически потвърдено историческо злодеяние.

Според  автора  най-истинно  свидетелство  за  съществуването  на  Иисус Христос е Иоан Кръстител. Неговият живот е изключително ценно свидетелство, тъй като е описан в евангелията и е отразен от Иосиф Флавий. „Той дойде да свидетелства за истината, та всички да повярват чрез него” (Иоан 1:7).

Авторът по-нататък се спира на подробно записаните съдебен процес и кръстна смърт на Иисус Христос. Участвалите в процеса лица и регистрираните събития от последните дни на Иисусовия живот са основно изучени и доказани; документално е потвърдено съществуването    през    този    период на първосвещениците Ана и Каиафа, на Пилат Понтийски – прокуратор на Юдея във времето на император Тиберий, площадът пред съдилището на Пилат Понтийски, Голгота, гробът на Иисус Христос и други.

За  много  сериозно  свидетелство  професор  Панчовски  приема  Христовата плащеница – източник за утвърждаване на вярата в Спасителя. Тялото на Иисус Христос било свалено от кръста в края на петъка, за да не остане върху кръста през започващия от вечерта, около един час след залез слънце, велик съботен ден (Иоан 19:31).   Поради   недостатъчното   време (през   съботното   денонощие,   чието приближаване се възвестявало чрез тръбни звукове, юдеите не напускали дома си и не извършвали никаква работа) тялото било бързо завито в напоената с благовония плащеница и положено в каменния гроб, без да бъде предварително измито и приготвено според юдейския погребален обичай. Вероятно в промислителния Си план Бог предвиждал върху плащеницата да се отпечата за свидетелство през вековете божественият образ на Иисус Христос с Неговите рани. Извършените от специалисти  върху  плащеницата  многократни  научни  анализи  потвърждават записаното в св. Евангелие, допълват го и го обосновават.За истинността на Иисус Христос съществуват неоспорими нравствени свидетелства,  които  професор  Панчовски  разви  в  други  свои  съчинения.  Докато нравствените  гении  на  човечеството  въплъщават  в  себе  си  една  или  друга добродетел, Иисус Христос е достигнал нравствено съвършенство; в духовния My образ били хармонично съчетани всички добродетели. Той бил безгрешен и свят. Неговият въпрос към най-злите My врагове: „Кой от вас ще Me укори в грях?” (Иоан 8:46) до днес не е получил потвърдителен отговор от никой добросъвестен човек, защото всеки чувства нравственото величие, божественото съвършенство и безгрешността на Учителя от Назарет. Христовите ученици единодушно свидетелстват, че Той не е извършил  никакъв грях (1 Петр. 2:22; 1 Иоан 3:5; 2 Коринтяни 5:27; Евреи 4:15).Дори враговете My признават нравственото My съвършенство. Със съзнание за вина предателят Юда Искариот признава: „Съгреших, че предадох невинна кръв” (Матей 27:4). След като разследвал обвиненията против Иисус Христос, Пилат Понтийски заявил пред юдейските властници и пред целия народ: „Не намирам никаква вина у Тогова Човека.” (Лука 23:4).

Живото   Христово   слово,   съществуването   на   светата   Църква   и   на християнската религия по целия свят, мъченическата смърт на хиляди Христови апостоли,  изповедници  и  последователи,  огромната  богословска  литература, храмостроителството и хуманизирането на човешките нрави авторът квалифицира като безспорни свидетелства за съществуването на Иисус Христос. Нито един античен автор историк или писател не се съмнявал в историческото съществуване на  Иисус  Христос.  Векове  наред  учени  и  неучени,  вярващи  и  невярващи, израилтяни и отрицатели на християнската религия потвърждават историческия характер на Христовата личност.

В третата глава е очертана богочовешката същност на Христос. Учениците и съвременниците на Иисус Христос Го мислели за необикновен човек. Гениални мъже се опитвали с ума си да проникнат в личността и учението My и с помощта на богословски   и   философски   категории   да   ги   характеризират   и   тълкуват. Същевременно боготърсители и светци със сърцето си се приближавали към Иисус Христос, възприемали Го в себе си и вярвали в богочовешката My личност и в спасителната My мисия. Днес мнозина отново по двата пътя се устремяват към Богочовека, защото той не е само човек, макар да е живял като съвършен човек на земята. Иисус Христос е чудно съчетание на съвършена божественост и истинска човечност. Според църковното учение Той едновременно е Бог и човек, Син Божи в истинския смисъл на думата, въплътено Слово. В тази глава авторът привежда оценки  и  характеристики  на  знаменити  писатели,  историци  и  философи  за богочовешката личност на Иисус Христос.

В четвъртата глава професор Иван Панчовски говори за учителското достойнство на Иисус Христос. На страниците на културната история на човечеството са записани имената на велики учители, които пръскали светлина сред народите, но тяхното дело се простирало само в границите на човешкото учителство. Духовният глад на хората и интересът им към месианизма се засилвали и те закопнявали по божествен учител. В лицето на най-издигнатите си синове (Хераклит Ефески 544-483 година преди Рождество Христово, Сократ 469-399 година преди Рождество Христово, Платон 428-347 година преди Рождество Христово) те очаквали Бог или боговдъхновен човек, който да прогони мрака от очите им и да ги научи как да се отнасят към Бога и помежду си. Авторът разкрива основите, върху които се основава величието на Иисус Христос като вечен Учител и Утешител на угнетените, както и разлика между Него и останалите учители.Иисус Христос извършвал чудеса, чрез които изцерявал тела и души, блестял  с  нравствена  чистота  и  безгрешност,  властно  благовестил  божествената мъдрост; думите My били прости, но съдържателни, говорещи направо на сърцето; от гледна точка на художествената си простота и на божествената си дълбочина Неговите притчи и сентенции са ненадминати. Чрез неостаряващото Христово учение надникваме в съкровената си същност и придобиваме знания за духовния свят. Днес Господ Иисус Христос чрез светата Църква учи хората както преди двадесет века братята си в Палестина.

За постоянното присъствие на Иисус Христос в света авторът говори в последната глава. След възнесението на нашия Изкупител светите апостоли по-дръзновено и по-безстрашно проповядвали словото My; Иисус Христос не бил вече с тях, но те били изпълнени с Неговия дух. В действителност Иисус Христос присъства   у   всички,   които   жадуват   за   Неговата   истина,   осъществяват провъзгласената от Него правда, изпълняват заповедта My за любов към хората. Авторът говори за живото Христово присъствие и за блясъка на Неговото сияние в природния свят и, у хората (всеки човек е сътворен по Божи образ и в определена степен изпълнява в живота си Христовата повеля за любов към ближния), за Неговите трансцендентни и иманентни действия, за видимото My присъствие у болните,  бедните  и  страдащите,  у  милосърдните  и  добротворците.  Днес  по-средством тях Той се движи сред нас, обхожда света и общува с нас. Най-доловимо обаче е присъствието My в светата Църква; тук чрез св. Евхаристия вярващите реално се съединяват с Иисус Христос.

В труда си професор Иван Панчовски разглежда по-важните, а не въобще всички христологични теми. Въпреки все пак стеснения идеен спектър на книгата Личността на Иисус Христос чрез нея проникваме в сърцевината на християнската религия, тъй като в лицето на Учителя от Назарет се открива Света Троица. Чрез Иисус Христос Бог влива в сърцата ни Духа Си, за да преобразяваме и обновяваме действителността,  да  осъществяваме  в  живота  си  непреходните  нравствени ценности, да бъдем достойни Божии следовници.

Увод

Две хиляди години християнството заема важно място в живота на човечеството. То е било и продължава да бъде огромна духовна сила.

Къде е неизчерпаемият първоизвор на тази сила?

Вярващият човек знае от непосредствен духовен опит, че първоизворът е богочовешката личност на Иисус Христос. Въпреки това в различни времена се проявявали тенденции да бъде отделено християнството от Иисус Христос; то се представяло като еклектичен синтез от езически митове и митични философски учения или като създание на апостолите Петър, Павел и Иоан. Един от споменатите Иисусови апостоли бил положил основите на християнството, а не Иисус Христос. Поради това всъщност трябвало да се говори за петринизъм, павлинизъм или иоанизъм, а не за християнство. Следователно християнството се оставя без Иисус Христос, без Неговата богочовешка личност, без Неговото възвишено учение, без Неговата изкупителна жертва и без Неговото постоянно духовно присъствие в Църквата и в света.Тези тенденции сами по себе си са странни. Човек се удивлява и недоумява защо е трябвало на апостолите Петър, Павел, Иоан или на някое друго неизвестно лице да създава учение, като в неговата основа полага мит. Тази странност се усилва още повече и придобива напълно загадъчен и алогичен, дори изцяло невероятен характер, като се има предвид, че вярата и проповядването на мита за Иисус Христос три века е трябвало да се заплаща с високата цена на преследвания, гонения, мъчения и смъртно наказание. В цялата Римска империя проповедниците и изповедниците на Иисус Христос били обявявани за врагове на държавата и на целия човешки род, поради което били изгаряни на клади, разпъвани на кръстове, хвърляни на цирковите арени за разкъсване от диви зверове, избивани със и без съд, подлагани на преследвания и мъчения. И въпреки това за нищо на света не се отричали от вярата си в Иисус Христос, а не в Петър, Павел, Иоан или в някой друг апостол. С Неговото свято и спасително име претърпявали нечовешки изтезания и с песни на уста отивали дори в страшните обятия на смъртта.

В християнството всичко е свързано с Иисус Христос и без Него то се разпръсква като дим и не оставя след себе си никаква следа. Цялото съдържание на християнството и пълнотата на християнския живот са събрани в лицето на Иисус Христос. Християнството води своето начало от Иисус Христос; Той е негов Основател и невидим Глава на Църквата.

Живецът на християнството се състои в жива вяра в Иисус Христос и в благодатно общение с Него; то е живот в Иисус Христос, чрез Иисус Христос и за Иисус Христос.  Християнството  е  единство  на  вярващите  в  Църквата,  а  и  Църква Христова. В нея се влиза през вратата на св. Кръщение, а то е Кръщение в името на триличния Бог, Чието Второ Лице е въплътено в Иисус Христос. Никой не достига при Бог Отец освен чрез Иисус Христос (Иоан 14:6), защото само чрез Него ние се помиряваме с Бога и възстановяваме загубеното си богосиновство. Никой не получава даровете на Светия Дух и не води благодатен живот без Иисус Христос, защото Утешителят – Духът на истината и живота, Който вечно изхожда от Отец, се изпраща чрез Иисус Христос и в името на Иисус Христос (Иоан 14:26; 15:26). Никой не е действителен член на Църквата Божия и не може да извърши християнско дело, не може да възпита у себе си християнска добродетел, не може да напредва по пътя на християнското усъвършенстване, не може да придобие венеца  на  вечния  живот,  който  Христос  Бог  ще  възложи  на  тези,  който  са възлюбили Неговото явяване (2 Тимотей 4:8; Откровение 2:10), ако не живее в благодатно общение с Иисус Христос, ако не пребъдва в Него и ако не черпи от Него сили за обновен живот и за светоподвижничество. Който пребъдва в Иисус Христос – в него той дава добър плод, защото без Иисус Христос не можем да вършим нищо (Иоан 15:5).

Иисус Христос е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото нe е станало нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Ето защо Той е вечният извор на живота и светлината, на истината и красотата, на правдата   и   любовта –  на  всичко  възвишено  и  божествено  в  света,  на съвършенството, на пълнотата и на блаженството във вечността. Земният живот на Иисус Христос е най-великото средоточие; в него предвечното божествено Слово се докосва до земята и възприема в Себе Си човека, за да осени земята с небесното сияние на вечността и да отвори за смъртния човек чертозите на вечния живот. Тъй като Иисус Христос е въплъщение на предвечното божествено Слово, Той Сам е вечен;  в  Неговото  богочовешко  лице  се  среща  и  свързва  вечността  преди сътворяването  на  света  с  вечността  на  новата  земя  и  новото  небе.  Поради предвечната Си божествена природа и поради вечната Си спасителна мисия в света „Иисус Христос – според думите на Блез Паскал – е целта на всичко и центърът, към който всичко се стреми. Който познава Него, той познава основата на всички неща[1].”Следователно за вярващото съзнание не само християнството, но целият духовен живот на човечеството в известен смисъл е христоцентричен. Вярващият не се смущава от обстоятелството, че видимо Иисус Христос бива тук и там отричан! Това са епизоди в христоцентричния вътрешен живот на света и във великото му движение към вечността, чийто център е Иисус Христос. Тази богооткровена философско-историческа истина особено настойчиво се внедрява в съзнанието на вярващите от св. апостол Иоан Богослов и  от св. апостол Павел. Св. апостол Иоан Богослов последователно разкрива тайната за въплъщението на предвечния Бог Слово в историческото лице на Иисус от  Назарет, чрез Когото всичко стана и без Когото не стана нито едно от това, което е станало (Иоан 1:3). Той е алфа и омега, начало и край, първият и последният; Той е Онзи, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят (Откровение 1:8, 10, 17; 2:8; 21:6; 22:13).  В  същия  дух  св.  апостол  Павел  учи,  че  чрез  въплътения  в историческото лице на Иисус от Назарет Единороден Божи Син е създадено всичко, що е на небето и що е на земята, видимо и невидимо. Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи. Нещо повече, не само чрез Него, но и за Него е създадено всичко. В Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота, и чрез Него да помири със Себе Си всичко, било земно, било небесно (Колосяни 1:17, 19-20; Ефесяни 1:2, 10). Бог Го високо издигна и My даде име, което е пo-горе от всяко име, та в името на Иисус да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Филипяни 2:9-10; 1 Коринтяни 15:27-28; Ефесяни 1:20- 22).

На  Христовата  личност  и  в  най-скромна  служба  на  Неговата  духовно-обновителна и спасителна мисия в света са посветени следващите размисли. Дано те послужат личността и образът на Иисус Христос да бъдат долавяни все по-пълно в божествената им премъдрост, в светото им съвършенство, в сияйната им красота и в безмерната им духовна сила!

Мисията на Иисус Христос в света

Сияйният образ и божествената мисия на Иисус Христос две хиляди години занимават човешките умове и вълнуват човешките сърца. В съзнанието на милиони хора се утвърждава мисълта, че Иисус Христос е най-забележителната личност в световната история. Много идеи от Неговото възвишено учение са вградени в основата  на  европейската  духовна  култура.  Духовното  развитие  на  света  в значителна степен е обусловено от вярата в богоподобното достоинство на човека и в свещения дълг към взаимно уважение и братска обич между хората. Тази вяра възпламени в света и продължава да поддържа нейния свещен огън в сърцата на милиони вярващи Иисус Христос чрез спасителното Си учение, чрез божествения Си пример и чрез основаната от Него Църква. Откакто Иисус Христос извести на света тази вяра, милиони човеци живеят с нейните основни начала, вдъхновяват се от тях и ги осъществяват в живота си. И в този смисъл Иисус Христос си извоюва безсмъртие и Неговата мисия в света е вечна. Без Иисус Христос светът не би съществувал, тъй като тогава той би трябвало или да се разруши, или да бъде подобен на ад[2]. Светът продължава да съществува и човечеството се радва на живот и на щастие и поради това, че образът на Иисус Христос е изваян в сърцата на много вярващи и че Христовата благовест непрестанно смекчава техните сърца и облагородява техните души. По тази причина те се прекланят пред величавия образ на Иисус Христос и работят за преуспеха на великото дело, към което Иисус Христос ги призовава; с личния си живот и с обществената си дейност изграждат духовните основи на Царството Божие на земята – царство на мир и братолюбие.Благовестието за Иисус Христос стига до човешките души по различни понякога неразбираеми пътища. Почти всеки човек, който чуе нещо за величавия образ на Иисус Христос и по някакъв начин влезе в обсега на излъчващото се от Него небесно обаяние бива обзет от духовно вълнение. При раждането на Иисус Христос   мъдреци   от   далечни   страни   били   подтикнати   да   предприемат продължителни и трудни пътешествия, за да видят светия образ на божествения Младенец и да търсят обнова и спасение чрез Него. През целия земен живот на Иисус Христос множество човеци се тълпели около Него – всички искали да видят дивния My образ, да се насладят на властното My слово, да почерпят вдъхновение и сила от Него за живот, щастие, за усъвършенстване и за спасение. Евангелският разказ за Закхей – началника на митарите – не е единичен случай. Мнозина като него искали да видят Иисус Христос, тичали пред него, покачвали се по дървета и устремявали жаден поглед към божествената My осанка. По времето на Неговия тържествен вход в Иерусалим народът на многолюдния свещен и престолен град My устроил сърдечно посрещане и My оказал високи почести, на каквито едва ли се е радвал някой властелин на света. В лицето на Иерусалим бил представен целият свят. Фарисеите в озлобението си казвали помежду си: „Ето, цял свят тръгна подире My” (Иоан 12:19)! Между дошлите в духовната столица на тогавашния свят имало евреи, други местни жители на Палестина и елини. И те като всички други копнеели да видят и да чуят Иисус Христос – божествения Учител и Месия. Те се приближили до апостол Филип от Витсаида Галилейска и го молели: „Искаме да видим Иисуса” (Иоан 12:21).

Наистина, величествен и внушителен трябва да е бил външният вид на Иисус  Христос –  особено  когато  възвестявал  непреходните  начала  на  божественото Си учение и когато извършвал чудеса. Тогава всички с непреодолим копнеж се стремели към Него. Иисусовата външност служила като огледало на най-чистата душа, на най-великия дух, защото в Иисус „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9). Най-проникновено изразил тази страна от богочовешката природа на Иисус старозаветният пророк Давид. Всеки, който би могъл да види Иисус Христос в ненадминатото My съвършенство и в цялата My покоряваща прелест, би възкликнал с пророческите думи на Псалмопевеца: „Ти си най-прекрасният от синовете человечески; благодат се изля от Твоите уста; затова Бог Те е благословил навеки. Препаши на бедро меча Си, о Силний! Препаши се с Твоята слава и красота! И в това Твое украшение побързай, седни в колесница заради истината, красотата и правдата, и Твоята десница ще Ти покаже чудни дела” (Псалом 44:3-5). Свещеното Писание почти не ни дава сведения за осанката на Иисус Христос, за Неговия външен внушителен и привклекателен вид, за Неговия благ и респектиращ поглед, за проникновените и милващите My очи. От евангелските повествования обаче се добива впечатление, че цялото същество на Иисус Христос излъчвало достойнство и пораждало обаяние; то привличало душите и пленявало сърцата.

Блажени Иероним в резултат на многогодишните си научни изследвания върху земния живот на Иисус Христос и на молитвените си съзерцания на Христовото богочовешко  величие  непосредствено  до  Витлеемската  пещера  писал: „Огнен пламък и звезден блясък светили от очите на Христос и величието на Божеството сияело в лицето My[3].” Чрез величието на Божеството, което се отразявало в Иисусовото лице и сияело в Иисусовите очи блажени Иероним си обяснявал властта на Иисус Христос над човешките души. Само едно движение, само един поглед, само една дума били достатъчни, за да тръгнат хората след Него, да оздравеят болни, да избягат демони из човешки души, да възкръснат мъртви, да утихне буря, да паднат на земята въоръжени слуги на заслепени  първосвещеници.  При  първата  Си  среща  с  Филип  Иисус  Христос отправил към него само поглед и казал няколко думи: „Върви след Мене”. Това било напълно достатъчно, за да накара Филип да остави род, семейство, занаят, да последва неизвестния Пророк и Учител (Матей 4:19) и да посвети целия си живот в служба на Него. Погледът, думите и делата на Иисус Христос обайвали, пленявали и привличали не само прости галилейски рибари, но и учени мъже – пред-ставители на тогавашната духовна аристокрация. Не само апостоли, но и книжници се обръщали към Иисус Христос с думите: „Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш” (Матей 8:19).Духовното  величие  на  Иисус  Христос  поразявало  враговете  My  и  ги изпълвало  със  страх.  Осквернителите  на  Иерусалимския  храм  побягнали  от свещената ревност, която пламтяла в очите и словата на Иисус Христос (Иоан 2:15-17). Разярени противници на Иисус Христос искали да го хвърлят от Назаретското възвишение в пропастта. Волята и ръцете им обаче били парализирани от мощта на Христовото божествено величие и Той спокойно и невредим продължил пътя Си (Лука 4:29-30).   Предвожданите   от   Юда   Предател   военни   и   слуги   на първосвещениците и фарисеите търсели Иисус Христос с фенери и оръжие в ръце. Иисус Христос, като знаел какво трябвало да стане с Него, за да се изпълни великата My изкупителна и спасителна мисия в света, излязъл от сянката на маслиновите  дървета,  отишъл  насреща  им  и  ги  запитал: „Кого  търсите?”  Те отговорили: „Иисуса Назорея”. Иисус Христос им казал: „Аз съм.” Как били изречени тези две думи – „Аз съм” – с какъв внушителен тон, какъв бил изразът на   Христовото   лице,   какъв   бил   погледът   My   при   тяхното   произнасяне, евангелистите  не  разказват.  За  всичко  това  можем  да  съдим  по  тяхното въздействие. Въоръжените войници и слуги, като чули тези думи, отдръпнали се назад и паднали на земята (Иоан 18:3-6).

Сигурно и ние днес искаме да видим чудния образ на Иисус Христос, да погледнем в бездънните My очи, в които блести небесно сияние и се отразява безкрайна любов; да слушаме божествените звуци на Неговия глас, които са укротявали бури, изгонвали бесове, изцерявали болни и възкресявали мъртви; да устремим взор в лицето My, което сияело на Таворската планина като слънце; да се допрем до възкръсналото My пречисто и прославено тяло, което победило смъртта и тлението. Това можем да сторим, но с очите на сърцето си – чрез погледа на вярата и чрез подвига на любовта си. Да не скърбим, че не можем да видим Иисус с физическите си очи! Очите на душата виждат по-проникновено; тайните които се откриват пред тях са no-велики; радостта, която ни изпълва чрез тях е no-чиста и никога не престава. Иисус Христос като казал на скептичния апостол Тома, че повярвал в Него, защото Го видял възкръснал с телесните си очи, прибавил: „Блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). Чистотата на сърцето отваря духовните очи на вярващите и чрез тях те винаги съзерцават Бога, защото Го носят в себе си и живеят в Него и чрез Него. Който може да каже като св. апостол Павел: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20), той непрекъснато съзерцава Христовия образ в Heговата неземна прелест и в неговата божествена мощ и слава, Такъв човек никога не може да бъде отделен от Иисус Христос и нищо не може да го лиши от блаженството да съзерцава дивния My образ, да се вдъхновява от Него и да My служи. Най-висшето и единствено истинско щастие за вярващия се състои в това: да възприеме в себе си Иисус Христос и да води християнски живот. Християните – според свидетелството на св. апостол Петър – обичат Иисус Христос, без да са Го видели, и вярват в Него, без да Го виждат; това обаче не им пречи да се радват „с неизказана и преславна радост” (1 Петр. 1:8). Поради това всеки вярващ може да изповяда заедно със св. апостол Павел: „Аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, – ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христос Иисус, нашия Господ” (Римляни 8:38-39).Не само св. апостол Павел и другите Христови апостоли, но безброй хора до днес са видели и виждат с очите на сърцето си Иисус Христос в Неговата ненадмината духовна красота и сила. Те са възхитени от Него и Го обичат с цялата си душа; чрез Него те осъзнават смисъла на живота си и постигат целта на съществуването си. Поради това те пазят Иисус Христос в най-съкровените кътчета на душата си, за да не би някой да Го похити там и по този начин да им причини нещастие без Него. Известният мислител и писател Анри Барбюс изповяда: „И аз видях Иисуса. Той ми се откри в красотата на съвършенството. Аз Го обичам: притискам Го до сърцето си и ако потрябва, ще Го оспорвам на другите[4].”

Ние копнеем по Иисус Христос и Го търсим в някаква форма и степен, защото чрез Него намираме и познаваме себе си, нашия път към съвършенство, нашето щастие и спасение. Великият руски писател Н. В. Гогол в своята „Авторска изповед”  разказва  как  чрез  вдълбочаване  в  човешката  душа  и  чрез  нейното изучаване неусетно дошъл до вярата в Иисус Христос. Той четял с увлечение книгите на „душеведците” и изследователите на човешката природа. „Всичко – пише той, – където се изявяваше познание за хората и за душата на човека, от изповедта  на  светския  човек  до  изповедта  на  анахорета  и  пустинника,  ме занимаваше и по тази пътека неусетно, почти без сам да зная как, дойдох до Христос, като видях, че у Него се намира ключът към душата на човека и че още никой от познавачите на душата не се е издигнал на тази висота на познанието за душевното, на която стоял Той[5].”

Образът на Иисус Христос се отразява във всичко велико и възвишено; неговото сияние може да се забележи върху всяка човечна проява и постъпка. В този смисъл всеки би могъл да каже като Блез Паскал: „Аз виждам Иисус Христос във всички лица и в себе си[6].” И когато сме потиснати и трудно повдигаме погледа на душата си, за да съзерцаваме небесното сияние на Иисус Христос, и тогава да не униваме и да не се отчайваме. Щом копнеем по Иисус Христос и Го търсим, Той вече е близо до нас и ние ще Го намерим. Мъка налегнала душата на Блез Паскал, защото не можал да намери и да види сияйния образ на Иисус Христос. Тогава в душата си той чул кроткия глас на божествения Учител и Спасител: „Утеши се! Ти не си Me търсил, ако не си Me вече намерил. Аз мислех за тебе в Моята борба със смъртта. Аз пролях кръвта Си за тебе[7].” И наистина, може ли Иисус Христос, Който прие образа на роб и проля пречистата Си кръв за нашето спасение, да не ни откликне, когато жадно копнеем по Него и с цялата си душа Го търсим? Иисус Христос навсякъде и винаги се разкрива като всевластен Цар на небето и на земята, като кротък Учител и Наставник, като Утешител на угнетените и страдащите. В Църквата Божия ние можем да вкусим пречистото My тяло и честната My кръв, мистично да се слеем с Него и да се обогатим духовно чрез Него. Тогава ние чрез непосредствен духовен опит ще познаем, че Иисус Христос е вечният Учител, вечният Първосвещеник и вечният Цар, пред Когото ще „преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10).Пред Иисус Христос се преклонил и гениалният Гьоте. Веднъж той в интимен семеен кръг „възхвалявал величието на Иисус Христос … все по-сериозно, все no-пламенно, с все повече нарастващо вдъхновение, докато накрая се облял в поток от сълзи[8]…” Човек може да не вярва в божествеността на Иисус Христос, но при добросъвестно отношение към Него той се прекланя пред Него, както направил Гьоте –  „като  пред  божественото  откровение  на  най-висшия  принцип  на нравствеността[9].”

Нищо в този свят не е трайно и вечно. Всяко земно битие и съществуване носи върху себе си печата на променливостта; то е подчинено на закона за преходността. Всичко е „като сън – като трева, която сутрин пониква, сутрин цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва” (Псалом 89:6). Вторият хор от Шилеровата трагедия „Годеницата от Месина или враждуващите братя” художествено изразява закона за преходността:

Личност и общество

Евангелският принцип за служене на ближния като основан върху универсалната любов и като нейно конкретизиране и оделотворяване е дълбоко персоналистичен и хуманистичен. Той е насочен към всяка човешка личност, която поради богоподобието и предназначението ѝ за неспирно усъвършенстване и за вечен живот заслужава да бъде ценена, уважавана и обичана или, с други думи казано, да се проявява към нея безпределна, дейна и ефективна хуманност. В Новия Завет понятието „ближен“ включва в себе си всички човеци и то взети не само в индивидуалното им битие, но и в обществената им вкорененост и обвързаност, понеже християнската антропология в противоположност на номинализма, солипсизма, индивидуализма и субективизма е дълбоко социална: всички хора са ближни един на друг, понеже са синове на един Небесен Отец и братя помежду си, следователно цялото човечество представлява едно голямо семейство. Оттук да служи на ближния си за християнина означава да служи на всеки човек като на Божи син и свой брат, като на Божия дъщеря и своя сестра, но не изолирано от обществото и още по-малко в противоположност на неговите интереси, в ущърб на общественото благо и на общочовешкото благополучие.

Обвързаността на отделната личност с обществото, в крайна сметка с цялата човешка общност, и обусловеността на нейното съществуване, развитие, разкритие, себеосъществяване, благополучие и щастие от тази общност са безспорни истини на християнската социология. В християнски социалноетически аспект човечеството представлява органична цялост, схваната, разбира се, не като натуралистическа даденост, нито като прост биологически организъм, а като социален организъм, в който индивидът не се претворява и обезличава в общността, нито общността е сбор или сума от индивидите. Както Църквата, така и човечеството, разбира се, в основната си структура и с други специфични отлики, представлява тяло, което има много членове. Между членовете на тялото, също на социалния организъм, няма разцепление, а взаимодействие, сътрудничество и взаимопомощ. Според думите на св. апостол Павел обхванатите в църковната общност, в разширен смисъл и в човешката общност, по Божи замисъл и предназначение съставляват едно тяло, а поотделно са негови членове. В тялото има много членове, но всички членове вършат не една и съща работа. За да няма разногласие в тялото, Бог е разпоредил членовете на тялото „еднакво да се грижат един за други. И когато страда един член, страдат с него всички членове; когато се слави един член, радват се с него всички членове“ (Римл. 12:4-5; 1 Кор. 12:12-26). Подобно на мистичното тяло Христово социалният организъм на човечеството трябва също да бъде стройно сглобен и свързан чрез всички дарувани свръзки и при действието на всяка част според силите ѝ, да нараства И да се съзижда в любов (Еф. 4:15-16). Християните са призвани не само в тесния кръг на църковната общност, но също така в национален, регионален и световен мащаб да понасят един другиму теготите (Гал. 6:2); „никой да не търси своята полза, а всеки – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). С оглед на разглежданата тук тема от най-голямо значение е поръката на св. апостол Петър: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10). При това не бива да се забравя, че при необходимата диференциация на социалното служене често се случва, че „ония телесни членове, които ни се, струват по-слаби, са много по-нужни“ (1 Кор. 12:22).

Ако Църквата, респективно човечеството, по аналогия на царство, град или дом се разделят на части, които враждуват помежду си и действат един против друг, те няма да устоят и ще пропаднат (Матей 12:25; Марк 3:24; Лука 11:17). Затова св. апостол Павел предупреждава: „Ако един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други“ (Гал. 5:15), Следователно служението на ближния, на обществото и човечеството е съзидателен принцип за напредъка, преуспеха и благополучието в света.

Според Божественото откровение и Никео-цариградския символ на вярата Църквата е вселенска, универсална, съборна, понеже нейният Основоположник и невидим Глава е принесъл изкупление за греховете на целия свят, призовава към вяра, покаяние и спасение всички човеци, предлага им освещаващите дарове на Светия Дух и им дава сили да осъществяват себе си като човеци и християни чрез дейна любов към Бога и ближните, проявявана в предано и всеотдайно служене на всеки брат, на обществото и човечеството. Съответно на това християнското си призвание и назначение вярващият може да осъществи само чрез общение с братята и с общи усилия. Дори най-високият акт на християнския подвиг – спасението – не се постига извън църковната и общочовешката общност, а в нея – чрез нейната молитвена подкрепа и чрез нейното съдействие за добродетелен живот, от една страна, и чрез дейното братолюбие към всички човеци и в усърдната работа за тяхното благополучие и спасение, от друга страна. Затова ако мислим за индивидуалното си спасение и единствено за него сме загрижени, ние едва ли ще го получим. Светците най-много са се трудили за благополучието и спасението на братята си и така са постигнали праведност – сигурен залог за индивидуалното спасение. Следователно безпогрешният път към индивидуалното спасение е служенето на човеците и работата за тяхната свобода и благополучие. Разбира се, християнското служене на света се осъществява не само чрез извършване отделни дела на милосърдие, благотворителност и обич, но и чрез социалните структури, чрез участие в обществения живот, чрез сътрудничество с движенията и организациите, които се борят за национално и социално освобождение, за мир в света и общочовешко добруване.

Работата за общественото благополучие или за общото благо е екзистенциална потребност, жизнена повеля, обществен императив и свещен религиозно-нравствен дълг. Съществуването, преуспехът и благополучието на отделния човек са възможни само в обществото и са постижими единствено със съвместни усилия. Може ли обществото да боледува и да страда, да изнемогва и да гине, а отделните му членове да са здрави, да се радват на благоденствие и щастие? Може ли човек да бъде доволен, да се радва на добруване и доброчестина, ако заобикалящи го братя умират от глад и болести, ако са лишени от човешки права и основни свободи, ако са оковани в робски вериги, ако са измъчвани и избивани? Днес все по-дълбоко се осъзнава и живо се чувства единството на човечеството, взаимната обвързаност и все по-голямата зависимост на всички от всички и нуждата от тяхната солидарност и сътрудничество за тяхното съществуване и благополучие. Ето защо който търси сигурност и благополучие за себе си, той не може да ги постигне в изолация и отчужденост от другите, от обществото и в егоистична грижа за себе си, а единствено в своята отговорност за обществото, в приобщеност към него и във всеотдайно служене за неговото съществуване и развитие, прогрес и благополучие.

Актуални задачи

Приложението на евангелския принцип на служенето въобще и специално за благото на човешкото общество днес се извършва от всеки вярващ чрез живата му вяра в Господа Иисуса Христа, чрез будната му съвест, чрез чувството му за нравствена и обществена отговорност и чрез волята му за възтържествуване доброто в света и то винаги с оглед на индивидуалните му дарби и способности и с общественото му положение, както и в съответствие със законите на общественото развитие, с неотменните нужди на историческия момент, с конкретните изисквания на обществената ситуация и в сътрудничество с хората със здрав разум, будно съзнание и добра воля. Предвид на това трябва да се признае относителното право на съвременния ситуационизъм и контекстуализъм, развивани както на философска, така и на богословска основа. Вдъхновен и импулсиран от своята вяра, воден от Божия дух (Римл. 8:14) и всемерно насърчаван и подкрепян от Божията благодат, християнинът изцяло е устремен всеотдайно да служи за благото на човешкото общество, като конкретните форми и отделните прояви на това служене творчески определя и осъществява със своя „обновен ум“, чрез който познава „от опит коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Римл. 12:2). Той формира поведението и дейността си в служенето на човешкото общество според откритите в св. Евангелие животворни ценности и ръководни принципи не формално, схематично и шаблонно, а винаги, схващайки дадената му от Бога дарба и възложеното му служение (1 Кор. 12:4-5), разпознавайки също личбите и знаменията на времето (Матей 16:3; Лука 12:56) и Изпитвайки духовете (1 Иоан 4:1).

Обаче в историческия процес, в общественото развитие и в неспирно изменящия се образ на съвременната действителност има някои общи закономерности и по-постоянни тенденции, които не само позволяват, но и изискват съсредоточаването на вниманието и усилията най-много върху изпълняването на онези най-актуални задачи, чрез които се движи и ускорява прогресивното движение на обществото, изковава се благополучно съществуване на Неговите сегашни членове и се осигуряват необходимите предпоставки за светли перспективи в бъдещето. Върху такава идейна основа тук ще бъде направен опит за скициране най-актуалните задачи, на които вярващият по преимущество да посвети вдъхновението на своята вяра, патоса на своята надежда и преобразуващата мощ на своята любов в служенето за благото на човешкото общество. Разбира се, християнинът не може да осъществи тези големи задачи сам, нито съвместно с вярващите в Христа Иисуса и християнските организации, а чрез сътрудничество с всички хора с прогресивна мисъл, с будно нравствено и обществено съзнание и с добра воля, без оглед на това дали те споделят неговите верови убеждения. При подбора, подреждането и скицирането на тези задачи тук ще имат предимство тези, които се отнасят до основни ценности, които служат за база на другите ценности и без които последните не са възможни и осъществими.

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 1, с. 14-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987).

Следва…