Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава осма

В Матей 5:17 Иисус Христос прави първата Си препратка, в която ние научаваме за закона: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците…“ Откриваме обаче, че свети евангелист Лука е записал други думи от Господа, които сякаш ограничават закона до вид подготовка за проповядване на Евангелието и което сякаш предполага, че Евангелието ще замести закона: „Законът и пророците бяха до Иоана…“ (16:16). По-нататък Евангелието от Иоан изглежда да противопоставя закона и Евангелието: законът „бе даден чрез Моисея, пише Иоан, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17). Свети апостол Павел, който познавал закона вероятно по-добре от другите апостоли и бил ревностен негов защитник преди обръщането си, решава проблема за връзката между закона и Евангелието така: „Законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра“ (Галатяни 3:24). За него преданото следване на Христа и Неговото учение е потвърждение на закона: „Унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона“ (Римляни 3:31).

Тази част от Проповедта на планината (Матей 5:17-20) съдържа съществени обяснения за връзката между Царството, обявено от Иисус Христос и Стария Завет. Той се кани да разкрие новия закон; авторът на Посланието до евреите ще каже по-късно, че промяна в свещенството е наложила промяна в закона (7:12). Юдеите, дори и да не спазвали закона, го почитали много като пълно и окончателно откровение на Бога към човека. За тях би било трудно да приемат като обещания Месия Човек, който обявил за Своя цел да замести закона на Моисей с друг. Вероятно за да успокои страховете им и предвиждайки възраженията им, Той обявил, че не е дошъл да нарушава, а да изпълнява (на гръцки „πλεροσαί“ означава „да довърша“ и „да усъвършенствам“). Както ще видим по-късно, Той наистина потвърждава нравствените правила на закона, но Той също разкрива и духа на тези правила.

Важно е също да се отбележи, че Той заявява Своята власт над заповедите. Това разбираме от повторенията преди всеки от шестте примера, които следват: „Слушали сте, че бе казано на древните… Аз пък ви казвам…“ (стихове 21-22; 27-28; 31-32; 33-34; 38-39; и 43-44). Църквата винаги е учила, че Словото Божие е Законодателя, Онзи, Който говори с Моисей, когато в началото са били дадени заповедите. И така, когато Той беше дошъл в света и „живял между човеците“, той довършил по Своята мъдрост и план това, което бил разкрил. Той учил, че да се върши Божията воля е не просто съобразяване със законите, а по-скоро покорство и любов, искрено обръщане.

Преди да продължим с обсъждането на другите три стиха (28-30) от тази част на глава пета, поучително би било да разгледаме начините, по които Иисус Христос наистина „изпълнил закона и пророците“. Следващите откъси са от шестнадесетата проповед върху Евангелието от св. Матей на св. Иоан Златоуст:

Пророците Той изпълни, като потвърди със събитията на живота Си и делата Си всичко, което беше казано за Него: по тази причина евангелистът обикновено казва при всеки случай: за да се изпълни това, което беше казал пророка (ците)…А закона Той изпълни не само по един начин, а също по втори и трети. По единия, като не престъпи ни едно от правилата на закона. За [доказателство] че наистина Той изпълни всичко, чуйте какво Той казва на Иоан Кръстителя: Защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда [Матей 3:15: „правда“ тук означава ритуалните пречиствания като обрязване и кръщение]. А на юдеите Той също каза: кой от вас ще ме укори (смъмри или осъди) за грях (Иоан 8:46). А на учениците отново: иде князът на този свят (дяволът), и в Мене той няма нищо (никакъв грях, та да ме обвини) (Иоан 14:30). А пророкът също, векове преди, беше казал за Него: не е сторил грях (Исаия 53:9).

В друг смисъл Той изпълни закона, като даде възможност да го изпълнят онези, които вярват в Него. Той осъждаше греха на плътта, така че правдата на закона да може да се изпълни в нас, които ходим не по плътта (Римляни 8:34). Защото законът се стремеше да направи хората праведни, но нямаше силата да го направи.

Той дойде и донесе пътя на праведността чрез вяра и тъй затвърди това, което законът имаше за цел…

Но ако някой попита правилно, той ще открие друг, трети смисъл, по който това беше сторено… в сбора закони, които Той щеше да им даде. Защото казаното от Него не е отмяна на предишните, а извеждане от тях и изпълнение.

Глава девета

Иисус Христос разкри, че целта на Неговото идване била да изпълни Закона и Пророците: това Той направил като Сам спазвал закона, разкривайки истинския му дух и значение, и като го усъвършенствал. Той изпълнил пророчествата, като направил точно каквото те предсказали за Него.

Сега Той наблягал на трайната природа на закона и необходимостта целият да бъде изпълнен: „Истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“ (Матей 5:18). И най-малката подробност ще бъде изпълнена. „Йота“ (ιωτα на гръцки) се отнася за еврейската буква „йод“, буквално най-малката от двадесет и двете съгласни, а „чертица“ (κεραια на гръцки) вероятно означава обикновен декоративен елемент при писане. Смисълът на казаното от Господа е очевидно: Той има предвид целия закон.

Иисус Христос потвърждава закона, а от това ние трябва да разберем, че неговите морални правила не са по никакъв начин относителни спрямо времето или мястото: те са абсолютни, защото са от Бога. Те ще траят до края на времето, „докле премине небето и земята“, и преди това окончателно събитие, всички пророчества в Стария Завет ще се случат.

Той не се отклонява от основната тема на Своята проповед, Царството небесно, и когато предупреждава: „Който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (стих 19).Две неща са от особен интерес тук: първо, идеята за „най-малките“ заповеди, загатвайки, че някои са с по-голяма тежест от други. Всъщност равините често правят разлика между „тежки“ и „леки“ заповеди в закона. Светите отци обаче, изглежда, не смятат, че Господ е имал това предвид, когато е казал „най-малките тия заповеди“. Апостол Яков ни дава ключ да разберем намерението на Господа, като пише: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен за всичко“ (Яков 2:10).

Второто интересно нещо в този стих е, че този, който наруши една от тези „най-малки заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно“. Може ли това да означава, че такъв грешник има място, макар и по-долно, в Царството? Отците (като св. Иоан Златоуст и блажени Августин), изглежда, са на едно мнение, що се отнася до значението, което Господ дава в това изявление. Те смятат, че Той просто загатва за времето на всеобщото възкресение и на страшното пришествие (Златоуст, Проповед XVI, „Върху Матея“). Свети Иоан Златоуст продължава, като посочва, че би било в противоречие с учението на Господа да се даде място в Царството, макар и „най-малко“, на онзи, който нарочно наруши закона и се опита да подтикне други да направят същото. Във времето, когато Царството дойде в своята пълнота и сила, той просто ще бъде осъден. В този смисъл той ще бъде „най-малък“.

Учениците не трябвало да изпълняват и проповядват стария закон, който не бил практикуван в пълнота от учителите, книжниците и фарисеите, а усъвършенствания и допълнен закон. Праведността на учениците трябвало да е по-голяма от тази на старите учители, много от които без съмнение се придържали към предписанията му. Сега обаче не става въпрос за такъв вид спазване, а за подчиняване на волята пред Бога, за пълно обръщане към Него и Неговия път. Без това ще е невъзможно да се влезе в Царството небесно. За вярно спазване на закона, както той се разбирал в Стария Завет, наградата била материална: благополучие, земно добруване и щастие. След идването на Иисус Христос ние разбираме, че този вид награда е била само символична или „модел“ (защото би била само временна) на върховната награда, вечен живот в Царството. Такова е, в крайна сметка, значението на всички старозаветни „модели“. Свети Иоан Златоуст ни казва така: „То вече не е земя, в която тече мляко и мед, нито пък спокойни старини, нито пък много деца, нито пшеница и вино и дребен и рогат добитък: а Небеса, и хубавите неща в Небесата, и осиновяване, и братство с Единородния, и участие в наследието, и слава, и царуване с Него, и онези неизброими награди. А що се отнася до това, че сме получили по-голяма помощ (благодатта на Светия Дух), чуйте св. апостол Павел, когато казва, „и тъй сега няма никакво осъждане за ония, които са в Христа Иисуса и живеят не по плът, а по дух, защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта“ (Римляни 8:1-2)“ (Проповед XVI, „Върху Матея „).

Глава десета

Както видяхме, нашият Господ Иисус Христос не дойде да наруши закона и пророците, а да ги изпълни. По време на служението Си като учител Той не само не отменил никоя от заповедите, Той ги подсилил и разкрил техния дух и истинско значение. Стана ясно на тези, които са Го чули, че заповедите не са дадени за да наложат тежко, невъзможно бреме на човека, нито пък, за да го ограничат или контролират. Напротив, те са дадени поради Неговата милост и безкрайна любов към този, когото Той е създал по Свой образ и подобие. Неговата воля е човекът да бъде ръководен във всичките си отношения от милост и любов. И макар народът Му често да приемал закона Му като ограничение на свободата си – като тягостен правилник от неща, които „трябва“ и „не трябва“ – Той им го дал, за да могат те да се научат да обичат Него и ближния си. Бог е любов (1 Иоан 4:8), а Неговата любов е действена във всичко, което Той прави и е направил за човека, в творението, в Неговата божествена грижа и в изкуплението. „Какво е човек, та… обръщаш върху него вниманието Си“ (Иов 7:17). „Защото Бог толкоз обикна света…“ (Иоан 3:16). Любовта е принципът, залегнал във всички заповеди. Когато Го попитаха коя „заповед е най-голяма в закона“, Иисус Христос отговори: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Матей 22:36-40; Лука 10:26-27). Това не е нова идея, въведена от Иисус Христос, а винаги е била идея в духа на заповедите дори на Стария Завет (вж. Второзаконие 6:5 и Левит 19:18). От друга страна, Господ наистина добавил ново измерение на заповедите: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:34-35). Новото в тази заповед е изразената воля на Сина Божи да се обичаме един друг, както Той е обичал нас – тоест със себераздаваща, безкористна, жертвена любов. Такава заповед Той дал на учениците Си, след като им казал за Своята смърт за човечеството.Сега, когато Господ започнал да показва как заповедите трябва да бъдат разбирани и спазвани от Неговите ученици, Той решава да даде пример с тези думи: „Слушали сте, че бе казано на древните…“ (Забележете, че е „на древните“, а не „от древните“, както го предават някои преводи.) Синът Божи е Законодателят и Той е Този, Който разкрил Божията воля на Моисей в началото, но Той предпочел да говори за даването на заповедите в страдателен залог, „бе казано“. Свети Иоан Златоуст мисли, че ако Той беше казал „Аз казах на древните“, щеше да бъде по-трудно за слушателите Му да оценят посланието Му, тъй като можеше да са по-загрижени от това, че той се отъждествява с божествения Законотворец, факт, който не е от значение сега. Ако беше казал, „Моят Отец каза на древните“, можеше да бъде изтълкувано, че Той противопоставя волята на Отца на Своята. Смисълът на акцента, който Той поставя тук, е, че е дошъл моментът да се даде пълното съдържание на заповедите и мотивът за това да бъде разбран. Той казва също, че много повече ще се очаква от Божия народ при Новия Завет, отколкото при Стария (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Когато разберем, че Бог е дал заповедите като напътствия в живота на любовта, можем да оценим защо Той започва Своите обяснения с истинското значение на шестата заповед, „Не убивай“. Убийството е следствие на точно обратното на любовта – омразата, която няма място в живота на този, който следва Христа. Проповедите на Господа през целия Му земен живот ще подчертават тази истина отново и отново. По-късно св. апостол и евангелист Иоан ще напише нещо като обобщение на Христовото учение за любовта (1 Иоан З и 4): „Нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“. Който изпадне в омраза, тогава, нарушава шестата заповед: „всякой, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него“ (1 Иоан 3:15).Точно както нашият Господ по типичен начин въвежда примерите за Неговия „нов“ закон със „Слушали сте, че бе казано на древните“, Той започва и Своето обяснение на всеки с „Аз пък ви казвам“. Коментарът на св. Иоан Златоуст върху тези откъси съдържа тази забележка:

Виждате ли власт в съвършенство? Виждате ли поведение, достойно за законодател? Е, кой сред пророците някога е говорил така? Кой сред праведните мъже? Никой: а те казваха, „Тъй рече Бог“. Но със Сина не е тъй. Защото те оповестяваха заповедите на Господаря си, а Той – на Отца Си. И когато казвам, „на Отца Си“, имам предвид Неговия собствен. Защото „Мое“, казва Той, „е Твое, и Твоето Мое“ (Иоан 17:10). И те имаха свои съслужители, за които да законодателстват, Той – Свои собствени служители (Проповед XVI, „Върху Матея“).

Глава единадесета

Когато нашият Господ Иисус Христос е разкрил връзката си със Закона и Пророците**, Той сериозно предупредил последователите Си: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно“ (Матей 5:20). Праведността като цел на живота на религиозния човек била нещо познато на учениците, както и на всички юдеи: тя се споменава в целия Стар Завет и се разбира като „правилното поведение на човека, нравствеността или добросъвестността на неговия живот, в съответствие с волята на Бога“. Очевидно е станало обичайно праведността сред юдеите да означава буквално подчинение на закона и хората, които открито не нарушават някоя от заповедите, да се смятат за праведни. Същинският смисъл на закона бил или погрешно разбран, или изкривен: „Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те (юдеите) се не покориха на Божията правда“ (Римляни 10:3).

Когато Господ казва „Слушали сте… Аз пък ви казвам“, Той обявява, че ще опише Божията правда, праведността, която се очаква от Неговите последователи. Подходът Му е да формулира закона или заповедта в най-прост вид, без и намек за отмяна, и после да надникне зад закона и да покаже Своята (тоест законодателската Си) загриженост за това какво е в сърцето на човека, какво е неговото духовно състояние. Тук Той изпълнява пророчествата, засягащи новия закон и Новия Завет:

Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет… След ония дни… ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им… (Иеремия 31:31, 33).И ще им дам едно сърце, ще вложа в тях нов дух, ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват; и ще бъдат Мой народ, пък Аз ще бъда техен Бог (Иезекиил 11: 19-20).

Първата заповед, която Господ обяснява е шестата (от десетте): „Слушали сте, че бе казано на древните: не убивай; а който убие, виновен е пред съда“ (Матей 5:21). Той без съмнение започва оттук, защото убийството и неговите причини са откровено отрицание на любовта, която пък е основният принцип във всички Божии заповеди към човеците.

Омразата е противоположна на любовта и е форма на убийство, както ни казва св. Иоан (1 Иоан 3:15). Омразата може да е лична, но може да е и безлична: някои мразят хора, които дори не познават; някои дори пожелават смъртта на непознати. Каквато и форма да приеме, омразата разкрива пълна липса на любов, липса на уважение към ближно човешко същество и отхвърляне на основната идея, че всички сме създадени по Божи образ.

Господ отива по-далеч от непосредствената причина за убийството: Той се интересува от „причината на причината“ и ни казва, че това, което се крие зад омразата, е гневът: „Всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда“ (Матей 5:22). Гневът може да се прояви открито или не. Човек може да е толкова гневен на друг, че всички връзки с него се прекъсват и така, в ума си, той изтрива неговото съществуване и го убива духовно.

Гневът може също да доведе и до друг вид убийство – убийство на характера. Трите случая, онагледени от Господа, са нещо като притча – всяко състояние на ума и съпътстващите го действия предсказуемо водят до следващото. Всяко е отделна степен в процеса: първо гняв, после да обидиш някого и да покажеш презрение и накрая да обидиш някого така, все едно да го прокълнеш. Използваните думи са донякъде относителни, но това, което Господ казва е съвсем точно. Можем да градираме трите степени на проявите на гнева така: когато някой заслужава съд от съдиите в обществото; когато той нарече някого празноглав или смахнат, това води след себе си до съд пред духовните водачи; и когато той отнеме човешкото достойнство на някого, когато го унижи, тогава това води до съда на Бога. „Който се гневи… и каже на брата си „рака“, виновен ще бъде пред синедриона; а който пък каже: „безумнико“, виновен ще бъде за геената огнена“ (стих 22).

Юдеите са свикнали да носят жертва в храма в Иерусалим за опрощаване на греховете. Като използва този обичай за пример, Господ казва на учениците си какъв трябва да бъде духът на жертвоприношението и преклонението: даровете са неприемливи за Бога, ако приносителят храни в сърцето си нещо против друг. Ние не трябва да отказваме прошка, да таим обида в сърцата си или злоба, дори когато другият човек очевидно греши.

Помирението е Христовият път: точно както Той помири човека с Бога чрез Себе Си, макар че човекът беше този, който се беше отделил, така също Той ни е разпоредил да се помирим един с друг. „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (23-24).Последните два стиха от тази част (25-26) се отнасят до прощаването и помирението в този свят, но те ни казват и важни неща за последствията за духовното състояние на човека, ако той не успее да се помири:

Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант.

Вероятно по-буквален превод на някои от думите в тези стихове ще помогне по-лесно да разберем значението на казаното от Господа тук. „Помирявам се“ (εβνοόν на гръцки означава „благоразположен съм“); „противник“ (αντιδικοκος) е обикновено обвинител, този, който обвинява друг в несправедливост. Трябва да побързаме да се разберем с този обвинител, дори когато съдебното дело е предстоящо („докле си още на път с него“). Това може да предотврати всички неприятни последствия от ходенето в съда (да бъдеш предаден на съдията, на пристава, и накрая отведен в затвора). Буквално, човек трябва, ако е възможно, да избягва да прекарва определено време в затвора, затвора на човешката съвест; тоест съвестта на човека, която не е направила опит да уреди въпроса по мирен начин, е затвор, от който е трудно да бъдеш освободен. Колкото и да е вярно цялото това разсъждение, основното е, че помирението, прошката и любовта са в сърцето на този пример и Божият съд е този, който трябва да е най-голямата ни грижа.

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Когато в Евангелието се споменават Законът и Пророците, трябва да се има предвид, че става дума за двата от трите дяла на Свещеното Писание на Стария Завет (Закон, Пророци, Писания), според делението, възприето в еврейската равинистическа традиция. Бел. ред.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IQ

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава пета

Отците на Църквата, особено св. Амвросий, неслучайно не намират в блаженствата изреждане на добродетелно отношение и начин на мислене, а подредена логическа последователност, в която нашият Господ Иисус Христос дава начина за развиване на духовния живот. Всяка от добродетелите е нужна за и води до следващата. Бедността на духа е не само първа в списъка, но и първа по важност, онази, без която никоя от другите не може да бъде постигната. Тя е свързана с победата над най-основния от човешките грехове, гордостта. Бедността на духа ражда кротост. (И св. Амвросий, и блажени Августин посочват кротостта като втора, макар у св. евангелист Матей тя да е трета.) Кротостта е смирение (обратното на гордостта), благост и скромност. Кротостта кара човек да осъзнава своите грехове и колко е недостоен, и поради това той плаче – не задължително външно, но със сигурност вътрешно, в духа си. Когато човек плаче за или оплаква своята греховност, той е гладен и жаден за правда (или „справедливост“), за всичко онова, което е право и справедливо, според Божията воля, а не неговата собствена. Плодът на правдата е милостта, която включва състрадание за другия във всичките му недостатъци и слабости и желание да простиш. Правдата и милостта са изцяло свързани и човек може да проявява милост само ако има чисто сърце. Милосърдието допринася за прочистването на сърцето.

Що се отнася до „чистите по сърце“ (καθαροί, буквално „чисти“ на гръцки), блажени Августин казва: „Нека човек прави всичко, което бе казано досега (в първите пет блаженства), и сърцето му ще бъде чисто“. Свети Лъв Велики изразява същата идея: „И какво означава да имаш чисто сърце, ако не да упражняваш тези добродетели, за които току-що говорихме?“

„Сърцето“ се смята – не само тук, а въобще – за мястото на най-дълбоката човешка същност. „Сърцето е това, с което човек оценява какво е съществено, с него той избира и определя живота си“ (Семионов, „Катехизис за възрастни“). Неговото пречистване или очистване означава преобразуване, което прави възможно да се „види Бог“.

С вяра се пречистват сърцата, както казва свети апостол Петър в спора за обрязването на повярвалите езичници (Деяния апостолски 15:9). Човек не само трябва да положи всяко усилие да изчисти сърцето си, но той трябва да търси и Божията помощ, за да постигне тази съществена характеристика на новия живот в Иисус Христос. Псалмопевецът Давид казва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (Псалом 50:12). Блажени Августин ни съветва: „Може да е трудно за теб да изчистиш сърцето си. Призови Него, и Той не ще презре да направи чист дом за Себе Си и да дойде да живее в теб“ („За осемте мъдрости на Блаженствата от Евангелието“).И най-накрая, чистотата на сърцето означава просто светост, а ние не можем да забравим, че целта на живота в Иисус Христос е да бъдем свети, или „съвършени“, както сам Бог ни заповядва (Матей 5:48). В Посланието до евреите апостолът в действителност ни казва, че чистотата на сърцето и светостта са едно и също нещо, предвид предупреждението му, че без светост човек не може да „види Господа“ (Евреи 12:14). Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Един от първите плодове на светостта е желанието за мир и усилието да се помиряваме. „Кои са миротворците?“, пита блажени Августин:

Тези, които творят мир. Виждаш ли други да се карат? Бъди слуга на мира между тях. Кажи на единия какво е добро в другия; а на другия говори добре за първия. Чуваш ли зло да се говори за един от друг, който е ядосан? Не издавай какво си чул. Затвори ушите си за вика на ядосания; предложи му търпеливия съвет на мира (Пак там).

За да постигнеш това обаче, нужно е да имаш мир в себе си, а начинът да се постигне това е да се приеме безспорно волята Божия.

Свети Лъв Велики ни дава още възможност да проникнем в същината на Господните думи за миротворците:

Тази блаженост не е обещана за всеки вид съгласие, не дори за всеки род съглашение; а за това, за което апостолът казва: Да имаме мир с Бога (Римляни 5:1; 2 Коринтяни 13:11); и това, за което цар и пророк Давид казва: Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване (Псалом 118:165). Най-близкото приятелство, най-близкото родство на ум и сърце не могат истински да претендират за този мир, ако тези връзки не са в съгласие с волята Божия. Изключени от величието на този мир са онези, които са свързани един с друг чрез срамни желания, онези, свързани заедно за целите на престъпно и зло дело. Няма съгласие между любовта към този свят и любовта към Бога; и не ще принадлежи към децата на Бога онзи, който не се отдели от децата на този свят. Но тези, които през всичкото време имат Бога в ума си (Товит 4:6), и внимават да запазят единството на духа чрез връзките на мира (Ефесяни 4:3), не са никога в конфликт с вечния закон и казват в молитва на вярата – Да бъде волята Ти както на небето тъй и на земята. Тези са миротворците, тези наистина мислят едно и живеят в света хармония, и ще бъдат наричани с вечното име „синове Божии“ и сънаследници на Христа (Римляни 8:17): затуй щото това ще е наградата за любовта към Бога и любовта към нашия ближен, че не ще страдаме вече от злополучие и не ще се вече страхуваме от злословия, а щом приключи цялата борба с изкушението, ние ще почиваме в най-ведър Божи мир („Проповед за стъпките в изкачването към блаженство“).

Глава шеста

Като велик и последен Пророк нашият Господ Иисус Христос обяви Божията воля за човешкия род. Като съвършен Човек, Той приложи тази воля на практика, така че човек да може не само да чуе за Неговия съвършен и истински начин на живот, но и да бъде свидетел на него.Блаженствата са основите на този начин на живот; те съдържат основните духовни качества и модели на поведение, които трябва да отличават и характеризират последователя на Иисус Христос. (Поради това е лесно да се разбере защо Църквата им е отделила такова важно място като третия антифон в Божествената литургия.) Бог не само обявява за блажени тези, които притежават тези качества и на практика ги прилагат, но Той им обещава и известна награда.

Досега казахме малко за наградата (забележете единственото число), а посветихме нашето внимание на онези неща, притежателите на които са наречени блажени от нашия Бог. Изглежда важно обаче, да разгледаме накратко природата на Неговите обещания, преди да продължим да говорим за последните две блаженства.

Наградата не е материална, а духовна и е пряко свързана с това, което Бог първоначално оповестил, първото нещо, което Той обявил, когато започнал Своето дело: приближи се Царството небесно. Още преди Проповедта на планината, в която са провъзгласени Блаженствата, Иисус ходил по цяла Галилея, поучавал в синагогите им и проповядвал евангелието на Царството (Матей 4:23). На „бедните духом“ се казва, че Царството небесно е тяхно, принадлежи им; „чистите по сърце“ ще видят Бога, тоест ще бъдат с Него в Неговото царство; „миротворците“ ще се нарекат деца Божии, „деца на царството“. „Земята“, която кротките ще наследят, не е старата земя както я познаваме, а новата земя, когато Иисус Христос дойде в царството Си. Утешение, насита и помилване са все наградата на Царството, защото те ще бъдат дадени на онези, които получат от Иисус Христос блаженството, вечния живот.

Свети Иоан Златоуст говори за наградата така:

И макар че не чувате Царството да се дава във всяко от блаженствата, не се обезкуражавайте. Защото макар Той да дава различни имена на наградите, Той води всички в царството Си. И тъй, когато Той казва, „тези, които плачат ще се утешат “ и „тези, които са милостиви, ще бъдат помилвани“ и „чистите по сърце ще видят Бога“ и миротворците „ще се нарекат синове Божии“, нищо друго, а Царството представя Той чрез всички тези сказки… („Върху Матея“, Проповед XV).

В осмото блаженство, „Блажени изгонените заради правда…“, откриваме, че Господ за първи път споменава преследването, което Неговите последователи ще бъдат призовани да понесат. Това, че те ще търсят царството на Бога и Неговата правда (Матей 6:33), че ще поставят този стремеж на първо място над всички други занимания, ще стане причина за тяхното преследване. А обещаната награда е: „тяхно е царството небесно“, точно както Той е казал в първото блаженство.

Деветото блаженство не е вече формулирано общо, а в него Той се обръща лично към самите ученици: „Блажени сте вие…“ Те ще имат особената привилегия да бъдат преследвани заради Него, защото те ще бъдат учителите на Неговия път. Господ, поради това без да им го спестява, че земната награда за тяхното покорство на Божията воля – за това че ще гледат на света и на отношенията си с другите с Неговите очи – ще бъде хула, омраза и гонение. Трябва да отбележим обаче, че Христовите ученици ще спечелят блаженството си, защото ще бъдат лъжливо клеветени – именно защото са Го последвали.За да не си помислите, че самият факт да се говори зло прави хората блажени, Той е сложил две ограничения; когато е заради Него и когато нещата, които са казани, са лъжа; защото без тези ограничения този, за когото се говори зло, съвсем не е блажен, а окаян (Св. Иоан Златоуст, „Върху Матея“, Проповед XV).

И така, в началото на пророческото служение на Господа, Той не се колебае да подготви учениците Си за преследването, което със сигурност ще е тяхната участ. Свети евангелист Лука е записал казаното от Иисус Христос с още по-голяма сила: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески“ (Лука 6:22). Сам Господ бил преследван за това, че обявил Божията воля за човечеството, защото човек има „своята правда“ (Римляни 10:3), а още повече поради Неговото собствено покорство на тази воля. „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил… Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гонѝха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 15:18, 20-21).

Всъщност апостолите наистина преживели отхвърлянето и лошото отношение, предсказано им от Господа. Те можеха да спечелят любовта на света – защото „светът щеше да люби своето“ (Иоан 15:19) – ако от страх или желание да угодят на обществото, те бяха спрели да проповядват в Негово име. Но те се доказали достойни за призванието си: „и като повикаха апостолите и ги биха, заповядаха им да не говорят за името Иисусово и ги пуснаха. А те излязоха от синедриона радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господа Иисуса. И всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа“ (Деяния апостолски 5:40-42).

Свети апостол Павел окуражава християните в Коринт, като им напомня, че преследванията, на които са подложени, са до време, а тяхната вярност ще бъде възнаградена с вечен живот (2 Коринтяни 4:17).

Господ не продължава проповедта си, без първо да предложи на учениците най-голямата утеха: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“. После Той добавя факт от историята, който трябва да ги утеши и окуражи, утвърждавайки връзката между тях и най-големите пророци на Стария Завет: „Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“.

Глава седма

След като показал на учениците неизбежните последствия (хула, отхвърляне и преследване) от това да следват Него и Неговия път, Господ наблегнал на отговорността, която ще имат в работата, която Той ще ги изпрати да вършат в Негово име.„Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Матей 5:13-16).

Иисус Христос дойде в свят, който бил паднал и покварен от греха. Целта на Неговото идване била да възстанови това, което човечеството загубило чрез своеволно непокорство. Неговото дело било да освободи човешкия род от злото и упадъка, в резултат на злото, да спечели победа над смъртта, която е „платката що дава грехът“, както казва св. апостол Павел (Римляни 6:23), и да поведе всички хора към първоначалната им съдба, общуване с Бога. Този божествен план не само е трябвало да се осъществи с реалната намеса на Бога в човешкия свят, но той също включвал и участието на човешкия род. Сега започва да става ясно, че Той избрал определени хора да продължат делото, което Той щял да извърши. Той ще им каже в края на периода на земното си служение, „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21).

Изгубеният, паднал свят тогава ще зависи съвсем буквално от служението на тези специално избрани ученици. Те дори ще трябва да отговарят за спасението на света. Земята, така да се каже, е „изгубила своя аромат“; цялата човешка природа го е загубила. Солта е веществото, което дава аромат или съживява това, което иначе е блудкаво и дори мъртво. Това е начин да се каже, че земята без Бога е място без значение и хората, които я населяват, водят безцелно съществуване. И така, поради вярата на учениците и техния богоугоден живот – същността на който Той беше дал в блаженствата, началата, които Той проповядва, – те ще бъдат натоварени да предадат Неговата истина на останалото човечество.

Тук, в началото на проповедническото служение на Господа, Той разкрива целта на Църквата, защото онези мъже, които Той е призовал от обикновените им ежедневни житейски занимания, представляват Църквата в началото. Никъде по-ясно не е показано значението на думата „еклесѝя“, както когато Той вървял и избирал учениците Си с простата заповед „Вървете след Мене“. (Такова е значението на гръцката дума – групата от „онези, които бяха призовани“.) По този начин Иисус Христос започнал да подготвя Църквата за нейната най-важна работа в света.Той използвал не само образа на „солта“, за да разкрие връзката на учениците с останалата част от света, но и продължил, като ги нарекъл „светлината на света“. Точно както Той е истинската светлина в мрака на света, който е изгубил светлината си (Иоан 1:4-9), Той започва да им казва, вероятно за тяхно учудване, че те също ще бъдат тази светлина.

Той не нарича учениците „солта на земята“ и „светлината на света“, преди първо да ги е предупредил за възможността да не се справят с призванието си. Те, като учители, трябва да дават „вкус“ и „светлина“ на света, но очевидно те, като смъртни хора, обект на изкушение, биха могли да не се справят. Ако те, солта, загубят своя вкус, няма нищо, с което да бъдат засолени. Ако те, светлината, скрият своята светлина и не успеят да осветят света, тогава светът си остава в тъмнина. Блажени Августин разширява Иисусовото предупреждение – „ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ Той пише:

Ако ти, чрез когото народите до известна степен се пазят от поквара; ако ти от страх от светско преследване загубиш царството небесно; тогава няма да има кой да премахне грешката ти, защото Бог е избрал теб да премахваш грешките на другите („Проповедта на нашия Господ на планината“, Глава 6).

Свети Иоан Златоуст отбелязва Иисусовото предупреждение за светлината по този начин:

Аз, вярно е, запалих светлината, но за да продължи тя да гори, е нужно вашето старание: не само заради вас, но и заради онези, които трябва да се възползват от тези лъчи и да бъдат водени към истината. Тъй като злословия със сигурност не ще могат да засенчат вашата яркост, ако все още живеете строг живот, както отива на онези, които ще обърнат целия свят; показвайте тогава живот достоен за Неговата благодат; така че докато се проповядва навсякъде, нека тази светлина навсякъде еднакво ви съпровожда („Върху Евангелие от Матея „, Проповед XV).По-нататък целта на тяхната мисия се съдържа в завършителния призив на тази втора част от Проповедта: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Той казва на учениците, че целта на това те да следват добродетелния път, който Той им е описал, е не за да бъдат те възхвалявани от другите. Особената цел на християнския живот е, най-вече, да угодим Богу, като се подчиним на волята Му и после да накараме онези, които, като виждат добрите дела на християнина, да славят Бога. С други думи, истинският ученик на Иисус Христос ще съумее така да доведе задачата си докрай, че и други хора да бъдат доведени при Бога.

Откъсът, който току-що разгледахме, може да се смята и за увод към доста просторната част, която следва (стихове 17-48). Там на учениците се казва как те и всички християни могат наистина да станат „солта на земята“ и „светлината на света“.
___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4IJ

Eпископ Дмитрий (Ройстер)

Глава първа

Свети апостол Матей ни казва, че нашият Господ Иисус Христос е започнал общественото Си служение с обявяването на царството Божие: „Покайте се, защото се приближи царството небесно (Божие)“.Проповедите на Иисус Христос започват едва след Неговото кръщение, когато се разкрива, че Той е Божи Син, един от Светата Троица, и след Неговото изкушаване от дявола, от което се вижда, че Той е напълно покорен на Божията воля.

Когато св. евангелист Матей въвежда първото обръщение на Иисус Христос към народа с израза „Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва…“ той определено говори за времето, когато Господ чува, че Иоан Кръстител е затворен в тъмница.

Иоан обявил, че „Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене“ (Матей 3:11). Това е последното пророческо изказване на предтечата. Неговото служение отстъпва пред това на Оня, който е не само обект на неговото пророчество, но и на всички пророци преди него. В евангелието според св. Иоан, Кръстителят обявява, че неговото служение е приключило: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (3:30). Свети евангелист Лука набляга на разликата между проповядването на Иоан и на Иисус: „Законът и пророците бяха до Иоана: оттогава се благовествува царството Божие, и всеки насиля да влезе в него“ (16:16).

Първото изявление на Иисус Христос, „Покайте се, защото се приближи царството небесно“, има няколко възможни значения. Първото евангелие отбелязва това като едновременно същност и тема в проповедите на Кръстителя (3:2). Така Иисус удостоверява истинността на проповедите на Своя предтеча; Той Се идентифицира като Оня, за Когото Иоан е проповядвал.

Това също изяснява целта на Неговото въплъщение и Неговия живот сред нас: Царството небесно се е приближило. Помирението, общуването с Бога и спасението са достъпни за цялото човечество. Небето е слязло на земята, защото Самият Син Божи е станал човек, живее сред човеци и общува непосредствено с тях.

Макар присъствието на царството да не е било винаги забелязвано в началото, дори от апостолите, Господ Се открива на трима от тях със Своята слава и власт непосредствено в Преображението. Думите Му точно преди заслепяващото събитие на планината Тавор не оставят никакво съмнение за връзката между неговото присъствие и идването на Царството: „тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие, дошло в сила“ (Марк 9:1) или „докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си“ (Матей 16:28), или „докле не видят царството Божие“ (Лука 9:27).Едновременно с това се дава и същественото условие за влизане в Царството – покаяние. Човек не може да се помири с Бога, да общува с Него или да очаква спасение без дълбока промяна в ума (или сърцето). С други думи, човек трябва да възприеме цял нов светоглед, ново отношение, да разпознае греховното си положение, да изпита съжаление за него, да признае нуждата си от Спасителя и да Му се довери.

Като призовава своите ученици, Иисус Христос продължава проповедите си, най-вече в синагогите, тъй като Той е дошъл първо за евреите. Тях Той подготвял в течение на векове за Своето идване. Сърцето на Неговото послание винаги е „евангелието на царството“ (Матей 4:23; Лука 8:1). Той изпрати учениците Си да лекуват и проповядват както Той правил (Лука 9:2; Матей 10:7). Какво им е поръчал Той категорично да възгласяват? Че Царството Божие се приближава до тях (Лука 10:9).

И това продължава през цялото Му земно служение (Матей 4:23; 9:35; Марк 1:14). Всички споменавания на Царството са твърде многобройни, за да бъдат изредени тук, но в тях можем да разграничим три значения на „царството“. В едно от значенията си това е живот в Бога, следването на Божиите заповеди и Неговата правда (Матей 6:33; Лука 12:31). Това е и идеята на толкова много от притчите, в които Той казва, че Царството небесно е като (освен другите неща): синапово зърно, квас, имане, скрито в нива и търговец, който търси хубави бисери (Матей 13). В Блаженствата виждаме, че царството се постига с беднота на духа, чрез преследване заради правдата (Матей 5:3, 10). И вероятно най-важно от всичко е казаното от Него, че Царството Божие е сред нас (Лука 17:21).

Царството достига до човека и пряко чрез Божията намеса в света. Започваме да разбираме, че Бог основава общество в света, но което е отделено от света. На учениците Си Той казва: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Иисус Христос е основал Своето царство сред хората, като им е разкрил какъв трябва да бъде истинският живот на човека според волята Божия. Ясно е също, че е смятал онези, които са били Негови последователи, за съставящи царство отделно от света около него. Свети евангелист Иоан е записал отговора на Иисус Христос пред Пилат за това цар ли е Той: „Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството ми не е оттук“. В голямата свещеническа молитва, записана от същия евангелист (Иоан 17:6, 16), Господ обявява, че „човеците, които си Ми дал от света… не са от света“ (очевидно те все още са в него).

Глава втора

Разгледахме две от трите различни, но свързани значения на Царството небесно, които успяхме да разграничим в учението на нашия Господ. Първото е Царството Божие, което вече съществува в онези, които вярват в Иисус Христос и живеят според Неговата воля в Неговата Църква със силата на Светия Дух. Второто е Царството като отделно общество (Църквата) в света, чийто дом и съдба е вечното царство на Иисус Христос в бъдещия век. Преди да преминем към третото значение на царството, смятаме, че е важно да посветим част от нашето разказване на самото царуване на Господа.Иисус Христос е роден като Цар на юдеите. Влъхвите дошли и търсили да Го почетат точно като такъв. „Де е родилият се Цар юдейски?“ (Матей 2:2). Ангелът обявил на пресветата Дева: „И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Яковов довеки и царството Му не ще има край“ (Лука 1:32-33). Макар Той да отхвърлил опитите да Го направят „цар“ в светски смисъл (Иоан 6:15), Той приел приветствията на хората в Иерусалим, като влязъл в града точно преди страстите Си: „Благословен Царят, Който иде в име Господне“ (Лука 19:38; вж. също Матей 21:9; Марк 11:9-10 и Иоан 12:13-15). После, в отговор на въпроса на Пилат в съда, Иисус Христос приема титлата: „Ти казваш, че съм цар. Аз за това се родих…“ (Иоан 18:37), а Пилат заповядва въпреки протестите на юдеите, надписът на кръста да бъде „Иисус Назорей, Цар Юдейски“.

Но това не е царуване, каквото някои от юдеите са очаквали. Царството Божие е във, но не е от този свят и водачите на този свят не могат да го проумеят. Онези, които се радвали на славата да бъдат „религиозни“, водачите на Израил, не били угодни на Бога. Всъщност, онези, които те презирали са по-желани от Бога от тях: „истина ви казвам, че митарите и блудниците преварват ви в царството Божие“ (Матей 21:31). Те чули страшната Му присъда, когато Той разказал притчата за лозето: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Матей 21:43). Те знаели, че Той говорил за тях (стих 45).

Царството на Иисус Христос, докато го има сега в хората, които водят богоугоден живот и докато съвпада с „отделното общество“ във, но призовано извън този свят – Църквата – то е вечното царство на Иисус Христос (Лука 1:33), което ще започне с Неговото второ пришествие (Матей 25:31-46).

Многобройни откъси в евангелията показват, че Царството на Иисус Христос не само е започнало в този век, но принадлежи също и на бъдещия век. Други Му говорели за Царството като бъдеща реалност, и вместо да отхвърли идеята, Той им показвал в отговорите Си, че те не грешат. Например майката на Заведеевите деца моли за специално място в Неговото царство за двамата си сина. Макар че Той предсказа, че те ще преживеят същите страдания като Него, Той също казва: „Да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено от Моя Отец“ (Матей 20:21-23). В друг случай мъдрият крадец, разпънат с Господа, Го помолил: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:42-43).

Иисус Христос също учи, че всички, които изоставят всичко и Го последват, ще получат духовна награда за тяхната преданост в сегашния живот и в бъдещия свят. „Няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца, заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век живот вечен“ (Лука 18:29-30).

Царството, което Иисус Христос основава, съществува в настоящето, но ще се осъществи в своята пълнота в идния свят. „И Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство“ (Лука 22:29-30). Тези, които принадлежат на Христовото царство на земята, Църквата, ядат и пият на трапезата Му по време на евхаристията, нещо което самò по себе си предсказва празненството на Месия в бъдещия век. Неговото обещание към апостолите, че те също ще седят на тези тронове, съдейки дванадесетте израилски племена, очевидно разкрива бъдеща действителност.През четиридесетте дена след Възкресението, според свидетелството на св. евангелист Лука (Деяния апостолски 1:3), Иисус Христос говорил с учениците Си за неща, свързани с Царството Божие. Това, което им казал, без съмнение е имало общо с Царството, на което те са се наслаждавали, с Неговото присъствие и с Църквата, която ще стане продължението на Неговото присъствие в света след Възнесението, както и с Царството, изцяло осъществено след края на времето.

По-късно св. апостол Павел ще обясни връзката между „Царството на Христа“ и „Царството Божие“. „А след това ще бъде краят, когато Той предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила“ (1 Коринтяни 15:24). Така завършването на делото на Иисус Христос, Богочовека, се възприема като събиране на мъже и жени в Неговото царство, на Негови ближни, от целия този свят; представяне на царството пред Отца като Негово последно дело в работата Му като Свещеник и Цар. Тогава Царството, основано от Иисус Христос, ще се отъждестви с Царството Божие.

Глава трета

Въведението на свети евангелист Матей към обширния текст на Иисусовите поучения, които наричаме „Проповедта на планината“, е кратко и привидно просто изявление: „Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него. И Той като отвори устата Си, поучаваше ги…“ (5:1-2).

Въпреки краткостта на това изявление, повечето от отците на Църквата, които са ни оставили коментари на „проповедта“, го намират за изпълнено със значимост. За тях (св. Иоан Златоуст и блажени Августин например) всеки израз в тези два стиха е казан с цел, за да създаде подходящата рамка за разказа за Господните поучения.

„Като видя народа“ – Иисус, проповядвайки и изцелявайки, често се оказва следван от големи тълпи хора. Този случай е един от няколкото в които, макар че състрадание не Му липсва никога и дори изцелява тълпите, Той сякаш иска да се оттегли и дори да се скрие от тях (вж. Марк 3:9; Лука 5:16 и Иоан 12:36). Предвид цялото служение на Иисус Христос като учител, можем само да стигнем до извода, че Той е имал Свое собствено „разписание“ за работата Си и за разкриването на Своята личност. Трябва също да помним, че в няколко от случаите Той предупредил учениците или други да не казват никому какво Той е направил или на какво те са били свидетели (Матей 8:4, 16:20, 7:9; Марк 7:36, 8:26, 30, 9:9; Лука 5:14, 8:56, 9:21). В този случай Иисус Христос се отдръпнал от тълпата по специална причина, както ще видим по-долу.

„Той се възкачи на планината“ – отците виждат в планината нещо повече от просто място да се скриеш. Тъй като Иисус Христос се кани да разкрие всички най-основни моменти в учението Си, да даде Своя нов закон, Той се качил на планина, точно както Моисей се е качил на планината, когато дал стария закон. Има обаче съществена разлика между тях: Моисей се качил на планината, за да получи закона от Бога, така че да може да го предаде на народа. Иисус Христос, който е Самият Законодател, от Когото старият закон е дошъл, сега се качва на планината, за да даде Своя нов закон.Свети евангелист Иоан ни казва, че законът е даден чрез Моисей, но благодатта и истината са дошли чрез Иисус Христос (1:17). Сам Иисус Христос обявява, че Той е истинският Хляб на живота, който е слязъл от небето. Моисей, от друга страна, е бил само инструмент на Божията грижа за Неговия народ; хлябът, който те получавали от небето, чрез него символизирал истинския Хляб от небето (вж. Иоан 6:32-35).

„И когато седна – казва блажени Августин, Той обучавал седнал, защото това е присъщо за достойнството на учителския пост“. Може би е подходящо да се посочи, че Иисус Христос седял, защото Той не бил само мъжът, когото те всички виждали, но Той бил също и вечният Бог. Той не предавал нечие учение, а Своето собствено. На което и място да беше седнал, то е било, съвсем буквално, тронът на Бога.

„Учениците Му се приближиха до Него“ – целта на Иисусовото оттегляне от тълпата без съмнение била да може Той да обяви Своята воля първо на онези, които е избрал да бъдат Негови апостоли, онези, които Той щял да изпрати да обявят Неговата воля. Така Той показва, че те, които ще образуват Неговата Църква, ще бъдат въведени в тайните на Царството (Лука 8:10) и че Той ще изпрати Своята Църква да обяви приближаването на Царството (Матей 10:7) и да продължат делото Му (Иоан 20:21).

„И Той като отвори устата Си“ – съвсем очевидно е, че за да проповядва, човек трябва да „отвори устата си“, и все пак евангелистът явно смята за важно да го каже, когато започва да пише за учението на Господа. За св. Иоан Златоуст включването на това не е без цел. Той казва, че дори в мълчанието си Господ никога не спирал да поучава. Самото Му присъствие и начинът, по който Той се движел сред хората и се отнасял с тях, били красноречиви „проповеди“.И най-накрая, евангелието казва „поучаваше ги“. Учениците били първите, които Той учил, но Неговото послание е предназначено за цялото човечество. Както Бог избрал да разкрие истината за Себе Си и за човечеството като Сам Той стане Човек, така Той избрал да продължи да използва човешкия глас, този на Своите апостоли, за да разпространи Своята истина по целия свят.

Това, което следва, по думите на блажени Августин, е „съвършеният образец на християнския живот“, най-основният образец на поведение за всички онези, които следват Иисус Христос. Принципите, които се съдържат в „проповедта“, са Божиите морални изисквания към човечеството. Истините, разкрити в нея, са абсолютни и вечни; те не могат да бъдат променени или приспособени да паснат на времето, макар че днес има такива вярващи, които наричат себе си християни, а се опитват да направят точно това.

Глава четвърта

Господ започнал обществените Си проповеди, като обявил приближаването на Царството небесно. „Царството“, както Той използвал думата, се отнася за духовното състояние на човека, когато той е в присъствието на Бога; за обществото (Църквата), което Той призовал от обществото в този свят; и за живота с Бога в бъдещия свят. Ние трябва обаче да разберем, че съществува отношение или начин на мислене, който е необходим за придобиването на Царството и който е ясно забележим при тези, които стават участници в него.

Иисус Христос, като последния и най-велик пророк, обявил най-пълно от всички пророци преди Него истината за човечеството. Учението на Иисус Христос е пълно с изненади от светска гледна точка. Онези неща, които Той обявява и показва като добродетели и преди, и сега не се приемат: хората, които Той нарича блажени (или „щастливи“), светът би нарекъл окаяни. Може би затова гръцката дума μακάριος най-добре се превежда като „блажен“, „щастлив“ би могло да бъде разбрано в материален смисъл.

Такъв е случаят със света, в който Иисус Христос е роден – света на юдейската религия и света на римската политика. Очевидно много юдеи разбрали очакването на Месия в тяхната собствена традиция от съвсем светска гледна точка. Формалното членство в националната църква на Израил, както и формалното спазване на ритуалите и моралните изисквания, е достатъчно. Тяхното добруване обикновено се смятало за доказателство за тяхното благочестие и за Божието благоразположение. За римлянина самата държава била бог за народа: всеки човек бил задължен първо да служи на държавата, а всеки бил заменим. Силата, смелостта, амбицията, гордостта и егоцентризмът били добродетели, заслужаващи похвала и напълно приемливи за гражданите на Империята.

Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.

Когато Иисус Христос отведе учениците Си встрани от множеството, за да им разкрие същността на Своето учение, в първата си дълга проповед, Той започнал, като обявил определени отношения, начини на мислене и стремежи като белези за набожен живот и като средство за постигане на Царството, което Той е обявил. Той описва като „блажени“ онези, които притежават това отношение и начин на мислене. Блаженството, за което Той говори, е щастието, принадлежащо на онези, които усещат царуването на Бога в живота си; това е щастието, чрез което те научават за щастието в бъдещия свят, където човек ще може да се наслади на Божието присъствие в най-пълен смисъл.

От съвсем човешка гледна точка би било трудно да се разбере как хората, описани в тези Блаженства, могат да са щастливи, освен може би дотолкова, доколкото могат да получат известна степен на самоудовлетвореност от своята „добродетелност“. Това със сигурност не е целта на Блаженствата, понеже такива са и чувствата на фарисея в притчата (Лука 18:10), чиято гордост бе осъдена от Господа.„Бедните духом“ са смирените, тези, които осъзнават собствените си грехове и факта, че зависят за духовното си израстване и за смисъла на живота си от Бога, а не от собствените си възможности. Те осъзнават, че трябва да молят Бога за прошка на греховете си. Смирението пред Бога означава също смирение пред ближните, а отправната точка за смирението е любовта, любовта към Бога и любовта към ближния. Въпросът „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не с видял?“ (1 Иоан 4:20) може да бъде зададен и така: „Който не е смирен пред брата си, когото е видял, как може да бъде смирен пред Бога, Когото не е видял?“

„Плачещите“ са не просто сантиментални хора, които ридаят при най-малкото предизвикателство, а тези, които оплакват (или дълбоко съжаляват за) греховете си. Те също оплакват и греховете на другите, но тук отново не става въпрос за лична праведност или осъждане, а за любов и състрадание.

„Кротките“ са тези, които живеят, осъзнавайки колко са недостойни, с търпение и в мир с ближните си. Тези, които живеят във вражда с другите, не могат да влязат в Царството Божие, новата земя, която кротките ще наследят.

„Гладните и жадните за правда“ са тези, които „първом търсят царството на Бога и Неговата правда“ (Матей 6:33). Те се стремят към Божията справедливост и истина не само заради тях самите, но и заради другите. Тези хора може да не са изобщо нахранени и напити в земен смисъл, но със сигурност са, в духовен.

„Милостивите“ са тези, които поради своята любов знаят как да прощават. Те са тези, които получават милост, върховната милост, спасението на душите си и Царството Божие. Господ каза: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“ (Матей 6:14).

___________________________

*Из книгата Царството Божие, проповедта на планината, от епископ Дмитрий (Ройстер), издателска програма Омофор, фондация Покров Богородичен. Източник – http://episkoproyster.blogspot.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, епископ Дмитрий Ройстер (1923-2011). Източник на изображенията – Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Im