Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това явно е, че никой труд, посветен на живота и учението на Иисус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. „Има една книга – пише малко преди смъртта си Пушкин, – в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към всевъзможните житейски обстоятелства… Тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова красота, че ако ние, преситени от света или потънали в униние, случайно я разгърнем, вече не сме в състояние да се съпротивляваме на сладостното ѝ увлечение и потъваме духовно в божественото ѝ красноречие[1]„.
Изучаването на новозаветната писменост отдавна вече се е превърнало в наука. Стотици изследователи – богослови, историци, филолози – развиват огромна дейност при тълкуването и съпоставянето на текстовете и уточняването на смисъла им. Те старателно изследват всяка глава и всеки стих от Евангелието.
Известният руски проповедник, архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов), е един от първите, които прилагат този метод. Неговите очерци излизат през 1828 година под заглавие „Последните дни от живота на Иисус Христос“. Оттогава книгата претърпява много издания и продължава да се ползва с голяма популярност. Но тя обхваща събитията само около Страстната седмица.
За успеха на „Животът на Иисус“ спомага и това, че основната тайна на Евангелието – тайната за Богочовечеството – се оказва фактически изтрита от християнското съзнание. Това естествено води до реакция, чийто изразител става Ренан. Скоро след появата на книгата пасторът Едмон Пресенс, съотечественик на Ренан, пише: „Човешкото в Христос много често се принася в жертва на Божественото, забравя се, че последното е неотделимо от първото и че Христос… не е Бог, скрит под образа на човек, а Бог, станал човек, Син Божи, унизен и обруган, Христос, ако използваме смелия език на апостол Павел, подчинил наистина Себе Си на условията на земния живот. Много често са ни представяли Иисус като отвлечен догмат и затова са се хвърляли в противоположна крайност[2]„.
Не е чудно, че след книгите на архиепископ Инокентий Херсонски и Ренан започват да излизат други, написани в същия стил и техният брой с всяко десетилетие се увеличава. Но често резултатите са спорни и противоречиви. Едни искат да видят в Назаретеца само реформатор на юдейството, други – последния от пророците; за привържениците на насилието Той е революционер, а за толстоистите – учител по непротивене, за окултистите е „посветен“ в езотерически орден, а за враговете на традиционните обществени устои – борец против рутината.
С какво могат да се проверят и коригират тези трактовки в живописта, в науката и в литературата?
Повествованията на евангелистите се потвърждават и допълват от античните и юдейските автори, а също така и от откритията на съвременните археолози. Всичко това ни позволява да смятаме задачата на биографите на Иисус за напълно осъществима.
В нея авторът не си поставя изследователски цели, а се стреми само към онова, за което говори Соловьов в разговора си с Победоносцев, – просто да разкаже за Христос. Да разкаже въз основа на Евангелията, на най-добрите коментарии за Него, а също и други източници[6]. В процеса на работа са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но като се има предвид, че и тя самата се нуждае от критически подход.
При цитирането на Новия Завет, на автора му се наложи да се откаже от общоприетия синодален превод. Качествата му са безспорни, но, направен преди век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, осъществен в Париж от архиепископ Касиан[7]***.
Това е вярно дори за най-частните, най-интимните празници. Защото наистина, във всички мои „дни”, в които разговарям, срещам се с хора, върша с тях определени дела, все пак съм аз – този неповторим център, който присъства, изразява се, вплита се и се разплита от всички тях. Той е обаче така изтласкан от повърхността, така обзет от света и нещата, че се преживява (доколкото изобщо се преживява) като несъзнавана очевидност, като предпоставка, която няма значение, като предпоставка, която „и без това си е”. Тъкмо напротив: онова с нея има значение – обстоятелствата ѝ, делата ѝ, обективациите ѝ… И ето, има нужда от поне един ден в годината, в който да се възпомни именно този „център”, тази постоянност в дните (си), на която се случва все пак всичко, което се случва, която прави всичко, което прави, която страда, която работи. Да се забележи това „губещо се” в делата си същество – да се удивиш на уникалното му събитие в битието; да се припомни то и да му се отдаде дължимото – най-сетне нему, на този, който сутрин става, говори, среща се с хора, отглежда децата си… Да се осъзнае, че той не е нещо „съвсем естествено”, за чиито дела, присъствие, думи имаме око, но за него – дееца им, говорителя им – не, защото той е при тях нещо предразсъдъчно.
Но не – при цялата свикналост с него, той е събитие – събитие, което можеше да го няма, а ето на – тук е, той е. А и каква удивителност е той, който бе така малко дете, имаше онези любови и увлечения, онези рискове в пубертета си, сетне така впечатляващо узря, вече се затваря в себе си и е все той, все тъкмо той. Празникът е въз-връщането (възпомнянето) на постоянното в дните му, еманципирането му от „дните”, тъй че неговият „рожден ден” е неговият ден-не-в-дните (му), денят на, да се изразим така, неговата аеviternitas, денят на честването, на припомнянето на „века” (аеvum-a), който той е.
Защото по каква причина „седмият ден” е изведен от делничните дни, заповядан е като не-дел-ничен, като ден-не-от-дните? В продължение на шест дни Творецът е създавал и изпълвал този свят. Шест дни е продължило Неговото „дело”. И ето в седмия ден Бог „си почина от всичките Си дела, що извърши” (Битие 2:2) – светът, тоест е завършен и изпълнен, отпуснат от десницата Божия, отпуснат е в него самия, отпуснат е на него самия. Събитието „свят”, събитието „битие” вече е налице и оттук нататък колкото и дълго, колкото и неимоверно дълго да се върти то в своите дни – в своите вече „седмѝци” от дни, то – събитието „свят” – постоянно наличества в тях. Светът е постоянстващото във върволицата от дни събитие – събитието, в което са всичките събития, събитието, на което принадлежат всички събития. Ето защо на човека е заповядано след всеки шест дни да прекратява с делата си, да се оттегля от активността си, да притихва, за да възобнови за съзнанието си това събитие „битие” – да го види.
Но така можем да разберем по-ясно и новозаветния, християнския „ден седми”, втория „сабат”, новозаветната „събота”: на гръцки κυριακή ημέρα – „денят Господен”, на славянски „воскресение”.
Тъй както в Стария Завет „седмият ден” (сабат) е ден след дните на „делото”, след Божиите творчески „делници” и е денят на реализираното, изпълнило се и отпуснато в него самото събитие „битие”, което оттук нататък остава безвъзвратно и постоянно във времето на дните си, така в Новия Завет, този „ден” („воскресение”) е след „дните” на крайността, след „делниците” на смъртта, след края на нейните мрачни „дела” – и е денят на реализиралото се събитие „възкресение”, събитие „вечност”, което оттук нататък остава в „дните”. Царството на „ден-след-дневните” дни е съкрушено; изсред тях и посред тях е изгрял денят-не-от-дните (вече в най-същинския, най-буквалния смисъл на тази дума). И него вече постоянно го има в тях, постоянно и победоносно той свети над тях. Ето защо човекът е длъжен сега (поне) периодично (във всяко „воскресение”, във всеки ден след „съботата”) да излиза от „делата” си, от делниците си, да се отдръпва от повърхността си, да се прибира от задъханото си „време”, да утихва, за да възпомня това постоянно светещо в дните на света събитие „възкресение”. То също е вече постоянно в тях.
Всеки ден, с други думи, постоянно, в храмовете е Пасха. Във всеки ден, постоянно, свети случилият се вече ден „воскресение”, събитието Пасха; всеки ден е Великден. И по-чувствителните и чисти духове имат това съзнание вече и в делниците си – постоянно, катадневно го имат. Те вече живеят един същностно празничен живот. Самото им живеене, под светлия сенник на Пасхата, издигащ се над „дните”, е вече по определението си празнуване. Така, впрочем, ни го е засвидетелствало, например, житието на св. Серафим Саровски, което ни казва, че старецът поздравявал всеки срещнат човек, във всеки ден от годината с великденския поздрав: Христос воскресе.
Тъй че трапезата е базисен, дълбинно основен празничен символ. Още иудейската, старозаветната Пасха превръща агнеца, с който задължително се угощават в навечерието на празника, в същински символ на онова, което постоянно е в дните на израилтяните – благодарение на което са „дните” им, „делата” им на един „Божий Израил” (и което, като предпоставеното във всички тях, би могло да се забрави) – тоест жертвата, благодарение на която Бог ги е извел от Египет, освободил ги е, та да могат да живеят „дните” си. Те, „Израилят Божий” са благодарение на този, приет от Бога жертвен агнец и този пожертван агнец прави всичките им „дни” и „дела” през вековете, такива на един свободен именно Израил. Техните „дни” са дните-на-освободения-чрез-агнеца-Израил. Ето защо Пасхата, жертвата е постоянното във всичките им дни. И те я обективират в агнеца на празничната трапеза, за да се приобщят, за да се причастят отново и отново към нея, за да заявят и въз-помнят общото си и перманентно участие в нея.
Ето защо, накрай, дори Църквата, като такава, в своята дълбочина и актуалност е Трапеза. Тя е пребиваващ Празник, който не е само чувство или съзерцание, но и угощаване (у-гост-яване) със себе си.
Празникът Възкресение Христово, който Православната църква молитвено чества и богослужебно прославя като празник на празниците и тържество на тържествата, поражда велика радост и подтиква към духовен размисъл. За да се осмисли Пасхалната радост, необходимо е да се вникне дълбоко в съдържанието на историческия факт – Възкресението Христово, като преди това се анализират предхождащи го събития с всечовешко значение.
Кръстната смърт на Богочовека Иисус Христос не е обикновен исторически момент от Неговия земен живот. Тя влизала в плана на Божието домостроителство като безусловна необходимост в делото на изкуплението. Сам Иисус Христос говорил на учениците и слушателите Си, че Той дошъл на земята, за да пострада и умре; че тази смърт е предсказана още старозаветните пророци. На двамата ученици Лука и Клеопа, пътуващи за Емаус, Той казал: „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си. И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание“ (Лука 24:26-27). При други случаи Христос говорил също, че ще бъде предаден и ще претърпи кръстна смърт; че „Син Човечески отива според както е определено“ (Лука 22:22); че чрез Кръстната Си смърт Той искал да избави човечеството от греха и смъртта и да му дарува вечен живот: „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човечески, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен“ (Иоан 3:14-15). Веднъж пред невярващите юдеи Господ Иисус Христос изразил увереност, че ако те сега не вярват в Него, когато Го издигнат на кръст, тогава ще узнаят кой е Той (срв. Иоан 8:28). Иисус Христос ясно и убедително свидетелствал, че когато бъде издигнат от земята, тоест когато бъде разпнат, тогава ще привлече всички към Себе Си (срв. Иоан 12:32), в смисъл – хората ще повярват в Него и ще приемат учението Му едва след Неговата кръстна смърт. Целта на тези Му предсказания е ясна: да внуши на човеците провиденческото значение на Неговата Голгота и по такъв начин да ги предпази от възможната съблазън относно Кръста: „Казах ви това преди да се е сбъднало, та кога се сбъдне, да повярвате“ (Иоан 14:29).
Според ясното учение на Православната църква човекът като образ Божи е сътворен нито смъртен, нито безсмъртен, той е сътворен свободен, с възможност и заложби за безсмъртие (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27; Иисус Сирахов 17:3-4). И това е така, защото ако човекът беше сътворен смъртен, вината не щеше да бъде негова, че той умира; ако пък беше сътворен безсмъртен, как да си обясним наличието на смъртта, която е безспорно явление. И в двата случая би липсвала свободата на човека, без която неговите деяния не биха имали нравствена оценъчност. Сътворен за безсмъртие ще рече, че Творецът е вложил в него сили и способности, които той ако развива и укрепва, ще изгражда своето безсмъртие. Ако пък не ги развива и съзнателно се противи на Божията воля, той става смъртен. И в двата случая е налице свободна воля. Адам и Ева не само не изпълнили волята на Твореца, но активно се противопоставили на нея (срв. Битие 3:1-6). Оттук вече последвало изпълнение на казаното от Бога: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш, защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Битие 2:17). От тези думи не следва да се прави заключение, че при нарушаването им смъртта ще настъпи веднага. По-скоро трябва да се разбират в смисъл, че от момента на нарушаването на заповедта Божия започва постепенен процес на умиране. Бог изпратил смъртта, или по-точно, човек се лишил от възможността за безсмъртие от момента на грехопадението. Нарушавайки връзката си с Бога, с върховния Източник на живота, той се обрекъл на духовна и телесна смърт, която постепенно станала действителност (срв. Римляни 5:12, 17, 21; Ефесяни 4:18).
Колкото и тежък да е бил грехът на Адам и Ева, той само затъмнил образа Божи у човека, но не го унищожил, защото именно като образ Божи той е неунищожим. Този факт сам по себе си показва, че доброто у човека, което има субстанциален характер, не е напълно унищожено от греха, от злото, което няма такъв субстанциален характер, защото не идва от Бога, докато доброто идва от Него. Тук вече е налице антиномията: от една страна, остатъкът от добро у човека след греха изисква той да живее, от друга – грехът като аномалия трябва да бъде унищожен, но негов носител е човекът, следователно човекът трябва да умре. Доброто изисква прошка, а оттук – живот, злото изисква наказание и оттук – смърт. Как могат тези две противоположности (прошка – живот, и наказание – смърт) да се съвместят, след като те взаимно се изключват? Правдата изисква грешникът да умре и същевременно да живее. Тази антиномия не би съществувала, ако у човека нямаше остатък от добро.
Истинската жертва е дело и израз на любовта „Аз искам милост, а не жертва“ не значи, че жертвите не са угодни на Бога изобщо, но че са нужни жертви на любовта. Любовта, която по същината си е благо, не може да не бъде приета от Бога, Който Сам е абсолютно благо. Само такива жертви са угодни на Бога, Който не приема нищо освен доброто, а единственото добро е любовта. Бог – безкрайната любов – не иска от грешните нищо друго освен разкаяние, тоест възвръщане към Неговата любов, защото любовта се удовлетворява напълно чрез любов. Разкаянието е ненавист към греха и към всичко свързано с греха. Жертвата е страдащо добро или страдание за правдата. Страдащото добро (любовта) дава единствено правилното разрешение на споменатата антиномия: злото, грехът наистина се унищожава чрез любовта, но с това не се отнема животът на човека. Поради това, ако страдащото добро е наистина унищожение на злото (смърт на греха), то е действителна жертва. Следователно умилостивителната човешка жертва може да бъде само покаянието, защото само то напълно удовлетворява всички изисквания на истинската жертва. Но хората преди Христа не били в състояние сами да извършват необходимото покаяние, тоест да възненавидят злото и да се обърнат към Бога, да принесат необходимата изкупителна жертва за своите грехове. Такава жертва веднъж завинаги и за всички нас е принесъл Иисус Христос чрез кръстната Си смърт на Голгота[2].
Изкупителният характер на Кръстната жертва е подчертаван винаги от Православната църква. Това е основна верова истина, намерила място в член 3 и член 4 от Символа на вярата: „Който (Иисус Христос, ск. м.) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек; Който биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан“.
Човешката история знае много случаи, когато хора на смелия дух и чистите пориви са умирали в името на възвишени идеали, в името и за благото на другите. И тяхната жертва е служила и служи за пример на поколенията. Но няма случай в историята, когато и най-смелият герой, след като е пожертвал живота си, да го върне отново. Това е естествено, защото никой няма власт над смъртта. Такава власт има само Бог, Който е господар и на смъртта. Синът Божи, Богочовекът Иисус Христос – единственият, Който пожертва Своя живот на Голгота за изкуплението на човечеството от греха и смъртта. И същевременно Той е единственият, Който чрез смъртта Си победи смъртта и „възкръсна в третия ден, според Писанията“ (член 5 от Символа на вярата).
Възкресението на Иисус Христос е най-убедителното доказателство, че всеки от нас ще възкръсне, защото Христос възкръснал като Човек. С Неговото Възкресение е поставено началото на възкресението на човеците. „Ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бога ще приведе с Него“ (1 Солуняни 4:14). „Знаем, че Който възкреси Господа Иисуса, ще възкреси и нас чрез Иисуса“ (2 Коринтяни 4:14). Ако Христос бе останал в гроба, то Кръстът щеше да остане за нас средство за най-позорно наказание и смърт. И тогава Неговата смърт наистина не би имала изкупително значение. Но щом Той действително е възкръснал, това значи, че грехът и свързаното с него осъждане са загубили своята сила над нас; значи, че принесената от Него жертва е приета от Бога; че е извършено делото на изкуплението. Той принесъл пълно удовлетворение за нашите грехове и с това заслужил за нас благодатта на Светия Дух, Който ще оживи и нашите тела (срв. Римляни 8:11). Първият Адам (земният) донесъл осъждането и смъртта, вторият Адам (небесният) донесъл оправданието. „Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Както чрез Адам грехът влязъл в света и повредил човешката природа, така чрез Христа дошло оправданието за всички (срв. Римляни 5:12). Чрез Адам влязла смъртта за всички, чрез Христа влязло възкресението за всички. Възкресението Христово е залог за нашето бъдещо възкресение и предпоставка за вечен живот. „Писано е: „първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам – животворен дух. Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното. Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните: и какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Коринтяни 15:45-49).
Възкресението Христово е пълно осмисляне и оправдание на Кръстната жертва. Човечеството не познава друго религиозно учение, което преди радостта да разкрива смисъла на страданията, преди тържеството да говори за унижението и на основата на унижението да утвърждава радостта. И това е така, защото всички религиозни учения имат за свои основатели хора, които, макар и гениални, не са съвършени. Единствено християнското религиозно учение има за основоположник Богочовек. Като Бог Иисус Христос е дал съвършено, божествено учение, като Човек го е облякъл във възможно най-подходяща човешка форма, и, най-важното, засвидетелствал го е чрез личния Си живот, утвърдил го е чрез Кръстната Си смърт и го е запечатал със славното Си Възкресение.
Проникната от силата и значението на Христовото Възкресение, Православната църква го отразява богато в иконографията, възвеличава го с подходящи слова и богослужебни песнопения. Едно от песнопенията, което е намерило място във всяка възкресна утреня, гласи: „Воскресение Христово видевше, поклонимся Святому Господу Иисусу, Единому безгрешному. Кресту Твоему покланяемся, Христе, и святое Воскресение Твое поем и славим. Ти бо еси Бог наш, разве Тебе иного не знаем, имя Твое именуем. Приидите, вси вернии, поклонимся святому Христову Воскресению; се бо прииде Крестом радост всему миру; всегда благословяще Господа, поем Воскресение Его, распятие бо претерпев, смертию смерт разруши“.
Но Христос има и постоянни и по-близки дружелюбни отношения с някои, издигнати с вярата и любовта си към Него, жени. Така е например, с Мария и Марта, сестрите на Лазар от Витания (Лука 10:38-42; Иоан 11:1-44; 12:1-11; Матей 21:17; 26:6-13; Марк 11:11; 14:3-9). „Иисус обичаше Марта, и сестра ѝ (Мария) и Лазаря“ (Иоан 11:5), както и те с чиста, сърдечна, предана любов обичат Иисус и не само като домашен приятел, но и като „Христос, Син Божи“, дошъл на света (Иоан 11:27). Когато умира Лазар, Христос се разтъжва духом и се пροсълзява, и събралите се при мъртвеца юдеи казват: „гледай, колко го е обичал“. Витания е на три километра от Иерусалим. Било на път за Иерусалим, било кога е в Иерусалим, Христос обича да отива във Витания, в дома на Мария, Марта и Лазар за дружелюбни общения, за отдих и пренощуване – Той, Който е нямал къде глава да подслони. Там е бил домът на Симон прокажени, който е бил или починал мъж на Марта, или по-вероятно, покоен баща на Марта, Мария и Лазар, и Марта ще да е била по-възрастна от сестра си и брат си, домохазяйката, приемаща и грижеща се за гостите и за своя любим гост Иисус. Характерът на двете сестри е различен. Марта е идеал на домакиня и служи и прислужва на Христа, с любов и преданост, изразени повече във външни дела, в домакинските грижи. А Мария е тиха, вдълбочена, съзерцателна душа. Когато веднъж Христос бива у тях, Марта се отдава в грижите да приготви всичко добре за Христа. А Мария сяда при нозете на Иисус и слуша божествените Му слова. На забележката на Марта да каже на сестра ѝ да ѝ помогне в шетнята, Христос ѝ отговаря: „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Не че Христос осъжда съответното внимание към гостенин (както това видяхме при липсата на такова внимание на фарисея Симон към Христа, Лука 7:44-46). Но изтъква, коя е „добрата част“. И това е забележително: без да се одобрява ленивостта или безгрижието в домакинството на жената, Христос посочва, че за жената най-висшето не са кухнята и домакинството, а висшите духовни интереси, вечните истини, както за себе си, така и за домашните си – мъж, деца, ближни. Не различие във вярата, любовта и предаността към Христа има в двете сестри, а в техния израз и в известно увлечение (или едностранност) в домашните грижи на Марта. Разболява се Лазар. Сестрите изпращат на Христа известие за това. Два дни след това Христос идва във Витания, но Лазар е вече мъртъв. Посреща Го Марта извън къщи разплакана и Му казва: „Да беше тук нямаше да умре брат ми“. Но ето, след това изповяда силната си вяра в Иисус: „И сега зная, че каквото да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог“. А на думите на Христа: „Брат ти ще възкръсне… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре ще оживее… Вярваш ли това?“ Тя Му казва: „Да, Господи, вярвам, че Ти Си Христос, Син Божи, Който иде на света“. Ето изповедание, което по своята сила и ясност може да се постави наравно с изповеданието на апостол Петър (Матей 16:16). И Мария излиза и посреща Христа, пада при нозете Му и Му казва, като Марта: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“. След това Христос възкресява Лазар и мнозина от дошлите във Витания юдеи повярват в Христа. Тогава озлобените и изплашени фарисеи и първосвещеници се събират на съвет и се сговарят да убият Христа. Между това Христос се оттегля в един град (Ефраим), близо до пустинята, но Синедрионът издава заповед, ако някой узнае къде е, да обади, за да Го уловят. Пред тази заповед, колцина имат смелостта във вярата, предаността си към Христа – явно да Го изповядат? Шест дни преди Пасхата (в петък преди страстната седмица) Иисус идва във Витания. И ето Мария, Марта и Лазар безстрашно изявяват предаността си към Спасителя, като устрояват в чест на Христа тържествена трапеза, нещо, което дава основание на първосвещениците да се сговорят да убият и Лазар. Всяка от сестрите при това посещение и трапеза по свой начин изразяват благодарността и любовта си към Христа: Марта като неуморна домакиня, поема обслугата. А Мария? „Като взе нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; къщата се напълни с благоухание от мирото“. Тогава Юда Искариот казва: „Защо да се не продаде това миро за триста динаря и парите да се раздадат на сиромасите?“ А „това каза той (отбелязва евангелистът) не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец.“
Обаче Иисус, Който настоява за „милост, а не жертва“ (Матей 9:13; 12:7) и порицава жестокосърдието (Матей 23:23), но Който знае и користния мотив на Юда; Който знае и добродетелта на Мария, цени просветлената ѝ и благодарна душа и чистите ѝ чувства на преданост към Него и при това – в тези дни на формено повдигнато гонение срещу Него и пред предстоящата Му кръстна смърт – казва: „Оставете я; що я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене. Защото сиромасите всякога имате при себе си, и, кога поискате, можете да им сторите добро. А Мене не всякога имате. Тя извърши, което можа. Тя е запазила това за деня на погребението Ми. И превари да помаже тялото Ми за погребение. Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано Евангелието по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“. Каква по-висока оценка, отличие и възхвала за жената, за силните ѝ пориви и прояви на искрена, чиста и гореща любов, на любов към въплътената Божия любов (1 Иоан 4:19)?
Но нека, в продължение на току-що изтъкнатото, разгледаме и други евангелски факти за отношението между Христа и жената с оглед повече на отношение на жената към Христа Спасителя.
Книжници и фарисеи, а не рядко и други мъже, слушат божествените слова и виждат чудодейните дела на Спасителя, но в заслеплението и злобата си хулят Христа, и делата Му приписват на действието на дявола. Ето, при такъв един пак случай, когато и апостолите мълчат, сред народа се раздава висок глас на жена, която възторгната от вяра и любов към Христа, казва: „Блажена е утробата, която Те е носила и гърдите, от които си сукал!“ (Лука 11:27). Изповедта и на тази жена и решителността, с която я изказва, не трябва ли да бъде сравнена най-малко с онази изповед, която първият Христов ученик апостол Петър прави за Христа (Матей 16:16)?
Жени са, които следват голготския Страдалец чак до кръста. И когато римските войници ги недопускат да се приближат до кръста, те стоят отдалеч и с благоговение и печал следят за ставащото (Матей 27: 55-56; Лука 23:49).
Нека, най-сетне, отбележим знаменателния за разглежданата тема факт, че една група от отличени жени, последователки на Иисус, подобно на апостолите, са постоянни спътници, на Христа. Това са все жени от Галилея, родинната област на Христа. Там те повярват в Христа, като Господ и Спасител, обикват Го с чиста, дълбока и предана любов, последват Го навсякъде, слушат Го и са в пълно Негово служение. Като вземат живо участие в Неговия живот и често излизат на преден план, те заедно с други жени неотстъпно са и при страданията Христови и ридаят за Него; следват погребението Му; първи узнават за възкресението Му и те първи виждат възкръсналия Христос (Лука 8:1-3; 23:48 сл.; 24:6-10; Матей 27:55, 56:61; 28:1-10; Mapк 15:40-41, 47; 16:1-8; Иоан 19:25; 20:1), Това са жени от различно положение и състояние и някои от тях са изцерени от Христа от разни болести.
Саломия и нейното семейство ще е било вече от дома си набожно, защото виждаме двамата ѝ синове, Иоан и Яков, да се присъединяват към месианското движение, което се повдига с появата на Иоан Кръстител; и Иоан, заедно с Андрей, са първи, на които Иоан Предтеча посочва на Христа като на Агнец Божи, и Иоан Богослов пръв след срещата си с Иисус Го последва (Иоан 1:35 сл.) и привежда към Него и брат си Яков, а също и Андрей. Децата на Саломия скоро стават най-приближените на Христа, и Иоан (най-младият между апостолите) е „когото Христос обичаше“. И не само синовете ѝ, но и самата Саломия последва Христа. Наистина, първоначално и тя, и двамата ѝ синове си представят царството Христово повече националистически и в смисъл на господаруване, но Христос скоро ги очиства от тази заблуда (Матей 20:20-28; Mapк 10:35-45), като им разяснява, че „който иска да бъде пръв, трябва да стане слуга на всички, защото Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“, като им показа това и в живота Си. И, наистина, виждаме Саломия не само просветлена за истинското, духовно царство Божие, но и като героична жена да стои пред кръста на Христа като истинска последователка Христова, след като всичко се разви съвсем иначе, отколкото си представлява тя първоначално. На попечението на нейния син Христос от кръста поверява светата Си майка. И тя е една от жените, които отиват на гроба Христов да засвидетелстват любовта си към Спасителя чрез миропомазване на тялото Му. Тя е една от жените, удостоени първи да видят възкръсналия Христос. И в първоапостолската Църква нейните двама сина положиха най-висша служба и жертва за Христа и светата Му Църква. Апостол Яков бе първият, който положи живота си за Христа. А апостол Иоан, не веднъж излагал живота си за Христа и Църквата, умира последен от св. апостоли.
Същото, изтъкнато досега, отношение на Христа към жената виждаме и от отношението Му към жената като майка и заедно с това и към децата.
А и в разните притчи или примери на Христа, в които става реч за жените, срещаме същото отношение към жената: почит към нея като човек и към труда ѝ, във всичките ѝ призвания и положения.
А за състрадателното и жертвено сърце на жената Христос посочва на дарените от бедната вдовица две лепти (Mapк 12:41-44; Лука 21:1-4). Веднъж, като поучавал народа в храма и изобличавал книжниците и фарисеите, че изпояждат домовете на вдовиците, Иисус наблюдава, как в храмовата съкровищница (в полза на нуждаещите се) мнозина богати пускат много и вижда, как една бедна вдовица пуска две лепти, и като повиква учениците Си, казва им: „Истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички, които пуснаха в съкровището, защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана“. Вече срещу двете противоположности – богатите книжници и фарисеи и бедната вдовица, – говори достатъчно. От какво дават първите? От преизобилието на богатството си, което обикновено печелят чрез изкористяване на бедния народ („изпояждат домовете на вдовиците“). И защо дават те? От тщеславие, да бъдат хвалени и превъзнасяни. А кого избира Xристос за символ на чистия дар, на състрадателното и жертвено сърце? Жената, бедната вдовица, която в дома Божи отдава от немотията си, като на Бога, с вяра и смирение, всичко, „цялата си прехрана“. Не от сметка, а от чиста вяра и любов!
И така, има и между жените, и то девици, в известни и важни моменти на живота, едни „мъдри“, а други „глупави“. И едните, и другите са със „свещници“. И едните, и другите с масло, но само мъдрите – с достатъчно масло. Глупавите не съобразяват, че за посрещане на младоженеца не е достатъчно само „моминството“ им, нито че са със „свещници“, нито че са взели и (малко) масло. В безгрижието си, те не вземат достатъчно масло. Блажени Августин представя смисъла на притчата въобще за християнския живот така: „Който се въздържа от непозволена употреба на петте чувства, той ще бъде, поради опазването на плътта си, наречен девица. Но щом е добре да се въздържаме от непозволена чувствена наслада и поради това всяка християнска душа може да бъде наречена девица, защо тогава допускат само петте, а другите пет недопускат? Те са девици, и все пак ги недопускат. Не, те не само са девици, те имат също светилници. Девици ги наричат поради въздържанието им, а светилници носят за обозначение на добрите дела. Щом, прочее, въздържанието от непозволеното е добро и щом добрите дела са похвални, защо тогава биват допуснати само пет, а другите пет недопуснати? Господ нарича едните мъдри, а другите глупави девици. На какво трябва да обърнем тук внимание? По какво да ги различим? По маслото. Нещо голямо обозначава маслото, нещо много голямо – любовта“. И мъдри, и активни в живота, както и лекомислени, небрежни и пасивни жени има в живота въобще. И като пример за готовност и будност на всички Свои последователи Христос посочва първите пет девици.
Заслужава особено внимание, тъкмо във връзка с изтъкнатото за „девиците”, че Христос (както се спомена и по-рано) отдава особено внимание и на жените-блудници. Излишно е да се казва, че Той у тях никак не замазва греха, блудта, вината им. А, сравнени с мъжете, дори с книжниците и фарисеите и даже с първосвещениците и стареите народни, намира, че тези жени се оказват по-предразположени да Го разбират, да схванат и признаят греха си и да се покаят и обърнат към Бога, да почувстват и възприемат лечебната сила на Христа Спасителя – милосърдната любов, и да поемат пътя на новия живот. По тези или онези причини, те, наистина, първо се оказват отпаднали от нравствената чистота, непослушни на Божията воля, на Божия закон. Но, ето, минали през мизерията и изпитанието на нравствената поквара и чули любвеобилния глас на добрия пастир, като блудния син се завръщат нововъзродени в бащиния Божи дом. Със своя буквализъм, буквоедство и лицемерие книжници и фарисеи отхвърлят не само Христа, но с безсърдечие и високомерие като отблъсват и презират митари и грешници (Матей 23:13; Лука 18:9) и блудниците-жени, те нападат Христа, че дружи (яде и пие) с тях. При такава атмосфера Христос казва на тези „стареи народни“ притчата (Матей 21:28-32): „Един човек имаше двама сина; и отиде той при първия, та каза: чедо, иди днес работѝ на лозето ми. Но тоя отговори и рече: не искам, а после се разкая и отиде. И като дойде при другия, каза му същото. Той отговори и рече: ще ида, господарю, ала не отиде. Кой от двамата изпълни бащината воля? Отговарят Му: първият. Иисус им рече: истина ви казвам, че митарите и жените-блудници ви преварват в Царството Божие“.
И, най-сетне, нека отбележим, че в една своя притча Христос избира пак образа на жена и нейната работа, за да оприличи царството небесно. „Царството небесно прилича на квас, що го взе жена и тури в три мери брашно, докле възкисне всичкото“ (Матей 13:33; Лука 13:20-11). Напълно основателно се разбира тази притча в нейния по-дълбок и преносен смисъл. Както (в природата) квасът, турен („скрит“) в голямо количество брашно, предава своята сила на брашното и го преобразява, така и проповедта, трудът или подвигът за царството Божие (чрез разпространението и следването на Словото Божие, на Божията истина и пр.) всред света го преобразява и преобръща в царство Божие. А защо или в какво тук е изтъкната жената, нейната задача и дело в осъществяване на царството Божие? Преди да каже разглежданата тук притча, Христос казва друга притча за уподобяване на царството Божие (Матей 13:31-32) – притчата за синаповото зърно, което човек сее и, макар и най-малко от всички семена, кога израсне, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, та и птиците небесни се подслоняват под клоните му. На нивата сее обикновено мъж. И, значи, за външното разпространение на Христовото царство работят предимно мъже. А оквасяването на брашното при омесването на хляба е работа предимно на женските ръце. Жената е и призваната да поставя (да „скрива“ с тих съзидателен труд) „кваса“ на вярата и морала, да внедрява в душите и сърцата вътрешната сила на царството Божие. Сама като е възприела в сърцето си кваса Христов, тя става внедрителка на този квас и апостолска духовна преобразителка на „брашното“ на света – на семейството си, на рода си, на ближните си, навсякъде, където работи нейната ръка, – нейната вяра и нейното сърце, както за това свидетелства и историята и както за него ще стане дума друг път.
От тази божествена вода пиха и пият жадно всички приели Христа жени и чрез нея стана и става великият преврат в техните души и възземат за нов живот на техните сърца – възходящи чак до блаженството във вечността. Откри се в историята на човечеството наистина нова епоха за жената. Не робство, а свобода от греха и свобода за всичко добро, прекрасно, велико, Божие. Не домашно животно или пък обществен товарен добитък, а истинско Божие чедо, чиста и предана служителка на най-великото в Божия свят, в Божието царство – на християнската любов. Христос издигна жената от унижеността и презреността до пълноценността на истински човек, на човека-личност с вечна цена на безсмъртния дух, идващ направо от Бога. Иисус подаде на жената братолюбно ръка и тя възторжено и предано я прие за възход все нагоре и нагоре към вечните Божии истини и добродетели, вървейки по стъпките на Христа. „Аз съм пътят, истината и животът“ (Иоан 14:6). По този път тръгнала, тя е в истината Христова, която единствено я прави свободна (Иоан 8:32); тя е и в любовта Божия, която се радва на истината (1 Коринтяни 13:б).
Но принципиалното отношение на Христос към жената особено става ясно и очертано, първо, от Неговото общо отношение към човека, без разлика на мъж и жена; и, второ, от отбелязаните в евангелията конкретни случаи на отношение на Христа към жените.
Във всичко това основно и най-важно за живота и вечната съдба на човека Христос никъде не прави никаква разлика между мъж и жена. Те са еднакво ценни, еднакво призвани, човеци, личности, Божии чеда, обладаващи високи разумни, нравствени и религиозни достойнства и качества, права и преимущества, естествени и благодатни. В това всичко са едно, и за „облечените” в Христа „няма мъжки пол, ни женски, защото всички сте синове Божии, чрез вярата в Христа Иисуса; защото всички сте едно в Христа Иисуса” (Галатяни 3:26-29). Само на тази основа са запазени и личните и полови особености – дарове и достойнства – както на мъжа, така и на жената.
А това всичко трябва особено да се подчертае за жената, защото, както знаем, главно жената е била пренебрегнатата и унизената – отрудената и обременената, съкрушената по сърце, пленената и измъчената.
Това най-добре е илюстрирано от конкретните отношения, които Христос е имал към жената, според евангелските повествования. Като обща характеристика на тези отношения следва да се изтъкне, че Христос се среща често с жени; труди се между тях и за тях; показва високо уважение към женската личност и е бил винаги внимателен и нежен, състрадателен и в помощ на жената. Той високо цени душата на жената. Той беседва с жените по най-високите въпроси на живота и намира или събужда и засилва в тях искрена и дълбока вяра, чиста и пламенна любов и кристална и силна преданост към Себе Си и към всичко високо и свято.
Въпреки това, че порочността е била силно разпространена, все пак и главно било от формалистично законничество, било от фарисейско лицемерие, било от конвенционална лъжливост, порочни жени, особено прелюбодейки и блудници-жени, са били остро порицавани и тежко наказвани. Моисеевият закон (Левит 20:10; Второзаконие 22:22 сл.) наистина предписва смъртно наказание, но то се отнася и до жени, и до мъже, обаче фактически то засягало главно жени. Затова, жени прелюбодейки и блудници са били особено презирани. Христос, Който неведнъж повтаря, че е дошъл да спаси грешния човек; Христос, Чието вече име „Иисус“ значи „Бог е помощ“ („Бог е избава“, „Божия помощ“), как се е отнасял с тези жени? Презрял и отхвърлил ли ги е Той или и на тях подава спасителната Си десница – да ги привлече, обърне и спаси? Отговор на този въпрос ни дава вече обвинението на фарисеите срещу Христа: Той яде и пие с митари и грешници и е техен приятел (Mapк 2:15-16; Лука 7:34). Да, Христос не само не страни и от тези жени, но като добър пастир, търси и тях – заблудените овци и особено тях, способни по природа за нежност, кротост, любов и преданост до пълна жертва, ала, подхвърлени на тежки условия и често изоставени и изложени на произвол и изкушения, са изпадали в блудния път.
Ето самарянката (Иоан 4:1-42)! Христос се връща след Пасхата през Самария за Галилея и спира на отдих край град Сихар, при Якововия кладенец, а учениците Му отиват в града за храна. При кладенеца идва самарянката да черпи вода. Съществувала е голяма вражда между евреи и самаряни (братски народи). Особено евреите са мразели, като нечисти, самаряните; избягвали ги, не се допирали до тях, не са говорели с тях, даже и не са минавали през техните селища. Подобно и самаряните с евреите. При това, идва жена – самарянка. А душеведецът Христос знае още, че тя е жена грешница – много мъже водила и онзи, с когото тогава живеела, не ѝ бил съпруг. И въпреки това, Той я заговаря (помолва я да Му даде вода). И тя, учудена, Му казва: „Как Ти, бидейки юдеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ Но Христос отпочва бележитата Си беседа с нея – жената, самарянката, блудницата. С благост Той ѝ разкрива живота ѝ, открива ѝ Сам Себе Си – кой е Той. Разкрива ѝ „живата вода“, която напоява завинаги и тече в живот вечен, открива ѝ истината за Бога като дух, истина и Отец на всички, както и ѝ посочва истинското поклонение и служение Богу – с дух и истина и неограничени с никакво място. И така Той изтръгва жената от блатото на нравствената обърканост, дава ѝ светлина, сила и опора за нов живот, утолявайки духовната ѝ жажда за истината и за духовни блага. Така Христос почете, възроди и издигна жената като човек и я посочи като достойна за най-висш духовен и благодатен живот. И тя самата на дело показа това, като познава и с благоговение приема Христа като очаквания Месия, Който „има всичко да възвести“, и това става в нея много по-бързо и по-дълбоко, отколкото у учения фарисей Никодим в нощния му разговор с Христа (Иоан 3:1-20; срв. и 7:50). И не само това. Тя още тогава става сътрудница и мисионерка на Христа. Това, което самата тя с такова щастие придобива, не го затваря себично само за себе си, а бърза да го сподели и с другите. Тя веднага с възторжена решимост отива в града и възвестява на съгражданите си за Иисус. И те излизат и отиват при Христа. „И когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да престои при тях; и Той престоя там два дена. И много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос”. Образът на тази така възродена от вниманието и благостта на Иисус жена така е утешавал и засилвал и християните от по-късно време, през време на кървавите гонения срещу християните в древната Църква, че виждаме в римските катакомби от онова време да изписват сцената на срещата и беседата на Христа с тази самарянка. Църквата я почита като светица.
Ето и прелюбодейката (Иоан 8:1-11; Матей 5:27 сл. сл.)! В един от големите еврейски празници, когато Христос бил в Иерусалим и проповядвал в храма на събралия се многоброен народ, книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и, като я поставят насред, Му казват, че тя била хваната в самото прелюбодейство и че по Моисеевия закон такива жени с камъни трябва да бъдат убити. „Ти, прочее, какво казваш?“ – Го питат след това книжниците и фарисеите, изкушавайки Го, за да могат да Го изложат и обвинят пред народа. И, наистина, Моисеевият закон така повелява (Второзаконие 22:22 сл. сл.), а също така и преди това (Битие 38:24). А и Сам Христос даже по-строго учел за прелюбодеянието и високо ценял светостта на брака (Матей 5:27-28). Ако Христос, ще са мислели фарисеите, като „приятел на грешниците“ би рекъл прелюбодейката да не се наказва, тогава ще се изложи пред народа, като незачитащ Закона, за изпълнението на който сам Христос се застъпвал тъй много пред народа и бил известен с това в народа. Ако ли пък поиска да бъде наказана със смърт, тогава пред народа ще му падне ореолът на Неговата благост и милосърдие. Христос първоначално не отговаря нищо, като, наведен надолу, пишел с пръст по земята. Но и искусителите настояват да Го запитват. И тогава Той им казва бележитите думи: яКойто от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. И пак отново се навел надолу и пишел по земята. Така със Своя къс отговор Христос изобличава не само извъртливото приложение на Закона от страна на книжниците и фарисеите (понеже Законът предписва със същото наказание да бъде наказан и прелюбодействащият с жената мъж, а него те не довеждат, пък законът – Второзаконие 17:б сл. – още изисква двама и трима свидетели за вината), но Христос изобличава още и нечистите съвести и на самите обвинители (с думата „грях“ Христос тук очевидно подразбира само „прелюбодеяние“) и, познавайки добре и в това фарисеите (и Той, и народът), Той снема маската им пред цялото множество народ. Ако и след тези Христови думи те биха настояли за изпълнение на Закона, тогава и те сами биха изпитали камъните върху себе си. И затова, като чули отговора на Христа, „понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните. И остана Иисус сам и жената, която стоеше насред“. Блажени Августин, който сам, като грешник, намери пътя към Господа, казва за този момент: „Останаха двамата – греховната мизерия и любовта към грешника – „Miseria et misericordia“. Или другояче казано: „въчеловечилото се милосърдие и огрешеният човек стояха един срещу други“. Христос с безгранична нежност в милосърдието Си и с проникваща сериозност се изправя и, като не вижда никого освен жената, ѝ казва: „Жено, где са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?“ и тя отговаря: „Никой, Господи!“ И Иисус ѝ казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши“. Така справедливо и милостиво постъпва Христос и с тази грешница. Той не заглажда вината. Но той вижда, че, въпреки тежката вина, в грешницата не е изгаснала искрата на доброто. Тя не се оправдава. Тя смирено стои и изслушва всичко. И изговаря всичко две думи: „Никой, Господи!“ Тя почувства дълбочината на раната си, а първите думи на Христа към фарисеите, нейни обвинители, проникват като светъл и топъл лъч в сърцето ѝ. И с думите на Христа към нея Той влива в нея лечителния балсам на милосърдието и любовта. Тя е покаяна, възродена и спасена. „Милост и истина се срещнаха, правда и мир се целунаха“ (Псалом 84:11).
А ето и голямата грешница (Лука 7:36-50)!
А ето отношението на Христа към страдащи и безпомощни жени, което говори, какво дълбоко състрадание има Той към тях и с каква пълна готовност им помага!
Ето изцеряването на схванатата (стара) жена (Лука 13:10-17)! Осемнадесет години тя страда, прегърбена, без да може да се изправи, безпомощна. Но, както се вижда, не загубила вярата си в Бога. Както много стари и благочестиви жени, кротко носи тя кръста си, търси помощ и утеха в Бога и, затова, въпреки тежкия си недъг, не изоставя и храма. И пак в една събота (празничния ден на евреите) тя отива в синагогата на молитва. Там е и Христос, който поучава народа. Той забелязва тази бедна жена и наблюдава, вероятно, с каква мъка тя се старае да Го види. И Христос, като видял, не иска тя да дойде при Него или други да молят за нея, а Сам отива при нея и ѝ казва: „Жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея и тя веднага се изправи и славеше Бога“. Това „славеше Бога“ – говори, колко вярваща е била тази жена и как и тя намира изцелението си в тази вяра и заслужената помощ на Божия Син. Така жената. А мъжът? И то началник на синагогата! Той почнал да негодува. И защо? „Задето Иисус в събота изцери (болната жена). И заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи: в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден“. Какво духовно вкочанясване, какъв бездушен формализъм! И при това – духовен водач на народа, фарисей, за когото като за другите фарисеи следва да се каже с думите на Христа за тях: „Горко вам, законници, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена, а сами дори и с един пръст не се допирате до товарите“ (Лука 11:46). Фарисеят, началник на тази синагога, се обръща с думите си не към Христа, а към народа, но те се отнасят към омразния им Христа. Да отрече любвеобилното дело на Христа той не може. Но за да намали пред народа ефекта от това дело, фарисеят говори за нарушение на светостта на съботата. За това бездушие към страдащата жена и към дълга да ѝ се помогне, Иисус му казва: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“ „И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, се засрамиха; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него“. Така Христос изобличи бездушието и формализма с вярата, лицемерието, а най-вече равнодушието към страдащия човек, бездушието към жената и още към тежко болната жена. А народът Го възхвали за славните Му дела.
Ето и отношението Му към страдащата жена-езичница, хананеянка (Матей 15:21-28; Mapк 7:24-30)! Христос минава от Галилея в езическите страни на Тир и Сидон (в Сирофиникия), където също се разнесло за Неговите велики дела. И тук при Него идва жената хананеянка и вика към Него и казва: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс“. Как постъпва Христос с тази жена-езичница, майка, дълбоко страдаща пред тежките мъки на дъщеря си? Самите ученици Христови се отнасят равнодушно към този вопъл на жената и молят Христа да я отпрати, за да не вика след тях. Зер, жена, принадлежаща към народа, който евреите считали за отхвърлен, презрян и нечист и от който трябва да се отбягва (Второзаконие 7:3). Да наруши Христос Закона и да стане съблазън за евреите? Христос отначало мълчи. А когато хананеянката усилва горещата си молба и пада пред нозете Му, Той ѝ казва, че „не е добре да се взема хлябът от чедата и да се хвърли на псетата“. Значи ли това, че Христос, по някаква национална гордост, иска (като никого в Своя живот) да отхвърли тази жена, другородна и езичница? Разбира се, че не! Но Христос иска първо да посочи на Своите ученици вярата на тази езичница в същото време, когато множество евреи Го отблъскват или се отказват от Него. А после – да затвърди вярата ѝ, като я постави на изпитание, а едновременно да посочи на другите нравственото величие на тази жена, която, и след казаните ѝ от Христа думи, с доверие и смирение Му казва: „Да, Господи, ала и псетата ядат под трапезата трохи от децата“. Тогава Христос ѝ казва: „О, жено, голяма е твоята вяра. Нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря ѝ оздравя“. Така Иисус Христос възвеличи и жената-хананеянка с нейната голяма вяра, трогателно смирение, непреложна надежда и пламенно сърце.
Ето и отношението към другата героиня-жена на голямата вяра — кръвоточивата жена (Матей 9:20-22; Mapк 5:25-35; Лука 8:43-48)! Жена първо здрава и богата, после богата и болна, и най-сетне бедна и болна. Страда от кръвотечение дълги, дванадесет години. Ходи по много лекари, потрошава за това всичко, което има, и никъде не намира изцерение и дори ѝ става по-зле. От хората не намира помощ. И като чува за Христа и за чудесните Му дела, разпалва се у нея вярата и засиява надеждата. Но как тя – кръвоточивата – да се обърне към Христа? Един равин не би се докоснал и с пръст до нея. Но Той, Христос, чудесният целител и Спасител! Тя Го вижда в средата на множество народ. Вярата ѝ в Него е дълбока и безгранична, дотам, че ако само би се допряла до дрехата Му, сила велика ще я изцери. И приближава се тя изотзад между народа и се допира до дрехата Му. „И тоз час пресеква в нея кръвотечението и тя усети в тялото си, че е изцерена от болестта“. Но и Христос усеща в Себе Си силата, която излязла от Него, обръща се към народа и казва: „Кой се допря до дрехите Ми?“ И жената с трепет се приближила до Него и паднала пред Него и Му казва цялата истина. Тогава Христос нежно я ободрява и ѝ казва: „Дерзай, дъще! Твоята вяра те спаси. Иди си смиром и бъди здрава от болестта си!“ Така и тук Иисус възвеличи вярата, смирението и дълбокото упование на жената и ѝ дари както здраве, така и мир на душата ѝ.
Ето и отношението на Христа към страдащи заради смъртта на децата си майки!
Иаир, началникът на една синагога и жена му имат една-единствена дванадесетгодишна дъщеря, която е на умиране (Матей 9:18, 23-26; Mapк 5:22-23; Лука 8:40-56). Иаир идва при Иисус, когато Той е заобиколен oт много народ, пада пред нозете Му и Го моли да дойде в неговия дом и да оздрави дъщеря му. Но докато още Христос говорел на народа, идва някой от дома на Иаир и съобщава, че дъщеря му вече починала. Каква тревога и какво изпитание за вярата на родителите! Именно, вярата трябва да бъде крепка. „Не бой се – казва Иисус Иаиру, – само вярвай и (тя) ще бъде спасена“. И като идва в дома му, където вече всички плачели и ридаели за починалата, влиза в него с майката и бащата на момичето, хваща момичето за ръка и извиква: „Момиче, тебе казвам, стани!“ И възвърна се духът ѝ; и тя веднага стана!“ И тук Христос щедро възнагради вярата и доверието на майката и бащата и даде живот на любимата им дъщеря.
А когато Иисус отива в град Наин, „с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А щом се приближи до градските порти, ето изнасяха мъртвец, едничък син на майки си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и ѝ рече: Не плачи! И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: Момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. И това се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност“ (Лука 7:11-17). Какво дълбоко страдание за майка, при това вдовица, да умре еиинственото ѝ дете, син. Иисус дава нов живот на момъка. И после: „И го предаде на майка му“. Забележително: Той, който го надари с нов живот, не поиска от него, както от богатия млад човек (Матей 19:16-21), да тръгне след Него, и, както при други случаи казва: „всеки, който остави… баща и майка… заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Матей 19:27-28). Тук Христос от нежно внимание към нея, майка, самичка в живота („смилява се над нея“), ѝ оставя младия човек, единственото ѝ дете, в помощ и радост в живота.
Така разказва ученикът Христов и евангелист Иоан Богослов във връзка с бележития разговор, който Спасителят е имал със самарянката. Почудили се дори апостолите Христови, че Спасителят разговаря не само със самарянка, не само с жена блудница, но – въобще с жена.
Бързо изминали дните, през които възкръсналият Христос се явявал на учениците Си, беседвал с тях и ги наставлявал за предстоящото им велико дело; да изграждат величественото здание на светата Църква и да събират в нейния спасителен кораб народите от цялата земя. Наближавал часът, когато възкръсналият Христос следвало да се възнесе и да седне отдясно на Бог Отец. Това изпълвало душите на апостолите с нарастваща тревога; как ще се лишат от видимото присъствие на своя Господ,как ще престанат да съзерцават прославеното My тяло и божествения My лик, как ще извършват своето велико и тежко дело без Неговите мъдри наставления и всемогъщи съдействия? Четейки по лицата на апостолите тревогата им и чувствайки душевния им смут преди възнесението Си, Господ Иисус Христос ги уверил, че никога няма да ги остави сами, че винаги и навсякъде ще пребъдва с тях, че невидимо ще продължава да присъства в света. Ето думите, чрез които било изразено божественото обещание, пълно с крепка надежда и светла утеха за всяко християнско сърце. Господ Иисус Христос казал: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20).
Обещанието за постоянното присъствие на Христос в света не се отнася само до Неговите апостоли; то важи за всички, които копнеят за Христос, които жадуват за възвестената от Него истина, които осъществяват провъзгласената от Него правда и най-вече които изпълняват Неговата нова заповед за братска обич към всички хора. В Деня на светата Петдесетница бе основана Църквата Христова и в нея се изля Христовият дух, който оттогава непрестанно присъства в света, действа в него, придобива най-различни форми и никога не угасва. Милиони хора повярваха в Христос. Те Го пазят като най-голямо съкровище; те Го превръщат в ръководител на своя живот; от Него черпят сили за съществуването си, за нравственото си усъвършенстване, за плодотворната си дейност и за вечното спасение. Който е обикнал Христос и чрез вярата в Него Го е познал, той Го е скътал в глъбините на душата си и не позволява на никого да Го похити, защото без Него над вечността не сияе слънцето на спасението. Който е изучил историята на християнството, който е проследил победното шествие на християнската вяра през вековете и който е вникнал в прекрасния мир поне на една християнска душа, той следва да признае, че Христос невидимо пребивава в света и продължава да извършва Своето чудно, божествено дело. Навсякъде в християнския свят се забелязва осъществяването на Христовото обещание: „Ето, Аз съм с вас през всички дни!”
Христос присъства в света – не само в духа на вярващите, нито дори само в богоподобния дух на всеки човек, а също и в природния свят. Всичко съществуващо е сътворено чрез божественото Слово, Което се въплътило в историческото лице на Иисус Христос и чрез Неговата човешка природа влязло в света и възприело в Себе Си неговите елементи. „Чрез словото на Господа са сътворени небесата, и чрез духа на устата My цялото им воинство” (Псалом 32:6). „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало… Светът чрез Него стана” (Иоан 1:3, 10). Бог „създаде всичко чрез Иисус Христос” (Ефесяни 3:9). „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено” (Колосяни 1:16).
Фьодор Михайлович Достоевски непосредствено почувствал, дълбоко преживял и прекрасно художествено изразил тайната за постоянното присъствие на Христос в природата чрез беседите на старец Зосима. Той разказва как в своята младост, отдавна вече, близо преди четиридесет години, обхождал с отец Анфима цяла Русия, събирайки подаяния за манастира. Веднъж нощували с рибари на брега на голяма река. Към тях се присъединил благороден момък, селянин, около осемнайсетгодишен. „И виждам аз – разказва за него Фьодор Михайлович Достоевски чрез устата на старец Зосима, – гледа той пред себе си, умилно и ясно. Нощта е светла, тиха, топла, юлска, реката широка, от нея се издига пара и свежест, излеко плесне рибка, птичките млъкнали, всичко е тихо, благолепно, всичко се моли Богу. И не спим само ние двамата, аз и този момък, и разговаряме за хубостите на Божия свят и за великата му тайна. Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват сами и, виждам аз, разпали се сърцето на милия момък. Изповяда ми той, че обича гората, горските птички; бил птицелов, всяко тяхно подсвиркване разбирал,всяка птичка умеел да примами; no-добро нещо от това – да си в гората, аз, казва, не зная и всичко е добро. „Вярно – отговарям му, – всичко е добро и великолепно, защото всичко е истина. Погледни – казвам му – коня, голямо животно, което стои близо около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им; каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма грях, защото всичко е съвършено, всичко, освен човека, е безгрешно и Христос е с тях преди да бъде с нас”. „Че мигар – пита момъкът – и те имат Христос?” „Та как може да бъде иначе – казвам му, – защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче за Христос, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето – казвам му, – скита се из гората страшната мечка, грозна и свирепа, и съвсем не е виновна за това”. И му разказах как отишла веднъж мечка при един велик светец, който живеел в гората, в малка килийка, и се умилил над нея великият светец, излязъл безстрашно срещу нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си, казва, Христос да бъде с тебе”, и отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост. И се умили момъкът за това, че мечката си отишла без да стори пакост и че Христос е с нея. „Ах, казва, колко е хубаво и чудесно всичко Божие[232]!”
Идеята за постоянното Христово присъствие в природата намерила художествен израз и в творчеството на Никос Казандзакис. Творбите на Никос Казандзакис се ползват с известност далеч зад пределите на отечеството му. Заради активното му участие в борбата за мир и за литературното му творчество той бе удостоен през 1956 година от Световния съвет на мира с високата награда за мир. Тук за нас е интересно едно от съчиненията на Никос Казандзакис – романът му „Христос отново разпнат”, който за кратко време обходи света.
В още по-висша степен Христос пребъдва във всеки човек. Последният е сътворен по Божи образ и в някаква мярка съзнава и следва в живота си Христовия закон на правдата и любовта. Est Deus in nobis – говорили още древните римляни. Те били сигурни, че всеки човек носи в душата си някакъв божествен или, пo-точно, богоподобен дух. Първоизворът и вечният извор на живота е Бог Слово. Навсякъде, където струи живот и още повече където този живот е пълноценен, където той цъфти в красота и съвършенство, той винаги идва от Бог Слово. „В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът не я обзе” (Иоан 1:4-5). В душата на всеки човек струи малко поточе от живота на Бог Слово. Този живот го крепи в света. Той осветлява пътя му към истината, правдата и любовта. Той го насочва от времето към вечността. Тази светлина, която животвори човека и го направлява към пътя на спасението, е толкова лъчезарна, че никой мрак не може да я обземе и да я угаси.
При въплъщаването Си Бог Слово се свързал неразривно с човешката душа. Тогава той ѝ станал много по-близък и тя лесно може да почувства Неговото присъствие в себе си било поради богоподобната си природа, било поради сродството си с Неговата богочовешка природа. Всяка човешка душа е способна да почувства невидимото присъствие на Христос в себе си и да откликне на Неговия зов към покаяние и спасение. Обръщането на човешката душа към вярата в Христос е тайнствен процес, който не може да се обясни без живото чувство за Христовото присъствие в нея и за Неговото благодатно въздействие върху нея. Характерен в това отношение е случаят с езичника Корнилий, римски стотник от Кесария, за когото разказва книга „Деяния на светите апостоли” (глава десета). Той само чрез пламенната си вяра в Бога, чрез благочестието, богобоязливостта и добродетелността си се почувствал толкова близко до Иисус Христос, че станал достоен да има видението още преди да е чул евангелската проповед и се удостоил да получи кръщение с Дух Свети преди още да бил кръстен с вода.
Евангелското слово е Божие слово, а не човешко. Чрез него Сам Господ Иисус Христос ни разкрива великите тайни на богопознанието и спасението, зове ни да Го следваме в живота си, да вървим по пътя на нравственото усъвършенстване и чрез изпълняване на заветите My да влезем в дивните чертози на вечния живот. Чрез благовестието на евангелското слово Сам Христос стои пред вратата на човешкото сърце и чука; ако някой чуе гласа My и отвори вратата, Той влиза при него и вечеря с него (Откровение 3:20).
Вчера бяха отишли заедно в малкото селце Кана на сватба. Христос влезе в къщата като жених и всички се зарадваха като Го видяха, и се изчервиха като булки. Булката и младоженецът станаха, дадоха клетва, след това поканените насядаха на кушетките и започнаха да ядат и пият. Христос вдигна чашата, благослови младоженците, каза няколко думи, много обикновени, но младоженците почувстваха изведнъж, че бракът е тайнство, че мъжът и жената са два стълба, които крепят земята… Започна веселбата, виното се свърши. Христовата майка се обърна към Сина си: „Дете мое, виното се свърши…” Раздвижи се девствената сила в гърдите на Христос. За първи път Той щеше да протегне ръка и да заповяда на веществото да се претвори. Като орле, което се кани да литне за първи път и разперва боязливо силните си криле, тъй и Христос стана бавно, излезе на двора, надвеси се над шестте урни с вода и се огледа в тях. И щом лицето Му се отрази в тях, водата изведнъж се превърна във вино. Христос се обърна към Манольос, който Го бе последвал в двора, и му се усмихна…
Един ден пък те вървяха сред зрелите жита, беше пладне и всички огладняха. Христос протегна ръка, откъсна клас, откъснаха по един и учениците My, откъсна и Манольос: всички започнаха да ронят едно по едно зърната от класовете и ядяха. Колко сладко беше това зелено жито, пълно с мляко, как насищаше тялото и душата! Над главите им чуруликаха лястовички и следваха и те, като малки ученици, Христос, а в краката им бедните полски цветя бяха облечени no-богато и от цар Соломон.
Окрилен от Христос, Манольос взел велико решение: да изостави уединението си, да напусне планината и да слезе при хората, за да им служи по Христовия образец.
Не само този герой на Никос Казандзакис, но и всеки човек, който чете евангелските повествования със сърдечна вяра и топла обич, вижда пред cебe си живия Христос, Който му открива възможност да бъде съзерцател на дивните Му дела и да се наслаждава от небесната красота и сладост на божественото Му учение. Тогава сърцето прелива от изблици на възторг и щастие. То се изпълва с неземна нежност и безгранична обич и неудържимо облива в тях целия свят. След като види живия Христос да беседва с него от редовете на Евангелието, да го призовава за Свой последовник и да му възлага свещената мисия на благовестник в света, вярващият се обзема от силно желание да възвестява Божието слово на всички твари – на камъните, на животните, на хората. При изпълняването на това си желание той преодолява пречките, защото той не е сам – Христос е с него. Той не се бави, не иска да пропусне нито един миг; той лети с устрем напред, защото пред него върви Христос с крилатия Си дух и големите Си крачки.
По силата на Своето божествено присъствие Иисус Христос е навсякъде в света. Той едновременно е трансцендентен и иманентен на света. „Всичко и във всичко е Христос” (Колосяни 3:11). Все пак може да се твърди напълно основателно, че никъде другаде постоянното невидимо присъствие на Христос не е така осезателно доловимо за вярващата душа както в светата Църква. Още преди да бъдат положени основите на светата Църква като мистичен съюз на вярващите Господ Иисус Христос каза: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Матей 18:20). Щом двама, трима или повече души вярват в Христос, събират се в Негово име и с общи усилия се стараят да осъществяват Неговите възвишени принципи, те вече образуват Църква Христова. В нея обитава Господ Иисус Христос не само чрез вярата в Него и в Неговото божествено слово, а и мистично-реално. Църквата Христова не е обикновено човешко общество, където се събират обединени от една идея хора. Църквата Христова е богочовешки организъм; тя е мистично тяло Христово. Неин Глава е Господ Иисус Христос, а всички вярващи в Него са живи членове на мистичното My тяло. Без мистичното присъствие на Христос между вярващите в Него няма Църква. Христос е „Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Които изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:22-23; 1 Коринтяни 12:27; Колосяни 1:24).
Най-пълно се осъществява мистично-реалното единение между Христос и вярващите в Него чрез св. Евхаристия; там във вид на хляб и вино за живот вечен вярващите се причастяват с истинското тяло и с истинската кръв на Иисус Христос. Господ Иисус Христос казва: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него… Който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан 6:56-57). Ние бихме могли да възкликнем заедно с българския архиерей: „О, какво величие, каква пълнота и снизхождение на любовта Божия към нас! Господ не само прие кръстната смърт на Голгота, за да ни изкупи от греха, проклятието и смъртта, да ни отвори дверите на вечното спасение, но Той превърна Своята Голгота във вечна трапеза на любовта Си към нас[242].”Евхаристийното общение на вярващите с Христос ги съединява с Него в един дух. „Който се съединява с Господ, един дух е с Него” (1 Коринтяни 6:17).
Пребиваването в Христос означава да имаме Христов ум. Чрез него Господ дава на вярващите в Него да разбират всичко (2 Тимотей 2:7). Но никой човешки ум не може да разбере всичко, ако не се подхранва непрестанно от Неговите жизнени сокове. От сърцето са изворите на живота (Притчи 4:23). „Кога мъдрост влезе в сърцето ти, и знанието ще бъде приятно за душата ти, тогава разсъдливостта ще те брани, разумът ще те варди, за да те спаси от зъл път, от човек, който говори лъжа, от ония, които напущат правите пътеки, за да ходят по тъмни пътища; от ония, които се радват, вършейки зло, които се възхищават от зла развала, чиито пътища са криви, и които блуждаят по свои пътеки; за да те спаси от жената на другиго, от чуждата, която подслажда думите си, която е оставила другаря на младостта си и е забравила завета на своя Бог” (Притчи 2:10-17). Тази мъдрост Христос излива в сърцата на вярващите, като чрез вярата се вселява в тях; тогава те, утвърдени в любовта, могат да проумеят що е ширина и дължина, дълбочина и височина и да познаят Христовата любов, която превъзхожда всякакво значение (Ефесяни 3:17-19).
Постоянното присъствие на Христос в света се долавя от вярващите в любовта и чрез любовта. „Любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов” (1 Иоан 4:7-8). Господ Иисус Христос е въплътената любов. Чрез въплъщението, живота и изкупителния My подвиг Божията любов слезе на земята и няма да я напусне, докато чрез своята сила не я претвори и преобрази, за да стане обиталище на човеци, които в живота и постъпките си и ще се вдъхновяват само от обич и ще живеят в братска взаимопомощ и в братско разбирателство. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него” (1 Иоан 4:16).
„Кога дойде Син Човечески в славата Си, и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се събират пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната My страна: дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Me напоихте; странник бях, и Me прибрахте; гол бях, и Me облякохте; болен бях, и Me посетихте; в тъмница бях, и Me споходихте. Тогава праведниците ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога те Видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете, от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Me напоихте; странник бях, и не Me прибрахте; гол бях, и не Me облякохте; болен и в тъмница, и не Me споходихте. Тогава и те ще My отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен” (Матей 25:31-46).
В многоликите образи на страдащите и нуждаещите се наши ближни Христос обхожда цялата земя, моли ни да Го приемем, да Го подкрепим, да облекчим мъките My, да направим по-лек кръста My в живота. В лицето на всекиго, който изнемогва от глад и моли за милостиня, Христос гладува и моли да споделим с Него хляба на своята трапеза. Манольос, главният герой на Никос Казандзакис от споменатия му роман „Христос отново разпнат”, като се застъпва за бездомните и гладни бежанци от турските издевателства, казва: „Христос гладува и иска милостиня[244].”
Тримата приятели подскочили. Сторило им се, че изведнъж сред тях в тъмнината се показва тъжен, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени крака от дългия път Христос. Те почувствали в себе си със страх, с тържество, незримото Му присъствие. Дълго време не можали да проумеят. Какво можели да кажат? Към кого можели да се обърнат? Не виждали никого, обаче никое тяло не им се бе сторило толкова действително и осезаемо, колкото този незрим въздух с образ на скромен човек сред тях.
Манольос се изправи, лицето му блестеше в тъмнината.
Който чрез силата на вярата и чрез делата на любовта не само чувства присъствието на Христос в душата си, но също види Неговия образ в лицето на всеки нуждаещ се ближен и чрез него My служи, той е окрилен от неземна сила. Христос винаги и навсякъде е с него; Той го подкрепя в труден подвиг и му дава сили да го извърши леко и с радост. Който почувства Христос в себе си и тръгне по Неговия път да служи на хората, той хвърчи от радост, сякаш на раменете му порастват криле и той подскача с лекота от камък на камък по стръмния път на християнските добродетели.
В разказа си „Стари хора” Йордан Йовков обрисувал два взети от народа образа – на дядо Васил и на баба Въла. Тези кротки старци живели самотно на село. Баба Въла отишла с Петровица и с Гунчовата Неда да прекопаят нивата. Хич не ѝ дошло наум, че било празник. Като започнали да копаят сетила се баба Въла, че е празник.
В този разказ е намерило художествено въплъщение дълбокото убеждение на народното съзнание, че в образа на старци Христос ходи по земята. Чрез тях Той приканва народа да тачи своите празници, да не отстъпва от своите вековни традиции и да проявява братска обич и милосърдие към немощните и страдащите, към изпадналите в нужда и беда.Нашият поет Пенчо Славейков в стихотворението си „Моето внуче” от сбирката „На острова на блажените” изразил идеята за постоянното присъствие на Христос в света, включително и в родната ни страна. В това си поетично произведение поетът същевременно излял мъката си, затова че не приемаме винаги Христос в сърцата си и не следваме свещените My завети за обич към брата.
По цялата земя, по всички страни, навсякъде, където има хора да страдат, да копнеят по истината, да се борят за правда в живота и да проявяват обич в отношенията и делата си, вярващата душа открива присъствието на Иисус Христос в света и долавя Неговото благотворно въздействие върху човешките сърца.
Трето, вярата в доброто, жаждата за истина и правда, борбата за мир и нравствено съвършенство и най-вече делата на братолюбието отварят човешката душа за нежното сияние, което излъчва из себе си постоянното Христово присъствие в света. Веднъж отключила се за Христос и възприела Го в себе си чрез покаянието и вярата, човешката душа се ражда за обновен живот и се изпълва с неизказаните дарове и сили на богосиновството. „На всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). Когато човек чувства с духа си присъствието на Христос в света и особено обитаването My в собствената си душа, тогава той придобива крила и лети неудържимо по лествицата на нравственото съвършенство и към висините на спасението.
Двама от Христовите ученици, когато отивали от Иерусалим за село Емаус, се разговаряли помежду си за събитията, които станали с техния Учител, след като Той бил отнет от тях и подхвърлен на кръстна смърт. Тъжни мисли и чувства ги обзели; те мислели, че завинаги са загубили Христос. В този миг обаче Сам Господ Иисус Христос приближил до тях, вървял заедно с тях и беседвал с тях, разяснявал им тайните пътища на Божия промисъл и те все още не можели да Го познаят. Накрая пердето паднало от очите им и те познали в лицето на своя обикновен наглед спътник Иисус Христос. Така се случва с много вярващи, които понякога те чувстват Христовото присъствие в света, в себе си и в жизнения си път. Те се обземат от тревога и живеят в мъка от Неговата загуба. Те обаче не бива да се отчайват, защото пак ще намерят Христос – своя Спасител – и пак ще се радват с неизмерима радост на Неговото духовно присъствие. Блез Паскал се намирал в подобно душевно състояние, когато Христос му се явил и го утешил със словата Си. „Ти не би Me търсил, ако не бе Me вече намерил[249].”
Нещо подобно става и с човешката душа. Изразявайки се образно, ние можем да кажем, че и човешката душа преживява във вярата си зимни дни. Мъглите на греховете и облаците на пороците дотолкова могат да закрият за човешката душа божествения лик на въплътеното Слънце на правдата, че тя никак да не чувства Неговото постоянно присъствие в света. Тогава небето на вярващата душа се помрачава и нейните светли пориви се вледеняват. И все пак вярващата душа диша и живее, търси своя божествен Спасител и се бори по някакъв начин да Го намери, да Го върне в сърцето си. И Господ не е далеч от нея. Той не ще я остави да загине в нейната самота и безпомощност. Силата на Божията благодат „в немощ напълно се проявява” (2 Коринтяни 12:9).
Иисус Христос не иска да остави никоя човешка душа да погине. Той зове всеки към Себе Си и му обещава Своята всесилна помощ и закрила. Който откликне на този зов и възприеме Христос за свой идеал и пътеводител в живота, той никога не ще бъде изоставен от Него. Иисус Христос е верен приятел и закрилник на човека. Той никога не изменя на повярвалите в Него и на възложилите надеждата си върху Него. „Ето – казва им Той, – Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. „Не бой се… – говори Иисус Христос не само на апостол Павел, но и на всеки вярващ в Него, – защото Аз съм с тебе, и никой не ще посегне да ти стори зло” (Деяния апостолски 18:9-10). През земния живот често пъти настъпва време, когато човек търпи разочарования от свои близки, които са му се изповядали и клели в предана и вярна до гроб обич. Христос никога не разочарова Своите верни. В колкото и трудно положение да се намират те, дори и тогава, когато се изправят пред грозния и страшен лик на смъртта и сами ще трябва да прекрачат прага на тайнствената страна на отвъдния свят. Христос пак е с тях, подкрепя ги с всемогъщата Си десница и ги води към тихото пристанище на вечния живот.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.